Вратата на друидите

19.

— Ето там! Наляво! — Варщайн крещеше с всичка сила, но гласът му нямаше никакви шансове срещу вилнеещия ураган. Пилотът реагираше само на жестовете му и променяше курса на люлеещата се машина. А тя беше като играчка за разгневените природни сили и бе вече почти неуправляема. Всичко, което пилотът можеше да направи, бе да се опита да надхитри бурята и така да извърти хеликоптера, че той да се движи приблизително в тази посока, която искаха.

— Полудяхте ли?! — викаше с цяло гърло Ломан. — Ще ни убиете!

Варщайн по-скоро отгатна думите по движението на устните и отчаяните му жестове, а не ги чу. Освен това нямаше никакво намерение да му противоречи, защото и сам не бе убеден, че знае какво върши. Когато излетяха, си каза, че не може да стане кой знае колко по-лошо, но това беше по-скоро една от основните заблуди на хората — можеше да стане още по-лошо!

Светлините бяха започнали да слизат от небето и сега бяха пред тях, зад тях, до тях, над и дори под хеликоптера. Той се клатушкаше през тайфуна от пращяща енергия, светкавици и унищожителни напори на вятъра и по всички закони нямаше право да съществува. Само една милионна част от енергията, връхлитаща върху тях, бе достатъчна да го превърне на прах. Ставаше това, което каза Франке: досега ги спасяваше единствено желанието да стигнат до целта.

Пред тях изникна неясна сянка от светлина и движение. Познати очертания, линия, която вече бе виждал — Варщайн не можеше да определи точно. Летяха на сляпо, но и при нормално време нямаше да е много по-различно. Той бе идвал тук един-единствен път преди повече от три години и тогава бяха се изкачили пеша. Но трябваше да намерят хижата, защото иначе ги очакваше… краят.

— Върнете се! — изрева Ломан. — По дяволите, връщайте се! Този идиот не знае накъде лети!

Бурята сякаш малко се успокои. Хеликоптерът продължаваше да се клатушка като лодка в открито море, но пилотът поне успя да го задържи изправен, когато се приближиха до скалната тераса, която бе видял Варщайн. Скалата приличаше на тази, зад която се намираше убежището на Зарутер, но Варщайн все пак не бе много сигурен. Погледнати отгоре, всички скали си приличаха. Можеше само да се надява и да се моли да е така.

— Престанете! — викна отново Ломан. Обзет от паника, той дори се опита да посегне към пилота.

Роглер го дръпна силно назад, натисна го грубо върху седалката и му зашлеви шумна плесница. Журналистът извика от болка и се сви на мястото си.

Скалата бавно се плъзна под тях и зад нея се показа хижата, цялата обгърната в мрежа от трептящи сини светлини. На Варщайн му се стори по-различна отпреди, но реши, че е заради светлините и собственото му неспокойствие. Той започна да ръкомаха и с двете ръце.

— Можете ли да кацнете долу?

Пилотът кимна с глава. Движенията му бяха сковани и цялото му лице бе в пот.

— Да. Скалата малко ще ни пази. Но няма да мога да излетя отново. Напълно невъзможно е.

— Тогава ще скачаме! — реши Варщайн. — Опитайте се да задържите машината спокойна, доколкото е възможно!

— Няма да мога да ви прибера!

— Няма да е нужно.

Варщайн разпери ръце, за да запази равновесие, отиде до вратата и я отвори. Трябваше му цялата му сила, но когато успя, влетелият вятър го повдигна от пода и го блъсна в Ангелика, която тъкмо се надигаше от мястото си. Двамата с мъка се изправиха и се олюляха към вратата.

Варщайн погледна надолу и смелостта му се изпари. Бяха най-много на два метра височина от земята и макар че пилотът правеше всичко възможно, машината бе доста неспокойна. Скалистата повърхност под краката им подскачаше нагоре-надолу. Дори от такава малка височина скокът можеше да се окаже смъртоносен.

Ангелика взе решението вместо него. Решително скочи, изтъркаля се и използвайки инерцията от тласъка, се изправи отново на крака. Наведе се, отдалечи се от хеликоптера и му махна с ръка да я последва.

— Добре. Ломан, вие сте след… Обърна към Ломан и протегна ръка, но не довърши нито изречението, нито движението си.

Ломан също бе станал. С лявата ръка се държеше за облегалката на седалката си, за да пази равновесие, а в другата стискаше пистолет, чието дуло, макар и силно клатещо се, сочеше точно в лицето на Варщайн.

— Съвсем не съм следващият! Щом искате, убивайте се — вие и онази истерична коза отвън, все ми е едно. Въобще не смятам да участвам повече в тази лудост!

— За Бога, Ломан! Откачихте ли? — изпъшка Варщайн.

— Ако има някой откачен, не съм аз. Скачайте, щом искате! Аз изчезвам!

Той насочи пистолета за секунда към пилота, но не изпускаше от поглед Варщайн.

— Връщаме се от другата страна на планината!

— Къде искате да отидете? — попита Варщайн.

— Все ми е тая! — Погледът на Ломан гореше. — За нищо на света не оставам повече тук! Забравихте ли бомбата? Тия идиоти ще я взривят! А когато това стане, не искам да съм тук!

— Още ли не разбирате, че вече никъде няма сигурно място?! Не можете да избягате никъде! Моля ви, Ломан! Без вас всичко е загубено, имаме нужда от вас!

— Забравете! Изчезвам. Имате две секунди да решите дали оставате тук, или продължавате с нас! Едно…

Роглер скочи отгоре му.

Нападението дойде съвсем неочаквано и сигурно щеше да има успех, но в този момент хеликоптерът потрепери от поредния щурм на вятъра. Роглер изгуби равновесие, препъна се край Ломан, журналистът диво изкрещя и натисна спусъка.

Куршумът улучи Роглер право в гърдите. Силата на изстрела го завъртя и го блъсна встрани. Той бутна пилота. Мъжът политна напред и се удари в лоста за управление. Хеликоптерът се наклони напред и турбините изреваха.

Варщайн отчаяно се опита да се задържи за рамката на вратата, но в този момент Роглер налетя върху него. Вкопчени един в друг, паднаха на земята. Последното нещо, което Варщайн се спомняше, бе огромната огнена топка, от която се разлетяха горящи парчета. После се удари силно в скалата под себе си и изгуби съзнание.

Франке стигна до бездната. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислеше. Пада безброй пъти и целият бе в кръв. Но не чувстваше нищо — нито болката, нито кръвта, която се стичаше по лицето и ръцете му, нито изтощението от дългото ходене.

Пред него бе вратата към Ада, а може би и към Рая. Бездната сега му се стори по-голяма отпреди. Кръгла дупка в Действителността, през която излизаше дъхът на света. Бурята, която вилнееше в небето, бе достигнала невиждани размери, но тук, точно на брега на пропастта, не се усещаше почти никакъв вятър. Намираше се в окото на урагана.

Франке стоя така дълго и неподвижно. Върху устните му трепкаше едва забележима усмивка. Питаше се как така не изпитва никакъв страх.

Когато разбра отговора на въпроса си, направи крачка напред и с разперени ръце полетя надолу. Той я бе създал и той щеше да я затвори. По единствения начин, по който можеше.

Падането продължи дълго, безкрайно дълго, но той знаеше какво ще види накрая — тук, на това място на абсолютната Истина, където кошмарът му, който всъщност бе мечта, стана действителност. И го видя. Последната му мисъл беше: „Господи, колко е красиво!“

Пренесоха Роглер на завет до хижата, за да се предпазят поне от бурята, ако от светкавиците не можеха. Земята, по която стъпваха, светеше. Въздухът бе така наситен с напрежение, че след всяко тяхно движение оставаха малки опашки от дребни жълти звездички. Енергията проникваше навсякъде и във всичко — в почвата, във въздуха, в телата и в мислите им.

— Може ли някой да ми каже защо съм още жив? — простена полицаят. Бе дошъл в съзнание, но още нямаше сили да се изправи и да седне. Лицето му потрепваше от болката и дишането му бе доста трудно. Притискаше дясната ръка към гърдите си и с нарастващо объркване установяваше, че между пръстите му не тече кръв.

— Онзи тип ме простреля в гърдите, нали? — Той се изкашля и изкриви лице от болка. — От половин метър разстояние това трябваше да е смъртоносно. Поне така казвам на всеки, който ме попита.

Варщайн се засмя против волята си. Роглер бързо се възстановяваше, много по-бързо, отколкото си бе представял. Макар че едва ли щеше да има голяма полза от това. Ломан бе сторил много повече от това да убие себе си и пилота — бе дал на света може би последния тласък към смъртта.

— Оръжието беше заредено с гумени куршуми — отговори той със закъснение. — Съвсем го бях забравил, но Ломан явно го е взел.

— Този идиот! — измърмори Роглер. — Ох, ама че боли! Сигурно ми е счупил някое ребро. Той се опита да се изправи, но политна обратно и Варщайн му подаде ръка.

— Не му свърши никаква работа, но… — каза Варщайн.

Роглер го погледна объркано. После проследи погледа му и видя останките от хеликоптера. Машината бе паднала от другата страна на скалата, но отблясъците от пламъците се виждаха.

— Мъртъв е — каза тихо Варщайн. — Сега вече всичко свърши.

— Свърши? Какво?

— Той ни трябваше — каза Варщайн.

Странно — не изпитваше никакъв ужас, дори не бе разочарован. Сякаш през цялото време бе знаел, че така или иначе няма да успеят.

— За какво? — попита Роглер. — Не познавам този човек, но се питам за какво може да потрябва такъв глупак?

Варщайн посочи входа на хижата.

— Каквото и да ни чака там вътре, Роглер, то чака трима души, не двама. — Той въздъхна дълбоко. — Всичко беше напразно.

— Ние сме трима — каза спокойно Ангелика.

Измина цяла секунда, преди Варщайн да осмисли казаното. Вдигна глава и я погледна с недоумение.

— О, не — каза Роглер и размаха силно ръце. — Не, не, не! Знам какво си мислите. Забравете веднага! Представа нямам от подобни неща и не искам да се забърквам в нищо!

— Елате — каза Варщайн. — Искам да ви покажа нещо.

— Не, не! Не разбирам нищо от магии и разни такива работи.

Въпреки това последва Варщайн и Ангелика от другата страна на хижата.

Върхът светеше, облян в пламъци. Чернилката на нощното небе бе изчезнала и бе отстъпила място на невероятна картина от светлина и цветове. Върховете, които се издигаха пред тях, грееха, осветени сякаш от някаква вътрешна сила и изглеждаха прозрачни и леки. Светът бе завладян от нещо, което бе твърде голямо, за да бъде разбрано, и което щеше да го промени или дори убие. Това вече се случваше.

Картината бе не само величествена и омайваща, но и стряскаща. Тримата чувстваха мощта на природните сили, вилнеещи около тях и които бяха само частица от това, което идваше. Вратата бе отворена и готова да погълне света.

— Гледайте! — каза Ангелика. Ръката и сочеше на юг. На мястото на езерото сега зееше огромна бездънна яма, в чиито дълбини се мятаха светкавици, сякаш силите на Ада отговаряха на силите на небето. В северната част различиха червена трептяща точка. Аскона. Целият град вече гореше.

Но не това искаше Ангелика да покаже на Варщайн и на Роглер. Малко по-наляво се бяха появили нови малки червени точки. Искри в безкрайността, които започнаха да се съединяват в пулсираща червена картина.

— Локарно? — прошепна Роглер. — И там… и там ли… започва?

— Ще започне навсякъде — отговори Варщайн. — Вече нищо не може да го спре.

— Значи тогава това е краят на света? — Роглер се опита за се засмее, но не се получи.

— Поне на този, който ние познаваме — каза Ангелика. — Ако не го спрем…

— Нали току-що казахте, че… — Роглер спря, взира се още малко в горящия град под тях и накрая безпомощно вдигна ръце. — Но защо? Какво… какво сме направили? С какво го заслужихме? Всички тези убити… това насилие… хората не са толкова лоши, че да заслужат такъв край…

— Може би времето на хората е отминало — прошепна Варщайн. Но може би и още не е. Може би бе отминало само това време и бяха на прага на друго. Но не изговори мисълта си на глас. — Може би някой е решил, че това е достатъчно — каза на глас.

Варщайн млъкна. Какъв беше този свят? Свят на омраза и на убийства, на насилие, ревност, разрушение. Поклати глава.

— Не.

Ангелика посочи хижата. Варщайн се обърна и видя, че вратата се бе отворила. Отвътре излизаше мека бяла светлина. Роглер също се бе обърнал и гледаше втренчено вратата.

— Знаех си, че така ще свърши — прошепна той.

— Значи ще ни помогнете? — попита Варщайн.

— Не знам… Никога не съм имал особено желание да се правя на Бог…

Понякога въобще не ни питат за какво имаме желание и за какво — не, помисли си Варщайн. Много добре разбираше Роглер. И него го беше страх от това, което трябваше да свършат, изпитваше панически страх. Не знаеше какво ги очаква вътре и защо точно те трябваше да решават съдбата на целия свят.

Запази тези мисли за себе си, обърна се и влезе в хижата. След кратко колебание Ангелика и Роглер го последваха.

Над Порера бурята утихна. Въздушните маси извиха за последен път с пълна сила и тътенът им сякаш разтърси планината из основи, но силата на урагана бе прекършена и вратата, през която изтичаше жизнената сила на света, изчезна. Светлините по небето заблестяха по-ярко.

Навън сякаш всичко изчезваше в хаоса, но вътре, в спартански подредената хижа, нищо не се бе променило. Когато затвориха вратата след себе си, ревът на урагана спря и вместо проблясващите светлини на Страшния съд около тях струеше меко бяло сияние, което въпреки силата си не заслепяваше.

Варщайн гледаше картината на стената, Франке имаше право — бяха същите прави и вълнообразни линии, същите кръгове и светкавици, които танцуваха по небето. Но не бе същата картина от тунела. Чак сега видя заблудата си. Може би и Зарутер не знаеше, но Варщайн видя съвсем ясно, че рисунките тук бяха различни, невероятно стари и сложни, несравнимо по-стари от тези във вътрешността на планината.

Знаеше какво трябва да прави. Знаеше го през цялото време, както и Ангелика и Роглер също. Знанието бе скрито в тях от деня на раждането им, както го бяха носили и предците им и техните предци също, и предците на техните предци, и… веригата беше безкрайна и никога не бе прекъсвала. Те бяха само инструментите, носителите на сила, по-стара от човечеството и много по-важна от него.

Той бавно пристъпи към стената, вдигна ръка и докосна линиите, които Зарутер и тези преди него бяха издълбали в скалата. Ангелика застана до него. Устните и тихичко започнаха да тананикат непозната мелодия, която подейства на Варщайн по същия начин, както и линиите, които пръстите му чертаеха върху скалата, действаха върху песента и. Роглер, третият пазител, стоеше между двамата, защото той бе връзката между песента и ръката, между силата, която създаваше, и силата, която пазеше. И докато и тримата стояха така, докато Ангелика пееше песента си, а Варщайн прибавяше нови щрихи към картината на времето, вратата изцяло се отвори и светът започна да се плъзга през нея.

Всичко стана в една-единствена секунда. Небето над това, което някога бе представлявало Лаго Маджоре, избухна в невероятни пламъци. От горящия връх се спуснаха ярки бели, червени, зелени и сини светкавици, удариха се в титаничните скални колони, между които бяха застанали друидите, и скалите зазвъняха. Между каменните гиганти няколко секунди бушуваха енергиите на Съзиданието, прасилите на Вселената. За частица от секундата телата на друидите, които търпеливо бяха чакали мига, се разпаднаха на прах. Но телата нямаха никакво значение. Тяхната сила бе тук, знанието им също. Когато ярката светлина изгасна, островите в северната част на Лаго Маджоре бяха изчезнали. Друидите също. Бяха изпълнили задачата си. Този път. Започваше ново време.

Когато сутринта се събудиха, слънцето изгряваше. Виждаше се, че денят ще е хубав. Небето бе синьо и се виждаха само няколко малки бели облачета. Въздухът бе много по-ясен отпреди и погледът стигаше много надалеч. Красиво, най-обикновено утро. А какво бе очаквал? Две слънца на небето? Или планини от захар?

Варщайн се усмихна сам на глупавите си мисли. Но усмивката бе и израз на облекчението, че все още чувства нещо. На тримата им бе нужна цялата нощ, за да изтъкат новата картина. Макар че през цялото време знаеха точно какво правят и че го правят правилно, съмнението бе останало. Пазителят знаеше какво ще се случи, но човекът в него се съмняваше. Бе малко изненадан, че изобщо дочака утрото.

Шумът от отварящата се врата го изтръгна от мислите му. Ангелика и Роглер излязоха. Чувстваха се уморени, но умората бе приятна. Бе умората след добре свършена важна работа. Не бе единственият, който тепърва трябваше да свиква с мисълта, че не е същият човек, който дойде.

— Още сме живи — каза Роглер. Думите му прозвучаха като шега, но показваха и облекчение. Той се засмя, завъртя се около себе си и вдигна ръце пред лицето си. — Планината също още е тук. И ние все още сме човеци.

— Съмнявахте ли се в това? — попита Ангелика.

— Не бях сигурен… — призна си Роглер.

Пристъпи бързо до Варщайн и погледна надолу в долината. Под тях се виждаше езерото, което отново си беше езеро, но градът на брега му се беше променил. Бяха твърде далеч, за да могат ясно да различат промяната, но я имаше.

— Всичко изглежда…някак по-различно — прошепна Роглер.

Ще откриеш и още неща, които са станали различни, помисли си Варщайн. Запита се как ли ще изглежда сега този нов свят. Дали ще е по-добър от предишния? Не знаеше, но се надяваше. Бяха поели в твърде много погрешни посоки, бяха построили твърде много пътища, водещи наникъде, и накрая си бяха създали свят, който може би беше твърде суров, твърде жесток и с твърде много насилие, за да може да продължи да съществува. Някой бе решил, че е така. И същият този Някой пак бе решил, че Човечеството заслужава нов шанс. Варщайн за последен път се огледа около себе си, видя планината, малката къщурка, която от сега нататък щеше да се превърне в техен дом, слънцето в небето, което светеше по-силно, отколкото бе свикнал, видя въздуха, който бе много по-чист и прозрачен, отколкото си спомняше, и откри първото истинско доказателство за това, че на света все още имаше хора и че всичко се бе променило. Нещо огромно, блестящо и безшумно се плъзна в облаците над главите им.

— Елате! — каза той.

Тримата нови друиди поеха към долината, за да видят новия, вълнуващ свят, на който бяха помогнали да се роди. Бяха получили втория си шанс. Един вътрешен глас казваше на Варщайн, че този път ще го използват по-добре.