Военна морга

21.

Петното върху варосаната стена беше тъмно и грозно, на около метър и осемдесет над пода, най-вероятно там, където са опирали главата и вратът на Уоли Джеймисън, когато е бил пребит и насечен до смърт.

Стената около най-голямото петно беше осеяна със ситни, колкото глава на топлийка, черни петънца. От по-близо изглеждаха удължени и ъгловати. Бяха излетели от оръжието. Многократно размахвано с полепналата по него човешка плът. Секачът, за който Пруит спомена, сякаш беше пред очите ми. Не можех да не се съглася с него. Ужасен начин да умреш. После се замислих за инжекционния нож. Друг ужасен начин да умреш. Садизъм.

— Трябва да е разполагал със система, чрез която е проследявал пробите — говорех на Пруит, без да откъсвам поглед от експертите в яркожълто, коленичили на пода. Не познавах всички. Може би Сейнт Хилеър от Салем беше тук. Може би и Лестър Беззаконника от Кеймбридж. Наистина не бях сигурна кои са дошли. Знаех само, че ФБР работи съвместно със специализираните изследователски групи от различни отдели към Съвета на правоприлагащите органи на Североизточен Масачузетс. — Ако продавах екстрахирана семенна течност — продължих аз мисълта си, — щях да разполагам, предполагам, със система за регистрация на пробите. — Обърнах му внимание върху късчетата намазани със смола етикети, все още залепени върху счупеното стъкло по пода. — По-лесно ще извършим идентификацията, ако открием подобна информация. Може би ще я предоставим предварително, а после и потвърдим чрез ДНК. В случай че всички проби са от случаи на Центъра, значи разполагаме с ДНК от картите с кръвните проби към всяко дело.

— Доколкото знам, Марино проверява това. Разпоредил се е някой да отдели всички случаи с млади мъже, които биха се оказали надеждни кандидати. Особено ако Филдинг е извършил аутопсиите.

— С цялото ми уважение, това са мои разпореждания, не на Марино. — Долових покровителствения си тон, който не можех да потисна, но новият ми самоизбрал се шеф Пийт Марино ми идваше в повече. Бях получила достатъчно намеци, че той ръководи моя офис.

— Все още не сме открили подобен дневник — добави Пруит. — Фаринели се е заела с лаптопа му. Беше мъртъв, колкото и собственикът му, когато пристигнахме тук. Може пък дневникът да е в него.

Винаги ми се струваше странно, когато инспекторите се позоваваха на племенницата ми с фамилното й име. Луси навярно беше в съседното помещение и освен ако токът не беше дошъл, беше без осветление и отопление. Осъзнах, че тук долу можеше и да не разбера това, понеже използвахме спомагателни лампи, донесени и монтирани от нас. Отидох до отворената кутия „Пеликан“ на пода до стълбището и намерих едно фенерче, после се върнах до стената и осветих петната кръв. Исках да видя какво друго ще ми подскажат, преди да огледам лицето, което, както се предполагаше, ги беше причинило — моят заместник, действал в усамотението на своя „Килер на убийствата“. „Моят заместник, вълкът единак, който не е имал помощ във всичко това“, мислех си скептично аз и гневът ми към полицията, към ФБР и всеки, заел се да работи на местопрестъплението без мен, растеше.

На варосания под, под най-тъмната зона върху варосаната стена, имаше също толкова тъмно петно — безброй пръски, съчетани в голяма сянка, в която различих локва кръв, вече почти черна и напукана, пропила се в порестия белосан камък. Някои от капките по ръба на обширната пропита с кръв зона бяха съвършено кръгли, с незначителни деформации или завихряния като на раковина, причинени от грапавия камък около ръбовете — пасивни пръски от кръвта на жертвата. Други петна бяха размазани от някого, навярно от убиеца, който беше стъпил и влачил нещо върху тях, докато още са били влажни. Помислих си, че може би това е било килимът или шперплатът. Единствено петната по стената и тавана — черни и издължени или с очертание на капка — сочеха посоката, от която бяха дошли, а аз вярвах, че в по-голямата си част са били провокирани от многократните замахвания с оръжието.

Когато е прокървила, жертвата е била права и както по всичко личеше — прикована с белезници към стената. Онова, за което не бях сигурна, беше часът на фаталния удар. Дали е бил по-рано или по-късно? „Колкото по-рано, толкова по-добре“ — казах си, но не можех да спра да мисля за стореното, за болката и страданието, но най-вече за изживяния от него ужас. Надявах се, че не е бил подложен на насилие за дълго, преди някоя артерия да се разкъса — каротидната отляво на врата, най-вероятно. Бликналата върху стената струя говореше за артериална кръв под високо налягане, в ритъм с ударите на сърцето. Спомних си снимката на дълбоките рани върху врата.

Навярно Уоли Джеймисън е живял минути след като е получил подобни травми. Зачудих се колко ли са продължили разрезите и ударите, след като вече е било твърде късно да бъде нараняван още. Зачудих се на гнева и на евентуалната връзка между Уоли Джеймисън и Джак Филдинг. Трябва да е имало нещо повече от общия гимнастически салон, който и двамата са посещавали. Уоли не се е занимавал с бойни изкуства и доколкото знаех, не е познавал Джони Донахю, Илай Голдман и Марк Бишъп. Не е бил служител или на практика в „Отуол“ и очевидно не е имал нищо общо с роботи или други технологии. За него знаех единствено, че е от Флорида, студент от горните курсове на Бостънския колеж, където специализирал история и се радвал на голяма популярност заради футбола, купоните и успеха си сред момичетата. Нямах и най-малка представа откъде Филдинг би могъл да го познава, освен ако двамата не са се срещнали случайно, във фитнеса, а след това и заради наркотиците, заради хормоналния коктейл, за който Бентън спомена.

Кръвните проби на Уоли Джеймисън от токсикологията за терапевтични медикаменти, алкохол и наркотици бяха отрицателни, но нямахме практика да правим тестове за стероиди, освен в случаите, в които не подозирахме, че смъртта може да е настъпила заради тях. Причината за смъртта на Уоли беше безспорна. Определено нямаше причина да мислим, че стероидите го бяха убили, поне не пряко, а сега навярно беше прекалено късно да се връщаме назад. Нямаше как да вземем повторна проба от урината, макар че можехме да се опитаме да изследваме косата му, където в ствола на космите, биха могли да се отложат отделни молекули от наркотици, включително стероиди. Подобен тест едва ли би се превърнал в успешно начинание и нямаше да ни каже дали Уоли се е сдобил с тях от Филдинг, нито дали е познавал Филдинг или пък е бил убит от него. Аз обаче бях склонна да опитам всичко, понеже, когато се оглеждах в килера и погледът ми попадаше върху тялото на Филдинг под чаршафите на пода, желанието ми да разбера причините се засилваше. Трябваше да разбера причините и не бих приела, че е бил луд, че си е загубил ума. Просто не беше достатъчно убедително.

Върнах се до кутията „Пеликан“ при стълбите и намерих чифт подложки за колене. Сложих ги и приклекнах до издутия син чаршаф. Отдръпнах го от лицето на Джак Филдинг и се стъписах от това колко живо изглеждаше то. Това беше думата, която ми хрумна. Живо. Сякаш той още беше тук, сякаш беше заспал. В него нямаше нищо жизнено или витално, разбира се; умът ми препускаше, докато оглеждах детайлите. Вкоравените от гела кичури коса, които трябваше да прикрият червените петна по лицето, иначе бледо и подпухнало. Чаршафът изшумоля, когато го отметнах. Коленичих с гумените си ботуши и огледах трупа, отбелязах сплъстената на кичури и изтъняла по края пясъчнокафеникава коса и засъхналата кръв около ухото и в локвата под главата му.

Представих си го как насочва дулото на глока в лявото си ухо и как натиска спусъка. Опитах се да прозра мислите му, да си представя какви са били в последния момент. Защо ще прави това? Защо в ухото? Беше обичайно при самоубийствата с огнестрелно оръжие да се стреля отстрани в главата, но не и в ухото. И защо лявото, а не дясното ухо? Филдинг беше десничар. Имах навика да го дразня заради крайната му неспособност да върши каквото и да е с лявата ръка; каквото и да е, което изискваше сръчност и вещина. Разбира се, че не се е застрелял в лявото ухо, докато е държал пистолета с дясната си ръка. Освен ако в мое отсъствие не се беше превърнал в гъвкав акробат, или това беше поредното предположение, до което всички биха стигнали? Трябваше все пак да проверя ъгъла. Насочих, доколкото можех, пръста на дясната си ръка към канала на лявото ухо, сякаш беше дулото на глока.

— Всъщност, нещата не са чак толкова зле — разнесе се дълбок глас зад мен. — Не се е стигнало чак дотам, нали? — каза генерал Джон Бригс.

Вдигнах поглед и го видях надвесен над мен, с разкрачени крака, ръце на гърба, огромен и тромав в яркожълтото. Не носеше обаче маска или ръкавици, нито твърда качулка. С грубото си, властно лице приличаше на ястреб. Често го сравняваха със стърнище. Беше мургав и независимо колко често се бръснеше, винаги изглеждаше с набола брада. Очите му бяха в същия тъмносив цвят като титановата сплав на моята сграда, а косата му — черна и леко прошарена от възрастта. Беше точно на шейсет.

— Полковник — каза той, коленичи до мен и взе фенерчето, което използвах преди малко и което сега стоеше изправено на пода. — Сигурно си задаваш същия въпрос като мен. — Включи фенерчето.

— Сериозно се съмнявам — отвърнах, а той насочи светлината към лявото ухо на Филдинг.

— Чудя се къде е бил — каза Бригс. — Оглеждам се за петно, предизвикано от високата скорост, и се питам дали е стоял точно тук? И защо? Дали е стоял до криогенния си фризер и просто е пъхнал оръжието в ухото си?

Взех фенерчето от него, за да мога да го насоча натам, накъдето исках, и да огледам вътрешността на ухото на Филдинг, но видях само тъмна почти засъхнала кръв, вече превърнала се в кора. Когато се приведох по-отблизо обаче, съумях да различа малката черна входна рана. Контактна, удължена рана. И ъгловата. Под главата му имаше много кръв. Засъхнала локва кръв, твърда и лепкава заради влагата в килера. Долових мирис. Леката, сладникава, отблъскваща миризма на разложение. Долових и алкохол. Нямаше да се изненадам, ако разбера, че в последно време Филдинг е пиел. Без значение дали се е застрелял или някой друг го беше направил, най-вероятно е бил компрометиран, а аз помнех огромната кола с ксенонови фарове, която преди около шестнайсет часа ни проследи с Бентън, докато пътувахме във виелицата към Центъра за съдебномедицинска експертиза. Хипотезата беше, че в колата е бил Филдинг, че това е бил неговият „Навигатор“, а той е свалил предния номер, за да не разберем кой е зад нас.

Никой не предлагаше удовлетворително обяснение за причината, поради която Филдинг евентуално е решил да ни проследи, и как така съумя изведнъж да се изпари, да се разтвори във въздуха, когато Бентън спря насред заснежения път с надеждата, че нашият преследвач, който и да е той, ще ни подмине. Изглежда, аз единствена обръщах внимание на факта, че „Отуол Технолъджис“ беше съвсем близо до района, в който автомобилът с ксенонови фарове и лампи против мъгла изчезна, като че ли този човек разполагаше с дистанционно за входа, с кода за мястото или познаваше полицая от охраната, за да свие изведнъж с „Навигатор“-а, сякаш изчезва в Пещерата на Батман, както описах случилото се пред Бентън, който обаче не изглеждаше впечатлен. „Защо Джак Филдинг ще има достъп до «Отуол»? — попитах Бентън, докато шофирахме насам. — Дори да е имал контакти с някого от персонала там, защо ще има достъп до паркинга им? Възможно ли е толкова бързо да се изтегли и да вярва, че частният полицай, който патрулира, няма да има нищо против появата му?“

— С това боядисано в бяло пространство тук — каза Бригс, — човек би си казал, че ще открием нещо, което да ни подскаже къде е произведен изстрелът.

Погледнах ръцете на Филдинг. Бяха студени като камъка в избата, а и самият той беше напълно вкочанен. Осветих с фенерчето едрите му, силни длани и релефно очертаните му мускули създадоха у мен усещането, че гледам ръцете на мраморна статуя. Чистите му нокти с маникюр ме изненадаха. Очаквах да бъдат мръсни, похабени и занемарени, какъвто беше той в очите на всички. Забелязах мазолите, които винаги е имал, понеже използваше свободни тежести в гимнастическия салон, работеше по колите си или ремонтираше у дома. Както изглеждаше, беше умрял с пистолет в лявата ръка, или поне всичко е било замислено да изглежда по този начин. Пръстите му бяха свити и дланта му създаваше впечатление, че държи гравираната дръжка на глока. Не забелязах обаче ситните капчици кръв, които биха могли да опръскат ръката му, когато е дръпнал спусъка. Рикоширалите пръски не бяха артефакт, който можеше да бъде имитиран или подправен.

— Ще проверим галваничната реакция на кожата — казах и забелязах, че Филдинг не носеше брачната си халка. Последният път, когато го видях, беше с нея, но това беше през август и доколкото разбирах, още е бил със семейството си.

— По дулото на пистолета има кръв — каза ми Бентън. — Петна от кръвта, всмукана във вътрешността на оръжието.

Ефектът беше следствие от експлозивните газове, когато изстрелът е бил произведен с притисната към кожата цев на оръжието.

— Изхвърлената гилза? — попитах аз.

— Ето тук. — Той посочи мястото върху белосания под на около метър и половина от дясното коляно на Филдинг.

— А оръжието? Къде беше то? — Плъзнах ръка под главата на Филдинг и усетих твърдата издатина от неравен метал под скалпа над дясното ухо, където куршумът беше излязъл от черепа и се беше загнездил под кожата.

— Все така го държеше в лявата ръка. Сигурно си забелязала как са свити пръстите му и дланта. Сякаш е обхванала дръжката. Наложи се със сила да измъкнем пистолета от ръката му.

— Разбирам. Значи, застрелял се е с лявата ръка, макар че е десничар. Не е невъзможно, но е необичайно, и, или вече е лежал точно тук, на пода, когато го е направил, или е паднал, стиснал пистолета в ръката си. Трупен спазъм, и той го е сграбчил силно. И е паднал направо по гръб, ей така. Много любопитно, като се замисли човек. Нали знаеш колко се връзвам на трупните спазми, Джон?

— Случват се.

— Като печалбите от лотарията. И те се случват. Но никога на мен.

Почувствах, че счупената кост се размества под пръстите ми, докато внимателно опипвах главата на Филдинг и си представих раневия канал нагоре, леко отзад напред, и куршума, заседнал на около десет сантиметра от ъгъла на дясната челюст.

— И се е прострелял така? — Отново превърнах лявата си ръка в оръжие и насочих цикламения си, облечен в ръкавица показалец под странен ъгъл, сякаш се готвех да се застрелям в лявото ухо. — Дори да е държал пистолета в лявата ръка, макар че не е левичар, пак е доста объркващо и необичайно, ако е трябвало да извие лакът зад гърба си, не мислиш ли? А и бих очаквала гъсти пръски по ръката му. Разбира се, тези неща не са изсечени върху камък — произнесох аз в боядисаната в бяло каменна изба на Филдинг. — Странното с изстрела в ухото — продължих аз, — е, че хората общо взето са твърде придирчиви заради шума, от който се страхуват. Нерационално е, понеже така или иначе ще умреш, но такава е човешката природа. Същото като да се застреляш в окото. Почти никой не го прави.

— Трябва да поговорим, Кей — каза Бригс.

— … И най-вече — по кое време криогенният фризер е бил изключен, а нагревателят — включен, и какво е изгорено на горния етаж. Листовете за писма на Ерика Донахю? Ако Джак е свършил всичко това сам, преди да се самоубие, защо няма семенна течност или счупени стъкла на пода под него? — Едва повдигнах едрото тяло на Филдинг. Непосилно начинание. Беше напълно вкочанен, но подът под него беше бял и чист. — Ако е слязъл долу и изпочупил всички тези епруветки, а после се е застрелял в ухото, под тялото би трябвало да има стъкла и семенна течност. Навсякъде около него има, но не и под него. Парченце стъкло има дори в косата му. — Вдигнах го и го огледах. — Някой е потрошил всичко това след смъртта му, когато той вече е лежал на пода.

— Осколката може да е попаднала в косата му, когато е чупил епруветките. Изглежда е бил обзет от неконтролируема ярост, докато е трошил всичко тук — каза Бригс.

Беше търпелив и любезен с мен. Сякаш почти ми съчувстваше. Или пък отново говореше моята несигурност.

— Решил си го, нали Джон? Ти и всички останали? — Вдигнах поглед към властното му лице.

— Сама знаеш много добре — рече той. — Имаме за какво да поговорим, а аз бих предпочел това да не се случва в присъствието на останалите. Ще съм в съседното помещение. Обади ми се, когато си готова.

Токът на полуостров Салем дойде около два и половина. Приключвах с Джак Филдинг. Стоях толкова отдавна на колене до него на студения каменен под, че краката ми изтръпнаха. Боляха ме и целите горяха, въпреки подложките, които ползвах.

Плафоните в запуснатата му старомодна кухня светнаха. Къщата беше студена, но въздухът от подовите вентилатори, който долових, докато минавах покрай тях с гумените си ботуши, работните дрехи и жилетката, обещаваше топлина. Бях свалила защитното облекло, с изключение на ръкавиците за еднократна употреба. Бялата керамична мивка беше пълна с чинии, плувнали в сапунена вода, по която се носеше петно жълтеникава мръсотия; мръсна и захабена беше и жълтата завеса на прозореца над мивката.

Накъдето и да се огледам, виждах единствено останки от храна, отпадъци и празни бутилки. Припомних си мизерията на безкрайните местопрестъпления, които бях обработвала, гнилостта и разложението, слабата сладникава воня. Мислих си колко често животът преди настъпването на смъртта е истинско престъпление. Последните месеци на Филдинг на тези земя бяха далеч по-мъчителни, отколкото той заслужаваше, а не можех да допусна, че каквото и да е от това, за което беше допринесъл сам, е било по негова воля. Той не би написал съдбата си по този начин; той не беше роден за подобна участ. От ума ми не излизаше любимата му фраза, с която ми напомняше, че не е „роден за това“ или „роден за онова“ и която ми повтаряше винаги, щом го помолех да направи нещо безвкусно или отегчително, по негова преценка.

Спрях до дървената маса с подпъхнати под плота два дървени стола и с изглед към заледената улица и развълнуваната тъмносиня вода в далечината. Масата беше зарита със стари вестници и списания. Разстлах ги с облечената си в ръкавица длан. Забелязах „Уолстрийт Джърнъл“, „Бостън Глоуб“, „Салем Нюз“ от миналата събота и си припомних, че бях видяла няколко вестника, покрити с лед на тротоара пред къщата, сякаш са били хвърлени там, но никой не ги е внесъл преди началото на голямата буря. Имаше поне половин дузина списания „Здраве за мъжа“. Бяха адресирани до Филдинг, но до дома му в Конкорд. Броевете от януари и февруари бяха препратени тук, както и другата поща, струпана на куп, който сега разрових. Помня, че договорът за наема на къщата в Конкорд течеше почти от година, но като гледах бъркотията и струпаните мебели около мен, а и въз основа на онова, което ми бяха казали за домашните му проблеми, реших, че не го е подновил. Беше се преместил в неуплътнената, неуютна, стара, напълно лишена от очарование заради състоянието си къща, и макар да си представях как е виждал бъдещето, когато се е влюбил в това място, впоследствие нещо се беше променило.

„Какво му се е случило?“ Огледах се из мизерията, оставена след него. „Кой си ти в крайна сметка?“ Представих си мъртвите му ръце. Почувствах студенината, вкочаняването и тежестта, която усетих, докато ги държах. Бяха чисти, с поддържани нокти, а тази малка подробност сякаш изобщо не пасваше на всичко, което виждах наоколо. „Ти ли сътвори този ужасяващ хаос? Или някой друг? Дали този друг — немарлив и умопомрачен — не е пребивавал в дома ти?“ Знаех, че последователността е злият гений на дребните умове, но и написаното от Ралф Уолдо Емерсън беше вярно. Не е лесно да обясниш или категоризираш поведението на хората и стореното от тях невинаги е логично. Филдинг може да е бил неспособен да овладее ставащото около него, но все пак да е бил достатъчно суетен, че да поддържа добра хигиена. Не беше невъзможно.

Но нямаше как да разбера. Компютърният томограф и аутопсията нямаше да ми го подскажат. Не знаех толкова много неща, включително и защо никога не ми беше казвал за къщата си в Салем. Според Бентън, Филдинг закупил имота непосредствено след като се преместил в Масачузетс, а това беше преди година, миналия януари. Никога обаче не го беше споменавал пред мен. Не бях сигурна дали е криел криминално деяние, в което се е забъркал или е замислял да предприеме; по-скоро имах усещането, че е искал нещо, което да бъде само негово, което да не ме засяга и относно което да нямам мнение и да не се опитвам да го подобря, променя или подкрепя. Не е искал да го покровителствам, когато се е заел да превърне безопасния пристан на капитана от осемнайсети век в свое убежище или в инвестиция, или в каквото първоначално е мечтаел. Искал е да го запази изцяло за себе си.

„Много тъжно, ако истината е такава“, помислих си и се вгледах в блесналата като сапфир вода, която се надигаше и разбиваше в сивия, каменист бряг от другата страна на улицата. Минах през широкия портал, на времето с плъзгащи се врати, в столовата с греди от тъмен дъб и бял таван, сега изпъстрен с петна от вода. Мислено отбелязах, че мястото на потъмнелия месингов фенер със сферично стъкло е във вестибюла, а не над масата от орехово дърво, която сега беше прашасала и заобиколена от столове, които не си пасваха и чиято тапицерия се нуждаеше от смяна. Не винях Филдинг, че не е желаел присъствието ми тук. Бях прекалено критична, прекалено самоуверена в дяволски добрия си вкус и компетентно мнение. Не е чудно, че го бях докарала до лудост. Бях не само лош наставник, но и лоша майка, а нямах право да бъда ничия майка. Не ми беше работа да бъда каквото и да е за него, освен отговорен шеф, и ако беше тук, щях да му се извиня. Щях да го помоля да ми прости, че го познавах и че бях загрижена за него, понеже що за загриженост беше това?

Загледах се в прашасалия ъгъл на масата, където някой се беше хранил или работил, и може би където е била пишещата машина „Оливети“. Столът там беше в малко по-добро състояние. Избелялата протрита възглавница от червено кадифе изглеждаше здрава и може би беше безопасно човек да седне на нея. Опитах се да си го представя на тази маса, до старите каси на прозореца с мрачен изглед към покритата с чакъл алея. Невъзможно беше. Невъзможно беше да е седял прегърбен на малкия стол под висящия фенер и да е писал отново и отново онова писмо от две страници върху гравираната с воден знак хартия. Докато се е сдобил с окончателния, съвършен вариант.

Филдинг с неговите едри, нетърпеливи пръсти! Никога не го е бивало с пишещите машини. Беше самоук. „Кълвеше“ по клавишите, както сам се изразяваше, а нямаше и логика онзи документ, за който се предполагаше, че е написан от Ерика Донахю, да е бил негово дело. Предвид състоянието, в което е бил Филдинг, и с оглед на видяното от Бентън, когато го е срещнал преди седмица в кабинета ми, не изглеждаше правдоподобно заместник-шефът ми да е стигнал дотам, че да топи някакъв студент от Харвард за убийството на Марк Бишъп. Защо му е на Филдинг да убива онова шестгодишно момче? Не вярвах на казаното от Бентън; не вярвах, че Филдинг се е самоубил, след като е забил пироните в главата на Марк Бишъп. Филдинг зачертавал собственото си, изпълнено с насилие детство, каза ми Бентън, но аз не бях убедена.

Трябваше да си припомня обаче, че много неща в живота имаха смисъл за онези, които ги вършеха, и оставаха загадка за другите. Дори когато ни обясняваха причината, тълкуването пак не се вписваше в никоя схема, която да удовлетворява нашите критерии или логика. Задържах се пред прозореца. Не бях съвсем готова да напусна тази стая и да отида в съседната, откъдето се разнасяха стъпките от тежките обувки на Бригс. Разговаряше с някого по телефона, а аз извадих своя, за да проверя пощата си и да видя дали нямам съобщение от Брайс.

„Защо да не се обадя на Ивлин?“

Опитах да се свържа с нея в лабораторията по трасология, но отговори друг сътрудник от екипа й — млад учен на име Матю.

— Имате ли компютър наблизо? — разнесе се гласът на Матю, уверен и напрегнат от вълнение. — Ивлин отиде до тоалетната, обаче искаме да ви изпратим нещо съвършено смахнато, а аз все си мисля, че е грешка или най-безумното замърсяване, което човек може да си представи. Знаете, че косъмът е дебел осемдесет хиляди нанометра, нали? А сега си представете нещо с дебелина четири нанометра; с други думи — косъмът е двайсет хиляди пъти по-дебел от диаметъра на онова, което намерихме. И то не е органично. Макар пръстовият отпечатък да е почти изцяло изграден от чист въглерод, ние установихме наслагване от нещо, което напомня на фенилциклидин…

— Установили сте фенилциклидин? — прекъснах пороя от думи, който се лееше върху ми.

— Фенилциклидин, ангелски прах — следи от него, наистина съвсем микроскопично количество. Приложихме инфрачервена спектрометрия с Фурие-трансформация. При увеличение сто и при обикновена светлинна микроскопия върху болкоуспокояващия пластир са видими гранули и множество други микроскопични замърсители, особено памучни влакна. Може би някои от тези грануларни структури са фенилциклидин, може би „Нуприн“ или „Мотрин“ — каквото там е имало първоначално върху лепенката — а вероятно и някакви други съединения.

— Чакай, Матю, по-бавно.

— Е, при увеличение сто и петдесет хиляди със сканиращ електронен микроскоп ще видите онова, за което говоря, с големината на кутия за хляб. Него искаме да ви изпратим, доктор Скарпета.

— Прати го, да. Ако не намеря другаде, ще отида в камиона и ще вляза в интернет. Изпрати ми и пидиеф файлове, а аз ще видя айфона си. За какво по-точно говориш, всъщност?

— Нещо като сферична, съставена изцяло от въглеродни атоми молекула, но с крачета. Категорично е изкуствено създадена, с размери колкото ДНК верига, както казах, четири нанометра и от чист въглерод, като оставим онова, което е била предназначена да достави. Уловихме и следи от полиетиленгликол. Предполагаме, че е бил част от външната обвивка на каквото там е трябвало да бъде доставено.

— Поясни ми частта с „била предназначена да достави“. Нещо с наноразмери, което е трябвало да достави следи от фенилциклидин, или?

— Това не е в компетентността ми; не разполагам и с атомно-силов микроскоп тук, точка, точка, точка. Бих казал, че за нас това е нова територия. Търсим непривични неща, които навярно трябва да бъдат увеличени милиони пъти. И по мое мнение, ако се използва атомно-силов микроскоп, той може да асемблира всичко на наноравнище, да манипулира нанотръбите, наночастиците, докато ние се опитваме да ги напаснем, като разчитаме на някоя нанопроба, или каквото имаме. Е, навярно до голяма степен можем да се справим и със сканиращ електронен микроскоп, но атомно-силовият микроскоп не е лоша идея, щом на бял свят вече има такова нещо, и то в най-скоро време ще ни се стовари върху главите, доктор Скарпета.

— Не знаеш какво си намерил. Всъщност, става дума за наноробот, който, по твое мнение, е бил използван за доставката на наркотик или наркотици? Намерил си такъв върху лентата от джоба на престилката? — Не споменах чия е била престилката.

— Само един, заедно с частици, фибри и други замърсявания, понеже не сме анализирали целия филм. Обработихме част от него. Останалата част е в лабораторията за дактилоскопски изследвания, после ще отиде в ДНК лабораторията, после газ хроматография с масспектрометър — каза Матю. — Освен това е счупен и разложен.

— Кое?

— Нанороботът. Или изглежда счупен, или се разлага, понеже предполагаме, че е бил с осем крака, а тук виждам четири крака от едната страна и два от другата. Пращам ви го по пощата сега; няколко снимки, които направихме, за да видите сама за какво става дума.

Успях да изтегля изображенията на айфона си. Призрачната симетрия й съзнанието, че нанороботът прилича на молекулна версия на микромеханична муха по странен начин, резонираха в мен. Нямах представа дали Светият Граал на роботите на Луси изглежда като този наноробот, увеличен хиляди пъти, но сивкавата, изградена изцяло от въглеродни атоми, удължена в елипсоид изкуствена структура на фотографията напомняше тялото на насекомо. Все така непокътнати, деликатните наножици на крайниците бяха прегънати под целесъобразни ъгли, а краищата им — снабдени с приспособления за захващане, най-вероятно за да осигурят прикрепянето към стените на клетките или заравянето в кръвоносни съдове или органи, за да намерят мишената — с други думи, да прилепнат към нея, докато предоставят някакъв медикамент, или може би незаконни наркотици, предназначени за конкретни нервни рецептори.

Не беше чудно, че кръвните проби за наркотици на Джони Донахю бяха отрицателни, помислих си. Ако към сублингвалните медикаменти, които е приемал, или по-конкретно към кортикостероидния му назален спрей са били прибавени нанороботи, наркотикът би могъл да е под доловимото от тестовете ниво. А още по-удивително би било, ако наркотикът изобщо не е проникнал отвъд кръвно-мозъчната бариера, а е бил програмиран да се прикрепи към рецепторите на фронталния кортекс. Ако не е проникнал в кръвния поток, не би могъл да се изолира и от урината. Не би стигнал до косата, а в това се заключаваше употребата на нанотехнологиите в медицината — лечението на болести и смущения с несистемни медикаменти, които са по-безвредни именно поради същата причина. Както и за всичко останало, онова, което можеше да помогне, със сигурност щеше да бъде употребено и за да навреди.

Подът и стените във всекидневната на Филдинг бяха голи, а по средата на стаята, почти до тавана, бяха струпани прашни кафяви кашони — всичките с еднакъв размер и с щемпела на компанията за пренос „Джентъл Джайънт“. Десетки кашони на ъгловати купчини, които сякаш не са били докосвани, откакто са били донесени тук.

Бригс седеше насред кашонения бункер. С ботушите и униформата си в бледо пясъчнозелено ми напомни за онази снимка на генерала от Гражданската война от Матю Брейди. Държеше ноутбука в скута си с изпънат до високата седалка на стола гръб. Съвсем типично за него — да седи, а мен да остави да стоя права, за да направлява разговора ни и да ме накара да се почувствам незначителна и подчинена. Изненадващо обаче Бригс се изправи, а аз му благодарих и го уверих, че предпочитам да остана така. Права. Сега и двамата бяхме прави. Отидохме до прозореца и той остави лаптопа си на перваза.

— Стори ми се любопитно, че тук има безжичен интернет — започна Бригс, загледан в океана и скалите отвъд заледената улица, сега покрита с едър пясък. — След всичко, на което станахме свидетели, би ли очаквала от него да има интернет тук?

— Може да не е бил единственият обитател на това място.

— Може.

— Поне да обмислим подобна възможност. Ще постигнем повече от всички останали тук. — Сложих айфона си на перваза, така че дисплеят да попадне в полезрението му. Видя го, после отклони поглед.

— Представи си два вида нанороботи — рече той, сякаш говореше на някого от другата страна на стария прозорец с неравно стъкло; сякаш вниманието му беше привлечено от яркото слънце и искрящата вода, а не от жената до него. Жената, която винаги се чувстваше млада и несигурна в негово присъствие, независимо от възрастта си или от поста, до който беше стигнала. — Биологично разложим наноробот — каза той, — който в определен момент изчезва, след като е предоставил минимална доза психоактивен препарат, и един друг наноробот, който се самовъзпроизвежда.

В присъствието на Бригс винаги се чувствах като някой друг, не като себе си. Сега стоях до него, ръкавите ни се докосваха, чувствах топлината му и си мислех за удивителния и ужасяващ начин, по който той ме беше изградил.

— Самовъзпроизвеждащите се ме безпокоят най-много. Представи си, че имаш нещо подобно в себе си — каза той, а аз чувствах в себе си единствено неустоимата сила на генерал Джон Бригс и разбирах какво е изпитвал Филдинг; разбирах респекта и ненавистта, които е хранил към мен.

Разбирах колко ужасяващо и чудесно беше да си обсебен от някого. Хрумна ми, че е като наркотик. Пристрастеност, от която отчаяно се опитваш да се отърсиш и същевременно отчаяно искаш да задържиш. Бригс винаги щеше да ми действа по този начин, мислех си аз. В този живот нямаше да го превъзмогна.

— А самовъзпроизвеждащият се наноробот обслужва освобождаването на някакво производно на тестостерона — каза Бригс и аз почувствах неговата енергия, силата му; осъзнах колко близо сме един до друг, както винаги сме били, а не би трябвало. — Разбира се, препарат от рода на фенилциклидина не се репликира, затова действието му е еднократно и може да бъде повторено единствено ако субектът повтори дозата от назалния спрей, инжекцията, или приложи нов трансдермален пластир, импрегниран с биоразложими нанороботи. Но нещо, което организмът ти произвежда, може да бъде програмирано да репликира; тогава и нанороботът се възпроизвежда, придвижва се свободно в тялото, по артериите ти, прилепва към целевата зона — към фронталния кортекс на мозъка например, и за това не му е необходима батерия. Той се самозадвижва и самовъзпроизвежда.

Бригс ме погледна; очите му бяха твърди, но в тях имаше нещо, което винаги беше пазил за мен; някаква привързаност, толкова неизменна, колкото и противоречива. Ясно си припомних кои бяхме в Уолтър Рийд, когато бъдещето ни беше обвеяно в тайнство и криеше безкрайни възможности; когато той беше по-възрастният и безкрайно авторитетният в моите очи, а аз бях детето чудо. Наричаше ме „майор Вундеркинд“. После аз се прибрах от Южна Африка и отидох в Ричмънд, а той дори не ми се обади. С години не ми се обади. Връзката ни беше сложна и необяснима, и всеки път, когато бях с него, имах повод да си припомня това.

— Излишно е да воюваме повече — рече той. — Не и във войните, които двамата с теб познаваме, Кей. На прага сме на нов свят, в който нашите стари вражди изглеждат елементарни и човешки.

— Джак Филдинг не беше от този тип учени — отвърнах. — Той не произвеждаше тези пластири и навярно би реагирал крайно неохотно и смутено, ако някой му предложи наркотици, доставяни от нанороботи. Бих се изненадала, ако изобщо е знаел какво е наноробот или е имал представа, че внася в системата ни именно такова нещо. Сигурно си е мислил, че приема нова форма на стероид — дизайнерски стероид, нещо, което би му помогнало в бодибилдинга, би облекчило хроничните му болки от десетилетията претоварване, би му помогнало да превъзмогне старостта. Не понасяше мисълта, че остарява. Старостта не беше вариант за него.

— Е, сега вече няма нужда да се тревожи за нея.

„Да, определено.“

— Не приемам, че се е самоубил, понеже не е искал да остарее. Не приемам, че се е самоубил, и много силно се съмняваме, че го е направил.

— Разбрах, че си била в контакт с един от неговите пластири — каза после Бригс. — Съжалявам за случилото се, но иначе нямаше да знаеш останалото. Кей Скарпета дрогирана. Супер. Съжалявам, че не съм бил там, за да видя картинката.

Сигурно Бентън му беше казал.

— Ние се противопоставяме именно на това, Кей — каза Бригс. — Нашият храбър нов свят, който наричам невротероризъм, както и Пентагонът го е кръстил, е преизпълнен със страх. Побъркай ни и ще спечелиш. Побъркай ни и ние ще се самоубием, за да спестим излишното неудобство на лошите момчета. Дай на войниците ни в Афганистан опиум, дай им бензодиазепин, дай им халюциногени, колкото да притъпят отегчението, а после стой и гледай, като се качат на хеликоптерите, бойните самолети, танковете и разните там „Хъмви“-та. Стой и гледай какво става, като се приберат у дома пристрастени и умопомрачени.

— „Отуол“ — казах аз. — Ние разработваме подобно оръжие?

— Не ние. И не за подобни разработки Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната плаща милиони, по дяволите. Но някой в „Отуол“ го прави. И според нас този някой не е сам. Група супермозъци са се заели с експерименти, които не са нито одобрени, нито оторизирани и всъщност са крайно опасни.

— Допускам, че знаеш кои са те.

— Проклети хлапета — процеди той, все така загледан в яркия следобед. — Седемнайсет-осемнайсетгодишни, с коефициент на интелигентност извън класацията, преливат от ентусиазъм, но в крайна сметка дрънчат на кухо. — Той почука челото си. — Да не ти разправям за момчетата — по-специално, фронталните им лобове са съвършено неразвити; до двайсет — двайсет и петата им годишнина са полуизпечени като курабийки, и въпреки това — ето ги, пилеят време и енергия в нанотехнологичните лаборатории, забавляват се със свръхпроводимостта, роботиката и синтетичната биология, с каквото ти дойде на ум. Не можеш да им дадеш оръжие и да ги изпратиш в свръхзвуковите бомбардировачи, понеже ние си имаме правила. — Гласът му звучеше твърдо. — Имаме си структури, организации, командване, най-строг надзор, но какво си мислиш, че става на места като „Отуол“, където на дневен ред са не националната сигурност и дисциплината, а парите и амбицията? Проклетите високоинтелигентни хлапета като Джони Донахю и неговата шайка там пет пари не дават за Афганистан, Пакистан или Ирак. Кракът им не е стъпвал във военна база.

— Като оставим уроците по бойни изкуства на някои от тях, не виждам връзката на Джак с всичко това. — Небето е бездънно и с цвят на дълбок тюркоаз, а под него се надига синият океан.

— Забъркал се е с тях и според мен от непредпазливост се е превърнал в обект на научните им експерименти. Много добре знаеш как се развиват научните проекти и клиничните изпитания, само дето ние сме запознати със задачи, надзиравани от управителни съвети. Откъде, в такъв случай, ще намериш доброволци, ако си осемнайсетгодишен студент в Харвард или в някоя от инженерните специалности на Масачузетския технологичен институт към „Отуол“? Можем само да предположим, че Джак е създал контактите си или чрез спортния салон, или чрез таекуондо. На всички са ни до болка познати неговите пожизнени проблеми заради злоупотребата с наркотици, най-вече със стероиди, така че сега му се е наложило да си набавя еликсира на живота, фонтана на младостта чрез болкоуспокояващи пластири. Сто на сто обаче не е получил онова, за което се е пазарил. Нито пък Уоли Джеймисън, Марк Бишъп или Илай Голдман.

— Уоли Джеймисън не е работил за „Отуол“.

— Известно време е имал връзка с човек, който е работил там. Дон Кинкейд, още един от невротерористите там.

— Най-добрата приятелка на Джони Донахю — отбелязах. — А къде е тя сега? Имам чувството, че всички, които споменаваш, са мъртви. Освен нея. — Почувствах, че ме обзема паника.

— Води се изчезнала — каза Бригс. — Не се е появявала в „Отуол“ нито вчера, нито днес; предполага се, че е във ваканция.

— Разбира се.

— Точно така. Ще я намерим и ще разплетем останалата част от историята, понеже тя сто на сто може да я разкаже, след като специализацията й е в областта на наноинженерството, наномащабния химичен синтез. Научихме, че най-вероятно тя ръководи и разработката на противните дребни нанороботи, които някак си са се добрали до Джак Филдинг и са го превърнали в мистър Хайд, меко казано.

— Мистър Хайд. Същото каза и Ерика Донахю, че се е случило със сина й — напомних му. — Само че много се съмнявам Джони да е убил когото и да е.

— Той не е убил онова дете.

— Обвиняваш Джак за неговото убийство.

— Бил е извън контрол, надрусан — каза Бригс.

— А после е убил Илай. — Коментарът ми увисна във въздуха и аз се зачудих дали е прозвучал така кухо за Бригс, както и за мен. Чудех се дали е доловил колко сама не вярвам на собствените си думи.

— Осъзнаваш, че е заради дяволския свински грип. — Той все така не откъсваше поглед от яркия ден иззад старото прашасало стъкло. — Ако биологичният баща на доведената дъщеря не се беше разболял, Лиъм Салц не би имал честта да я заведе до олтара на сватбата й и нямаше да му се наложи в последния момент да пътува до Съединените щати, до Кеймбридж, до Нортънс Удс. И на Джак нямаше да му се наложи да прободе Илай с инжекционния нож.

— За да му попречи да разкаже на доктор Салц онова, което ти сега казваш на мен.

— Не можем да попитаме Джак, за съжаление.

— Навярно бих разбрала, ако Илай се е готвел да разкрие пред доктор Салц или някой друг, че Джак продава семенна течност, която краде от трупове. Това би могло да е мотив.

— Не сме сигурни какво точно е знаел Илай. Но той вероятно е разбрал за Джак и неговите наркотици и явно го е познавал достатъчно добре, че да притежава един от пистолетите му. Джак не се е зарадвал, предполагам, когато е разбрал от полицията в Кеймбридж, че мъртвецът е носел глок със заличен номер.

— Звучиш, сякаш Марино те е информирал. Разказал ти е тези неща, като че ли са неопровержимата истина по случая. А те не са. Те са само хипотеза. Не разполагаме с явни доказателства, че Джак е убил когото и да е.

— Знаел е, че е загазил. Поне това мога да кажа със сигурност — отвърна Бригс.

— Доколкото изобщо нещо може да се каже със сигурност. Съгласна съм, че ако не се е страхувал, че е загазил, не би взел глока от лабораторията. Въпросът ми е дали се е опитвал да прикрие себе си, или някой друг.

— Много добре е съзнавал, че ние ще възстановим серийния номер и ще проследим пистолета до него.

— „Ние“ — повторих. — Напоследък често чувам тази дума.

— Зная какво изпитваш. — Бригс положи ръце на перваза на прозореца и се приведе напред, сякаш го болеше кръстът. — Мислиш, че се опитвам да ти отнема нещо. Вярваш в това. — Той се усмихна тъжно. — Миналата есен капитан Авалон беше тук.

— Офицер от толкова нисък ранг? За да не събуди подозрения?

— Именно. Да изглежда неангажиращо, сякаш съвсем случайно е наминала на път за някъде другаде. Всъщност истината беше, че до нас стигнаха неща относно управлението на Центъра от твоя заместник, които не ни харесаха. Излишно е да ти обяснявам, че бяхме в правото си да защитим интересите си. Медицинските служби към Въоръжените сили имаха това право. Министерството на отбраната имаше това право, много хора имаха това право. Не беше нещо твое, че да го оставим да се срине.

— Изобщо не е мое — отвърнах аз. — Явно, още преди да започна, съм допуснала ужасна грешка…

— Не си допуснала ужасна грешка — прекъсна ме той. — Аз също нося вина. Ти избра Джак, или да бъдем по-точни, поддаде се на желанието му да се завърне; аз не реагирах, а трябваше. Трябваше категорично да се противопоставя на решението, което взе, въпреки нежеланието си да оспоря избора ти. Мислех си, че след четири месеца ще си у дома, и честно казано, не си представях хаоса, който този човек е в състояние да сътвори за толкова кратко време, но той се е забъркал с шайката от лаборатория „Отуол“, започнал да взема наркотици и се оплел.

— Затова ли ми попречи да се прибера навреме от Доувър? Трябваше ти време да смениш ръководството в Центъра? Трябваше ти време да смениш мен? — Едва намерих смелост да изрека всичко това.

— Тъкмо обратното. Исках да те предпазя. Не исках да си цапаш ръцете. Отлагах завръщането ти възможно най-дълго, без окончателно да те откъсвам от работата ти, а после бащата на булката прихвана проклетия свински грип и един труп започна да кърви. Племенницата ти се появи с хеликоптера си в Доувър, а аз се опитах да те задържа, като ти предложих да транспортирам тялото при нас, но ти отказа и това предреши всичко. И ето ни отново тук.

— Отново, да.

— И преди сме се забърквали в каши. Навярно ще ни се случва и за в бъдеще.

— Не си изпратил Луси да ме прибере.

— Да. А и не мисля, че тя щеше да приеме заповеди от мен. Благодари на Бог, че не й е хрумнало да се присъедини към военните. Щеше да свърши в Левънуърт.

— Не си й казвал да сложи подслушвателни в кабинета ми.

— Едно подхвърлено мимоходом предложение, за да знаем по-точно какви ги върши Джак.

— Мимоходом подхвърляш предложения, както канибал сърдечно би поканил някого на вечеря — отвърнах аз.

— Ама че аналогия!

— Хората се вслушват в предложенията ти, и ти го знаеш.

— Луси слуша само ако й изнася.

— А капитан Авалон? Заговорничила ли е с Джак срещу мен?

— Никога. Казах ти защо дойде тук миналия ноември. Тя е съвършено лоялна към теб.

— Толкова лоялна, а е казала на Джак за Кейптаун — изненадах се от себе си, че произнесох подобно нещо на глас.

— Нищо подобно. София не знае за Кейптаун.

— Как тогава Джулия Гейбриъл е разбрала?

— Съдиш по това, че ти се разкрещя? Да — каза той, сякаш току-що бях отговорила на въпрос, който не знаех, че е задал. — Спрях пред вратата ти, исках да разменим няколко думи и чух, че разговаряш по телефона; чух, че си замесена в нещо. Тя говори и с мен. Разговаря с много хора. Била разбрала, че в Доувър имаме практика да извличаме семенна течност от трупове и че всеки съдебномедицински експерт може да го направи, което, разбира се, е пълна глупост. Никога не бихме извършили подобно нещо, освен ако уместността и правомерността му не е съвършено потвърдена. Останала е с подобно впечатление, понеже Джак го е правил тайно в Центъра и го е приложил върху мъжа, убит от такси в Бостън в деня на сватбата си. Някой се е свързал със сина на мисис Гейбриъл. Можеш да се досетиш, мисля, как е стигнала до идеята, че синът й Питър би могъл да бъде подложен на същата процедура.

— Тя не е знаела нищо лично за мен. Не е имала нищо лично предвид. Сигурен ли си в това?

— Защо вярваш във всички тези негативни твърдения по свой адрес?

— Мисля, че знаеш защо, Джон.

— Тя категорично не е имала нищо конкретно предвид. Просто една гневна, агресивна жена, която е търсила отдушник, когато те е нарекла със същите думи, които прикачи и на мен, и на още няколко души от Доувър. Фанатици. Расисти. Нацисти. Фашисти. Голяма част от екипа се сдоби с грозни прозвища онази сутрин.

Бригс отстъпи от перваза на прозореца и взе лаптопа си. Това беше неговият начин да каже, че разговорът е приключил. Не можеше да води диалог, по-дълъг от двайсет минути. Всъщност този, който току-що проведохме, беше твърде дълъг за него и истинско изпитание за търпението му, а и засегнахме прекалено лични теми.

— Можеш да ми направиш една услуга, която ще оценя високо — каза той. — Моля те, престани да разправяш на всеослушание, че за мен ТООТО е най-доброто след фабрично нарязания хляб.

Бентън, помислих си. Допусках, че двамата са си побъбрили сърдечно.

— В това, разбира се, няма нищо вярно, но доколкото разбирам, си останала с такова впечатление и съжалявам, че се конфронтирахме по такъв начин — продължи Бригс. — Да дадем все пак шанс на робота да извлече трупа от бойното поле, вместо жив човек да рискува живота си или някой крайник, за да го направи. Това наричам „избора на Софи“15. Няма добър избор, просто два лоши варианта. Ти не беше права, нито пък аз.

— Тогава да оставим нещата така — отвърнах. — И двамата направихме лош избор.

— Не че не ни се е случвало и преди — промърмори той.

Минахме през стаи, в които вече бях влизала, и заедно излязохме от къщата на морския капитан. Всяко помещение изглеждаше празно и потискащо, сякаш в нея никога не е имало никого. Липсваше усещането, че Филдинг е живял тук. Той просто беше спрял тук, докато е работил, сатанински обсебен от своите изобретения и лабораторната секретност на избата си, а аз дори не разбирах какво го е ръководило. Парите, навярно. Винаги се беше стремил към пари, но в нашия занаят никога нямаше да се сдобие с тях; всъщност, това го безпокоеше и по отношение на мен. Аз се справях по-добре от останалите. Умеех да планирам. Бентън беше получил своето наследство; имахме и Луси, неприлично богата от продажбите на компютърни технологии, които реализираше, откакто беше на възрастта на невротерористите на Бригс. Благодарих на Бог, че поне доколкото знаех, намеренията на Луси бяха законни.

Тя в момента беше в камиона на Центъра заедно с Марино и Бентън. Жълтите костюми и коравите шапки бяха свалени и всички изглеждаха уморени. Ан отново беше заминала със закритата кола с поредната доставка за лабораторията, а тук я очакваха още веществени доказателства в бели кутии, пълни с бели пликове.

— В колата има пакет за теб — каза Бригс в присъствието на останалите. — Най-последният, най-забележителният модел бронирана жилетка с ниво на защита 4-А, специално създаден за жени на бойното поле, в което не би имало нищо лошо, ако обръщахте повече внимание и на чиниите.

— Ако не е удобна… — започнах.

— Мисля, че е удобна, но аз имам малко по-различно телосложение. Проблем ще е, ако не прилепва плътно отстрани. Куршумите някак си намират проклетия процеп. Виждали сме го неведнъж.

— Ще я пробвам вместо теб — предложи Луси.

— Добре — обърна се Марино към нея. — Ти я сложи, а аз ще започна да стрелям, за да видим дали действа.

— Или травмите от ударната сила, за които повечето хора, изглежда, забравят. — Говорех на Бригс. — Куршумът може да не пробие жилетката, но ако силата на удара е над четирийсет и четири милиметра в дълбочина, никой не би оцелял.

— Отдавна не съм била на полигон — бъбреше Луси с Марино. — Може да наемем този на Уотъртаун. Ходил ли си на новия полигон там?

— Ходя на боулинг с инструктора им.

— А, да! Отборът кретени. Как му викахте? „Глинените топки“?

— Железни сме. Трябва да дойдете на боулинг с нас някой път — обърна се Марино към Бригс.

— Ще приемете ли, полковник, ако от ДНК лабораторията на Въоръжените сили изпратим екип от учени да помогнат в центъра ви, дявол да го вземе? — Бригс говореше на мен. — Както личи по всичко, количеството доказателства расте като лавина.

— Ще бъдем благодарни за всяка помощ — отвърнах. — Ще пробвам жилетката още сега.

— Гледай първо да поспиш. — Думите на Бригс прозвучаха като заповед. — Изглеждаш ужасно.