Военна морга

14.

В преддверието, съоръжена с пластмаса и хартия, се подготвях за поредната битка с привични движения. Докато ръководех аутопсиите, никога не съм се чувствала като лекар, дори не като хирург. Подозирам, че единствено онези, които си изкарват прехраната по този начин, могат да разберат какво имам предвид. По време на обучението си в различните медицински институции не се различавах от останалите лекари. Грижех се за болните и ранените на смени, в спешното отделение асистирах при хирургичните интервенции или в операционната зала. Знаех какво е да разрежеш топло тяло с кръвно налягане и с риск да изгубиш нещо съществено. Процедурата тук не можеше да бъде по-различна, но първия път, когато направих сечение със скалпел в студена, безчувствена плът, когато направих своя първи Y-образен разрез на мъртъв пациент, се отказах от нещо, което така и не си възвърнах.

Отказах се от всяка идея за богоподобие, героичност или надареност извън обичайното за смъртните. Отхвърлих илюзията, че мога да излекувам което и да е създание, включително и себе си. Никой лекар не притежава властта да накара кръвта да се съсири, тъкан или кост да регенерира или тумор да се свие. Ние не създаваме естествените биологични функции, единствено ги провокираме в подходяща или неподходяща насока, и в това отношение пред лекарите има повече ограничения, отколкото пред механика или инженера, който реално създава нещо от нищо. Изборът ми на медицинска специалност — все още ужасяващ и патологичен, според майка ми и сестра ми — вероятно ме направи по-откровена от повечето медици. Зная, че когато приложа своето изцелително докосване върху мъртвите, те остават безразлични към мен и подхода ми. Остават си също толкова мъртви, колкото и преди. Не ми благодарят, не ми изпращат картички за празниците, не кръщават децата си на мен. Разбира се, съзнавах всичко това, когато избрах патологията, но то беше все едно да кажеш, че знаеш какво е да участваш в схватка, когато се записваш във флота или те разквартируват в планините на Афганистан. Докато нещо не се случи реално, хората никога не знаят какво точно представлява то.

Не съм в състояние да доловя острата, тежка, лютива миризма на небуфериран формалдехид, без да си спомня колко наивна бях да вярвам, че дисекцията на труп, дарен на науката за учебни цели, може да се сравнява с аутопсията на небалсамиран труп с неизяснена причина за смъртта. Първият ми случай беше в моргата на болница „Джон Хопкинс“ — сурово и примитивно място в сравнение с всичко отвъд тази стая, в която точно сега сгъвах работния екип на съдебномедицински експерт към Въоръжените сили и го подреждах върху пейката. В този час не си бях направила труда да отида до гардеробната или да се замисля за благоприличието. Жената, чието име още помнех, на трийсет и три, беше оставила две малки деца и съпруг, когато почина от следоперативни усложнения заради апендектомия.

И до ден-днешен съжалявах, че беше част от мой научен проект. Съжалявах, че не беше част от работата на редовния персонал и помня, че си помислих колко е абсурдно толкова здраво, младо човешко същество да отстъпи пред инфекция, предизвикана от отстраняването на една по-скоро безполезна червеобразна торбичка от дебелото черво. Искаше ми се да й помогна да се оправи. Докато я обработвах, докато се упражнявах върху нея, ми се искаше да стане и да слезе от онази издраскана маса от неръждаема стомана, посред захабения под в онази ужасяваща подземна зала, която вонеше на смърт. Искаше ми се да е жива, да е добре и да почувствам, че нещо ме свързва с нея. Не бях хирург. Аз просто прилагах открит метод на работа, затова можех да обработя случая, ако обявя война на убийците, или — не така драматично, но по-реално — на правистите.

Ан прояви предвидливост и ме снабди с чифт току-що изпрани медицински панталони, среден размер, и обичайната зелена престилка, с която бях свикнала и която сега облякох под широкия халат. Завързах я стегнато на гърба, преди да обуя защитните терлици от автомата, за да прикрия гумените медицински обувки, които Ан беше изровила отнякъде. Следваха защитните ръкавели, мрежата за коса, маската и защитният екран за лицето, а накрая — двата чифта ръкавици.

— Би ли водила записките вместо мен? — обърнах се към нея, когато се върнах в залата за аутопсии, в обширното пространство от искрящо бяло и лъскава стомана. Тук бяхме само ние двете и пациентът върху масата. — В случай че не ми стигне времето да продиктувам установеното след това, понеже, както личи по всичко, ще трябва да изляза.

— Не сама — напомни ми тя.

— Бентън взе ключа от колата — отвърнах.

— Това няма да те спре. Имаме коли. Не се опитвай да ми хвърляш прах в очите. Ще му се обадя, когато свършим, и да не се разправяме. — Ан беше от хората, които са в състояние да кажат всичко, без да изглеждат неучтиви или груби.

Правеше снимки, докато аз тампонирах разреза в областта на кръста. После тампонирах отверстията, по скоро, за да изключа сексуално насилие, макар че, като се има предвид ситуацията, както ми беше описана, не виждах как би могло да се случи подобно нещо.

— Търсим еднорог — казах, увих аналните и оралните тампони в хартиени пликове, залепих ги и ги надписах. — Тъй като не съм била на местопрестъплението, няма начин да повярвам на каквото и да е.

— Е, никой не е бил — каза Ан. — За което можем само да съжаляваме.

— И иначе, пак щях да търся еднорог.

— Не те виня. И аз на твое място не бих се доверила на казаното от другиго.

— Ако беше на мое място. — Сложих на скалпела ново острие, докато тя пълнеше надписан пластмасов контейнер с формалин.

— Освен ако не съм била самата аз — отвърна тя, без да вдига поглед към мен. — Няма да излъжа, да измамя или да се възползвам от нещо, което не е мое. Никога не бих се отнесла към това място като към своя собственост. Както и да е. Не трябваше да повдигам въпроса.

Нямаше да й позволя да го повдигне. Излишно беше да я поставям в подобна позиция — да изменя на хората, които бяха изменили на мен. Знаех какво е да си в такова положение. Едно от най-неприятните усещания, които можех да си представя; то предполагаше лъжа, преднамерена или не, а аз познавах и това чувство. Неистина, вградена непокътната в същината ти като несмляно зърно в египетските мумии. Не можеш да се отървеш от такова нещо, не можеш да го отмениш, а и не бях сигурна, че ми достигаше куражът. Замислих се за протритите дървени стъпала към мазето на къщата в Кеймбридж. За грубите каменни стени, които стигаха под земята, и седемстотинкилограмовия сейф с деветсантиметрова врата с тройно заключване.

— Не вярвам да си чула някакви слухове относно местопребиваването на останалите — казах после. — Докато беше с Марино в „Маклийн“. — Направих Y-образния разрез от ключица до ключица, после надолу, с кратък обход около пъпа, преди да спра при пубисната кост ниско долу в корема. — Имаш ли представа кой беше навън, на паркинга, и какво става? Както изглежда, по някаква причина, която никой не изглежда склонен да ми разясни, съм под домашен арест.

— ФБР. — Ан не ми каза нещо ново. Отиде до стената, на която до пластмасовите рафтчета с формуляри и диаграми висяха клипбордове. — Поне двама агента бяха на паркинга; имаше и още един, който ни последва. Наистина ни следеше. — Тя събра нужните бланки и избра една папка, след като провери дали прикрепената към нея с шнур химикалка пише. — Един детектив, един агент. Не съм сигурна кой ни последва в болницата, но очевидно той беше алармирал службите за сигурност, преди да стигнем там. — Ан се върна до масата. — Когато отидохме с носилката до лабораторията по невроизобразяване, видяхме три момчета от болничната охрана. Чакаха ни и изглеждаха адски развълнувани. После и онзи човек с колата, с тъмносиния форд „Експлорър“ или „Експедишън“.

Може би колата, с която Бентън току-що отпътува?

— А той излезе ли от автомобила? — запитах аз. — Не си говорила с никого, нали? — Отпрепарирах. Съвсем тънък слой жълта мастна тъкан покриваше яркочервената плът. Мъжът беше много слаб.

— Не се виждаше добре, а аз нямах желание да ходя до колата и да надничам през прозореца. Когато тръгнахме, агентът още беше вътре и ни последва дотук.

Тя взе ребрените ножици от количката с инструменти и ми помогна да отпрепарирам предната част на гръдния кош и коремната стена. Открих органите насред масиран кръвоизлив. Усетих миризмата на клетки, вече в процес на разложение; едва доловимо се усещаше за онова, което щеше да се превърне в отблъскваща воня. Миризмите, отделени от човешкото тяло при разлагането му, са крайно неприятни. Несравними са с тези при птица, опосум или най-големия бозайник, който бихме могли да си представим. В смъртта си сме толкова различни от другите създания, колкото сме и приживе, а аз винаги бих разпознала вонята на разлагащо се човешко тяло.

— Как ще подходим? Анблок? За метала ще видим, когато извадим органите? — попита Ан.

— Мисля, че трябва да синхронизираме онова, което правим, сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка. Да подредим, доколкото можем, нещата в съответствие със скенера, защото не съм сигурна, че ще съумея да видя феромагнитните тела, освен ако не се фокусирам непосредствено върху тях с лещи. — Избърсах окървавените си ръкавици с кърпа и пристъпих до монитора, който Ан беше разделила на квадранти, за да мога да избирам между изображенията от магнитния резонанс.

— Ситни и пръснати като барут — предположи тя. — Макар и да не виждаме металните частици, понеже те спират сигнала.

— Вярно. Повече артефакти от взрива, повече кухини в началото, отколкото към края. При входното отвърстие количеството е по-голямо — посочих екрана с окървавена ръкавица.

— Но по повърхността няма и следа от нагар — каза тя. — А това е много по-различно от огнестрелна или контактна рана.

— По нищо не прилича на огнестрелна рана — отвърнах.

— Вижда се, че каквото и да е, това нещо тръгва оттук. — Тя посочи входната рана на кръста. — И наистина, нищо на повърхността. Непосредствено под нея, на около сантиметър и половина — а това наистина е странно. Ако допреш нещо до нечий гръб и стреляш, нагар се наслагва върху дрехите и входното отвърстие, а не на сантиметри под тях.

— Вече огледах дрехите му.

— Липсват изгаряния и сажди, няма и следи от барут — каза тя.

— Не и масирани — коригирах я, понеже невъзможността да видим барутния нагар не означаваше, че няма такъв.

— Да, точно така. Нищо доловимо.

— А Мороу? Не допускам, че е слязъл долу, докато Марино е обработвал тялото в идентификационната, снемал е отпечатъци и е събирал личните вещи. Не вярвам някой да се е сетил да помоли Мороу да направи предварителен тест за нитрити върху дрехите, понеже тогава никой не е знаел, че може да има нагар или дори, че има входно отвърстие, което съответства на прореза върху дрехите.

— И аз не предполагах подобно нещо. А и той си тръгна рано.

— Чух. Е, все още можем да направим теста, но ще бъда наистина изненадана, ако получим потвърждение на резултатите от магнитния резонанс. Когато Мороу или може би Филип дойде, да изискаме теста на Грис. Просто за да задоволя любопитството си, преди да продължим. Готова съм да се обзаложа, че ще е отрицателен, но поне няма да навреди; няма да изгубим нищо.

Процедурата е бърза и проста и предполага по-слабо чувствителна фотографска хартия, третирана с разтвор на сулфанилова киселина, дестилирана вода и алфа-нафтиламин. Притисната върху въпросното място на дрехата и впоследствие подложена на допълнителна обработка, дава специфично пурпурночервено оцветяване.

— Разбира се, че ще изискаме и енергоразпръскваща спектроскопия — добавих аз, — но в наше време е добре да се правят повече неща, понеже оловото бавно, но сигурно изчезва от арсенала, а повечето от тези тестове идентифицират оловото, което пък е токсично за околната среда. Затова да започнем да проверяваме за цинкови и алуминиеви сплави, за различните стабилизатори и пластификатори, каквито добавят към барута при производството. Поне тук, в Съединените щати. Не говорим за бойното поле, където тровенето на околната среда с тежки метали се приема положително и целта е създаването на мръсни бомби — колкото по-мръсни, толкова по-добре.

— Не това е нашата цел, надявам се.

— Не, не е. Ние не правим така.

— Никога не знам на какво да вярвам.

— Аз знам на какво да вярвам; поне в някои отношения. Зная какво отново се връща върху нас, когато докарат военните ни в Доувър — отвърнах. — Знам какво има в тях. И какво няма. Знам какво произвеждаме ние и какво — другите: иракските бунтовници, талибаните, иранците. Това е едно от нещата, които правим — анализираме материала, за да преценим кой го произвежда и кой го доставя.

— Значи, когато слушам за оръжие или бомби, произведени в Иран…

— Оттам тръгва всичко. Как разбират Съединените щати? Чрез проучване на нашите мъртъвци. Правим изводи въз основа на онова, което ни показват те.

Подехме този разговор за войната заради онази, другата война, убила един човек, прекалено млад, за да бъде преустановен животът му. Мъж, извел хрътката си — вече на възраст — на разходка в цивилизования свят на Кеймбридж и свършил под моите грижи.

— В Тексас са разработили наистина любопитна технология, за която бих искала да науча повече. — Връщам се отново върху барутния нагар, понеже е по-безопасно да говорим за това. — Съчетание на микроекстракция в твърда фаза с газова хроматография и азотно-фосфорен детектор.

— Съвсем като за Тексас. Там щатският закон постановява всеки да носи оръжие. Или огнестрелното оръжие може да се отчете като разход пред данъчните, подобно на земеделието и животновъдството тук?

— Е, не съвсем — отвърнах. — Но бихме искали да направим нещо подобно в нашия Център. Очаквам повсеместно и широко разпространение на „зелените“ боеприпаси.

— Разбира се. Не замърсявай околната среда, докато произвеждаш оръжие.

— Учените по времето на Сам Хюстън са можели да доловят прашинка барут, но в случая и това не е приложимо, защото знаем, че в този човек металът, макар и в големи количества, е почти на микроскопско равнище. Все пак, макар и превантивно, Марино би следвало да приложи набора за барутен нагар поне върху ръцете. Мъжът е бил въоръжен, все пак.

— Зная, че поне това е направил, преди да снеме отпечатъците — каза Ан. — Заради огнестрелното оръжие, макар да нямаше показатели, че е било използвано. Поне когато влязох в идентификационната, го видях да взема натривки от ръцете му.

— Не и от раната обаче, понеже я установихме по-късно. Тя не е била тампонирана.

— Не съм правила нищо. И не бих направила. Не е в моя ресор.

— Добре. Ще се погрижа за това, когато стигна дотам. И когато го обърнем — реших аз. — Да извадим вътрешностите сега, за да тампонирам повърхността на раневия канал. Ще използвам магнитнорезонансните изображения като карта и ще взема колкото може повече материал с надеждата, че макар да не ги виждаме, ще изолираме някаква част от тях. Знаем, че става дума за метал. Въпросът е какъв е металът и как е използван.

В монтираните на стената стоманени шкафове намерих попивателна хартия. А Ан извади вътрешните органи от тялото и ги постави върху дисекционната дъска.

— Не мога да ти опиша какъв проблем са в наше време хората с метал в тялото — говореше тя, докато обираше органни фрагменти от гръдния кош, който сега зееше отворен и празен като китайска купа, а ребрата проблясваха мътно насред яркочервената плът. — Включително стари куршуми от неекологичен вид. Сдобихме се с подобни субекти след болничните обяви за набиране на доброволци. Говоря ти за съвършено нормални хора. За всички онези хора, които се отзоваха, а те са точно толкова нормални, колкото ние с теб, представяш ли си? От нищо не се оплакват. Като че ли е естествено да имаш стар куршум в тялото си.

Тя върна частите от левия бъбрек, левия бял дроб и сърцето на обичайното им анатомично местоположение върху дъската, сякаш редеше пъзел, и каза:

— Случва се по-често, отколкото можеш да предположиш. Е, не толкова често, колкото би си помислил човек като теб, понеже ние от моргата непрекъснато се натъкваме на подобни неща. И следваме отъпкания път — куршумите са оловни, а оловото няма магнитни свойства и не създава проблеми при скенера. Обикновено това е проблем на някой недоучил психиатър или на онзи, който не може да направи връзка между един случай и следващия, когато отново ще сгреши. Олово, желязо, никел, кобалт. Всички куршуми, всички сачми са феромагнитни, пет пари не давам дали ги наричат „зелени“. Те реагират на въртящия момент заради магнитното поле. А това може да се окаже проблем, ако човек има фрагмент в тялото си, в непосредствена близост до кръвоносен съд или орган. Пази боже пък нещо да е останало в мозъка, ако някой клетник е бил прострелян в главата преди сто години. Премести ли се старият куршум на неподходящо място, нито „Паксил“, нито „Невротонин“ ще облекчат емоционалното му разстройство.

Тя изплакна един фрагмент от бъбрека и го постави върху дисекционната дъска.

— Ще трябва да измерим колко кръв е останала в перитонеума. — Огледах отвърстието в диафрагмата, което забелязах преди часове, когато проследих раневия канал при компютърната томография. — Поне триста милилитра, предполагам, преминали през разкъсаната диафрагма, и поне петдесет милилитра в перикардиума, което при нормални обстоятелства подсказва времевия интервал до настъпването на смъртта и силата на кръвотечението. Но не и като се вземе предвид степента на разкъсването, което тук напомня на травма от експлозив. Не е имал време на оцеляване. В момента, в който е стигнало сърцето, дишането е приключило. Ако бях склонна да използвам термина „мигновена смърт“, бих го направила в този случай.

— Необичайно е. — Ан поднесе към мен малък фрагмент от бъбрека: твърд, потъмнял до кафяво, с жълтеникаво обезцветяване и разкъсани краища. — Какво е това? Изглежда почти фиксиран, сварен, не знам как да го нарека.

Но имаше и друго. Когато приближих лампата и огледах органите, забелязах твърди, сухи фрагменти от долния лоб на десния бял дроб и лявата сърдечна камера. Обрах с метална пипета насъбралата се кръв и съсирените от медиастинума, или средната част на гръдната кухина, и открих още фрагменти и малки, твърди бучки кръв с неправилна форма. При по-внимателен оглед на разкъсания ляв бъбрек забелязах кръвоизлива в околобъбречното пространство и интерстициалния емфизем, както и още свидетелства за същите абнормални тъканни изменения в зоните, близо до раневия канал, всъщност в тъканите, най-силно изложени на разкъсвания след експлозията. Но каква е била тази експлозия?

— Прилича на замразени тъкани — тъкани, които са били почти изсушени със замразяване — казах и долепих лист попивателна с надпис върху мястото, от което е взета пробата: ЛДЛ е „ляв долен лоб“, ЛБ е „ляв бъбрек“, а ЛК — „лява сърдечна камера“.

Силната светлина на хирургичната лампа и увеличението на лупата не подпомагаха особено усилията ми да различа тъмносребристите точици на онова, което е експлодирало в този човек, когато са го проболи в гърба. Различих влакна на други частици. Ако не се погледнат под микроскоп, биха останали незабележими. Изпълних се с надежда. Нещо, непредвидено от извършителя, е било оставено там — следи, които навярно ще ми дадат информация за оръжието и за този, който го е използвал. Преместих аспиратора на най-ниското деление, така че през него да не може да премине нищо друго, освен въздух, и започнах внимателно да събирам кръвта.

Докосвах със стерилната хартия повърхността на органите и периферията на раните и слагах листовете един по един в аспиратора, където леката въздушна циркулация щеше да облекчи изпарението и засъхването на кръвта, без да увреди полепналото по тях. Взех проби от тъканите, които изглеждаха като изсушени със замразяване, и ги депозирах в кутии от пластифициран картон и в малки контейнери с формалдехид. Казах на Ан, че ще са ни нужни много снимки и ще помоля колегите да огледат вътрешните разкъсвания и късчетата с блед, жълтеникав цвят. Щях да ги попитам дали вече са виждали нещо подобно, и докато го казвах, започнах да се чудя кого имам предвид. Не Бригс, разбира се. Не бих посмяла да му изпратя каквото и да е. Определено не и Филдинг. Никой от хората, които работеха тук. Не се сещах за никого, освен Бентън и Луси, чието мнение нямаше да ми помогне, нито щеше да има някакво значение. Проблемът беше мой и аз трябваше да намеря решението му.

— Да го обърнем — казах.

Лишен от органите си, той беше с лек торс и с тежка глава.

Измерих входната рана, описах я, посочих точното й местоположение и проследих раневия канал през органите. Установих всяка зона, перфорирана, както вече бях сигурна, от тесен нож с двуостър край.

— Ако погледнеш раната, ще забележиш двата остри ръба — ъглите, оставени от двете остриета, върху това, което прилича на илик — обясних на Ан.

— Виждам — каза тя. Погледът й иззад пластмасовите очила издаваше несигурност.

— Виж тук обаче. Тук, в сърцето, свършва раневият канал. Забележи колко еднакво изглежда той в двата си края. И от двете страни е силно заострен. — Приближих лампата и й подадох лупата.

— Малко по-различен е от раната на гърба — каза тя.

— Да. Защото, когато е стигнало сърдечния мускул, острието не е проникнало дълбоко в него; влязъл е само върхът. За разлика от другите рани, които е оставило след себе си — показвах й аз. — Върхът е проникнал и е бил последван от острието, и както сама можеш да се увериш, единият край на раната е само малко по-изтъпен и по-разтеглен. Ето, тук се вижда много ясно. Проболо е левия бъбрек и е продължило по-нататък.

— Мисля, че разбирам за какво говориш.

— Не е това, което човек очаква от нож — пеперуда, нож за обезкостяване, кама, които са все с две остриета — и двете са остри от върха до дръжката. Това ми напомня за връх на копие — изострено от двете страни на върха, но след това става с един ръб. Виждала съм такива бойни ножове, или по-точно нещо като дълъг нож с двуостър край или байонет, при които върхът на острието е заострен от двата края, за да улесни проникването при пробождане. Следователно, имаме входно отвърстие от около сантиметър и два остри края на раната, като единият е малко по-изтъпен от другия. Ширината е от около милиметър и половина. — Аз правех измерванията, а Ан ги записваше върху схемата на тялото.

— Значи острието е около 0,9 милиметра при върха, а в най-широката си част е милиметър и половина. Много е тясно. Почти като стилет — каза тя.

— Стилетът обаче е с двуостър резец.

— Правен по поръчка? Острие, което инжектира нещо, което впоследствие експлодира?

— Без да предизвика термални наранявания, без изгаряния. Всъщност, това, което виждаме тук, напомня повече на измръзнало място, на което тъканите са твърди и обезцветени — напомних й, докато измервах разстоянието от отвърстието върху гърба на човека и тила му. — Шейсет и три сантиметра и седем милиметра; на пет сантиметра от средата на гръбначния стълб. Посоката е нагоре и навън, с обширни подкожни и тъканни емфиземи по раневия канал с напречен прорез през лявото дванайсето ребро. Перфориран параспинален мускул, околобъбречна мастна тъкан, лява надбъбречна жлеза, ляв бъбрек, диафрагма, ляв бял дроб, перикардиум, свършва в сърцето.

— Колко дълго трябва да е едно острие, че да перфорира всичко това?

— Поне дванайсет сантиметра.

Тя включи аутопсионния трион и отново обърнахме тялото по гръб. Поставих облегалката за глава под врата и разрязах черепа от ухо до ухо по линията на косата, така че разрезът да остане невидим. Отпрепарирах скалпа и свалих лицето като чорап, като нещо тъжно, с разкривени черти, сякаш плачеше. Черепът блесна, бял като яйце.