Военна морга

10.

Луси стана и тръгна към личната ми баня. Там, на плота, имаше автомат за кафе. Чух я как напълни контейнера с вода. После надникна в малкия хладилник. Беше почти един през нощта, снегът все така се сипеше като плътна завеса, а когато вятърът отвяваше малките снежинки към прозореца, звукът приличаше на почукване по стъклото.

— Пълномаслено мляко или сметана? — провикна се Луси през личния ми гардероб с душ. — Брайс е незаменима домакиня. Заредил е хладилника ти.

— Все така пия кафето чисто. — Започнах да отварям чекмеджетата на бюрото си едно по едно, без да съм съвсем сигурна какво точно търся.

Мислех за занемареното си работно място. За хората, които самоволно си вземат, каквото им хареса, независимо че нямат право на това.

— А защо тогава тук има и мляко, и сметана? — разнесе се отново високият глас на Луси. — „Зелена планина“ или „Черен тигър“? Има и лешник. Откога пиеш лешник? — Въпросите бяха реторични. Знаеше отговора.

— Не пия лешник — промърморих аз и заоглеждах моливите, химикалките, лепящите се листчета, кламерите, пакетчето ментови дъвки в най-горното чекмедже.

Беше наполовина пълно, а аз не дъвча дъвка. Кой харесва ментови дъвки и би имал повод да рови в бюрото ми? Не и Брайс. Беше прекалено суетен, че да дъвче дъвка, а ако го видех да го прави, не бих го подкрепила. Намирах за невъзпитано да се дъвче дъвка в присъствието на други хора. При това Брайс не би тършувал в бюрото ми без разрешение. Не би посмял.

— Джак обича лешник, френска ванилия — такива боклуци, и пие кафето с пълномаслено мляко, освен ако не е на някоя от своите високопротеино-пълномаслени диети — продължи Луси от банята. — Използва и истинска сметана, като тази. Допускам, че ако е имал гости, би си купил сметана.

— Никакви аромати, и моля те, направи го силно.

— И той като теб пие много кафе — разнесе се отново гласът на Луси. — Върху всяка ключалка тук има негови отпечатъци. А също и твои.

Чух как водата изригва през капсулата и се възползвах от звука, за да сложа край на този разговор. Отказвах да бъда въвлечена в жлъчни предположения относно пребиваването на Джак Филдинг в кабинета ми по време на моето отсъствие, както и за кафето, което е пил, дъвките, които е дъвкал, и бог знае още какви ги е вършил. Огледах се наоколо и ми се стори невъзможно. В кабинета ми нямаше следи от чуждо присъствие. Определено не изглеждаше така, сякаш някой е работил тук. Пък и какво ли би правил?

— Отидох до Нортънс Удс преди полицията на Кеймбридж. Нали знаеш, че Марино ги помоли да се върнат заради изтрития сериен номер на глока. Аз обаче стигнах там първа — говореше все така високо Луси от банята. — Тогава, разбира се, нямах представа къде точно е паднало момчето, къде е било намушкано — неща, които вече знаем. Без снимките от местопрестъплението не е възможно да разбереш точната ситуация. Можеш да се ориентираш само донякъде, затова разгледах тротоара.

Луси излезе от банята с димящо кафе в черни чаши със странния герб на службите за съдебномедицинска експертиза: чифт аса и чифт осмици — ръката на мъртвеца, картите, които държал Дивия Бил Хикок, когато го застреляли.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — продължи тя. — Летящият робот навярно е наполовина по-малък от кламер. Колкото… ами, колкото обикновена муха. Без майтап.

— Това, че си намерила едно крило, не означава, че останалото трябва да е някъде там — напомних й, когато сложи кафето пред мен.

— И да е там, вече е счупено. — Луси отново седна. — Под снега, ако трябва да сме по-точни, и с едно отчупено крило. Но е много вероятно още да е живо, особено когато го изложиш на светлина, стига да не е с по-тежки повреди.

— Живо?

— Не буквално. Може би се захранва с микросоларни панели, а не с батерия, която вече би била изтощена. Попадне ли светлина върху него, фокусът става. Оттук тръгва всичко. Нашият малък приятел, какъвто и да е, си е част от бъдещето — шедьовър на микротехнологията.

— Как може да си сигурна, ако не си намерила по-голямата част от него? Само едно крило.

— Не е само крило. Ъгълът и подвижните стави ми подсказват различна летателна формация. Вече не е полет на ангел. А хоризонтален полет, като истинските мухи. Каквото и да е това нещо, каквато и да е функцията му, говорим за свръхавангардна технология, каквато не съм виждала досега. Нищо не е публикувано за него. Следя всички списания за техника онлайн, освен че проведох и няколко безплодни разследвания. Според индикациите, проектът е класифициран. Строго секретен е. Много се надявам останалата част от него да е някъде там, на земята, сигурно прикрита от снега.

— А какво търси в Нортънс Удс? — Пред очите ми изплува облечената в черна ръкавица длан, която се появи в кадър на скритите видеокамери, сякаш мъжът се опитваше да перне нещо.

— Точно така. Дали е било на него, или върху някой друг? — Луси държеше чашата с две ръце и подухваше в нея.

— И дали някой не го търси? Някой, убеден, че е там, или че ние знаем местоположението му — повторих. — Ставало ли е дума, че ръкавиците му липсват? Не забеляза ли нещо, докато беше на долния етаж, докато Марино снемаше отпечатъците? Жертвата, изглежда, е сложила ръкавици, когато е влязла в парка. Видях го във видеоклиповете и ми се стори странно. Предположих, че е умрял с ръкавиците, но къде са те сега?

— Това е интересно — каза Луси.

Не можех да преценя обаче дали вече знае за липсващите ръкавици. Не можех да кажа и какво знае и дали не лъже.

— Не бяха в парка, когато обиколих там вчера сутринта — информира ме тя. — Бих забелязала чифт черни ръкавици, ако от бърза помощ, транспортната служба или полицията случайно са ги забравили. Разбира се, това би могло да се случи и някой, който случайно е бил там, да ги е взел.

— На видеоклиповете човек с дълго черно палто минава наблизо, непосредствено след като мъжът пада на земята. Дали е възможно онзи, който го е убил, да се е промъкнал само за да вземе ръкавиците?

— Искаш да кажеш, че може да са сензорни ръкавици, каквито използват в схватки — с вградени датчици, част от мобилни компютърни системи или роботи — каза Луси, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да ти мине през ума, когато става дума за чифт липсващи ръкавици.

— Просто се чудя защо тези ръкавици трябва да са толкова важни за някого, че да ги вземе. Ако това се е случило — отвърнах.

— Ако са били с вградени сензори и чрез тях е контролирал летящия робот. При положение че роботът е бил негов, ръкавиците са от изключително значение — каза Луси.

— Не попита ли за ръкавиците, когато беше долу с Марино? Не ти ли хрумна да провериш ръкавиците или облеклото за вградени сензори?

— Ако имах ръкавиците, можех да се надявам на далеч по-големи шансове да намеря летящия робот, когато бях в Нортънс Удс — каза Луси. — Но не разполагам с тях; не зная и къде са, в случай че това ме питаш.

— Питам, понеже уликите биха изглеждали другояче с тях.

— Не зная, честно! Нямам доказателства, че ръкавиците са сензорни — но и да са, като се вземат предвид другите факти, не би било изненадващо. Както и предвид неговата реплика на видеоклипа непосредствено преди смъртта му — замислено допълни тя, или може би вече сама беше стигнала до подобно заключение, но се опитваше да ме убеди, че подобна мисъл й е хрумнала едва сега. — Мъжът непрекъснато повтаря: „Хей, момче“.

— Допуснах, че говори на кучето си.

— Може би. А може би не.

— Казва и други неща, които не разбирам — припомних си аз. — „И на теб“ или „Пращаш ли?“, нещо такова. Възможно ли е летящ робот да разбира гласови команди?

— Напълно възможно. Тази част от записа е неясна. И аз го чух и си помислих, че е странно. Или пък не, ако е контролирал летящия робот. Ще го превъртя отново и ще видя какво мога да направя с качеството на записа.

— Да направиш?

— Вече внесох някои промени. Нищо не помогна. Би могъл да задава координати на летящия робот, което е съвсем естествено, щом става дума за апарат, който реагира на гласова команда. Би могъл да му казва накъде да лети, например.

— Ако успееш да уловиш координатите на джипиеса, може би ще установиш и местоположението; ще откриеш къде е.

— Много се съмнявам. Ако летящият робот е управляван от ръкавиците, или поне частично от сензорите в тях, то тогава жертвата замахва с ръка в момента, в който е прободена.

— Точно така. И какво следва от това?

— Не зная, но не разполагам с летящия робот, не разполагам и с ръкавиците — каза Луси, без да откъсва поглед от мен. — Не ги открих, а определено ми се иска да бях.

— Спомена ли Марино, че не е изключено някой да ни е следил, след като с Бентън напуснахме Ханском? — попитах.

— Оглеждахме се за голямо превозно средство с ксенонови лампи и фарове срещу мъгла. Не казвам, че това означава нещо, но Джак има тъмносин линкълн „Навигатор“. Втора ръка, купи го миналия октомври. Не беше тук, затова предполагам, че не си го виждала.

— Защо му е на Джак да ни следи? Не знаех, че си е купил „Навигатор“. Мислех, че има джип „Чероки“.

— Заменил го е, предполагам. — Тя отпи от кафето си. — Не съм казала, че би те следил, или че го е направил. Че е бил достатъчно глупав да се залепи за бронята ти. Освен заради бурята и лошата видимост. Опашката може да е съвсем наблизо, ако въпросното лице не знае къде отива мишената. Но не виждам какъв повод би имал Джак за тревоги. Естествено е да предположи, че ще тръгнеш насам.

— А имаш ли представа защо някой би се разтревожил?

— Ако този някой знае, че летящият робот липсва — каза тя, — определено ще го потърси и най-вероятно няма да си спести усилията да го намери, преди да е попаднал в ръцете на погрешните хора. Или на правилните хора. Зависи за какво говорим. Това мога да кажа, ако трябва да съдя по крилото. Ако то е причината да ви следят, не би трябвало да съм толкова уверена, че убиецът на това момче е намерил летящия робот. С други думи, той би могъл просто да липсва, или да се е изгубил. Навярно е излишно да ти казвам, че собствеността върху подобно свръхсекретно техническо откритие може да струва цяло състояние, особено ако някой съумее да открадне идеята и да се възползва от нея. Ако лицето търси и има основание да се страхува, че ще бъде намерено в тялото, може би ще поиска да види къде отиваш, с какво разполагаш. Може да помисли, че летящият робот е тук, в Центъра за съдебномедицинска експертиза, или пък че го държиш някъде другаде. Включително в дома си.

— Защо ще го държа вкъщи? Не съм била там.

— Когато си под прекален натиск, логиката няма думата — отвърна Луси. — Ако бях на мястото на човека, който търси робота, можеше да реша, че си инструктирала своя съпруг, бившия служител на ФБР, да скрие летящия робот у дома. Можеше да реша много неща. И ако летящият робот все още липсва, ще продължа да го търся.

Помня възклицанието на мъжа; гласът още звучеше в ушите ми. „Какво, по…? Ей!…“ Навярно изумената му реакция не е била провокирана единствено от неочакваната остра болка в кръста и огромното налягане върху гръдния кош. Може нещо да се е ударило в лицето му. Може да е носил сензорни ръкавици и изумената му реакция да е причината роботът да се е счупил. Представих си полета на микроскопичното приспособление, което мъжът перва с облечена с черна ръкавица длан и размазва върху яката на якето си.

— Ако някой носи сензорни ръкавици и търси летящ робот, преди да започне снеговалежът, възможно ли е да не го е намерил? — попитах племенницата си.

— Разбира се. Зависи от много неща. От сериозността на повредата, например. След като мъжът рухва, около него настъпва голяма суматоха. Ако е бил на земята, роботът би могъл да се повреди допълнително и да стане съвършено неуправляем. Или може да е паднал под нещо, да се е закачил на някое дърво, на храст, изобщо — на всичко.

— Допускам, че едно роботизирано насекомо би могло да се използва като оръжие. — Само изказах предположение. И понеже нямах представа каква е причината за вътрешните разкъсвания, бях склонна да приема всяка възможност.

— Именно — потвърди Луси. — В наше време почти всичко, което можеш да си представиш, е възможно.

— Каза ли ти Бентън какво видяхме на компютърната томография?

— Не разбирам как едно микромеханично насекомо може да предизвика подобни разкъсвания — отвърна Луси. — Освен ако жертвата не е била някак инжектирана с микроексплозивно приспособление.

Моята племенница и нейните фобии. Обсебеността й от експлозивите. И болезненото й недоверие към правителството.

— Ще ми се да вярвам, че не става дума за това — каза тя. — Всъщност, ако става дума за летящия робот, говорим за наноексплозиви.

Моята племенница и нейните теории за свръхнапалма. Спомних си коментара на Джейми Бъргър последния път, когато я видях в Деня на благодарността в Ню Йорк, където всички бяхме поканени на обяд в луксозния й мезонет. „Любовта не е всесилна — каза Бъргър. — Не би могла да бъде.“ Беше изпила прекалено много вино и остана твърде дълго в кухнята с Луси, където двете спореха за единайсети септември, за използваните при погрома експлозиви, за нанесените върху инфраструктурите наноматериали, които бяха в състояние да предизвикат чудовищни разрушения, ако влязат в досег с големи, пълни с гориво самолети.

Бях се отказала да споря със своята обсебена от фобии, цинична племенница, която за свой късмет беше прекалено интелигентна и така или иначе нямаше да ме чуе. За нея беше без значение, че просто липсват достатъчно факти в подкрепа на подозренията й. Разполагахме единствено с твърденията за откритите след срутването на двете кули следи от барут в праха. После, седмици по-късно, беше събран още прах със същите следи от железен окис и алуминий — високоенергийна наносмес, използвана при направата на пиротехника и експлозиви. Признавам, бях се натъквала на правдоподобни статии в научни списания, но те не бяха достатъчно и не доказваха, че правителството ни се е възползвало от организацията на 11 септември, за да започне война в Средния Изток.

— Ясно ми е какво мислиш за теориите за конспирация — каза Луси. — Това е голямата разлика между нас с теб. Видях на какво са способни така наречените „добри момчета“.

Не знаеше за Южна Африка. В противен случай би осъзнала, че помежду ни няма разлика. И аз бях наясно на какво са способни тъй наречените „добри момчета“. Не и 11 септември обаче. Нямаше да стигнат чак дотам. Мислех си за Джейми Бъргър и си представях колко е трудно за един влиятелен и утвърден манхатънски прокурор да има партньор като Луси. Любовта не беше всесилна. Вярно. Може би параноята на Луси около 11 септември и държавата, в която живеехме, я бяха подтикнали към личната й изолация, останала за дълго ненакърнена. Наистина вярвах, че Джейми е специална. Че с нея ще продължи повече. Сега вече бях убедена, че не е така. Искаше ми се да кажа на Луси, че съжалявам, че винаги ще съм до нея, че ще говоря за онова, което тя желае, дори то да е в противоречие с възгледите ми. Но сега моментът не беше подходящ.

— Намирам, че не бива да изключваме вероятността да си имаме работа с някой учен отцепник, или може би с повече от един, а от това, разбира се, не следва нищо добро — обади се Луси. — Държа да ти го кажа. И наистина нищо добро, ама съвсем нищо добро не следва от това, лельо Кей.

Посрещнах с облекчение факта, че ме нарече „лельо Кей“. Когато се обръщаше така към мен, чувствах, че всичко помежду ни е наред, а това вече отдавна се случваше рядко. Не си спомнях последния път. Стига да бях нейната леля Кей, можех да пренебрегна това, което представляваше Луси Фаринели — гений и социопат от граничен тип: диагнозата, с която Бентън мило, но безапелационно се шегуваше. Да си социопат от граничен тип е все едно да си гранично бременна или гранично мъртва, казва той. Обичах племенницата си повече от собствения си живот, но се бях примирила, че тя се държи добре единствено когато сама реши така, или просто защото така я устройва. Луси нямаше много общо с добрите обноски. Всичко се свеждаше до целите, които оправдават средствата.

Вгледах се внимателно в нея, макар да не разбирах какво стои зад всичко това. Лицето й никога не издаваше информация, която наистина може да й навреди.

— Ще ми се да не спираме дотук. Искам да те питам нещо.

— Можеш да ме попиташ повече от едно нещо — усмихна се тя.

Изглеждаше съвършено неспособна да нарани когото и да е, ако човек не знае колко силни и бързи са иначе отмерените й длани и изненадващите промени в очите й, когато зад тях като светкавици просветваха различни мисли.

— Ти нямаш връзка с това, каквото и да е то. — Говорех за малката бяла кутийка с крилото от летящ робот. Говорех и за мъртвеца, подложен в момента на радиомагнитен резонанс в „Маклийн“ — човек, с когото пътищата ни може би се бяха пресекли на изложбата на Да Винчи в Лондон месеци преди 11 септември: събитие, инициирано, както Луси категорично вярваше, от собственото ни правителство.

— Не — отвърна тя, без да мигне и без да изглежда и най-малко притеснена.

— Понеже сега си тук — припомних й аз работата й за Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, т.е. за мен, а това означаваше на отчет пред губернатора на Масачузетс, пред Министерството на отбраната и Белия дом. Отговорна бях пред много хора и се опитвах да й го подскажа. — Не мога да си позволя…

— Разбира се, че не можеш. Нямам намерение да те забърквам в неприятности.

— Нещата вече не опират до теб…

— Този разговор е излишен — прекъсна ме отново тя и очите й блеснаха. Толкова бяха зелени, че изглеждаха нереални. — Както и да е, той няма термални наранявания, нали? Никакви изгаряния?

— Не и такива, които да забележа. Няма.

— Добре. А ако някой го е пробол с модифициран харпун? Нали знаеш, като онези подводни харпуни с прикрепен към върха пълнител. И минимален, съвсем микроскопичен заряд с наноексплозив.

— Не ми прилича на това, което току-що видях. — Включих лаптопа си. — В този случай би изглеждало като контактна огнестрелна рана, но без абразионния отпечатък от дулото на оръжието. Дори да предположим, че е използван наноексплозив, а не огнестрелна амуниция на върха на копие или на подобен на копие връх, права си — щеше да има термална рана. Щеше да има изгаряния на входа, а и на подлежащите тъкани. Навярно допускаш, че нещо като летящ робот би могло да се използва, за да пренесе наноексплозива. И се опасяваш, че един или повече от онези, както ги нарече, учени — отстъпници, може да го е направил?

— Да достави. Да детонира. Наноексплозив, химичен препарат, отрова. Довери се на въображението си — такова приспособление е в състояние да извърши всичко.

— Трябва да прегледам записите от охранителната камера, на които трупният чувал тече. — Търсех из файловете в компютъра си. — Не е нужно да питам Рон за това, нали?

Луси въведе паролата си на системен администратор, която даваше пълен достъп до моето кралство.

— Няма нищо по-лесно. — Тя натисна един клавиш, за да отвори папката.

— Никой не може да влезе в папките ми без твое знание.

— Не и чрез виртуалното пространство. Не мога да съм сигурна обаче дали някой не е пребивавал във физическото ти пространство, още повече, че не съм тук непрекъснато. Всъщност, дори не съм тук през повечето време, понеже при всяка възможност работя дистанционно — каза тя, но не бях сигурна доколко можех да й вярвам, че не знае.

Всъщност, не й вярвах.

— Няма как някой да проникне в защитените ти с парола файлове — каза тя; в това вече вярвах. Луси не би го допуснала. — Между другото, можеш да контролираш охранителните камери, откъдето пожелаеш. Дори от айфона си. Трябва ти само достъп до интернет. Виж какво намерих. Запазих го във файл. Четири и четирийсет и две следобед. Толкова е било вчера, когато това е било уловено от една скрита камера във фоайето.

Тя пусна записа и увеличи звука. Видях двамата оператори в зимни палта, които бутаха носилка с черен трупен чувал по застлания със сиви плочки коридор на долния етаж.

Колелата прещракаха, когато двамата спряха с носилката пред хладилната камера. После видях Джанел — набита, с къса тъмна коса и неимоверно много, според мен, татуировки, които й придаваха вулгарен вид. Беше намерена и наета от Филдинг.

Джанел отвори вратата от масивна неръждаема стомана и до слуха ми стигна воят на втурналия се в помещението повей.

— Сложи го… — махна с ръка тя.

Забелязах, че е с яке — тъмното униформено яке с големи яркожълти букви „СЪДЕБНА МЕДИЦИНА“ на гърба. Беше в работен екип. Дори беше с бейзболната шапка на Центъра, сякаш се готвеше да излезе на студа, или току-що беше влязла.

— Тук, на тази маса? — попита я операторът и заедно с помощника вдигна трупния чувал от носилката. Чувалът се огъна, когато го повдигнаха. Тялото в него беше гъвкаво, както приживе. — По дяволите, кърви. По дяволите. Дано да няма СПИН, или нещо такова. Виж ми панталоните, обувките.

— На тази долу — посочи Джанел масата в хладилната камера и отстъпи встрани. Не я интересуваше, че кръвта капе от трупния чувал и цапа сивия под. Сякаш изобщо не я забелязваше.

— Джанел Великолепната — изкоментира Луси, когато видеозаписът неочаквано прекъсна.

— Имаш ли достъп до регистъра? — Исках да видя по кое време съдебномедицинският инспектор, с други думи — Джанел, беше дошла и си беше тръгнала вчера. — Вечерта, разбира се, е била на повикване?

— В неделя е поела двойно дежурство. Работна пчеличка е тя — каза Луси. — Заместила е Ранди. По разписание той е трябвало да вземе вечерите през уикенда, но се е обадил, че е болен. Което означава, че си е останал у дома, за да гледа мача за Суперкупата.

— Надявам се, че случаят не е такъв.

— А в момента Ранди пак не е тук заради времето. Вероятно е на повикване вкъщи. Сигурно е хубаво така — да има кола, която да те вземе, ако те повикат, а ти да си стоиш вкъщи и да ти плащат — каза Луси и долових негодувание в твърдите нотки на гласа й. Чертите на лицето й бяха изопнати от напрежение. — В такъв случай, предполагам, казваш, че работата ти е като по мярка. Ако допуснем, че престанеш да се извиняваш пред хората.

— Не го правя заради теб.

— Ами, затова и няма подобни извинения.

Погледнах регистъра — таблица върху десктопа ми, само с няколко попълнени графи.

— Не искам да ти натяквам очевидното, но има доста неща, които не знаеш за това какво става тук — каза Луси. — Пък и как би могла? — Луси заобиколи бюрото и взе кафето си, но не седна. — Нямаше те. Май че изобщо не си се задържала тук, откакто отворихме.

— Това ли е? Това ли са всички вписвания в регистъра от вчера?

— Да. Джанел дойде в четири. Ако трябва да вярваме на онова, което е посочила. — Луси отпи от кафето, без да сваля поглед от мен. — Между другото, движи с чудна банда. Приятелчетата й от съдебната медицина. Повечето ченгета, няколко компютърни оператори и чиновници. За кого другиго би могла да е герой Джанел? Знаеш ли, че играе в отбора по доджбол? Какви хора играят доджбол? Хора с финес.

— Ако е дошла в четири, защо е с работни дрехи, че и с яке? Сякаш току-що влиза от студа навън.

— Ако трябва да вярваме на посоченото от нея в регистъра, както вече казах.

— А преди това Дейвид е бил дежурен и не е реагирал? — попитах. — Джак би могъл да го изпрати в Нортънс Удс. Дейвид е бил тук. Защо Джак не го е изпратил на местопрестъплението? На петнайсет минути път е.

— И това не знаеш, нали? — Луси отиде в банята и си изми чашата. — Не знаеш дали Дейвид не е седял тук. — Отново влезе и застана до вратата на кабинета ми. — Не искам аз да ти го кажа, но…

— По всичко личи, че ти си единствената, която ще ми го каже. Никой друг нищо не ми казва — отвърнах. — Какво става, по дяволите?

— Много неща. Другите съдебни медици, екипите, влизат напред-назад. Отгоре нещо се разтича.

— Джак нещо се разтича.

— Поне от твоя гледна точка. Остави лабораториите. Не се интересува от тях. Може би, с изключение на лабораторията за огнестрелно оръжие. — Тя се облегна на затворената врата и плъзна ръце в джобовете на халата си.

— Той трябваше да поеме задълженията ми в мое отсъствие. Джак ръководи цялата военна морга заедно с мен. — Не съумях да потисна негодуванието в гласа си. Едва се въздържах да не избухна.

— Лабораториите не го интересуват, а и експертите така или иначе не му обръщат внимание. С изключение на огнестрелното оръжие. Познаваш Филдинг с неговите пистолети, ножове, арбалети и ловни лъкове. Не съм чувала за оръжие, което да не обича. Бърка се в анализите на огнестрелното оръжие и в работата на балистичните лаборатории; и там успя да оплете конците. Дотолкова вбеси Мороу, че той беше готов да си подаде оставката. Зная, че активно си търси друга работа, и нищо чудно, че лабораторията му още не е готова с експертизата на глока на мъртвото момче. Със заличения сериен номер. Изхвърча оттук тази сутрин, без дори да се замисли.

— Откъде изхвърча?

— Беше се запътил нанякъде с колата, когато се връщах от Нортънс Удс. Към десет и трийсет.

— Разговаря ли с него?

— Не. Може и да не се е чувствал добре. Не зная, но и не разбирам защо не взе мерки някой да се погрижи за глока. Да сложи киселина върху заличения сериен номер. Колко време е нужно поне да се опита? Сигурно е знаел, че е важно.

— Може и да не е знаел — отвърнах. — Ако детективът от Кеймбридж е единственият, с когото е разговарял, защо да мисли, че глокът е от някакво значение? В онзи момент на никого и през ум не му е минавало, че случаят с мъжа от Нортънс Удс е убийство.

— Уместна забележка. Мороу навярно не знае, че отидохме да те доведем и че си се прибрала от Доувър. И Филдинг изчезна, макар да беше наясно, че има сериозен проблем, за който повечето хора с мозък в главата ще решат, че вината е негова. Именно той прие обаждането за момчето от Нортънс Удс. И все пак не отиде на местопрестъплението, не се погрижи и някой друг да го направи. Интересува ли те мнението ми за това, защо Джанел е била облечена като за пътешествие? Не се е прибрала тук в четири, както е посочила в регистъра. Пристигнала е в последния момент, колкото да пусне момчетата от транспортната служба и да приеме тялото, а после просто се е обърнала и си е тръгнала. Мога да го проверя. Часът, в който е изключила алармената система, за да влезе в сградата, трябва да е регистриран. Зависи дали искаш да стигнеш до Федералния съд.

— Изненадана съм, че Марино не се е погрижил да бъда уведомена за тежестта на проблемите. — Това беше единственото, което съумях да изрека. Пред очите ми сякаш се спусна черна завеса.

— Като лъжливото овчарче е — каза Луси.

Беше права.

Марино непрекъснато се оплакваше от толкова много хора, че почти не му обръщах внимание. А ето ни сега, отново с моите провали. Не съм обърнала внимание. Не съм чула. А може би не биваше да слушам, независимо кой какво ми говори.

— Трябва да се погрижа за някои неща. Знаеш къде да ме намериш — каза Луси, излезе и остави вратата отворена.

Вдигнах телефона и отново се опитах да набера номера на Филдинг. Този път не оставих съобщение. Мина ми през ума, че съпругата му не отговаря на домашния им телефон, а би трябвало да вижда името ми и номера на кабинета върху дисплея. Може би пък точно затова не вдигаше. Ясно беше, че съм аз. Или пък семейството е заминало. Извън града. В понеделник през нощта, насред снежната виелица, когато дяволски добре знаеше, че съм се прибрала преждевременно от Доувър заради спешен случай?

Излязох от стаята си и прокарах палец по скенера, за да отключа вратата вдясно от моята. Застанах насред кабинета на своя заместник и внимателно го огледах, сякаш бях на местопрестъпление.