Военна морга

13.

Върнах се при бюрото на Филдинг и докато сядах, напипах в един от джобовете на престилката му нещо хлъзгаво и гладко. Извадих квадратче прозрачен найлон, тънък като хартия.

— Центърът няма нужда от лоши първи впечатления пред федералните, но съм убеден, че ще промените това — каза Бентън, сякаш съжаляваше за въпросите, които току-що отправи към мен, сякаш съжаляваше за необходимостта да изтъква един толкова неприятен факт.

Това в джоба на Филдинг сигурно беше предпазната лента на напоен с евкалипт обезболяващ пластир, помислих си ядно, след като усетих миризмата. „Федералните, вярно. Толкова съм щастлива, че мога да променя онова, което дяволските федерални ще си помислят за мен.“

— Не искам да се настройваш негативно срещу всичко тук; срещу всичко, което намери у дома — продължи Бентън. — Това няма да ти помогне. За много неща трябва да се погрижим, но ще се справим. Зная, че ще се справим. Съжалявам, че разговорът ни тръгна в такава посока. Наистина съжалявам, че се наложи да засегнем подобна тема.

— Да поговорим за Дъглас и Дейвид — припомних му имената, които самият той спомена преди малко. — Кои са те?

— Не се съмнявам, че ще се наложиш и ще направиш така, че това място тук да заработи, да бъде такова, каквото трябва; отлично и несравнимо с всяко друго. По-добро от онова, което имат в Австралия, в Швейцария, по-добро дори от мястото, където са поставили началото на подобна инициатива, включително и Доувър, нали? Напълно вярвам в теб, Кей. Не искам да го забравяш нито за миг.

Колкото повече Бентън ме уверяваше в своята убеденост, толкова по-малко му вярвах.

— Правоохранителните власти те уважават; също и военните — додаде той, но пак не му повярвах.

Нямаше да го казва, ако беше вярно. Какво искаше да постигне? В мислите ми започваше да се промъква враждебност, която и аз не знаех откъде идва. Нямах нужда хората да ме харесват или да ме уважават. Това не беше състезание по популярност. Нали Бригс винаги казваше същото. „Това тук не е състезание по популярност, полковник“, или по-личното: „Това тук не е състезание по популярност, Кей“; после се усмихваше иронично с дяволит, метален блясък в очите. Пет пари не даваше дали някой го харесва. Всъщност, той вирееше чудесно, заобиколен от хора, които не го харесваха. И с мен трябваше да стане така. Да вървят по дяволите всички. Знаех какво трябва да направя, а това вече беше нещо. Определено щях да реагирам! Мислите си, че ще се прибера у дома, ще ми сервирате какво ли не и аз просто ще го приема, ще позволя на някого, на когото и да е, да върши, каквото му харесва? Не. Не, по дяволите. Това нямаше да се случи. Който си е позволил да повярва в подобна идея, определено не ме познаваше.

— Кои са Дъглас и Дейвид? — попитах отново и въпросът ми прозвуча хапливо.

— Дъглас Бърк и Дейвид Макмастър — отвърна Бентън.

— Не ги познавам. Кои са те? — Сега аз провеждах разпита.

— Хора от местния офис в Бостън, към Министерството за вътрешна сигурност. Досега не ти се е налагало да се запознаеш с местните, поне с шефовете, но така или иначе ще се срещнеш с тях. Включително и с бреговата охрана. Ако ми позволиш, ще ти помогна. Веднъж и аз да бъда полезен за нещо. Не ти помагах много досега. Зная, че си разстроена.

— Не съм разстроена.

— Лицето ти пламти. Изглеждаш разстроена. Не това целях. Съжалявам, че се получи така. Но имаше няколко причини, поради които трябваше да разбера.

— Доволен ли си от наученото?

— Важно е да зная къде си и коя си насред всичко това — отвърна той.

Аз още държах предпазната лента: квадрат с размер на цигарена кутия.

Вдигнах я към светлината и видях върху прозрачното фолио големите отпечатъци на Филдинг, а до тях — по-малки, които сигурно бяха моите. Филдинг хронично страдаше от разтегнати мускули, винаги имаше болки и възпаления, особено когато злоупотребяваше с анаболни стероиди. Върнеше ли се към старите си лоши навици, започваше да мирише на ментолови дражета за кашлица.

— Каква е връзката на Министерството за вътрешна сигурност и крайбрежната охрана с нещата, за които говорим? — Отварях чекмеджетата на бюрото и търсех пластири „Нуприн“, „Мотрин“ или „Бен Гей“, балсам с тигрова мас — всичко, което би потвърдило подозренията ми.

— Тялото на Уоли Джеймисън е плувало в пристанището, което е под юрисдикцията на службите за интегрирана помощ. Току под носа им. Което, предполагам, е била и целта им — отвърна Бентън, без да откъсва поглед от мен.

— Или целта е бил кеят, който обикновено опустява по залез-слънце. Един от малкото в околността, където можеш да караш кола. Много добре познавам района. Както и ти. И двамата го познаваме, и навярно са ни забелязали. Разхождахме се там понякога. Всъщност винаги, когато имахме възможност да останем насаме и да се държим човешки помежду си. — Гласът ми прозвуча саркастично. Така и трябваше.

— Достъпът е разрешен единствено за персонала. Мога ли да попитам какво търсиш? Убеден съм, че е нещо, което ще видиш с невъоръжено око.

— Тук е моят офис. Цялото това място е мой офис. Ще гледам, каквото си искам. С или без въоръжено око. — Сърцето ми биеше ускорено, бях раздразнена.

— Кеят не е отворен. Не всеки може да отиде там с колата си — отвърна Бентън, без да сваля от мен предпазливия си, тревожен поглед. — Не исках да те разстроя толкова много.

— Непрекъснато ходим там и никой никога не ни е искал документи. Не го пазят с автомати. Това е туристическа зона. — Бях свадлива и агресивна, а не исках да съм такава.

— Районът под юрисдикцията на службите за интегрирана помощ не е туристическа зона. Трябва да преминеш през охранявана порта, за да стигнеш до кея. — Бентън говореше много спокойно и благоразумно и все поглеждаше айфона си. Хвърляше поглед към него, после вдигаше очи към мен, и така до безкрай — четеше и него, и мен.

— Липсва ми. Да отидем за няколко дни там. — Опитвах се да бъда мила, понеже се държах ужасно. — Само ние двамата.

— Ще го направим, да. Съвсем скоро — отвърна той. — Ще поговорим и ще изгладим всичко.

Представих си ситуацията с плашеща яснота. Любимият ни апартамент в хотел „Феърмонт“ на кея Батъри, надвиснал над водата като пръст, съвсем близо до офиса на службите за интегрирана помощ. Надиплената тъмнозелена вода на пристанището сякаш беше пред очите ми; дочувах и плисъка на вълните, които се разбиваха в стълбовете, все едно бях там. Доковете скърцаха, въжетата удряха мачтите; стори ми се, че басовият рев на сирените на големите кораби изпълни кабинета на Филдинг.

— И няма да си вдигаме телефоните, ще ходим на разходка, ще си поръчаме румсървис и ще гледаме от прозореца високите кораби, влекачите и танкерите. Много ще се радвам. И на теб ще ти хареса, нали? — Но гласът ми не беше мил, докато казвах това. Беше рязък и гневен.

— Ще го направим този уикенд, ако искаш. И ако успеем — отвърна той, плъзна палец по екрана и прочете нещо на айфона си.

Преместих чашата встрани. Бюрото ми се стори кръгло, а не квадратно. Пулсът ми беше ускорен от многото кофеин. Бях изнервена и имах чувството, че главата ми е празна.

— Мразя, когато непрекъснато гледаш телефона си — казах, преди да успея да се спра. — Знаеш колко мразя да го правиш, докато разговаряме.

— Точно в момента ми е невъзможно да го избегна — отвърна той и отново погледна към него.

— Излизаш от Деветдесет и трета, тръгваш по Търговска улица и си направо там — възобнових спора. — Удобен начин да се отървеш от нечие тяло. Откарваш го и го захвърляш в пристанището. Голо, така че всяка евентуална улика от багажника на колата да бъде отмита. — Затворих най-долното чекмедже. Понеже си мърморех под носа, май говорех повече на себе си. — Обезболяващи пластири. Няма. Не намерих и в моето бюро. Само дъвка. Никога не дъвча дъвка. Освен може би като дете. Дъвка за балончета с жълта, усукана в края опаковка от Хелоуин.

Виждах я. Подушвах я. Устата ми се изпълни със слюнка.

— Ето една тайна, която не съм споделяла с никого. Употребявах дъвките многократно. Дъвчех ги, после отново ги увивах в хартийката. С дни, докато не останеше никаква миризма.

Устата ми се изпълни със слюнка. Преглътнах няколко пъти.

— Спрях да дъвча дъвка, когато спрях да обикалям по къщите и да припявам „лакомство или пакост“. Виждаш ли, припомни ми нещо, за което не се бях сещала от толкова години, че е невероятно как въобще ми хрумна. Понякога забравям, че съм била дете. Че съм била глупава и наивна.

Ръцете ми трепереха.

— По-добре да не харесваш нещо, което не можеш да си позволиш, затова не свикнах с дъвката.

Цялата треперех.

— По-добре да не издаваш, че си с ниско обществено положение, особено ако си с ниско обществено положение. Виждал ли си ме някога да дъвча дъвка? Не. Това е белег за ниско обществено положение.

— Нищо у теб не говори за ниско обществено положение. — Бентън ме наблюдаваше внимателно, резервирано.

Виждах погледа му. Плашех го. Но не можех да се овладея.

— Много се постарах в този живот да не изглеждам от ниска класа. Не ме познаваше, когато започвах и нямах никаква представа за хората; хора с пълна власт над мен. Боготворях ги, но те се оказаха способни да ме въвлекат в неща, след които никога вече не се възприемаш по същия начин. После се погребваш като онова пулсиращо сърце на Едгар Алън По, макар винаги да знаеш, че то е там. А не можеш да кажеш на никого. Дори когато не спиш нощем. На никого не можеш да кажеш, че си на крачка от онова студено, мъртво сърце под дъските на пода и че ти си виновен то да е там.

— Боже, Кей!

— Странно е, че всичко, което обичаме, се оказва в непосредствена близост до нещо омразно и мъртво. — Хрумна ми просто така. — Е, не всичко.

— Добре ли си?

— Напълно. Напрежението ми идва малко в повече, но кой, по дяволите, не би се чувствал по този начин? Една улица дели къщата ни от Нортънс Удс, където вчера някой е бил убит; не е изключено този някой да е бил в Кортуолд по същото време, когато двете с Луси сме били там през онова лято преди единайсети септември, за който Луси смята, че е пълна инсинуация. И Лиъм Салц е бил в Кортуолд, като гост лектор. Тогава не успях да се запозная с него, но Луси имаше негов запис на компактдиск. Не си спомням точно за какво говореше.

— Не разбирам защо изобщо споменаваш за него.

— Заради един линк в мрежата, който по някаква причина Джак е разглеждал.

Бентън замълча. Все така не сваляше очи от мен.

— Двамата ходим в „Бискит“, когато съм у дома за уикендите; може би сме били там по едно и също време с Джони Донахю и неговата приятелка от Масачузетския технологичен институт. — Едва съумявах да следвам мисълта си. — Обичаме Салем, харесваме благовонните масла и свещите в магазините на Салем: същите магазини, в които се продават железните остриета, дяволските кости. Любимото ни място за излети в Бостън е досами кея, където на сутринта след Хелоуин е открито тялото на Уоли Джеймисън. Дали някой не ни следи? Дали някой не е уведомен за всичко, което правим? Какво е търсил Джак в Салем на Хелоуин?

— Стигнали са до тялото на Уоли с лодка, а не по кея — отвърна Бентън.

Не знаех откъде има тази информация.

— Всички тези неща са свързани. Ще кажеш, че живеем в малък град.

— Не изглеждаш добре.

— Сигурен си, че е било лодка. Имам чувството, че ме заливат горещи вълни. — Докоснах лицето си и притиснах бузите си с длани. — Божичко! Това ще е следващото. Толкова много неща не знаем още.

— По-съществен е фактът, че някой преднамерено е изхвърлил тялото на мястото, където акостират трийсетметрови катери с патрули на борда. — Бентън дебнеше всяко мое движение. — И където в ранни зори се събира помощният персонал, а паркингът е срещу кея. Всички тези хора излизат от колите си и виждат обезобразено тяло да плува във водата. Това е безочливо. Убийството на дете в задния двор на собствения му дом, докато родителите му са си вкъщи, е безочливо. Убийството на човек в Нортънс Удс в неделя по време на мач за Суперкупата, докато на същото място има ВИП сватба, е безочливо. Да направиш всичко това в нашия квартал е безочливо. Така е.

— Първо, ти знаеше, че това е лодка. Знаеше и, че става дума за ВИП сватба; не просто сватба, а ВИП сватба. — Не питах. Само констатирах. Не би го казал, ако не беше сигурен. — Защо Джак е бил в Салем? Какво е правил там? На Хелоуин и хотелска стая не можеш да наемеш в Салем. Толкова хора има, че няма как да минеш по улиците с кола.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Мислиш ли, че е лично? — Сякаш бях обсебена от мисълта за това колко е малък светът. — Прибирам се у дома, и виж как ме посрещат. Всичката тази грозота, смърт, измами, лъжи, всичко това буквално се изсипва върху мен.

— Донякъде си права — каза Бентън.

— Е, много мило от твоя страна.

— Казах донякъде. Не напълно.

— Каза, че е лично. Искам да разбера как точно.

— Опитай се да се успокоиш. Дишай бавно. — Протегна ръка към мен, а аз се отдръпнах, за да не му позволя да ме докосне. — Спокойно, спокойно, Кей.

Отдалечих се от него, а той прибра ръката си в скута, където айфонът му просветваше в червено на всеки няколко секунди, когато пристигнеше ново съобщение. Не исках да ме докосва. Сякаш бях останала без кожа.

— Има ли нещо за ядене на това място? Мога да изпратя някого да донесе вечеря — каза Бентън. — Сигурно е ниска кръвна захар. Кога яде за последен път?

— Не. Точно сега не мога да ям. Ще се оправя. Защо каза „ВИП“? — чух се да питам.

Той отново сведе поглед към телефона си. Малката червена светлинка примигваше и алармираше.

— Ан — каза той и прочете съобщението, което току-що пристигна. — Пътува насам, ще пристигне след минути.

— Какво друго? Мога да сваля скенера тук. Дай да видим.

— Не го изпрати. Опитала се е да се свърже с теб. А ти, очевидно, не си при бюрото си. На сватбата е имало агенти под прикритие. Заради някаква ВИП персона, но очевидно не въпросната персона е имала нужда от закрила — каза Бентън. — Никой не е пазел именно онзи, който се е нуждаел от защита. Не знаехме, че ще се окаже наблизо.

Отново поех дълбоко дъх и се опитах да диагностицирам инфаркта, в случай че се появеше такъв.

— Агентите видели ли са какво се е случило? — „Маунт Обърн“ сигурно беше най-близката болница. Не исках да ходя в болница.

— Разположените при вратата не са гледали в онази посока и нищо не са видели. Забелязали хора да се суетят около него, когато паднал. Нямало причина да се заинтересуват от ставащото и останали по местата си. Били задължени да го направят. Пазиш ли някого, винаги оставаш на мястото си; в редки случаи имаш право да се отклониш.

Насочих вниманието си към тежестта в гърдите и учестеното си дишане. Бях изпотена и замаяна, но не усещах болка в ръцете. Нямах болки и в гърба. Нито в челюстите. Не, болката и инфарктът не предизвикват промяна в мисленето. Погледнах ръцете си. Държах ги пред себе си, сякаш можех да видя какво има върху тях.

— Когато видя Джак миналата седмица, миришеше ли на ментол? — Попитах. — Къде е той? Какво точно прави?

— Какво общо има ментолът?

— Пластири „Нуприн“ със силно действие, пластири „Бен Гей“, нещо от този род. — Вдигнах предпазната лента от бюрото на Филдинг. — Ако ги носи непрекъснато и вони на евкалипт или ментол, това почти винаги е знак, че пак злоупотребява с фитнеса. Опитва се да покаже чудеса в салона, в състезанията по таекуондо, и страда от хронични остри болки в мускулите и ставите. Стероиди. А когато Джак е на стероиди — какво да ти кажа… Това винаги е било прелюдия към други неща.

— Като се сетя за видяното миналата седмица, бих казал, че определено взема нещо.

Вече събличах престилката на Филдинг. Сгънах я спретнато и я сложих върху бюрото му.

— Можеш ли да легнеш някъде? — каза Бентън. — Мисля, че трябва да полегнеш. В стаята на дежурните на долния етаж? Там има легло. Не мога да те заведа у дома. Не можеш да отидеш там сега. Не искам да излизаш от този сграда. Не и без мен.

— Не искам. Няма да помогне. Само ще влоши нещата. — Влязох в банята на Филдинг и извадих кошчето за отпадъци изпод мивката.

Бентън се изправи, без да сваля поглед от мен. Натъпках сгънатата престилка в него и го върнах в банята. Застъргах лицето и ръцете си със сапун и гореща вода. Измих всеки милиметър от кожата си, която би могла да е влязла в контакт със защитната лента от джоба на престилката.

— Дрога — оповестих, когато седнах отново на стола.

Бентън също седна, но беше напрегнат, сякаш всеки момент щеше да скочи.

— Нещо трансдермално, което определено не е „Нуприн“ или „Мотрин“. Не зная какво точно, но ще установя — уведомих го.

— Защитната лента, която държеше.

— Освен ти да си отровил кафето ми.

— Може да е никотинова лепенка.

— Ти не би ме отровил, нали? Ако не искаш да си женен, има и по-прости решения.

— Не виждам причина да е на никотин, освен ако не го ползва като стимулант, разбира се. Предполагам. Нещо подобно.

— Не е това. Слагала съм си никотинови лепенки преди време, но никога не съм се чувствала така. Дори когато ми се налагаше да запаля цигара, въпреки че бях с лепенка с двайсет и един милиграма. Истински наркоман. Такава съм. Това обаче не е наркотик. В какво се е забъркал?

Бентън се взря в чашата с кафе. Очите му следваха линиите на герба на Медицинските служби при въоръжените сили върху глазираната керамика. Мълчанието му потвърди подозренията ми. В каквото и да се е забъркал Филдинг, то беше свързано с всичко останало: с мен, с Бентън, с Бригс, с мъртвия футболист, с мъртвото малко момче, с мъжа от Нортънс Удс, с мъртвите войници от Великобритания и Устършър. Подобно на излитащи през нощта самолети, свързани с някаква кула; свързани съобразно определен модел, в отделни моменти сякаш застинали в тъмнината, но неизменно отправили се нанякъде — обособени сили, част от нещо по-голямо, нещо несравнимо по-мащабно.

— Трябва да ми се довериш — предпазливо каза Бентън.

— Бригс търсил ли те е?

— В последно време се случват всякакви неща. Добре ли си? Не искам да тръгна, преди да се уверя, че си добре.

— Нали за това съм подготвена, за това направих толкова жертви. — Реших да приема. Приемането ми помага да избера как да постъпя. — Шест месеца бях далеч от теб, далеч от всички; за шест месеца се отказах от всичко, за да се прибера у дома и да открия, че тук се случват всякакви неща. Като по дневен ред.

Едва не добавих „Точно като в началото“, когато бях съдебномедицински патолог и прекалено наивна, че да имам и най-бегла представа какво всъщност се случва. Когато бях склонна прибързано да приветствам и да отдавам дължимото на всеки авторитет; по-лошото — да се доверявам на всеки авторитет, още по-лошото — да му се възхищавам, или най-лошото — да се възхищавам от Джон Бригс дотолкова, че да направя всичко, което той поиска от мен, абсолютно всичко. Успях някак си да се приземя в същата точка. И да започна всичко отначало. Като по дневен ред. Лъжи и още лъжи, злоупотреба с невинни хора. Престъпления, извършени с немислимо хладнокръвие. Джоан Рул и Нуни Пиесте се откроиха отчетливо в мислите ми, по-истински от когато и да било.

Виждах ги на разнищените носилки с избила по шевовете на платнището ръжда и колела, които заяждаха; спомнях си, че и краката ми отказваха да се подчинят, докато вървях по покрития с протрит бял камък под, който не можеше да бъде изчистен. В моргата в Кейптаун винаги имаше много кръв, труповете биваха оставяни, където дойде, а през седмицата, когато бях там, станах свидетел на толкова гротескни в крайността си случаи, колкото беше краен в красотата си и самият континент. Хора, блъснати от влакове, прегазени по магистралите, смърт, предизвикана от битови травми и наркотици в бедняшките квартали, нападение на акула във Фолс Бей, един турист, умрял след падане в планината Тейбъл.

Споходи ме изнервящата мисъл, че ако сляза на долния етаж и отида в хладилното отделение, вероятността телата на двете убити жени да ме чакат там е същата, както и след деветнайсетчасовия полет на самолета, който ме отведе при тях тогава, в декемврийското утро. Само че, докато стигна до тях, те вече бяха огледани, и това щеше да е така, дори да бях прелетяла с Конкорд или да бях на съседната пряка, когато са били убити. Невъзможно беше да стигна до тях достатъчно бързо. Телата им сякаш бяха част от филмов декор, дотолкова инсценирано беше всичко. Невинни млади жени, убити заради вестникарските рубрики, заради властта и влиянието над гласоподавателите, а аз не можах да се противопоставя на това.

Не само че не можах да му се противопоставя, но и се превърнах в негов съучастник, понеже то стана възможно заради мен. Припомних си казаното от майката на редник първи клас Гейбриъл относно престъпленията от омраза и възмездието за тях. В Доувър кабинетът ми беше непосредствено до този на Бригс. Спомних си, че докато разговарях с нея, някой мина покрай затворената врата на кабинета ми на няколко пъти. И който и да беше той, спря поне два пъти. В онзи момент си казах, че може би някой иска да влезе, но чува през вратата, че говоря по телефона, и изчаква, за да не ме прекъсне. По-вероятно беше все пак този някой да ме е подслушвал. Бригс беше започнал нещо или някой му съдействаше, а Бентън беше прав — в последно време се случваха всякакви неща.

— Тогава тези шест месеца са били само политическа тактика. Много жалко. Много безвкусно. И разочароващо. — Гласът ми беше твърд; говорех съвършено спокойно, както преди важна крачка.

— Добре ли си? Да слезем, ако се чувстваш добре. Ан е тук. Да поговорим с нея, защото след това трябва да тръгвам. — Бентън се беше изправил и вече се приближаваше до вратата. Чакаше ме с телефон в ръка.

— Нека да позная. Бригс е искал да бъде сигурен, че аз съм на този пост, за да го задържи отворен за онзи, когото наистина е имал предвид за него — продължих, а сърцето ми вече биеше по-бавно и нервите ми не бяха обтегнати така, сякаш всеки момент ще се скъсат. — Сложил ме е тук, за да пазя мястото топло. Или аз съм била претекстът, за да създаде тази позиция, да стигне до Масачузетския технологичен институт, до Харвард, да качи всички на борда и да оправдае премията от трийсет милиона.

Бентън четеше поредното съобщение — едно от многото, които непрекъснато се сипеха по ефира.

— Много главоболия си е спестил по този начин. — Станах от стола.

— Ти няма да напуснеш. — Бентън четеше съобщението, което някой му беше изпратил току-що. — Няма да им доставиш това удоволствие.

— „Им“. Значи са повече от един.

Не отговори, понеже пишеше с палци.

— Е, винаги са повече от един. Човек може да избира — казах, когато излязохме заедно.

— Напуснеш ли, ще им дадеш именно онова, което искат — плъзна пръст по екрана Бентън.

— Такива хора не знаят какво искат. — Затворих вратата на кабинета на Филдинг и проверих дали е заключена. — Заблуждават се, че знаят.

Спускахме се надолу в моята сграда с очертания на куршум, която в тъмните нощи и мрачните дни изглеждаше оловносива.

Докато слизахме с асансьора, който бях избрала и доставила заради икономиите от петдесет процента, които позволява, разказах на Бентън за следите от написаното върху листчетата. Интересът на Филдинг към адреса на доктор Лиъм Салц, предоставен от самия него на Уайтхол, не беше случаен, подчертах, докато плавно се спускахме етаж след етаж, облени от меката светлина на луминесцентните лампи в моята безопасна за околната среда машина, която, доколкото подразбрах от дочутите коментари, тук никой не оценяваше. Повечето се оплакваха, че е бавна.

— Той е едната крайност, ТООТО — другата, но никоя страна не е безусловно права, и това е безспорно. — Описах доктор Салц като компютърен учен, инженер, философ, теолог, за когото войната определено не беше спорт, нито изкуство. Той ненавиждаше въоръжените конфликти и онези, които ги подклаждаха.

— Знам всичко за него и неговото изкуство. — Думите на Бентън не прозвучаха позитивно. Спряхме и стоманените врати се плъзнаха беззвучно встрани. — Няма да забравя времето в Си Ен Ен, когато с теб се скарахме заради него.

— Не си спомням да сме се карали. — Отново бяхме в приемната, където Рон неотклонно бдеше иззад стъклената преграда, досущ както го оставихме преди часове.

Съзрях колите на паркинга зад сградата. Някои от тях не бяха покрити със сняг и фаровете им бяха запалени. Агенти или полицаи под прикритие. Спомних си светещите прозорци в сградата на Масачузетския технологичен институт над двора на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, които забелязах, когато дойдохме тук с Бентън, и сега разбрах причината. Центърът беше под наблюдение и ФБР и полицията не полагаха никакви усилия, за да прикрият присъствието си. Имах усещането, че Центърът е в режим на ограничение.

От момента, в който излязох от военната морга в Доувър, бях неизменно придружена или заключена в обезопасена сграда, и причината за това не беше, каквато я представяха; или поне не беше единствената. Никой не се опитваше да ме доведе у дома колкото може по-бързо заради трупа, прокървил в хладилната камера. Той беше приоритет, но определено не единственият, а може би не и главният. Определени хора го използваха като извинение, за да ме ескортират. Определени хора, сред които и племенницата ми — въоръжена и в ролята на бодигард — а аз нямаше да повярвам, че и Бентън не е бил съучастник в това решение, независимо какво беше научил или не беше научил междувременно.

— Нали не си забравила, че той си падаше по теб — каза Бентън, когато тръгнахме по сивия коридор.

— Изглежда, мислиш, че спя с всеки.

— Не с всеки — уточни той.

Усмихнах се. Едва не се разсмях.

— Чувстваш се по-добре — каза той и нежно докосна ръката ми.

Каквото и да бях поела, действието му беше минало. Искаше ми се часът да не е толкова ранен. Искаше ми се в лабораторията по аналитична химия да има някой, който да вземе проби от покривната лента на пластира, с която бях в контакт. Всъщност, може би първо да я погледне под електронен микроскоп, а после да направи изследване на спектъра чрез бързо преобразуване на Фурие и други трансформации, процеси или някакви детектори, които да установят съдържанието на обезболяващите пластири на Филдинг. Никога не бях вземала анаболни стероиди и нямах представа как се чувства човек от тях, но не бих допуснала, че е това, което почувствах на горния етаж. Не и с толкова бърз ефект.

Кокаин, кристали метамфетамин, ЛСД, всичко, което би попаднало в организма ми бързо през кожата. Все пак по-добре щеше да не е нито едно от тези, но откъде можех да знам какво е усещането? Не беше наркотик като фентанил — най-често нанасяният върху пластири опиат. От силно обезболяващи вещества като фентанил не бих се чувствала така, но все пак не бях сигурна. Не ползвах фентанил. Всеки реагира различно на различните лекарствени препарати, а неконтролираните вещества могат да бъдат замърсени с примеси и се предлагат в различни дози.

— Сякаш дойде на себе си. — Бентън отново ме докосна. — Как се чувстваш? Наистина ли си добре?

— Изтощена съм след това, каквото и да беше то. Но не бих се заела със случая, ако се чувствах и в най-малка степен замаяна — уверих го аз. — Ще дойдеш в залата за аутопсии, предполагам? — Вървяхме натам.

— Питие, нали? — Отново говореше за Лиъм Салц. — Случайно сте се срещнали в Си Ен Ен и той те е поканил на питие посред нощ. Не е съвсем нормално.

— Не съм съвсем сигурна как да приема това. Но не се чувствам поласкана.

— Сравняват репутацията му сред жените с тази на някои политици, които ще оставя неназовани. Как му казват днес? Сексуално пристрастяване.

— Е, щом мислиш така…

Подминахме рентгеновата зала и затворената врата със загасена червена лампа, понеже скенерът не работеше. Долният етаж беше празен и притихнал и се зачудих къде ли е Марино. Може би с Ан.

— Свързвал ли се е с теб оттогава? Кога беше това? Преди две години? — попита Бентън. — Или може би с някой от съмишлениците ти в „Уолтър Рийд“ или Доувър?

— Не, с мен не. Не зная за другите, освен че никой, ангажиран с въоръжените сили, не е почитател на доктор Салц. Не го смятат за патриот в достатъчна степен, което не е честно, ако анализираш какво казва всъщност.

— Проблемът е, че сякаш никой вече не разбира какво казва другият. Хората не слушат. Салц не е комунист. Не е терорист. Не е извършил предателство. Той просто не знае как да овладее ентусиазма си и да си затвори голямата уста. Но не се интересува от правителството. Или поне не се интересуваше.

— Внезапно се е заинтересувал обаче. — Допусках, че това е следващото, което Бентън ще ми каже.

— Вчера не е бил в Уайтхол. Не е бил дори в Лондон. — Бентън е изчаквал досега, за да ме уведоми. Стояхме пред затворените стоманени врати на залата за аутопсии. — Предполагам, че не си намерила тази подробност в интернет, докато си си играла на ези-тура с оставените от Джак следи върху листчетата — каза Бентън с тон, в който долових друг контекст. Намек за враждебност, но не насочена към мен, а по-скоро към Филдинг.

— Как можеш да си сигурен къде е бил Лиъм Салц? — попитах и в същия момент си спомних какво каза Бентън, докато бяхме горе. Нарече събитието в Нортънс Удс ВИП сватба и намекна за присъствието на някакви охранители. Агенти под прикритие, каза той, макар това да стана в момент, когато мислите ми не бяха толкова ясни, колкото би трябвало.

— Потърсих местопребиваването му. Добра посещаемост от публиката в Уайтхол — каза Бентън, сякаш е бил там. — Имал проблеми, някакъв семеен въпрос, и му се е наложило да напусне страната.

Мислех си за човека зад затворените стоманени врати. Човекът, чийто ръчен часовник е показвал лондонско време при смъртта му.

Човек, в чийто апартамент има робот стар модел, наречен ТООТО: същият робот, срещу който се обявихме двамата с Лиъм Салц в желанието си да убедим хората на власт да забранят неговата употреба.

— Затова ли Джак го е издирвал, затова ли е търсил Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност, или каквото там е търсил вчера сутринта? — попитах и сканирах отпечатъка на палеца си, за да отключа залата за аутопсии.

— Питам се как ли се е случило това; дали са му се обадили и после е започнал да рови, или може би е знаел, че поради някаква причина е бил в Кеймбридж — отвърна Бентън. — За много неща се питам и се надявам скоро да получа отговор. Зная само, че доктор Салц е бил тук за сватбата. Сватбата на дъщерята на настоящата му съпруга, чийто биологичен баща е трябвало да я отведе до олтара, но се е заразил с мексикански грип.

— Изпратих ти есемес — обърна се Ан към мен.

Беше пред компютъра и екранът я обливаше в синьо сияние иззад водонепроницаемата преграда от неръждаема стомана с херметически запечатана, повдигната на клавиатура, удобна за работа за правостоящ. Зад нея, върху аутопсионна маса номер едно, която сега блестеше от чистота, беше мъжът от Нортънс Удс.

— Съжалявам — отвърнах разсеяно, понеже мислех за Лиъм Салц и се чудех кое, освен роботите, и в частност ТООТО, би могло да го свързва с мъртвеца. — Телефонът ми е в кабинета, а не бях там. Има ли други деца? — обърнах се към Бентън.

— Отседнал е в хотел „Чарлз“ — отвърна той. — В момента към него пътува човек. Ще разговарят. А на въпроса ти — да, има други деца. Има няколко свои и доведени деца от няколко брака.

— Исках да ти кажа, че не се чувствах удобно да качвам скенерите, които му направихме, за да ти ги изпратя по електронната поща — каза Ан. — Не знам с какво си имаме работа и реших, че известна предпазливост няма да е излишна. Сложи си нещо, ако ще останеш. — Последното беше адресирано към Бентън. — Нямам представа на какво е бил подложен, но не активира никакви алармени системи. Поне не е радиоактивен. Каквото и да е това в него, не е радиоактивно, слава богу.

— Надявам се, че в болницата всичко е било спокойно. Без инциденти — обърна се към нея Бентън. — Няма да остана.

— Охраната беше неотлъчно с нас на влизане и излизане, но така или иначе, не срещнахме никого — нито пациенти, нито персонал.

— Намерихте ли нещо в него? — запитах я аз.

— Следи от метал. — Облечената в ръкавица ръка на Ан се плъзна по клавиатурата и натисна мишката; и двете бяха наскоро импрегнирани с индустриален силикон.

От немарливото присъствие на Филдинг в залата за аутопсии нямаше и следа. Видях вода и голяма гъба в мивката на първа маса — моята маса. Хирургичните инструменти, прилежно подредени върху дисекционния поднос, блестяха. Забелязах и четка, каквато преди нямаше, и точило.

— Удивена съм — казах и се огледах.

— Оли — отвърна тя и отново натисна клавиша на мишката. — Обадих му се, той се върна и оправи залата.

— Шегуваш се.

— Не че не правихме подобни опити, докато ти отсъстваше. Но Джак работеше тук и свикнахме да стоим настрана.

— Как е възможно да има метал и компютърният томограф да не го е уловил? — Бентън я наблюдаваше, докато тя прехвърляше файловете, които беше изготвила в лабораторията по невроизобразяване. Търсеше изображенията от магнитния резонанс.

— Ако са наистина нищожни — обясних му, — ако са около прага на установимост или по-малки от 0,5 милиметра, и аз не бих очаквала да бъдат доловени от компютърния томограф. Затова искахме с магнитния резонанс да изключим подобна възможност; явно идеята е била добра.

— Макар и недотам добра, ако беше жив — каза Ан и отвори един файл. — Неочаквано е да намериш феромагнитен материал в жив човек — ще се усуче. Ще се движи. Подобно на металните стружки в очите на хора с опасни професии. Може дори да не подозират за тях, докато не си направят магнитнорезонансно изследване. Едва тогава ще разберат. Ако изобщо си направят такова изследване. Или ако имат пиърсинг, за който не ни казват. Вече ни се е случвало неведнъж. — Говореше на Бентън. — Или, пази боже, пейсмейкър. Металът се движи и се нагрява.

— Някакви предположения? — попитах я, защото не можех да си представя събитие или оръжие, което да причини картината на екрана.

— Ти ми кажи — отвърна тя, докато разглеждахме изображенията с висока резолюция на вътрешните поражения в мъртвеца — тъмна, безформена зона от необичайни кухини, които започваха непосредствено от голямата колкото илик за копче рана, и колкото по-надълбоко проникваха в органите и меките тъкани на гръдния кош, толкова по-слабо изразени ставаха.

— Заради магнитното поле и най-микроскопичните частици дават артефакти. Ето тук — показа тя на Бентън. — Тези тъмни очертания с неправилна форма, където сигналът не прониква. И виж отчетливия артефакт по раневия канал — онова, което е останало от раневия канал — понеже сигналът е рикоширал в метала. Оттук и изводът, че в него е имало някакви чужди феромагнитни тела.

— Какво може да ги е причинило? — попита Бентън.

— Ще се наложи да извлека материал от него, да го анализирам. — Сетих се какво каза Луси за напалма. Навярно е феромагнит, каквито са и куршумите, доколкото и двете метални смеси съдържат железен оксид.

— Нула цяло и пет? С размер на прашинки? — разсеяно попита Бентън.

— Малко по-големи — отвърна Ан.

— С размерите на барутен нагар, на зрънца неизгорял барут — уточних аз.

— Капсула с размера на куршум може да се разпадне на фрагменти колкото барутен прах — размишляваше на глас Бентън.

Знаех, че свързва казаното от мен с нещо друго, сетих се за племенницата си и се зачудих какво точно е споделила с него, докато са били заедно в лабораторията й тази сутрин. Мислех си за харпуни и наноексплозиви, но липсваха термални наранявания, липсваха изгаряния. Нямаше логика.

— Не и куршум от тези, които са ми познати — каза Ан и аз се съгласих. — Имаме ли повече информация кой би могъл да е той? — Говореше за тялото на масата.

Опитвах се да не подслушвам.

— Надяваме се скоро да разберем — отвърна Бентън.

— Звучи така, сякаш вече имаш някаква представа — каза Ан.

— Първата следа, по която тръгнахме, беше, че се е появил в Нортънс Удс по същото време, докато доктор Салц е бил в сградата. Струваше си да проверим това, заради донякъде общите интереси между двете лица. — Подозирах, че има предвид роботите.

— Май не разбирам какво говориш — каза му Ан.

— Експатриран учен с Нобелова награда — отвърна Бентън, а докато ги наблюдавах, си напомних, че двамата са колеги и приятели и отношението му към нея е белязано от топлина и доверие, каквито Бентън не показваше към повечето хора. — И ако — той посочи мъртвия — е знаел, че доктор Салц ще идва в Кеймбридж, въпросът е откъде.

— Ние знаем ли, че той е знаел това? — попитах.

— Точно в момента не знаем със сигурност.

— Значи доктор Салц е присъствал на сватбата. Но този тук не беше облечен като за сватба. — Ан кимна към голото мъртво тяло върху масата. — Бил е с кучето си, имал е и пистолет.

— Единственото, което знам засега, е, че булката е негова доведена дъщеря от друг брак — каза Бентън, сякаш тази подробност беше внимателно проверена. — Бащата на дъщерята, който трябвало да я придружи до олтара, се разболял. Затова в последния момент се обърнал към доведения й баща, доктор Салц, а той не би могъл физически да присъства едновременно на две места. Пристигнал със самолет в Бостън в събота, а в Уайтхол се появил по сателита. Жертва от негова страна. Макар че последното, което би искал да направи, струва ми се, е било да влезе повторно в Съединените щати и да отиде в Кеймбридж.

— Агентите под прикритие? — попитах. — Заради него ли са били там? И ако да — защо? Знам, че той има врагове, но защо ФБР ще предостави защита на цивилен учен от Великобритания?

— Точно това е най-странното — каза Бентън. — Службите за сигурност на събитието са били там не заради него, а заради гостите на сватбата, повечето от Великобритания и от рода на младоженеца. Младоженецът — Дейвид, е син на Ръсел Браун. И доведената дъщеря на Лиъм Салц Рут, и Дейвид учат право в Харвард, което е една от причините сватбата да бъде организирана тук.

Ръсел Браун.

Призрачният министър на отбраната, чиято реч току-що бях прочела в сайта на Британския кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност.

— Отишъл е на подобно събитие въоръжен. — Приближих се до металната маса. — С пистолет със заличен сериен номер?

— Точно така. Защо? — запита Бентън. — За да се защити, или е бил потенциален убиец? Или да се защити по някаква причина, несвързана със сватбата и с хората, които току-що споменах.

— Може би заради засекретената технология, от която се е интересувал — допуснах. — Технология, в която са вложени много пари. Технология, заради която могат да убиват хора.

— И заради която наистина са убили. — Ан стоеше, вперила поглед в мъртвия младеж.

— Да се надяваме, че скоро ще научим — каза Бентън.

Гледах мъртвеца, положен сковано по гръб, свитите му пръсти и разположението на ръцете, краката, дланите, главата, досущ като преди. Без следа от транспорта и скенера. Трупът беше вкочанен, но беше много слаб и нямаше да ми окаже голяма съпротива. Не притежаваше мускулна маса, която да задържи калциевите йони, когато невротрансмитерите са преустановили функциите си. Лесно щях да го пречупя. Можех да го подчиня на волята си.

— Трябва да тръгвам — каза ми Бентън. — Зная, че искаш да се погрижиш за това. После, когато приключиш тук, ще ми е нужна помощта ти. Не си тръгвай сама. Погрижи се да ми се обади — обърна се той към Ан, която вече лепеше етикети на епруветките и контейнерите за пробите. — Обади се на мен или на Марино — додаде той. — И ни дай поне час преднина.

— Марино с теб ли ще бъде? — попитах, преди да успея да се спра.

— Заедно работим върху нещо. Той вече е там.

Отказах се да питам какво има предвид с това, че говори в първо лице, множествено число. Той ме погледна още веднъж, очите му се задържаха върху моите — в погледа му се четеше интимност, като при дълго докосване. После излезе от залата за аутопсии. Чух шума от бързите му, отдалечаващи се стъпки по покрития с плочи коридор, после различих гласа му и някакъв друг глас, сякаш разговаряше с някого, може би с Рон. Не чух думите, които си размениха, но гласовете им звучаха сериозно и напрегнати. После отново се възцари тишина. Представих си, че Бентън е напуснал приемната и онова, което видях на видеодисплея, ме озадачи. Видеокамерите го уловиха да пресича паркинга, докато закопчаваше астрагановото яке — подарък от мен отпреди много време, вече не помня точно коя година, но беше в Аспен, където на времето имаше някакъв имот.

Миникамерите го уловиха, а аз го следях на мониторите, докато отваряше страничния вход до масивната врата на паркинга, после друга камера го улови извън сградата да върви към зелената си кола, паркирана на моето място. Но се качи в друга кола — тъмна и солидна, със запалени фарове, забулени от снеговалежа, и чистачки, които се движеха забързано по предното стъкло. Не видях кой е шофьорът. Гледах как колата на покрития със сняг паркинг дава на заден ход, после потегля напред и спира, докато голямата порта се отваря. Накрая съвсем изчезна от полезрението ми в лошото време и в безмълвието на ранния час, с моя съпруг на мястото до шофьора, който и да беше той — може би приятелят му Дъглас от ФБР. Отправиха се в посока, за която по някаква причина не бях уведомена.