Вратата на друидите

18.

Градът гореше. Наблюдавани от триста метра височина, огнищата на пожара образуваха почти симетрична паяжина от червена светлина, която повтаряше очертанията на Аскона. Крайните точки светеха най-силно: колони от наблъскани един в друг подпалени автомобили, запушили изходните пътища, огреният от ярко зарево център, в който явно множество сгради бяха пламнали едновременно, а измежду тях по-малки, бързо припламващи и изгасващи пламъчета, които трудно можеха да бъдат фиксирани с поглед. Изстрели, уплашено си помисли Варщайн.

— Господи, какво става долу? — прошепна Ангелика. Бе се вкопчила здраво в рамото на Варщайн и пръстите и така силно се впиваха през якето, че той изпитваше болка. Но не махна ръката и. Знаеше, че има нужда от близостта му повече от всякога. Той от нейната също.

— Не знам — отговори Франке, макар че въпросът не бе отправен към него. Дори не бе и истински въпрос, както и отговорът му също. — Избиват се взаимно. Но не знам защо. Сигурно се е случило нещо ужасно. — Той се наведе напред и каза нещо на пилота на хеликоптера.

Машината се снижи малко и пое курс на юг. Умиращият град започна да изчезва от погледите им и те съзряха пред себе си черната повърхност на езерото.

Имаше нещо необичайно в гледката, но едва след секунди Варщайн разбра какво е: в него не плуваха кораби. Не се виждаше никаква светлинка с изключение на няколкото бледи точки далеч на юг. Водата под тях бе толкова черна, сякаш се бе превърнала в катран.

— Трябва да направите нещо! Защо са ви иначе всичките тези войници?! Накарайте ги…

Франке не даде на Ангелика да продължи.

— Какво да направя? Нямам представа какво става, госпожо Бергер! Имаме долу едно отделение, но връзката с тях отдавна прекъсна. Дори не съм сигурен, че момчетата са живи.

Ангелика въздъхна и затвори очи. Хеликоптерът продължаваше да се снижава и пое наляво, за да избегне издигащият се нагоре горещ въздух от горящия център на града.

— Нали знаете къде да кацнете? — попита Франке пилота. — Ако там не става, кацнете направо на брега. И бъдете предпазлив!

Ангелика отмести глава от прозореца и скри лице в рамото на Варщайн. Трепереше. Откакто бяха напуснали тунела и се бяха качили в хеликоптера, почти не бе говорила. Варщайн тайно се възхищаваше на смелостта и, но и чувстваше, че бе на края на силите си. Гледката на безсмислено бушуващото насилие бе повече от това, което можеше да понесе.

Бе повече и от това, което той самият можеше да понесе. Каквото и да се бе събудило в тази планина, то превръщаше в действителност най-тайните им желания и страсти. Защо тогава градът отдолу се бе превърнал не в Рай, а в кипящ котел, в който хората се избиваха един друг? Опита се да отърси от себе си въпроса, както и отговора, който също много добре познаваше и отмести поглед от прозореца. Хеликоптерът почти бе стигнал до езерото. Пилотът вече кръжеше над крайбрежната улица, за да се огледа за подходящо място за кацане. Не откри нищо. Улиците бяха пълни с развалини, горящи автомобили и хора. Дори и да бе рискувал да кацне в този хаос, след това нямаше да могат да излетят. Варщайн бе сигурен, че разгневената тълпа ще ги нападне.

— Добре — рече Франке. — Опитайте долу на брега. Струва ми се, че беше малко по на запад…

Варщайн изненадано вдигна поглед.

— Струва ви се? Мислех, че знаете къде се намираме.

— Знам — отговори раздразнено Франке. — Но когато последния път бях тук, изглеждаше малко по-различно, знаете ли? Не се притеснявайте, ще ги намерим. Човек не може да не ги забележи. Пък и тази проклета крайбрежна улица не е безкрайна.

Пилотът спусна машината още по-ниско и намали скоростта. Макар че улицата под тях бе осветена от трептящите отражения на многото пожари, той включи големия прожектор и го насочи към тясната ивица, засадена с трева и дървета, която отделяше улицата от същинския бряг. Видяха биещи се хора, опустошение и множество малки огньове.

— Там! — каза изведнъж Франке. — Ето го лагерът! Гледайте! Точно под машината Варщайн видя това, което Франке назова лагер — голям, неравномерен кръг, в който тревата бе утъпкана и върху който бяха разпръснати изгаснали огньове. От друидите нямаше и следа.

— Къде са? — попита Варщайн.

— Къде са и войниците? — допълни загрижено Франке. — По дяволите, изпратих цял взвод да ги пази…

— Господи, погледнете!

При вика на Роглер Франке спря по средата на думата и погледна надясно, където сочеше полицаят. Варщайн, Ангелика и Ломан направиха същото.

За няколко секунди вътре стана много тихо. Никой не говореше, никой не помръдваше, сякаш никой от шестимата не се осмеляваше и да диша. Гледката бе толкова невероятна и ужасяваща! След малко пилотът снижи машината и бавно се заспуска към езерото. Лъчът от прожектора се заби надолу, пробяга по върховете на дърветата и храстите, а след това по блестящата мокра тиня, където трябваше да бъдат водите на Лаго Маджоре.

Езерото го нямаше. На негово място под тях се простираше черна равнина, излязла сякаш от нечий кошмар. Недалеч от мястото, където преди беше брегът, лежаха останките на малък кораб, който явно бе заседнал и след това се бе обърнал върху тинестото дъно.

Пилотът следваше отвесно спускащата се пропаст и след малко се озоваха дълбоко под предишното ниво на езерото. От водата нямаше и следа. Тук-там в мократа тиня проблясваше някоя локва или се стичаше малка вадичка, но езерото просто го нямаше, Франке даде знак на пилота да се връща. Той направи широк кръг и взе да се издига.

— Чакайте! — каза изведнъж Франке. — Върнете се! На юг.

Пилотът безропотно се подчини, макар че заповедта никак не му хареса. Още веднъж се снижиха, този път не толкова много, и застанаха над предишното ниво на водата. Машината продължи в указаната посока.

— Там отпред има нещо — каза Франке след малко.

Никой не отговори. Всички добре виждаха какво бе открил Франке, но никой не можеше да каже какво е. Бе нещо голямо и блестящо. Към шума на роторите се прибави далечен, но мощен тътен, който се усилваше с приближаването им към черната стена.

За втори път през изминалите няколко минути в хеликоптера стана много тихо. Сега тишината бе по-скоро упойваща и това, което видяха в светлината на силния прожектор, притисна шестимата пътници като осезаем физически и душевен товар. Хеликоптерът намали скорост и накрая спря. Измина една минута, после още една и още една.

Ломан пръв наруши тежкото мълчание. Това бяха първите му думи, откакто бяха напуснали тунела. Но те почти се изгубиха в грохота на бушуващите водни маси.

— Е, господин доктор Франке, още ли смятате, че ще намерите научно обяснение за всичко това?

Франке мълчеше. Не можеше да отговори. Не можеше даже да помръдне. Погледът му бе прикован в титаничната искряща стена, издигаща се от двете им страни — стена от вода, широка много километри и висока триста метра, стигаща до края на хоризонта. Вода, която с рев падаше в пропастта и там изчезваше така тайнствено, както бе изчезнала и тази част на езерото, над която кръжаха. Нито риф, нито стена задържаха водата, а само една невидима бариера, създадена единствено от нечие желание тя да бъде тук.

— Връщайте се! — каза след малко Франке.

Мълчаха през целия път обратно към Аскона. Варщайн забеляза, че този път пилотът летеше доста над предполагаемата повърхност на езерото, сякаш се страхуваше, че чудото изведнъж може да се окаже само зрителна измама, и водата да се появи по същия невъзможен начин, както бе и изчезнала.

Откриха мъртвите, когато стигнаха до брега. Първа ги видя Ангелика. Извика задавено и закри устата си с едната ръка, а с другата посочи вляво, на около километър източно от тях. Без изрична заповед на Франке пилотът смени курса и увисна над бойното поле. Защото това под тях бе точно това.

— Сега вече знаете какво се е случило с вашия взвод войници — прошепна Ломан. Думите му бяха изпълнени с горчивина и болка. Варщайн изпитваше същите чувства, смесени с гняв заради безпомощността им.

Не само войниците на Франке бяха намерили смъртта си на брега. По-голямата част от убитите бяха цивилни. Варщайн с ужас установи, че не бяха само мъже. Мнозинството простреляни от картечния огън на войниците бяха жени, деца и възрастни. Дори за Варщайн, който нямаше особени познания по стратегия, не бе трудно да се досети какво се бе разиграло. Войниците се бяха окопали плътно до водата, а нападателите бяха прииждали на вълни от улицата и ги бяха нападнали сляпо, без страх и явно без всякакво оръжие. Той се отказа да брои жертвите, но сигурно бяха стотици. Автоматичните оръжия бяха всявали ужас пред себе си, но в определен момент вече не са могли да помогнат на мъжете в тъмнозелени униформи. Може би накрая са свършили мунициите, помисли си разсеяно Варщайн.

— Слезте по-ниско! — заповяда Франке. В гласа му се долавяше нещо, което накара Варщайн да наостри слух.

— Какво има? Франке неохотно махна с ръка и долепи челото си о страничното стъкло, за да може да вижда по-добре. — Дайте прожектора по-наляво! И опитайте да успокоите машината!

Кръгът бяла светлина послушно се плъзна наляво и спря върху купчина безразборно нахвърляни едно върху друго разкъсани, кървави тела. Варщайн погледна и бързо дръпна глава, но това не помогна. Гледката не изчезна от погледа му.

— Сега бавно се вдигнете! Посока парка. Но много бавно. И движете прожектора!

— Франке, моля ви! — каза Ломан. — Не ви ли стига вече?

— Затваряйте си устата! — Франке съсредоточено гледа няколко секунди под себе си, после каза: — Не са долу.

Варщайн го погледна.

— Кои?

— Те — повтори Франке. — Магьосниците. Вълшебниците или друидите или както искате ги наречете. Не са между убитите.

Той взе силно да ръкомаха към пилота, но не се дръпваше от прозореца.

— Кацнете! Но внимателно и дръжте парка под око!

Машината се отдалечи малко от дърветата и се приземи съвсем близо до убитите войници. Франке скочи от седалката си, още преди да бяха спрели съвсем. Направи жест към Варщайн и Ломан да го последват. Роглер също се надигна от мястото си, но той поклати силно глава.

— Вие останете тук. Наблюдавайте парка и… и нея. Ако само нещо помръдне, предупредете ни. И не се колебайте да стреляте! Виждате какво е станало тук.

Той отвори вратата, излезе навън и нетърпеливо зачака Варщайн и Ломан, които го последваха след кратко колебание.

— Какво значи това? — викаше Ломан, напрягайки всички сили, за да надвика шума на роторите. — Не ви ли е достатъчно това, което видяхте отгоре?

— Трябва да се уверя сам! Трябва да сме убедени, че наистина не са тук!

— Кои „те“?

— Ще ги разпознаете веднага. Говоря ви за вълшебници, разбирате ли? Друиди, индиански шамани, Харе Кришна… Гледайте за мъже в необичайни дрехи.

Ако се съдеше по израза на лицето на Ломан, той сериозно се съмняваше в разума на Франке и хвърли питащ поглед към Варщайн.

— Направете, каквото казва! — изкрещя Варщайн. — Не питайте, просто го направете. И побързайте! Нямаме много време.

Заобиколиха хеликоптера на голямо разстояние и се заеха със зловещата си задача. Макар и жестока, кланицата се бе разиграла на малко пространство. Разстоянието от плажа, което трябваше да претърси Варщайн, не бе широко и сто метра и макар че следващите минути бяха най-зловещите в живота му, те не продължиха дълго. След малко тръгна обратно.

Стигна до хеликоптера заедно с Ломан, който бе побелял като платно. Журналистът трепереше целият и в очите му се четеше ужас, който може би никога нямаше да преодолее напълно. Едно беше да пишеш за насилствената и жестока смърт, да четеш за нея или да гледаш снимки в списание или по телевизията и съвсем друго — да я преживееш.

— Е? Варщайн поклати глава и се обърна към Франке, който също бе приключил с търсенето си и се връщаше. — Нищо. Няма ги там. Ако са убити, то не е тук.

— Живи са — каза Франке. — Сигурен съм, усещам го…

— Така ли? — Ломан явно полагаше огромни усилия да влезе в старата си роля. — И как?

— Вие не сте ги видели, но аз ги видях. Не можах дори да се доближа до тях. Войниците също. Мисля, че никой не може да им стори нищо.

— Къде са тогава?

— Във всеки случай не тук — каза Франке и тихо допълни със странен глас: — Може би вече въобще не са тук. Кой знае? Да се качваме! Няма смисъл да стоим повече.

Ангелика и Роглер ги очакваха при отворената врата.

— Е? — попита тя.

— Няма ги — каза Франке. — Мисля, че още са живи.

— И каква е ползата ви от това, ако смея да запитам? — Ломан с пъшкане се качваше след Франке и Варщайн. — Ако правилно съм ви разбрал, тези мъже не са разменили нито дума с вас и са говорили само неразбрани неща. Мислите ли, че това изведнъж ще се е променило?

— Може би ще говорят с нас — каза бързо Варщайн, преди Франке да успее да каже нещо и да се скарат с Ломан. — Мисля, че Франке е прав. Не са дошли тук случайно. Не и точно сега. Сигурно са направили нещо.

Той погледна през отворената врата към езерото, което вече бе само черна тиня. И тримата знаеха какво са направили друидите. Питаше се защо няма смелост да го каже на глас.

— Може би старият мъж е при тях — каза Ангелика.

— Старият мъж? — Варщайн сбърчи чело.

— Зарутер, нали така се казваше?

— Той е мъртъв — припомни Варщайн, а Франке каза:

— Щях да го позная, ако беше сред тях. Сигурен съм.

Изминаха няколко секунди, преди и двамата да забележат, че бяха говорили с разменени роли. Изведнъж Варщайн бе този, който във всичко се съмняваше, а Франке — този, който знаеше.

Но в това, което каза Ангелика, имаше нещо много важно. За момент Варщайн изпита чувството, че знае отговора на въпроса, защо бяха извикани и къде трябваше да отидат. Но когато реши да посегне към него, той беше изчезнал.

— Излитайте! — нареди Франке. — Към Порера.

Над Лаго Маджоре се въртеше торнадо от светлина. Зелени, сини и жълти светкавици, копия от пламъци и невиждани досега цветове и танцуващи кълба чиста енергия разкъсваха небето. Редът на Нещата бе нарушен. Където досега бяха властвали закони, по-стари от времето, сега се ширеше хаосът и в центъра на този все по-бързо и по-бързо движещ се въртоп се зараждаше нещо ново и в същото време прастаро, което можеше да съгражда и закриля, но притежаваше и могъща разрушителна сила. Времето бе задвижило лоста на Аристотел, за да повдигне света от неговите основи.

Друидите бяха стигнали целта си. Около тях се простираше необичайната гледка на безводното езеро, сива пустош от тиня и загиващи водни растения, мъртви животни и отломки, трупани поколения наред в търпеливите дълбини на езерото. Пред тях бяха островите в северната част на Лаго Маджоре — няколко малки, прилични на яйца парчета суша, които сега се бяха превърнали в подредени в менхиров кръг високи триста метра отвесни скали, издигащи се право в небето като пръсти от гигантска лапа.

Мъжете чакаха. Над главите им борбата между светлината и тъмнината ставаше все по-ожесточена, а около тях илюзията, наричана от хората с името Действителност, започна окончателно да се разпада на парчета. Но това не интересуваше никого от тях. Те просто стояха неподвижно, мълчаливо и търпеливо както онези, на които дължаха знанията си, търпеливо бяха чакали през еони и ери момента, за който никой не знаеше ще дойде ли или не. Бяха най-мъдрите от Мъдрите, може би и най-старите на света — вълшебници и шамани, друиди и лечители, дервиши и факири — имената им бяха много, но определението им бе едно. Бяха Пазителите, Защитниците на прастаро знание, което бе по-старо от хората, по-старо от света, може би по-старо и от Вселената, към която принадлежаха. То бе скрито дълбоко в тях, изплъзващо се от всякакво научно обяснение и всеки човешки разум, неразрушимо и абсолютно като самия живот. Никой от старите мъже не можеше да каже защо е тук и какво го е извикало, но когато дойдеше часът на Решението, всеки щеше да знае какво трябва да прави. Моментът вече не бе далеч. Скоро щеше да дойде. Друидите чакаха…

Полетът към Порера, който при нормални обстоятелства продължаваше десетина минути, се превърна за четиримата пътници в малка вечност, а за пилота и машината — в сериозно изпитание. Вятърът непрекъснато менеше посоката си, после изведнъж утихваше съвсем и в следващата секунда се превръщаше в бушуващ ураган, който мощно разтърсваше хеликоптера и няколко пъти принуди пилота да прави самоубийствени маневри, за да запази машината и хората и нея.

Франке искаше да им покаже от високо дупката, за която досега само бяха слушали от неговите разкази, но бе невъзможно. Турболентните движения бяха твърде силни и след третия неуспешен опит пилотът каза, че е твърде опасно да се приближават повече. Варщайн и другите въздъхнаха с облекчение, но не само, защото машината се носеше от вихъра като сухо листо из въздуха.

По-късно, когато си спомняше, на Варщайн му изглеждаше истинско чудо, че стигнаха Порера. С приближаването им бурята се превърна в някакъв апокалипсис. Воят на вятъра стана толкова мощен, че заглуши рева на моторите и вътре не можеха да си чуят думите. Хеликоптерът непрекъснато се люлееше. Пилотът вече не можеше да държи прав курс. Хеликоптерът ту пропадаше надолу, ту рязко подскачаше нагоре. Корпусът му се разтърсваше от връхлитащите пясък, прах, камъни, дори летящи отчупени клони и изтръгнати от земята храсти, които се носеха из въздуха. Когато най-накрая стигнаха Порера, Варщайн бе бял като тебешир. Чувстваше се зле от непрекъснатото клатене и безумния полет през урагана. Ангелика се притискаше с всичка сила в него, но той не бе много сигурен кой на кого помага.

Хеликоптерът се спускаше все по-ниско. Вече опираха върховете на дърветата. Изведнъж попаднаха в такъв силен вихър, че падането им изглеждаше неизбежно. Въпреки това пилотът не посмя да се вдигне по-нависоко, защото там бурята бе несравнимо по-силна и машината просто щеше да се разпадне на парчета.

Най-сетне стигнаха селото. И тук нещата не бяха по-добри. Бурята бушуваше със същата сила по опустелите улици, блъскаше по покривите и стените и сякаш бе прогонила всичко живо. По заповед на Франке хеликоптерът направи три кръга над Порера, но така и не видяха жив човек. Селището под тях бе пусто.

Хората бяха избягали. Високата колкото човешки ръст решетъчна врата, препречваща единствения вход в селището, зееше наполовина изкъртена. Малката наблюдателна кула до нея бе разрушена, част от къщите по тази улица също. Варщайн видя отнесени покриви, срутени стени и никъде не светеше лампа, никъде не се виждаше движение.

— Къде са всички? — викна силно Ангелика.

Воят на бурята давеше думите и. Франке сигурно се досещаше какво е питала, защото само вдигна рамене. После се наведе към пилота и му изкрещя нещо. Хеликоптерът престана да кръжи и се приближи към малкия площад в центъра. И той бе пуст като всичко наоколо, но в южния му край се виждаше огромен влекач в маскировъчен цвят. И в него явно нямаше никой, защото вратата на шофьорската кабина бе отворена и вятърът я блъскаше с всичка сила. От покрива на огромната, прилична на сандък, машина стърчеше счупена антена.

Варщайн изживя поредните минути, изпълнени с ужас и страх, когато пилотът кацна точно до влекача. Дори тук, между къщите, вятърът бе толкова силен, че хеликоптерът се клатушкаше.

Шумът понамаля малко, когато пилотът изключи двигателя и перките престанаха да се въртят, но машината продължаваше да трепери. Франке разкопча предпазния колан и се изправи.

— Какво сте намислил? — изкрещя Варщайн.

Франке посочи влекача.

— Трябва да отида там. Искам да разбера какво е станало.

— Обезумяхте ли? — викна Ломан. — Няма никой, не виждате ли? Не излизайте! Трябва да се махаме!

— Да се махаме? — Франке поклати глава. — И къде ще отидем?

— Но… — Ломан сконфузено спря.

Франке се обърна към пилота:

— Бъдете нащрек! Ако се случи нещо неочаквано, излитайте веднага. Не ме чакайте.

— Трябва да побързате — каза мъжът. — Бурята като че ли се усилва. Ако се забавите, няма да мога да излетя.

Сякаш, за да потвърди думите му, бурята изрева с още по-голяма сила. Хеликоптерът се разтресе. Нещо тупна върху покрива му с глух удар и отскочи. Зелени, червени и сини светкавици разцепиха небето. Варщайн не посмя да погледне през прозореца. Светът загиваше, и то не в преносния смисъл на думата.

— Загубил е ума си! — каза Ломан, гледайки след Франке, който напусна хеликоптера и затича приведен към влекача. Препъна се няколко пъти и с огромна мъка успяваше да се пребори с напора на ураганния вятър. — Какво ще търси още тук?! Всички са избягали!

— Информация — обади се Роглер и посочи колата. — Това там е нещо като команден пункт.

У Ломан като че ли се пробуди професионалното любопитство на журналиста.

— Бил ли сте вътре? Как изглежда?

Роглер сви рамене.

— Много техника, куп компютри и разни подобни. Не разбирам от такива неща. Иначе имаше много войници. — Той плъзна поглед по къщите отсреща. — Не разбирам къде са всички. Сигурно бяха стотици. Какво ли може да се е случило?

Варщайн помисли за Аскона и ужасяващите картини, които бяха видели там. Тогава си мислеше, че по-лошо не може да бъде, но сега разбра, че не беше прав. Гледката на това запуснато, опустошено от бурята място бе още по-неприятна. Сигурно се бе случило нещо невероятно ужасно.

— Избягали са — каза Ломан. Варщайн знаеше, че не е така, но не каза нищо. — Направили са единственото разумно нещо и са изчезнали — продължи журналистът. — И ние трябва да направим същото, докато още можем! Той предизвикателно изгледа останалите трима, но нито Варщайн, нито Ангелика реагираха.

Роглер поклати силно глава.

— Оставаме тук. Той няма много да се бави.

Ломан издаде отвратителен звук.

— Вашият шеф май здраво ви държи юздите, а?

— Не — отвърна спокойно Роглер. — Не ми е шеф. Но съвсем случайно смятам, че е прав.

— За какво? — попита Ломан.

Роглер направи физиономия и демонстративно се обърна настрани. Погледът му срещна този на Варщайн и за момент на него му се стори, че вижда вътре нещо като усмивка. Инстинктивно отговори със същото. Беше много странно, защото почти не познаваше този човек. Откакто се запознаха, бяха разменили само няколко думи. Всичко, което знаеше за него, бе научил от Франке, а то не беше никак много. Въпреки това просто му бе по-симпатичен от Ломан. Роглер бе също толкова уплашен като него или Ангелика и също толкова изнервен, но излъчваше спокойствие и сигурност, които явно нищо не можеше да сломи.

— По дяволите, колко още ще се бави?! Какво прави там? — ядосано попита Ломан.

Варщайн погледна и се ужаси. В малкото секунди, през които не бе гледал навън, картината драстично се бе променила. Бурята като че ли малко бе позатихнала, но отблясъците по небето се бяха засилили. Сякаш целият връх гореше. Непрекъснато променящите се светлини изпълваха пространството между къщите с объркани, странни сенки и движения.

— Вижте там! — изведнъж каза Ангелика. — Какво е това?

Варщайн проследи с поглед ръката и която сочеше навън. В първия момент не видя нищо друго освен пробягващи сенки и танцуващи светлини, но след това… Нещо се раздвижи между къщите от отсрещната страна на площада. Не можеше да различи съвсем ясно какво беше — масивно, черно, твърде голямо, за да е човек или сянката му. Без да знае защо, но веднага разбра, че това е причината, накарала хората да напуснат Порера.

Пилотът също бе забелязал нещо и реакцията му показа, че това, което видя Варщайн, не е плод на страха и опънатите му нерви. Мъжът изпсува тихичко и включи двигателя на хеликоптера. Ръцете му пробягаха по арматурното табло, задвижиха бутони и ръчки и бързо натиснаха няколко копчета едно след друго. Докато турбината ужасяващо бавно загряваше, той посегна към микрофона и го включи.

— Доктор Франке? Чувате ли ме? Моля обадете се! Макар че никой не се надяваше, отговор наистина последва.

— Чувам ви! — долетя гласът на Франке, накъсан от атмосферни шумове, но въпреки това ясен. — Всички… всички са мъртви! Избили са се един друг! — В гласа му се усещаше нескрит ужас. — Ужасно е! Подобно нещо не съм виждал!

Пилотът обезпокоено погледна навън. Сянката не се беше приближила, но по някакъв неопределен начин бе станала сякаш по-материална и от нея идваше нещо заплашително и зло.

— Не знам точно какво, но…

— Излитайте! — прекъсна го Франке. — Веднага!

— Направете каквото казва! — обади се Ломан.

Пилотът го погледна сърдито. Варщайн усети как и в него се надига гняв.

— Млъкнете, Ломан!

Ломан се обърна и го стрелна с гневен поглед. Лицето му се изкриви и за част от секундата Варщайн прочете в очите му не просто яд, а убийствен, кипящ гняв.

— Не мисля, че имате право да ми казвате какво да правя и какво не!

Ръцете на Варщайн трепнаха. Обзе го единственото желание да набие Ломан.

— Вие…

— Престанете! — кресна им Ангелика. И нейният глас трепереше от напрежение. Лицето и беше тебеширенобяло. Върху челото и блестяха капчици пот. — Престанете! Още ли не разбирате? Вече не говорите вие, а онова нещо!

Тя посочи навън. Очертанията бяха станали още по-ясни и Варщайн различи нещо огромно и грозно, с люспи и хищни лапи, с червени искрящи очи, чудовище с плющящи пипала, които щеше да забие в душите им, за да ги напои с отрова. Бе чудовището, преследвало Ломан, дошло от Другата страна, Другата страна на самия Ломан. Бе отново тук, никога не си бе отивало. Ангелика бе права. Нещото отсреща бе въплътена в образ омраза, материализация на страховете и кошмарите им, определени да разрушават, унищожават и да убиват. Ето какво се бе случило на хората в Порера. Как бе могъл да си въобрази, че е имунизиран срещу действието на чудовището?

— Побързайте, доктор Франке — продължи пилотът. — Не знам дали ще мога още дълго да чакам.

— За Бога, излитайте! Не мога да мръдна оттук!

Варщайн се наведе напред и дръпна микрофона от ръката на пилота.

— Помислете, Франке! Ще ви убие! С вас ще стане същото като с останалите тук! Връщайте се!

— Не мога — отговори спокойно Франке.

— Франке…

— Бъдете разумен, Варщайн! — прекъсна го Франке. Варщайн изведнъж долови в гласа му решителност, на която не можеше да противопостави нищо. — Не мога да се върна. Дори и да искам. Едва успях да стигна дотук, при това вятърът духаше в гърба ми. Сега няма да стане. Освен това има още нещо, което…, което трябва да уредя.

— Какво?

— Вече знам какво трябва да направя. Мисля, че и вие знаете. Погледнете навън, в небето…

Варщайн го послуша. Това, което видя, го накара да отвори широко очи от ужас.

Светлините над тях отново се бяха променили. Вилнееха и избухваха ожесточено, както и преди, но фигурите вече бяха други — не произволни, а образуваха линии и вълни, въртящи се кръгове и припламващи и изгасващи слънца в повтарящ се порядък. От единия до другия край на хоризонта небето бе обхванато от танцуващите пламъци.

— Различавате ли го? — попита Франке.

Варщайн кимна с глава, но се сети, че Франке не можеше да го види.

— Да. Вече бе виждал всичко това два пъти. Първия път в тунела, когато откри Бергер и другарите му, и втория — в една отдалечена планинска хижа на хиляда метра височина.

— Бяхте прав — каза Франке. — Вие и старецът също. През цялото време сте били прави. Има неща, които не могат да бъдат обяснени с нашата наука, но това не означава, че ги няма. Съжалявам.

— Франке…

— Няма време за това — прекъсна го Франке. — Това е знак. Може би последният шанс, който ни остава. Използвайте го. Отидете до хижата на Зарутер. Там ще разберете защо е трябвало да дойдете.

— До хижата на Зарутер? — изненада се Варщайн. — Откъде знаете за нея?

— Бях там.

— Вие?

— Нали ви казах — съжалявам. Бях там, малко след като вие… напуснахте. Да. Имате право — знаех. Но не исках да знам. Мисля, че мога да оправя нещата. А сега изчезвайте, Варщайн. Не пропилявайте и последния шанс, който може би имате. — Той въздъхна шумно. — Дайте ми пилота!

Варщайн подаде микрофона на пилота. Облегна се назад в седалката. Чувстваше се леко замаян. Дори не успя да изпита омраза към Франке.

— Доктор Франке?

— Как е бурята навън? — поиска да разбере Франке.

— Става по-лошо — пилотът погледна към сянката от отсрещната страна на площада. Нещото бе започнало полека да се измъква от скривалището си. Всички усещаха как се приближава към тях, бавно и с търпението на нападател, който знаеше, че жертвите му не могат да избягат. — Тук има още н…

— Можете ли да стигнете горе високо в планината? — прекъсна го Франке.

— По-високо?! — Пилотът беше ужасен. — Невъзможно!

— На около хиляда метра. Варщайн ще ви покаже пътя. Трябва да опитате. Невероятно важно е!

Пилотът замълча. По лицето му личеше как трескаво мисли, гледайки играещите светлини по небето. Ръката му така силно стисна микрофона, че пластмасата изпука.

— Това е безумие! Не знам дали машината ще издържи.

— Ще издържи — увери го Франке. — Трябва само да поискате и ще стане!

— Вие всички сте луди! — изпъшка Ломан. — Искам да се махна! Веднага!

— Не мога да ви задължа да го направите — продължи Франке. — Мога само да ви помоля. Опитайте!

Пилотът не каза нищо. Лицето му бе застинало в безизразна маска. Изминаха десетина секунди. После колебливо окачи микрофона и сложи ръце върху лоста за управление. Миг след това двигателят заработи и хеликоптерът подскочи нагоре в зейналата паст на ревящата буря.

Дори тук, вътре грохотът на бурята заглушаваше всички други звуци, Франке изключи радиостанцията. Даже и да бяха казали още нещо пилотът или Варщайн, така или иначе нямаше да ги чуе.

Погледът му се разходи по изгасналите и разрушени контролни уреди, пръснатите екрани и мъртви компютри. Не изпитваше нищо нито при вида на натрошената техника, нито, когато гледаше мъртвите, налягали един върху друг в безформена купчина от стърчащи ръце и крака. Странно, — преди когато все още смяташе, че разбира света и го делеше на ясни категории — такива, които разбира, и такива, които не разбира, — се страхуваше от смъртта — и когато я видеше пред себе си и когато помислеше за собствения си край.

Сега не го вълнуваше. Изпитваше само леко съжаление, че животът на всичките тези хора е трябвало да свърши по такъв безсмислен начин. Но нищо повече. Не се питаше защо — вече знаеше отговора.

Потърси с поглед единствените два работещи монитора. Не бе никак случайно, че точно тези две камери и свързаните с тях монитори все още работеха в целия хаос. Вече знаеше, че такова нещо като случайността не съществува. Това също бе едно от нещата, над които само допреди няколко часа би се изсмял, но бе разбрал, че по някакъв начин всичко се направлява и планира. Случайност нямаше, както нямаше и произвол и нищо безсмислено във Вселената. Зад всичко се криеше направляваща, съзнателна сила, воля, която действаше според критерии и по начин, които човек никога няма да разбере. Но съществуваше. Самата мисъл за това действаше невероятно успокоително.

Единият от двата монитора показваше празния площад. Хеликоптерът бе излетял и се бе изгубил в нощта. Миг след това и призракът се бе оттеглил обратно в скривалището си от другата страна на Действителността, така безшумно и бързо, както се бе появил. Франке бе сам. Чудовището вече не можеше да му направи нищо, защото бе стигнал до състоянието, което се намираше отвъд страха.

Вторият монитор показваше дупката. Картината се предаваше от инфрачервена камера, която изкривяваше нещата и ги представяше в малко страшни и недействителни цветове. Срещу себе си виждаше черния, перфектен кръг на адска пропаст сред хаос от бушуващи, непрекъснато менящи се цветове и очертания. Тази адска бездна бе негово творение.

Бе го разбрал, когато стоеше долу в тунела и слушаше воя на сирената, виждаше пулсиращата предупредителна лампа, известяваща настъпващата катастрофа, и чуваше писъците на техниците и това, което Варщайн изкрещя на Ломан: „Ще избухне, защото вие така искате!“

Пропастта се бе появила само заради това. Бе неговият, на Франке, кошмар. Част от него, сиамски близнак, роден от ясната мисъл на учения и страховете на уплашеното дете, боящо се от тъмнината и неизвестното. Един друг, който знаеше, че черната дупка действа точно така: отваря пукнатина в Света, през която всмуква Действителността. Така и бе станало. Просто, защото така искаше.

Франке стана и тръгна към вратата. Излъга Варщайн, когато каза, че не може да излезе навън. Близо до земята бурята далеч не бе толкова силна, колкото изглеждаше. Щеше да му е нужна цялата му сила и трябваше да побърза, за да успее навреме. Знаеше, че ще успее. Това също бе част от Големия план. Излезе от колата, обърна се на юг и тръгна.