Военна морга

12.

— Затвори вратата, моля те. — Хрумна ми, че започвам да се държа като Луси. — Не знам откъде да започна, толкова неща се случват.

Бентън затвори вратата, а аз съзрях семплата платинена халка на безименния пръст на лявата му ръка. И досега се случваше да се изненадам от факта, че още сме женени. В съвместния си живот, независимо дали заедно или разделени, ние бяхме обсебени един от друг, а винаги сме признавали, че не е необходимо непременно да го правим — да бъдем официални или формални. Не бяхме като другите, и въпреки това го направихме. Церемонията беше скромна, непретенциозна, дори не и честване, по-скоро вричане, защото, когато си казахме „докато смъртта ни раздели“, наистина го мислехме. След всичко, което преживяхме заедно, да кажем, че за нас това бяха по-скоро думи, клетва, посвещение, или може би обобщение на вече преживяното. Чудех се дали му се е случвало да съжалява. Ето сега например би ли искал да се върне назад към нещата — такива, каквито бяха преди? Не бих го обвинила, ако се замисли от какво се е отказал и какво не му достига заради всички перипетии, в които се забърка заради мен.

Продаде семейния дом от кафеникав камък, елегантното имение от деветнайсети век, недалеч от Обществената градина в Бостън, а не беше възможно да не се е привързвал към някои от местата, където живеехме или се настанявахме заради странностите и натовареността на моята професия, на хаотичното и скъпоструващо съществуване, което водехме, въпреки моите най-добри намерения. Докато неговата практика на съдебномедицински психолог си оставаше стабилна, през изминалите три години моята кариера се движеше на приливи и отливи след закриването на частната ми практика в Чарлстън, Южна Каролина, после на кабинета ми в Уотъртаун заради икономическата ситуация, после в Ню Йорк, след това във Вашингтон и Доувър, а сега и тук, в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза.

— Какво, по дяволите, става на това място? — попитах, сякаш той знаеше, а аз не разбирах защо знае. Но имах усещането, че наистина знае, или сигурно просто ми се искаше да е така, понеже вече започвах да изпитвам отчаяние, паническо усещане, че падам, и всячески се домогвах до нещо, в което да се вкопча, за да се задържа.

— Черно и много силно. — Той седна и взе чашата. — И без лешник. Въпреки внушителните ти запаси.

— Джак все още го няма никакъв. Никой не е и чувал за него.

— Определено не е тук. Допускам, че се чувстваш така удобно в неговия кабинет, както и той се е чувствал в твоя — каза многозначително Бентън и едва сега забелязах как е облечен.

Преди беше със зимното си яке, а в рентгеновата зала, преди да тръгне към лабораторията на Луси, беше със свободен халат. Не бях забелязала с какво е облечен под връхните дрехи. Черни военни кубинки, черни военни панталони, тъмночервена фланелена риза, силиконов водонепроницаем часовник с луминесцентен циферблат. Сякаш очакваше да прекара известно време на открито, или на място, където ще са му нужни по-плътни дрехи.

— Значи Луси ти е казала, че той, изглежда, е използвал кабинета ми — рекох аз. — Нямам представа с каква цел. Но може би ти ще ме уведомиш.

— Излишно е някой да ми обяснява, че тук се вихрят хищнически инстинкти. Как му викаше Марино на това място? Центком? А може би е имал предвид само светая светих, или онова, за което се предполага, че е светая светих — твоя кабинет? Знаеш какво се случва, когато капитанът не е на кораба. Издигат пиратското знаме, питомците оглавяват лудницата, а пияниците — бара, с извинение за метафорите.

— Защо не ми каза нищо?

— Аз не работя в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза. Нито за него. Само в определени ситуации ме канят тук като гост — рече той.

— Това не е отговор и ти го знаеш. Защо не се опита да ме защитиш?

— По начина, по който ти намираш, че би трябвало — каза той, понеже би било глупаво да допусна, че не ме е защитил.

— Какво е ставало тук? Може би ако поговорим, ще измисля как да постъпя. Зная, че Луси редовно те е информирала. А щеше да е много мило, ако някой държеше и мен в течение. Подробно, открито и непредубедено.

— Съжалявам, че си ядосана. Съжалявам, че пристигна у дома в ситуация, която те разстройва. Прибирането ти у дома би трябвало да е щастливо събитие.

— Щастливо? Как, по дяволите, би могло да е щастливо?

— Така се казва. Теоретично понятие. Като откритостта и непредубедеността. Мога да ти разкажа на какво съм бил непосредствен свидетел, какво стана при няколкото ми посещения тук за обсъждане на отделните случаи. Участвах в два от тях. — Той отклони поглед встрани. — Първият беше с футболния състезател от Бостънския колеж миналата есен, наскоро, след като Центърът пое федералните съдебномедицински случаи.

Уоли Джеймисън, двайсетгодишен, звездата защитник на Бостънския колеж. Трупът му бил намерен във водите на бостънското пристанище на първи ноември, призори. Причина за смъртта — загуба на кръв следствие на травма от удар с тъп предмет и множество порезни рани. Случай на Том Букър, един от моите съдебномедицински експерти.

— Джак не е работил по него — напомних му аз.

— Е, ако попиташ Джак, може да останеш с друго впечатление — информира ме Бентън. — Джак се отнесе към случая на Уоли Джеймисън, сякаш е негов. Доктор Букър отсъстваше. Това беше миналата седмица.

— Как така? Нищо не знам.

— Нова информация, искахме да говорим с Джак и той изглеждаше склонен да сътрудничи; можеше да предложи повече подробности.

— Искахме?

Бентън вдигна чашата с кафе, после промени намерението си и отново я остави върху гладкото бюро на Филдинг, насред всичките онези предмети, които той колекционираше.

— Мисля, че поведението на Джак трябваше да ни подскаже да приемем факта, че не е извършил аутопсията, само като техническа подробност. Случаят от националната футболна лига беше съвсем по вкуса на това подобие на свръхчовек, твоя заместник.

— Подобие на свръхчовек?

— Предполагам, че е било въпрос на лош късмет да се окаже извън града, когато са пребили и наръгали Уоли Джеймисън. Е, и Уоли не е извадил кой знае какъв късмет.

Отвлечен и убит на Хелоуин, според началните предположения. Местопрестъплението — неизвестно. Няма заподозрени. Липсват мотиви или някаква достоверна теория. Само предположения за инициация в сатанински култ. Атлет — звезда, превърнат в мишена. Задържан като заложник на някое потайно място, а после жестоко убит. Клюки от интернет и новините. Интрига, превърната в евангелие.

— Пет пари не давам за чувствата или вкусовите предпочитания на Джак — каза по-твърдата част от мен, вече съвършено отегчена от Джак Филдинг.

Осъзнах колко съм бясна. Внезапно разбрах, че нездравата ми връзка с него се крепи на моя гняв.

— Както и Марк Бишъп отпреди две седмици. В сряда беше футболистът, в четвъртък — момчето — каза Бентън.

— Момчето, чието убийство навярно е свързано с някаква инициация — подхвърлих аз. — Същите хипотези като за Уоли Джеймисън.

— „Хипотези“ е подходяща дума в случая. Чии хипотези?

— Не и моите. — При мисълта за Филдинг отново ме обзе гняв. — Не спекулирам, освен ако не съм зад затворена врата с някого, комуто имам доверие. Знам по-добри начини от това да подхвърля нещо, на което по-късно да се натъкне полицията, а след нея — и медиите. После и съдът ще повярва.

— Шаблоните и техните паралели.

— Свързан си с Марк Бишъп и Уоли Джеймисън. — Изглеждаше невероятно. — Не виждам какво общо имат помежду си, освен спекулациите.

— Миналата седмица ме извикаха тук като консултант по двата случая — каза Бентън, без да отклони поглед от мен. — Къде е бил Джак миналия Хелоуин? Знаеш ли нещо по-конкретно?

— Знам къде бях аз. Това е единственият факт, който ми е известен. Единственият, който стигна до мен, докато бях в Доувър и за който се предполагаше, че съм уведомена. Аз съм му шеф, а не бавачка. Нямам представа къде е бил на Хелоуин. Надявам се, няма да ми кажеш, че е обикалял наоколо с децата си и е припявал „лакомство или пакост“.

— Бил е в Салем. И то не с децата си.

— Не знаех. Не разбирам защо ти знаеш, нито защо това е от такова значение.

— Съвсем доскоро не беше от значение — каза Бентън.

Отново се вгледах в кубинките му, в тъмните панталони с фланелена подплата и външни джобове за пълнители и фенерчета; панталони, каквито носеше, когато работеше на открито, когато отиваше на местопрестъпление или на експедиция за взривяване и обезвреждане на експлозиви с полицията или с ФБР.

— Къде беше, преди да ме вземеш при Ханском? — запитах го аз. — Какво си правил?

— С много неща трябваше да се справя, Кей. С повече, отколкото очаквах.

— С работно облекло ли беше, когато ме взе от военната база? — Хрумна ми, че тогава може да е бил с други дрехи. Че после се е преоблякъл. Че може би още нищо не е направил, но се подготвя за някаква задача.

— Имам сак в колата, нали знаеш — каза Бентън. — Никога не съм сигурен кога ще ме повикат.

— Къде ще ходиш? Обадили ли са ти се да отидеш някъде?

Погледна ме, после обърна поглед към прозореца и белия като тебешир снежен хоризонт на нощния Бостън.

— Луси спомена, че си говорил по телефона. — Не се отказвах от опитите да измъкна информация от него, макар да знаех, че точно сега няма да я получа.

— Непрекъснато говоря. И ще ми се наложи да проведа още разговори; повече, отколкото предполагах — каза той и замълча.

Нямаше да каже нищо повече. Беше тръгнал нанякъде. Беше разговарял с някого, очевидно по неприятен повод, но точно сега нямаше да сподели нищо. Съвършена откритост и пълно щастие. Ако подобно нещо съществуваше, то беше само алюзия, намек за онова, което през повечето време не притежавахме.

— Срещнали сте се в сряда, а после и в четвъртък. Обсъждали сте случаите на Уоли Джеймисън и Марк Бишъп тук, в Центъра за съдебномедицинска експертиза — върнах се отново към темата. — Допускам, че Джак е присъствал и на анализа на случая с Марк Бишъп. Че е участвал и в двете събирания. А преди, когато разговаряхме в колата, ти не спомена за това.

— Просто дреболия. Беше преди повече от пет часа. Както ти е известно, оттогава се случиха много неща. Не на последно място и едно ново убийство, както осъзнахме. Третото поред.

— Намираш връзка между мъжа от Нортънс Удс, Марк Бишъп и Уоли Джеймисън.

— Твърде възможно. Всъщност да, бих казал.

— А срещата миналата седмица? С Джак? Бил е тук — настоях.

— Да. Миналия вторник и сряда. В кабинета ти.

— Какво искаш да кажеш с това, в кабинета ми? В тази сграда? На този етаж?

— В личния ти кабинет — посочи Бентън съседната врата.

— Джак е провел събрание в кабинета ми. Разбирам.

— Проведе и двете събрания в твоя кабинет. На конферентната маса.

— Джак си има своя конферентна маса. — Хвърлих поглед към черната овална маса от полирано дърво с шест ергономични стола, която купих от една разпродажба на офис оборудване.

Бентън не отвърна. И двамата бяхме наясно, че неуместното решение на Филдинг да ползва личния ми кабинет няма нищо общо с мебелировката. Замислих се за казаното от Луси, за това, че е претърсила помещението за скрити устройства, макар че така и не спомена кой може да е инициаторът на подслушването и дали такъв изобщо съществува. Най-съмнителният кандидат, който би сложил бръмбари в кабинета ми и би се измъкнал безнаказано, беше моята племенница. Навярно мотивирана от съзнанието, че Филдинг си присвоява нещо, което не му принадлежи по право. Чудех се дали случилото се в личното ми пространство по време на моето отсъствие не е било тайно записано.

— А тогава и дума не спомена пред мен — продължих. — Можеше да ми кажеш, когато се е случило. Можеше да ми отвориш очите, че е използвал проклетия ми кабинет, сякаш е проклетият шеф и директор на това проклето място.

— Самият аз научих миналата седмица, когато го срещнах. Не казвам, че не съм чул нищо за Центъра и за него.

— Щеше да ми е от полза, ако бях чула нещо от онова, което ти си чул.

— Клюки. Слухове. Не можех да бъда сигурен за определени неща.

— Да ми ги беше казал преди седмица, тогава когато вече си знаел със сигурност. В сряда се е състояла първата среща, и то в моя кабинет, който Джак няма право да ползва. Какво друго си премълчал? Нещо ново?

— Казвам ти, каквото мога и когато мога. Зная, че ще ме разбереш.

— Не те разбирам. Би трябвало да ме уведомяваш в хода на събитията. И Луси, както и Марино.

— Не е толкова просто.

— Предателството е просто.

— Никой не те е предал. Марино и Луси не са го направили. Нито пък аз.

— А с това ми подсказваш, че някой го е сторил.

Той замълча.

— С теб се чувахме всеки ден, Бентън. Трябваше да ми кажеш.

— Ами, да видим кога бих могъл да те натоваря с всички тези неща, докато беше в Доувър. Когато ми звънеше в пет сутринта, преди да тръгнеш за военната морга, за да се погрижиш за падналите герои? Или посред нощ, когато най-после изключваше компютъра си и спираше да учиш за изпита пред комисията?

Думите му не звучаха отбранително, нито нелюбезно, но долових недотам деликатен намек, а знаех, че той беше оправдан. Не бях коректна. Бях лицемерна. Чия беше идеята, когато буквално нямаме никакво време един за друг, да не задълбаваме в банални теми от работата или домакинството, защото в крайна сметка с тях щяхме да си останем? Както при рака, избързах да предложа своите задълбочени медицински аналогии и блестящи прозрения, макар че той беше психологът: навремето оглавяваше звеното за криминални профили към ФБР в Куантико, завеждаше катедрата по психиатрия в Харвард. Аз обаче бях тази, която с цялата си мъдрост, с всичките си дълбокомислени примери, сравних работата с баналното домашно всекидневие и емоционалните травми с рака, с белезите след нараняване, с некрозата, и прогнозирах, че ако не внимаваме, някой ден по нас няма да остане здраво място и че ни очаква неминуема смърт. Бях смутена. Чувствах се повърхностна.

— Да, оставих някои въпроси настрана, докато пътувахме насам, и ето, сега ти казвам повече; казвам ти, каквото мога. — Бентън говореше със стоическо спокойствие, сякаш имахме сеанс и всеки момент се готвеше да обяви, че се налага да спрем.

Аз обаче не възнамерявах да спра, докато не науча всичко, което искам да знам. Той трябваше да ми каже някои неща. Въпросът не опираше до почтеност; говорехме за оцеляване. Осъзнах, че се чувствам несигурна в Бентън, сякаш вече не го познавах. Той беше мой съпруг, а имах усещането, че нещо се е променило, че към любимата домашна рецепта е добавена нова съставка.

Каква беше тя?

Анализирах онова, което долавях интуитивно, сякаш можех да усетя вкуса на промяната.

— Споменах загрижеността си, че интерпретацията на нараняванията на Марк Бишъп от Джак е проблематична — продължи Бентън, като че ли се защитаваше. Претегляше всяка изречена дума, сякаш ни слушаше някой друг и щеше да докладва за разговора ни на трето лице. — Е, въз основа на направеното от теб описание на следите от чука по главата на момчето, коментарите на Джак бяха адски погрешни; не биха могли да са по-погрешни — заподозрях го още когато той се присъедини към нас на местопрестъплението. Заподозрях, че лъже.

— Присъедини се към нас?

— Казах ти, че дочух разни неща, но честно, не съм имал за цел да го следя.

— Защо казваш „честно“? Противопоставяш го на нещо друго, „нечестно“ ли, Бентън?

— Винаги съм честен с теб, Кей.

— Разбира се, че не си, но сега не е моментът да се ровим в това.

— Не, не е моментът. Знам, че ще разбереш. — За миг той се взря в мен. Погледът му ме умоляваше да оставя нещата такива, каквито са.

— Добре. Извинявай. — Щях да ги оставя, макар да не ми се искаше.

— От месеци не го бях срещал и онова, което видях… Как да ти кажа — по време на нашите дискусии миналата седмица беше очевидно, че той има някакъв проблем, сериозен проблем — обобщи Бентън. — Изглеждаше зле. Мислите му препускаха във всички посоки. Беше свръхвъзбуден, претенциозен, хипоманиакален, агресивен, със зачервено лице, сякаш всеки момент щеше да избухне. Разбира се, усещах, че не е искрен; че съзнателно се опитва да ни подведе.

— Какво имаш предвид под това „ни“? — Започвах да се досещам какво става.

— Бил ли е някога в психиатрична клиника, подлаган ли е на лечение, може би с диагноза афективно разстройство? Споменавал ли е пред теб нещо подобно? — Въпросите на Бентън ми се струваха изненадващи и изнервящи. Опитвах се да не забравя и особеното настроение, което долових по пътя насам. Само че сега това усещане беше по-изразено, по-разпознаваемо.

Държеше се по привичния си начин от времето, когато още беше агент, когато беше упълномощен от федералното правителство да прилага закона. Долавях авторитет и самочувствие, каквото не беше показвал от години; самообладание, което му липсваше от времето, когато излезе от защитата на дълбокото прикритие. Тогава се чувстваше изгубен, слаб, просто един академичен изследовател, както сам често се оплакваше. „Кастриран“, беше казал той. „ФБР изяжда малките си, те пък изядоха мен — добави после. — Това е наградата ми, че тичах след криминален картел от организирани престъпници. Най-после си възвърнах властта над собствения си живот и няма да се задоволя с огризки. Какъв лабиринт, какъв лабиринт! Обичам те, но те моля да разбереш, че вече не съм онова, което бях.“

— Имал ли е някога халюцинации? Изпадал ли е в пристъпи на насилие? — попита ме Бентън.

Сякаш бях подследствена.

— Логично е той да очаква да ми кажеш, че използва кабинета ми. Или че сама ще разбера за това. — Отново се сетих за Луси, за опасенията й, че ме следят, и за скритите записи.

— Знам, че е сприхав — каза Бентън, — но сега говоря за евентуално физическо насилие, свързано с дисоциативно разстройство, със склонност да изчезва с часове, дни, седмици и след това да не си спомня много, или изобщо нищо да не си спомня. Същото, което наблюдаваме при завърналите се от война — пропадания и амнезия, отключени от тежка травма и често бъркани със симулация. Същото, от което се смята, че страда и Джони Донахю, само дето не съм сигурен доколко това състояние не е внушено на бедното момче. Чудя се и откъде е дошла тази идея, ако някой наистина му я е внушил.

Всъщност, каза го така, сякаш изобщо не се чудеше.

— Разбира се, Джак открай време е известен със симулациите си, с бягството си от отговорност — додаде после Бентън.

Аз създадох Филдинг.

— Какво не си ми казала за него? — продължи той.

Аз превърнах Филдинг в това, което е. Филдинг беше мое чудовище.

— Някаква психиатрична история? — попита Бентън. — Извън приемливото дори за мен, дори за ФБР. Бих могъл и сам да открия, но не искам да престъпвам границите.

Бентън и ФБР. Пак същото. Вече не беше агент от улицата. Не можех да си го представя. Изследовател към системата „криминален анализ“, „криминално разузнаване“, „анализ на възможностите и заплахите“. Към Министерството на правосъдието работеха толкова много експерти, толкова много агенти, които съчетаваха в себе си качества на учени и тактици. Ако се наложеше да ни затворят или разстрелят, това можеше да се случи от ръката на ченге с докторска степен.

— Какво знаеш за Джак, твоето протеже, което аз не знам? — попита ме Бентън. — Като оставим настрана факта, че е сбъркано копеле. Защото той е точно това. И някаква част от теб е наясно с това, Кей.

Аз бях чудовището на Бригс, а Филдинг беше моето чудовище. Открай време.

— Уведомен съм за сексуалното насилие. — Гласът на Бентън прозвуча подигравателно, сякаш не му пукаше за случилото се с Филдинг в детството му, сякаш наистина пет пари не даваше.

Сега вече не говореше психологът, а някой друг, сигурна бях в това. Ченгета, федерални агенти, прокурори — всички, които защитаваха и налагаха наказания, бяха твърде нечувствителни към извиненията. Те съдеха за „поданиците“ и „следствените“ според стореното от тях, а не според стореното на тях. Хора като Бентън пет пари не даваха за причината или за начина случилото се да бъде предотвратено, независимо от дефиницията, извода и прогнозите, които предоставяха с несравнима прозорливост и вещина. В сърцето си Бентън не питаеше съчувствие към ненавистните, злосторниците, а както неведнъж сам ми беше признавал, годините, през които практикуваше като клиничен специалист и консултант, бяха безпощадни към него, неудовлетворителни и от ниска проба.

— Случаят е бил внесен в съда и е влязъл в публичните регистри. — Бентън изпитваше потребността да ме уведоми за нещо, за което никога не бях питала Филдинг.

Не помнех кога за пръв път чух за специализираното училище недалеч от Атланта, посещавано от Филдинг в детството му. Разбрала бях някак, и единственото, което ми идваше наум, бяха неговите позовавания на определен „епизод“ от миналото му, както и признанието, че преживяното с определен „наставник“ прави крайно мъчителна необходимостта да се справи с всяка трагедия, сполетяла деца, особено деца, жертва на насилие. Бях сигурна, че никога не съм го принуждавала да задълбава в детайлите. А относно онези дни не бих и попитала.

— Хиляда деветстотин седемдесет и осма — каза Бентън, — Джак е бил петнайсетгодишен, макар всичко да е започнало, когато е бил на дванайсет и е продължило няколко години, докато не са ги заловили да правят секс в нейното комби, паркирано край футболното игрище, сякаш тя е искала да бъде заловена. Била бременна. Поредната сърцераздирателна история за пансион, не католически този път, слава богу, но пак става дума за тормоз над непълнолетни в един от онези частни лечебни центрове-тире-академии с „ранчо“ в името. Направеното от терапевта, за да получи десетгодишна присъда, съответства на сексуално насилие над непълнолетен, но не и на онова, което си ми разказвала за Джак.

— Не съм запозната с подробностите — отвърнах най-после. — Не с всичките, дори не и с по-голямата част от тях. Не помня името й, ако изобщо някога съм го знаела; не знаех и че е била бременна. Детето от него ли е? Родила ли го е?

— Прегледах преписката по делото. Да, родила го е.

— Не съм имала повод да преглеждам преписката по делото. — Не попитах Бентън за повода да го стори. Той не би ми го разкрил точно сега, а може би и никога. — Жалко, че на този свят още едно дете е обект на лошо отношение от страна на Джак. Или пък не — добавих аз. — Много тъжно.

— И Катлийн Лоулър не може да се похвали с особено добър живот — каза Бентън.

— Много тъжно — повторих.

— Жената, обвинена за блудство с Джак — уточни той. — Нищо не зная за детето — момиченце, родено в затвора и дадено за осиновяване. Предвид натовареността му с мутантни гени, може би също е в затвора или е мъртво. Катлийн Лоулър вечно се забърквала в каши. Понастоящем е в изправителна институция за жени в Савана, Джорджия, с двайсетгодишна присъда за непредумишлено убийство при шофиране в нетрезво състояние. Джак поддържа връзка с нея. Тя му пише от затвора, а той използва псевдоним; ти не си скрила това от мен — съмнявам се, че изобщо си го знаела. Всъщност, по-скоро предполагам, че не си.

— Кой друг присъстваше на срещите миналата седмица? — Усещах такъв студ, че ноктите ми бяха посинели. Искаше ми се да си бях донесла якето. Забелязах престилката, окачена на вратата на Филдинг.

— Мина ми през ума, докато седяхме в кабинета ти — каза Бентън, бившият агент на ФБР, бившият защитен свидетел и експерт по тайните, който вече не се държеше като нищо бивше.

Държеше се така, сякаш разработваше случая, а не като консултант по него. Убедена бях, че подозренията ми ще се окажат верни. Беше се върнал при федералните. Нещата свършваха там, откъдето започваха, и започваха оттам, където свършваха.

— Афективно разстройство. Много мислих, опитвах се да си спомня какъв беше на времето. Размишлявах върху миналото. — Бентън говореше делово, сякаш онова, което огласяваше и в което ме обвиняваше, не предизвикваше чувства в него. — Никога не е бил нормален. Това искам да кажа. Джак притежава изразена скрита патология. Затова е бил изпратен в пансион. За да се научи да контролира гнева си. На шестгодишна възраст наръгал друго дете с химикалка в гърдите. На единайсет ударил майка си по главата с градинско гребло. Тогава го изпратили в ранчото близо до Атланта, където гневът му нараснал още повече.

— Нямам представа какви ги е вършил в юношеството си — отвърнах. — Нямаме практика да провеждаме задълбочени проучвания за произхода на медицинския персонал, който наемаме. Всъщност, подобна практика изобщо не съществуваше, когато започвах, когато и той започваше. Не съм агент на ФБР — натъртих. — Не изравям за хората всичко, което мога, нито пък обикалям съседите с въпроси за детството им. Не разпитвам учителите. Не проследявам и кореспонденцията им.

Станах от бюрото на Филдинг.

— Макар че навярно трябваше да го направя. И навярно от сега нататък ще го правя. Никога обаче не съм го прикривала — продължих. — Никога не съм го защитавала по този начин. Признавам, че бях прекалено снизходителна с него. Признавам, че заглаждах поразиите, които правеше, или поне се опитвах да ги загладя. Но никога не съм прикривала нещо, което не би трябвало, ако това намекваш. Никога не бих проявила неетичност спрямо него, или когото и да е другиго. — „Вече не“, добавих наум. Веднъж го сторих, но това нямаше да се повтори и категорично не го бях правила за Джак Филдинг. Дори не и за себе си. Направих го заради по-висшите закони на тази земя.

Пресякох кабинета, измръзнала, изтощена и засрамена. Свалих престилката на Филдинг от закачалката върху вратата на гардероба.

— Нямам представа какво мислиш, че съм скрила от теб, Бентън. Нямам представа в какво или с кого се е забъркал той. Нито пък за неговите халюцинации, дисоциативни състояния или пропадания. Подобно нещо не се е случвало в мое присъствие, а дори да е, той никога не е споделял някаква информация.

Облякох престилката — беше огромна и излъчваше лек аромат на евкалипт — като „Викс“ или „Бен Гей“.

— Емоционално разстройство може би, с известен нарцисизъм и неконтролируеми изблици на гняв — продължи Бентън, сякаш нищо не бях казала. — Или може би това са обичайните медикаменти, към които прибягва, за да издържи на напрежението, бедното копеле. Но, меко казано, той не представя този Център добре — съжалявам, че съм принуден да оповестя истината на века, и вината не е на Дъглас и Дейвид, нито пък на лошия старт на Центъра миналия ноември, когато беше замесен в отвличането и убийството на Уоли Джеймисън. Можеш да си представиш каква информация стига до Бригс и останалите. Джак е на ръба да провали всичко, а това отваря пространство за авантюристи. Както казах, е предпоставка за хищнически инстинкти.

Застанах до прозореца и хвърлих поглед надолу към тъмната, заснежена улица, сякаш щях да намеря там нещо, което да ми помогне да си припомня коя бях. Нещо, което да ме подкрепи и утеши.

— Много поразии е сътворил — разнесе се гласът на Бентън зад мен. — Не зная доколко умишлено е било всичко. Подозирам обаче, че поне отчасти причина за тях са сложните му отношения с теб.

Снегът падаше под остър ъгъл, удряше прозореца почти хоризонтално и остро почукваше, като че ли тревожно и раздразнено тропаше с пръсти. Снегът по стъклото ме замая. Зави ми се свят от гледката.

— Това ли е всичко, Бентън? Сложните ми взаимоотношения с него?

— Трябва да разбера повече. По-добре аз, отколкото някой друг да те разпитва по този повод.

— Твърдиш, че всичко е съсипано заради нашите взаимоотношения. Че те са в корена на всяко зло. — Не се обърнах. Продължих да се взирам надолу, докато не издържах повече гледката на понесените от вихъра късчета лед, на пътя под мен, на тъмната река, на бурната зимна нощ. — Убеден си в това. — Търсех потвърждение на току-що казаното от него. Исках да разбера дали и нашата връзка е сред съсипаното.

— Просто ми е нужно да разбера всичко, което не си ми казала — отвърна той.

— Сигурна съм, че ти и останалите имате нужда да го разберете. — Сърцето ми биеше ускорено и гласът ми не прозвуча мило.

— Съзнавам, че миналото не може да бъде лесно разплетено. Представям си усложненията.

Извърнах се и срещнах погледа му. Онова, което видях в него, не бяха само прецеденти и мъртъвци, нито моят метежен офис или сбърканият ми заместник. Видях недоверието на Бентън в мен и в моето минало. Видях съмнението му в моя характер и в това какво съм за него.

— Никога не съм спала с Джак — казах му. — В случай че се опитваш да го установиш, за да спестиш неудобството някой друг да ми зададе този въпрос. Или може би си се разтревожил толкова за притеснението, което евентуално изпитвам? Няма такова. И не може да има, понеже не съм направила нищо подобно. Ако това се опитваш да ме попиташ, ето ти отговора. Можеш да го предадеш на Бригс, на ФБР, на главния прокурор или на когото щеш.

— Бих го разбрал за времето, когато Джак е бил твоят човек, когато и двамата сте започвали в Ричмънд.

— Стремя се сексът с хората, които ръководя, да не се превръща в моя практика. — В гласа ми прозвуча изненадващо раздразнение. — Бих искала да мисля, че не приличам на… как й беше името… Лоулър, бившата терапевтка, понастоящем затворничка в Джорджия.

— Джак не е бил на дванайсет, когато сте се запознали.

— Подобно нещо никога не се е случвало. Нямам такава практика с хората, които ръководя.

— А с онези, които ръководят теб? — Бентън не откъсваше поглед от мен, а аз продължавах да стоя до прозореца.

— Не това е поводът за проблемите ми с Джон Бригс — отвърнах гневно.