Военна морга

16.

Почуках леко и надникнах в кабинета на Брайс. Общият за помещенията ни вход беше разположен непосредствено срещу вратата на личната ми баня. Свикнах да оставям вратата открехната. Струваше ми се притеснително, ако двете врати от сив метал бяха затворени и налитах на Брайс, когато исках да си направя кафе, да се измия или да пусна някакви документи в тоалетната или мивката. Сега Брайс седеше на бюрото, в тапицирания си стол, беше си свалил палтото и го беше окачил на облегалката, но още беше с големите си дизайнерски слънчеви очила, които изглеждаха нелепо тежки, сякаш нарисувани с тъмнокафяв пастел. Бореше се с чифт апрески за сняг марка „Ел Ел Бийнс“, които никак не се връзваха с привичния за него добре подбран ансамбъл, състоящ се днес от кашмирен блейзър в морскосиньо, тесни черни джинси, черно поло и релефен кожен колан с голяма сребърна катарама с формата на дракон.

— Имам телефонни разговори и не искам да ме безпокоят — казах му, сякаш съм била тук всеки ден през последните шест месеца; сякаш изобщо не бях отсъствала. — После ще изляза.

— Някой ще ми каже ли какво става? И добре дошла у дома, шефе. — Той вдигна поглед към мен иззад големите, тежки очила. — Едва ли колите без отличителни знаци на паркинга са част от купон изненада, понеже знам, че не съм организирал такъв. Не че не бих го направил, макар и не съм го планирал, но които и да са, не са тук заради мен, а когато помолих един от тях да бъде така добър да ми даде някакво обяснение, а ако е възможно, и да си премести задника, за да паркирам на мястото си, той реагира — как да се изразя по-точно — сприхаво?

— Случаят от вчера сутринта… — понечих да обясня аз.

— О, това ли? Ами, няма нищо странно. — Лицето му се проясни, сякаш това, което казах току-що, беше добра новина. — Знаех, че ще се окаже важен; някак си го знаех. Но той всъщност не е умрял тук, нали? Моля те, кажи ми, че това не е вярно, че не си намерила нищо, което да подскаже подобно нечовешко стечение на обстоятелствата, или незабавно, в този миг, трябва да започна да си търся друга работа и да кажа на Итън, че няма да купим онова бунгало, на което наскоро хвърлихме око. Като те знам каква си, сигурен съм, че вече си разплела случая. За пет минути си го разрешила.

Свали и другия ботуш; прибра и двата отстрани. Забелязах, че косата му е оформена с гел на остри прави фитили и че си е обръснал брадата и мустаците. Брайс беше дребен, но силен, със стегнато телосложение, с русото очарование на момче от хора — ако използвам това клише, понеже по изключение беше вярно. С брада просто не приличаше на себе си, което, допускам, беше и идеята — да изглежда като някой друг, да се превърне в неустрашим и дързък образ от типа на Джеймс Бролин, или да започнат да го възприемат сериозно като Уолф Блицър — и двамата му бяха любимци. Моят главен администратор, моята дясна ръка имаше множество прочути въображаеми приятели, за които говореше с лекота, сякаш настройването на техния образ на някой от големите телевизионни екрани, които притежаваше, или записът на дигитално видео ги правеше реални като съседа на неговия етаж.

Определено много добър в работата си за мен, с дипломи по криминално право и обществена администрация, на пръв поглед Брайс Кларк изглеждаше не на място, сякаш се беше изплъзнал от програмата за проверка на командите, но през последните години на съвместна работа активно се възползвах от това в свой интерес. Външните хора, и дори екипът тук, невинаги осъзнаваха, че моят възкръснал от мормонството, многословен по един натрапчив начин манекен и шеф на персонала не би следвало да се подценява. Ако не друго, той беше склонен към воайорство и обожаваше да „ме осведомява“, както сам се изразяваше. Нищо на този свят не му доставяше по-голямо удоволствие от информацията, която събираше като сврака и криеше в гнездото си. Опасно беше да не му се харесаш. Знаех го от личен опит. Шеговитостта и демонстративното благоразположение бяха бункерът, в който криеше своята по-застрашителна същност, и с това ми напомняше за бившата ми секретарка Роуз. Допуснеше ли някой грешката да се отнесе към нея като към простовата застаряваща женица, след време се оказваше с откъснат крайник.

— ФБР? Вътрешна сигурност? Не бях виждал такива досега. — Приведен на стола си, стъпил на пода по чорапи, Брайс отваряше ципа на найлоновия си спортен сак.

— Най-вероятно са от ФБР… — Той обаче нямаше да ме остави да довърша.

— Ами, онзи грубиян съвършено се вписва в картинката. Страшно як, със сив костюм и палто от камилска вълна. Мисля, че във ФБР ги уволняват, ако качат килограми. Да пожелаем успех на системата за наемане на хора в Съединените щати. Зашеметяващо добре изглежда, трябва да му се признае. Видя ли го? Знаем ли как се казва и от коя служба е? Не го познавам от Бостън. Може да е нов.

— Кой? — Мислите ми сякаш рикошираха в стена.

— Божичко, изморена си. Агентът в онзи огромен, лош черен форд „Експедишън“, възпламеняващото подобие на футболен играч от „Клуб Веселие“, обаче ти сигурно не гледаш този сериал, а той е най-добрият; не си представям, че някой може да не се влюби в Джейн Линч, освен ако не знаеш коя е тя всъщност, понеже най-вероятно не си хванала „Ел Връзки“, но сигурно поне си чувала за „Спускането“ и „Лудият на Макс“? Какви кинти са това, божичко! Момчето от Бюрото в черния форд изглежда точно като Фин…

— Брайс…

— Както и да е, видях всичката онази кръв; видях колко е кървило тялото от Нортънс Удс в чувала; наистина ми се стори дяволски зле и си казах: „Това е то. Краят на това място“. Между другото, всичкото това цупене и пуфтене от страна на Марино, сякаш всеки момент ще срине къщата, на ръба на пристъп, на който само той е способен, ако някой бъде донесен тук жив и умре в хладилника. Затова казах на Итън, че може да ни се наложи да затягаме коланите, понеже най-вероятно ще се окажа безработен. А пазарът на труда точно сега? Десет процента безработица, направо кошмар, а много се съмнявам, че „Доктор Джи“ ще ме наеме, понеже всеки служител в морга на тази планета иска да е в нейното шоу, но ще те помоля да вдигнеш телефона и да ме препоръчаш, ако това място тук замине в тоалетната чиния. Защо да не направим някое риалити шоу? Сериозно говоря. От години вече си имаш свое шоу по Си Ен Ен, защо ние да не направим нещо тук?

— Трябва да поговорим с теб за… — Но когато е в подобно настроение, всичко е безсмислено.

— Радвам се, че си тук, и съжалявам, че се прибираш у дома заради нещо толкова ужасно. Цяла нощ не съм мигнал. Чудех се какво ще кажа на репортерите. Когато видях всички тези коли зад сградата, си помислих, че са от медиите; наистина нямаше да се изненадам, ако камионите от телевизиите…

— Брайс, трябва да се успокоиш и може би да си свалиш очилата…

— По новините обаче няма нищо, доколкото съм информиран; нито един репортер не ми се е обадил, не ми е оставил съобщение тук, или…

— Трябва да погледна някои неща, а ти — да млъкнеш. Моля те — прекъснах го.

— Добре. — Той си свали очилата, докато наместваше краката си във високи черни кецове. — Само малко съм поизнервен, доктор Скарпета. А знаеш какъв ставам, когато съм нервен.

— Чувал ли си се с Джак?

— Къде е Устата на истината, когато ти трябва? — Джак завързваше кецовете си в момента. — Не искай от мен да се преструвам, а аз, при цялото си уважение, ще те помоля да го уведомиш, че повече няма да отговоря лично на нито една негова дума. Слава богу, вече си у дома!

— Защо го казваш?

— Защото единственото, което правеше тук, беше да се разпорежда, сякаш аз работя на лавка за бързо хранене на „Уендис“ и трябва да обслужвам шофьорите на всички автомобили. Лае и съска, косата му пада, а аз започвам да се питам дали ще изрита някой от нас, може би мен, или пък ще ме удуши с черния си пояс, или каквото там, по дяволите, има, ще прощаваш. Ставаше все по-лошо, а не биваше да те безпокоим в Доувър. Казах на всички да те оставят на мира. Всеки казваше на останалите да те оставят на мира, защото иначе ще отговарят пред мен. Едва сега разбирам, че не си мигнала цяла нощ. Изглеждаш ужасно. — Сините му очи ме измериха. Преценяваха облеклото ми; носех същите военни панталони в цвят каки и черната блуза с копчета на врата и кръста на Съдебномедицинските служби към Въоръжените сили, които облякох в Доувър.

— Дойдох направо тук и нямаше с какво да се преоблека. — Най-после успях да си отворя устата. — Не зная защо си правиш труда да сменяш „Л. Л. Бийн“ със стар чифт „Конвърс“ от баскетболния лагер.

— Зная, че имаш набито око, и зная, че знаеш, че никога не съм бил на баскетболен лагер, понеже всяко лято ходя на музикален лагер. „Хюго Бос“ на половин цена от „Ендлес дот ком“ плюс безплатна доставка — каза той и стана. — Ще направя кафе, а ти ще пийнеш малко. Джак не ми се е обаждал; не е нужно да ми казваш, че имаме проблем и че той навярно е свързан с онези двама агенти на нашия паркинг, които очевидно страдат от личностно разстройство. Не разбирам защо не могат да положат усилие да се държат по-приятелски. Ако носех тежко оръжие и можех да арестувам хората, щях да се държа като слънчице с всички, да се усмихвам и да бъда мил. Защо не? — Брайс профуча край мен, вмъкна се в кабинета ми и изчезна в банята.

— Мога да прескоча до вас и да ти донеса някои неща, ако искаш. Само ми кажи. Делови костюм или нещо по-небрежно?

— Ако трябва да остана тук… — Опитах се да кажа, че може би това наистина е вариант.

— Действително трябва да ти направя нещо като гардероб, късче висша мода в централния офис. О-о-о, гардероб? — извиси глас той, докато правеше кафето. — Сега, ако ще си имаме свое шоу, трябва да разполагаме с гардероб, фризьор, грим, да не се окажеш никога вече в подобни зацапани и вонящи на смърт дрехи, не че казвам, че… Както и да е. Най-добре ще е, ако се прибереш у дома и направо си легнеш. — Горещата вода шумно съскаше през капсулата. — Дали пък да не изтичам да ти донеса нещо за хапване? Зная, че когато съм изморен и недоспал… Мазнини. — Излезе от банята ми с две чаши кафе и продължи: — Има си време и място за всяко нещо. „Дънкин Донътс“, техните кроасани с наденичка и яйце — какво ще кажеш? Може би два? Изглеждаш ми малко поотслабнала. Животът сред военните наистина не ти понася, шефе.

— Обаждала ли се е тук жена на име Ерика Донахю? — попитах и седнах на бюрото си с кафето, което не бях сигурна, че ще изпия. Отворих чекмеджето с надеждата, че някъде тук може би е скрито някое шишенце „Адвил“.

— Да, няколко пъти. — Брайс предпазливо отпи от горещото кафе и се облегна на рамката на вратата между кабинетите ни.

Понеже замълча, попитах:

— Кога?

— Веднага щом излязоха новините за сина й. Преди около седмица, мисля, когато обявихме убийството на Марк Бишъп.

— Говори ли с нея?

— В последно време май само я свързвах с Джак, когато за пореден път търсеше теб.

— За пореден път?

— Трябва да питаш него за версията му. Не зная какво ще ти каже той — отвърна Брайс.

Подобна предпазливост спрямо мен му беше крайно неприсъща. Изведнъж беше станал резервиран.

— Но е разговарял с нея.

— Това беше… — Имаше навика да гледа към тавана, сякаш всички отговори бяха там. Това беше и любима негова тактика за протакане. — Миналия четвъртък.

— И ти си разговарял с нея? Преди да прехвърлиш разговора към Джак?

— По-скоро слушах.

— Как се държа, какво ти каза?

— Беше много любезна, като жена от висшето съсловие, каквато си е, доколкото знам. Искам да кажа, че има хиляди неща за семейство Донахю и Джони Хинкли Джуниър. Почти толкова прочут е, колкото… „И като видя какво е направил, той прибра своя ръждясал пистолет за пирони…“ Ти обаче сигурно не четеш цялата тази помия по разните долнопробни сайтове като „Нездраво дребнотемие“, „Злостна-някаква-педия“, „Записки от подземието“ или каквито и да са там, а аз ги следя, отчасти защото това ми е работата, отчасти за да съм информиран какво се говори в сензационното, влюбено в греха киберпространство.

Отново плуваше в свои води. Изпитваше неудобство единствено когато го разпитвах за Филдинг.

— В един предишен живот мама била почти прочута пианистка, свирела в симфоничен оркестър. В Сан Франциско, мисля — продължи Брайс. — Попаднах на информация, че е учила при Юнди Ли, но много се съмнявам Ли да дава уроци. Само на двайсет и осем е, така че не се вързах и за секунда. Тя, разбира се, не е на себе си — можеш да си представиш. Говорят за сина й, че бил много начетен, имал някакви странни способности, нещо за следите от гуми. Детективът от Салем — Сейнт Хилеър, не го познаваш още, но го спомена. Явно Джони Донахю можел да погледне праха на някой паркинг и да каже: „Предна гума на Бриджстоун Батъл Уинг“. Случайно попаднах на това, понеже Итън има такива на своето беемве, което ми се ще да не обичаше толкова, понеже за мен всички тези мотоциклетисти са си чиста проба донори. За Джони говорят, че можел да решава математически задачи наум, и не ти говоря за „един банан струва осемдесет и девет цента, колко струват шест банана“? Нещо като Айнщайн. Колко е девет по сто и три, делено на корен квадратен от седем, например? Ти обаче сигурно си наясно с всичко това. Сигурен съм, че си в течение по случая.

— За какво по-точно искаше да разговаря тя с мен? Каза ли ти? — Познавах Брайс. Нямаше да изпусне човек като Ерика Донахю, докато не изцеди и последната думичка или капка търпение от нея. Беше ненадминат досадник; умът му мелеше клюките като воденичен камък.

— Е, очевидно, не го е направил той, и ако човек погледне непредубедено фактите, непременно ще долови непоследователността. Противоречията — отвърна Брайс, без да вдига поглед към мен.

— Какви противоречия по-точно?

— Тя каза, че е говорила с него около девет сутринта в деня преди убийството, преди той да тръгне към онова кафене в Кеймбридж, което сега е толкова известно и е на съседния ъгъл до къщата ти — продължи Брайс. — „Бискит“. Хората се редят на опашка пред вратата заради цялата тази известност. Изобщо не става дума за убийство. Както и да е, през онзи ден не се чувствал добре, според мама. Имал ужасни алергии или нещо такова и се оплаквал, че таблетките и инжекциите вече не действали; вдигал дозите и се оправял някак си, но се чувствал като парцал. Затова, според нейната логика, едва ли ще тръгнеш да убиваш някого, ако очите ти смъдят и носът ти тече. Не ми се искаше да й разправям, че съдът няма да обърне особено внимание на защита, основана на кихавица…

— Трябва да се обадя, а после ще обиколя наоколо. — Прекъснах го, преди да е опропастил целия ден. — Би ли проверил в лабораторията по трасология и балистика дали Ивлин е дошла, и ако е тук, моля те, кажи й, че имам няколко спешни неща за нея. Трябва да започнем от нея, после идват пръстовите отпечатъци, ДНК анализът, после токсикологията, а след това нещо, което ще се върне в лабораторията на Луси. От доста време вече там няма никого. А Шейн? Очакваме ли го? Трябва ми мнение относно един документ.

— Е, не сме отбор по ръгби, заседнал насред снеговете на Андите, че да прибегнем към канибализъм, за бога!

— Бурята снощи беше доста силна.

— Много време си била на юг. Това тук какво е? Двайсет сантиметра? Малко заледено, но като за нас — нищо работа.

— Всъщност, би ли помолил Ивлин да се качи незабавно? Покани я в кабинета на Джак. — Реших, че няма да чакам. Сетих се за лабораторната престилка, сгъната в кошчето за боклук.

Обясних на Брайс какво съм намерила в джоба. Настоявах за проверка със сканиращ електронен микроскоп, исках и щадящ химичен анализ.

— И много, много да внимава, да не отваря чувала и да не докосва нищо — казах на Брайс. — Предупреди Ивлин за отпечатъците от пръстите върху найлоновата лента. Което означава, че ще има и ДНК.

След като изолирах своя администратор от другата страна на затворената врата, реших да отложа разговора с Ерика Донахю за по-късно и да си дам време да реша какво да предприема. Трябваше да обмисля всичко.

Сега, като си спомнех за станалото след Доувър, ми се искаше отново да прочета писмото й, за да бъда сигурна в намеренията си, защото, като погледна яркосиньото небе на новия ден, още усещах лошия вкус след последната майка, с която говорих. Бях като отровена от спомена за телефонното обаждане на Джулия Гейбриъл и стъпките пред вратата ми във военната морга. Прозвищата, които тя ми лепна и обвиненията, които ми отправи, бяха горчиви и злостни, но аз съумях да ги задържа встрани от себе си, докато не направих своето откритие в кабинета на Филдинг. Оттогава в мислите ми се загнезди хладна сянка като тъмната страна на Луната. Не знаех какво е било казано и решено по мой адрес, нито какво е изровено, подобно на студенокръвно създание, което никога не умира и сега отново се е размърдало.

Не знаех какви досиета са били намерени и какво от онова, от което се страхувах и бях прогонила от спомените си след толкова години, е било съживено. Истината неизменно беше там, като нещо непривично, скрито в долап далеч от погледа; нещо, което никога не бих потърсила, но веднъж припомнено, ми показа, че не си е отишло, понеже никога не е било елиминирано или върнато на законния си притежател, какъвто аз в никакъв случай не бях. Грозното нещо обаче непрекъснато дебнеше наоколо, сякаш беше мое. И продължи да дебне. Понеже извършеното в Южна Африка стоеше скрито в моя гардероб, вместо да е там, където му беше мястото, когато се прибрах в Уолтър Рийд, след като бях обработила двата смъртни случая, единственото послание, което получих, беше, че всичко ще е наред. Благодариха ми за работата при медицинските служби към Въоръжените сили, при Военновъздушните сили, и ме освободиха предсрочно. Дългът ми беше напълно изплатен. Във Вирджиния имало пост точно като за мен, там можех да се издигна, стига да не забравя за лоялността и да се грижа сама за мръсното си пране.

Случвало ли се е вече? Правил ли е Бригс подобно нещо и преди, и дали скоро щеше да ме отпрати? Къде, този път? Хрумна ми вариантът с ранното пенсиониране. Нещата, изглежда, криеха доста повече неприятности, реших аз, понеже не знаех какво да мисля. Бригс беше казал на някого, този някой беше казал на Джулия Гейбриъл, която пък ме обвини в омраза, предразсъдъци, безчувственост, непочтеност и аз гледах да не забравя, че тази злостна миазма проникваше във всеки избор, който правех сега. Както и изтощението. „Трябва да си крайно предпазлива. Използвай разума си. Не се поддавай на емоции, и всичко ще е наред.“ Какво каза Луси за охранителните записи? Вдигнах телефона и се обадих на Брайс.

— Да, шефе. — Гласът му звучеше оживено, сякаш днес не бяхме си бъбрили.

— Записите от охранителните камери — казах. — Искам записите от дните, в които капитан Авалон е пристигнала тук от Доувър. Джак я е развел из града, доколкото разбрах.

— О, божичко, трябва да е било отдавна. През ноември, мисля…

— Тя, доколкото помня, посети Мейн през седмицата, когато празнувахме Деня на благодарността. Зная, че напусна Доувър тогава, понеже на мен ми се наложи да остана. Персоналът не достигаше.

— Да, май така беше. Мисля, че пристигна тук един петък.

Придружи ли ги по време на голямата обиколка?

— Не. Не бях поканен. Джак прекара много време с нея и в кабинета ти, казвам ти го просто така, да знаеш. Обядваха на твоята маса.

— Ето какво искам да направиш — казах му аз. — Свържи се с Луси, изпрати й есемес или каквото намериш за нужно, и й кажи, че искам да прегледам всеки запис от всяка охранителна камера с Джак и София, включително и времето, което са прекарали в кабинета ми.

— Така ли?

— Той откога използва моя кабинет?

— Ами…

— Откога, Брайс?

— Почти през цялото време. Прави го, когато иска да впечатли хората. Имам предвид, че не го използва много често в практическата си работа, а само когато иска да си придаде тежест…

— Кажи на Луси, че искам записите от моя кабинет. Тя знае какво имам предвид. Искам да видя за какво са разговаряли Джак и капитанът.

— Колко пикантно. Веднага ще се заема.

— Трябва да проведа важен разговор, затова, моля те, не ме безпокой.

Затворих и осъзнах, че Бентън скоро щеше да е тук. Потиснах обаче импулса си да бързам. По-добре щеше да е, ако забавя темпото, ако оставя мислите и чувствата ми да се уталожат, да се избистрят. „Изморена си. Действай предпазливо, бъди умна, когато си толкова изморена.“ Имаше само един начин да изляза от тази ситуация; всичко останало би било грешка. Но нямаше да разбера кой е той, докато не се случи, и нямаше да го разпозная, ако съм нервна или мислите ми са объркани. Посегнах към кафето, но после се отказах. Нямаше да ми помогне в момента, само щеше допълнително да ме изнерви и да раздразни стомаха ми. Взех друг чифт ръкавици от кутията върху плота зад мен и извадих документа от найлоновия джоб, в който го бях запечатала.

Изтеглих двата листа тежка хартия от плика, който отворих в колата на Бентън, докато шофирахме през виелицата. Вчерашният ден вече изглеждаше като от предишно прераждане, а бяха минали по-малко от дванайсет часа. На утринната светлина и след толкова много неща, които се случиха, фактът, че тази изпълнителка на класическо пиано, интелигентна и трезва, както я описа Брайс, ще използва тиксо върху фино гравирана хартия за писма, ми изглеждаше крайно необичаен. Защо не обикновена безцветна лента, а грозната, широка оловносива ивица, залепена върху гърба? Защо не е постъпила като мен: когато изпращам лична бележка в плик, просто изписвам името или инициалите върху капака? От какво се опасяваше Ерика Донахю? Че шофьорът й ще прочете написаното от нея до някой си Скарпета, за когото той явно не беше чувал?

Пригладих страниците с облечената си в памучна ръкавица длан и се опитах да си представя какво би пренесла майката на колежанин, признал, че е извършил убийство, върху клавишите на пишещата си машина, сякаш чувствата и убежденията й, докато е съставяла петицията си до мен, са химикал, който да поема, за да стигна до мозъка й. Хрумна ми, че правя тази аналогия заради найлоновата лента от джоба на престилката на Филдинг. Часове след онова изнервящо преживяване на наркотично опиянение разбирах колко неприятно е то всъщност, доколко не бях на себе си в присъствието на Бентън и колко притеснително трябва да е било случилото се за него. Затова може би той беше толкова потаен и назидателен относно опасността да разглася някаква информация пред всеки, който би се случил наоколо, сякаш аз нямаше да съобразя сама. Навярно Бентън не се доверяваше на моите преценки, или на самоконтрола ми и се опасяваше, че ужасите на войната са ме променили. А може би вече не беше така сигурен, че жената, завърнала се от Доувър при него, е същата, която познаваше.

„Аз не съм онази, която познаваше — ми мина през ума. — Не съм сигурна, че изобщо някога си ме познавал“ — нашепваха мислите ми, докато четях спретнатите, гъсто изписани редове. Забележително беше, че не открих нито една грешка на двете страници. Нито следа от коректор, граматически или стилистични пропуски. Сетих се за последната пишеща машина — Ай Би Ем „Селектрик“ в цвят пепел от рози, която имах в Ричмънд през първите години от престоя си там; не можех да потисна спомена за хроничното си раздразнение от лентите, които все се късаха, онзи голям колкото топка за голф елемент, който все сменях, щом ми се приискаше да премина към друг шрифт, мръсния валяк и размазаните петна върху хартията, да не говорим за собствените ми припрени пръсти, които все удряха погрешните клавиши и макар че познанията ми по граматика и правопис не бяха лоши, съвсем не бях безпогрешна.

„И от коя страница по Странк и Уайт11 е това? Или може би е заимствано от наръчника на Асоциацията на съвременния език, а аз просто не го намирам? — имаше навика да пита секретарката ми Роуз, когато влезеше с плода на последните ми усилия върху проклетата машина. — Ще го поправя, но всеки път ли ще е едно и също щом пишеш нещо сама?“ После перваше листа с онзи свой привичен жест, който трябваше да означава: „Защо изобщо си правиш труда?“, а аз се опитах да насоча мислите си в друга посока, понеже споменът за нея ме натъжаваше. Чувствах отсъствието на Роуз всеки един ден след смъртта й. Ако тя беше тук сега, всичко щеше да е различно. Поне аз щях да усещам нещата другояче. Човек като Роуз беше онова, което внася прозрачност в живота. За нея аз бях нейният живот. Никой като Роуз не би следвало да си отиде от тази земя, и още не можех да повярвам, че подобно нещо се е случило. А сега не беше най-подходящ момент да мисля, че вместо нея зад вратата до мен седи русият младеж с високи кецове. Трябваше да се съсредоточа. Върху Ерика Донахю. Какво да правя с тази жена? Щях да направя нещо, но трябваше да съм много предпазлива.

Навярно беше преписвала писмото си до мен толкова пъти, колкото са й били нужни, за да няма грешки. Спомних си, че когато се появи с бентлито, шофьорът й, изглежда, не знаеше, че човекът, до когото е адресиран запечатаният с тиксо плик, е жена, и всъщност обърка сивокосия мъж с мен. Напомних си, че майката на Джони Донахю явно също не беше уведомена, че съдебномедицинският психолог, на чиято преценка беше поверен синът й, същият онзи сивокос мъж, е мой съпруг. Противно на съдържанието на писмото, в „Маклийн“ не съществуваше „охранявано отделение за криминално проявени с психични отклонения“. А и никой не намираше Джони за „криминално проявен“, което е правен термин, а не диагноза. Според Бентън в писмото имаше и други неточни позовавания.

Тя объркано цитираше подробности, които беше твърде вероятно да навредят на сина й, дори съсипваше потенциално най-доброто му алиби. Като твърдеше, че е напуснал „Бискит“ в Кеймбридж в един, а не в два часа, както казваше Джони, тя придаваше далеч по-голяма достоверност на възможността той да е намерил транспорт и да е стигнал до Салем навреме, за да убие Марк Бишъп около четири същия следобед. После — романите и филмите на ужаси с насилие, които харесвал, и накрая казаното от него относно Джак Филдинг, някакъв пневматичен пистолет за пирони и сатанински култ — всичко това не беше вярно или доказано.

Откъде се беше сдобила с тези опасни подробности? Откъде, наистина? Ако, както Бентън предполагаше, Филдинг разпространяваше подобни слухове и лъжеше, не изключвах възможността той да й е внушил тези идеи по време на телефонните им разговори. Без оглед на онова, което Филдинг беше или не беше направил, независимо от неговите истини или неистини, или на доводите му в полза на всичко случващо се, отново се връщах към майката на Джони Донахю. Пренасях всичко върху нея, понеже не съумявах да доловя логична мотивация зад действията й. Това нейно писмо до мен наистина не се връзваше. Беше неуместно.

За мен изглеждаше поразително, че тя — толкова прецизна относно печатните грешки и структурата на изреченията, да не говорим за вниманието, което навярно обръщаше на музиката — сякаш изобщо не се беше трогнала от признанието на сина си, че е извършил едно от най-ужасяващите престъпления в последно време. В случай като този всяка подробност беше от значение, а как беше възможно една интелигентна, изискана жена със скъпи адвокати да не знае това? Защо ще търси възможност да разкрива каквото и да е пред човек като мен, напълно непознат, и то в писмен вид, когато синът й е застрашен от вероятността да остане затворен до края на дните си в съдебнопсихиатрична институция като Бриджуотър, или по-лошо — в затвор, където за един убиец на дете с Аспергер, един тъй наречен гений, който може наум да реши и най-сложните математически задачи, но се парализира, когато нещата опираха до всекидневното общуване, вероятността да оцелее не беше голяма.

Припомних си всички тези факти и свързаните с тях доводи и осъзнах, че се чувствам и се държа, сякаш те са от някакво значение за мен. А не трябваше да е така. От мен се очакваше да бъда обективна. „Ти си безпристрастна и съпричастността не е сред служебните ти задължения — казах си. — Изобщо и по никакъв начин не се интересуваш от Джони Донахю или неговата майка, не си детектив, нито агент на ФБР — опитвах се да бъда непреклонна. — Не си адвокат на Джони, нито пък негов психотерапевт; нищо не те задължава да се занимаваш с него.“ Вече разговарях почти ожесточено със себе си, понеже не мислех, че мога да се убедя. Борех се с импулси, които се оказаха твърде силни, а не бях сигурна как да ги потисна, дали мога и дали трябва да ги потисна. Но знаех, че не искам да го правя.

Фактът, с който свикнах в Доувър, а и по отношение на всички несвързани с въоръжен конфликт въпроси под юрисдикцията на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили или на медицинския експерт към федералните власти, беше, че не исках да се връщам към стария начин да правя нещата. Бях военен и не бях военен. Бях цивилен и не бях цивилен. Пребивавах във Вашингтон и извън Вашингтон, живях във военновъздушна база и обичайно бях изпращана на мисии по възстановката на самолетни катастрофи и инциденти по време на тренировки, на смърт във военни бази или в съоръжения на разпореждане на специализираните сили, на тайните служби, или на местопроизшествия като онова с федералния съдия и дори с астронавта. През последните месеци се справих и с множество деликатни ситуации, за които не можех да говоря. Чувствата ми сега не бяха част от уравнението. Аз не бях нито едно от тези неща и в ни най-малка степен не се чувствах склонна да седя със скръстени ръце само защото нещо не е в моя ресор.

В качеството ми на офицер от медицинското разузнаване трябваше да анализирам отделни аспекти на живота и смъртта, които далеч излизаха от рамките на обичайните клинични дефиниции. Материалите, които снемах от телата, видовете травми и раневата балистика, силните и слабите страни на отделните оръжия, инфекциите, болестите, раните, независимо дали от паразити или пясъчни бълхи, високата температура, дехидратацията, скуката, депресията и наркотиците бяха все проблеми в юрисдикцията на националната отбрана и сигурност. Данните, които събирах, не обслужваха семействата на жертвите и обикновено не бяха предназначени за съда. Те имаха отношение към военната тактика и към онова, което ни пазеше у дома. Трябваше да задавам въпроси. Трябваше да се подчинявам на команди. Трябваше да предоставям информация на Главния щаб и на Министерството на отбраната; да бъда изключително усърдна и инициативна.

„Сега си у дома. Не искаш да те приемат като полковник или командир, определено не и като примадона. Не искаш твой случай да бъде обект на суспендиране, или да бъде отхвърлен от съда. Не искаш да си създаваш проблеми. Малко ли ти беше това, което преживя досега? Защо ще си навличаш още? Бригс не те иска тук. Гледай да не оправдаеш очакванията му. Собственият ти екип, изглежда, не те иска тук и не знае, че си тук. Гледай да не затвърдиш мнението им. Единственото законно основание да се свържеш с Ерика Донахю е любезно да я помолиш отново да ти се обади в кабинета ти заради нея самата, заради собствената й сигурност.“ Реших да използвам точно тези думи и бях почти убедена в мотивацията си, когато набрах телефонния номер, изписан в края на писмото.