Вратата на друидите

12.

— Знаете ли какво означава понятието „черна дупка“? — попита Франке. В немного високата, но просторна мраморна зала, която образуваше преддверието на Святая светих на магистрата на Аскона, думите му отекнаха продължително и по някакъв особен начин, който прекрояваше смисъла им, без Роглер да разбира как и защо.

— Да — отговори той. Забеляза изненадата в погледа на Франке и допълни със съзнателно смутена усмивка: — Или поне приблизително.

Това не отговаряше съвсем на истината. Роглер съвсем не беше глупав, а имаше и телевизор. Освен това обичаше и да чете. Но едно от първите неща, които разбра за Франке, бе, че той принадлежеше към онези учени, които по принцип смятаха хората без висше образование за глупави и си умираха да се хвалят със знанията си. Това дразнеше Роглер, но той много добре знаеше, че това е изпитан метод да оставиш другите просто да говорят, вместо да им задаваш въпроси.

— Може би ще е добре да ми обясните по-подробно — добави той. — За по-сигурно, за да разбера какво ще ми кажете.

Същевременно ускори крачките си, защото искаше по-скоро да излезе оттук. Последният половин час заниманието му бе да слуша плачливите вайкания на градските първенци, които се жалваха за милионите франкове загуби за града и непоправимите вреди, нанесени на туризма. Като че ли сега му беше точно до това! Освен това бе и малко ядосан на Франке. Тайничко се бе надявал, че германецът ще използва явно огромното си влияние, за да го подкрепи в неловката ситуация. Макар че Роглер все още не бе успял да установи как и защо, но той притежаваше достатъчно власт, за да прави в тази страна, каквото си поиска. При това тя не бе неговата родина. Но противно на очакванията му Франке пое ролята на непричастен наблюдател и безмълвно гледаше как Роглер се справя с положението на това събрание на мъдри глупци. Той, разбира се, успя, но сега се чувстваше сякаш бе пробягал маратон и краката му сякаш бяха пълни с олово. Би предпочел няколко часа разпит на дилър на дрога. Вече бяха излезли от кметството, когато Франке наруши мълчанието и реши да изпълни желанието на Роглер.

— Знаете, че и Слънцето старее както и човекът или животните, както всичко във Вселената. — Той посочи към небето, където точно в момента слънцето не се виждаше, защото бе закрито от дъждовни облаци, които така ниско се стелеха над града, че човек имаше чувството, че може да ги пипне. А иначе бе доста топло и Роглер се изкушаваше да съблече якето си. Но топлината не бе никак приятна.

— Животът на едно слънце продължава десет-дванадесет милиарда години — продължи Франке. — Някои слънца просто изгасват и умират като стар човек, който ляга и затваря очи, а други се превръщат в Нова. Знаете какво е това, нали?

— Не съвсем — промърмори Роглер. Знаеше, разбира се, и съвсем нямаше желание да слуша лекции по астрофизика за начинаещи. Но подозираше, че Франке щеше още повече да приказва, ако поне не показваше интерес.

— Казано дилетантски, те експлодират. Използват цялата си енергия за една-единствена гигантска експлозия. Ако нашето Слънце се превърне в Нова, топлината при нас ще е достатъчна да разтопи земната кора. Планетите от вътрешната страна по всяка вероятност ще бъдат разрушени. Най-малкото Меркурий просто ще се изпари. Но такава опасност не съществува — или поне не в следващите пет-шест милиарда години — допълни той с успокоителен тон, сякаш бе очаквал, че Роглер ще се стресне от думите му.

— Много старите слънца понякога се превръщат в така наречените червени гиганти — раздуват се и започват да изстиват. Накрая отново се свиват и стават бели джуджета, малки слънца, малко по големи от нашата Луна. Последният стадий, който на нас ни е известен, е неутронна звезда — така наречените черни джуджета.

— Черни ли? — попита Роглер. — Какво общо имаше това, по дяволите, с всичко, което ставаше тук?

— Те, разбира се, не са наистина черни — усмихна се Франке. — Наричат ги така, защото не се виждат, а са само черни петна в Космоса. Масата на една такава неутронна звезда не може да бъде описана. Представете си цялата материя на едно слънце, свита до кълбо с диаметър десет-дванадесет километра. Едно парче колкото тенис топка от такава звезда би тежало хиляди тонове.

Стигнаха до колата, с която бяха пристигнали, и се качиха. Усетиха наситена миризма на кожа и прясно намазано с восък дърво. Тук вътре въздухът бе по-приятен, бе прохладно и не толкова задушно, колкото отвън. Заради матираните стъкла Роглер имаше чувството, че вече се е мръкнало, Франке явно бе дал нарежданията си още преди това, защото шофьорът потегли още преди да са затворили вратите.

— Но с това нещата не свършват — Франке посочи към облицования с кожа таван на автомобила. — Не само масата, но и гравитацията на такава неутронна звезда е чудовищна. Толкова огромна, че изкривява светлината. Черните звезди не са наистина черни, както вече ви казах. Изглеждат ни черни, защото притеглянето им е толкова силно, че задържа светлината.

— И какво става с тази светлина? — попита Роглер. Франке се усмихна.

— Добър въпрос. Никой досега не е изследвал достатъчно добре неутронните звезди, за да може да отговори на този въпрос. Само за да сме наясно — движим се в сферата на чистите предположения. Никой човек не е виждал неутронна звезда или черна дупка. Открили сме няколко обекта във Вселената, които са добри кандидати да бъдат такива, но никой не е доказал окончателно съществуването им.

— Черната дупка възниква от неутронната звезда — предположа Роглер.

— Да, накрая — потвърди Франке. — Гравитацията върху такава неутронна звезда накрая става толкова силна, че материята се свива. Протони и неутрони се сбиват. Междинните пространства между атомите вече не съществуват. Звездата е просто маса с плътност и притегляне, които не можем да си представим. Всичко, което би попаднало в близост до такава черна дупка, незабавно би било погълнато — космичен прах, метеорити, но и планети, цели слънчеви системи, може би и цели галактики. И това нещо продължава да се свива, докато се превърне просто в точка във Вселената.

Против волята си Роглер изпита любопитство. Всичко това го бе чувал или чел под една или друга форма, но нито веднъж от устата на човек, който явно разбираше онова, което обяснява. А по всичко личеше, че знае и много повече от това, което казва.

— Но това не е ли просто невъзможно? Искам да кажа, цялата тази материя и енергия не могат просто така да изчезнат.

Франке вдигна рамене.

— Отговорете на този въпрос и следващата Нобелова награда ви е в кърпа вързана — усмихна се той. — Прав сте. Основен закон във Вселената е, че енергия не се губи, само може да се промени. Никой не знае всъщност какво е черната дупка. Може би форма на енергия, която още не познаваме и не можем да различим. А може би връзка в някакво друго измерение. А може би нещо, което никога няма да може да бъде обяснено от нашия човешки разум.

Той направи пауза и Роглер се възползва от мълчанието, за да погледне през прозореца. Чак сега забеляза, че не се движат в посока извън града, а надолу към езерото. Или поне теоретически беше така. Движението беше толкова задръстено, че по-често стояха, отколкото се движеха. Пеша сигурно щяха да стигнат по-бързо.

— Значи черната дупка не е нищо друго освен точка в Космоса — рече най-накрая той. — И какво и е толкова интересното?

Франке отново се засмя, а Роглер напразно търсеше да открие в смеха му следа от подигравка или пренебрежение. Но явно начинът, по който задаваше въпросите, просто разсмиваше Франке.

— Интересното е не какво е, а какво прави черната дупка.

— Как може едно изгаснало слънце да прави нещо? — попита Роглер.

— То изкривява пространството — отвърна Франке. — Всяко голямо струпване на материя го прави.

— А-ха.

Този път Франке се изсмя на глас, но смехът му беше съвсем добронамерен. Дръпна се от Роглер и сложи длан върху гладката кожа на седалката помежду им.

— Представете си, че това тук е нормалното пространство. Да речем, че аз съм Земята, а вие сте Луната. Ако излетите от Земята към Луната с космически кораб, ще изминете за определено време определено разстояние — той прокара показалец по най-прекия път между себе си и Роглер. — Това е, така да се каже, въздушната линия. Разбира се, в триизмерно пространство е малко по-сложно, но разбирате какво искам да ви кажа. Роглер кимна с глава. Не само разбираше, но и това, което чуваше, му ставаше все по-интересно. Просто много му се искаше Франке да престане да се държи с него като с идиот. — Е, това, което прави тази сбита материя, е да изкривява пространството. Извива го.

— Изкривява ли?

Франке сви юмрук и го натисна в седалката, така че се образува вдлъбнатина.

— Ако преди това бяхте измерил разстоянието, щяхте да установите, че най-краткият път между мен и вас сега е станал по-дълъг. Разбрахте ли ме?

Роглер замислено се вгледа във вдлъбнатината върху седалката. По-точно, кожата не бе изкривена, а разтеглена. Разбра обяснението на Франке.

— Ето това прави материята с пространството. Не са нужни черни дупки. Ако беше възможно да се премине с космически кораб през Слънцето, щеше да се установи, че отвътре то е по-голямо, отколкото отвън.

— А черната дупка…

— …прави същото, но много по-силно — довърши изречението Франке. — Има теории, които твърдят, че в непосредствена близост до черна дупка дори времето спира. Но това са само теории, както казах. Никой не знае с абсолютна сигурност дали наистина черните дупки съществуват. Но ако ги има, то тогава в близост до тях може всичко да се случи, в истинския смисъл на думата.

С Роглер в този момент наистина се случи нещо — той изведнъж осъзна защо Франке му изнесе тази лекция. И ужасът, който изпита при това осъзнаване, бе толкова голям, че не можеше да оцени истинския смисъл на осъзнатото.

— Момент, момент — заекна той. — Нали не вярвате наистина, че… не искате да ми кажете, че в тази планина…

— Да, възможно е във вътрешността на Гридоне да се намира черна дупка — каза тихо Франке. — Дори допреди няколко дни бях твърдо убеден в това.

— Но това е абсолютно невъзможно! — възпротиви се Роглер. — Нали сам казахте, че черната дупка се получава от изгаснало слънце и…

— Може би — прекъсна го Франке. — Забравяте какво ви казах в началото — това е теория. Никой досега не е виждал черна дупка. Възможно е въобще да не съществуват. Но също така е възможно да са навсякъде във Вселената, около нас. Да има гиганти, погълнали цели галактики, и джуджета с големината на атом и нищожна маса. Възможно е такава миниатюрна черна дупка преди милиони години да е паднала на Земята.

— Момент — каза Роглер. Въобще не възнамеряваше да подлага на съмнение думите на Франке, но логическата грешка веднага му направи впечатление. — Предмет с такава плътност би трябвало да пробие земната повърхност и…

— …да пропадне до ядрото на Земята — прекъсна го Франке. Изглеждаше радостен, че Роглер сам стигна до това заключение. — Ако масата му е достатъчно голяма. Но ако не е, а да речем тежи само няколко грама и диаметърът му е едва стотна част от този на атом, тогава може да влезе в химична връзка с материята, върху която се удря. Знам, че звучи фантастично, но е възможно.

— Дори и да беше възможно, щеше да погълне Земята!

— А кой ви казва, че вече не го прави? Говорим за неща, които се случват в космически измерения на времето. Да приемем, че наистина е така — преди няколко милиона или, ако щете, преди хиляди години блуждаеща черна дупка пресича орбитата на Земята и попада в нейното гравитационно поле. Прав сте, че ще започне да всмуква материята към себе си. Но този процес продължава много дълго, безкрайно дълго. Вероятно милиони години.

— И вие смятате, че това е причината за всички тези… неща? — попита Роглер със заекване. Усещаше, че Франке не го лъже, но едно беше да гледа по телевизията в „Картини от науката“ за черни дупки и свиващи се галактики, а съвсем друго — наистина да се сблъска с това.

— Не съм сигурен — каза Франке след кратко мълчание. — Допреди съвсем кратко време бях, дори бях убеден. Толкова твърдо убеден, че последните три години от живота си се занимавах само с изследването точно на тези неща. Но сега… Той поклати замислено глава. — Изведнъж нещата започнаха да не се връзват…

— Нали сам казахте, че в близост до такава черна дупка може да се случи буквално всичко.

Франке не каза нищо и Роглер използва възможността да зададе въпроса, който подсъзнателно бе таил през цялото време.

— Ако наистина вярвате, че е така, доктор Франке, защо тогава е всичко това? Да не искате да ми кажете, че сътворихте целия този хаос, за да изпитате една научна теория?

Франке гледаше вторачено някъде край него в пространството.

— Много ми се иска да е така. За Бога, Роглер, ще ми се да съм се заблудил и в тази планина да няма нищо друго освен камъни. Но се страхувам, че не е така. — Той се засмя. — Май не разбрахте какво ви разказах, а?

— Напротив — отвърна объркан Роглер. — Но…

— Не сте ме разбрал — каза разочаровано Франке. — Дори не сте ме слушал както трябва. А още по-малко сте си отварял очите и сте гледал какво става наоколо. Значи мислите, че действам безотговорно? Схващате ли изобщо за какво приказвам?

— За черна дупка — изстреля автоматично Роглер. — Научна…

— По дяволите, няма ли да започнете да мислите най-после! — прекъсна го Франке. — Не ви говоря за научни теории, а за края на света!

Не стига, че от няколко дни насам времето съвсем се беше объркало, ами вече повече от седмица жителите на Чентовали изпитваха на гърба си небивало досега нашествие на чужденци, при това в по-голямата си част съвсем побъркани, както смяташе Турлингер. Ако зависеше от него, още преди петдесет години тази част на Алпите трябваше да бъде забранена за туризъм и най-вече за чужденци. Не че имаше нещо против тях, бяха му съвсем безразлични, само да си седяха вкъщи.

— Сигурен ли сте, че това е пътят?

— Сигурен съм — отвърна Турлингер, без да се обръща и без да забавя крачка. — А ако викнете още малко по-силно, сигурно ще ви чуе някой, който можете да попитате.

Облеченият в зелена парка мъж, който го следваше на две крачки, не каза нищо, но Турлингер почти усети как пребледня и макар и да не се обърна към него, бе сигурен, че уплашено се озърна наоколо.

Турлингер презрително изкриви лице. Както повечето от местните хора в тази долина на Тесин и Йозеф Турлингер се прехранваше от туризма, по-точно от чужденците. Е, не съвсем легално като повечето от останалите, защото голяма част от доходите си изкарваше, като водеше туристите до отдалечени места, които иначе биха достигнали по-удобно и на по-прилична цена и като им предлагаше оказионни стоки, които получаваше на минимална цена от един малък магазин в Локарно. Това обаче ни най-малко не му пречеше да презира всички чужденци. Дори колкото повече му плащаха, толкова по-голямо бе презрението му.

По тази негова малко изкривена логика, както той сам си признаваше, сега би трябвало от дъното на душата си да мрази мъжа, който тежко пъшкаше след него по стръмния склон и напразно се опитваше да го настигне. В известна степен го и правеше, но Турлингер не беше глупак. Много добре знаеше, че раздразнението и натрупалият се гняв бяха насочени повече към него самия, отколкото към този французин или белгиец, или фламандец — нямаше значение какъв беше.

Истината беше, че е чужденец и че когато вчера се появи, вътрешният му глас му подсказа, че трябва да го разкара, преди да си е отворил устата. Но той не го послуша. А и как можеше при тая тлъста пачка банкноти, която мъжът размаха под носа му?

Досега десетина пъти вече се бе проклел, че не отказа. Младежът наистина му предложи много пари и Турлингер накрая ги взе и се съгласи да го преведе през планината до Порера. Но освен това го накара да пристъпи един от малкото си железни принципи — да не се лакоми. Когато водиш живот на ръба на позволеното, както беше при Турлингер, много важно бе да не се лакомиш. Но маршрутът бе лек — пет, нека да са седем часа (с такъв повлекан като този!) в едната посока и малко по-малко в обратната. А сумата, която получи за това, се равняваше на добър седмичен доход.

Въпреки това бе грешка. Още в самото начало го предусещаше, а през последните три-четири часа предположението му се превърна в убеденост. Този тип непрекъснато му ходеше по нервите. Вместо да си пести силите за изкачването на върха, той непрекъснато дърдореше, при това само глупости. А към това се прибави и още нещо. Само през последния един час над главите им два пъти прелетя хеликоптер. От опитните очи на Турлингер не убягнаха следите, които пресякоха. Следи на мъже с тежки ботуши, а на едно място имаше пресни кучешки изпражнения. Ако не знаеше каква е истината, можеше да се закълне, че е полицейски патрул. Само че в тази долина нямаше какво да се пази и наблюдава.

— Чакайте малко, мосю. Имам нужда от… малка почивка.

Турлингер извърна очи и в последния момент преглътна презрителната забележка, която му бе на езика. Бе получил само половината от договорената сума и нямаше нужда да дърпа дявола за опашката. Може пък по обратния път да позаобиколят, помисли си ехидно. Да се спуснат по някой и друг по-стръмен склон например или по някоя малка стена.

Погледна внимателно към небето и в двете посоки, после се обърна и отиде при мосюто. Не се виждаше никакъв хеликоптер, нямаше и патрули! Всичко изглеждаше съвсем нормално. Но не беше. Нещо го смущаваше.

Може би, разсъждаваше той, докато се облягаше върху ствола на едно дърво на около три крачки от приказливия си клиент, така, че да може да държи под око и него, и околността, може би е заради кучетата. Те го изнервяха. Турлингер не можеше да понася кучета, защото бяха, така да се каже, естествените му врагове. Следите можеха да се заличат, а от хора преследвачи можеше да се скриеш или просто да им избягаш. Даже и хеликоптерите, които видя, не го тревожеха много-много. Те бяха практични, ако искаш да видиш нещо, но да приземиш такъв миксер в тая непроходима местност, това и най-добрият пилот щеше три пъти да премисли, преди да го стори. А кучетата бяха истинска напаст. Не им трябваше да виждат някого, за да разберат, че е тук. Подушваха те даже и на километри, когато вече смяташ, че си на сигурно място, и във всякаква местност се придвижваха по-бързо и бяха по-издръжливи от човека. Ако зависеше от Турлингер, и кучетата трябваше да бъдат включени в забранителния списък за тази част на страната — веднага след туристите.

Дълбоко в себе си усещаше, че и това не е истинската причина за безпокойството му. Имаше още нещо, което бълбукаше под повърхността на съзнанието му, някакво неясно усещане, което не можеше да определи, но то бе много интензивно, за да го пренебрегне.

— Трябва да тръгваме — каза Турлингер след малко. — Чака ни още доста път. А после трябва и да се връщаме.

— Само още една минута — помоли мосю. Върху лицето му се изписа усмивка, с която явно смяташе да предизвика разбиране у Турлингер. Единственото чувство обаче, което засили у него, бе презрението му. — Не съм свикнал, разбирате ли?

Турлингер посочи склона.

— Порера е зад този баир, не е много далече.

Погледът на мъжа проследи ръката му и усмивката стана още по-болезнена. Това, което Турлингер нарече не много далече, бе повече от километър стръмен склон. А усмивката му щеше да стане сигурно и още по-измъчена, ако знаеше, че последната част от отсечката наистина тревожеше Турлингер. Най-отгоре върхът бе съвсем гол. Гората, в чийто край сега почиваха, свършваше малко по-нататък. Горе имаше само няколко храсталака и гладки, покрити с мъх скали, зад които и куче не можеше да се скрие. Ако се появеше някой от проклетите хеликоптери, пилотът просто не можеше да не ги види.

Което накара Турлингер отново да си зададе въпроса защо, по дяволите, изведнъж хеликоптери взеха да патрулират в тази част на планината. Клиентът му упорито бе премълчал причината, поради която отиваше в Порера, и верен на принципа си да не разпитва, Турлингер го бе оставил на мира. Сега съжаляваше. Пътят към Порера от една седмица бе затворен и никой нито можеше да се качи дотам, нито да слезе. Но това не бе нищо особено, през зимата често се случваше, а и през лятото жителите на малкото планинско село рядко слизаха до Чентовали. Ако напуснеха селцето си, то беше, за да отидат до Аскона или Порто.

— Добре, сигурно сте прав, да тръгваме.

Мъжът се изправи, пъшкайки като старец, който неохотно напуска топлото си местенце до печката. С каменно изражение на лицето Турлингер гледаше как слага тежката раница на гърба си и затяга ремъците. Не за първи път се запита какво ли имаше вътре. Ръбестите очертания и очевидно голямото тегло му говореха, че едва ли са дрехи за преобличане и храна за из път.

Тръгнаха отново. С няколко бързи крачки Турлингер възстанови обичайното разстояние между двамата и вече не се съобразяваше с това, че на спътника му е все по-трудно да запазва темпото. Искаше само да стигне догоре и след това да се прибере у дома.

Въпреки това не напредваха достатъчно бързо. Склонът бе по-стръмен, отколкото изглеждаше от края на гората и ходенето създаваше на Турлингер необичайна трудност. Това също подхрани безпокойството му. Днес нещо не беше както трябва. Като че ли… върховете не бяха същите.

Мисълта бе толкова абсурдна, че той се изсмя тихичко пред себе си. Но в същото време се и ужаси.

Приближаваха се бавно към върха. От другата страна на малката долина се издигаше величавата сянка на Гридоне, около който отново се трупаха черни буреносни облаци. Турлингер не вярваше бурята да ги застигне. Планинският масив бе надеждна защита срещу всичко, което идваше от онази страна. Но само гледката на сивите разпокъсани облаци правеше деня още по-мрачен. Изведнъж Турлингер изпита чувството, че се е объркал. Не в действителност, разбира се — познаваше всеки камък наоколо. Знаеше какво има от другата страна на върха и можеше най-подробно да опише местността, през която вече бяха минали, без да се обръща, до най-малката подробност. Въпреки това се почувства чужд, сякаш беше на място, което хиляди пъти е виждал на снимка, но никога не е стъпвал със собствения си крак там.

Отново погледна към върха. И тук небето бе сиво и ниско прихлупено, но застрашителните облаци и светкавиците от другата страна на Гридоне ги нямаше. Тази гледка би трябвало да го успокои. Сигурно щеше да ги завали дъжд, но буря нямаше да има. Нямаше нищо, което да го притеснява. Въпреки това бе обезпокоен. И не знаеше защо. Минута по-късно стигнаха върха. Когато Турлингер погледна надолу в долината от другата страна, разбра защо.

— Господи, какво е това чудо? — изпъшка той.

— Точно това, което очаквах — прошепна спътникът му, сякаш се страхуваше да не го чуят долу в долината. — Знаех си, че има нещо гнило! Терористи, ха! Как ли не! За какви глупаци ни мислят тези учени глави?!

Турлингер не беше сигурен дали думите се отнасят за него, а и така да беше, никаква полза от тях. Не разбираше нито тях, нито това, което ставаше долу.

Порера изживяваше нашествие. Не в този смисъл, който влагат в думата хората от тази долина на Тесин, а в истинския. Селото гъмжеше от военни.

Напряко на единствения път, който водеше надолу в долината, бе опъната двойна бариера от мрежа. Отляво и отдясно се издигаха набързо построени караулки, а зад един камион дискретно се подаваше истински танк. В самото село нямаше военна техника, ако не се вземат предвид два-три джипа с подозрителния маслиненозелен цвят на войските на НАТО. Но накъдето и да погледнеше, Турлингер виждаше униформени военни. Войници ли бяха? Какво, по дяволите, ставаше?!

— Внимавайте!

Турлингер реагира инстинктивно и се просна по корем на земята. Едва тогава видя какво бе уплашило спътника му. Между ниските къщи в края на селото се бе появил джип, който се движеше право към тях. В него седяха трима мъже в зелени униформи и светлосини каски. В продължение на няколко секунди Турлингер бе убеден, че са ги открили. Но после шумът от двигателя се насочи в друга посока и спря на петдесет-шейсет метра от края на селото. Двама от войниците слязоха и започнаха да вършат нещо, което поради голямото разстояние Турлингер не можеше да различи какво е.

— Какво става? — прошепна той. Не получи никакъв отговор, но мъжът до него го потупа по рамото. Когато погледна към него, той му подаваше странен на вид инструмент, който с много усилие Турлингер различи като бинокъл. Колебливо посегна, но го сложи на очите си едва след второто подканяне.

Уредът беше тежък и окулярите му не бяха като на далекогледа, който Турлингер познаваше. Имаше чувството, че гледа малък телевизор. Вляво и отдолу на картината проблясваха червени символи и цифри, които го объркваха. Но увеличението бе фантастично. В първия момент му бе трудно да открие джипа и тримата войници, но след като ги намери, те сякаш дойдоха на два метра от него.

Сега вече можеше да различи какво вършеха. Прокарваха от край до край тънка жица на височина по-ниско от коляното. На равномерно разстояние един от друг от земята се подаваха ниски метални стълбове, които прекъсваха оградата, а на тях бяха прикрепени малки правоъгълни кутии. Турлингер нямаше никакво понятие от военни работи и модерна наблюдателна техника, но то не му и трябваше, за да се досети, че това беше ограда, която опасва цялото село. Малката височина не действаше никак успокоително, напротив. Турлингер достатъчно бе слушал за светлинни бариери и разни подобни и предполагаше какво може да е това насреща му.

След известно време върна странния бинокъл на спътника си и за секунда затвори очи, за да привикне към обичайната картина. Когато ги отвори, видя, че мъжът гледаше съсредоточено през бинокъла. От време на време докосваше някакво копче от горната страна и тогава Турлингер чуваше леко пукане, последвано от бръмчене. Явно в нещото имаше вградена камера.

Постепенно взе да му става неприятно и да усеща блудкав вкус в устата си. Който и да беше този тип, едно беше сигурно — не бе обикновен турист, воден единствено от любопитство. Вече не знаеше кое повече го безпокои — странната промяна в селото под тях или още по-странния му спътник.

— Слушайте — каза той предпазливо, — трябва да поговорим.

— Не сега — махна с ръка другият и продължи да гледа като прикован през бинокъла.

— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса — продължи Турлингер. За да изговори думите, му трябваха повече сили, отколкото бе предполагал.

— Така ли? Нищо не сте питал. — Младежът свали приспособлението от очите си, усмихна му се нахално и взе да рови в раницата. Турлингер се опита да разгадае нещо от съдържанието, но видя само някаква черна пластмаса. И нещо, което много приличаше на оръжие.

— Кой сте вие? Веднага…веднага ми отговорете кой сте и какво става тук. Или…

— Или?

Ръцете на Турлингер започнаха да треперят. Другият продължаваше да се усмихва и гласът му звучеше приятелски и развеселено като преди. Нищо в изражението на лицето или поведението му не се бе променило и въпреки това изведнъж бе станал друг човек. От наивен повлекан се бе превърнал в опасен човек. Нито в погледа, нито в гласа му се долавяше заплаха, но Турлингер изведнъж се уплаши. Зад маската на глупак се криеха сила и безпощадност, от които Турлингер потръпна.

— Или веднага се връщам и ви оставям сам — каза Турлингер. Гласът му не звучеше и наполовина толкова решително, колкото бе нужно, за да повярват на думите му.

— Не ми се вярва — отвърна мъжът и грижливо прибра бинокъла. На негово място извади друг странен предмет — комбинация от пушка и телеобектив.

— Какво правите? — попита нервно Турлингер. Нещо изщрака. Предната третина на обектива се раздвижи наляво и надясно и пак се прибра.

— Фотографирам.

— Това камера ли е?

Мъжът тихичко се изсмя.

— И то каква! С това тук снимам и сополите в носа на онзи долу до вратата. Четете ли вестници? Ако четете, най-късно вдругиден ще видите снимките на първа страница. Проклети мошеници! Знаех си, че всичко е лъжа!

— Какво… какво значи всичко това? — заекна Турлингер.

— Представа нямам. Но ще разбера! — Мъжът свали камерата и внимателно изгледа Турлингер. — Някаква голяма свинщина се върши. А вие и аз ще се погрижим светът да научи за нея.

— Не искам да имам нищо общо с това! — каза Турлингер. — Изчезвам веднага!

Обаче не се помръдна от мястото си. Другият не каза нито дума, но явно самото му присъствие парализираше Турлингер. Той отново се опита да разгадае какво има в раницата и беше почти сигурен, че вътре е скрито оръжие.

— Вижте, обещавам ви, че нищичко няма да кажа. Никога не съм ви виждал и не съм бил тук. Пуснете ме просто да си отида, а? Ще си ви върна и парите.

В продължение на една секунда върху лицето на другия се четеше само искрено учудване. После се разсмя гръмко и продължително.

— Господи, за такъв ли ме помислихте? — поклати той глава. — Не съм шпионин, не се плашете.

— Наистина ли? — попита Турлингер предпазливо.

— Не макар че някои биха ме нарекли такъв и с удоволствие биха ме изправили до стената.

А-ха, значи все пак си, помисли си Турлингер. Не трябваше да приема маршрута! Може би вече си бе подписал и смъртната присъда с този клиент!

— Журналист съм — добави мъжът.

— Журналист?

— По-точно фоторепортер. А това ще бъдат снимките на живота ми. И ако решите — и на вашия. Мога да ви дам, на преден план, ако искате. Историята ще гръмне като бомба. Освен това все пак вие ме доведохте дотук.

Турлингер не мислеше, че иска точно това. Всичко, което искаше, бе да се махне, колкото се може по-скоро. Беше много объркан и твърде силно се страхуваше, за да разсъждава дали човекът до него казваше истината или не.

— Долу става нещо ужасно — продължаваше журналистът, не преставайки да фотографира. — И хората нищичко не знаят. Но ще им пресоля супата аз на тия… Откога пътят е затворен?

— От една седмица, мисля. — Отговорът на Турлингер не беше много убедителен, но това явно бе достатъчно за придружителя му.

— Значи, откакто съобщиха за така нареченото нападение — каза мрачно той, сякаш точно това очакваше да чуе. — Терористи! Ще се пукна от смях!

— Да не искате да кажете, че нападението срещу влака… Не са ли били терористи?

— Знаете ли къде точно се намираме? Точно над тунела. Разгледах внимателно картата. Ако вземете лопата и започнете да копаете долу в селото, ще попаднете на тунела Гридоне. А това не е никак случайно.

Сега вече Турлингер съвсем се обърка. Не разбираше какво общо има едното с другото и изговори въпроса си на глас.

— И аз не знам — отговори журналистът. — Но едно ми е ясно със сигурност — тук нещо намирисва.

— Може пък да са открили нещо — рече безпомощно Турлингер.

— Бъдете убеден, че е така. И то нещо много голямо.

Ами ако присъствието на войниците долу в селото е заради нещо съвсем друго? — помисли си Турлингер, но не каза нищо на глас. Внезапно страхът му взе друга посока. Целият си живот бе прекарал в тези планини. Най-големият град, в който беше ходил, бе Локарно и за света отвъд високите върхове на родината си знаеше само това, което чуваше от радиото и телевизията. Но това не означаваше, че беше глупав. Порера бе херметически изолирана от останалия свят, а за това трябваше да има основателна причина. Ами ако е избухнала някоя болест? Или пък са открили нещо изключително опасно? Преди време беше чул за някакъв самолет, който изпуснал атомна бомба, просто ей-така. Тогава много се смя и реши, че съобщението е голяма глупост. Но сега хич не му беше до смях.

— Хайде да се махаме, моля ви!

— Трябва да отида по-близо. Искам да разбера какво става.

— По-близо ли?! — Турлингер ужасено се изправи, но бързо наведе отново глава. — Да не сте полудял?

— Ще отида сам. Вие останете тук, няма да се бавя.

— Ще ви хванат! Бъдете разумен! Долу гъмжи от войници…

— Да, и сигурно от камери и уреди с инфрачервени лъчи. Не се тревожете, подготвен съм за всичко. — Със сръчно движение мъжът разглоби камерата и я смени с малка правоъгълна кутийка с плосък монитор и множество малки лампички, които при натискане на едно копче светваха със зелена или червена светлина.

— Просто останете тук и ме изчакайте. — Той извади бинокъла и го подаде на Турлингер. — Ето, вземете това. Ще бъдете, така да се каже, моята тилова охрана. Пазете добре това тук. Ако с мен се случи нещо, изпратете го с бърза поща до редакцията на Таймс в Лондон. Ще ви възнаградят пребогато, обещавам ви.

На Турлингер никак не му се искаше да се стига дотам. Не искаше и да има нищо общо с това, което се случваше пред него, но другият просто не забеляза нежеланието му, тикна бинокъла в ръцете му и нарами раницата. И преди Турлингер да успее да каже нещо, вече слизаше приведен по склона.

Макар че наоколо имаше само съвсем малко храсти, той чудесно успяваше да ги използва, за да се прикрива. След няколко секунди, макар и против волята си, Турлингер долепи окулярите до очите си и започна внимателно да следи слизането му. Репортерът вървеше приведен и непрекъснато спираше, за да се огледа и да погледне към малкия уред, за който Турлингер предполагаше, че по някакъв начин го предупреждава за скритите радари или невидими клопки, които войниците сигурно бяха поставили. Той не се движеше по права линия към селото, а като че ли правеше произволни зигзаги. Понякога дори се връщаше малко назад, после продължаваше надясно или наляво. Трябваха му около двадесет минути, за да се доближи до селото. През цялото време Турлингер го наблюдаваше, без да помръдне. Умът му работеше трескаво, но самите мисли като че ли течаха някак мудно. Сега вече можеше просто да стане и да поеме към дома, нищо не го спираше. Ако този младеж наистина беше това, за което се представяше, не можеше да му направи кой знае какво. Въобще не го интересуваше да го покажат на голяма снимка — дори напротив. А ако пък беше нещо друго, например шпионин — тази възможност Турлингер съвсем не беше изключил, — тогава така и така щеше да го убие. Беше гледал достатъчно криминални филми и много добре знаеше как стават тия работи.

Въпреки това остана на мястото си. Колкото и голям да бе страхът му, любопитството надделяваше. Бе не просто любопитство, но и някакво особено безпокойство, което бе предизвикано от това, което ставаше в Порера. Продължаваше педантично да следи с бинокъла приведения мъж, който слизаше надолу. От време на време натискаше копчето отгоре на бинокъла и понякога натискането биваше последвано от познатото му вече щракване. Но невинаги — сигурно не правеше нещо както трябва.

Все пак се справяше достатъчно добре, защото успяваше да фотографира важните моменти, като например този, когато репортерът предателски бе изоставен от електронното си куче пазач. Дори може би видя пръв това, което последва. Точно там, където преди това се бе появил джипът, сега изневиделица изникна автомобил, в който седяха четирима мъже. В същото време излязоха и още два — отляво и отдясно — и всички поеха право към мъжа.

Турлингер свали бинокъла и примижа към долината. Чужденецът сигурно още не бе видял опасността, защото продължаваше да се движи бавно към селото — точно срещу идващите към него военни. Явно толкова много разчиташе на електронната си играчка, че дори и не предполагаше, че може просто да са го видели. Турлингер едва се сдържа да не извика. Разстоянието бе вече много голямо и дори и да го чуеше, вече бе твърде късно.

Когато най-сетне забеляза опасността, първият автомобил бе почти до него. Останалите два се приближаваха от двете му страни и бяха най-много на петдесет-шейсет метра. Всичко стана много бързо.

Журналистът се обърна и хукна с големи крачки обратно нагоре, но автомобилите увеличиха скоростта. Той явно се опитваше да достигне до скалистата част на склона, където джиповете не можеха да го последват. Идеята беше добра, но той бе твърде бавен. Трима-четирима от мъжете наскочиха и го повалиха на земята, преди още да е изминал и половината разстояние. Турлингер наблюдаваше от скривалището си отгоре и псуваше. Не забравяше да натиска копчето отгоре на бинокъла и фотографира цялата сцена. По някое време обаче щракването не се чу и вместо него прозвуча продължително жужене, филмът явно бе свършил.

Видя достатъчно или поне толкова, за да разбере, че вече нямаше никаква причина да остава тук. Войниците щяха да се досетят, че мъжът не е пристигнал сам. Най-много след десетина минути и тук щеше да гъмжи от военни. Време беше да изчезва. Турлингер прибра бинокъла в раницата си и се вдигна на колене и ръце. Започна внимателно да пълзи заднишком, за да слезе от другата страна на върха. Но явно не бе достатъчно предпазлив. Повечето от войниците, дошли с джиповете, бяха все още заети да обуздават отбраняващия се журналист (добре, че поне не го убиха, помисли си Турлингер), но един внезапно се надигна и се вгледа вторачено в неговата посока. В следващия миг бе долепил бинокъл до очите си. Турлингер почти усети как погледът му го прониза. Изпсува и скочи на крака. Единият от джиповете потегли право срещу него. Турлингер изостави всякаква предпазливост и побягна с всичка сила. Но преднината му само след секунди щеше да се стопи. А и не това беше най-голямата опасност. Онези в джипа сигурно имаха радиостанции и Турлингер нито за миг не забравяше за хеликоптера. Мъжете долу в Порера явно също. Турлингер чу характерния звук от пропелерите, още преди машината като огромно черно насекомо да се издигне над върха и да се насочи към него. Той направи завой наляво, за да избегне една скала, после веднага скочи в обратната посока и побягна още по-силно. Но хеликоптерът се приближаваше с невероятна бързина. Турлингер бе най-много на седемдесет-осемдесет метра от края на гората, но знаеше, че няма да успее да влезе в нея. Машината го настигна, преди да е изминал и половината разстояние.

Хеликоптерът се спусна толкова ниско, че въздушната вълна го отлепи от земята. Турлингер падна, удари ръцете и лицето си и се опита да използва ускорението от собственото си движение, за да се изправи отново, но торнадото над главата му бе толкова силно, че отново го захвърли долу. Този път ударът бе толкова силен, че за момент той остана да лежи замаян.

Когато обърна глава, хеликоптерът кръжеше само на няколко метра над него. Налягането го натискаше като с невидим юмрук върху земята, а шумът от перките бе оглушителен. Той различи лицата на двамата мъже в машината, които гледаха към него.

Изведнъж реши, че ще го убият. Клиентът му бе излязъл прав — каквото и да ставаше тук, бе нещо много голямо и толкова важно, че хората, които се занимаваха с това, нямаше да търпят никакви свидетели. Щяха да го застрелят на място или в най-добрия случай да го отвлекат и да го хвърлят в някоя дупка, където щеше да прекара остатъка от живота си.

Тази представа — която, ако си беше направил усилието да помисли малко, щеше да разбере колко малко вероятна бе — му даде сили. Със стиснати зъби и с огромно усилие се изправи и се запрепъва към края на гората.

— Спрете! — чу се мощен глас от високоговорителя на хеликоптера. — Намирате се в забранена военна зона. Не мърдайте от мястото си и изчакайте да ви отведат!

Турлингер побягна. Хеликоптерът го последва на по-малко от два метра височина, но пилотът не посмя да кацне на наклонения каменист терен. Стигнеше ли веднъж гората, шансовете бяха на негова страна.

— Стойте! — кресна отново металният глас. — Последно предупреждение! Не мърдайте или ще стреляме!

Така значи! — помисли си горчиво Турлингер. Не спря, разбира се. Да видим как ще го уцелят от тази клатушкаща се кутия! Приведе се ниско, сложи ръце над главата си и продължи да тича.

Изстрелът, който очакваше, не последва. Хеликоптерът повися неподвижно още секунда над него, после се издигна право нагоре и изведнъж се озова точно между беглеца и гората.

Турлингер изпсува силно. Разбра, че бе подценил преследвачите си. На тях въобще не им трябваше да го залавят. Бе напълно достатъчно да му попречат да стигне до гората. Другото щяха да свършат останалите, които идваха зад него. Турлингер не знаеше докъде могат да стигнат с джипа, но смяташе, че има най-много още няколко минути на разположение.

— Бъдете разумен! — изрева високоговорителят. — Само си утежнявате положението!

Какво ли по-лошо от това може да се случи? — помисли си Турлингер и за малко да се изсмее. Но по-добре да пести въздуха си, за да пробяга на зигзаг между гората и хеликоптера, който бавно се изместваше встрани, за да му препречи пътя. Машината висеше само на няколко метра от земята. Пилотът си разбираше от работата.

Турлингер хвърли бърз поглед през рамо и тръпки го побиха. Бе подценил и онези зад себе си. Иззад билото вече се подаваха силуетите на две-три фигури и като че ли това не бе достатъчно, ами от другата страна проехтя и силен кучешки лай. Кучетата! Проклятие! Знаеше си, че ще му докарат ядове!

Опита се да тича по-силно, но силите му вече не достигаха. Дробовете го заболяха и усети бодежи от двете страни. Нямаше никакъв смисъл да се надбягва с тренираните и без съмнение много по-млади от него мъже. Въпреки това не мислеше да се отказва. Бягаше, за да спаси живота си, и щеше да се предаде само ако беше мъртъв и нито секунда по-рано.

Зад него проехтя изстрел. Куршумът се заби два метра пред него в скалите и се разхвърчаха искри. Секунда след това последва втори, който се заби от другата му страна на същото разстояние. И двете попадения бяха твърде точни, за да са случайни, и Турлингер разбра предупреждението: хората зад него бяха отлични стрелци. Следващият изстрел щеше да го улучи.

Смени посоката и вече не тичаше в зигзаг, а направо — право към хеликоптера. Войниците нямаше да посмеят да стрелят от страх да не уцелят машината.

Кучешкият лай се приближаваше, Турлингер едва устояваше на изкушението да се огледа, но знаеше, че бързо ще го настигнат. Въпреки това в гората имаше известен шанс да се отърве от тях. Достатъчно дълго водеше този начин на живот, за да знае някой и друг трик за отърваване от кучета следотърсачи. Но за тази цел най-напред трябваше да стигне до гората.

— Откажете се! — проехтя за пореден път гласът от високоговорителя. — Нямате никакъв шанс!

Може пък и да беше прав. Бяха го притиснали на тясно по всички правила на изкуството. Войниците вече не стреляха, но не беше и нужно. Кръгът безжалостно се стесняваше. Още минута и щеше да го сполети съдбата на безименния му спътник.

В следващия момент видя пролуката. Само представата за това бе достатъчна, за да избие по челото му пот, но какъв избор имаше вече? С два-три големи скока стигна до хеликоптера, в последния момент се хвърли встрани и както очакваше, налягането от пропелерите го притисна към земята. Спря дишането си и продължи да се търкаля. В продължение на една ужасно дълга секунда машината висеше точно над него като капак на стоманен ковчег, в който сам се беше заврял. Малко несръчно движение на пилота или погрешно негово и щеше да бъде смачкан. Но успя. Хеликоптерът мощно се оттласна нагоре, а Турлингер продължаваше да се търкаля през сухата трева, докато първото дърво грубо сложи край на търкалянето му.

Изправи се светкавично и се втурна навътре в гората. Отново проехтяха изстрели. Куршумите се забиваха в дърветата отляво и отдясно или пляскаха ядосано в листата наоколо. Турлингер се наведе, скочи панически първо наляво, после надясно и хукна право напред. Храсталакът пред него ставаше все по-гъст. Изстрелите спряха, но кучешкият лай се чуваше все по-наблизо. Явно бяха пуснали животните от каишките. Турлингер знаеше, че и в гората шансовете да избяга от кучетата бяха много малки. Но не беше нужно да им бяга, Ако в следващите две-три минути успееше да се изплъзне, шансовете му се увеличаваха.

Лаят и пукащите клони под краката на кучетата се чуваха все по-отчетливо, но той устояваше на изкушението да се обръща назад. Ниско увиснали клони разкъсаха дрехите му и го удряха през лицето. Целият бе в кървави драскотини, но сега те не го интересуваха, трябваше само да бяга!

Когато достигна отвесната скала, ядосаният лай бе вече много близо зад него. Реално погледнато, стената не бе кой-знае какво препятствие. Някога, преди няколко стотици хиляди или дори милиони години, на това място планината се е разкъсала. Част от склона е потънал два метра, но гората бързо е покрила раната, така че високата два метра и леко отвесна стена не можеше да бъде забелязана отвън. За опитен катерач като Турлингер тя не представляваше сериозно препятствие. Както бе набрал инерция, той скочи с протегнати ръце нагоре, вкопчи се в грубия камък и използва силата на тласъка си, за да намери място на крака си в някоя пукнатина. Силно оттласкване нагоре и главата и раменете му вече се показваха над бариерата.

За кучетата обаче стената бе непреодолима пречка. Те стигнаха до подножието и още преди Турлингер да се бе отдалечил на сигурно разстояние. Бяха три. Две се задоволиха само гневно да го лаят, но третото наистина се опита да го последва с мощен скок. Разтворените му челюсти за съвсем малко не захапаха крака на Турлингер. Той силно ритна кучето по муцуната и то с квичене отхвръкна назад. За няколко секунди се изкачи до високата част на гората и се изправи.

Сърцето му лудо биеше. Във всичките му крайници като упойваща вълна се разнесе слабост. Какво ли не би дал в този момент за малко почивка! Но нямаше никакво време. Стената не беше много широка. Рано или късно кучетата щяха да потърсят друг път към него, а ако не те, то тогава техните господари, които вече сигурно идваха насам. Трябваше да продължава. На около два километра оттук имаше истински лабиринт от малки скали и падини и там можеше окончателно да се отърве от преследвачите си. В момента, в който тръгна, над главата му се разнесе оглушителен трясък. Внезапен бурен вятър шибна върховете на дърветата и когато вдигна поглед, Турлингер видя над себе си огромната сянка на хеликоптера.

Изпсува с цяло гърло. Невъзможно бе да го виждат. Гората тук бе толкова гъста, че това бе просто невъзможно.

Но го виждаха. Турлингер пробяга десетина крачки надясно, смени посоката и затича наляво, но хеликоптерът неотлъчно го следваше като собствената му сянка. Сигурно имаха някакви електронни прибори и с тях го следяха.

Почувства как смелостта му го напуска. Не беше честно! Без значение кои бяха и защо го гонеха, трябваше да му дадат поне малък шанс. Продължаваше да тича. Ако успееше да стигне до скалистия участък на склона, можеше да намери някоя пещера или тераса. Не му се вярваше, че могат да го открият и през масивна скала.

Внезапно силно му се зави свят. Пред погледа му гората се превърна в размазана картина и за част от секундата имаше чувството, земята под краката му оживява. Не беше като земетресение с треперене и тласъци, а почти като движение на живо същество, сякаш планината се протягаше и въздишаше. Във въздуха се разнесе песен звук и мирис, какъвто Турлингер никога преди това не бе усещал. Усещането за живот под краката му бързо изчезна, но неразположението остана. Турлингер се свлече на колене, подпря се с лявата ръка на земята и с дясната затисна устата си, за да възпре надигащото се в стомаха му гадене.

Успя да спре повръщането, но когато лудото въртене зад челото му спря и той отново отвори очи, нещо… да, нещо се бе променило. Не можеше да каже какво точно. Нищо, което да посочи с пръст и да каже: „ето това е“, никаква видима промяна, но гората вече не беше тази, която познаваше. Бе се превърнала в нещо чуждо, гора от някакъв кошмар, пълна с лъжливи очертания и страховити сенки.

В следващия момент усети още една промяна, която вече можеше да опише. Шумът от двигателя на хеликоптера звучеше по друг начин — бе станал недобър, заплашителен. Турлингер вдигна глава и видя, че над дърветата сянката бе започнала да се клатушка. Звукът от турбините ставаше все по-писклив, вече не беше рев, а неравномерен писък и машината се накланяше ту наляво, ту надясно. Явно пилотът вече губеше контрол над нея. Накрая се наклони наляво и изчезна от погледа му.

Той инстинктивно затаи дъх и макар че се досещаше какво ще последва, подскочи при ужасния трясък от разбиването. Гората се разтресе от мощната експлозия. Земята потрепери и вляво от него дърветата се озариха от яркожълт пламък. Секунди по-късно се чу силно пукане и върху гората заваляха горящите останки от хеликоптера. Турлингер стоеше като парализиран. Само преди малко бе проклел мъжете в хеликоптера, но то не беше сериозно, не бе искал наистина смъртта им.

Обърна се и направи няколко крачки в посоката, откъдето идваше сиянието на огъня, но впоследствие осъзна колко безсмислено е това, което искаше да направи. Мъжете бяха мъртви. А дори и да не бе така, не можеше да направи абсолютно нищо за тях. Обърна се отново и продължи напред по пътя си. Нямаше да ги съживи, ако се откаже и се остави да го заловят.

Ставаше все по-лошо. Пътят през гората се превърна в безкрайно мъчение. Зад всяка сянка дебнеше нещо, което го плашеше, уж познатите очертания го объркваха, но най-лошото може би беше, че не можеше да улови, да пипне тези промени. Нещо в него усещаше, че светът е станал друг, че действителността вече не бе това, което познаваше, и в същото време беше неспособен да осъзнае тази промяна.

Гората започна да просветлява. Дърветата постепенно се отдръпваха и в пролуките се показваха голи скали. Няколко пъти кракът му попадна в пукнатина, скрита под мъх и пълзящи растения. Истинско чудо беше, че не пропадна и не се нарани по-тежко. Но чудото свърши, когато стигна края на гората и пред него се показа скалистият склон.

Чу ожесточен лай, обърна глава назад, докато бягаше, и видя черно-кафява сянка да изниква от храсталаците.

Кучето беше огромно и тичаше невероятно бързо. Лаят му беше някак истеричен, което накара Турлингер да си даде сметка, че животното няма да се поколебае да го разкъса. Още преди да се беше приближило достатъчно, за да види кръвта по муцуната му, знаеше, че е кучето, което преди бе ритнал.

Сякаш смъртният страх, който го обзе, му даде и нови сили. Пробяга разстоянието до първите скали в отчаян спринт, прескочи една гърбава издатина и с ръце и крака запълзя нагоре. Кучето се приближаваше. С всеки скок преодоляваше поне три пъти по-голямо разстояние, отколкото Турлингер и сякаш не изпитваше никакво изтощение, дори, напротив — бягаше все по-бързо и по-бързо. Вече не бе обикновено куче. Промяната бе засегнала и него. Вместо тренирано, интелигентно животно, което изпълняваше задачата си като прецизно работеща машина, го преследваше побесняла твар, чудовище с червени пламтящи очи и огромни зъби, идващо единствено да го убие. С отчаяни усилия Турлингер се катереше нагоре, но кучето безжалостно го следваше по петите. Още два-три скока и щеше да го настигне.

Пред него на височина на гърдите се издигаше гладка скала. Опита се да я прескочи с един скок и да се опре някъде с горната част на тялото си, за да се повдигне, но не успя да се хване. Остра болка прониза дясната му ръка и рамото му с такава сила се блъсна в камъка, че той изстена от болка и се смъкна надолу.

Тази несръчност му спаси живота. Кучето явно бе преценило движението му, защото точно в този момент с невъобразима сила и елегантност се хвърли и прескочи стената, която той не можа. Зейналата паст хлопна във въздуха — там, където щеше да е гърлото на Турлингер, ако беше успял със скока. Чу се гневно ръмжене, което премина в пискливо, ужасено скимтене, докато животното изчезваше от другата страна на скалата.

Вместо внезапно да престане и вместо очаквания удар Турлингер продължаваше да чува писъка на кучето, който ставаше все по-уплашен и полека-лека заглъхваше. Три-четири секунди седя, без да може да помръдне от мястото си от ужас. Квиченето все още се чуваше, но сякаш идваше от много голямо разстояние. Най-накрая Турлингер бавно се надигна и се изправи, протегна ръце нагоре и с решителен тласък се вдигна върху скалата. Кучето не бе паднало от другата страна. Отвъд скалата нямаше нищо.

Там, където преди бяха стръмният склон, скалите, пукнатините, разпръснатите храсти и редки дървета, впили корени в карстовата почва, където трябваше да бъде светът, сега срещу него зееше кръгла черна яма с диаметър повече от един километър. Бездънна пропаст, чиито стени блестяха, сякаш бяха грижливо полирани. В дълбочината бълбукаше нещо черно, при вида на което на Турлингер му стана зле.

Разумът му отказа да осмисли това, което очите виждаха. Седеше и гледаше втренчено в черното Нищо, което бе погълнало света пред него. Остана така, докато войниците дойдоха и го отведоха.