Военна морга

3.

Осъзнах, че колата е спряла и Марино и Луси са слезли. Бяхме паркирали пред терминала на гражданската авиация „Джон Уолас“, а аз стоях в купето. Не откъсвах поглед от екрана на айпада, докато Луси и Марино разтоварваха вещите ми.

През отворения заден капак на автомобила нахлу студен въздух, а аз продължавах да се питам защо мъжът е избрал да води Сок в Нортънс Удс, в тъй наречения „Мид-Кеймбридж“, почти в Съмървил. Защо там? Толкова близо до мястото, където живеех? Дали е имал среща с някого? Черна желязна порта изпълни екрана. Открехната е, ръката му я отвори по-широко, а аз осъзнах, че е сложил плътни черни ръкавици, като тези, които носят мотоциклетистите. Студено му е на ръцете, или е имал някаква друга причина? Може би е възнамерявал да използва оръжието. Представих си как вдига предпазителя на деветмилиметровия пистолет и натиска спусъка с дебелите ръкавици, но това ми се стори нелогично.

Чух, че разгърна найлоновата торба, после и аз погледнах заедно с него вътре и видях нещо, което приличаше на малка дървена табакера. „Табакера за пури“, помислих си. Някои от тези кутии бяха изработени от кедрово дърво и снабдени с миниатюрен хигрометър; служеха като овлажнител на пурите. Спомних си лулата от жълто стъкло в апартамента му. Може би е обичал да разхожда кучето си в Нортънс Удс, понеже мястото беше отдалечено и доста усамотено. Полицията не проявяваше особен интерес към него, освен ако не се налагаха мерки за сигурност заради някое събитие на високо равнище. Може би е обичал да идва тук да пуши трева. Подсвирна на Сок, наведе се, изхлузи каишката и му каза: „Хайде, момче, помниш ли нашето място? Покажи ми нашето място“. Последва нещо неясно, което не разбрах добре. Сякаш каза: „А за теб“, после „Искаш ли да изпратиш…?“ или „Изпрати ли…?“. Превъртях записа, но пак не разбрах думите му, може би защото беше наведен и говореше в яката на якето си.

На кого говореше? Не виждах никого наоколо, само кучето и ръцете в ръкавици, после ъгълът на камерата се промени, понеже той се беше изправил, и отново съзрях парка, алеята с дървета и пейки, а встрани, до постройката със зелен метален покрив — пътека. Имаше и някакви хора, но заради топлите им дрехи заключих, че не бяха гости на сватбата, а най-вероятно бяха излезли на разходка в парка, като мъжа. Сок се втурна към храстите, за да си свърши работата, а господарят му влезе в елегантното имение със стари брястове и зелени пейки.

— Хайде, момче, след мен — подсвирна той.

В сянката на гъстите, скупчени на туфи рододендрони снегът беше дълбок и изпъстрен с мъртви листа, камъни и счупени клони, които болезнено ми напомниха за скрити гробове, змийски кожи и обветрени кости, оглозгани навремето, преди да бъдат разпилени. Той се озърна наоколо, а камерата се забави върху триредния покрив от зелен метал на постройката от стъкло и дърво, която двамата с Бентън виждахме от слънчевата веранда на нашия дом. Мъжът извърна глава, аз съзрях вратата на първия етаж към градината. Камерата отново спря — този път върху жена със сива коса, застанала пред вратата. Беше облечена с костюм и дълго кафяво кожено палто и говореше по телефона.

Мъжът подсвирна. Стъпките му изхрущяха по камъните, когато се отправи по чакълестата пътека към Сок, за да прибере оставеното от кучето… „и тази пустота изпълва сърцето ми…“. Питър Гейбриъл. Сетих се за младия войник със същото име, изгорял в своето „Хъмви“. Подуших го, сякаш миризмата на разложение все още беше дълбоко загнездена в носа ми. Спомних си майка му, скръбта и гнева, които изля върху мен, когато ми се обади тази сутрин. Съдебномедицинските патолози невинаги получават благодарност, а в такива моменти оцелелите реагират, сякаш аз съм причината любимите им хора да са мъртви. Положих усилия да не го забравя. И да не го приема лично.

Найлоновата торба — от онези, които ти дават, когато пазаруваш — отново прошумоля в облечените в ръкавици ръце, а след това се случи нещо. Ръцете на мъжа се стрелнаха към главата му, дочух шума от дланите му, които удариха слушалките, сякаш се опитваха да смачкат нещо, и почти беззвучното, стреснато възклицание: „Какво, по…? Ей!…“. Или може би това беше вик на болка. Аз обаче не виждах нищо и никого, само дърветата и далечните фигури сред тях. Не виждах кучето, не виждах и него самия. Върнах записа. Черните му ръкавици неочаквано се появиха в рамката и той неясно избоботи: „Какво, по…?“, после: „Ей!…“. Стори ми се, че звучи слисано и разстроено, сякаш нещо го беше оставило без дъх.

Отново превъртях; опитвах се да доловя нещо друго, но в гласа му дочух единствено негодувание, може би страх и болка, сякаш някой го беше блъснал с лакът или ударил силно на многолюдния тротоар. После върховете на дърветата се наклониха и завъртяха. Прелетяха и откъслечни кадри от покрития с плочи покрив, които изведнъж придобиха огромни размери и той глухо се строполи върху пътеката. Или падна по гръб, или слушалките се изхлузиха от главата му. Екранът остана закован върху голите клони и сивото небе, после се появи и изплющя подгъв на дълго черно палто, сякаш някой мина забързано, отново се разнесе силен шум като от удар и картината пак се промени. Пак голи клони и сиво небе, но това бяха други клони — през дъските на зелена пейка. Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо, а после изведнъж се разнесоха високи гласове и шумове от хорско присъствие.

— Някой да се обади на деветстотин и единайсет!

— Мисля, че не диша.

— Не си нося телефона. Обадете се на деветстотин и единайсет.

— Ало? Тук… ъ-ъ, да, в Кеймбридж. Да, Масачузетс. Боже! По-бързо, моля. По дяволите, сложиха ме на изчакване! По-бързо, боже! Не мога да повярвам. Да, да, мъж, припадна и, изглежда, не диша… Нортънс Удс, на ъгъла на Ървинг и Брайънт… да, тук някой се опитва да му даде първа помощ. Ще изчакам… Чакам. Да, искам да кажа, аз не… Пита дали продължава да не диша. Не, не, не диша! Не се движи. Не диша!… Всъщност не видях; аз го забелязах на земята, изведнъж се оказа на земята…

Натиснах клавиша за временно спиране и излязох от колата. Навън беше студено, духаше силен вятър. Забързах към терминала. Беше малък, с тоалетни и зона за сядане; един стар телевизор работеше. За момент се загледах в новините по „Фокс“ и превъртях по айпада видеото на бързи обороти, докато Луси се приведе към рецепцията и плати за кацането с кредитна карта. Взрях се в голите клони между боядисаните в зелено дъски и вече бях убедена, че слушалките са се оказали под пейката, камерата е била насочена право нагоре, свиреше сателитно радио… „Мрачната лейди се смееше и танцуваше…“. Музиката беше по-силна, понеже слушалките не бяха долепени до главата на мъжа, а гласът на Шер звучеше абсурдно неуместно.

Виковете извън обхвата на камерата бяха резки и възбудени, долових шума от стъпки и далечния вой на сирена, докато племенницата ми бъбреше с един възрастен човек, пенсиониран пилот от военновъздушните сили, сега на почасова работа в Доувър като наземен оператор, който ентусиазирано й обясняваше:

— … Във Виетнам. Ами, трябва да е било „F-4“.

Луси му отвърна нещо.

— А, да, и „Томкат“. Последният, на който съм летял. Но и „Фантом“ още бяха в употреба, чак до осемдесетте. Направени са добре и издържаха неимоверно дълго. Гледай „С-5“ колко време вече не отстъпват. В Израел още може да се намери някой и друг „Фантом“. А може би и в Иран. Тия, дето са останали в Съединените щати — ползваме ги като безпилотни мишени и телеуправляеми апарати. Дяволски самолети. Виждала ли си такъв?

— В Бел Шасе, Луизиана, във военноморската база. Отидох с моя хеликоптер да помогна след „Катрина“.

— Правиха опити да отклонят урагана. Насочиха „Фантом“ към окото — кимна той.

Екранът на айпада потъмня. Слушалките вече не записваха и бях почти убедена, че когато мъжът е паднал на земята, те са отлетели на известно разстояние под пейката. Сензорът не е долавял достатъчно движение, което да му попречи да премине в икономичен режим, и това ми се стори любопитно. Как така слушалките са паднали и са се озовали там? Може би някой ги е подритнал встрани от пътеката? Ако е така, може да е случайност, дело на този, който се е опитвал да му помогне, или да е умишлено сторено от онзи, който го е записвал тайно, който го е следял. Мислех си за подгъва на черното палто, появил се за кратко, и превъртях с прекъсвания назад. Търсех по-късни изображения, вслушвах се за други звуци. Нищо до четири и трийсет и седем следобед, когато дърветата и вече притъмнялото небе се залюляха лудо, на екрана изведнъж се появиха ръце, изшумоля хартия и слушалките бяха положени в кафяв плик, а аз дочух глас, който каза: „Накъдето и да се обърнеш, все ще изпадне по някой Колт“. Друг глас отвърна: „От службите по сигурността ще го приберат. Те имат…“. После се спусна мрак, разнесоха се приглушени гласове, а после нищо.

Видях на страничната облегалка на един диван в терминала дистанционно за телевизора и превключих на Си Ен Ен. Слушах новините и следях смяната на кадрите, но никъде нямаше и дума за мъжа от видеоклипа. Изпитах нужда отново да попитам за Сок. Къде беше кучето? Нелогично би било да приема, че никой не знае. Спрях поглед върху Марино, който влезе в чакалнята и се престори, че не ме вижда, понеже беше сърдит, или може би съжаляваше за стореното и беше объркан. Отказах се да го питам каквото и да е. Имах усещането, че той е виновен за липсващото куче, че той е виновен за всичко. Не исках да му простя, задето е изпратил на Бригс откъси от видеото по електронната поща, задето е говорил първо с него. Ако веднъж не му простя, може би и той щеше да научи нещо. Проблемът обаче беше, че никога не съумявах да се убедя във вината му, във вината на всеки, за когото ме беше грижа. Католическо прегрешение. Не знаех защо, но изглежда вече омеквах и решимостта ми се изпаряваше. Чувствах го, докато сменях телевизионните канали и търсех новини, които биха навредили на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, а той тръгна към Луси и все така гледаше да е с гръб към мен. Не исках да се карам с него. Не исках да го засегна.

Отдалечих се от телевизора, поне за миг успокоена, че медиите не знаят за тялото, което ме чака в моргата в Кеймбридж. Казах си, че нещо толкова сензационно би се превърнало във водеща тема. Айфонът ми щеше да е засипан със съобщения. Бригс щеше да е чул и също да реагира. Дори Филдинг би ме предупредил. Като оставим настрана факта, че не бях чула и дума от Филдинг. Отново се опитах да се свържа с него. Не отговори на мобилния, нито на телефона в офиса си. Разбира се. Позвъних в дома му в Конкорд, но за пореден път се включи секретарят.

— Джак? Кей е — оставих аз ново съобщение. — Отлитаме от Доувър. Може би ще ми пратиш последните новини с есемес или по електронната поща. Инспектор Лоу не се е обаждал, предполагам? Още чакаме фотографии. Чувал ли си нещо за липсващо куче? Хрътка? Кучето на жертвата. Казва се Сок. Видян е за последно в Нортънс Удс. — В гласа ми се прокраднаха нотки на раздразнение. Не за първи път Филдинг се покриваше. Беше корифей в изкуството да се скатава; щеше да е странно, ако беше иначе. Постановките му обаче ми идваха в повече. — Добре, ще се опитам отново да се свържа с теб, когато кацна. Надявам се да ни посрещнеш в кабинета, може би някъде между девет и трийсет и десет. Ще потърся Ан и Оли, и се надявам ти да се погрижиш за присъствието им там. Трябва да разрешим този проблем тази вечер. Може би ще провериш в полицейското управление на Кеймбридж за кучето? Не е изключено да е с микрочип…

Нелепо беше да обръщам толкова внимание на Сок. Какво, по дяволите, би могъл да знае за него Филдинг? Не си беше направил труда дори да се яви на местопрестъплението. Марино беше прав. Някой трябваше да си отиде.

„Бел“ 407 на Луси беше черен, с матово задно стъкло. Вятърът свирепо блъскаше рампата, когато тя отключи вратите и багажното отделение.

Ветроуказателят стоеше закован на север, като хоризонтален пътен конус, а това беше и добре, и зле. Вятърът все така щеше да духа отзад, а пред нас беше фронтът на бурята — тежък дъжд, примесен със суграшица и сняг. Марино се зае да разтовари багажа ми, а Луси обиколи хеликоптера, провери антените, тръбата на Пито, носещия винт, перките на ротора, аварийните поплавъци и азотните бутилки, които ги изпълват при нужда, после опашката и опашния редуктор, хидравличната помпа и резервоара.

— Ако някой го е следил, ако тайно го е записвал и е осъзнал, че е мъртъв, то този някой трябва да е свързан със станалото — обърнах се към нея аз. Говорех повече на себе си. — Логично е тогава въпросното лице дистанционно да изтрие видеофайловете, записани от камерата върху хард диска и върху SD картата, нали? Логично е това лице да иска да бъде сигурно, че ние няма да намерим записите, които евентуално да ни дадат някакви улики.

— Зависи. — Тя се хвана за дръжката върху фюзелажа и стъпи с ботуша си върху вграденото стъпало, за да се качи.

— На негово място ти нямаше ли да постъпиш така? — попитах.

— На негово място? — Тя отвори защитните панели с леко алуминиево покритие. — Ако не мислех, че на тях е записано нещо съществено или уличаващо, не бих ги изтрила. — С малко, но силно тактическо фенерче Луси огледа двигателя и окачването.

— Защо?

— Трябва да отида до едното място — рече Марино, без да се обръща към никого конкретно, и се приближи към мен, преди тя да успее да отговори. — Ако някой има нужда, сега му е времето. — Сякаш беше главният стюард и ни напомняше, че на хеликоптера няма тоалетна. Опитваше се отново да ме спечели.

— Благодаря, няма нужда — отвърнах аз и той се отдалечи през тъмната рампа към терминала.

— Това щях да направя, ако бях на негово място и мъжът беше мъртъв — продължи Луси, без да спира да движи фенерчето по маркучите и тръбите, за да се увери, че нищо не е разхлабено или повредено. — Незабавно бих влязла в системата, бих свалила видеофайловете, а като видя, че на тях няма нищо обезпокоително, щях да ги оставя.

Качи се по-нагоре, за да провери носещия винт, вала и свързания с него автомат-наклонител, а аз я изчаках да слезе на асфалта и попитах:

— Защо би ги оставила?

— Помисли сама. — Тръгнах след нея покрай хеликоптера. Трябваше да се качи и да огледа другата страна. Въпросът ми почти я развесели, сякаш питах за очевидното. — Ако са изтрити след смъртта му, то това означава, че го е направил някой друг, нали? — каза тя и насочи силен лъч светлина под обтекателя.

После отново скочи на рампата.

— Разбира се, няма да го направи след смъртта му. — Забавих отговора си, понеже можеше да се нарани, докато се катереше така по хеликоптера, особено когато беше близо до носещия винт. Не исках да я разсейвам. — Би ги оставил, ако го е шпионирал и е знаел, че е мъртъв, или ако е отговорен за смъртта му.

— Ако го следях, щях да го последвам, за да го убия, но щях да оставя последните записи. Нямаше да взема и слушалките от местопрестъплението. — Луси отново плъзна ярката светлина по фюзелажа. — Ако са го видели с тях в парка или по пътя му до парка, хората ще се запитат защо липсват после. Слушалките са доста големи и се забелязват. — Заобиколихме откъм носа на хеликоптера. — Ако взема слушалките, ще трябва да взема и сателитното му радио; да ровя в джоба на якето му, за да го извадя, ще ми е нужно време и ще рискувам да си навлека беля, след като той вече е на земята и някой може да ме види. А свалените някъде другаде файлове, ако допуснем, че проследяването е продължило известно време? Какво е обяснението за тях, ако липсва записващо устройство, което да открием, а намерим записи на домашния му компютър или на друг сървър? Знаеш какво може да означават те. — Тя отвори люка за достъп над тръбата на Пито и насочи фенерчето натам. — Зад всяко престъпление стоят две престъпления — самият акт и деянието, с което се опитваш да го прикриеш. Затова прояви съобразителност да оставиш слушалките и видеофайловете там, където са, и нека ченгетата или някой като мен и теб да си мислят, че той записва за себе си. Марино е убеден в това, но аз се съмнявам.

Отново свърза акумулатора. Разкачваше го всеки път, когато оставяше хеликоптера за неопределено време, да не би, ако някой успее да проникне в пилотската кабина и някак си се справи с лостовете за управление и превключвателите, в крайна сметка да запали двигателя. Това нямаше да се случи, ако акумулаторът не беше свързан, разбира се. Независимо колко бързаше, Луси винаги провеждаше щателен предварителен преглед, особено, в случай че машината е била без надзор, дори на територията на военна база. Не пропуснах да забележа обаче, че сега оглеждаше всичко необичайно прецизно, сякаш подозираше нещо или беше обезпокоена.

— Всичко наред ли е? — попитах я аз. — Всичко ли е на мястото си?

— Проверявам за всеки случай — отвърна тя и долових сдържаността й по-осезателно. Усетих, че крие нещо.

Нямаше доверие на никого. Така и трябваше да бъде. Като се замислех, и аз не трябваше да се доверявам на някои хора. На хора, които манипулираха и лъжеха, и твърдяха, че го правят заради някаква кауза. Правилната кауза, богоугодната кауза или просто кауза. Нуни Пиесте и Джоан Рул са били задушени в леглото, най-вероятно с възглавница. Затова липсваше и тъканна реакция на нанесените им наранявания. На сексуалното насилие, на пробожданията с мачете и проникванията със счупено стъкло, дори на връзките, с които са били обездвижени на столовете. Богоугодна кауза, справедлива кауза в умовете на отговорните. Немислимо безчинство, а те са се измъкнали ненаказани. И така до ден-днешен. „Не мисли за тях. Съсредоточи се върху онова, което е пред теб, не мисли за миналото.“

Отворих лявата предна врата и се качих на плазовете. Едва устоях на силните пориви на вятъра. Проврях се между лостовете за управление и се добрах до лявата седалка. Закопчавах четириточковия колан, когато чух Марино да отваря вратата зад мен. Беше шумен и огромен и хеликоптерът хлътна под тежестта му, когато се покатери на задната седалка, където винаги сядаше. Достъпът до предната седалка му беше отказан, дори когато беше единственият пътник на Луси. Заради втория контролен лост, който можеше да бутне, да блъсне или да използва като облегалка, понеже не мислеше. Той просто никога не мислеше.

Луси се качи и започна втора предварителна проверка, а аз й помагах със списъка. Заедно минахме точките по него. Никога не бях имала желание да управлявам различните летателни апарати, които племенницата ми притежаваше през годините, да карам мотоциклета й или да шофирам бързите й италиански коли, но бях чудесен втори пилот. Добре се справях с картите и с бордовата електроника. Знаех как да включа радиоприемниците, да въведа кода на транспондера и необходимата информация в системата за контрол на полета „Челтън“. При критични обстоятелства вероятно бих могла да приземя хеликоптера безопасно, макар че преживяването нямаше да е от най-приятните.

— … Превключвателите от горния панел в позиция „изключено“ — продължавах аз по списъка.

— Да.

— Прекъсвачите на позиция.

— Да. — Луси докосваше леко всичко, което проверяваше, докато се придвижвахме надолу по ламинирания лист.

С привично движение задейства ускорителните помпи и превъртя дросела в полетен режим.

— Отдясно чисто — каза тя и погледна през десния прозорец.

— Отляво чисто. — Хвърлих поглед към тъмната рампа, ниската сграда с осветени прозорци и един „Пайпър Къб“ — малък, лек самолет без пилотска кабина, построен някъде около 40-те години на миналия век, а сега привързан на безопасно разстояние и покрит с развяван от вятъра насмолен брезент.

Луси натисна стартерния ключ и лопатата на носещия винт се завъртя бавно, тежко, с тъп звук като сърдечен пулс, а аз се замислих за мъжа. Замислих се за страха му, за онова, което долових в трите думи, изречени от него. „Какво, по… Ей!…“

Какво е чувствал? Какво е видял? Подгъвът и полите на черното палто, прелетели край него. Чие беше то? Вълнено палто ли беше, или шлифер? Не беше кожено. Кой носеше това дълго черно палто? Някой, който не е спрял да му помогне.

„Какво, по…? Ей!…“ Стреснат вик от болка.

Повтарях го в мислите си отново и отново. Ъгълът на камерата изведнъж се беше променил, после тя застина върху голите клони и сивото небе, а след това подгъвът на дългото черно палто се мярна само за кратък миг, може би за секунда. Кой би подминал човек в беда, сякаш е неодушевен предмет, камък или дънер? Що за човек е този, който не спира до някого, който се хваща за гърдите и пада на земята? Навярно човекът, който е предизвикал това състояние у него. Или някой, който по някаква причина не иска да бъде въвлечен. Подобно на свидетел на инцидент или убийство, който се отдалечава забързано, за да не бъде привлечен към разследването. Мъж или жена? Видях ли обувки? Не, само подгъва на палто, мярнало се за миг пред екрана, а после и втори звук от удар, и картината се измести към други голи дървета, видими през боядисаните в зелено дъски на пейката. Дали човекът с дългото черно палто не беше ритнал слушалките под пейката, за да не запишат още нещо?

Трябваше да прегледам видеоклиповете по-внимателно, но точно в момента това не беше възможно. Айпадът беше отзад, а и сега нямах време. Перките внезапно разпориха въздуха, генераторът беше включен. С Луси си сложихме слушалките. Тя задейства още превключватели от горния панел, главната авионика, полетните и навигационните инструменти: Преместих бутона на интеркома на опция „само за екипажа“, за да не може Марино да ни чува, а и ние да не го чуваме, когато Луси говореше с диспечера. Стробоскопът, навигационните светлини и прожекторът за кацане хвърляха бели отблясъци по асфалта, докато чакахме кулата да ни разреши излитане. Въведох местоназначението на сензорния дисплей и едновременно коригирах висотомерите върху дисплея с динамичната карта и системата за управление на полета „Шелтън“. Уверих се, че дигиталните индикатори на горивомерите са еднакви с тези на механичните. Правех повечето неща поне по два пъти, понеже за Луси никоя информация не беше излишна.

Получихме разрешение за полет от кулата, рулирахме зависнали до пистата, излетяхме и набрахме височина на североизток. Пресякохме река Делауеър на 335 метра височина. Водата беше тъмна, набраздена от вятъра, течеше тежко като разтопен метал. Светлините от земята примигваха през дърветата като малки огньове.