Военна морга

6.

Върнах листа от тежка, твърда хартия в плика, обвих го със салфетки, които извадих от жабката, и го прибрах във вътрешния джоб на чантата си, за да го предпазя възможно най-добре. Едно от малкото научени от мен неща беше, че няма връщане назад. Веднъж разрязана, замърсена или загубена, потенциалната улика се превръща в археологическа лопатка, която съсипва древно съкровище.

— Тя, изглежда, не знае, че с теб сме женени — казах, докато летяхме покрай разлюлените от силния вятър и снежната виелица крайпътни дървета.

— Навярно не знае — отвърна Бентън.

— А синът й знае ли?

— Нямам навика да обсъждам личния си живот с пациенти.

— Значи няма откъде да знае много за мен.

Опитвах се да преценя вероятността Ерика Донахю да не уведоми шофьора си, че лицето, на което трябва да предостави писмото, е дребна руса жена, а не висок мъж с посребрена коса.

— Използвала е пишеща машина, ако приемем, че сама е написала това, разбира се — продължавах да разсъждавам аз. — Човек, който би си навлякъл толкова главоболия, че да запечата плика, за да гарантира поверителността на пратката, най-вероятно няма да позволи другиму да пише съдържанието. А ако все още използва пишеща машина, вероятността да влезе в интернет и да търси с Гугъл не е голяма. Релефната хартия с воден знак, писалката с мастило, курсивният шрифт издават пуриста — много прецизния човек, с конкретни, установени навици да прави нещата.

— Човек на изкуството е — каза Бентън. — Класическо пиано. Не споделя интереса на останалите от семейството към високите технологии. Съпругът е ядрен физик. По-големият син е инженер в „Лангли“. А Джони, както сама посочва, е невероятно надарен. В областта на математиката и природните науки. И писмото няма да му помогне. Бих предпочел да не го беше изпращала.

— Изглеждаш наистина заинтригуван от него.

— Мразя уязвимите хора да бъдат превръщани в лесна плячка. Само защото някой е различен и не реагира като нас, останалите, не значи, че трябва да е виновен за нещо.

— Убедена съм, че прокурорът на Есекс няма да е доволен да те чуе. — Допусках, че той е ангажирал Бентън да изготви експертизата на Джони Донахю, но Бентън не се държеше като консултант, или поне не като консултант на окръжната прокуратура. Държеше се странно.

— Подвеждащи показания, отсъствие на зрителен контакт, неверни признания. Едно дете с Аспергер и неговата безконечна изолация и нужда от приятели — каза Бентън. — Не е необичайно за подобни хора да са крайно податливи на внушение.

— Защо му е притрябвало на някого да внушава на Джони да поеме вината за такова ужасно престъпление?

— Всичко опира до впечатлението за нещо подозрително; за странното съвпадение, например, да говориш като луд за евентуално заминаване за Салем, а после онова малко момче да се окаже убито там. Сигурен ли си, че си си наранил ръката, когато си я пъхнал в чекмеджето и си се убол на ножа за месо, или се е случило по друг някакъв начин, а ти не помниш? Хората виждат вина, вижда я и Джони. Подведен е да каже онова, което мисли, че хората искат да чуят, и да повярва в онова, в което мисли, че хората искат да вярват. Не разбира последиците от поведението си. Статистически лицата със синдром на Аспергер, особено тийнейджърите, преобладават сред невинните, арестувани с обвинение за престъпление.

Снежинките изведнъж бяха наедрели и увлечени от вятъра, щуро се въртяха като бели листенца на кучешки дрян. Бентън превключи типтроник трансмисията и леко докосна спирачките.

— Може би трябва да отбием — казах аз. Не виждах пътя. Накъдето и да се обърнех, светлината от фаровете се отразяваше в призрачната белота.

— Намираме се в окото на някаква дяволска буря със силно низходящо течение. — Бентън се приведе над волана, взря се настойчиво напред, а вятърът се нахвърли върху нас с гневни пориви. — Мисля, че е по-добре да се измъкнем от него.

— Може би да спрем.

— Върху твърда настилка сме. Зная в кое платно се движим. Нищо не се задава срещу нас — хвърли поглед в огледалата. — И зад нас няма нищо.

— Дано да си прав. — Не говорех за снега. Всичко изглеждаше фатално, сякаш бяхме обгърнати от злокобни сили, сякаш нещо ни предупреждаваше.

— Не е особено интелигентно от нейна страна да изпраща подобно писмо. Емоционален ход, навярно дори злонамерен, но не и интелигентен. — Бентън шофираше много бавно през белия хаос. — Някаква версия, която обаче не помага. Най-добре е да не й се обаждаш.

— Трябва да предам писмото в полицията — отвърнах аз. — Или поне да им го покажа, за да преценят какво да правят с него.

— Тя току-що утежни ситуацията — каза го така, сякаш имаше думата за окончателната преценка за нещата. — Не се замесвай в това с телефонни обаждания.

— Като оставим настрана опита й да повлияе на медицинската експертиза, с какво е влошила нещата?

— Няколко са ключовите моменти, на които се позовава некоректно. Джони няма навика да чете романи на ужасите или фантастика, нито да гледа подобни филми, или поне аз нямам такава информация, а и този факт никак не му помага. После, Марк Бишъп не е убит през ранния следобед. Било е към четири. Мисис Донахю може би не осъзнава какво вменява на сина си — каза Бентън в мига, в който бялата вихрушка стихна така неочаквано, както и беше започнала.

Снежинките отново станаха дребни и ледени, издигаха се като пясък над настилката и се трупаха на ниски преспи покрай пътя.

— Джони е бил в „Бискит“ с приятелка, това е вярно — продължи Бентън, — но по думите му е бил там до два, не до един. Очевидно неведнъж са посещавали това място, обаче нямам впечатлението, че са спазвали някакъв стриктен график и всяка събота между десет и един са ходили заедно там.

„Бискит“ беше на Вашингтон стрийт, на няма и петнайсет минути път от дома ни в Кеймбридж и аз се замислих за съботните дни, когато бях у дома и ходехме с Бентън в малкото кафене с дървени скамейки и меню, изписано с тебешир върху черна дъска. Питах се дали не сме се засичали с Джони и приятелката му.

— А какво казва приятелката му? По кое време са напуснали кафенето?

— Казва, че станала от масата към един часа и го оставила там, понеже той се държал странно и отказвал да тръгне с нея. Според показанията й пред полицията. Джони говорел, че щял да ходи в Салем, някаква врачка щяла да му гледа, бил обсебен от идеята, и когато излязла, още седял на масата.

Заинтригувана бях от факта, че Бентън беше запознат с полицейските доклади и че знаеше подробности от показанията на Дон. Работата му не беше да преценява нечия вина или невинност, а да дава мнение дали пациентът казва истината или симулира и дали може да бъде подведен под отговорност.

— Човек с Аспергер трудно би приел идеята, че бъдещето може да бъде видяно, прочетено на карти или изобщо нещо от този род — каза Бентън. Колкото повече говореше, толкова по-объркана се чувствах.

Държеше се, сякаш е детектив и заедно работим върху някакъв случай, а отворех ли дума за Джак Филдинг, изведнъж ставаше странно потаен. В това нямаше нищо случайно. Независимо как изглеждаха нещата отстрани, съпругът ми рядко допускаше някаква информация да му се изплъзне от устата. Когато беше на мнение, че трябва да зная нещо, което не можеше да ми каже, намираше начин да разбера за него. Ако решеше, че е най-добре да не зная, и пръста си нямаше да мръдне. Съжителството ни беше влудяващо, или, според случая, бих казала, че с него никога не се чувствах отегчена.

— Джони не може да мисли абстрактно, не може да възприема метафори. Той е много конкретен — продължаваше Бентън.

— А другите гости на кафенето? — попитах аз. — Може ли някой да потвърди думите на неговата приятелка или казаното от самия Джони?

— Нищо повече от факта, че е бил там в събота сутринта с Дон Кинкейд — отвърна Бентън, а аз си помислих, че не съм го виждала толкова обезпокоен за човек, на когото трябваше да проведе експертиза. — Нямам информация, че това е тяхна ежеседмична практика, а от признанието на Джони бяха минали няколко дни. Удивително е доколко хората не могат да разчитат на паметта си. И колко са склонни да се отдадат на догадки в такива случаи.

— Значи единственото, с което разполагаш, е казаното от Джони, а сега и писмото на майка му — повторих чутото. — Той твърди, че е напуснал „Бискит“ в два, което навярно не би му дало достатъчно време да стигне до Салем и да извърши убийството в четири. А майка му пише, че си е тръгнал в един, и тогава би имал достатъчно време за всичко.

— Нищо добро не следва от писмото й, нали ти казах. Съдържанието му е крайно компрометиращо. За момента единственото реално алиби, което някой може да предложи, за да докаже, че показанията му са пълна безсмислица, е разминаването в часовете. Този един час промяна всичко; или поне би могъл да промени всичко.

Представих си как Джони става от масата в „Бискит“ към един часа и се отправя към Салем. В зависимост от трафика и от това кога точно е напуснал Кеймбридж или Съмървил и се е отправил на север по И-95, би могъл да е в дома на семейство Бишъп в историческия район към два или два и трийсет.

— Има ли кола? — попитах аз.

— Не шофира.

— Такси, влак? Не и ферибот по това време на годината. Ще ги пуснат чак през пролетта, а и ще трябва да го вземе от Бостън. Но си прав, че без кола ще му е нужно повече време да стигне до там. Един час може да промени всичко за човек, на когото се налага да намери транспорт.

— Само не разбирам откъде има всички тези подробности — каза Бентън. — От него, добре. Може би. Може би той за пореден път е променил версията си. Джони каза, че е напуснал „Бискит“ в два, не в един, но не е изключено да е подменил една толкова решаваща подробност, понеже е решил, че някой иска да чуе точно това. Както и да е, подобно нещо е необичайно, крайно необичайно.

— Беше с него тази сутрин.

— Не аз съм онзи, който ще му внуши да промени подобен факт.

Бентън каза, че това е нова подробност и че не вярва Джони да е коригирал версията си относно часа, в който е излязъл от кафенето. Както изглежда, мисис Донахю беше допуснала грешка и се опитвах да си представя как е станало, но усещах, че нещо не е наред.

— Как изобщо е стигнал до Салем? — запитах аз.

— Би могъл да вземе такси или влак, но нямаме доказателства нито за едното, нито за другото. Никакви резервации, никакви билети, нищо, което да докаже, че е бил в Салем или че е имал връзка със семейство Бишъп. Нищо, освен самопризнанията му. — Бентън хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — И по-същественото — неговата версия напълно повтаря изнесеното в новините; появят ли се нови подробности и теории, променят се и показанията му. В това отношение писмото на майка му е точно. Повтаря фактите дума по дума. Включително всеки сценарий или информация, предложена от друг — от някой, който да го подведе, искам да кажа. Внушаемост, податливост на манипулации, поведение, което подбужда подозрения — все симптоми на Аспергер. — Отново хвърли поглед в огледалото. — И неизменното внимание към детайла, към най-малката подробност, което изумява останалите. Например към това колко е часът. Винаги е твърдял, че е напуснал „Бискит“ в два следобед. Два часа и три минути, ако трябва да сме точни. Питай Джони колко е часът или в колко часа е направил нещо, и той ще ти каже с точност до секунда.

— Защо му е тогава да променя такъв факт?

— Не би го направил, по моя преценка.

— Значи, ако наистина иска хората да повярват, че е убил Марк Бишъп, по-добре да твърди, че е тръгнал по-рано.

— Въпросът не е, че иска хората да повярват в подобно нещо. Въпросът е, че той вярва в това. Не защото помни, а защото не помни и защото така му е внушено.

— От кого? Сякаш прави самопризнания, преди изобщо да е заподозрян и подложен на разпит. Значи не е подведен към погрешни показания от полицията, например.

— Той не помни. Убеден е, че след като е напуснал „Бискит“, в два е имал дисоциативен епизод, някак си е стигнал до Салем и е убил момчето с пневматичен пистолет за гвоздеи…

— Не го е направил — прекъснах го аз. — Това поне мога със сигурност да ти кажа. Не е убил Марк Бишъп с пневматичен пистолет за гвоздеи. Никой не е направил подобно нещо.

Бентън мълчаливо подкара по-бързо, снежинките отново бяха малки и потропваха по колата, сякаш бяха песъчинки.

— Мисис Донахю погрешно интерпретира и медицинската експертиза на Джак. — Говорех убедено, понеже друга част от мен не можеше да потисне тревогата за това как ще се справя с нея. Мислех да послушам Бентън и да не й се обаждам. Утре, още сутринта, щях да помоля офис мениджъра си Брайс да се свърже с нея и да й предаде, че, за свое голямо съжаление, не съм в състояние да обсъждам случая на Марк Бишъп или който и да е друг случай. Важно беше Брайс да не остави впечатлението, че съм прекалено заета, че съм останала безчувствена към нещастието на мисис Донахю, а това отново ми напомни за майката на редник първи клас Питър Гейбриъл и за болезнените неща, които ми наговори по-рано днес в Доувър. — Предполагам, получил си резултати от аутопсията — обърнах се към Бентън.

— Да.

— Тогава знаеш, че нищо в заключението на Джак не подсказва за употребата на пневматичен пистолет за гвоздеи, а само че гвоздеите, проникнали в мозъка, са причинили смъртта. — Реших, че все пак не мога да моля Брайс да се обади вместо мен. Трябваше да го направя сама и да помоля мисис Донахю да не ме търси повече. Щях да подчертая, че това е в неин интерес. После отново ме обзе съмнение, колебаех се какво да направя, вече не бях така уверена в себе си. Винаги съм се доверявала на умението си да се справям със съсипани от скръб, лишени от надежда и изпълнени с гняв хора, но така и не разбрах какво се случи тази сутрин. Мисис Гейбриъл ме нарече фанатичка. Досега никой не ме беше наричал така.

— Пневматичният пистолет за гвоздеи не беше изключен от хората, чието мнение има значение — информира ме Бентън. — Включително от Джак.

— Почти ми е невъзможно да повярвам в подобно нещо.

— Той така казва.

— За първи път чувам.

— Казва го на всеки, проявил добрата воля да го изслуша. Не ме интересува какво има в писменото му заключение, в цялата тази бумащина — повтори Бентън и пак погледна в огледалото за обратно виждане.

— Защо ще твърди нещо различно от лабораторните експертизи?

— Просто ти предавам онова, което зная относно твърдението му, че пневматичният пистолет е оръдието на престъплението.

— Подобно твърдение е в пълно противоречие с научните и медицинските факти. — Съзрях фаровете на кола далеч зад нас в огледалото за обратно виждане. — Пневматичният пистолет оставя следи, аналогично на единичния механичен натиск на ударника върху гилзата на патрона. А вместо това, в случая имаме следи върху гвоздеи, които говорят за употреба на ръчен чук, има и следи от чука върху скалпа и черепа на момчето, а и подлежащите контузни белези им съответстват. Пневматичните пистолети с избухливи заряди нерядко оставят нагар, подобно на огнестрелното оръжие, но раните на Марк Бишъп бяха отрицателни за олово и барий. Подобен пневматичен пистолет за гвоздеи не е употребяван и съм искрено удивена, ако намекваш, че полицията или прокурорът вярват в противното.

— В случаи като този човек лесно може да си представи нещата, в които хората избират да вярват — каза Бентън и ускори почти до максимално разрешената скорост.

Отново хвърлих поглед в моето огледало за обратно виждане. Фаровете бяха много по-близо. Ярки синьо-бели светлини играеха в огледалото ми. Огромна машина с ксенонови лампи и фарове срещу мъгла. „Марино“, казах си аз. А зад него, надявах се, беше Луси.

— Хората искат да мислят, че признанието на Джони е вярно — продължи Бентън. — Искат да мислят, че нападението е било светкавично, че Марк Бишъп не е могъл да види как нападателят му приближава, понеже иначе би се съпротивлявал яростно. Никой не иска да си представи как едно дете е било притиснато и е знаело какво ще му се случи, когато някой е започнал да забива гвоздеи с чук в главата му, за бога!

— По него няма следи от отбрана, няма данни, че се е съпротивлявал, че е бил притиснат. Пише го в доклада на Джак. Сигурна съм, че си го прочел; сигурна съм и че той е обяснил всичко това и на прокурора, и на полицията.

— Ще ми се ти да беше извършила проклетата аутопсия — хвърли поглед към огледалото Бентън.

— Какво точно казва Джак, извън текста на доклада? Извън вероятната употреба на пневматичен пистолет за гвоздеи?

Бентън не отговори.

— Или може би не знаеш — изрекох, но бях убедена в обратното.

— Казва, че не може да изключи пневматичния пистолет за гвоздеи — отвърна Бентън. — Че е невъзможно да даде категорично заключение. Заяви го, след като беше запитан заради направените от Джони самопризнания. Поставен му беше конкретен въпрос относно евентуалната употреба на пневматичен пистолет.

— Отговорът е категорично отрицателен.

— Той сигурно ще го оспори. Според него в случая не е възможно да се каже нищо определено. Има вероятност да е употребен пневматичен пистолет.

— Казвам ти, че подобна вероятност не е правдоподобна. Сигурна съм — отвърнах — и че сега за първи път чувам за пневматичен пистолет, като оставим информацията от интернет, която както обикновено, разбира се, отхвърлям, както и всичко, изнесено в новините, доколкото не съм сигурна в източниците.

— Според него, ако допреш пневматичен пистолет до нечия глава, ще остане следа, подобна на контактната рана от огнестрелно оръжие. Не било изключено именно това да наблюдаваме върху скалпа и подлежащите тъкани. Няма свидетелства, че момчето е оказало съпротива или че е знаело какво се случва.

— Няма да получиш контактна рана като от дулото на огнестрелно оръжие — отвърнах. — Нараняванията, които видях върху фотографиите, са отпечатъци от чук, а това, че липсват следи от съпротива, не означава, че по някакъв начин момчето не е било заставено, придумано или манипулирано да улесни извършителя. Имам чувството, че отделни страни предпочитат да пренебрегнат фактите по случая заради онова, в което искат да вярват. А това е крайно опасно.

— Допускам, че Филдинг е онзи, който игнорира фактите по случая. Навярно преднамерено.

— Господи, Бентън! Той може да е всякакъв…

— Или от немарливост. Едното или другото — каза Бентън и очевидно имаше нещо предвид. Убедена бях в това. — Слушай, през изминалите шест месеца направи всичко, което ти беше по силите.

— Какво означава това? — Знаех какво означава. Именно онова, от което се опасявах всеки божи ден, откакто заминах.

— Помниш, когато го обяви за твой човек в онзи отчаян момент в Ричмънд. — Макар че едва ли го осъзнаваше, Бентън доближаваше област извън границите на позволеното. — От първия ден той не можеше да се занимава с деца, това е вярно и ти сама го каза. Възникнеше ли случай с дете, изчезваше яко дим и понякога го нямаше никакъв с дни. А ти обикаляше с колата, опитваше се да го намериш, ходеше у тях, в любимия му бар, в шибания фитнес или в гимнастическия салон, където тренираше таекуондо, напиваше се до несвяст или си изкарваше яда на някого. Никой от нас не обича да се занимава с мъртви деца, за бога; този човек обаче има реален проблем.

Трябваше да окуража Филдинг да отиде в патохирургията, да започне работа в някоя болнична лаборатория, да анализира биопсийни проби. Вместо това аз го напътствах и окуражавах.

— И все пак той пое случая на Марк Бишъп — каза Бентън. — Би могъл да го остави на някой друг от лекарите ти. Само ми се иска да вярвам, че не лъже; дяволски се надявам, че отгоре на всичко и не лъже. — Бентън обаче мислеше, че Филдинг лъже. Знаех го.

— Отгоре на кое? — попитах и погледнах в огледалото за обратно виждане. Чудех се защо Марино се е залепил така за нас.

— Надявам се, че някой не го окуражава да потвърди употребата на пневматичния пистолет въпреки фактите. — Бентън хвърли поглед към страничното огледало, без да движи глава. Да, твърде много години работа под прикритие, през които трябваше да си пази гърба. Някои навици никога не умират.

— Кой? — попитах аз.

— Не зная.

— Говориш така, сякаш знаеш. Но няма да ми кажеш. — Излишно беше да го притискам. Щом не искаше да ми каже, значи не можеше. От двайсет години танцувахме този танц, и не ставаше по-лесно.

— От полицията настояват случаят да бъде решен, това е повече от сигурно — каза Бентън. — Искат оръжието да е пневматичен пистолет, понеже Джони го е посочил при самопризнанията си и понеже е по-лесно човек да се справи с тази мисъл, отколкото с представата за чука. Безпокоя се, че някой е повлиял на Джак.

— Някой му е повлиял? Или допускаш вероятността някой да му е повлиял.

— Безпокоя се, че може би Джак влияе на хората — каза Бентън и наистина го мислеше.

— Ще ми се Марино да се отлепи малко от нас. Заслепява ме с тези светлини. Какви ги върши?

— Не е Марино — каза Бентън. — Колата му няма такива фарове и отпред е с табела с регистрационен номер. А тази не е такава. От нашия щат е, тук не изискват табела отпред, но не е изключено да е свалена или покрита с нещо.

Обърнах се да погледна и очите ме заболяха от светлините. Джипът беше на метри от нас.

— Може би някой се опитва да ни изпревари? — зачудих се на глас.

— Не мисля, но да опитаме. — Бентън забави; същото направи и колата зад нас. — Ще те накарам да минеш пред нас, какво ще кажеш? — Говореше на шофьора на другата кола. — Виж номера от задната табела, когато ни задмине — обърна се той към мен.

Почти спряхме, същото направи и колата. После даде на заден, направи обратен завой и бързо се отдалечи в противоположна посока по пътя в заснежената нощ. Остави след себе си само подобна на рибя опашка следа. Не различих табелата с номера върху задната броня или някаква друга особеност, освен че колата беше тъмна и голяма.

— Защо му е притрябвало на някого да ни следи? — обърнах се аз към Бентън, сякаш той можеше да знае.

— Нямам представа — отвърна Бентън.

— Някой ни следеше. На много късо разстояние, заради времето. При тази лоша видимост трябва да се движиш на малка дистанция, иначе, ако обектът изведнъж свърне встрани, ще го изгубиш.

— Някакъв кретен — каза Бентън. — В никакъв случай не е опитен шофьор. Освен ако предумишлено е искал да забележим, че е зад нас, или е смятал, че няма да го видим.

— Но как е възможно? Пътуваме насред виелица. Откъде се взе, по дяволите? От нищото?

Бентън посегна към телефона си и въведе някакъв номер.

— Къде си? — попита той. После каза: — Голяма кола с фарове срещу мъгла, ксенонови лампи, без табела отпред. Беше се залепила за нас. Точно така. Направи обратен завой и се отдалечи в противоположна посока. Шосе номер две, да. Нещо подобно да е минавало покрай теб току-що? Много странно. Трябва да е спрял. Да, ако… Да. Благодаря.

Бентън остави телефона на поставката и се обърна към мен.

— Марино е на минути път зад нас, Луси е зад него. Колата е изчезнала. Ако някой има глупостта да ни следи, непременно ще направи нов опит и тогава ще видим. А ако целта му е била да ни изплаши — зле е избрал мишената си.

— Сега ние сме мишена.

— Човек, който ни познава, не би направил подобен опит.

— Заради теб, да.

Бентън не отговори. Но бях убедена във верността на думите си. Всеки, който поне малко го познаваше, би осъзнал безразсъдността на подобна мисъл. Чувствах вътрешната му твърдост, усещането за непреклонност, което излъчваше. Знаех на какво е способен, ако бъде заплашен. Когато ги предизвикат, двамата с Луси реагираха твърде сходно. Приемаха провокацията. Само дето Бентън беше далеч по-хладнокръвен, по-пресметлив и сдържан от моята племенница.

— Ерика Донахю. — Първото име, което ми дойде наум. — Тя изпрати човек да ни посрещне, а се съмнявам, че осъзнава колко е опасен харвардският психолог на нейния прекрасен син.

— Няма много логика в това. — Бентън не се усмихна.

— Колко човека знаят местопребиваването ни? — Безсмислено беше да се опитвам да разведря атмосферата. Напрежението и без това беше неумолимо. Бентън си имаше своите критерии за бдителност. Бяха различни от тези на Луси, а и той беше много по-добър в прикриването им. — Или моето местонахождение. Колко души знаят? — продължих аз. — Майката и шофьорът не са единствените. А Джак?

Бентън отново натисна педала, без да отвърне.

— Не смяташ, че Джак има причина да ни сплашва, нали? Или поне да се опитва — казах аз.

Бентън не отговори. Пътувахме мълчаливо, а около нас нямаше и следа от колата с фарове срещу мъгла и ксенонови лампи.

— Луси подозира, че пие много — най-после проговори Бентън. — Но сама можеш да разбереш това от нея. И от Марино.

Тонът му беше равен и долових в думите му известна доза строгост. Той изпитваше към Филдинг единствено пренебрежение, макар че през повечето време предпочиташе да мълчи.

— Защо му е на Джак да лъже? Защо му е да се опитва да повлияе на когото и да е? — върнах се на темата аз.

— Очевидно идва късно и бърза да изчезне, а и кожните му проблеми отново са се изострили. — Бентън се изплъзна от въпроса ми. — Надявам се, че на всичко отгоре не взема и стероиди, особено на неговата възраст.

Преглътнах обичайния в подобни случаи рефлекс да защитя Филдинг, понеже при силен стрес екземата и алопецията му се влошаваха, а той беше напълно безпомощен да направи каквото и да е. Винаги е бил обсебен от тялото си — класически случай на маниакална отдаденост на трупането на мускули, която в неговия случай се беше превърнала в мускулна дисморфия и най-вероятно можеше да се припише на сексуалното насилие, преживяно от него в детството му. Би прозвучало абсурдно да се поддам на рутината, но този път нямаше да го направя. Сега щях да премълча. Продължавах да хвърлям погледи в страничното огледало. От ксеноновите лампи и фаровете срещу мъгла нямаше следа.

— Защо му е да лъже във връзка с този случай? — попитах отново. — Защо му е да се опитва да повлияе на когото и да е?

— Не мога да проумея как ще накараш едно дете да остане неподвижно в подобна ситуация — каза Бентън. Имаше предвид смъртта на Марк Бишъп. — Семейството е било в къщата и всички твърдят, че не са чули писъци; не са чули нищо. Твърдят, че в един момент Марк си е играел, а в следващия момент го видели паднал по лице в градината. Опитвам се да си представя какво се е случило, а не мога.

— Добре, сменяме темата. Явно няма да отговориш на въпроса ми.

— Искам да го конкретизирам, да го реконструирам, но удрям на камък. Семейството е било в къщата. Градината не е голяма. Как е възможно никой да не види и да не чуе нищо?

Той се намръщи. Минахме покрай големия комплекс по боулинг, където се подвизаваше лигата на Марино. Как се казваше отборът му? „Безпощадните“. Новите му приятелчета — адвокати и военни.

— Мислех, че съм видял всичко, но просто недоумявам какво се е случило — пак повтори Бентън, защото не можеше или не искаше да ми каже какво се въртеше в главата му по адрес на Филдинг.

— Извършил го е човек, който е осъзнавал идеално какво прави — споделих подозренията си. Представях си с болезнена отчетливост детайлите на стореното от убиеца. — Човек, съумял да предразположи момчето, да го примами да направи каквото му казват. Може Марк да е мислил, че това е част от някаква игра, някаква измислица.

— Непознатият се е появил в двора му и го е увлякъл в игра, която е предполагала да си забиват гвоздеи в главата — или по-скоро да се преструват, че го правят — размишляваше Бентън. — Може би. Но непознат? Не зная. Разговорите с теб ми липсваха.

— Не е бил непознат, или поне не е изглеждал такъв в очите на Марк. Подозирам, че е бил някой, на когото той не е имал повод да не се довери — независимо какво са го помолили да направи. — Градях предположенията си на онова, което знаех за травмите му или за липсата на такива. — По тялото няма следи, че е бил ужасен или в паника, че се е опитвал да се съпротивлява или да избяга. Мисля, че по-скоро е познавал убиеца или по някаква причина е бил склонен да му сътрудничи. И на мен ми липсваха разговорите с теб, но ето — сега съм тук, а ти не говориш с мен.

— Говоря с теб.

— Тия дни ще сипя в питието ти натриев пентотал. И ще разбера всичко, което някога си крил от мен.

— Ако помагаше, бих отвърнал със същото. Тогава обаче и двамата много ще загазим. Не искам да зная всичко. И на теб не ти трябва. Най-вероятно на мен също не ми трябва.

— Четири следобед, трийсети януари. — Питах се дали е било тъмно, когато Марк е бил убит. — В колко часа е залязло слънцето онзи ден? Какво е било времето?

— В четири и трийсет е било съвсем тъмно, студено и облачно — каза Бентън, сякаш той разследваше случая и това беше първото, което е установил.

— Опитвам се да си припомня валя ли сняг.

— Не и в Салем. Изсипал се много дъжд заради близостта до океана. Водата затопля въздуха.

— Значи в двора на семейство Бишъп не са открити следи от стъпки.

— Не. В четири вече е падал здрач и задният двор е бил тъмен заради храстите и дърветата — каза Бентън, сякаш случаят наистина беше негов. — По думите на семейството мисис Бишъп, майката, излязла в четири и двайсет, за да извика Марк в къщата, но го намерила паднал с лице в листата.

— Защо приемаме, че е бил току-що убит, когато го е намерила? Очевидно резултатите от огледа на трупа няма да ни позволят да фиксираме четири часа като час на смъртта.

— Родителите си спомнят, че погледнали през прозореца приблизително към четири без петнайсет и видели Марк да си играе — казва Бентън.

— Да си играе? Какво точно означава това? На какво си е играел?

— Не зная. — Отново старият Бентън и присъщата му уклончивост. — Бих искал да говоря със семейството. — А аз подозирах, че вече го е направил. — Много детайли липсват. Играел си сам в градината, но когато майка му погледнала през прозореца в четири и петнайсет, не го видяла. Излязла, за да го прибере вкъщи, и го намерила, опитала се да го вдигне и да го накара да влезе у дома. Обадила се на 911 точно в четири и двайсет и три, била в истерия, казала, че синът й не се движи и не диша, че се притеснява да не се е задавил с нещо.

— Защо е помислила, че синът й може да се е задавил?

— Очевидно, преди да излезе да играе, сложил в джоба си някакви останали от Коледа бонбони. Фруктови. Последното, което му казала на вратата, било да не смуче бонбони, докато тича или скача.

Казах си, че точно такива детайли Бентън би научил от семейство Бишъп в личен разговор. Наистина имах чувството, че се е срещал с тях.

— И не знаем на какво си е играел? Бил е сам, бягал е и е скачал? — попитах аз.

— Запознах се със случая наскоро, след самопризнанието на Джони. — Бентън отново се опитваше да се изплъзне. По някаква причина не искаше да говори за това какво е правел Марк в задния двор. — По-късно мисис Бишъп казала на полицията, че не видяла никого наоколо, нищо не подсказвало нечие присъствие в имота им и че преди да откарат Марк в спешното, нямала представа, че е убит. Гвоздеите били забити докрай, косата ги скривала, нямало кръв. И обувките му липсвали. Носел маратонки „Адидас“, когато излязъл да играе. Те изчезнали и така и не се намерили.

— Дете играе на двора, вече е почти тъмно. Не мога да си представя, че ще се съгласи да общува с непознат. Освен ако не е бил човек, на което то инстинктивно се е доверило — продължавах да мисля аз на глас.

— Пожарникар, полицай. Момчето от камиона със сладолед. Нещо такова — изброи Бентън с лекота, сякаш сега беше в безопасна територия. — Или по-лошо — някой от собственото му семейство.

— Член на неговото семейство ще го убие по този садистичен, чудовищен начин и ще вземе обувките му? Това с обувките звучи, като че ли са сувенир.

— Или е замислено да изглежда по този начин.

— Не съм криминален психолог — казах аз. — Опитвам се да вляза в ролята ти, а не бива. Бих искала да видя къде се е случило. Джак никога няма да отиде до местопрестъплението, а би следвало да го направи, макар и със задна дата. — Казах го и се почувствах още по-потисната. Не е отишъл до мястото на смъртта на Марк Бишъп, не е отишъл и до Нортънс Удс.

— Или друго дете. Играчката е станала плачка — каза Бентън.

— Ако е било друго дете — отвърнах аз, — то трябва да е притежавало забележителни анатомични познания.

Пред очите ми бяха снимките от аутопсията, главата на момчето, скалпът. Пред очите ми бяха и направените с компютърния томограф триизмерни изображения на четирите петсантиметрови пирона, пронизали мозъка му.

— Който и да го е направил, не би могъл да избере по-смъртоносни сектори, за да забие пироните — поясних аз. — Трите са проникнали през слепоочната кост над лявото ухо и са пронизали Варолиевия мост. Единият е забит отзад в главата, сочи нагоре и е разрушил цервикално-медуларното съединение или цервикалния гръбначен мозък високо горе.

— Колко бързо би го убило това?

— Почти мигновено. Пиронът отзад в главата може да го убие за минути — колкото издържи, без да диша. Травмите на равнището на цервикалните прешлени 1 и 2 нарушават дишането. Затова ще е трудно да убедиш полицията, прокуратурата, съда и всяко вещо лице, че друго дете би причинило подобно нещо. Изглежда целта е била смърт, почти мигновена смърт, и тя е била предварително обмислена, освен ако чукът и пироните не са били на местопрестъплението, в двора или в къщата, а ако съдя по описанието — подобни данни липсват. Права ли съм?

— Чук е намерен. Но в коя къща няма чук? Белезите обаче не съвпадат. Всъщност, знаеш това от лабораторните доклади. Липсват пирони като тези, които са причинили смъртта. В дома на семейството не са намерени, няма и пневматичен пистолет — каза Бентън.

— Пироните са Г-образни; обикновено се използват при поставянето на дюшеме.

— Според полицейските доклади в къщата не са намерени пирони — повтори той.

— Железни, не от неръждаема стомана — изброявах подробности от фотографиите, от лабораторните доклади, вслушвах се в гласа си и осъзнавах, че разглеждам случая на Бентън, все едно беше мой. Все едно беше негов. Все едно работехме както на времето, в първите ни дни заедно. — Със следи от ръжда, въпреки защитното покритие от цинк, което подсказва, че не са просто закупени — продължих аз. — Може би са били оставени някъде на влага, а навярно и под въздействието на солена вода.

— Нищо подобно на местопрестъплението. Никакви Г-образни пирони, изобщо никакви пирони — каза Бентън. — Бащата разпространява версията за пневматичния пистолет; поне публично.

— Публично? Искаш да кажеш, че е уведомил медиите?

— Да.

— Но кога? Кога е изнесъл това пред медиите? Важно е. Откъде са тръгнали слуховете и кога? Знаем ли със сигурност, че всичко идва от бащата? Има значение. Би могло да означава, че той се опитва да създаде алиби за някого, да внуши наличие на оръжие, каквото сам не притежава и да подведе полицията в погрешна посока.

— Мислим еднакво — каза Бентън. — Мистър Бишъп може да го е подсказал на медиите, но остава въпросът дали преди това някой друг не го е подсказал на него?

Долових още недоизказани неща. Хрумна ми, че Бентън знае откъде тръгват слуховете за пневматичния пистолет за пирони. Знаеше кой е инициаторът и не беше трудно да предположа какво има предвид. Джак Филдинг се е опитал да повлияе на мнението на хората за този случай. Може би Филдинг стоеше зад слуховете, които сега медиите тиражираха.

— Трябва да погледнем нещата в ретроспекция. Опитвам се да си спомня името на детектива от Салем. — Толкова неща трябваше да свърша, толкова много бях пропуснала. Почти не знаех откъде да започна.

— Сейнт Хилеър. Собствено име Джеймс.

— Не го познавам. — Бях чужденец в собствения си живот.

— Убеден е във вината на Джони Донахю и се опасявам, че е само въпрос на време да повдигне срещу него обвинение в убийство първа степен. Трябва да действаме бързо. Прочете ли Сейнт Хилеър писмото на мисис Донахю до теб, нещата ще се влошат още повече. То само ще затвърди увереността му. Трябва спешно да направим нещо — каза Бентън. — Не би трябвало изобщо да ми пука, но съм загрижен, понеже Джони не е виновен, а никой съдебен състав няма да го хареса. Неадекватен е. Тълкува погрешно хората, те тълкуват погрешно него. Смятат го за коравосърдечен и арогантен. Смее се и се киска, когато няма нищо смешно. Груб е, безцеремонен е, а не го осъзнава. Цялата история е абсурдна. Гротескна. Навярно един от най-класическите примери за неверни признания, на които съм се натъквал.

— Защо тогава още е затворен в „Маклийн“?

— Има нужда от психиатрична помощ, но определено не би следвало да е в отделение с психичноболни. Такова е мнението ми, но никой не ме слуша. Може би ако ти поговориш с Рено и Сейнт Хилеър, поне теб ще послушат. Ще отидем в Салем и заедно с тях ще разследваме случая. И докато сме там — ще огледаме наоколо.

— А кризата на Джони? — попитах. — Ако вярваме на майка му. През първите три години в Харвард е бил добре, а после изведнъж се наложило да бъде хоспитализиран. На колко години е?

— Осемнайсет. Миналата есен се завърнал в Харвард, за да се запише в по-горен курс и бил видимо превъзбуден — каза Бентън. — Агресивен вербално и сексуално, все по-тревожен и параноиден. С разстроено мислене и разстроени възприятия. Симптоми, сходни с шизофрения.

— Наркотици?

— Никакви свидетелства. След самопризнанията му за убийство е подложен на преглед и резултатите са отрицателни; дори в косата му не са намерени следи от наркотици или алкохол. Приятелката му Дон Кинкейд е в Масачузетския технологичен институт; двамата с Джони работели по съвместен проект. Загрижеността й за него нараснала дотолкова, че накрая се обадила на семейството му. Това се случило през декември. После, преди седмица, Джони бил приет в „Маклийн“ с прободна рана в ръката и казал на психиатъра си, че е убил Марк Бишъп. По собствените му думи взел влака до Салем; носел в раницата си пневматичен пистолет с пирони. Казал, че има нужда от човешко жертвоприношение, което да го избави от злата същност, обсебила живота му.

— Защо пирони, а не друго някакво оръжие?

— Нещо, свързано с магичните сили на желязото. Повечето от тази информация е изнесена в новините.

Припомних си, че бях видяла в интернет нещо по повод дяволската кост, и го споменах.

— Именно. Така наричали желязото в Древен Египет — отвърна Бентън. — В някои магазини в Салем продават дяволски кости.

— Завързани заедно под формата на „Х“ и сложени в червени сатенени торбички. Виждала съм техни описания във връзка с някои вещерски практики. Не са същите пирони, обаче. Тези във вещерските магазини приличат повече на острие и са състарени. Съмнявам се, че са третирани с цинк или галванизирани.

— Смята се, че желязото предпазва от злосторни духове; оттук и изборът на железни пирони от Джони. Поне такова обяснение дава той. Всъщност казаното от него е съвършено банално; сама си се убедила, че това беше една от теориите в новините, в дните непосредствено преди самопризнанието му. — Бентън замълча, после допълни: — В твоята лаборатория изказаха предположение за черна магия, навярно заради връзката със Салем.

— Не ни е работа да изказваме предположения. Трябва да сме безпристрастни и обективни, затова не знам какво имаш предвид, като допускаш нещо подобно.

— Просто ти казвам какво обсъждахме.

— С кого? — Разбира се, знаех с кого.

— Джак винаги е бил непредсказуем. Сега обаче, изглежда, е изгубил напълно контрол над импулсите си — каза Бентън.

— Установихме, че Джак е проблем, с чието решение не би следвало повече да експериментирам. Какъв е проектът? — Върнах се към споменатото относно приятелката на Джони Донахю от Масачузетския технологичен институт. — И каква е специалността на Джони?

— Програмиране. От началото на миналата пролет се записал в „Отуол Технолъджис“ в Кеймбридж. Както посочва майка му, той е необичайно надарен в някои области…

— С какво се е занимавал? Какво е правил там? — Съзрях бетонната фасада, издигаща се като стената на язовира „Хувър“ недалеч от мястото, където автомобилът с ксенонови лампи ни следеше, преди да изчезне.

— Софтуерно инженерство за автоматични наземни превозни средства и свързаните с тях технологии — обясни разсеяно Бентън, понеже не знаеше ангажираността ми с автоматичните наземни превозни средства.

Неуправлявани от човек наземни превозни средства. Военни роботи от типа на ТООТО в апартамента на мъртвия мъж.

— Какво става тук, Бентън? — Бях потресена. — Какво, за бога, става тук?