Военна морга

2.

Луси и Марино бяха излезли от стаята. Куфарите, раниците, кашоните с документи — бяха отнесли всичко. Нищо не беше останало. Сякаш никога не съм била тук. Почувствах самота, каквато не бях изпитвала от години; може би от десетилетия.

Хвърлих последен поглед, за да се уверя, че нищо не е забравено. Микровълновата печка, малкият хладилник с фризер и машината за кафе, прозорците с изглед към паркинга и осветения апартамент на Бригс, а над тях — черното небе над пустото игрище за голф. Гъсти облаци плаваха над издължената луна и тя просветваше като сигнален фар, сякаш да ми подскаже какво става долу на пистата и дали трябва да остана, или да тръгна. Не виждах звездите. Притеснявах се, че студеният въздушен фронт се придвижва бързо, понесен от същия силен южен вятър, който донася тук големите самолети и техния тъжен товар. Трябваше да бързам, но вниманието ми беше привлечено от огледалото в банята, от отражението в него, и спрях, за да се видя на светлината на флуоресцентните лампи. „Коя си ти сега? Коя, наистина?“

Сините очи и късата руса коса, волевите черти на лицето и фигурата ми не бяха толкова променени, реших аз. Предвид годините, бях забележително запазена. Добрите гени ме поддържаха като кофраж от бетон и неръждаема стомана, а наследствеността щеше да даде обилни плодове като в трагична опера на Верди. Скарпета произхождаха от енергичен род от Северна Италия с изразителни черти, светла кожа и коса и добре скулптирани мускули и кости, формирани от тежкия климат и злоупотребата с големите лични пристрастия, каквито повечето хора не биха свързали с мен. Наклонностите обаче бяха налице — влечението към храната, напитките и всичко, което плътта би пожелала, без значение колко разрушително беше то. Копнеех за красотата и бях дълбоко чувствителна, но и аз бях отклонение. Можех да съм неотстъпчива и непреклонна. Можех да съм неумолима и коравосърдечна, а това бяха все заучени модели на поведение. Бях убедена в необходимостта от тях. Не бяха присъщи на мен, а и на никого от моето непостоянно, изпълнено с драматизъм семейство. Знаех откъде идвам; поне в това можех да съм сигурна. В другото — не чак дотам.

Предците ми били земеделци, работели и в железниците, но през последните години майка ми прибави художници, философи, мъченици и бог знае още какво към бъркотията, сътворена от нея, след като се зае да изследва генеалогията ни. Според майка си аз бях потомка на вещи в занаята люде, създали високия олтар, троновете на хора и мозайките в базиликата „Сан Марко“, а също и стенописите по тавана на църквата „Архангел Рафаил“. По неведоми пътища се бях сдобила с неколцина калугери и монаси сред дедите си, в по-скоро време — доколкото знаех — с кръвна връзка с художника Караваджо, който си беше убиец, а можех да проследя отделни, макар и слаби нишки, и до математика и астроном Джордано Бруно, изгорен на клада като еретик по време на римокатолическата инквизиция.

Майка ми все така живееше в малкия си дом в Маями, обсебена от усилието да ме разбере. Аз бях единственият лекар в родословното дърво, доколкото й беше известно, и тя не можеше да проумее защо бях решила пациентите ми да са мъртъвци. Нито тя, нито единствената ми близка — Дороти, бяха в състояние да проумеят, че този избор, поне отчасти, би могъл да е предопределен от изживяния в детството ми ужас около грижите за моя неизлечимо болен баща, преди на дванайсет години да стана глава на семейството. По силата на интуицията и подготовката си, бях експерт по проблемите на насилието и смъртта. Бях обявила война на страданието и болката. И някак си винаги съумявах да се нагърбя с отговорността или вината. Схемата беше безусловна.

Затворих вратата на дома, в който живях през последните шест месеца. Всъщност, за мен това място беше много повече. Бригс успя да ми припомни откъде идвам и накъде вървя. Посоката беше зададена далеч преди миналия юли — още през 1987 г., когато вече знаех, че съдбата ми ще е свързана със сферата на държавните служби, но не знаех как да изплатя кредита си към медицинския институт. Допуснах нещо толкова банално като парите и нещо така позорно като амбицията, да променят всичко по един фатален, но не и добър начин — всъщност, по най-лошия възможен начин. Бях млада и изпълнена с илюзии. Бях горда и исках повече, без да разбирам, че ако не се заситиш, това „повече“ винаги е по-малко.

След пълния курс на обучение в енорийското училище и правните факултети на Корнел и Джорджтаун можех да започна професионалния си път, необременена от дългове. Но отхвърлих възможностите на медицинския институт „Боуман Грей“, понеже отчаяно желаех да уча в университета „Джон Хопкинс“. Желаех го отчаяно, както желаех всяко нещо. Отидох там без финансова помощ и в крайна сметка се сдобих с невъзможен дълг. Единственото ми спасение беше да приема военна стипендия, подобно на мнозина мои състуденти, включително Бригс, с когото се запознах по времето, когато правех първите си стъпки в медицинската професия. Така се записах в Института по патология към Въоръжените сили, предшественика на Съдебномедицинския институт към Въоръжените сили. Бригс ме накара да повярвам, че след кратък и безметежен промеждутък от време, в което ще преглеждам военните протоколи от аутопсиите във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, област Колумбия, и след като изплатя заема си, ще мога да се преместя на спокойно място в цивилната съдебномедицинска практика.

Онова, което не бях предвидила, беше Южна Африка през декември 1987 г., когато на онзи далечен континент беше лято. Нуни Пиесте и Джоан Рул, приблизително мои връстнички, които работели върху документален филм, били завързани за столове, бити, насилвани, рязани, във вагините им били вкарвани счупени бутилки, а гръкляните ми — изтръгнати. Расово мотивирано престъпление срещу две млади американки.

— Заминаваш за Кейптаун — ми каза Бригс. — Проведи разследване и ги докарай у дома.

Пропагандата на апартейда. Лъжи, и още лъжи. „Защо те, и защо аз?“

Отправих се по стълбите надолу към фоайето и си забраних точно сега да мисля за това. „Защо изобщо мисля за това?“ Знаех защо. Тази сутрин ми крещяха по телефона. Прикачваха ми епитети, и случилото се преди повече от две десетилетия отново изплува пред очите ми. Протоколите от аутопсиите изчезнаха, багажът ми беше щателно претърсен. Помня усещането, че накрая ще свърша мъртва, жертва на банален инцидент, инсценирано самоубийство или убийство, подобно на онези две жени, които още бяха пред очите ми. Виждах ги ясно, както тогава — бледи и вкочанени върху стоманените маси, кръвта им се оттичаше по дренажния канал към пода на една толкова примитива морга, че използвахме ръчни триони, за да отворим черепите им; нямаше и рентген, а аз трябваше да донеса личния си фотоапарат.

Оставих ключовете на рецепцията, превъртях в ума си разговора с Бригс и нещата ми се изясниха. Не знам защо не прозрях истината веднага. Наблюдавах го през прозореца и мислех за дистанцирания му глас, за преднамерената му хладина. И преди го бях чувала да говори по този начин, но досега обикновено се обръщаше така към другите, когато възникналият проблем надхвърляше неговите правомощия. По-скоро ставаше дума за това, отколкото за личното му отношение към мен. Случилото се объркваше сметките му и нямаше нищо общо с конфликтите ни от миналото.

Бяха му се обадили, и то не прессекретарят, нито човек от Доувър, а някой по-висшестоящ. Сигурна бях, че Бригс е говорил с Вашингтон, след като Марино си е развързал езика, дал е воля на въображението си и му е наприказвал какво ли не, преди аз да имам възможност да кажа и дума. Марино не е трябвало да обсъжда инцидента в Кеймбридж, нито пък мен. Беше отключил нещо, което не разбираше, а той не разбираше много неща. Никога не е бил военен. Никога не е работил за федералното правителство и нищо не разбираше от международното положение. Представите му за бюрокрация и интриги се изчерпваха с избора на линия за поведение в местното полицейско управление, окачествяван от него като пълна глупост. Не проумяваше какво представлява властта — онази власт, която може да провали президентски избори или да предизвика война.

Бригс нямаше да предложи да изпрати транспортен самолет до Масачузетс, за да докара трупа в Доувър, ако не беше получил съгласие от Министерството на отбраната, или с други думи — от Пентагона. Било е взето решение, а аз не бях част от него. Качих се във фургона на паркинга, без да погледна Марино. Бях бясна.

— Разкажи ми за сателитното радио — обърнах се към Луси, решена да разнищя случая. Исках да разбера какво знаеше Бригс, или в какво са го убедили.

— „Сириус Стилето“ — каза Луси от тъмната задна седалка, а аз включих радиатора — на Марино, както винаги, му беше горещо, а ние замръзвахме. — Всъщност, обикновена памет за файлове с източник на енергия. Разбира се, може да работи като портативно сателитно радио, за каквото е и предвидено; трикът обаче е в слушалките. Не е кой знае какво, но технически са умно направени.

— С вградена миниатюрна камера и микрофон — включи се Марино, без да откъсва поглед от шосето. — Затова си мисля, че мъртвото момче е шпионирало някого. Как може да не е знаел, че в слушалките му има вградена система за аудиозапис?

— Може и да не е знаел. Може някой да го е шпионирал, без той да има и най-малка представа какво става — каза Луси, а аз долових, че двамата с Марино са спорили по този въпрос. — Обективът на камерата е монтиран върху лентата за наушниците, но върху самия ръб, и е незабележим. И да го видиш, не е задължително да се сетиш, че вътре има вградена безжична камера, по-малка от оризово зърно, и радиопредавател със същия размер, както и сензор за движение, който се изключва, ако деветдесет секунди не се случи нищо. Това момче се е разхождало с микро уебкамера, която записва върху хард драйва на радиото и върху допълнителна SD карта с осем гигабайта памет. Много е рано да се каже дали е знаел — с други думи, дали сам си е осигурил целия набор. Мнението на Марино ми е известно, но не съм съвсем сигурна.

— SD картата в комплект с радиото ли върви, или е добавена след покупката? — попитах аз.

— Добавена е. Има много празно място. Любопитна съм дали файловете периодично не са сваляни някъде другаде — на домашния му компютър, например. Ако успеем да се доберем до тях, ще разберем за какво става въпрос.

Луси каза, че видеофайловете, които е прегледала досега, не са помогнали особено. Подозираше, че мъртвият е притежавал домашен компютър, може би повече от един, но не беше открила нищо, което да ни насочи към неговото местожителство или идентичност.

— Запазеното върху твърдия диск и SD картата е от времето след пети февруари, този февруари — продължи тя. — Не зная дали това означава, че наблюдението е започнало тогава. По-вероятно е, понеже видеофайловете са големи и заемат много пространство на хард диска, да са били свалени някъде другаде и върху останалото на хард диска или SD картата да е презаписана нова информация. Затова може би разполагаме само със записи от последно време, но това не означава, че няма други.

— Тогава видеоклиповете може да са били сваляни дистанционно?

— Ако шпионирах някого, и аз бих постъпила така — отвърна Луси. — Щях да вляза в уебкамерата и да сваля дистанционно, каквото ме интересува.

— Възможно ли е записите да бъдат гледани в реално време? — попитах.

— Разбира се. Ако е бил шпиониран, достъпът е възможен и заинтересованият би могъл да се прикачи към уебкамерата му и да следи всяка негова стъпка.

— Да го преследва?

— Това би могло да е логичната причина.

— Или да събира сведения, да шпионира. Така правят и някои хора, когато подозират, че партньорът им изневерява. Всичко е възможно.

— Тогава е възможно и неволно да е записал смъртта си. — У мен проблесна надежда и същевременно тази мисъл дълбоко ме обезпокои. — Казах „неволно“, понеже нямаме представа какво стои насреща ни. Може и преднамерено да е записал смъртта си; тогава си имаме работа със самоубиец. Не изключвам нищо.

— Няма как да е самоубийство — каза Марино.

— Нека на този етап не изключваме нищо — повторих аз.

— Като атентаторите самоубийци — каза Луси. — Като в гимназията „Колумбайн“ и в базата „Форт Худ“. Може би се е готвел да отнеме живота на толкова хора, колкото успее, в Нортънс Удс, а после да се самоубие, но нещо се е случило и той така и не е имал възможност да го направи.

— Нямаме представа какво стои насреща ни — повторих отново.

— Глокът е със седемнайсет патрона в пълнителя и един в гнездото — каза Луси. — Голяма бойна мощ. Несъмнено, може да съсипеш нечия сватба. Трябва да разберем чия е била сватбата и кои — поканените.

— Такива хора обикновено носят повече патрони — отвърнах аз. Знаех всичко за убийствата във „Форт Худ“, в гимназията във Вирджиния, на толкова други места, където убийци откриваха огън, без да се интересуват особено чий живот ще отнемат. — Обикновено, ако са планирали масово убийство, такива хора носят муниции в изобилие и имат допълнително оръжие. Съгласна съм с теб обаче. Американската академия на изкуствата и науките е прочуто място и трябва да установим чия е била сватбата и кои — поканените.

— Предполагам, че ти членуваш там — обърна се Марино към мен. — Може би имаш контактите, за да изискаш списък на гостите и програмата на събитието.

— Не съм член.

— Майтапиш се.

Не доуточних, че не съм спечелила Нобелова награда, нито „Пулицър“, и нямам докторска степен — само дипломи по медицина и право, а те не се брояха. Бих могла да му напомня и че в случая Академията нямаше никакво отношение, понеже всеки би могъл да наеме сградата. Нужни бяха единствено връзки и пари. Но не бях в настроение да давам подробни пояснения на Марино. Не е трябвало да се обажда на Бригс.

— Добри и недотам добри новини относно записите. — Луси се пресегна през облегалката и ми подаде таблета си. — Добра новина е, че на пръв поглед сякаш нищо не е трито, поне в последно време. Което би могло да е довод в полза на факта, че той е шпионирал. Логично е да предположим, че ако някой го е държал под око и ако това е свързано със смъртта му, то този някой би могъл да влезе в уебадреса му и да изтрие хард драйва и SD картата, преди някой да ги види.

— А защо да не изземе проклетото радио и слушалките от проклетото местопрестъпление? — обади се Марино. — Ако е бил следен, ако върху него е оказван натиск — който го е правил, може да му е видял сметката. Да бях аз, щях да грабна слушалките и радиото и да си продължа по пътя. Затова съм готов да се обзаложа, че записите са негова работа. И за минута няма да повярвам, че ги е правил някой друг. Обзалагам се и че това момче е било забъркано в нещо; каквато и да е била причината за екипировката за следене, той е бил единственият, уведомен за нея. Проблемът е, че липсват записи на извършителя, на онзи, който го е пречукал, а това вече говори много. Ако някой му се е изпречил, докато е разхождал кучето си, защо камерата в слушалките не го е записала?

— Не го е записала, понеже той не е видял лицето му — отвърна Луси. — Не е гледал към никого конкретно.

— Ако допуснем, че има лице, което е причинило смъртта му — напомних и на двамата.

— Така е — отвърна тя. — Камерата улавя всичко, което приносителят й погледне; тази камера върху лентата на наушниците е като трето око.

— Тогава онзи, който го е пречукал, е минал отзад — заключи Марино. — И го е направил така бързо, че жертвата не е успяла да се обърне. Или пък е убийство със снайпер. Може да е бил застрелян от разстояние. Стрела с отрова, например. Нали имаше някакви отрови, които предизвикваха кръвоизливи? Може да изглежда пресилено, но такива неща се случват. Нали помните онзи шпионин на КГБ, когото уболи с върха на чадър, намазан с рицин? Чакал на някаква автобусна спирка; никой нищо не видял.

— Бил е български дисидент, който работел за Би Би Си, и не е сигурно, че е било с чадъра, а ти навлизаш в дълбоки води без карта — казах му аз.

— А и рицинът не би причинил моментална смърт — отвърна Луси. — Така е при повечето отрови. Дори цианидният газ. Не мисля, че е бил отровен.

— Не е особено успокоително — отвърнах аз.

— Моята карта е опитът ми като ченге — обърна се Марино към мен. — Разчитам на дедуктивните си способности. Неслучайно ми казват Шерлок — допря той дебелия си показалец до бейзболната шапка.

— Никой не ти казва Шерлок — долетя гласът на Луси от задната седалка.

— Това не ни помага — повторих и хвърлих поглед към тежкото му тяло. Шофираше, положил едрите си ръце върху кормилото, с опрян в него корем. Последното е неизбежно дори когато, според него, беше в добра бойна форма.

— Не си ли ти тази, която винаги ми казва да разчупя рамките? — Отбранителната позиция правеше тона му по-твърд.

— В случай че ще помогне. Обаче да свързваш точки, които могат да се окажат погрешни, е безразсъдство, и ти го знаеш.

Марино винаги е имал тази наклонност към прибързани заключения, но откакто започна работа в Кеймбридж, нещата тръгнаха още по на зле, понеже отново работеше за мен. Обвинявах военното присъствие в живота ни — неизменно като огромните самолети, които прелитаха ниско над Доувър. И по-конкретно, обвинявах Бригс. Марино се чувстваше привлечен по нелеп начин от този мъж с власт, който освен съдебен патолог беше и генерал в армията. Моята принадлежност към армията никога не е имала особено значение за него, нито пък я признаваше; не и в миналото, дори когато след единайсети септември ми беше присъден специален статут. Марино винаги пренебрегваше връзките ми с правителството, сякаш не съществуваха.

Шофираше с поглед, неотлъчно вперен напред, и фаровете на приближаващата кола осветиха лицето му, свъсено в свойствената му гримаса на раздразнение, която често преминаваше в донякъде странен израз на недоумение. Обикновено привързаността, която изпитвах към него, ме изпълваше със съчувствие, но не и сега. Не и при тези обстоятелства. Не беше нужно да се преструвам, че съм разстроена.

— Какво друго сподели с Бригс — в допълнение към мнението ти по случая?

— Бригс видя същите неща, които и ти — отвърна Луси, понеже Марино не отговори. — Идеята не беше моя и не съм ги изпращала по имейла, просто за да сме наясно.

— Какво точно не си изпращала по имейла? — Но знаех какво е то, и скептичността ми растеше. Марино беше изпратил доказателства на Бригс. Случаят беше мой, а Бригс беше получил информация първи.

— Исках да знае — каза Марино, сякаш търсеше оправдание. — Какво трябваше да му кажа?

— Нищо не биваше да му казваш. Превишил си правомощията си. Случаят не е негов — отвърнах аз.

— Всъщност е — възрази Марино. — Посочи го здравният министър, а на практика това означава, че е нает от президента, което според мен означава, че е с по-висок ранг от всеки друг в тази кола.

— Генерал Бригс не е главният съдебен лекар на Масачузетс и ти не работиш за него. Ти работиш за мен. — Внимавах в подбора на думите. Опитвах се гласът ми да звучи благоразумно и спокойно, обичайно за мен в съдебната зала, когато враждебно настроен адвокат искаше да ме обезоръжи на свидетелското място; също и когато Марино беше на ръба да избухне с непристойни ругатни и затръшнати врати. — Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза е със смесена юрисдикция и понякога може да поема случаи в правомощията на федералните. Разбирам, че е объркващо. Съвместната инициатива между държавата, федералните управления и Масачузетския технологичен институт в Харвард е наша. Разбирам, че концепцията е безпрецедентна и сложна, и именно затова трябваше да ме оставиш да се оправя сама, вместо да ме подминаваш. — Опитвах се думите ми да звучат успокоително и обективно. — Проблемът с преждевременната намеса на генерал Бригс е в това, че нещата могат да излязат от контрол. Но станалото — станало.

— Какво искаш да кажеш? Какво е станало? — Марино вече не беше така самонадеян.

Долових нотка на безпокойство, но нямаше да тръгна да го спасявам от самия него. Нека помисли върху стореното, понеже инициативата беше негова.

— А кои са недотам добрите новини? — обърнах се аз към Луси.

— Виж последните три записа, включително и минутите, когато слушалките са били сваляни от бърза помощ, от полицаите, а тази сутрин и от мен, при огледа в лабораторията.

Екранът на таблета блестеше ярко с пищни цветове в тъмното. Кликнах върху иконката на първия видеофайл, който тя беше избрала. Видях видяното от мъртвия вчера в 3 часа и 4 минути — хрътка в черно и бяло, свита на кълбо върху синята кушетка във всекидневната с дъсчен под и килим в синьо и червено.

Камерата следеше движението на мъжа, понеже той вече си беше сложил слушалките и записът течеше: масичка за кафе, спретнати купчинки книги и списания върху нея и някаква скица на паус — архитектурна или инженерна, върху която беше оставен молив; прозорец със затворени дървени жалузи; бюро с три големи плоски монитора и два сребристи макбука, телефон, най-вероятно айфон, включен в зарядно, и лула от жълто стъкло в пепелник; лампион със зелен абажур; покрито с кожа кучешко легло и разпилени играчки. Видях вратата с резе, фотографиите и плакатите върху стената, но те прелетяха твърде бързо пред погледа ми, за да забележа някакви детайли. Щях да ги разгледам по-късно.

Дотук нищо не ми подсказваше кой е мъжът или къде живее, но останах с впечатлението, че е обитавал малък апартамент или къща, обичал е животни, бил е финансово обезпечен и се е грижел за сигурността си и за частната си собственост. Мъжът, ако предположим, че жилището и кучето са били негови, е бил ангажиран със специализиран интелектуален труд и е имал висока техническа култура, бил е изобретателен и подреден, най-вероятно е пушел марихуана, избрал е за домашен любимец животно, което се нуждае от компания — не трофей, а създание, страдало от нечия жестокост в предишен живот, което най-вероятно не можеше да се грижи само за себе си. Разстроих се заради кучето и се запитах какво ли се е случило с него.

Несъмнено, вчера екипът от спешна медицинска помощ и полицията не са оставили хрътката при Нортънс Удс сама и безпомощна навън в Ню Ингланд. Бентън ми каза, че сутринта температурата в Кеймбридж била почти минус дванайсет градуса и че ще завали, преди да съмне. Може би кучето е в централата на пожарната, добре нахранено и денонощно обгрижвано. Може би инспектор Лоу, или пък някой друг от полицията го е отвел у дома си. Но е възможно и никой да не е разбрал, че кучето принадлежи на мъртвия. Боже, това би било ужасно.

— Какво е станало с хрътката? — Трябваше да попитам.

— Нямам представа — каза Марино за моя изненада. — Никой не знаеше до тази сутрин, когато двамата с Луси видяхме същото, което и ти гледаш сега. От бърза помощ нямат спомен за хрътка без надзор. Не че са гледали, но когато пристигнали там, вратата към Нортънс Удс била отворена. Както навярно ти е известно, вратата никога не се заключва и през повечето време е широко отворена.

— Не може да оцелее в този студ. Как не са забелязали, че бедното създание скита без каишка? Тичало е поне няколко минути из парка, преди да избяга през отворената врата. Здравият разум подсказва, че когато господарят му е рухнал на земята, кучето не е побягнало веднага от гората към улицата.

— Много хора отвързват кучетата си и ги оставят да тичат свободно из паркове като Нортънс Удс — каза Луси. — И аз правя същото с Джет Рейнджър. — Джет Рейнджър беше нейният булдог, вече на преклонна възраст; той всъщност май отдавна вече не можеше да тича. — Не е странно, че никой не е забелязал, понеже на пръв поглед не е имало нищо необичайно — додаде тя.

— А и вниманието на всички е било заето най-вече с момчето, което е паднало мъртво — оповести очевидното Марино.

Вгледах се във военните постройки и самолетите по слабо осветения път — ярки и огромни като планети на фона на свъсеното небе. Не виждах логика в казаното. Изненадана бях, че хрътката не е била до господаря си. Може кучето да се е изплашило, или да е имало някаква друга причина никой да не го забележи.

— Кучето трябва да се появи — продължи Марино. — Невъзможно е хората от такъв район да оставят хрътка да се скита сама. Допускам, че някой съсед или студент я е видял. Освен ако момчето не е било убито, а убиецът не е прибрал кучето.

— Защо? — Бях озадачена.

— Както сама казваше — трябва да държим умовете си отворени — отвърна той. — Откъде да знаем, че извършителят не е стоял да наблюдава всичко отблизо? А после, в подходящия момент, не се е измъкнал с кучето, все едно е негово?

— Но защо?

— То би могло да е свидетелство, което по някакъв начин да ни отведе до убиеца — предположи той. — Да ни помогне да го идентифицираме. Някаква игра. Някакво произшествие. Някакъв сувенир. Един бог знае. Но ще забележиш на видеозаписа, че в един момент каишката е била свалена, и знаеш ли какво? Повече не се появява. Няма я нито при слушалките, нито при тялото.

Кучето се казваше Сок. Върху екрана на айпада мъжът вървеше, цъкаше с език и казваше на кучето, че е време да тръгват.

— Хайде, Сок — говореше ласкаво той с приятен баритон. — Хайде, мързеливо куче, време е да се разходиш и да сереш.

Долавям лек акцент, вероятно британски или австралийски. Или може би южноафрикански, което би било странно, много странно съвпадение. Трябваше да изтрия Южна Африка от ума си. „Съсредоточи се върху непосредствените факти“, казах си, когато Сок скочи от кушетката и забелязах, че не носи нашийник. Сок — мъжко куче, ако съдим по името — беше слаб, с типични за хрътките леко очертани ребра, може би вече в зряла възраст, и едно от ушите му беше назъбено, сякаш на времето е било разкъсано. Беше спасено от надбягванията — сигурна бях, и се питах дали няма микрочип. Ако съумеехме да го намерим, можехме да установим откъде е и евентуално кой го е осиновил.

Две ръце се показаха на екрана, когато мъжът се приведе и нахлузи червена каишка около дългия, конусовиден врат на Сок. Забелязах часовника от бял метал с тахиметър във фасетата; улових и проблясването на златен пръстен с печат на колеж, навярно. Пръстенът можеше да ни помогне, ако още беше на тялото и ако беше гравиран. Ръцете бяха деликатни, със заострени пръсти и светлокафява кожа; забелязах и тъмнозеленото яке, черните торбести панталони с джобове от деним и протрития връх на кафявите спортни обувки.

За кратко камерата се фиксира върху стената над кушетката, ниската ламперия от кестен и ръба на металната рамка на картината, а после, когато мъжът се изправи, в полезрението ми влезе и някакъв плакат или гравюра и съумях да разгледам отблизо позната репродукция. Скица от шестнайсети век на летателен апарат от Леонардо, която ме върна години назад… кога точно? През лятото преди единайсети септември. Бях завела Луси на изложбата „Леонардо изобретателя“ в лондонската галерия Кортуолд и двете прекарахме дълги часове, запленени от лекциите на някои от най-именитите учени в света, докато разучавахме концептуалните скици на Да Винчи за водни, наземни и въздушни апарати: въздушното витло, акваланга, парашута, гигантския арбалет, самодвижещата се кола и рицаря робот.

Големият ренесансов гений вярвал, че изкуството е наука и науката е изкуство, че решението на всички проблеми може да бъде открито в природата, ако сме достатъчно прецизни и наблюдателни, и ако неотклонно следваме истината. През по-голямата част от живота си се опитвах да предам тези уроци на своята племенница. Неведнъж й бях казвала, че ако сме в достатъчна степен смирени и търпеливи, ако имаме и кураж, можем да намерим нужните ни отговори в света около нас. Мъжът, когото наблюдавах върху малкото приспособление в ръцете си, имаше нужните ми отговори. „Говори с мен. Кажи ми. Кой си ти, какво се случи?“

Той се отправи към вратата, плъзна резето и изведнъж перспективата се промени, ъглите пред обектива се разместиха и аз се запитах дали не е сменил положението на камерата. Може слушалките да не са били точно върху ушите му и сега, когато излизаше, да поиска да пусне музиката. Подмина нещо механично и грубо на вид, може би метална скулптура от скрап. Задържах записа върху изображението, но не можех да видя добре какво е, затова реших, когато имам повече време, да превъртя отделните сцени толкова пъти, колкото трябва, за да разгледам внимателно детайлите. Точно сега обаче трябваше да придружа мъжа и неговото куче до гората, разположена на по-малко от пряка от нашия дом с Бентън. Щях да засвидетелствам случващото се. След няколко минути той щеше да е мъртъв. „Покажи ми, и ще разбера. Ще узная истината. Позволи ми да се погрижа за теб.“

Мъжът и кучето слязоха четири площадки надолу по слабо осветеното стълбище, стъпките им отекваха леко и бързо по голите дъски, после се появиха на шумната, забързана улица. Слънцето беше ниско, неравномерно натрупаните преспи сняг бяха почернели от мръсотия и ми заприличаха на бисквитите „Орео“ с препечена коричка, а когато мъжът наведе глава надолу, видях влажните павета, асфалтовата настилка и ивиците сол и пясък, останали след почистването на снега. Коли и хора залитаха и се движеха, сякаш задействани от странни тласъци всеки път, когато той погледнеше в друга посока; някъде на заден фон свиреше музика — Ани Ленъкс по сателитното радио — а аз дочувах единствено шумовете извън слушалките, онова, което беше уловил микрофонът в лентата над главата му. Звукът трябва да е бил много силен, а това не беше добре, понеже така той можеше да не чуе нечии стъпки, ако приближат отзад. Щом е бил обезпокоен за сигурността си, щом е бил толкова притеснен, че е подсигурил двойна ключалка за вратата на апартамента си, защо не се е тревожел, че няма да чуе какво става около него?

В наше време хората не могат да се похвалят с особен интелект. Дори разумно предпазливите са странно разпилени и непоследователни в стремежа си да свършат много неща наведнъж. Изпращат съобщения и проверяват пощата си, докато шофират, управляват опасна апаратура или пресичат улицата. Говорят по мобилните си телефони и карат велосипеди или кънки, дори летят. Колко пъти бях казвала на Луси да не вдига телефона в хеликоптера, независимо че е с включен блутут и хендсфри. Виждах онова, което е виждал и мъжът, и разпознавам откъде е минал, следван неотлъчно от Сок — по Конкорд авеню, покрай жилищната сграда от червени тухли, полицейското управление на Харвард и тъмночервената тента на хотел „Шератон“, от другата страна на улицата, пред обществения парк Кеймбридж Комън. Живеел е много близо до парка, в по-стара, поне четириетажна жилищна сграда.

Чудех се защо не води Сок в парка. Двамата с хрътката продължаваха покрай статуи и оръдия, улични лампи, голи дъбове, пейки и паркирани досами улицата коли. Жълт лабрадор гонеше тлъста катерица, а Ан Ленъкс пееше „Вече не те обичам… Нощем демони населяват стаята ми…“. Аз бях очите и ушите на мъжа, докато траеше записът на камерата в слушалките, и нямах причина да подозирам, че той е знаел за скритото устройство, или че подобно нещо изобщо е можело да му мине през ума.

Нямах и усещането, че е кроял някакъв тъмен план или че е шпионирал, докато е разхождал кучето си. Като оставим, разбира се, факта, че е имал полуавтоматичен глок и осемнайсет деветмилиметрови патрона под зеленото яке. Защо? Дали не е тръгнал, за да убие някого, или може би оръжието е било за самозащита — ако е така, от кого се е страхувал? Може би това му е било навик, да се разхожда наоколо въоръжен? Има и такива хора. Хора, които дори не се замислят. Защо е заличил серийния номер на пистолета, или може би го е направил някой друг? Мина ми през ума, че скритите устройства за запис, вградени в слушалките му, може да са негов експеримент или някакъв изследователски проект. Определено, Кеймбридж и околностите бяха Мека за технически нововъведения и това беше една от причините Министерството на отбраната, щатът Масачузетс, Харвард и Масачузетският технологичен институт да постигнат споразумение да изградят Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза на северния бряг на река Чарлз, в сградата по биотехнологии на Мемориал Драйв. Може би вече се е дипломирал. Може да е бил компютърен специалист или инженер. Следях върху екрана на айпода странно изкривените картини на жилищните постройки по Мейдър Корт, игрището, Гардън стрийт и наклонените, овехтели плочи на Старото гробище.

На Харвард Скуеър вниманието му привлече вестникарският павилион на Кримсън Корнър и сякаш се замисли дали да не тръгне натам, може би, за да избере вестник от богатата селекция, която двамата с Бентън обожавахме. Това беше нашият квартал. Тук бродехме за кафе и традиционна кухня, за вестници и книги, и най-често се прибирахме с храна за вкъщи, претоварени с великолепни четива, с които затрупвахме леглото през уикендите и празниците, когато си бях у дома. „Ню Йорк Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и „Уолстрийт Джърнъл“, а ако не ти пречи, че новините са остарели с ден-два, може да откриеш пикантни статии от Лондон, Берлин и Париж. Понякога се натъквахме на „Ла Национе“ и „Л’еспресо“ и аз четях за двама ни за Флоренция и Рим; разглеждаме даваните под наем вили и си представяме, че живеем като местните, обикаляме развалини и музеи из италианската провинция и амалфийското крайбрежие.

Мъжът спря на многолюдния тротоар, но сякаш размисли. Двамата със Сок пресякоха забързано улицата, вече бяха на „Масачузетс авеню“. Знаех накъде са се запътили, или поне си мислех, че зная. Вляво по „Куинси стрийт“ ускориха крачка, а мъжът държеше найлонова торба в ръка, сякаш Сок нямаше да издържи още дълго. Подминаха модерната библиотека „Ламонт“ и Харвардския факултетски клуб, тухлена сграда с джорджианска архитектура, музея „Фог“ и каменната готическа църква на Ню Джерусалем, после свиха вдясно по „Къркланд авеню“. Вървяхме тримата заедно. Следвах ги неотстъпно. Пресякохме към „Ървинг“, свихме вляво, бяхме на минути от Нортънс Удс, на минути от нашия дом с Бентън. Слушахме „Файв фор Файтинг“ по сателитното радио: „Дори героите имат право да кървят…“.

Всяка следваща стъпка ни приближаваше към смъртта на мъжа и пропадането на кучето в хапещия студ, а у мен растеше усещането за неотменност. Отчаяно не исках всичко това да се случи. Вървях с тях и сякаш ги водех към ситуацията, понеже знаех какво ги очаква, а те не. Искаше ми се да ги спра и да ги върна. После сградата се появи отляво — триетажна, бяла, с черни жалузи и тъмносив покрив, във федерален стил, издигната през 1824 г. от някакъв трансценденталист, който познавал Емерсън, Торо и Нортън от „Антологията на Нортън“ и Нортънс Удс. Интериорът на къщата, нашата къща с Бентън, беше с оригинални дърворезби и корнизи, с гипсови тавани с лъчи, а над площадките на главното стълбище имаше великолепни френски прозорци със стъклописни сцени от дивата природа, които блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. В тясната тухлена алея едно порше 911 изтощено бълваше облаци пушек от хромови ауспуси.

Бентън даде на заден, стоповете пламнаха като гневни очи, когато удари спирачки заради някакъв мъж и кучето му, които минаваха наблизо. Мъжът със слушалки на главата гледаше към Бентън, може би се любуваше на поршето, черен турбо кабрио автоматик, което той поддържаше блестящо, като лакирано. Чудех се дали ще си спомни младия мъж и неговата хрътка в черно и бяло, или може би не ги беше забелязал, но познавах Бентън. Бил е обсебен, може би така обсебен от мъжа с кучето, както бях и аз. Опитвах се да си припомня какво прави Бентън вчера. Късно следобед отиде до кабинета си в Маклейн, понеже забравил да вземе у дома папката със случая на пациент, за когото трябвало да изготви експертиза днес. Няколко степени на абстракция, млад мъж и неговото старо куче, които ще се разделят завинаги, и моят съпруг, сам в колата си на път за болницата, за да вземе нещо, което е забравил. Наблюдавах развитието на събитията, сякаш бях господ; ако това означаваше да си господ, значи наистина беше ужасно. Знаех какво ще се случи и не можех да направя нищо, за да го предотвратя.