Военна морга

20.

Въздухът беше тежък, пропит с миризмата на дим. Огнището на отсрещната стена беше пълно с полуизгорели цепеници, покрити с купести облаци от сиво-бяла пепел. Наслоена и фина като паяжина. Тук беше горяло нещо, в което нямаше много целулоза и затова гореше чисто — памучен плат или скъпа хартия.

Който и да беше запалил огъня, го беше направил при затворена вентилационна тръба. Предполагаше се, че това е бил Филдинг, макар никой да не беше съвсем сигурен защо, освен ако не приемехме, че съвсем си е изгубил ума или се е надявал, че неговото „малко дюкянче на ужасите“ ще изгори до основи. Но ако това е било намерението му, явно не беше подходил подобаващо. Мислено отбелязах газовата бутилка в ъгъла, кутиите боя и разредител, рогозките и купчините цепеници. Накъдето и да погледнех, виждах възможност лесно да се запали голям пожар. Затова огънят в камината ми се стори безсмислен, освен ако Филдинг не е бил толкова умопомрачен, че не е можел да мисли или не се е опитвал да изпепели сградата, а само да се избави от нещо. Да унищожи улики, навярно. Или го беше направил някой друг?

Огледах неравномерната светлина на импровизираните лампи с нисък волтаж, увесени на куки по стълбовете със защитени в мрежа крушки. По старата пейка, изпъстрена с петна от боя, бяха разпилени инструменти, скоби, бургии, четки за боя, пластмасови контейнери с Г-образни пирони за дюшеме, отвертки и електрически инструменти — бормашина с подвижни приставки, циркуляр, шкурка и струг. По пейката и по циментовия под имаше метални стружки и стърготини. Всичко беше мръсно, покрито с ръжда. Нищо, освен тежкия найлон и шперплата, закован по прозорците, не защитаваше инвестициите на Филдинг в преустройството на дома от влажния морски въздух. От другата страна на помещението имаше друга врата, която сега зееше широко отворена и дочувах гласовете и звуците, които долитаха от стълбите надолу към избата.

— Какво си събрал тук? — попитах Марино, докато се оглеждах наоколо и си представях какво ще видя под микроскопа. Ако можех да погледна под микроскоп проби от работното място на Филдинг, подозирам, че бих видяла късчета ръжда, влакна, пръст, мръсотия, части от насекоми.

— Е, ако погледнеш металните стружки, ще ти стане ясно, че някои са съвсем отскоро, понеже още не са ръждясали и са съвсем блестящи — отвърна Марино. — Виж, имаме проби. Изпратихме ги, за да видят под микроскоп дали няма да са като тези, които намери в тялото на Илай Салц.

— Фамилното му име не е Салц — напомних му за кой ли път.

— Да сравнят следите от инструментите, нали се сещаш — рече Марино. — Не че имаме повод да се съмняваме в това какво е направил Филдинг. Намерихме кутията.

Кутията на „Оса“.

— Няколко гилзи от газови патрони, няколко допълнителни пълнителя, дори ръководство — продължи Марино. — От — до. Според компанията Джак направил поръчката преди две години. Може да е било заради гмуркането. — Той вдигна едрите си рамене в огромния костюм. — Не знам — освен да го е поръчал преди две години, за да убие Илай. А преди две години Джак е бил в Чикаго, това е повече от сигурно. Подозирам, че ще попиташ за какво му е бил летящият робот. — Марино крачеше около мен с огромните си зелени ботуши и все поглеждаше вратата към стълбището надолу, сякаш беше любопитен какво става там. — Доколкото знам, единственото, което може да те убие в Грейт Лейкс, е живакът в рибата.

— У нас е. Имаме кутията и газовите патрони. Всичко имаме. — Исках да разбера в кои лаборатории са били изпратени уликите. Исках да се уверя, че Бригс не е изпратил веществените доказателства по моя случай във военните лаборатории в Доувър.

— Да-а-а, такива ми ти работи. Като оставим ножа и самия робот. Още не сме ги намерили. Предполагам, че го е захвърлил, след като е пробол момчето. От някой мост, кой знае откъде. Не е чудно, че не искаше никой да ходи на местопрестъплението в Нортънс Удс, нали? — Кървясалите очи на Марино се взряха в мен, после разсеяно се разходиха наоколо — хората реагират така, когато онова, което виждат, не е ново за тях. Бил е тук с часове, преди да дойда аз.

— А тук? — Коленичих пред камината — отворена и изградена от стари тухли, от каквито навярно е била първоначално и цялата сграда. — Какво е правено тук? — Твърдата качулка се плъзна над очите ми. Свалих я и я оставих на пода.

— Какво? — Марино ме гледаше, без да помръдне.

Доближих облечения си в ръкавица пръст до белезникавата пепел, а тя, сякаш беше безтегловна, се надигна и раздвижи от въздуха, като че ли мислите ми я местеха. Опитвах се да я запазя такава, каквато я виждах. Прекалено крехка беше, че да я пренеса изцяло, но и аз до голяма степен бях сигурна, че можех да разпозная какво се е случило в камината, или поне част от случилото се. Бях виждала нещо подобно. Наистина, не в последно време; може би не и през последните десет години. В днешно време документите обикновено са разпечатани на принтер, а не написани на машина, на не особено скъпи листове с високо съдържание на целулоза, която гори непълно и оставя голямо количество пепел и сажди. Когато се изгори, хартията с високо съдържание на памучни влакна изглежда съвсем различно. Веднага се сетих за писмото на Ерика Донахю, което тя твърдеше, че изобщо не е писала.

Обърнах се към Марино:

— Предлагам да покрием камината, за да не разместваме пепелта. Така или иначе, преди да предприемем каквото и да е, трябва да я фотографираме, както е. Да го направим, а после да я съберем в контейнери за лабораторията по съдебна експертиза.

Едрите му, обути в ботуши крака се приближиха и той попита:

— Защо?

Всъщност, интересуваше се защо се държа, сякаш съм на местопрестъпление. Отговорът, ако трябваше да дам такъв, щеше да е — понеже все някой трябваше да го направи.

— Нека свършим всичко както трябва, както знаем и както винаги сме го вършили. — Срещнах изцъкления му поглед. Всъщност, казвах му, че нищо не е приключило. Не ме интересуваше какво мислят останалите. Нищо не беше приключило, докато не приключеше наистина, реално.

— Да видим какво имаме. — Той приклекна до мен.

Всяко наше движение беше придружено от синтетичното скърцане на жълтите ни гащеризони, а плодовата им миризма ми напомни на нови душ-завеси.

— Напечатани букви в пепелта — посочих аз и купчината отново се раздвижи.

— Е, ти си ясновидецът сега и ако разчетеш нещо от изгореното тук, трябва да се цаниш по магазинчетата за чудеса наоколо.

— Можем да го разчетем, понеже скъпата хартия гори чисто, става бяла и мастилените букви от пишещата машина могат да бъдат различени. И преди сме го правили, Марино. Съвсем неотдавна при това. Виждаш ли онова, което гледам в момента? — посочих аз, въздухът се раздвижи и пепелта пак се размести. — Буквално може да се различат мастилените клишета на печатния текст. Поне отчасти. Бостън и донякъде пощенския код. Същият код като върху писмото, което получих от мисис Донахю, макар тя да твърди, че не го е написала и че пишещата й машина е изчезнала.

— Е, в къщата има една машина. Портативна, зелена — от старите. На масата във всекидневната е. — Изправи се и приклекна, сякаш коленете го наболяваха.

— В съседната стая има зелена пишеща машина?

— Мислех, че Бентън ти е казал.

— Допускам, че и след час няма да може да ми каже всичко.

— Не се ядосвай. Най-вероятно няма да може. Направо да не повярваш каква кочина е там. Изглежда, че когато се е преместил, Филдинг така и не си е разопаковал багажа. Навсякъде само кашони. Същински погреб!

— Не вярвам да е имал портативна пишеща машина. Сигурно не е негова.

— Освен ако онова хлапе, Донахю, не му е било съучастник. Поне такава е теорията за произхода на повечето боклуци тук.

— Не и според майка му. Джони е ненавиждал Джак. Как тогава Джак ще се сдобие с пишещата машина на майка му?

— Ако изобщо е нейна. Не можем да сме сигурни. А после — наркотиците — продължи Марино. — Очевидно Джони е вземал наркотици по времето, когато е започнал да ходи на таекуондо при Филдинг. Едно плюс едно прави две, нали?

— Ще видим кое влиза в нашето уравнение и кое — не. А листове за писма или някаква хартия?

— Не забелязвам наоколо.

— Освен това тук — напомних му, че както по всичко изглеждаше, част от хартията на Ерика Донахю, или навярно всичката, е била изгорена, независимо какво е останало от писмото, което някой ми беше написал, уж от нейно име.

— Слушай… — Марино така и не продължи.

Не беше и нужно. Знаех какво щеше да каже. Щеше да ми напомни, че стане ли дума за Филдинг, аз не можех да разсъждавам рационално. Марино беше убеден, че знае най-добре. Хубаво. Заради общото ни минало. Марино и преди е бил наоколо. Помнеше дните в съдебномедицинската патология в Ричмънд, когато Филдинг беше мой колега, мое протеже, а както по всичко личеше, в умовете на хората и много повече.

— И това ли беше тук, така? — запитах аз и посочих ролката оловносиво тиксо върху пейката.

— Ами да. Определено — каза той и клекна над отворената кутия с веществени доказателства на пода. Вдигна плика с тиксото, поставено там, понеже ръбът можеше да бъде напаснат с последната откъсната от него лента. — Кажи ми, за какъв дявол си я е набавил и какво е правил с нея?

Говореше за Филдинг. Как Джак Филдинг се беше сдобил с пишещата машина на Ерика Донахю и защо му е било да съставя писмо, уж от нейно име, и да поръчва то да ми бъде предоставено лично от нает шофьор, който обикновено обслужва събития като бар мицва и сватби? Дали Джони Донахю беше снабдил Филдинг с пишещата машина и листовете? И ако да, защо? Може би Филдинг просто е манипулирал Джони? Примамил го е в капана?

— Кой знае — навярно, последен опит да впримчи хлапето — каза Марино в отговор на въпроса, който сам си беше задал, и изрече на глас собствените ми мисли, които се готвех да отхвърля като възможност. — Добра тема за размисъл за Бентън.

Но Бентън не беше тук. Отново говореше по телефона си или навярно се съвещаваше със себеподобните си от ФБР, а може би и с агента от женски пол на име Дъглас. Мисълта за нея ме правеше неспокойна, но се надявах, че съм само параноична и несправедлива и че нямам повод да се тревожа относно естеството на връзката му със специален агент Дъглас. Надявах се втората чаша от кафе в колата й да не е била на Бентън, двамата да не са обикаляли наоколо, да не са прекарвали много време заедно, докато аз бях в Доувър, а преди това във Вашингтон. Хрумна ми, че в момента бях не само пълномощник и лош наставник, но и лоша съпруга. Всичко изглеждаше опропастено. Усещането за предопределеност ме преследваше. Сякаш работех на местопрестъплението по собственото си убийство, сякаш животът, който познавах, не беше оцелял в мое отсъствие, а сега аз провеждах разследване и се опитвах да възстановя кое ме беше съсипало.

— Да се заемем с това — казах на Марино. — Знаеш ли дали някой е докосвал пишещата машина. „Оливети“? Надявам се да не е.

— Имаше доста неща за вършене. — Всъщност ми казваше, че полицията е имала по-важни въпроси за разрешаване, вместо да се занимава с някаква си стара пишеща машина. — Намерихме кучето вътре, както ти казах. И спалнята, която, по всичко личи, е използвал Филдинг. Човек би казал, че не е живеел непрекъснато тук, но всичко се е случило на това място. — Посочи пристройката, в която бяхме. — Пишещата машина е в кутията на масата във всекидневната. Отворих я да видя какво има вътре, но само толкова.

— Тампонирай клавишите за ДНК, преди да я опаковаш и да я изпратиш в лабораторията. Искам тези тампони да бъдат анализирани първи. Ще ни подскажат кой е писал на нея.

— Мисля, че знаем кой.

— След това пишещата машина трябва да отиде в лабораторията по съдебна експертиза на документи за сравнение на лицевите страни на печатните букви, анализ на тиксото върху плика и проверка дали не идва от ролката, за която току-що говорихме. Трябва и да потърсим следи по него — ДНК, отпечатъци или каквото и да е. И не бъди изненадан, ако всичко ни насочи към семейство Донахю. Ако уликите са от дома им, или намерим отпечатъци или ДНК оттам.

— Защо?

— За да компрометират сина им.

— Не съм допускал, че Джак е толкова умен — каза Марино.

— Не съм казала, че е компрометирал когото и да е. Не съдя и не обвинявам нито него, нито някого другиго — отвърнах хладно аз. — Разполагаме с неговия ДНК профил и с пръстовите му отпечатъци в случай на извънредна ситуация, както имаме и нашите. Затова лесно бихме го включили или изключили. Имаме ли други профили? Можем да намерим ДНК от повече от едно лице. Всъщност, би следвало да очакваме подобно нещо. И профилите незабавно да бъдат пуснати през Комбинираната система за ДНК индекс.

— Добре. Щом искаш.

— Трябва да бъдат пуснати веднага, Марино. Защото знаем къде е Джак. Но ако е замесен и някой друг? Не изключвам семейство Донахю. Не можем да си позволим да губим излишно време.

— Както кажеш, докторе. Както кажеш — промърмори Марино.

Можех да прочета мислите му: „Това е къщата на Джак Филдинг, това е неговата «хижа на убийствата», неговото «малко дюкянче на ужасите». Защо ни е да си навличаме всички тия главоболия?“. Но Марино нямаше да ми каже подобно нещо. Приемаше, че спонтанно ще отхвърля всичко. А аз таях смътната и ирационална надежда, че Филдинг не е убил никого; че някой друг по странен начин се е възползвал от собствеността и вещите му и е отговорен за престъпленията; някой друг — не Филдинг, който беше жертвата, а не чудовището, за каквото го смятаха всички.

— Не сме сигурни дали семейството му не е било тук — напомних на Марино търпеливо и спокойно, но с нетърпящ възражение тон. — Съпругата му и двете му малки дъщери. Не знаем кой е идвал в къщата и е бил в контакт с вещите.

— Да бе, ще дойдат от Чикаго в това бунище.

— Кога по-точно са напуснали Конкорд? — Семейството му живееше там, в наета от Филдинг къща, която аз му бях помогнала да намери.

— Миналата есен. Пълно съвпадение във всяко отношение. — Поредната хипотеза на Марино. — Футболистът и случилото се, след като семейството на Филдинг се е завърнало в Чикаго, а той е дошъл и се е опитал да оправи мястото. Всъщност е живял в него като клошар. Можеше да ти изпрати поне някакъв имейл и да те уведоми, че нещата тук не вървят добре за него. Че жена му и децата са офейкали скоро след като Центърът е започнал да приема случаи.

— Не ми е писал. Жалко.

— Е, не казвам, че аз трябваше да го сторя. — Марино запечата ролката тиксо в найлонова торба за веществени доказателства. — Не е моя работа. Нямаше да започна кариерата си на това място с доноси срещу екипа; с обяснения, че Филдинг, както обикновено, се държи като пълен неудачник, какъвто всъщност е, а ти би трябвало да очакваш подобно нещо, след като си стигнала до блестящата идея да го приемеш обратно.

— Трябвало ли е да очаквам подобно нещо? — Издържах налятия с кръв и изпълнен с възмущение поглед на Марино.

— Сложи си качулката, преди да слезеш долу. От тавана виси какво ли не, включително и дяволските лампи, увесени като по Коледа. Ще трябва да отида до камиона, а зная, че и на теб ще ти е нужно малко време.

Наместих закопчалката на твърдата шапка и я затегнах. Марино нямаше да дойде с мен в избата не защото искаше да ми даде времето, от което се нуждаех. Нито пък беше толкова чувствителен, че да ми даде възможност да се справя със ставащото долу, без да ме следва по петите и неотстъпно да ми диша във врата. Може да беше решил така, но като го слушах как шляпа с ботушите във ваните навън, до вратата, докато влизаше и излизаше от водата, си представих доколко неприятна би била подобна сцена за него. Това нямаше кой знае колко общо с отблъскващите телесни течности, вече разтекли се от топлината, нито пък с предпазливостта му относно евентуална инфекция с хепатит, СПИН или някакъв друг вирус; относно всичко, свързано с начина, по който телесните течности бяха попаднали тук. Ритуалното миене на Марино в пълните с вода и препарат за съдове пластмасови вани беше неговият опит да се пречисти от вината, която знаех, че изпитва.

Не беше видял Филдинг да върши каквото и да е, и това беше проблемът на Марино. Начинът, по който мислеше за случилото се, предполагаше, че е забелязал нещо, и както обясних на Бентън, докато шофирахме насам, а после и на Марино по телефона, екстракцията на сперма не е по-различна от вазектомия, като оставим факта, че, по очевидни причини, с мъртво тяло подобна процедура се извършва още по-бързо и е още по-проста. Не е нужна локална анестезия, лекарят не трябва да мисли как се чувства пациентът, дали няма да съжали или да възникне друг някакъв емоционален отклик.

Малката пункция от едната страна на скротума, през която да вкара иглата в еякулаторния дуктус и да екстрахира спермата, беше единственото, което Филдинг е трябвало да направи. Щяло е да му отнеме само няколко минути. Отишъл е в хладилното помещение преди аутопсията, след като се е уверил, че наоколо няма никой и че е бил при тялото колкото се може по-скоро след настъпването на смъртта, което пък в ретроспекция би обяснило защо той преди всички останали беше забелязал, че мъжът от Нортънс Удс кърви. Първото, което Филдинг е направил в понеделник сутринта, след като е влязъл в сградата, е било да отиде в хладилното помещение, за да се сдобие с последното си недоброволно дарение на сперма. Именно тогава е забелязал кръвта на масата под трупния чувал. После бързо е слязъл по коридора и е уведомил Ан и Оли.

Ако през шестте месеца, докато бях в Доувър, някой е могъл да забележи, че става нещо подобно, то това е била Ан, казах на Марино. Тя така и не е обърнала внимание какво върши Филдинг, нито пък е имала представа, че става нещо нередно. Въз основа на намереното във фризера в избата и от разпилените по пода останки знаехме, че той е екстрахирал сперма от поне сто пациенти, вероятно за стотици хиляди долари, а може би и повече, в зависимост от тарифата, която е сложил, и от това дали е отчитал какво е в състояние да предложи семейството или заинтересованата страна. Полицаите наричаха „течно злато“ стоката, продавана на черния пазар от Филдинг — негово творение, а аз не можех да спра да мисля за Илай като за обект на неговия избор в качеството му на недоброволен донор, ако приемехме, че това е било намерението на Филдинг, макар че всъщност никога нямаше да узнаем.

Но до момента, в който Филдинг е отишъл в хладилното помещение вчера сутринта, там е имало само един мъжки труп, достатъчно скорошен, че да е подходящ кандидат за екстракция на семенна течност, и това е бил Илай Голдман. Другият труп е бил на възрастен мъж и би било крайно неправдоподобно да е имал близки, заинтересовани от покупката на негова сперма; третото тяло пък било на жена. Ако Филдинг беше убил Илай с инжекционния нож, дали би бил така безочлив и безразсъден, че да вземе сперма от младия мъж, и на кого се е готвел да я продаде, без самият той да се уличи? Подобен опит от негова страна би бил равнозначен на самопризнание за убийство.

Вероятността Филдинг да не е знаел кой е неидентифицираният мъртъв млад мъж, когато са го уведомили в неделя следобед, не ми излизаше от ума. Не си беше направил труда да отиде на местопрестъплението и в онзи момент не е имал повод да бъде заинтересован. Все така подозирах, че не е бил наясно, докато не е влязъл в хладилното помещение, а тогава е разпознал Илай Голдман. Все пак, поддържали са връзка помежду си. Може да е било заради наркотици и затова Илай да е носел един от пистолетите на Филдинг. Може Филдинг да е дал или продал глока на Илай. Със сигурност някой го е направил. Наркотиците, оръжието, а може би и още нещо. Само да имаше начин да надникна в мислите на Филдинг, когато е влязъл в хладилното помещение малко след седем вчера сутринта. Тогава щях да знам. Щях да знам всичко.

Отстраних висящата крушка от пътя си, за да не ударя твърдата качулка в нея, докато слизам по каменните стъпала с неудобния жълт костюм и грубите гумени ботуши.

По гърба ми се стичаше студена пот. Бях притеснена заради Бригс, заради евентуалната си среща с него; тревожех се и за хрътката на име Сок. Тревожех се за всичко, за което бих могла да се тревожа, най-вероятно, защото не бях в състояние да понеса онова, което щях да видя. Но така беше по-добре; колкото и да се оплаквах от Марино, той всъщност беше постъпил правилно. Не бих искала тялото на Филдинг да бъде пренесено в Центъра. Не бих искала да го видя в чувал върху стоманена носилка на колела. Марино ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че ако имах избор, бих поискала да видя как е умрял Филдинг, да получа уверението, че всичко е било такова, каквото изглеждаше, и че установеното от Бригс при огледа на тялото няколко часа по-рано е същото, което съм видяла и аз, и че двамата с Бригс сме на едно мнение относно причината и начина на смъртта на Филдинг.

Избата беше от измазан с варов разтвор камък, със сводест таван, също от камък, и без прозорци. Помещението беше прекалено тясно за толкова много хора, всички облечени като мен в яркожълто с плътни черни ръкавици, зелени гумени ботуши и яркожълти твърди шапки. Някои от присъстващите бяха с твърди, други — с хирургически маски; разпознах и изследователите от собствения си екип. Трима от ДНК лабораторията вземаха с тампони проби от пода, зарит със счупени епруветки и черни тапи. До тях беше нагревателят, за който спомена Марино, и един лабораторен криогенен фризер от неръждаема стомана, същият модел и марка като този, който използвахме в лабораторията за съхранение на биологични проби при ултраниски температури.

Вратата на фризера беше широко отворена, плъзгащите се полици бяха празни, понеже някой, най-вероятно Филдинг, беше отстранил всички проби и ги беше разбил в каменния под, а после включил нагревателя. Забелязах етикети върху стъклените парчета по иначе чистия под. Помещението беше варосано с нещо матово, грунд, най-вероятно. Приличаше на винарска изба, превърната в лаборатория със стоманена мивка и стоманен тезгях, имаше стойки с епруветки, големи стоманени контейнери с течен азот, а в средата на основното помещение, в което стоях и аз — дълга метална маса, използвана от Филдинг най-вероятно за експедиране на стоката, както и няколко стола, единият от които леко изтеглен, сякаш някой беше седял на него. Огледах първо стола. Търсех кръв, но не забелязах такава.

Масата беше покрита с бяла касапска хартия. Върху нея стояха подредени дълги до лактите яркосини крио-ръкавици, ампули, стативи на колелца, писалки с устойчиво мастило, дълги тапи и телескопични измервателни прътове за хладилни контейнери. Под тях бяха натрупани бели картонени кутии — наричахме ги „криокубове“: евтина опаковка, в каквато обичайно транспортирахме положен в алуминиев контейнер биологичен материал, който можеше да остане замразен при минус сто и петдесет градуса в продължение на пет дни. Специалните контейнери се използваха и при преноса на замразена семенна течност; всъщност, често ги наричаха „резервоари за сперма“; селекционерите на животни особено ги харесваха.

Можех да предположа единствено, че оборудването и материалите, които Филдинг използваше при своето незаконно и безбожно начинание, бяха отмъкнати от Центъра; че късно вечер или след работно време някак си е успявал да задигне нужното му от лабораториите, без да попадне в полезрението на охраната. Разбира се, не беше изключено да е поръчал необходимото и да ни е натоварил със сметките, макар да е изискал доставката тук, в къщата на капитана. Дори сега, докато сглобявах направеното от него, той беше така близо до мен, че можех да го докосна. Лежеше под чаршафа за еднократна употреба на белия, грундиран под; забелязах върху единия край на пластифицираната хартия петно кръв, част от по-голямата локва под главата му, ако се съди по онова, което знаех. От мястото, където стоях, виждах, че кръвта вече е коагулирала и е в ранен етап на разлагане — процес, който щеше да бъде драматично забавен заради температурата в килера. Достатъчно студено беше, за да вижда човек дъха си; студено почти като в хладилната морга.

Светкавицата на камерата блесна, после отново, докато фигурата с широки рамене в яркожълто заснемаше варосаната стена — тъмна и замърсена долу, където върху яркожълтата стойка беше инсталиран електронният теодолит. Допусках, че електрооптичната система за измерване на разстояния вече е картографирала местопрестъплението, записала е координатите на всеки обект, включително на онова, което полковник Пруит снимаше в момента. Той улови погледа ми и снижи обектива на камерата, а аз тръгнах към стената, където долових мириса на смърт: леката, остра воня на мухъл и разложена кръв, засъхнала преди месеци в усойното, студено помещение. Мирис на плесен. На прах. Забелязах мръсния раздран килим, събран накуп, шперплата до другата стена. Прахът и мръсотията по белия под ми подсказаха, че килимът и дървото са били довлечени на това място неотдавна.

На височината на главата ми имаше завинтени в камъка железни съединителни скоби. Приличаха на сглобките, използвани при издигане на тежести. Намотаното на макари въже, флаконите със смазочно масло, скобите, колелата, куките и пръстените по тавана ми подсказаха, че Филдинг е изобретил находчив механизъм за подмяна на тежките контейнери с азот, а в някакъв момент, когато е започнал да екстрахира и продава семенна течност, конструкцията се е превърнала в нещо, за което той не е и предполагал.

— Доколкото ми е възможно да се ориентирам, основно е използван секач и това обяснява и тъпите удари, и прорезните рани — направо започна Пруит, без да си прави труда да ме поздрави, сякаш се срещахме при съвсем нормални обстоятелства; просто поредният случай след времето, прекарано заедно в Доувър. — Всъщност, дълга дръжка с ковашки чук от едната страна, а от другата — остър ръб като брадва. Беше под килима и шперплата, до яке с емблемата на Бостънския колеж, чифт маратонки и други части от облекло, за което предполагаме, че е принадлежало на Уоли Джеймисън. Навсякъде тук бяха разпилени такива неща. — Посочи килима и шперплата, вече отместени, но с които, както предположих, е било прикрито местопрестъплението. — Всичко, включително чука, разбира се, беше пакетирано и изпратено при теб. Видя ли оръжието?

— Не.

— Не мога да си представя някой да тръгне след мен с нещо подобно. Божичко. Призракът на Лизи Бордън14. — Посочи забитите в камъка ръждиви и почернели от стара кръв белезници и пръстени. Почти долових зловонието на кръв, на невъобразимия ужас на футболния играч, измъчван и убит на Хелоуин.

— Защо не е почистил? — попитах първото, което ми хрумна, след като огледах местопрестъплението. Изглеждаше непокътнато след бруталното и садистичното убийство на Уоли Джеймисън.

— Допускам, че е избрал пътя на най-малката съпротива и просто е покрил всичко с шперплата и със стария килим — отвърна Пруит. — Затова навсякъде тук имаше много мръсотия и влакна. Изглежда, че след убийството изобщо не си е направил труда да почисти. Просто е сложил стария килим отгоре и е опрял дъските на стената. — Той отново посочи скупчения пъстър килим, а до него, върху белия под до затворената задна врата — широките дъски шперплат.

— Нямам представа защо не е почистил — повторих аз.

— Случило се е преди три месеца. Просто е оставил местопрестъплението. Буквално го е оставил непокътнато, сякаш капсулирано във времето. Само е хвърлил килима и дъските шперплат отгоре.

— Според една от хипотезите, е изпитвал удоволствие от ситуацията. Подобно на онези, които заснемат или филмират онова, което вършат, за да му се наслаждават след това. Всеки път, когато е слизал тук, е знаел какво има зад дъските и килимите, какво е било скрито под тях, и му се е наслаждавал.

„Или някой друг му се е наслаждавал“, помислих си аз. Мръсотията никога не е доставяла удоволствие на Джак Филдинг. Всъщност, той беше дори педантичен за съдебномедицински експерт. Бентън би казал, че такова е било въздействието на наркотиците. Всички това казваха, и навярно бяха прави. Несъмнено, Филдинг се беше променил.

— Нали знаеш, че можеш да разчиташ на помощ от наша страна — каза Пруит и ме погледна през пластмасовата маска, която се замъгляваше всеки път, когато издишваше в студения въздух.

Лешниковите му очи бяха бдителни и приятелски, но явно беше обезпокоен. И как би могъл да не е? Чудех се дали долавя какво чувствам. Чудех се дали долавя, че в цялата тази история нещо не беше наред. Дали си задаваше същия въпрос като мен, докато се вглеждахме в почернялата варосана стена със забити в камъка ръждясали белезници?

„Защо Джак Филдинг ще прави нещо подобно?“

Разбираемо беше да екстрахира семенна течност, която да продава на лишени от надежда семейства. Лесно можеше да бъде обвинен в алчност или жажда за власт от усещането, че е в състояние да дари живот там, където той е бил отнет. През съзнанието ми обаче минаха снимките, видеозаписите и скенерът на обезобразеното тяло на Уоли Джеймисън и си спомних какво си мислех по онова време. Тогава си казах, че убиецът му е бил емоционално и сексуално възбуден, сякаш лицето, замахнало с оръжие срещу него, е изпитвало силни чувства, било е обзето от ярост, която не е стихнала, докато Уоли не бил разкъсан, нарязан и контузен до неузнаваемост и умрял от кръвозагуба. После голото тяло било превозено, вероятно с лодка, с лодката на Филдинг, може би, и потопено в пристанището, при сградата на крайбрежната охрана — акт, окачествен от Бентън като безочлив, като насмешка над силите на реда. А това съвсем не беше в стила на Филдинг. Твърде малодушно за непреклонен, мускулест майстор от висок ранг като него.

— Благодаря. Да видим от какво имаме нужда — отвърнах аз на Пруит.

— Е, знаеш, че имаме нужда от ДНК. Събрали сме вече стотици проби. Не само семенна течност, която трябва да бъде проследена до донора си, а и всичко останало да бъде тампонирано.

— Знам. Много работа е и ще отнеме доста време, понеже още не знаем какво се е случило тук. Разполагаме само с частична информация. Не знаем какво е имало във фризера и какво друго е извършено, освен убийството на студента от Бостънския колеж Уоли Джеймисън. — Докато произнасях името му, си го представих. С квадратна челюст, къдрава черна коса, яркосини очи и силно телосложение. Спомних си и как изглеждаше впоследствие. — В колко часа дойдохте тук?

— Двамата с Джон дойдохме с ранен полет, преди около седем часа.

Не го попитах къде беше Бригс сега.

— Той извърши външния оглед и ще обсъди подробностите с теб, когато си готова — додаде Пруит.

— И никой не го е докосвал преди това. — Тялото на Филдинг е било открито малко след три сутринта. Или поне така ми казаха.

— Когато с Джон дойдохме, тялото беше покрито, точно както е сега. Глока го нямаше. От ФБР възстановиха заличения номер, после го опаковаха и вече е в лабораторията ти. — Пруит потвърди казаното от Бентън.

— Допреди малко не знаех за него. Научих, когато дойдох.

— Виж, ако бях тук в три и ако зависеше от мен… — Понечи да ми обясни, че би ми казал всичко, което ставаше. — От ФБР обаче искаха да запазят нещата под контрол, понеже никой не беше сигурен дали е действал сам. — Говореше за Филдинг. — И заради останалите фактори, като доктор Салц и военната полиция, и тъй нататък. И заради страха от терористичен акт.

— Да. Макар и не точно тероризмът, заради който във ФБР обичайно са притеснени. Това е друг тероризъм — коментирах аз. — По-личен е. Нямаш ли усещането, че е по-личен? Какво ще кажеш?

— Никой не е докосвал тялото, откакто го намериха полицията и ФБР. — Пруит нямаше да ми каже нищо повече. — Знам, че вече е бил със същата температура като стаята, че е бил тук, долу, от известно време, но трябва да говориш с Джон.

— Искаш да кажеш, че тялото е било с температурата на въздуха в пет сутринта?

— Около четири градуса, или приблизително толкова. Може би с няколко градуса повече заради хората. Но само Джон може да ти каже подробности.

Пруит отклони поглед от купчината с очертания на човешко тяло, покрита със син чаршаф в другия край на избата, близо до фризера, до разтопените по пода течности, където експертите, с подложки под коленете, събираха стъклените отломки, тампонираха и поставяха всяко парче в отделен хартиен плик, който надписваха с маркер. Нямаше да избързвам с изводите, преди да огледам тялото, но онова, което чух, потвърждаваше подозренията ми. Нещо не беше наред.