Военна морга

15.

Не бях осъзнала, че слънцето е изгряло. Едва когато отворих вратата на кабинета си и ясното синьо небе ме посрещна иззад високите прозорци, видях, че арктическият фронт се е отместил на юг.

Погледнах надолу от седмия етаж към колите. Пълзяха бавно по заледения, набразден бял път. Срещу тях вървеше снегорин с жълто гребло, вдигнато като щипка на рак, втурнал се в панически бяг, за да открие подходящото място, където да снижи греблото с прещракване, което достигна до мен, и да изстърже настилката, която така и нямаше да изчисти добре заради леда.

Брегът на реката се белееше, водите на Чарлз с цвета на стара бутилка от синьо стъкло бяха набраздени от течението, а отвъд тях, в далечината, се виждаха бостънските небостъргачи, облени от лъчите на ранното слънце; кулата „Джон Хопкинс“ се извисяваше по-високо от всички останали, високомерна и непоклатима, като уединен стълб над руините на древен храм. Допи ми се кафе. Импулсът беше краткотраен, но все пак влязох в банята и спрях поглед върху кафемашината на плота до мивката и кутиите с капсули; капсули с лешник.

Отдавна вече не биха ми помогнали никакви стимуланти; не бях сигурна дори, че усещам кофеина, освен със стомаха си, сега празен и раздразнен. Периодично ме обхващаха пристъпи на гадене, после чувствах глад, после пак нищо — единствено изострените ми от безсънието сетива и постоянното, тъпо главоболие, което ми изглеждаше по-скоро като спомен, отколкото реалност. Очите ми горяха, мислите ми бяха лепкави, но настойчиви като тежък сърф, устремил се срещу все същите неизменни въпроси и задачи, чието решение трябваше да намеря. Не разчитах на никого. Не можех да чакам. Нямах друг избор. Ако беше нужно, щях да прекрача определени граници, а и защо не? Границите, които бях поставила, бяха престъпени и отляво, и отдясно от другите. Щях да върша нещата сама. Нещата, с които знаех как да се справя. Бях сама, по-сама от всякога, понеже се бях променила. Доувър ме беше променил. Щях да направя нужното, а то можеше да не е каквото искат хората.

Вече беше седем и половина, а през цялото това време аз бях долу. С Ан се погрижихме за другите случаи, след като приключихме с мъжа от Нортънс Удс, чието име оставаше все така неизвестно — или ако беше известно, аз не бях уведомена. Знаех интимни подробности за него, които не бяха моя работа, но не и най-важните факти: кой е той, какъв е бил и какъв се е надявал да стане, какви са били мечтите му, какво е обичал и какво е ненавиждал. Седнах на бюрото и проверих записките, направени от Ан долу, които на места бях допълнила собственоръчно, за да не забравя впоследствие, че малко преди да умре, е ял нещо с макови семена и сирене, както и че общото количество кръв и съсиреци в левия хемиторакс беше литър и триста милилитра, а сърцето беше разкъсано на пет фрагмента с неправилна форма, които си оставаха съчленени на равнището на клапите.

Хрумна ми, че трябва да привлека вниманието на прокурора върху този факт. Вече мислех за съда. За мен, поне що се отнася до цивилната страна на живота ми, всичко свършваше там. Представих си провокативния език на прокурора, какъвто аз не бих могла да използвам, но с който той щеше да уведоми съдебните заседатели, че мъжът е ял геврече със сирене и маково семе, че е извел спасеното си от състезания старо куче на разходка, че сърцето му е било пръснато на парчета и че за минути е получил кръвоизливи с обем една трета от общото количество кръв в тялото си. Аутопсията не показа причината за смъртта на мъжа, макар, поне условно, тя да беше очевидна, и аз разсеяно я отбелязах, докато продължавах да размишлявам и да кроя планове.

„Атипичен разрез/пробождане вляво на гърба.“

Патологична диагноза, която изглеждаше банална след видяното, но и която би ме накарала да се замисля, ако се бях натъкнала на нея някъде другаде. Намирах я завоалирана, почти уклончива и твърде оскъдна, като лоша шега, ако знаете останалото — огромното разкъсване на органи като след експлозия, акт на злостно и преднамерено убийство. Пред очите ми подгъвът на дългото черно палто отново изплющя само секунди след като човекът, облечен в него, е забил острие в кръста на жертвата. За миг е възникнала физическа реакция, шок и болка. „Ей!…“ възкликнал човекът, хванал се за гърдите и рухнал по лице на покритата с плочи пътека.

Помислих си, че човекът с черното палто навярно се е навел над него за миг, свалил е черните ръкавици и забързано е отминал, докато е прибирал острието в някой ръкав, сгънат вестник, или и аз не зная какво. Но вярвах, че лицето с дългото черно палто е убиецът и че камерата в слушалките на мъжа го е записала, а това за пореден път ме накара да се зачудя кой кого е шпионирал. Дали убиецът е сложил микрозаписващо устройство в слушалките на жертвата, за да го следи? Представих си как фигурата с дългото черно палто върви през сенчестата гора, приближава жертвата, която в този момент чува единствено музиката в слушалките си, а когато е прободена, пада твърде бързо, че да се обърне. Чудех се дали е умрял, без да знае кой му е причинил това. Дали лицето с дългото черно палто не е видяло видеофайловете и не е решило, че не е необходимо да ги трие от някой уебкам сайт; че всъщност е по-добре да ги остави?

„За всяко нещо си има причина“, припомних си старата максима, макар че никога, когато се е случвало да бъда изправена пред някакъв проблем, не съм се чувствала по този начин. Отговори съществуваха и щях да ги намеря. Трудно ми беше да гадая как е било извършено фаталното пробождане, но си повтарях, че убиецът при всички положения е оставил някакви следи. Улових следи върху попивателната хартия. Чрез тях щях да стигна до извършителя. „Няма да ти се размине безнаказано — помислих си, сякаш разговарях с лицето с дълго черно палто. — Който и да си, надявам се да не си бил свързан с мен; не аз да съм те обучавала да бъдеш прецизен и умен.“ Реших, че Джак Филдинг бяга или е отвлечен. Дори ми хрумна, че може да е мъртъв. Но бях изтощена от безсъние. Мислите ми не бяха така организирани, както ми се искаше. Не можеше да е мъртъв. Защо да е мъртъв? Бях видяла мъртъвците на долния етаж, но той не беше сред тях.

Останалите ми пациенти тази сутрин бяха съвсем стандартни случаи и не изискваха много от мен: смърт при автомобилна катастрофа, а аз долавях алкохолните изпарения, пикочният мехур беше пълен, сякаш е пил до момента, в който е излязъл от бара, и е седнал зад кормилото в снежната буря, запратила го към крайпътно дърво; престрелка в порутен мотел, следи от игла и затворнически татуировки по още един от нас, умрял, както е и живял; задушаване с торба от прахосмукачка, завързана около врата на възрастна вдовица със стара червена панделка от сатен, останала от ваканция от по-добри времена, навярно с пълен с разтворими таблетки стомах, а до леглото — шишенце бензодиазепин, предписан срещу безсъние и безпокойство.

Нямаше оставени съобщения в кабинета или в мобилните ми телефони, в електронната ми поща нямаше имейли, които да ме интересуват при сегашните обстоятелства. Надникнах в лабораторията на Луси, но тя не беше там, а когато проверих охраната, открих, че и Рон си е тръгнал. Заместил го беше друг някакъв пазач на име Фил, когото не познавах. Длъгнест, с щръкнали уши като Ичабод Крейн, той ме уведоми, че колата на Луси не е на паркинга и му е разпоредено да не допуска никого в сградата, дори в приземието или във фоайето, без да бъда уведомена за това. Разясних на Фил невъзможността на подобна ситуация. Служителите вече трябваше да са тук, или щяха да се появят всеки момент, а аз нямаше да се превърна в портиер. Наредих му да допуска всеки, който има право да пребивава в сградата, и се отправих към стълбите. С изключение на доктор Филдинг — но като го казах, разбрах, че не е било нужно. Пазачът на име Фил очевидно беше наясно, че Филдинг не може да се появи просто така, че нямаше да го направи, или не беше в състояние да го направи, при положение че от ФБР бяха окупирали паркинга ми. На монитора на бюрото си виждах колите им ясно като яркия, студен ден.

Обърнах стола си към блестящия плот от черен гранит отзад, към арсенала си от микроскопи и микроскопски принадлежности. Сложих чифт гумени ръкавици и отворих един от белите пликове, които бях запечатала с хартиена лента, преди да се кача. Извадих лист попивателна хартия с голямо петно засъхнала кръв от областта около левия бъбрек, където на едно от магнитнорезонансните изображения бях забелязала многобройни чужди метални тела. Запалих лампата на моя микроскоп „Лайка“, на който разчитах от години, и внимателно преместих листа върху статива. Нагласих обективите под удобен ъгъл, за да не натоварвам врата и раменете си, и веднага усетих, че винтовете на зрителната тръба са регулирани съобразно човек, много по-висок от мен, който си служи с дясната ръка, пие кафе със сметана и, както подозирах, дъвче ментови дъвки. Зрителният фокус и междуокулярното разстояние също бяха променени.

Смених настройката за работа с лява ръка и регулирах височината. Започнах от увеличение 50 пъти, прецизирах бутона на фокуса с една ръка, докато с другата местех попивателната върху статива, докато открия онова, което търсех — ярки, сребристобели стружки и прашинки, заедно с други частици, толкова миниатюрни, че когато установих увеличението на 100, вече не можех да различа очертанията им; виждах единствено грубите ръбове, гребени и бразди върху по-едрите късчета, които приличаха на неизгорели метални стърготини, натрошени с машина или някакъв инструмент. Нищо от това, което виждах, не ми приличаше на барутен нагар; дори смътно не напомняше на люспиците, дисковете или топчетата, свързвани с барута, или с разръфаните фрагменти и нехомогенните частици, които куршумът или гилзата обикновено оставяха.

По-любопитни бяха другите частици, примесени с кръв и кръвни телца. Цветни конфети от разпадналия се материал, ситен като прах, насред полепналите като стълбче монети червени кръвни телца и подобни на амеба зърнести левкоцити, уловени и сякаш замръзнали във времето. Плуваха и лудуваха около една въшка и една бълха, чието увеличение ми напомни причината Лондон от XVII-ти век да изпадне в паника след публикацията на „Микрография“ на Робърт Хук, разкрила пробождащите челюсти и нокти, намиращи се в изобилие по домашните котки и дюшеците. Разпознах гъби и спори, които напомняха на сюнгери и плодове, ошипени части от крака на насекоми, черупки от яйца и сферични кутийки, издялани от поресто дърво. Преместих хартията върху статива и долових още космати израстъци от отдавна мъртви чудовища, мушички и червейчета, огромното сложносъставно око на обезглавена мравка, пернатата антена на онова, което навярно е било комар, застъпените люспи на животински косъм — навярно от кон, куче или плъх и червеникавооранжевите прашинки от ръжда.

Взех телефона и набрах номера на Бентън. Когато отговори, дочух гласове в далечината и смущенията в лошата връзка.

— Нож, наточен или оформен на нещо като струг, може би ръждясал, в някоя работилница, приземие или изба, където има пръст, буболечки, гниещи зеленчуци, евентуално влажен килим — казах без предисловие аз, докато пишех в търсачката „нож“ и „експлозивни газове“.

— Кое е било наточено? — не дочу Бентън, после се обърна към някой друг. Стори ми се, че каза: „трябват ми ключовете“, а после „трябва да продължа“. — Работим тук, но не в добра посока. — Отново говореше на мен.

— Оръжието, с което е бил прободен мъжът. Струг, точило, най-вероятно старо и неподдържано, със следи от ръжда, ако съдя по металните стружки и фините частици, които забелязвам. Мисля, че острието е било наточено, сигурно за да стане по-тънко, и с остър връх от двете страни, който да го превърне в копие. Би могъл да е наточен и полиран с всичко, дори с пила.

— Говориш за стари и ръждясали електрически инструменти. Много ли е ръждата?

— Металообработващи инструменти от всякакъв вид, не непременно електрически. Не мога да бъда толкова прецизна. Не съм специалист в металообработването и не съм в състояние да кажа дали ръждата е много или малко. Само установих вида на стружките. — „Взривни газове. Как да почистим свещите. Обикновени газове, свързани с металообработването и ръчно изкованите ножове“ — прочетох наум на екрана. После се обърнах към Бентън. — Не се правя на специалист по анализ на следи, но ги улових микроскопски. Не бях виждала подобно нещо досега, и определено не в кръвта. Но пък и никога не съм търсила точно такъв тип артефакти. Не съм имала повод да търся нещо подобно и не съм свикнала да използвам попивателна при вътрешни пробождания. Допускам, че по принцип е възможно да има всякакви фибри, частици и парченца, въведени в хора, които са били застреляни, прободени, набити на кол или бог знае какво.

Написах „инжекционен нож“ в полето за търсене, защото се сетих за дистанционно прилаганите инжекции; за захранваното с въглероден двуокис оръжие, което дистанционно задвижва направлявани капсули с обездвижващи вещества или транквилизатори, снабдени със слаб заряд и хиподермална игла. Защо да не може да се направи същото с нож, ако има начин да бъде задвижен и в острието е пробит тесен канал с отвърстие при върха?

— Сега тръгвам към колата — каза Бентън. — Ако няма тежки задръствания, ще съм при теб след около четирийсет и пет минути или час. Пътищата не са толкова лоши. Сто двайсет и осем не е зле.

— Е, това не беше трудно. — Разочарована съм. Нещо с такъв потенциал за смъртоносно разрушение не би следвало да е така лесно установимо.

— Кое не е трудно? — попита Бентън в мига, в който погледът ми попадна върху тактически нож с отвърстие за газ при върха и неопренова дръжка в облицована със стиропор пластмасова кутия.

— Патрон със сгъстен въглероден двуокис в дръжката… — зачетох на глас. — Изхвърля тринайсетсантиметровото острие от неръждаема стомана в мишената с едно натискане на палеца върху бутона за освобождаване, вграден в предпаз…

— Кей? Кой е при теб в момента?

— Инжектира замразен газ с обема на баскетболна топка, или над 650 милилитра при около 370 килограма на 0.00064516 кв.м. — продължих и се запитах колко ли хора имат подобно оръжие в домовете си, в колите си, в принадлежностите си за къмпинг или в джоба, докато се разхождат наоколо. Трябваше да призная, че беше изключително. Едно от най-плашещите неща, които бях виждала. — В състояние е да повали голям бозайник с едно пробождане…

— Кей, сама ли си?

— Мигновено замразява тъканта на раната, забавя кървенето, което би привлякло други хищници, затова, ако ви се наложи да се защитите срещу голяма бяла акула например, раната няма да прокърви във водата и да привлече други акули, преди да се отдалечите на безопасно разстояние. — Четях и обобщавах. Изпълни ме погнуса. — Нарича се „Оса“. Можеш да си го поръчаш по интернет за по-малко от четиристотин долара.

— Да поговорим, като се видим — каза Бентън по телефона.

— Не бях чувала за подобно нещо. — Продължавах да чета за инжекционния нож със сгъстен газ, който мога да си поръчам в момента, стига да съм над осемнайсет години. — Препоръчителен при извънредни ситуации, изискващи специално въоръжение и тактика, за изхвърлени в открити води пилоти, за гмуркачи. Очевидно са разработени, за да умъртвят по-големи морски хищници — акули, както казах, бозайници, може би китове, или пък водолази, кой знае…

— Кей?

— Или мечки гризли например, по време на разходка в планините. — Не се и опитвах да прикрия сарказма в гласа си. — И, естествено, за военни, макар да не съм виждала подобно нещо при жертви на военни…

— В момента разговаряме по мобилните си телефони — прекъсна ме Бентън. — Бих предпочел да не споменаваш за това пред никого. Пред никого от офиса ти. Или вече си казала на някого?

— Не съм.

— Сама ли си? — попита отново той.

— Да — отвърнах и се запитах защо да не съм.

— Би ли изтрила историята и кеша, в случай че някой реши да провери какво си търсила в последно време?

— Не мога да попреча на Луси, ако реши да го направи.

— Не говоря за нея.

— Тя не е тук. Не знам къде е отишла.

— Аз зная — отвърна той.

— Добре тогава. — По всичко личеше, че не е склонен да ми каже къде е тя, или който и да е. — Ще избирам обиколни пътища за заблуда, ще внимавам, доколкото мога, и ще те чакам долу на задния изход, когато дойдеш. — Затворих и се опитах да анализирам случилото се току-що. Разсъждавах логически и се опитвах се да не се чувствам засегната.

Бентън не изглеждаше изненадан или особено загрижен. Нито пък обезпокоен от моите открития; по-скоро го разтревожи фактът, че съм направила определени проучвания, и вероятността да съм разкрила това пред някого другиго, а то вероятно означаваше същото, което чувствах, откакто се прибрах от Доувър. Може би не бях единствената, която правеше определени открития. Може би бях последната, която научава за тях, а никой не иска да науча каквото и да е. Ама че трудна ситуация. Навярно безпрецедентна, мислех си, докато изпълнявах разпорежданията на Бентън. Изчистих кеша и историята на търсенията. Сега вече щеше да е трудно ходовете ми в интернет да бъдат проследени. Не спирах да се питам чие е това изискване: на моя съпруг или на ФБР? Кой говори току-що с мен, кой се разпореждаше какво да направя, сякаш самата аз не знам?

Беше почти девет и екипът ми, поне в по-голямата си част, вече беше тук, или поне бяха тук онези от тях, които не използваха снега като оправдание да си останат у дома или да отидат другаде, на по-добро място — на ски във Върмонт например. Гледах на свързания със системите за наблюдение монитор колите, които спираха на паркинга, и хората, които влизаха през задния вход, макар че онези, които идваха през главния вход на първия етаж, бяха повече. Прекосяваха покритото с плочи фоайе с внушителни дърворезби и знамена, на безопасно разстояние от плашещото царство на мъртвите на долното ниво. Учените рядко изпитват нужда да видят пациентите, чиито телесни течности изследват. После чух звука от прещракване на брава. Офис мениджърът ми Брайс отключи вратата на съседния кабинет.

Отново запечатах листа попивателна хартия в чист плик и отключих чекмеджето, за да взема другите вещи, които пазех там. Полагах усилие да не затъна в мрачни мисли заради току-що видяното в уебсайта и заради онова, което то говореше за човешкия род и способността му да изобретява начини да вреди на другите. В името на оцеляването, мина ми през ума, макар че рядко ставаше дума за реално оцеляване. Беше по-скоро гаранция, че някой друг няма да оцелее, а хората с власт знаеха кога могат да се наложат, да осакатят, да убият. Това беше ужасно; нямах никакви съмнения относно случилото се с мъжа от Нортънс Удс. Някой се е приближил и го е пробол отзад с инжекционен нож, взривил е кълбо компресиран газ в жизненоважните органи, а ако това е бил въглероден двуокис, не бихме могли да го докажем с никакъв тест. Въглеродният двуокис е навсякъде; вездесъщ е, буквално като въздуха, който дишаме. Отново си припомних изображенията от компютърния томограф. Тъмните кухини, изпълнени с впръскания в гръдния кош въздух. Чудех се какво ли е било усещането и как бих отговорила на този въпрос, ако ми го зададат.

Страдал ли е?

Достоверният отговор би бил, че никой не знае това, освен мъртвия, но аз бих отрекла подобна вероятност. Не, бих казала аз, не е страдал. Усетил е, че с него се случва нещо катастрофално. Не е останал в съзнание достатъчно дълго, че да страда през последните минути от живота си, но трябва да е почувствал пробождане ниско долу, в кръста, придружено от огромно налягане в гръдния кош, когато органите му са били разкъсани, и всичко това се е случило едновременно. Такова трябва да е било последното усещане, изпитано от него, освен може би някакъв проблясък, някакво просветване на паническа мисъл в мига, преди да умре. После престанах да мисля за това, защото ако продължавах, щях да се отдам на безполезно и самодоволно теоретизиране; парализиращо и безрезултатно. Объркването нямаше да ме направи по-полезна.

Бих била напълно безполезна, ако допуснех чувствата да ме завладеят, точно както когато се грижех за баща си, се превърнах в експерт в потискането на емоциите, надигнали се в мен, сякаш някакво отчаяно създание се опитваше да се измъкне. „Тревожа се заради онова, което си научила, моя малка Кати“, говореше баща ми. Бях на дванайсет, а той — скелет в задната спалня, където въздухът винаги беше прекалено затоплен и миришеше на болест, а светлината мътно се процеждаше през дървените жалузи, повечето време затворени през последните му месеци. „Научи неща, които не би трябвало изобщо да знаеш, особено на твоята възраст, моя малка Кати“, говореше ми той, докато му оправях леглото, учех се да го мия почти като религиозен ритуал, за да не получи декубитални язви, сменях зацапаните чаршафи, като местех тялото му; тяло, което, с изключение на високата температура, изглеждаше кухо и мъртво.

Внимателно обръщах баща си на една страна, докато го придържах от другата, после го обръщах в обратната посока, навеждах го към себе си, понеже не можеше да се надигне, а накрая дори не можеше да седне. Прекалено слаб беше, за да ми помогне в моето усилие да го преместя по време на онова, което лекарят наричаше бластна криза на хроничната миелоидна левкемия. Случваше се, когато бях в защитно облекло и гледах през защитни очила, докато работех до стоманената си маса, спомените да нахлуят в мислите ми и отново да почувствам тежестта на тялото му върху моето.