Военна морга

4.

Променихме курса и поехме към Филаделфия, понеже в близост до брега видимостта беше влошена. Отново преместих бутона на интеркома, за да сме във връзка с Марино.

— Добре ли си там отзад? — Вече бях по-спокойна, а и все още твърде ангажирана в мислите си с дългото черно палто и със стреснатия, измъчен вик на мъжа, за да се ядосвам на Марино.

— Давай по-бързо да се измъкнем от Ню Джърси — долетя гласът му. Знаеше къде сме, понеже видеоекранът в задното отделение за пътници показваше карта със статуса на полета.

— Мъгла и леден дъжд: атмосферните условия налагат управление в съответствие с правилата за полети по прибори, а това ни забавя — отвърна Луси. — През повечето време ще бъдем на режим „само за екипажа“, за да успея да се справя.

Прехвърлиха ни от една контролна кула на друга и отново отрязахме Марино от разговора. Картата за планиране на полетите на територията на щата Вашингтон стоеше разгърната в скута ми и въведох новите координати за Оксфорд, Кънектикът, на дисплея с динамичната карта и системата за управление на полета „Челтън“, предвидих евентуално спиране за зареждане с гориво, а двете с Луси не откъсвахме поглед от показанията на радара и картината с огромни блокове в зелено и жълто, които приближаваха към нас откъм Атлантическия океан. Според Луси можехме да изпреварим бурята, да я избегнем и да минем встрани от нея, стига да останем на суша, вятърът да е все така благоприятен и да повиши наземната ни скорост, която в момента и без това беше впечатляваща — сто петдесет и два възела.

— Как си? — Не откъсвах поглед от скенера. Следях за мобилни клетки и други летателни апарати.

— Ще съм по-добре, когато стигнем там, накъдето сме тръгнали. Сигурна съм, че всичко ще е наред и ще се изплъзнем от този хаос. — Тя посочи радарния дисплей с метеорологичната карта. — И при най-малката опасност обаче кацаме.

Но ако беше предвидила, че може да ни се наложи да прекараме нощта насред полето, тя не би дошла да ме вземе. Не се тревожех ни най-малко. Може би вече нямах резерви, за да се тревожа и за това.

— А иначе, като цяло? Как се справяш? — попитах в микрофона. — Много мислих за теб през тези седмици. — Опитвах се да я накарам да говори.

— Зная колко е трудно да поддържаш връзка със своите хора при тези обстоятелства — каза тя. — Всеки път, когато си кажехме, че се прибираш, нещо се променяше, затова накрая съвсем престанахме да мислим.

Заради едни или други непредвидени обстоятелства на три пъти удължаваха стипендията по участието ми в програмата. Два свалени хеликоптера в Ирак за един ден с двайсет и трима убити. Масовото убийство при „Форт Худ“, а в по-близко време и земетресението в Хаити. Инженерните войски бяха изцяло ангажирани, нямаше никакви резерви, а Бригс отказваше да ме освободи от програмата за обучение. Само преди няколко часа за пореден път се опита да отложи отпътуването ми с предложението си да остана в Доувър. Сякаш не искаше да ме пусне у дома.

— Имах чувството, че като стигнем Доувър, ще се окаже, че пак ти остават още седмица-две, или може би месец — додаде Луси. — Този път обаче ти приключи.

— Явно съм им дошла в повече.

— Да се надяваме, че сега не се прибираш у дома, само за да се върнеш отново още утре.

— Взех си изпитите. Свърши се. Отговорна съм за цял център.

— Някой иска да е отговорен за него, да. Повече от сигурно е.

Не желаех да чувам повече коментари от този род по адрес на Джак Филдинг.

— А иначе? Всичко наред ли е? — попитах.

— Почти завършиха гаража. Достатъчно голям е да побере три коли, има дори и автомивка. Пространството е общо. — Последните новини от ремонта у дома ми напомниха колко далеч бях в последно време от онова, което ставаше в собствената ми къща. — Гумираният под вече е монтиран, но алармената система не е готова. Нямат намерение да се занимават със счупените прозорци, макар да им казах, че би трябвало. Един от старите панели от ръчно релефно стъкло от времето на строежа на сградата не оцеля след ремонта. Затова в момента в гаража ти е малко ветровито. Знаеше ли всичко това?

— Бентън имаше грижата.

— Е, той беше доста зает. Имаш ли честотите за Милвил? Мисля, че бяха едно-две-три-точка-шест-пет.

Проверих състоянието, потвърдих честотата и я въведох на Ком I.

— А ти как си? — опитах отново.

Искаше ми се да разбера какво друго, освен мъртвеца в хладилната камера, ме очаква у дома. Но вместо да ми отговори, Луси прехвърли темата върху заетостта на Бентън. Когато изричаше нещо подобно, всъщност тя не го мислеше буквално. Много беше нервна. Обсебена беше от инструментите, радарните екрани и онова, което ставаше извън пилотската кабина, сякаш очакваше да влезе във въздушен бой, да бъде ударена от светкавица или да претърпи механична повреда. Струваше ми се, че е някак си дистанцирана, или може би аз не бях в настроение.

— Ангажиран е с тежък случай — обясних. — Много труден.

И двете знаехме за какво говоря. Името на Джони Донахю, пациент в Маклейн и студент в Харвард, не излизаше от новините. Миналата седмица той призна, че убил шестгодишно момче с пневматичен пистолет за гвоздеи. Бентън беше убеден, че показанията му са изфабрикувани и че полицаите и областният прокурор имат поводи за недоволство. Хората държат признанията да са автентични, понеже не искат да мислят, че човек като него може да се измъкне. Питах се какви ли са резултатите от медицинската експертиза. На видеоклиповете, които току-що бях изгледала, видях поршето на Бентън да излиза на заден ход от алеята. Когато младият мъж и хрътката минаха покрай нашата къща, той е отивал в Маклейн, за да вземе медицинското досие на Джони Донахю. Шестте ръкостискания1. Човешката мрежа, която свързва всички ни; която свързва всеки на тази земя.

— Да не се отклоняваме от едно-две-седем-точка-три-пет, задавам на Ком 2, да не пропуснем Филаделфия — каза Луси, — ще се опитам да стоя по-далеч от техния клас Б. Ще успеем, мисля, стига бурята да не навлезе много навътре в сушата.

Тя посочи зелените и жълтите сектори върху екрана на сателитния метеорологичен радар, които показваха, че валежната зона приближава, сякаш се опитваше да се нахвърли върху нас от северозапад и да ни запрати към ярките светлини на високите постройки в центъра на Филаделфия, очертани върху нощното небе.

— Добре съм — отвърна тя. — Съжалявам за него и разбирам защо си бясна. — Тя посочи с палец назад, където седеше Марино. — Той си е такъв, какъвто е; не може да е друг.

— Чу ли разговора му с Бригс?

— Проведе го в Уилмингтън. Бързах да платя на бензиностанцията.

— Не трябваше да му се обажда.

— Все едно да кажа на Джет Рейнджър да не се лигави, когато извадя торбата с лакомства. За Марино да се перчи пред Бригс е като рефлекс, а като започне, не може да си затвори устата. Защо си по-изненадана от друг път? — попита Луси, сякаш вече знаеше отговора, опипваше почвата и търсеше нещо.

— Може би защото сега ни навлече по-тежък проблем от обикновено. — Разказах й за предложението на Бригс да транспортира трупа до Доувър.

Шефът на съдебномедицинските експерти към Въоръжените сили притежаваше информация, която не искаше да сподели с мен. Или поне аз подозирах, че крие нещо съществено от мен. Сигурно заради Марино. Заради кашата, която е успял да забърка, като е тръгнал да върши нещо през главата ми.

— Не мисля, че това изчерпва случая — каза Луси и в същия момент по радиото призоваха идентификационния номер, изписан при опашката на хеликоптера й.

Тя включи радиото и отговори, а докато се разбере със службата за контрол на полетите, аз въведох следващата честота. Прескачахме от една зона в друга, контурите върху екрана на метеорологичния радар вече бяха почти изцяло в жълто, догонваха ни от югоизток като ловно куче и показваха проливни дъждове, които на тази надморска височина неизбежно щяха да създадат трудни условия, когато крайно студените водни частици започнат да се удрят във водещите краища на витлата и замръзнат. Търсех с поглед следи от влага по плексигласовото предно стъкло, но не виждах нищо — нито капка, и се чудех за какво говори Луси. Кое не изчерпвало случая?

— Видя ли какво има в апартамента? — разнесе се гласът на Луси в слушалката ми.

Реших, че говори за мъртвия и за видеоклиповете, записани от камерата му.

— Каза, че това не изчерпва случая — отново се върнах към думите й аз. — Какво имаш предвид?

— Да, имам нещо предвид, но не искам да повдигам въпроса пред него. Той не забеляза, а и така или иначе не знае за какво става дума. Аз пък не му обърнах внимание, понеже исках да говоря с теб и не съм сигурна, че Марино трябва да бъде осведомен.

— Да бъде осведомен за какво?

— Допускам, че не е било нужно някой да обърне внимание на Бригс върху това — продължи Луси. — Той е разполагал с много повече време да разгледа видеоклиповете от теб, и той или някой друг, на когото ги е показал, трябва да е разпознал металната джаджа до вратата — тази, дето прилича на шесткрака противна лазеща гадинка, споена с жици и всякакви фрагменти, приблизително с големината на пералня и сушилня, сложени една върху друга. Камерата я улавя за кратко, когато мъжът и Сок излизат на път към Нортънс Удс. Сигурна съм, че ако друг не я е видял, ти поне не си я пропуснала.

— Мярнах нещо, за което си помислих, че е груба метална скулптура. — Не схващах накъде бие. Изобщо не бях наясно.

— Робот, и то не какъв да е — информира ме Луси. — Разработван за военните прототип на предполагаемите мултифункционални роботи за войските в Ирак, когато идва предложение за друг гениален проект, който обаче се оказва поредният провал.

В съзнанието ми изплува смътен образ, после от стомаха ми тръгна зловещо усещане и ме заля цялата, стегна гърдите ми и породи представа, а след нея и спомен.

— Този модел, по-конкретно, не оцеля за дълго — продължи тя, а аз мислех, че знам за какво говори.

ТООТО. Транспорт по оперативно отстраняване на трупни останки. Боже мили!

— Така и не е пуснат в експлоатация, вече е безнадеждно остарял, ако не и нелеп. Заместен е от заимствани от биологията крачещи роботи, които могат да носят тежки товари през неравен или хлъзгав терен — каза тя. — Като четириногото, наричано „Голямо Куче“; качено е в „Ютюб“. Проклетото нещо разнася стотици килограми по цял ден при най-неблагоприятните условия, които можеш да си представиш, подскача като сърна и възстановява равновесието си, ако се подхлъзне, ако го спънат или ритнат.

— ТООТО — казах. — Защо му е притрябвал мултифункционален робот като ТООТО в апартамента? Опасявам се, че пропускам нещо.

— Ти лично видя ли го, когато участва в онзи дебат на Капитол Хил? Нищо не пропускаш. Говоря точно за ТООТО.

— Никога не съм виждала ТООТО на живо. Само на видеодемонстрация, на някои от дебатите, на които съм участвала, и то с Бригс. Защо му е подобно нещо? — попитах отново за онова, което Луси твърдеше, че се намира в апартамента на мъртвия.

— Адски отблъскващо. Прилича на гигантска механична мравка, захранвана с газ. Издава звук като резачка, когато пристъпва на късите си, скърцащи крака с два набора клещи отпред като Едуард Ножиците. Ако го видиш да идва към теб, сигурно ще хукнеш да бягаш, или може би ще ти се прииска да хвърлиш граната към него.

— Но в апартамента му? Защо? — Смятах за ужасяващи демонстрациите в Уолтър Рийд и в офис сградата на американския Сенат; помнех и разгорещените дискусии, които се превръщаха в злостни престрелки между колегите ми, съдебномедицински експерти и представителите на въоръжените сили, сред които беше и Бригс.

ТООТО. Синоним на маниакален робот, провокирал яростни спорове сред военната и медицинската интелигенция. И не самата технология беше толкова ужасяваща, а по-скоро презумпцията за нейната употреба. Помнех горещото лятно утро във Вашингтон, задуха, който се надигаше над тротоара, претъпкан с бойскаути, тръгнали на обиколка из столицата. Тогава с Бригс се скарахме. Униформите ни задушаваха, бяхме раздразнени и стресирани. Спомням си, че минах покрай Белия дом, сред тълпите, които пълзяха навсякъде, и се чудех какво ли още ме очаква. Каква друга безчовечност ще ни предложи технологията. А това беше преди почти десетилетие; почти в каменната ера, в сравнение с днес.

— Сигурна съм — всъщност, повече от сигурна, — че роботът пред апартамента на това момче е именно такъв — каза Луси. — А човек не си купува такова нещо от сайт за интернет търговия.

— Може да е някакъв макет — предположих аз. — Копие.

— Невъзможно. Увеличих го и различих отделните компоненти. Някои са поизносени, дори надраскани, може би след експерименти на твърд терен. Видях даже влакнооптичните съединители. ТООТО не са безжични — това беше един от недостатъците при тях. Не е като днешните автономни роботи, които, вместо да влачат тромавите индустриални кутии от лята пластмаса тип „Пеликан“, имат компютри и приемат информация посредством сензори. Това са единици, направлявани от хора. Така, когато са на бойното поле с роботизираните си бригади, момчетата са със свободни ръце. Цялата тази иновация с олекотени, устойчиви на износване процесори, които можеш да носиш вместо колан, ти позволява да управляваш безпилотно наземно превозно средство или въоръжени роботи на принципа на дистанционните системи за наблюдение на специално въоръжение с пряко действие. Роботна пехота, въоръжена с леки картечници М249. Тази мисъл ме притеснява, а мога да си представя какво изпитваш ти.

— Не съм сигурна, че ще намеря думи, с които да опиша какво чувствам точно в момента — отвърнах аз.

— Досега в Ирак са изпратени три поделения с дистанционни системи за наблюдение на специално въоръжение с пряко действие, но все още никое не е участвало в бойни действия. И никой не е сигурен как да накара робот да вземе подобно решение. Изкуствен емоционален интелект. Плашеща перспектива, и все пак съм убедена, че не е невъзможна.

— Роботите би следвало да бъдат използвани в миротворческите операции, за наблюдение, за пренос на товари.

— Според теб, но не и според другите.

— Не може да се очаква от тях да вземат решения по въпроси на живот и смърт — продължих аз. — Все едно автопилот да преценява дали да летим през облаците, които се задават срещу нас.

— Ако хеликоптерът ми беше снабден със сензори за влага и температура, автопилотът би могъл да се справи. Добави и сензори за мощност, и той ще се приземи сам, леко като перце. С достатъчно сензори няма да имаш нужда от мен. Качваш се и натискаш бутон като семейство Джетсън2. Звучи налудничаво, но колкото по-налудничаво, толкова по-добре. Питай Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната. Имаш ли представа колко пари инвестира Агенцията около Кеймбридж?

Луси натисна надолу лоста за управление и намали височината и скоростта, когато нов куп призрачни облаци запълзя към нас в тъмното.

— Между другото, какви са инвестициите в Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната?

Тонът й се промени, дори изражението на лицето й беше различно. Вече не се опитваше да скрие чувствата си. Това настроение ми беше познато. Много познато. Не го бях долавяла у нея от известно време, но го познавах, както разпознавах симптомите на болест, която от известно време е в ремисия.

— Компютри, роботика, синтетична биология, нанотехнологии — колкото по-ексцентрично, толкова по-добре — продължи тя. — Такова нещо като смахнати учени вече не съществува. Не съм сигурна дали и фантастика има още. Появяваш се с най-екстремното откритие, което можеш да си представиш, и разбираш, че то вече е приложено някъде. И че е остаряла новина.

— Допускаш, че мъжът, умрял в Нортънс Удс, е свързан с Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната?

— По някакъв начин и в известен смисъл, да. Не зная доколко пряко или косвено — отвърна Луси. — ТООТО вече не се използват, нито за военни, нито за каквито и да е други цели, но преди осем или девет години, покрай цялата параноя в духа на „Звездни войни“ Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната започна да финансира приложението на роботиката и на био- и компютърното инженерство за военни и разузнавателни цели. Също и на съдебномедицинската практика и на други техники, свързани с мъртвите на бойното поле, със случващото се по време на битка, с театъра на военните действия.

Именно Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната финансираше изследванията и технологичните разработки в радиологичната патология, които използвахме при виртуалните аутопсии в Доувър, а сега щяхме да въведем и в Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза. Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната финансираше и моята четиримесечна специализация, превърнала се впоследствие в шестмесечна.

— Съществена част от субсидиите са насочени към лабораториите в околностите на Кеймбридж, към Харвард и Масачузетския технологичен институт — каза Луси. — Помниш ли кога се заговори само за война?

Все по-трудно ми беше да си спомня времето, в което е било другояче. Войната се превърна в наша национална индустрия, подобно на автомобилите, стоманата и железниците навремето. Живеехме в опасен свят. Не мислех, че нещо може да се промени.

— Блестящото в идеята за роботи като ТООТО е, че те могат да бъдат въведени на полето на бойните действия, за да открият жертвите, без да е нужно войници да рискуват живота си, нали? — припомни ми Луси.

Всъщност, идеята не беше блестяща, а по-скоро злополучна. Невъобразимо нелепа идея, казах си на времето, и още мислех така. В това отношение с Бригс не бяхме на едно мнение. Той така и не оцени жеста, а аз го спасих от неправилен пиар ход, който щеше да му излезе скъпо.

— Известно време идеята беше обект на фанатични изследвания, а след това я архивира — каза Луси.

Беше архивирана, понеже употребата на роботи за подобна цел предполагаше, че те могат да решат дали един паднал войник — едно човешко същество — е фатално ранен или мъртъв.

— От Министерството на отбраната изписаха невъобразими идиотщини по този повод, повечето вътрешноведомствени, понеже методът изглежда коравосърдечен и безчовечен — каза Луси.

Съвсем оправдано. Никой не заслужава да умре в клещите на нещо механично, което го извлича от бойното поле, от разбита кола или от отломките на срутена сграда.

— От информацията, до която се добрах, съдя, че ранните поколения на тази технология са погребани от Министерството на отбраната, захвърлени в засекретен склад за старо желязо или използвани за резервни части — продължи Луси. — И въпреки това, твоето момче от хладилната камера държи един такъв в апартамента си. Откъде го е взел? Имал е някаква връзка. Върху масичката за кафе имаше чертожна хартия. Бил е изобретател, инженер — нещо такова, и някак се е оказал въвлечен в секретни проекти с разрешение за достъп до по-високо ниво на класификация, а е цивилен.

— Откъде си сигурна, че е цивилен?

— Сигурна съм, повярвай ми! Липсва му опит, липсва му и подготовка, сто на сто не е от военното разузнаване или федерален агент. Иначе нямаше да се разхожда и да слуша толкова силна музика със скъп пистолет с изтрит сериен номер — с други думи, навярно пистолет, купен на улицата. Носел е нещо, което никога не би могло да се проследи до него или до когото и да е; нещо, което използваш веднъж и захвърляш…

— Невъзможно е да проследим оръжието до определено лице? — попитах за всеки случай.

— Не и до лице, за което знам; все още, което е странно. Това момче не работи под прикритие. Сто на сто. Мисля си, че просто е изплашен — каза Луси, сякаш познаваше фактите. — Бил е — додаде тя. — Бил е изплашен. И някой го е наблюдавал, поне такова чувство имам, а сега е мъртъв. Според мен това не е случайно. Предлагам ти да бъдеш крайно предпазлива, когато говориш с Марино.

— Понякога прави ужасяващи заключения, но не се опитва да ме компрометира.

— Липсва му и компетентност в медицинското разузнаване; може да схване единствено, че не бива да обсъжда случаите с приятелчетата си в боулинг клуба или да разговаря с репортери. Обаче смята, че няма нищо лошо да се доверява на хора като Бригс и си губи ума, когато стане дума за пагони от по-висок ранг. — Луси говореше с обичайния си притеснителен, унил глас, с който я помнех открай време. — В случаи като този — обърни се към мен, обърни се към Бентън.

— Споделяла ли си с Бентън това, което току-що каза на мен?

— Оставих ти да му обясниш за ТООТО, понеже той и така няма лесно да разбере за какво става дума. Не беше до теб, когато се случи цялата онази история с Пентагона. Ти му кажи, а после ще поговорим заедно. Само ние тримата, поне засега, понеже не знаеш кой какъв е. По-добре уточни фактите за себе си и помисли кой с кого е.

— Ако не мога да се доверя на Марино за случай като този, или за който и да е случай, защо го държа? — Отбранителните нотки изостриха тона ми, понеже на времето идеята да назнача Марино беше и нейна.

Тогава тя ме окуражи да го посоча за шеф на оперативните разследвания при Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза; пак тя изигра ролята на наш посредник, макар че в това отношение не срещна кой знае какви затруднения. Никога не го е признавал, но той не искаше да бъде някъде, където аз не съм, и когато разбра, че заминавам за Кеймбридж, изведнъж изгуби интерес към полицейските служби на Ню Йорк. Изгуби интерес и към асистента на окръжния прокурор Джейми Бъргър, чийто сътрудник беше. Влезе в открита вражда с хазяина си от Бронкс. Започна да се оплаква от данъците в Ню Йорк, макар че ги плащаше едва от няколко години. Твърдеше, че тесногръдието на градските власти се изразява в липсата на място, където да караш мотоциклета си и да паркираш камион, макар по онова време да нямаше нито едното, нито другото. Беше категоричен, че трябва да се премести.

— Не става дума за доверие. Говорим за признаването на известни граници. — Нетипично за Луси доброжелателно изказване. Обикновено за нея хората бяха просто лоши или безполезни и заслужаваха всяко наказание, което тя измисли за тях.

Отпусна ръчката за „стъпка-газ“ и леко коригира лоста за управление, увеличи скоростта и се увери, че няма да навлезем в облаците. Нощта около нас беше непроницаемо тъмна; не виждах светлина върху цели ивици земя, затова мислех, че летим над дървета. Въведох честотата за Макгуайър, за да следим въздушното пространство, докато държим под око и системата за избягване на сблъсък в трафика. На нея не се виждаше друг летателен обект. Не беше изключено ние да сме единствените в небето тази вечер.

— Не мога да си позволя лукса да предвидя наличието на граници — казах на племенницата си. — Имам предвид, че може би допуснах грешка, като назначих Марино. А назначението на Филдинг вероятно беше още по-голяма грешка.

— Джак те заряза в Уотъртаун, за да отиде в Чикаго. Да го беше оставила там.

— Ако трябва да бъда справедлива, ние загубихме субсидиите си в Уотъртаун. Той знаеше, че най-вероятно офисът ще бъде затворен — така и стана.

— Той не напусна затова.

Не отговорих, тъй като беше права. Не това беше причината той да напусне. Филдинг държеше да отиде в Чикаго, защото предложиха добро място на жена му там. Две години по-късно поиска да се върне. Каза, че работата с мен му липсвала. И семейството му липсвало. Луси, Марино, Бентън и аз. Едно голямо, щастливо семейство.

— И не са само тези двамата. Тук имаш проблеми с всички — каза Луси.

— Значи не е трябвало да назначавам никого. Включително и теб, предполагам.

— Най-вероятно. Аз не съм най-добрият отборен играч. — Уволниха я от ФБР и от програмата за високотехнологични изтребители. Не мисля, че Луси би могла да бъде надзиравана от когото и да е било, включително и от мен.

— Е, хубаво е да се прибереш у дома — отвърнах аз.

— Каквото и да казват, прототипните инсталации винаги крият риск, винаги са едновременно и цивилни, и военни, едновременно са и под местна, и под федерална юрисдикция. Свързани са и с академичните среди — каза Луси. — Нито риба, нито рак. Хората от екипа не знаят как точно да реагират или не са в състояние да спазват известни ограничения, ако допуснем, че изобщо разпознават границите. Отдавна те предупредих.

— Не си спомням подобно предупреждение. Помня само, че ми говори в този смисъл.

— Да въведем идентификационния код за Лейкхърст и да преминем към визуален полет, понеже ми се струва, че ни чакат дълги часове — реши тя. — Изтласкаха ни още по на запад и ще се натъкнем на страничен вятър, който ще ни забави с повече от двайсет възела. В крайна сметка ще бъдем принудени да се приземим в Харисбърг или Алънтаун.