Вратата на друидите

5.

Не вярваше, че наистина е спал, но когато отвори за втори път очи, над главите им отново светеше надписът „Затегнете коланите“ и гласът на пилота съобщаваше, че се снишават за кацане на летището в Женева и ще бъдат там след десет минути.

В следващия момент срещна враждебния поглед на Ломан. Репортерът седеше срещу него и се опитваше да загаси цигара в препълнения пепелник на облегалката си. Седалката до него и крачолите на панталоните му бяха целите посипани с пепел от цигари. Запали нова цигара, разкопча колана, скочи от мястото си и с широки крачки се запъти нанякъде.

— Какво му става? — Варщайн го изгледа неразбиращо.

— Мисля, че се страхува за инвестициите си — каза Ангелика. — Беше доста ядосан, че ти заспа. Нали можем да останем на „ти“? И без друго вече започнахме…

— Няма проблем. Нали сме тръгнали да спасяваме света…

— Така ли стана?

— Ами да — отвърна сериозно Варщайн. — Ще изживеем фантастични приключения, ще срещнем чудовища от седмото измерение — извънземни, дошли да унищожат човешката цивилизация и да отвлекат със себе си роби.

— Да не забравяме и призраците!

— Непременно! Вампири и върколаци. Знаеш ли, че нощем около Гридоне гъмжи от вещици, яхнали метлите си?

Засмяха се и макар че бе много кратък, мигът ги зареди с нова сила. После останаха мълчаливо да седят и тишината около тях бе някак си уютна, сякаш наистина се познаваха от много години, а не едва от двадесет и четири часа. Ръката му искаше да докосне нейната, сложена на облегалката до него, но спря движението по средата. Тя забеляза, погледна го и се усмихна. Бе почти сигурен, че не би имала нищо против докосването му. След секунди Ангелика сне погледа си от него и Варщайн обърна глава на другата страна и се насили да гледа през прозореца. Макар че непрекъснато губеха височина, виждаше само сиви накъсани облаци. Времето сигурно се беше развалило, докато е спал.

— Преди, когато се качвахме…защо се поколеба?

Щеше да е много лесно да каже, че се страхува от летене, и знаеше, че тя щеше да повярва, но не искаше да я лъже. Колкото и шеговити да бяха думите му, в тях имаше истина: каквото и да ги чакаше в Аскона, усещаше, че е нещо много голямо. Бяха свързани помежду си от живота и смъртта и честността помежду им бе важна. — Не знам точно защо… Мисля, че нещо ще се случи. — В планината? Някакво предчувствие?

Вслуша се внимателно в думите и да долови подигравателна нотка или ирония, но такива нямаше.

— Може би — отвърна той.

— Какво всъщност се случи тогава? — попита изведнъж Ангелика.

— В тунела ли? Не знам. Наистина не знам.

— Вярвам ти. Франк щеше да ми разкаже, ако знаеше. Но не това имах предвид. Какво стана в планината?

— Чела си вестниците. Мисля, че…

— …Събудихте нещо?

Думата не му хареса. Въпреки това кимна с глава след кратък размисъл.

— Има нещо в планината. Или имаше. Мисля, че щеше да е по добре, ако не го бяхме докосвали. Знаеше, че това не беше отговор на въпроса и и щеше още повече да я обърка, но тя и без друго едва ли очакваше да и отговори.

А той и не би могъл. Тогава, преди три години, мислеше, че знае, но не беше така. Знаеше толкова малко, колкото и другите. По-голямата част от това, заради което го отстраниха от проекта, бяха глупости. За себе си Франке бе прав да го изгони.

Спомни си за Зарутер и това, което му бе казал: щеше да разбере всичко, когато му дойдеше времето. Бяха откъртили камък, който вече три години се търкаляше надолу и бавно се превръщаше в лавина. Тя или щеше да ги помете всичките, или бе само прах и пепел. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето.

Ломан се върна, придружен от стюардеса, която любезно, но настойчиво го подканяше да седне и да си сложи колана. Журналистът изпълни подканата, като непрекъснато бълваше цинични подмятания. Стюардесата го следеше безмълвно, но по лицето и пролича колко се зарадва, когато вече можеше да се върне на мястото си.

— Какви ги вършите? — попита Ангелика. — Опитвате се да си влезете в ролята или сте си такъв отвратителен?

— Може би и двете заедно — Ломан се ухили и си запали цигара въпреки светещия надпис „No smoking“. Успя да дръпне два пъти, преди стюардесата отново да дойде и да го накара да я загаси.

Лошото време се задържа и докато кацаха. Облаците се разкъсаха в последния момент, но Варщайн и без друго нищо не видя от кацането. Седеше вдървен и със стиснати устни, докато усети, че опряха в земята. Когато отвори очи, срещна погледа на Ангелика. Този път в очите и искреше игриво пламъче.

— Какво е толкова смешно?

— Нищо, само че вие мъжете не се ли смеете, когато при вида на мишка жените скачат върху масата?

— Аз не съм се качил на маса.

— Но ти се иска да се пъхнеш под нея, нали?

Той се засмя против волята си.

— Вярно, така е. Напомни ми като си тръгнем, да си взема масичка. Малка, сгъваема.

— Вие двамата няма ли да престанете да дърдорите глупости? — ядосано попита Ломан.

— Забравихте да кажете „на мои разноски“ — кротко допълни Варщайн.

Ломан го прониза с поглед, но нищо не каза.

Машината спря и понеже бяха единствените пътници в първа класа, първи слязоха. Не ги очакваха почти никакви митнически формалности, защото имаха много малко багаж. Паспортният контрол се състоеше в отегчен поглед в паспортите им, за който дори не забавиха крачки.

— Изчакайте тук — каза Ломан. — Наел съм кола. Само ще погледна къде е гишето на ОЙРОПКАР.

Той изчезна, без да дочака отговора им. Варщайн и Ангелика отстъпиха крачка встрани, за да направят място на идващите след тях пътници.

— За какво, по дяволите, му е автомобил? — попита Варщайн. — да не би да иска да пътуваме с кола до Аскона?

— Защо не?

— А защо, мислиш, пет години дълбахме планината? За да има железопътна връзка с…

— Тунелът е затворен — прекъсна го Ангелика.

Варщайн премига:

— Как така?

— Не знаеше ли? — Ангелика бе искрено изненадана. — Мислех, че си следил развитието на нещата по телевизията.

— Не всичко. Не, не е възможно. Не могат да затворят отсечката до Аскона за цяла седмица. Движението в цяла Швейцария ще бъде блокирано!

— Точно това се случи. Само не казвай, че нищо не знаеш!

Той наистина не знаеше, но всъщност не трябваше да се изненадва — това бе просто следващата фигура от мозайката, която точно пасваше на мястото си.

— И какво е обяснението?

Ангелика вдигна рамене и се замисли.

— Може би искат да се уверят, че експлозията не е повредила тунела.

— Това е смешно! И какво са използвали така наречените терористи? Атомна бомба?

— Влакът наистина изглеждаше зле — напомни Ангелика.

— При експлозия, увредила тунела така, че да го затворят, от влака не би трябвало и помен да остане. Има някаква друга причина за затварянето.

Зад тях се чуха възбудени гласове, но не се различаваха отделни думи. Тласкан от любопитството си, Варщайн се обърна.

Митничарят се събуди от унесеността си, но не бе чудно — при вида на трите пъстро облечени фигури, пристигнали явно със същия самолет като Варщайн, Ангелика и Ломан, всеки би се събудил.

Бяха негри. Кожата им не бе просто кафява, а наситено черна, каквато рядко се среща дори при чистокръвните африканци от стотно поколение. Главите им бяха обръснати, но така осеяни от церемониални и племенни знаци, че сякаш бяха със странни прически. И тримата бяха загърнати в пъстри одежди, които се различаваха по фигурите и шарките си, но, общо взето, си приличаха. Не бе нужно човек да е етнолог, за да разбере, че са племенен вожд и двамата му шамани или поне нещо от този род. Макар че не бе никак топло, мъжете не носеха никакви обувки. Този, когото Варщайн прецени като вожд, се подпираше на дълго около два метра копие с дървен, остър като бръснач връх. Варщайн се запита как е успял да мине с него през охраната.

— Май имат проблеми с паспортите си — предположи Ангелика.

— Сигурно, макар да е учудващо, че изобщо имат паспорти.

— Бедничкият митничар явно има същия проблем — Ангелика посочи към стъписания чиновник, който със съвсем безпомощен вид прехвърляше документите ту в едната, ту в другата ръка.

— Някой трябва да му помогне — каза Варщайн.

— Само трябва малко да опресня знанията си по суахили — отвърна Ангелика. — Малко съм го позабравила.

Наблюдаваха още малко странната тройка, докато обезсърченият чиновник се предаде и ги пропусна да минат. Варщайн гледа след африканците, докато тълпата ги погълна.

Само секунда след това усмивката изчезна от лицето му и то се вкамени. До този момент не го бе смятал за възможно, но сега усети как пребледня.

— Какво ти е? — попита Ангелика разтревожено.

— Франке. — Не бе сигурен, че гласът му се подчинява.

— Какво?

Без да каже дума, Варщайн посочи мъжа с посивяла коса и добре скроен костюм, който с енергични крачки се приближаваше към тях. Беше Франке. Изглеждаше малко уморен и облечен по начин, който Варщайн не очакваше от него, но беше той. И се движеше към тях не случайно, а съвсем целенасочено крачеше към Варщайн.

— Това ли е Франке? — попита Ангелика.

В първия момент въпросът се стори на Варщайн направо смешен. Но после се сети, че тя не познаваше Франке. Въпреки цялата олелия в пресата тогава, той бе успял да запази лицето си от пресата. Доколкото му бе известно, нито една негова снимка не се бе появила във вестниците.

Не успя да отговори на Ангелика. Франке застана пред тях и едва сега Варщайн видя, че не бе дошъл сам. Придружаваха го двама яки мъже в евтини костюми и със слънчеви очила, на които от петдесет метра им личеше, че са платени бодигардове.

— Варщайн! — започна Франке. Говореше високо, недружелюбно и не си и направи труда да ги поздрави. — Мислех си, че последния път доста недвусмислено ви казах, че не искам да ви виждам в тази страна.

— Франке, откъде…откъде се появихте?

— Мога да ви отговаря, че случайно минавам оттук, но няма да е вярно. Истината е, че идвам заради вас, скъпи приятелю. И това не ме радва особено.

Варщайн изгледа последователно него и двамата му придружители. Отблизо изглеждаха още по-тъпи, но и още по-опасни.

— Да не би да са ви включили напоследък в списъка за заплати на мафията, Франке? — Варщайн бе преодолял първоначалния шок от внезапното появяване на Франке.

— Казах ви, че не съм в особено добро настроение. Спестете си шегите за някой по-достоен за хумора ви. Какво правите тук?

— В отпуск съм — отвърна троснато Варщайн.

— Колко смешно! — Франке отмести поглед от него и изпитателно огледа Ангелика. — Може би и вие сте тук в отпуск, госпожо Бергер? Съвсем случайно, разбира се?

— Знаете името ми?

— Знам всичко, което трябва да знам. Това явно не се отнася за вас. Иначе щяхте да знаете, че не е особено препоръчително да се движите около Варщайн. Той носи нещастие, знаехте ли? Повечето от тези, които са били около него, много или малко са пострадали. Спомнете си за вашия мъж.

Ангелика се стресна.

— Вие…

— Не ме разбирайте погрешно — прекъсна я Франке. — Говоря за тогава, не за това, което се случи сега. Защо не дойдохте при мен, вместо да търсите човек, който от три години насам прави всичко възможно да изгуби разсъдъка си от пиене?

— При вас?

— Можех да ви помогна. Или поне щях да се опитам. Варщайн само търси някого, който да му помогне да ми отмъсти.

— Да не искате да кажете, че…, че знаете къде е мъжът ми?

— Не. Но съм сигурен, че бих могъл да разбера. Виждате ли, постъпвам съвсем честно с вас. А можех да кажа, че знам къде са съпругът ви и другарите му само за да ви държа далеч от този луд. Но не искам да ви лъжа. Въпреки това ви съветвам да послушате един добър съвет: качете се в следващия самолет и се върнете у дома! Само си навличате ненужни неприятности, като стоите близо до него.

— Заплашвате ли ме? — попита Ангелика.

— Но моля ви! — усмихна се Франке. — Аз съм съвсем искрен. Защо, мислите, този мъж е дошъл тук? За да ви помогне да намерите мъжа си? Съмнявам се.

— Знам — спокойно отвърна Ангелика. — А може пък да ми е приятно да гледам как ви създава неприятности.

— Това едва ли ще се случи. — Франке извади от джоба на сакото си бял плик и го подаде на Варщайн.

— Какво е това? — попита той.

— Съдебно решение, което ви забранява да се приближавате до Гридоне на повече от два километра.

— Но това е смешно! — възмути се Ангелика.

— Може би — невъзмутимо отговори Франке. — Дори съм сигурен, че всеки що-годе добър адвокат успешно може да го оспори. Но докато се стигне дотам, ще трябва да помоля приятелят ви да се съобрази със съдържанието на писмото. А ако не го направи, за мен ще е удоволствие да видя как с един ритник го изхвърлят от тази страна.

— Важи ли това и за мен?

Франке се обърна и цяла секунда гледа най-горното копче на ризата на Ломан, преди да се сети, че трябва да отстъпи крачка назад, ако иска да види кой стои срещу него.

— Вие пък кой сте? — не можа да скрие яда в гласа си той.

— Няма значение — хилеше се срещу него Ломан. — По-важно е, че аз знам вие кой сте. Е, и мен ли ще принудите да напусна страната? Само опитайте. Ще пасне много добре към това, което вече имам. Той доволно размаха диктофона си. Червената светлина бе включена и двете ролки се въртяха.

— А-ха, така значи. Журналист сте, познах ли?

— Може и така да е. Франке въздъхна.

— Касетата!

— Няма да стане. Не мисля, че… — останалите думи заглъхнаха в болезнен стон. След бързия заповеднически жест на Франке мъжът от лявата му страна протегна ръка, хвана Ломан за китката и силно натисна. Само след секунда той пусна диктофона. Франке сръчно го улови, извади касетата и му го върна.

— Нима не разбирате? — поклати осъдително глава Варщайн. — Тук сме в Швейцария, Франке, не в Дивия Запад!

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — отвърна Франке и посочи плика, който още бе в ръката на Варщайн. — Прочетете го внимателно и си направете сам услуга, като спазите предупреждението.

— А ако не го направя?

— В такъв случай правите на мен услуга. Повярвайте ми, лично ще се погрижа да влезете в затвора и вратата след вас да бъде зазидана.

Когато тръгваха, по небето нямаше нито едно облаче. Дори бе необичайно топло за това време на годината — октомври чукаше на вратата и на юг от Алпите можеха вече да се очакват всякакви изненади. А от няколко дни насам времето съвсем се обърка. Сутринта Салиери даже мислеше да се откаже от пътуването, защото не само времето, ами цяла Аскона бе обърната с надолу главата след катастрофата с ICE.

Предупредиха го да не излиза в езерото и ако беше сам, без съмнение щеше да се вслуша в предупреждението. Или всъщност не, защото ако беше сам, въобще нямаше и да планира това пътуване с лодка по Лаго Маджоре. Дори нямаше да дойде тук, а щеше както винаги да прекара отпуската си в планината на родната Сицилия. Но сега не беше сам. И вече никога нямаше да бъде. Мисълта за това го изпълваше със задоволство.

Причината, поради която Салиери въпреки непоносимостта си към водата и всичко свързано с нея, сега седеше в хека на малката клатушкаща се моторница и наблюдаваше сгъстяващите се облаци и едновременно с това се бореше с позивите за повръщане, но в същото време бе доволен и щастлив, както никога преди това, се казваше Мариела. Тази причина бе двадесет и седем годишна, с черна коса, черни очи и почти идеална фигура, която яркожълтото яке от импрегнирана материя не можеше да скрие. А, да, и от четири дни и шест часа бе негова жена.

Негова жена… Марио повтори няколко пъти наум думата, наслаждавайки и се като на старо вино. От това тя не изгуби очарованието си. И нямаше да го изгуби и през следващите четиридесет години. Разбира се, такава представа бе доста наивна и той го знаеше. Но усещането бе твърде красиво и искаше да го задържи поне за момента. Мислите явно се бяха отпечатали върху лицето му, защото Мариела неочаквано го погледна въпросително и сбърчи чело. Изглеждаше много красива така. Красотата и не бе кукленска, а много естествена, което я правеше още по-желана.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За нищо. Само за момент си помислих, че Господ много трябва да ме обича, щом ми подари жена като теб.

— Господ ли? Кой е той? — Мариела го заплаши шеговито с пръст: — Не си ми казвал, че има и още някой, който те обича!

Марио се засмя, макар че подобни шеги не му бяха по вкуса — бе вярващ християнин и дълбоко уважаваше всичко, свързано с религията. А Мариела не се свенеше пред нищо, но никога не отиваше твърде далеч, за да го обиди. Когато отминеше сватбеното им пътешествие, щяха да заминат за Сицилия, за да я представи на семейството, преди да се върнат в общото жилище в Рим. Може би щеше да е добре да поговори с нея, за да се въздържа малко пред родителите му.

Само че не сега. В момента имаха по-важни неща за вършене, например…

— И махнете безсрамната усмивка от лицето си, синьор Салиери! Вярно, че сме в медения си месец, но ако добре си спомням, тази сутрин за малко да пропуснем закуската. Макар че се събудих в… Колко часа беше? Седем? Не, малко преди шест и половина.

— Това беше преди цели пет часа — възнегодува Марио.

— Питам се какво ли би казала бедната ти стара майка, ако разбере какъв похотливец е станал най-големият и син.

— Бедната ми стара майка има девет деца. — Марио се опита да я хване, но тя се изплъзна с ловко движение и избяга в предната част на лодката. Миниатюрният съд се разклати здравата и Марио не посмя да я последва. — Как мислиш, откъде са се появили?

— Представа нямам — изсмя се Мариела. Марио обичаше смеха и. Не помнеше и един час, през който да не се бе засмяла поне веднъж.

— Да ти обясня ли? — Той стана предпазливо и направи крачка към нея, но тя изведнъж вдигна ръка към небето.

— Погледни! В първия момент Марио помисли, че е част от играта и, но изразът на изненада бе твърде истински. Обърна се и вдигна глава.

Веднага разбра какво сочеше Мариела. Времето още повече се бе влошило. По продължение на абсолютно права линия, начертана сякаш с линеал, небето бе покрито с черни и сиви облаци, струпани в странни фигури, които протягаха тъмни ръце почти до земята. До този момент не бе усетил, но при вида им веднага му стана студено.

— Страшно е. Не бях виждал времето толкова бързо да се променя. — Май ще е по-добре да се връщаме, преди бурята да ни настигне във водата.

Марио не се възпротиви. Все още не мислеше, че са в опасност. Не бяха далеч от брега и можеха да го достигнат за не повече от пет минути. Но вече не бе толкова сигурен, че щяха да им стигнат. Лошото време се приближаваше към езерото с невероятна бързина. Облаците се движеха сякаш на бързи обороти.

— Можеш ли да плуваш? — попита той, навеждайки се над мотора, за да дръпне въжето. Чуха се няколко бълбукащи звука, но двигателят не тръгна.

— Като риба. Защо?

— Добре тогава. — Марио дръпна втори път, този път по-силно шнура. — Защото аз не умея.

— Шегуваш се! — каза Мариела с ужас в гласа.

— Страхувам се, че не. Виж дали имаме спасителна жилетка.

Докато тя търсеше из лодката, мърморейки недоволно, той за трети път напразно се опита да запали мотора. Проклетото чудо не щеше и не щеше да потегли.

Марио изпсува тихичко и се напъна да си спомни обясненията на собственика. Човекът му бе обяснил какво да направи, ако не може да запали, но той бе слушал с едно ухо — вниманието му бе съсредоточено върху Мариела, която стоеше на мостика, облечена в банския си костюм, и изглеждаше просто прекрасно. Знаеше, че е много просто. Само да можеше да си спомни!

— Ето я! — в гласа на Мариела се долавяше голямо облекчение. — Облечи я веднага!

— Да, ей сега. Марио стана, за да я вземе, и застина на мястото си. Облаците се движеха към тях десет пъти по-бързо от това, което му се струваше възможно. Бяха променили формата си и сега образуваха неправилен триъгълник, който хвърляше мастилено синя сянка върху водата. Марио мислено продължи сянката и с ужас установи, че триъгълникът сочи точно в тяхната лодка. Само след секунди щеше да я достигне.

— Какво е това? — прошепна Мариела. За първи път, откакто се познаваха, радостта бе изчезнала от гласа и и той трепереше от страх. — Това не е…не е обикновена буря!

Дълбоко в себе си и Марио мислеше същото, но онази част от него, която бе привързана към рационалното мислене и логиката, не позволяваше на останалата да приеме друго обяснение. Не знаеше какво беше това, което се движеше към тях със скоростта на бърз влак, но и вече нямаше никакво значение. Беше го страх и това бе най-важното в момента. Вместо да се обърне към Мариела и да вземе спасителната жилетка от ръцете и, той отново се наведе над мотора. „Както при автомобила, синьор“. Сети се!

Опипвайки с пръсти, успя да намери малкия лост и го издърпа. Моментално грабна стартовия кабел и дръпна с всичка сила. Моторът закашля, избълва смърдящ синкав пушек и запали.

— Слава Богу! — Марио се изправи, изтри потта от челото си и се обърна към Мариела: — А сега да се махаме по-скоро!

Облаците се плъзгаха като черен клин все по-бързо и по-бързо и само след секунда сянката им достигна лодката.

Гледката бе зловеща. Марио се оказа прав в преценката си: сянката попадна точно в средата на лодката и я раздели на две. Той остана в задната част при мотора, където бе светло, а предната част, където стоеше Мариела, за секунда изчезна. Тъмнината бе толкова наситена, че не можеше да различи дори очертанията и. Пред него се издигна черна стена, която погълна половината езеро, половината лодка и любимата му Мариела. Не бе само гъстата тъмнина. Внезапно се изви вятър и го блъсна в лицето. Но най-призрачното и страшното като че ли бе тишината. Огромната стена от облаци и сенки предизвикваше очакване за ревящ вятър и гръмотевици, но всъщност нищо не се чуваше, дори и най-лек звук. Сякаш и природата бе затаила дъх при зловещата гледка.

Всичко продължи точно секунда. След това сянката изчезна така бързо, както се бе появила и облаците продължиха лудия си бяг по небето към отсрещния бряг на езерото. Сега цялата лодка бе на светло.

В същия момент невероятно силен удар ги разклати и сякаш някой изхвърли Марио във въздуха. Той се запремята и докато падаше стремглаво надолу видя, как предната част на лодката избухна и парчета дърво се разхвърчаха навсякъде. Мариела излетя зад борда. Същата невидима сила, която го изхвърли, сега го запокити във водата. Той изкрещя от болка и смъртен страх. Малкото въздух, останал в дробовете му, избълбука като перли към повърхността на езерото. Потъваше все по-надълбоко и продължаваше да се върти около оста си. Нещо голямо и жълто премина покрай него и в следващия момент една от дървените отломки го удари силно в ребрата и може би този удар го спаси. Дъската счупи две или три от ребрата му и остави дълбока кървава рана в хълбока му. Внезапната болка бе толкова силна, че всички мускули на тялото му отведнъж се свиха. Водата вече не можеше да нахлува в дробовете му и да го влече надолу. Той престана да се върти и започна да цапа с ръце и крака и да се опитва да оттласка нагоре.

Когато се показа на повърхността, пред очите му затанцуваха шарени кръгове. Студеният въздух го блъсна в лицето и чувството за съхранение свърши своето. Свитите мускули на гърлото се отпуснаха и дробовете жадно поеха въздух, преди отново да започне да пропада.

Незнайно как успя да овладее паниката си. Започна да удря напосоки с крака и да прави несръчни движения с ръце, както бе виждал да правят плувците. Дали от тези усилия или случайността така поиска, но успя да се задържи на повърхността на водата. Видя някакъв предмет да се движи към него и замаха отчаяно с ръце да го улови. Бе като че ли същата дъска, която за малко не го прободе. Дървото изглеждаше като изгорено, но успя да се улови за него. Следващите няколко секунди само поемаше въздух на дълбоки глътки и се опитваше да приеме мисълта, че все още е жив. Болката в хълбока бе толкова силна, че му прилошаваше. От кръвта водата около него почервеня. Но не трябваше да се предава. Мариела! Бе излетяла зад борда и сега сигурно е в безсъзнание. Трябваше да и помогне. С мъка изправи глава и се огледа. Лодката се клатушкаше само на няколко метра пред него и вече потъваше. Задната част бе почти незасегната, но предната изцяло липсваше. Нещо я бе разрязало точно наполовина. Мястото на разреза бе толкова гладко, сякаш бе прерязано с един удар на меч. Марио се замисли за момент дали не ги бе ударил някой от малките увеселителни кораби, но реши, че бе невъзможно да е така. Те бяха достатъчно големи и двамата щяха да го видят въпреки лошото време. Освен това щеше да е още тук, защото от катастрофата бяха минали само няколко минути. Езерото бе пусто.

Когато задната част на лодката потъна изцяло, видя тялото на Мариела. Лежеше с лице във водата и тялото и бе неподвижно.

Паниката започна отново да го обзема и той отново успя да я потисне. С бавни, мъчителни движения, заплува към тялото. Не искаше да вика името и, защото ако бе в състояние да реагира на вика му, едва ли щеше да има нужда от помощта му. В промазаното и яке се бе образувал въздушен мехур, който я задържаше на повърхността. Ако успееше да стигне до нея, преди да се е удавила, щеше да я обърне и да я държи така, докато дойде в съзнание или някой се притече на помощ. Бе сигурен, че от брега са видели катастрофата и може би вече са тръгнали със спасителната лодка. Не можеше да бъде другояче.

Когато бе на половината разстояние, край него мина нещо оранжево. Спасителната жилетка! Той протегна едната си ръка към нея и за малко да заплати с живота си това движение, защото под пръстите му тя се разпадна на прах и той без малко да изпусне дъската. Погледна шокиран оранжевите парчета. Импрегнираният ленен плат бе така ронлив, сякаш бе престоял поне сто години във водата. Пълнежът от изкуствени влакна плуваше наоколо, сбит на топки, а металните закопчалки бяха съвсем ръждясали.

Марио продължи да плува напред. Още три метра. Мариела не се движеше. Колко дълго може да издържи човек, обърнат с лице към водата, без да се удави? Минута? Две? Или три? Колко ли време вече водата я носеше?

Когато почти бе стигнал до тялото, с периферното си зрение улови някакво движение. Към тях се движеше моторница, в която стояха двама мъже. Единият държеше в ръка спасителен пояс. Другият се приготвяше да скочи във водата. Но докато дойдеха, може би щеше вече да е късно.

Марио събра последни сили в изтощеното си тяло, оттласна се напред с крака и достигна неподвижното тяло. Пусна дъската, хвана с две ръце Мариела и с едно движение я обърна с лице нагоре. Въздушният мехур, който досега я бе задържал отгоре, излезе и тя почти мигновено започна да потъва. Марио бързо посегна към дъската, като с другата ръка поддържаше главата и, за да може да поеме въздух. Под пръстите му дървото започна да се разпада и той усети как мускулите му отново се свиват. Нямаше да издържи дълго. Но и не трябваше. Лодката бе вече тук. Мъжът на кормилото направи умел завой и почти в същия момент и двамата скочиха във водата и заплуваха към него. Само че Марио не видя нищо.

Гледаше с невярващи очи лицето пред себе си, около което плуваха побелели коси. Не изпита никакъв ужас. Или точно обратното, но той бе толкова голям, че в момента не можеше да го осмисли като такъв. Всичко, което изпитваше, бе невероятна пустота, толкова голяма, че мислите му потъваха в нея като в бездънна пропаст.

Това не беше Мариела. Тялото само бе облечено в нейното жълто яке. Черният бански отдолу също бе нейният, златният кръст, висящ на тънка верижка на шията и, бе този, който той и подари преди четири дни за сватбата. Но жената не бе Мариела. Не можеше да бъде, защото трупът, който Марио държеше в ръцете си, бе на прастара жена.

— Този проклетник ми счупи ръката! — простена с плачлив глас Ломан. През последния час бе повторил това изречение най-малко десет пъти, все с различен тон — ту гневно, ту отмъстително или жално, като сега. Варщайн имаше чувството, че спътникът им с цяло сърце се наслаждава на страданието си. — Но ще си плати за това, кълна се! Ще се занимая с господата особено вни…ау-у! По дяволите, гледайте какво правите!

Ломан дръпна ръката си и разярено изгледа Ангелика, която за трети път и все напразно се опитваше да го превърже.

— Имате ли въобще представа колко боли?

Ангелика въздъхна, наведе се да вдигне ластичния бинт, който бе изтървала, и не дотам нежно притегли ръката на Ломан.

— Горе-долу. И освен това не е счупена, а само натъртена. Но ако това ще ви успокои, нека ви кажа, че натъртеното често боли повече от гладко счупване.

— Ох, майчице! — само че този път стисна зъби и не отрони звук, макар че Ангелика действаше доста безцеремонно.

— По професия съм медицинска сестра. И млъкнете вече, за да не започна отначало. Ако превръзката не е добре направена, ще има повече вреда, отколкото полза.

— Вие сте медицинска сестра? Вярно ли е?

— Не работя от няколко години, но съм го учила. Мислех, че знаете всичко за мен. Така, готово. Ще видите, че след седмица вече нищо няма да усещате.

Ломан положи всички усилия погледът му да изглежда пронизващ, но срещна само злорадата усмивка на Ангелика. Скочи и излезе с гневни крачки от стаята. Сигурно отиваше да си вземе ново питие. Откакто бяха влезли в ресторанта на летището, бе изпил на един дъх три големи коняка, сякаш пиеше минерална вода. Варщайн се загледа след него и поклати глава.

— Да не повярваш! Мъж като планина, а се държи като че ли са го набучили на кол.

— Такива са най-лоши — каза Ангелика и се усмихна. — За това раняване ще разказва с гордост и на внуците си.

— Сигурно. Хващам се на бас, че ще са били четири силни удара, които героично е отблъснал, но петият го е улучил в гръб. Как попадна на тази птица?

— Не аз, той попадна на мен. По някакъв начин бе разбрал, че издирвам Франк и естествено е надушил голямата история. Не мога да си позволя да избирам. Освен това… не вярвам, че е толкова лош, на какъвто се прави. Струва ми се, че само се преструва. Сигурно е някаква уловка.

— Ако наистина е така, значи много добре си играе ролята.

Варщайн отпи от кафето си и изкриви лице в гримаса. Кафеникавата течност бе неприятна още докато бе топла, а сега бе направо отвратителна. Питаше се защо ли на нито едно летище по света кафето не бе добро. А може би вината си беше в него, а не в кафето. Вече бе почти обяд и би дал дясната си ръка за чаша бира.

— Значи това беше прочутият доктор Франке — каза изведнъж Ангелика. Варщайн замълча. През цялото време бе чакал да го заговори на тази тема, а сега не знаеше какво да и отговори.

— Трябва да си призная, че съм изненадана. Бях слушала доста за него, но никога не съм си го представяла точно така.

— Аз също — каза Варщайн. Ангелика го изгледа учудено.

— Това сценично представление, което изнесе, въобще не е в неговия стил. — Варщайн постави чашката с кафето на масата и с жест на отвращение лекичко я избута напред. — Това не е подходът му. Франке не изпитва никакви скрупули, ако трябва да се справи с някого. Убеден съм, че без никакви задръжки би убил човек, ако се наложи. Но не по този начин. Неговите методи са други. Работи незабележимо, но също толкова ефективно.

— Може би не толкова бързо.

Варщайн вдигна поглед и видя срещу себе си Ломан. Журналистът се бе върнал, без да го усетят и за изненада на Варщайн държеше в здравата си ръка не чаша коняк, а лист хартия. По всяка вероятност сметката.

Вие двамата отново нарушавате правилата на играта — каза той предизвикателно. — Мисля, че се разбрахме да не се говори за общия ни проект, докато мен ме няма.

Варщайн не можеше да си спомни някой от тримата да е казвал нещо подобно, но нямаше никакво желание да спори с Ломан.

— Можем ли да тръгваме? — попита той.

— Разбира се. — Ломан пъхна сметката в джоба на джинсите си и преметна на рамо фотографската чанта. Към куфара, оставен до масата, не се и наведе дори. Ангелика също, а Варщайн пък съвсем.

— Ей! А куфара?

— Какво му е на куфара? — попита Варщайн.

— Нали е ваш?

— Ръката ме боли!

— Невероятно много съжалявам! — изрече Варщайн с най-безсрамната усмивка, която можа да лепне на лицето си. — Все пак имате още една. А аз ще ви отварям вратите.

Погледът на Ломан стана още по-враждебен отпреди, но той не каза нищо. Грабна куфара и с големи крачки излезе навън.

Времето се бе влошило още повече. Вече нямаше мъгла, но валеше като из ведро. Водата на улицата стигаше до глезен, а небето приличаше на мръсна оловна плоча, която висеше толкова ниско, че човек можеше да я докосне с ръце.

Излязоха от сградата на летището и застанаха под козирката на входа.

— Ще докарам колата — каза Ломан. — Отсреща на паркинга е. По-добре само един да се намокри. А вие през това време можете да наглеждате багажа ми — ако не ви затруднява, разбира се.

Той свали чантата от рамото си, остави я до куфара и затича приведен под дъжда. Водната пелена бе толкова плътна, че го скри от погледите им, още преди да е пресякъл улицата.

— Дано пипнеш бронхопневмония! — промърмори Варщайн. Този път Ангелика не се засмя, а го изгледа замислено.

— Защо си толкова враждебен към него?

— Не съм — отвърна Варщайн, макар че това твърдение и в собствените му уши звучеше доста глупаво. — Мразя всички журналисти. Навремето те сложиха капака на цялата история.

— Така ли?

— Да, така беше.

— Разбирам те, но въпреки това…така, както аз виждам нещата, ти сам си се довършил.

Варщайн преглътна яда си. Вместо да я нападне, както много му се прииска, се обърна рязко на другата страна и загледа в дъжда. Най-лошото беше, че можеше и да е права, помисли си. Тогава, преди три години, се беше забъркал в нещо, за което днес знаеше, че е бил прав. Но тогава нямаше как да го знае. Ако бе размислил дори само една секунда спокойно и трезво, нямаше слепешком да се хвърля в битки с вятърни мелници и много неща щяха да се развият съвсем иначе. Нямаше да постигне нищо, но поне пораженията щяха да са по-малко.

— Той ни е нужен — продължи Ангелика след известна пауза. — Поне докато стигнем Аскона. Не мисля, че Франке ще повярва, че ще спазиш съдебното решение и веднага ще се върнеш вкъщи. Ще се опита да ни спре.

— Ще има да взема! — каза ядосано Варщайн. — Тук сме в Швейцария, не в Русия. Господата швейцарци може и да са малко странни, но въпреки всичко това е свободна държава и никой не може да ни спре да отидем, където поискаме.

— Но може да ти попречи да се приближиш до планината!

— Не може! — заинати се Варщайн. Докато Ангелика се грижеше за болната ръка на Ломан, той много внимателно бе прочел писмото на Франке. — Забранено ми е да влизам на територията на строителната фирма — каза той натъртено, — а не на планината. Чак такава власт няма.

— Като че ли не го интересува особено какво му е разрешено и какво не.

Ангелика извади пакет цигари и щракна запалката, но вятърът бе толкова силен, че угаси пламъка. Тя опита седем-осем пъти и накрая се предаде.

— Допускам, че ще се опита да ни спре по някакъв начин.

Варщайн мислеше същото. Дори нещо повече — бе сигурен, че Франке им е подготвил някаква коварна изненада. Само че не го беше страх. Бе дошло време да застане срещу него и да си изяснят нещата веднъж завинаги. Мисълта за Франке го накара да си спомни за един въпрос, който му се искаше да зададе.

— Защо отхвърли предложението му?

— Чие предложение?

— На Франке — търпеливо отвърна Варщайн. Ангелика много добре знаеше за какво говори. — Предложи ти да ти помогне да намериш мъжа си.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. На твое място бих приел. Дори и да казва истината, че не знае къде е мъжът ти, все пак има много повече възможности да го открие, отколкото аз или Ломан. Освен това ти не си се карала с него.

Ангелика мълча доста време, но лицето и издаваше какво става вътре в нея. Извади нова цигара и този път се бори със запалката, докато накрая успя.

— Кой ти е казал, че не съм?

— Само допреди час не го познаваше!

— Човек може да се кара и с някого, когото въобще не познава — каза тя нервно.

— Той лъже!

— Знам. Но ти откъде знаеш?

— Той твърди, че не знае къде са Франк и другите, но това не е вярно. Знае много добре!

— Откъде си сигурна? — Варщайн наостри слух.

— Защото знам! — Ангелика избягваше погледа му и нервно дърпаше от цигарата.

— И как разбра? — не се отказваше Варщайн.

— Не знам къде е Франк — отвърна тя, бе да го гледа. — Но знам къде са най-малко трима от останалите. А е близо до ума, че другите са наоколо. Или не мислиш така?

— Къде са? — Варщайн не бе много изненадан, но бе отчаян и ядосан. В самолета мълчаливо бе дал дума, че ще бъде откровен с нея, и се надяваше това да е взаимно, но явно е постъпил доста наивно.

— В Аскона. Не точно там, а в едно село наблизо. Видели са ги там. Ломан ги е открил. А щом той знае, няма как и Франке да не знае.

— Защо не ми каза нищо?

— Защо? Защо! — Тя хвърли ядосано цигарата на земята и я стъпка с тока на обувката си. — Ако си забравил, нека ти припомня, че вчера ме изхвърли от жилището си. Нямах никаква възможност да ти кажа!

— Значи имаше възможност да ми съобщиш, че мъжът ти е изчезнал, и да ме молиш да ти помогна да го намериш, — Варщайн едвам се сдържаше да не се разкрещи, — но нямаше възможност да ми кажеш това? Започвам да се питам какво търся тук. Прочете отговора в очите и и направо побесня. — Ломан. Тя гледаше на другата страна.

— Той искаше да дойда, нали?

Прииска му се да я сграбчи и да я обърне към себе си, за да го погледне в очите. Но гневът му се изпари, преди още да е вдигнал ръка.

— Това беше условието, за да ти помогне, нали? Да дойда с теб. Надява се на малка сензация, да грабна камък и да счупя главата на Франке!

— Все ми е едно какво иска Ломан — каза Ангелика. Обърна се и го погледна, макар че и беше много трудно. Варщайн го долови по изражението на лицето и. — Не го прави, за да намеря Франк. Ти си прав, ако беше заради това, изобщо нямаше да си му нужен — каза тя с твърд глас.

— Колко вълнуващо! А на теб за какво съм ти? Да отклонявам вниманието на Франке, може би?

— Ти веднъж вече им помогна…тогава. Сигурно ще успееш и сега…

— Онова беше друго нещо! За Бога, изобщо не знам какво съм направил, ако въобще съм го направил. Може и да е било чиста случайност. Просто бях първият, който стигна до тях. А можеше да е всеки друг.

— Но не беше! — упорстваше Ангелика. — И за каква случайност ми говориш? Питам се дали изобщо има такова нещо.

Първо се бе изпарил гневът му, а сега и разочарованието. Продължаваше да се чувства наранен и сигурно щеше да му е нужно дълго време, докато преодолее това чувство, но изведнъж я разбра. Това, което толкова много го бе разгневило, Ангелика не бе направила заради някакви свои сметки, а просто от отчаяние. Бе като удавник, който се хваща за всяка сламка. На нейно място и той сигурно щеше да постъпи точно така.

— Сигурно много обичаш мъжа си?

— А, Ломан се връща. Но без кола!

Варщайн изненадано се обърна. Ломан наистина се връщаше от същата посока, в която бе изчезнал, целият прогизнал от дъжда и с изражение на лицето, в сравнение, с което небето над града изглеждаше направо ведро.

— Какво става? — попита Варщайн. — Къде е колата?

— Добър въпрос. Ще го задам на глупавата кокошка от сервиза. И Бог да и е на помощ, ако няма под ръка най-гениалното оправдание на века!

Той профуча край Варщайн и Ангелика, без дори да удостои с поглед багажа си, и за малко да се блъсне в автоматичните врати, които се отваряха доста по-бавно.

Варщайн взе куфара и чантата му и тръгна след него. Макар че вървяха доста бързо, Ломан бе вече на гишето, когато двамата дойдоха. Гласът му се чуваше поне на трийсетина метра.

— Не е никак весело, повярвайте ми! На този ключодържател пише ли място 2133? И аз отидох точно там! Само че няма никаква кола! — Той ядосано разклати ключовете пред лицето на млада жена, облечена в зелената униформа на фирмата за автомобили под наем. Тя внимателно го слушаше, но не изглеждаше особено впечатлена от изблика на гняв на клиента си. Сигурно бяха свикнали на подобни сцени. Изчакваше го спокойно да свърши тирадата си.

— Сигурна съм, че е недоразумение, което бързо ще изясним. Ако може да получа клю…

Ломан трясна ключовете на тезгяха. Младата жена ги взе с неподвижно лице, хвърли бегъл поглед на табелката и написа нещо на компютъра си.

— Да, ето…

— Глупаво недоразумение, надявам се? — обади се ехидно Ломан.

— Страхувам се, че не. Колата е била повредена.

— Моля? — не повярва Ломан.

— Искахте бялото БМВ, нали? Страхувам се, че колата вече не е при нас. Много съжалявам, но преди половин час някой я е блъснал на паркинга, давайки заден ход. Закарали са колата в сервиз.

— Не може да бъде! — възмутено викна Ломан. — Вчера от Мюнхен…

— Вчера вечерта всичко беше наред — прекъсна го жената. — Също и преди един час, когато взехте документите. — Тя продължаваше да е невъзмутимо спокойна, докато Ломан вече щеше да се пръсне.

— Вие майтап ли си правите с мен? — просъска той.

— В никакъв случай. Страшно съжалявам. Опитваме се да изпълняваме желанията на нашите клиенти, но подобни случаи се наричат форсмажор и тогава сме безсилни. — Тя взе ключовете и ги пусна в едно чекмедже. — Ако сте предплатили, ще ви върнем сумата.

Лицето на Ломан приличаше на презрял домат, но за голямо учудване на Варщайн той все още се владееше.

— Добре… Дайте ми тогава друга кола.

— Съжалявам, страхувам се, че…

— Не е нужно да е бяло БМВ — прекъсна я Ломан. Гласът му звучеше заплашително ниско. — Ще се примиря и с ЛАДА на бели и зелени карета. Но само по-бързо!

— Страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. БМВ-то беше последната ни кола.

— Моля? — Ломан едвам си поемаше дъх и приличаше на риба на сухо.

— Имахте голям късмет, че изобщо го получихте. От една седмица насам всичко е заето. Наистина много съжалявам!

— Край, стига вече! Искате да ми кажете, че нямате кола за мен?! Въпреки че запазих по телефона и получих потвърждението ви?

— Престанете! — намеси се Ангелика. Искаше по някакъв начин да изглади ситуацията, преди Ломан съвсем да избухне. И без друго вече привличаха погледите. — Не сме претенциозни. Дайте ни просто някаква — може в краен случай и малко поочукана и издраскана.

— Съжалявам! — не се предаваше жената в зелена униформа, но гласът и сега бе малко по-любезен, отколкото преди. — Наистина всичко е ангажирано.

— Не, тия не ми минават! Искам да говоря с шефа ви, веднага!

— Оставете, Ломан! — обади се спокойно Варщайн.

Ломан го изгледа с отровен поглед и отново се обърна към жената зад тезгяха.

— Ясно ли се изразих?!

— Шефът ми няма да ви каже нищо по-различно, но щом като искате… — Тя вдигна телефонната слушалка и без да набере никакъв номер, започна тихичко да говори.

— Сега ще видим! — каза заканително Ломан. — Аз съм от пресата и шефът ви сигурно няма да е особено щастлив, когато разкажа за опита си с вашата фирма!

— Престанете, Ломан! — обади се уморено Варщайн. — Още ли не сте разбрал?

— Какво?

— Няма да ни дадат кола. Нито тук, нито при някоя друга фирма в града. — Говореше нарочно по-високо и с ъгъла на окото си наблюдаваше жената зад тезгяха. Тя се владееше много добре, но все пак не достатъчно, за да потисне лекото трепване на раменете. Бе уцелил в десятката.

— И защо? — поинтересува се Ломан.

— Това е почеркът на Франке.

— Не ставайте смешен! Той може и да има достатъчно влияние, и пари, за да си наеме няколко биячи, но чак подобно нещо…

— Искате ли да се обзаложим? Следващата ми социална помощ за вашата месечна заплата?

Преди Ломан да му отговори, от другата страна на тезгяха се появи мъж в тъмен костюм. Ломан победоносно тикна журналистическата си карта под носа му.

— Вие ли сте шеф на тази сладкарница тук? Тогава чуйте какво ще ви кажа…

Варщайн нямаше намерение да го слуша — знаеше как ще свърши разговорът. Ломан само си губеше времето.

Оказа се прав. Шефът на фирмата не се трогна нито от унищожителните тиради на Ломан, нито от напразните опити на Ангелика изглади положението. През цялото време бе вежлив, но въпреки това те не получиха кола. Накрая резултатът бе такъв, какъвто предсказа Варщайн.

— Много съжалявам — каза директорът, — но откакто железопътната връзка е прекъсната, сме ужасно натоварени. А и това ужасно време… — той въздъхна тежко. — Страхувам се, че не мога да ви помогна.

— Обзалагам се на всичко, че ще получим дузина коли, ако се обадя под фалшиво име на някоя фирма — промърмори Ангелика. Директорът явно бе чул думите и защото за момент я изгледа объркано и като че ли ужасено, но в крайна сметка предпочете да се направи, че нищо не е чул.

Силно ядосани, тримата се отдалечиха на няколко метра от гишето.

— Това не може да бъде! — не се предаваше Ломан. — Този доктор Франке започва постепенно да си навлича моя гняв.

— А мен полека-лека започва да ме дострашава — призна си Ангелика. — Кой, по дяволите, е този човек?

— Тя погледна към Варщайн, но той само безпомощно вдигна рамене. Знаеше, че Франке има невероятни връзки, но това, което стана сега…

— Е, какво ще правим? — попита Ангелика.

— Какво можем да направим? — изръмжа Ломан. — Ще вземем такси.

— До Аскона?

— Глупости! — отвърна троснато Ломан. — Човекът, когото търся, живее тук в Женева. По-точно, на няколко километра извън града. А после ще видим… Освен, ако този Франке не е подкупил и таксиметровите шофьори в града, разбира се.

След всичко, което се случи, Варщайн не би се учудил и на подобно нещо, но не стана така. Заради лошото време трябваше да почакат още около десетина минути, преди да дойде кола, но с това неприятностите дотук свършиха. Варщайн облекчено въздъхна, когато най-после седнаха в таксито и потеглиха.

Само секунда по-късно нещо така неочаквано силно го блъсна, че той полетя напред, удари се в предната седалка и за малко не падна от мястото си. Гумите изсвистяха и колата се закова на място. Варщайн се изправи и видя причината за внезапните спирачки: фигура, облечена в черен кафтан, с тюрбан на главата и черно прозрачно фередже върху лицето. Мъжът бе излязъл на пътя, без да се огледа. Сега стоеше и гледаше таксито по-скоро объркано, отколкото уплашено. Мъжът явно не разбираше с какво се е разминал.

Шофьорът се опита да му помогне все пак да разбере, защото свали стъклото на прозореца и подхвана невероятен репертоар от псувни и проклятия, при това на какви ли не езици. Варщайн слушаше с удоволствие и по едно време се намеси:

— Не мисля, че ви разбира. Защо просто не продължите? Искаме да пристигнем все пак още днес, ако е възможно.

Шофьорът му хвърли ядосан поглед в огледалото, но вдигна стъклото и продължи, без ни най-малко да се е успокоил.

— Проклети камилари! Да си стоят в пустинята, щом като не знаят как да се държат на улицата!

Даде газ и за малко не се удари в друга кола, когато се включи в потока, без да изчака. „Толкова по темата улично движение“ — помисли си с ирония Варщайн. Съвсем автоматично се обърна назад и погледна колата, която за малко не блъснаха. Беше син фиат, много голям автомобил и шофьорът сигурно здравата се е изплашил, защото изостана повече, отколкото бе нужно. Въпреки лошото време караше без светлини. Вината за произшествието, което им се размина, може би нямаше да е само на техния шофьор.

— От няколко дни градът сякаш съвсем е превъртял — възбудено продължаваше шофьорът. — Първо това отвратително време, после тези побъркани, които изведнъж изпълниха улиците…

— Какви побъркани? — попита Ломан.

— Какви… камиларите, разбира се! Нали преди малко сам видяхте! Сега само катастрофа ми липсва!

— Искате да кажете, че този арабин не е единственият? — Варщайн не харесваше шофьора, но думите му го накараха да наостри уши.

— Съвсем не! На доста неща вече съм свикнал, но това от няколко дни насам вече е върхът! Човек може да си помисли, че всички луди на света са си определили среща тук. А на всичкото отгоре вчера пристигна и цяла дузина от онова братство Харе Кришна. Почти блокираха летището, защото изведнъж решиха да медитират или как там го наричат. И точно пред главния вход! Просто си стояха и не се помръдваха. Никой нито можеше да влезе, нито да излезе.

— И какво стана? — попита Ломан.

— Нищо. Дойде полицията и ги разкараха, както си му е редът. Но мина почти цял час. — Шофьорът въздъхна и поклати глава. — Любопитен съм какво още ще се случи.

Да, помисли си Варщайн, и аз. Но не можеше да каже, че тази мисъл го радваше.