Вратата на друидите

4.

— Ясно ли ви е, че вършим престъпление? — попита Роглер. Нарочно бе снишил гласа си така, че се чуваше почти като шепот, макар че нямаше опасност никой да го чуе. Часът бе малко след шест. Помещението още бе празно, като не се броеше съненият келнер, който стоеше пред бюфета в другия край на залата и се напрягаше да не заспи, докато чака да изпълни желанията им.

— Преувеличавате, както обикновено — отвърна Франке с усмивка. Отпи от кафето си, много внимателно постави чашката обратно и прецени избора от сирена и студени колбаси с професионален поглед на гастроном. За този ранен утринен час проклетникът изглежда безобразно свеж и добре разположен, помисли си Роглер. А на всичкото отгоре през изминалата нощ, както и през предишните две бе спал най-много по четири часа. — Не знам защо толкова се ядосвате, приятелю — продължи Франке, докато на тънко си намазваше с масло филийка черен хляб и грижливо слагаше отгоре тънки кръгчета от различните колбаси. — Имате всички основания да бъдете доволен!

— От какво? От това, че с лъжите си разигравам всички? Или от това, че вече седмица карам колегите да гонят духове, когато имат да вършат много по-важна работа?

— Аз не бих го нарекъл така — възпротиви се Франке. Отхапа от сандвича си и притвори очи от удоволствие. — Вкусно е. Вие швейцарците разбирате от вкусна храна, това трябва да ви се признае. Та да се върнем на вашите духове: няма да отречете, че вие и колегите ви само през последната седмица заловихте много престъпници, който търсите от години насам. А за двайсетината дребни риби въобще да не говорим!

— Много добре знаете какво имам предвид — каза ядосано Роглер. — Задачата на полицията е да пречи на извършването на престъпления и да ги разкрива, а не да ги създава. Цяла седмица петдесет от най-добрите полицаи в страната тъпчат на място, а и двамата с вас знаем, че терористите, които гонят, не съществуват.

— Но нали ви обясних защо трябва да постъпим така — въздъхна Франке. — Наистина ли искате да кажете истината на хората? И да им обясните, че нямаме представа какво се е случило с влака? И че въобще не можем да гарантираме, че случаят няма да се повтори — може би на друго място и с още по-лоши последици? — Той поклати глава, отхапа отново от хляба и отпи глътка кафе. — Повярвайте ми, Приятелю, пред паниката, която ще избухне тогава, няколкото часа работа напразно на вашите колеги ще са просто смешни.

Роглер с мъка преглътна яда си. Не можеше да разбере какво повече го дразни — обстоятелството, че по принцип Франке беше прав, или това, че от една седмица се забавляваше да го командва като учител първокласник. А Франке дори не беше швейцарец.

Когато през онзи ден преди една седмица се върна в хотела, наистина намери съобщение от службата си, в което се потвърждаваме, че при този случай трябва безусловно и без да задава въпроси, да изпълнява нарежданията на Франке. Не бе в стила на Роглер сляпо да изпълнява заповеди, без да се информира за смисъла и целта им. Опита се и този път да постъпи така и след това му се искаше въобще да не го беше правил. Явно бе настъпил достатъчно силно петима души, защото една вечер телефонът в стаята му иззвъня. След разговора се убеди, че пълномощията на Франке наистина са неограничени. Ако бе поискал от него два пъти да обиколи Лаго Маджоре на куц крак, трябваше да го направи, без да пита защо.

— Въпреки това не ми харесва — промърмори Роглер.

— Никой не иска от вас да ви харесва — отвърна Франке с усмивка. — Вършете си работата както досега и всички ще сме доволни. Погледнете на нещата от положителната страна: най-сетне имате възможност да освободите прекрасната си страна от всички субекти, които я използват единствено, за да се измъкнат от правосъдието в собствените си държави. Винаги съм си мислил, че полицаите си мечтаят за подобен шанс.

— Така е. Но не на тази цена.

Франке си намаза втора филия и продължи да се храни със същия апетит като преди. Роглер го наблюдава известно време и каза:

— Преди да ви попитам защо дойдохте в Швейцария, спомняте ли си, че имахме една уговорка? Франке само повдигна лявата си вежда и продължи невъзмутимо да дъвче. — Обещахте да ми разкажете какво сте открили.

— Да, вярно, но след като открием нещо — потвърди Франке. — Но още не сме.

— Трябва ли да ви вярвам? — Роглер направи движение с ръка и посочи към прозореца, който случайно гледаше право към Гридоне. — Вие и колегите ви от една седмица разучавате тази планина сантиметър по сантиметър и нищо не сте открили?

— По-точно милиметър по милиметър — поправи го Франке и поклати глава. — До този момент наистина нищо не сме открили. Само няколко опорни точки, които, изглежда, ще потвърдят първоначалната ми теория, но нищо конкретно.

— Свикнал съм да живея с опорни точки — раздразнено каза Роглер. Нескритият му яд явно само забавляваше Франке.

— Изглежда, става дума за известни… аномалии в гравитацията — каза той. — Повече и аз не знам.

— Аномалии в гравитацията ли? — Противно на очакванията на Франке, той имаше приблизителна представа какво се крие зад тази дума. — И какво общо има това с произшествието с влака?

— Ако знаех, сега нямаше да седя и да закусвам тук, а щях да пътувам за Стокхолм, за да получа Нобеловата награда — отвърна усмихнато Франке и разклати чашката с кафето си. — Не мислете, че не ви разбирам, господин Роглер. Знам, че натискът, който ви се оказва от обществеността, сигурно е много силен. Но можете да бъдете сигурен, че работата ви много внимателно се следи. И това ще ви бъде от полза. Когато всичко тук свърши, мога да ви обещая, че никога повече няма да ловите дребни мошеници и джебчии.

При тези думи Роглер всъщност трябваше да се разгневи. Ако имаше нещо, което го вбесяваше повече от опитите да му оказват натиск, то това бяха опитите да го подкупват. Но отново преглътна яда си. Щеше да разбере какво ставаше в планината! Ако Франке си въобразяваше, че може вечно да крие от него, значи и представа си нямаше на какво е способен един полицай, когато здраво се вкопчи в даден случай. Вече бе започнал — разбира се, без знанието на Франке да събира информация за него и най-вече за планината и бе открил някои неща, които никак нямаше да се харесат на Франке.

— Колко време още ще трябва да играя този театър?

— Точно заради това съм тук, за да го изясним. — Франке си наля още кафе и погледна часовника. — След час ще отлетя с един хеликоптер за Женева. Трябва да поговоря там с някои хора. Още не знам кога ще се върна. По всяка вероятност след няколко дни. През това време вие ще трябва сам да движите нещата. „Като че ли досега не го правех“ — ядосано помисли си Роглер.

— Страхувам се, че ще трябва да продължим с играта поне още няколко дни — продължи Франке. — Може би още седмица, а ако се наложи, и две.

— Още една седмица! Полудяхте ли? — простена Роглер.

— Ако е нужно, и по-дълго — повтори Франке невъзмутимо.

Роглер само го погледна. Така наречената специална част, която ръководеше, бе блокирала по заповед на Франке вече половината район. Катастрофата на железопътната линия и без друго бе довела до хаос в Аскона и северната част на Лаго Маджоре, а което остана незасегнато от нея, пострада от уличните заграждения, полицейските проверки и неочакваните хайки в хотелите и увеселителните заведения, които се провеждаха непрекъснато. За Роглер това беше допълнително доказателство, че събитията в Гридоне не се дължаха на аномалии в гравитацията, както твърдеше Франке. Само че той не можеше до безкрайност да играе този фарс. Още отсега всеки трети гост в хотелите на Аскона беше журналист. И ако на планетата имаше друг човешки вид, по-упорит от полицай, то това бяха репортерите, когато надушеха сензация. Слуховете, които Роглер бе чул, се простираха от разкриването на заговор срещу швейцарското правителство до приземяването на извънземни върху Гридоне. Разбира се, всичко това не бе сериозно. Но старата поговорка, че и сляпата кокошка някой ден намира зърно, си беше вярна и когато наоколо щъкаха сто хиляди слепи кокошки, рано или късно някоя от тях щеше да клъвне зрънцето. На Роглер хич не му бе приятно да прочете отговорите на всичките си въпроси в някой булеварден вестник, докато той самият гонеше несъществуващите терористи.

Тъкмо щеше да зададе следващия си въпрос, когато изпод якето на Франке се чу слаб писукащ звук. Франке остави чашата с кафето, бръкна в джоба си и извади оттам малък мобифон. Разтвори го и се обади. Последвалият разговор продължи не повече от минута. Участието на Франке се състоеше в произнасянето на две-три кратки думи, но от погледа на Роглер не убягна изражението на лицето му — нещо явно много го обезпокои. Франке изключи телефона и го пъхна обратно в джоба си, без да се сбогува.

— Страхувам се, че ще трябва да променя плановете си. Много ми се искаше да закуся на спокойствие с вас и да обсъдим някои неща, но това ще трябва да почака.

— Неприятности? — Роглер сам се учуди на злорадството в гласа си, но Франке не му обърна никакво внимание. Изведнъж бе станал доста нервен.

— Не съвсем, но могат да се появят. — Той стана от мястото си. — Придържайте се към уговорката ни, докато се върна.

На Роглер напътствието му се стори напълно излишно. Вече бе почти сигурен, че голяма част от арогантността на събеседника му имаше за цел единствено да го унизи, Франке беше човек, който се наслаждаваше на притежаваната власт и още повече на това, че можеше да кара другите да я усещат.

Франке се обърна и тръгна, без да се сбогува. Роглер изчака да излезе от помещението и чак тогава започна да закусва. За негова изненада дори му бе вкусно. В отсъствието на Франке и апетитът му се върна.

През последните десет минути от пътуването Варщайн вътрешно се късаше от яд и нервността му се увеличаваше с всяко леко прищракване на таксиметровия апарат. Знаеше, че летището Франц-Мозеф Щраус е доста отдалечено от града, но не знаеше колко точно. А най-вече не предполагаше, че разстоянието така чувствително се отразява върху брояча. Сумата безмилостно се приближаваше към магичната граница от петдесет и четири марки — магична, защото точно толкова пари имаше в джоба си, след като бе събрал всичките си налични средства и бе върнал бутилките от бира, разхвърляни из жилището му. Беше сигурен, че с тях ще може да стигне до летището, а даже и да изпие бира или в най-лошия случай поне едно кафе. Сега вече бе убеден, че няма да успее.

Трябваше да послуша вътрешния си глас и да изхвърли папката на Бергер заедно със спомена за нея и цялата история през прозореца, обезсърчен си мислеше Варщайн. Предупреждението бе достатъчно силно. Вероятно така и щеше да стори, ако случайността не се бе намесила — или това, което той смяташе за случайност. Всъщност дълбоко в себе си вече бе убеден, че на света нямаше нищо случайно, но може би не бе осмислил добре този факт, за да го приеме напълно.

Въпросната случайност го навести горе-долу три часа след тръгването на Бергер и се яви във вид на нечистоплътно дребно човече, което потропа на вратата му по поръчение на някаква инкасо-служба, изпълняваща абсурдните искания на бившата му жена. Само преди два дни Варщайн щеше да подмине последвалата грозна сцена с вдигане на рамене, имаше достатъчно опит с подобни ситуации. Само че този път не стана така. Инкасаторът си тръгна като всички негови колеги преди това и заплахите му не трябваше да подействат на Варщайн — не можеха да вземат нищо от човек, който не притежаваше нищо. Агнес знаеше това толкова добре, колкото и той. Но посещението имаше друг, съвсем неочакван ефект: Варщайн осъзна, че Бергер беше права. Животът му бе тръгнал по отвесна плоскост, на която краят не се виждаше и скоростта на движението му надолу ставаше все по-голяма. Ако въобще имаше все още някакъв изход, то това беше скокът встрани, скок в неизвестното, който в най-лошия случай можеше да свърши като началното пътуване, само че по-бързо. Бергер имаше право: нямаше какво да губи. Абсолютно нищо.

И така той разгърна папката с всички изрезки от вестници и съобщения за Гридоне и странните случки в околността и измъкна бележката с адреса и която бе залепена на последната страница. Обади се от телефонната кабина от отсрещната страна на улицата. Тя не изглеждаше много изненадана. Може би бе очаквала да се обади. Уговориха се за следващата сутрин в шест и половина на летището. Варщайн потвърди автоматично, без да се замисля, и чак след това се усети, че при начина на живот, който водеше, такава уговорка не биваше да се приема без условности. Но последната гордост, която му бе останала, не му позволи да и позвъни отново.

Варщайн погледна за пореден път брояча, установи, че сумата бе надминала петдесет марки, и със свито сърце се наведе напред и потупа шофьора по рамото. Последното нещо, което желаеше, бе скандал с разгневен шофьор.

— Можете да спрете тук — каза той.

Шофьорът моментално натисна спирачката и понечи да включи мигача, но дръпна ръката си и погледна първо Варщайн, после издигащия се в далечината купол от метал и стъкло — сградата на летището. Бяха на три километра от него, а може би и повече.

— Сигурен ли сте? Не остава още много и…

— Ще извървя останалия път пеша. Малко чист въздух ще ми дойде добре. Пък и утрото е толкова хубаво.

Шофьорът на таксито го измери с поглед, сякаш се съмняваше в разсъдъка му, но послушно отклони колата вдясно и се наведе да изключи брояча.

— Както желаете. Дотук прави петдесет и две марки и шейсет.

Варщайн извади портмонето си, измъкна оттам две смачкани десетачки и взе да брои дребните монети, които го издуваха. Шофьорът го наблюдава известно време, като поклащаше глава и накрая каза:

— Ясно-о. Май няма да стигнат, а?

— Страхувам се, че не — Отвърна Варщайн. Ситуацията бе много неприятна, много по-неприятна, отколкото си представяше, макар че от няколко години насам бе свикнал да води такъв живот.

— Колко имате?

— Недостатъчно — опита се да се измъкне Варщайн.

— Добре. Изсипете сега всичко тук на предната седалка, после ще го преброя. Още докато Варщайн се чудеше как да разбира думите му, шофьорът запали колата, изчака пролука в потока от автомобили и потегли.

— Но аз не мога да…

— Не е нужно — прекъсна го шофьорът. — Няма да се разоря за три километра. Пък е и приятно да срещнеш честен човек. — Той се засмя, поглеждайки в огледалото втрещената физиономия на пътника си. — Ако знаехте само колко често ми се е случвало пътниците съвсем случайно чак накрая да забележат, че са взели малко пари. А пък и без друго трябва да отида до летището, за да обърна.

Това последното си беше, разбира се, чиста лъжа, но Варщайн му бе благодарен за нея.

Беше му благодарен и за това, че изминаха остатъка от пътя в мълчание и мъжът не се опита да подхване разговор, като например му зададе оригиналния въпрос, дали е имал и по-добри времена.

Колата премина край единия от трите главни входа, Варщайн благодари с мълчаливо ръкостискане на своя благодетел и слезе. Беше доста топло, макар че бе още рано. Като знаеше къде отиват, Варщайн предвидливо си бе облякъл пуловер и дебело яке, но само след няколко минути взе да се поти. Не се бяха уговорили за точно определено място, където да се срещнат, и това явно бе грешка. С изключение на предназначението му сегашното летище Франц-Йозеф Щраус нямаше нищо общо с предишното. Бе най-малко двойно по-голямо, а по домашному уютната преди малка зала бе превърната в лабиринт от стъкло, мрамор и хромирана стомана, в която трудно можеше да бъде открит определен човек. Въпреки това не се наложи дълго да търси Бергер. Не след дълго някой извика името му. Обърна се и я видя да идва забързано към него. Носеше същия светъл летен костюм, с който бе облечена предния ден, и на дясното и рамо висеше малка пътна чанта.

— Добре, че дойдохте. Вече си мислех, че сте променили решението си.

— Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислех — смутено отвърна Варщайн. — За първи път идвам тук. Преди винаги съм летял от Рием.

— Е, не е чак толкова дълъг… — Тя не продължи мисълта си и с усмивка вдигна рамене: — Вярно, забравих. Не обичате да летите.

— Наистина знаете доста за мен. — Варщайн не бе много сигурен дали това му харесва или не.

— Нали ви казах, че мъжът ми беше ваш почитател.

— Инженерите по измервателна техника нямат почитатели — спокойно каза Варщайн. — Не и аз. Преди тя да успее да каже нещо и да направи ситуацията още по-конфузна, Варщайн попита: — Къде е приятелят ви?

— Ломан ли?

За секунди Варщайн се заслуша вътре в себе си, но името нищо не му говореше. Или поне не беше от тези имена, с които бе имал работа.

— Да, репортерът.

Бергер се обърна, потърси с поглед и посочи в тълпата:

— Чака ни там отзад. — После се поколеба и продължи: — Има още нещо, което не ви казах…

— И какво е то?

— Казах му… казах му, че сме стари приятели. Помислих си, че така ще е по-добре.

— Така ли? И защо?

— Ако му бях казала истината, нямаше да дойде. Името ви… не му беше съвсем непознато, разбирате ли?

— Значи, стари приятели, така ли?

— Ще трябва да си говорим на „ти“. Наричайте ме Ангелика, или направо Агни, ако така ви харесва повече. Но само не Гели — така ми казват хората, които ме мразят. — Тя изви вежди в престорен гняв.

Варщайн се засмя против волята си. Много добре знаеше, че замисленият театър може да продължи не повече от час. Но нямаше значение, важното бе веднъж да седнат в самолета.

— Тогава вие ми казвайте Франк.

— Не искам… Мъжът ми се казва така и ми изглежда малко… малко смешно.

Целият фарс все по-малко харесваше на Варщайн, но пък от друга страна не си заслужаваше да се водят безкрайни разговори по темата.

— Ангелика, добре.

Макар че Агни беше по-кратко и сигурно би и харесало повече. Но той винаги е бил противник на американизацията на родния му език и сега не виждаше причина да престъпна принципите си.

Прекосиха залата. Ломан небрежно се бе подпрял на бара до гишето, което обслужваше пътниците, и от пръв поглед стана несимпатичен на Варщайн, макар че го видя само в гръб. Беше висок, слаб мъж в износен джинсов костюм и с мръсни обувки. Дългата му коса също не бе чиста, а на лявата си ръка носеше безвкусен пръстен с печат. На рамото му висеше преметната чанта с фотоапарат, а до него на земята бе оставен един куфар „Самсонайт“. Когато Ангелика и Варщайн се приближиха до него, той остави бирата си и измери Варщайн от главата до петите с продължителен, не особено приятен поглед. Макар че бе облегнат, ръстът му надвишаваше този на Варщайн почти с цяла глава, което правеше погледа му още по-презрителен.

— Значи вие сте Варщайн — изрече най-сетне мъжът. Доста странен поздрав!

— Известният Франк Варщайн. Виждал съм ваши снимки, но си ви представях малко по-различен.

— Това са ми казвали и други ваши колеги — отвърна Варщайн. Улови предупредителния поглед на Ангелика, но му беше много трудно да се владее. Спрямо журналистите бе предубеден, но сега беше почти сигурен, че този път предубежденията му са основателни. Ломан се засмя, но Варщайн разбра, че бе схванал думите му точно така, както той искаше. Може и да не му беше симпатичен, но в никакъв случай не беше глупав.

— Е, щом вече всички сме тук, можем да тръгваме. След малко машината излита, вече се качват пътниците. Носите ли билета си?

Преди Варщайн да може да каже нещо, Ангелика отвори чантата си, извади един билет и му го подаде.

— Първа класа? — попита изненадано Варщайн.

— Поемам всички разходи — каза Ломан. — Надявам се, че цялата тупурдия си заслужава.

Варщайн с мъка се удържа да не каже нещо. Взе куфара си, изчака Ангелика и Ломан също да вземат своите и ги последва.

Тримата наистина бяха последните пътници, които се качиха на борда. Варщайн влезе в самолета много бавно и със смесени чувства. Мразеше да лети и пътят по ръкава, който отвеждаше в машината, никога не му се бе струвал така дълъг, както днес. Когато прекрачеше през вратата на кабината, вече нямаше връщане назад. Долу в залата, докато минаваше през проверката за оръжие, та дори и сега, можеше да се обърне и да се върне у дома, без значение какво щяха да си помислят Ангелика и Ломан. Можеше да продължава да си внушава, че е направил грешка, идвайки тук, и в последния момент се е осъзнал. Но седнеха ли в самолета, на швейцарска територия, вече ставаше невъзможно. А не го беше страх от нищо така, както да се върне в Гридоне. Стъпките му се забавиха, а когато прекоси кръга точно пред вратата на самолета, съвсем спря. Ломан бе избързал напред и не видя нищо. Ангелика застана на две крачки пред него и го погледна с ужас в очите. Не каза нищо, но явно разбираше какво става в душата му. Видя една от облечените в бяло и синьо стюардеси на Луфтханза нетърпеливо да му маха. Резките и движения и погледът не можеха да го заблудят, когато с професионална усмивка тя се наведе през рамото на Ангелика и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Варщайн поклати мълчаливо глава. Усещаше острия и поглед върху себе си и предположи какво впечатление е направил. Бе облякъл най-хубавия си костюм, но и той бе износен, а лицето му носеше отпечатъка на живота, който бе водил през последните три години. Професионалната етика и забраняваше да забележи тези неща, но Варщайн имаше достатъчно опит в общуването с хора като нея, за да знае много добре какво си мислеше за него.

— Наред ли е всичко? — попита стюардесата.

— Да, да. — Опита се да се усмихне, но не бе сигурен дали е успял. — Само малко… Просто рядко летя, разбирате ли? Исках да се насладя на момента.

— Разбирам. Но вече трябва да влезете. Ще излетим навреме.

Варщайн направи крачка напред, мина край нея, а втората вече го отведе в самолета. Решението бе взето, вече нямаше връщане назад. За да се върне сега, му трябваше повече смелост, отколкото да продължи.

Отправи се към мястото, означено на бордната му карта, и в следващата половин секунда се наслади на учудения поглед на стюардесата, когато го видя да сяда в първа класа. Но малкият му триумф продължи само докато погледна в лицето на Ломан, където прочете същата смесица от презрение и злорадство, с които го гледаше долу в халето. Изведнъж разбра, че и журналистът знае доста неща за него, вероятно много повече, отколкото му се искаше. Запита се дали бе разбрал това от Ангелика или от собствени разследвания и макар че нямаше никакво значение, му се прииска да е второто. Вероятно така и беше. Преди години, макар и не толкова отдавна и за кратко, бе обект на обществения интерес и за хора като Ломан нямаше да е никак трудно за кратко време да разберат за него всичко, което искаха.

— Все още ли ви е страх да летите? — подигравателно попита журналистът, когато Варщайн несръчно и с треперещи пръсти се опита да закопчае колана си.

— Малко — отвърна той. — Някои неща никога не се променят.

— Или ви е страх да се върнете там? — продължи Ломан.

— Ако беше така, сега нямаше да съм тук, не мислите ли? — остро отвърна Варщайн. Враждебността му се блъсна в журналиста, без да остави никаква следа.

— Ще си проличи, когато стигнем. Любопитен съм каква ще е реакцията на вашия приятел доктор Франке, когато ви види отново.

— Нямам намерение да се виждам с него. — Варщайн не успя да прикрие съвсем ужаса в гласа си. Това бе нещо, за което до този момент не бе мислил, макар че бе ясно като бял ден. Ако наистина нещо не бе наред с Гридоне и произшествието наистина не бе терористична акция, щяха да срещнат там Франке. Бе толкова сигурно, колкото и че дяволът живееше в Ада.

— Едва ли ще успеете да го избегнете — каза Ломан. — Във всеки случай нямам намерение да го оставя да се измъкне. Не и ако предположенията на приятелката ви са верни.

— И какво предполага тя? — хладно се осведоми Варщайн.

Ломан вдигна вежди и усмивката му вече не изглеждаше толкова надменна, както преди малко. Варщайн бе сигурен, че следващите му думи щяха да му дадат възможност още сега да започне скандала, за който се бе настроил още от самото начало. Съзнаваше, че не беше прав за Ломан. Независимо какво мислеше за журналистите и какъв опит имаше с тях, всички не бяха еднакви. Но и никога не бе имал намерение да му дава шанс.

Стюардесата дойде да се увери, че правилно са закопчали коланите си и появата и задуши зараждащия се скандал. Засега. Когато си тръгна, Варщайн демонстративно изви глава настрани и се престори, че съсредоточено гледа през прозореца. Ломан бе достатъчно умен да остави нещата така. Поне по време на полета щеше да е спокоен.

Вратите на кабината се затвориха точно на секундата и далечният шум на двигателите се превърна в нетърпим грохот, когато Еър-бъсът бавно зарулира по стартовата писта. Нервността на Варщайн се засили и се превърна в страх. Познаваше това усещане и знаеше, че е ирационално и необосновано, но това ни най-малко не му помагаше да се справи с него.

Винаги го е било страх от летене, още първия път, когато кракът му стъпи в самолет. Познаваше всички дребни психологически трикове, които можеха да помогнат в подобни случаи или поне да намалят страха, но при него не помогна нито един. Изминалите три години, през които не се бе приближавал до самолет, не бяха променили нищо, дори напротив — нещата май бяха станали по-лоши.

— Нервно ли ти е?

Варщайн отмести поглед от прозореца и срещна усмивката на Ангелика. Беше много по-различна от тази на Ломан. Вместо надменността и злорадството видя само желание да му помогне или поне да отклони вниманието му.

— Малко — призна си той.

— Тогава не трябва да гледаш през прозореца. Защо просто не затвориш очи и не си представиш, че седиш в автобус?

— Психолозите съветват точно обратното — отвърна Варщайн. — Освен това няма да ми помогне. Представата, че седя в автобус, който се движи във въздуха с осемстотин километра в час, едва ли би ме успокоила.

Тя стъписано го изгледа, докато схване, че се шегува, после се засмя малко пресилено, но въпреки това на него му хареса. Много отдавна не бе разсмивал някого.

Машината бе стигнала стартовата писта, направи завой на сто и осемдесет градуса и започна бързо да се движи напред. Черният асфалт изчезна пред прозорците и трясъкът на турбините стана още по-силен. Ръцете на Варщайн се изпотиха. Той се вкопчи със всичка сила в облегалките за ръцете и сърцето му щеше да изхвръкне. Самолетът все повече и повече увеличаваше скоростта си и накрая се издигна във въздуха, преди да достигне края на пистата. Земята под тях потъна и небето пред самолета се наклони на една страна. Този път по изключение съдбата бе пощадила Варщайн и от мястото си той не видя как летището под тях се смалява. Пред себе си виждаше само искрящата синева, без нито едно облаче по нея. Когато Еърбъсът набра достатъчно височина и зае хоризонтално положение, лудешката скорост вече не се усещаше така силно и Варщайн предпазливо пое дъх. Опитвайки се да преодолее страха си от летенето, бе прочел всичко за самолетите и летенето, до което бе успял да се добере. Впоследствие обаче това се оказа грешка. Разбра, че стартът е най-опасната част от полета, от което не започна да го понася по-леко.

Макар че надписът „Затегнете коланите“ още светеше над седалките им, Ломан изведнъж разкопча колана си, стана и седна на отсрещното място.

— За по-сигурно — каза, когато срещна въпросителния поглед на Варщайн. — По-добре да държа под око двете гълъбчета.

— На чия страна сте всъщност? — попита враждебно Ангелика.

— На моя — отпуснато отвърна Ломан. — Все пак тази шегичка ми струва доста пари. А ако се окаже и само пушилка, не само пари. Главният редактор не бе особено въодушевен, когато му разказах историята. Представяте си защо, нали?

— Разказали сте му всичко? — ужасено попита Ангелика.

— А вие какво си мислите? Че ще хвърля просто така няколко хиляди марки и цяла седмица време? Събудете се, съкровище! Това става само в евтините американски филми, но не и в действителност.

— В такъв случай поне престанете да се държите така — предложи Варщайн.

— Това е първата умна приказка, която днес чувам от вас — каза Ломан.

Нещо се беше случило с него, откакто влязоха в самолета. Варщайн объркано си призна, че до този момент го беше недооценявал или направо подценявал. Мъжът изглеждаше все още арогантен и надменен, но внезапно бе станал много по-внимателен и бдителен отпреди.

— Е, добре, приятели. Капанът щракна. Сандъкът вече лети, значи можем да започнем работа. Какво ще кажете, за разнообразие да започнем с истината?

— Какво имате предвид?

— Ами например от колко време се познавате? Отпреди ден или отпреди два?

Ако беше изстрел напосоки, то беше попадение точно в целта, Ангелика така видимо се стресна, че Ломан трябваше да е сляп да не забележи. Трябваше и само секунда, за да се овладее, но в тази секунда изглеждаше толкова виновна, колкото и без друго беше.

— Глупости! Ние…

— От вчера — прекъсна я Варщайн със спокоен глас. — По какво разбрахте?

— Знаех отпреди — каза Ломан. Варщайн му повярва. — Малката ви приятелка има да учи още много неща. Например как се бие професионалист на собствената му територия.

— Професионален лъжец, имате предвид?

— Да речем човек, който си изкарва хляба с това да различава лъжата от истината. — Ломан се засмя. — Виждам, че ще се разберем. Ако не внимаваме, накрая може да станем и истински приятели.

— Такава опасност не съществува — промърмори Варщайн.

— Щом не сте ми повярвал, защо тогава сме тук? — попита Ангелика.

— Защото имате нужда от мен, съкровище. Търсехте някой, който да ви плати полета до Швейцария, нали? И евентуално да ви помогне в Аскона да се справите с някой и друг проблем.

— И защо трябва да правите всичко това?

— Защото ти му трябваш — отвърна вместо него Варщайн. Ангелика го погледна с недоумение, а Варщайн продължи с нескривано злорадство в гласа:

— Без теб нямаше да се добере до мен. Така ли е?

— Да — призна си невъзмутимо Ломан. — Всъщност само отчасти. Проверих историята с изчезналите мъже. Изглежда е вярна. Двама от тях, които тогава са били там, вече са мъртви. Трети е претърпял злополука и е в инвалидна количка, парализиран от шията надолу. Останалите са изчезнали безследно преди седмица. Ако и това не е причина да тръгна по следата…

— И мислите, че знам къде са?

— Вие тогава сте били там, нали?

— Да, но и аз, колкото и вие, знам какво точно се случи.

— Виждате ли — рече спокойно Ломан, — точно тук не ви вярвам. Той вдигна ръка, когато Варщайн реши да продължи. — Не ме разбирайте погрешно — не мисля, че лъжете. Тогава не съм правил съобщения, но доста внимателно следих историята. Нещо се е случило тогава и ако има някой, който може да разбере какво, то това сте само вие. А аз искам да съм там, когато това стане.

Може би не трябва да го искаш, помисли си Варщайн. Думите на Ломан докоснаха нещо в него. Не знаеше точно какво, но беше същата струна, която бе усетила и Ангелика, същия заровен спомен, който не можеше да докосне само защото не го искаше истински. Повече не противоречи на журналиста, облегна се назад и затвори очи. Когато след малко Ломан го попита нещо, се престори, че спи.

Изкачването не отне всичките му сили, но го изтощи повече, отколкото предполагаше. Хиляда и петстотин метра не звучаха кой знае колко величествено, а и върху картата, която му показа Хартман, отсечката не изглеждаше много дълга. С изключение на района около самия връх Гридоне не представляваше голямо предизвикателство за опитен алпинист. Даже и трениран планинар не би се уплашил от пътя. Но Варщайн не бе нито едното, нито другото. Последните две години бе прекарал само пред компютъра и на бюрото си и всеки един от тези часове сега си отмъщаваше. Наполовината на разстоянието вече започна да се съмнява, че идеята да тръгне е била достатъчно умна. Но съмненията изчезнаха, вече бе убеден, че е така. Всяка кост по тялото го болеше, крайниците му сякаш бяха пълни с олово. А ги чакаше и обратният път.

Варщайн погледна завистливо към Хартман, който вървеше десет метра пред него. Сивокосият служител от отдела по сигурността бе достатъчно възрастен, за да му бъде баща. Когато не беше на служба, любимото му занимание бе да опитва различните марки швейцарска бира и да ги сравнява помежду им. Освен това бе и заклет пушач. И въпреки това не показваше и следа от изтощение, дори напротив — все по-често спираше, за да не го загуби Варщайн от погледа си и да не се увеличи много разстоянието помежду им. Варщайн се питаше откъде у този мъж такава енергия.

— Далече ли сме още? — попита задъхано, когато Хартман спря и подпрян на тоягата си, го изчака да се приближи. Той извади от джоба си карта, разгъна я, внимателно се вгледа в мястото, към което отиваха, и поклати глава. Варщайн не знаеше какво имаше върху картата. За него всичко наоколо бе еднакво. Още преди час бяха напуснали маркирания път, който водеше нагоре към снежната граница.

— Не, не сме. Всъщност вече би трябвало да сме пристигнали.

— Сигурен ли сте, че описанието е вярно? — Варщайн с копнеж си спомни за малкия хеликоптер, който винаги стоеше на разположение на строителния обект. С него щяха да стигнат дотук само за някакви си десет минути. Но след всичко, което бе чул за странния тип на име Зарутер, със сигурност щяха да го прогонят, ако бяха пристигнали с шумната машина. А и щеше да му трябва разрешението на Франке, за да ползва хеликоптера.

— Абсолютно сигурен. Аз самият още не съм идвал тук, но долу в селото всички го познават. Сигурно отдавна ни е видял и сега ни наблюдава. — Той огледа наоколо с погледа на кавалерист, който ясно съзнава, че апачите го следят, но той просто не може да ги види.

— Ами да продължаваме тогава — въздъхна Варщайн. Разбра, че бяха направили грешка, спирайки. Когато човек бе толкова уморен като него, тръгването изискваше огромно усилие, което поглъщаше малкото сила, спечелена през почивката. Хартман явно имаше трудности със сгъването на картата. Ругаеше и се опитваше да се пребори с хартията, която правеше всичко друго само не и това, което той искаше. В един момент изведнъж послушно и сякаш с някакво вълшебство като че ли сама се сгъна и изчезна в джоба на якето му.

— Проклета техника! Защо глупакът не живее като всички разумни хора на нормална улица в града? Варщайн не бе много сигурен дали тези думи не се отнасяха отчасти и за него и затова предпочете да не казва нищо. Хартман не би се осмелил да го критикува открито, но, разбира се, му бе ясно, че тайничко никак не му се искаше да посещава Зарутер. Бе прочел няколко пъти протоколите от разпитите и знаеше, че Хартман бе свършил работата си безупречно. Нямаше много неща, за които да пита Зарутер. Във всеки случай не и такива, които и най-малко да оправдаваха изкачването дотук.

Но не бе дошъл тук да задава въпроси на Зарутер. Това можеха да свършат и хората на Хартман, а в краен случай и полицията в Аскона — и то по-добре от него. Варщайн не бе забравил лудия самотник, макар че бяха изминали две седмици, откакто го видя за последен път. Не бе забравил и странния начин, по който го гледаше, преди да влезе в тунела. Това бе истинската причина, поради която двамата с Хартман бяха тук. Разбира се, не можеше да говори с никого за съмненията си, но дълбоко в себе си бе убеден, че Зарутер знае много повече за странните случки в планината, отколкото всички те заедно.

— Мисля, че е тук отпред — Хартман вдигна лявата ръка пред лицето си и посочи с другата пред себе си. Варщайн проследи с поглед посоката, но му трябваха няколко секунди, докато разбере какво бе открил Хартман — първо, нещото, което той сочеше, бе на около половин километър разстояние и второ, малката планинска хижа бе така покрита с мъх и разни пълзящи растения, че бе практически невидима. Даже и при внимателно вглеждане трудно можеше да се различи къде свършваше скалата, на която се опираше хижата, и къде започваха дъските и покривът. Къщата не бе голяма и имаше само един прозорец. От покрития с груби плочи покрив стърчеше нисък комин. Самата хижа бе построена от напряко подредени дънери, дебели най-малко тридесет сантиметра, като фугите бяха замазани с хоросан. Варщайн се запита как бяха попаднали тук тези дървета, защото докато идваха насам, не видя нищо, по-дебело от китката на ръката му.

— Странно — промърмори той.

— Какво? — Хартман се обърна към него, без да спира. — Да не би да сте си я представяли другояче?

— Не, точно обратното.

Малката постройка толкова много отговаряше на представата му за дома на отшелник, че му стана смешно. Всичко отговаряше на клишето: от грижливо подредените насечени дърва за огрев пред вратата до малката дъсчена тоалетна на гърба на къщичката. Още бяха далеч, за да се види, но Варщайн бе сигурен, че Зарутер бе издълбал малко сърце във вратата.

— Нали ви казах, че е смешно човече — продължи Хартман. Варщайн със задоволство забеляза, че и неговото дишане вече не бе така спокойно и равномерно, както досега. — Не чакайте много от него. От отговорите му на моите въпроси косата на човек може да се изправи.

— Изглежда е жилав човек — каза Варщайн, дишайки тежко. — На колко години е, казахте?

— Никой не знае точно. Някои казват, че е на годините на планината. — Той се изсмя, но усмивката му се изкриви в гримаса, когато видя ужасения поглед на Варщайн. — Във всеки случай е на доста години. Поне на осемдесет.

— Мили, Боже, и всеки ден изминава това разстояние само за удоволствие?! Ако трябва да продължа още само един километър, ще получа инфаркт!

— Тези стари отшелници наистина са много жилави — потвърди Хартман. — Но така и трябва да бъде — иначе нямаше да са толкова стари.

Приближаваха към къщата. Варщайн погледна към прозореца, за да различи някакво движение, но в малката хижа нямаше никакъв знак за живот.

— Какво ще правим, ако не е там? — попита Хартман. Погледите на Варщайн не му бяха убягнали.

— Ще чакаме. Независимо колко дълго. Хич не ми се иска да съм извървял целия път напразно.

В очите на Хартман ясно се четеше въпросът защо въобще го бяха направили. Но той се въздържа да го изрече на глас и двамата мълчаливо извървяха остатъка от пътя. Варщайн почука, но бе твърде изтощен, за да чака дълго за отговор. Вратата беше отключена, те се поколебаха малко, но накрая влязоха.

Вътрешността на хижата се състоеше от едно-единствено изненадващо голямо помещение, така че веднага можаха да разберат, че Зарутер не си е у дома. Варщайн уморено се заклатушка към грубата дървена маса, която заедно със столовете и широката камина заемаше почти половината от мястото. Изтощението го покри като оловен плащ, но вече бе приятно, като след тежка работа, която най-накрая си свършил. Нямаше да направи повече крачка, ще седи тук, докато стане на осемдесет и се вкамени.

Варщайн се наслади на усещането, че повече няма да върви, след това отвори очи и се огледа около себе си. През единствения прозорец не влизаше много светлина, но бе достатъчно, за да се потвърди първото му впечатление: отвътре хижата бе много по-голяма, отколкото отвън. Само три стени бяха от дърво. Задната стена бе всъщност масивна скала и Зарутер — или който и да бе, който е построил къщата — бе издълбал метър и половина от нея, за да спечели пространство. Гледката бе толкова странна, че Варщайн забрави умората си и стана, за да разгледа отблизо задната част на помещението. Стената бе съвършено права и гладка и изглеждаше като покрита с изкуствена материя. Варщайн вдигна ръка и докосна камъка в първия момент толкова предпазливо, сякаш пипаше печка, за която не бе сигурен дали не е включена. Камъкът бе съвсем обикновен. А как иначе? Какво очакваше?

— Това е лудост — промърмори той.

— Какво? — попита Хартман.

— Това тук — Варщайн посочи скалата и се обърна към Хартман. — Издълбал е почти два метра от стената.

— За да спечели място, предполагам. Какво е толкова невероятно?

— Невероятно е, защото това тук е твърд като стомана гранит — каза Варщайн. — Не мислите ли, че е било по-просто да построи тези два метра отвън?

За момент Хартман изглеждаше съвсем объркан, после се отърси от мисълта за това, което му предлагаше Варщайн, и попита:

— Добре, какво ще правим сега? Зарутер не е тук.

— Ще дойде — отвърна троснато Варщайн. Опита се да се овладее, за да не се насочи разочарованието му от напразното идване към Хартман.

— Може и да се забави. Тук не може да е отишъл до будката за цигари или до пощата. Днес може и въобще да не се появи.

— Глупости! Ако беше така, щеше да заключи вратата.

Хартман не каза нищо, отиде до вратата и я отвори. Варщайн разбра какво искаше да му покаже — вратата нямаше ключалка.

— Колко можем да чакаме? Имам предвид да се върнем долу по светло?

Хартман погледна часовника си и измери Варщайн с поглед, сякаш се опитваше да отгатне настроението му.

— Най-много час.

Само един час? Варщайн бе отчаян. Даже и Зарутер да бе тук, един час нямаше да е достатъчен. Значи, за изкачването им бе нужно много повече време, отколкото бе предполагал.

— Значи, ще чакаме — реши Варщайн. — И без друго трябва да си почина. Ако трябва да тръгна веднага, сигурно ще припадна по пътя.

Хартман разтвори раницата си и извади сребриста плоска бутилка. Отпи голяма глътка, преди да я подаде на Варщайн.

— Алкохол? Да не искате да ме убиете?

— Не е алкохол, а вълшебно питие по древна келтска рецепта. — Той завинти капачката и прибра бутилката в чантата. — Наистина ли изобщо не пиете?

— Рядко. Почти никога.

— Не пушите… Имате ли въобще някакви пороци?

— Малко — отвърна с неохота Варщайн. Искаше му се Хартман да не се чувства задължен да поддържа някакъв разговор. Ако имаше нещо, което мразеше повече от алкохола и цигарите, това бяха празните приказки.

— Сигурно е доста скучно така — каза Хартман. Варщайн не пожела да му отговори и се дръпна в задната част на колибата, която бе вдълбана в скалата. Нещо в тази стена го привличаше, но не можеше да определи какво. Стоя така доста време, после попита Хартман, без да го поглежда:

— Имате лампа, нали?

— Да.

— Дайте я.

Хартман му подаде малко джобно фенерче. Варщайн го включи и зашари по стената.

Линиите не бяха по-ярки от онези в тунела, но действаха по-силно, защото не бяха повредени. Картината тук имаше някакъв смисъл. Не можеше да каже какъв точно а и не се опита да го разгадае, но му беше ясно, че не бе просто драсканица на стар човек.

— Интересно — каза Хартман. Бе се приближил до него и проследи лъча. — Какво ли е това?

— Същото е като… — Варщайн не довърши фразата си. За малко да каже „като долу в тунела“. Но щеше да е безсмислено. Никой освен него не бе виждал линиите в скалата. Когато след седмица се върна на мястото, те вече бяха изчезнали — заедно със скалата, на която бяха нарисувани.

— Като какво? — попита Хартман.

— Нищо. Помислих си, че ми прилича на нещо, но съм се заблудил.

— Изглежда някак магично.

— Магично ли? — Варщайн се запита защо при произнасянето на тази дума изпита ужас. — Какво имате предвид?

— Ами… като онези рисунки по скалите… Дето ги рисуват разните там лечители… Шамани и други такива.

— А-ха, разбирам. Варщайн изведнъж изпита същото неразположение като преди две седмици в тунела.

Интересът на Хартман към рисунката изчезна също толкова бързо, както се и беше появил. Отдалечи се от Варщайн и след малко по шумовете Варщайн разбра, че се канеше да претърси колибата. Това не му хареса, но все още бе твърде запленен от рисунката, за да може да му обърне внимание. Картината бе много по-малка от първата в тунела, но може би точно затова бе много по-впечатляваща. Плетениците не можеха да бъдат описани с думи. Когато ги гледаше по-продължително време без прекъсване, сякаш започваха да се движат. А ако много дълго се взираше в тях, започваше да го боли главата.

— Ама че работа! — чу се гласът на Хартман. — Отшелник с цветен телевизор!

— Да, но го ползвам много рядко. Батериите са скъпи, а и тук горе рядко се намират.

Варщайн и Хартман едновременно се обърнаха към вратата. Хартман направи такова рязко движение, че бутна нещо, което с трясък падна на пода. По звука се разбра, че не се е счупило.

Не бе усетил отварянето на вратата — може би, защото фигурата, която се появи, изпълваше цялата врата. Варщайн различаваше Зарутер само като сянка, която в никакъв случай не бе на възрастен човек. Трудно е да се прецени възрастта на човек, чието лице не се вижда, но ако някой му бе казал, че сега пред него стои осемдесетгодишен мъж, щеше да се разсмее с цяло гърло.

— Върнете предмета на мястото му, непохватни човече — каза Зарутер. В гласа му не се долавяше никаква следа от яд. — Или, не. По-добре не пипайте нищо.

— Съжалявам — рече смутено Хартман. — Моля да извините нахлуването ни. Но вратата беше отворена и…

— Нямам нужда от ключалки. Който дойде тук е или приятел, или изпаднал в беда. Ще е престъпление да държа вратата заключена. — Мъжът най-накрая влезе в помещението и затвори вратата след себе си. В същия момент наистина се превърна в стар човек. Слабата светлина хвърляше сиви сенки върху лицето му и правеше безбройните бръчки още по-дълбоки. За секунда заприлича не на осемдесет, а на осемстотингодишен.

— Не съм очаквал хора като вас — продължи Зарутер. — Там, където живеете, прието ли е да нахлувате в домовете на хората и да ровите в нещата им?

— Моля ви, не искахме да ви доближаваме толкова. Извинявам се за…

Варщайн замлъкна, когато Зарутер се обърна към него и го погледна за първи път право в очите. Очите му! Сега знаеше какво му пречеше да издържа на погледа на този човек. Бяха очите му. Имаше нещо в погледа му.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Зарутер. — Не знаех кога точно, но знаех, че ще дойдеш.

Варщайн никога не се бе приближавал толкова до него и благодареше на Бога за това. Което бе неприятно от разстояние, отблизо бе почти непоносимо. Изведнъж гърлото му стана толкова сухо, че не можеше да произнесе никакъв звук.

— Не беше много трудно да се отгатне — каза подигравателно Хартман. — Казах му, че искате да говорите с него.

— Исках да дойда при теб, но те не ме пуснаха — каза Зарутер.

— Вярно ли е? — попита Варщайн.

— Искаше да говори с вас, но вие бяхте още в болницата. А когато се върнахте, просто нямаше възможност.

Варщайн можеше да предположи кой бе направил така, че да няма възможност да говори със странника. Но сега не беше моментът да се ядосва на Франке. А и освен това нали вече беше тук?

— Така е добре — каза Зарутер и не си и направи труда да погледне Хартман. — Изпълни задачата си, сега можеш да си вървиш.

Хартман бе толкова стъписан, че в първия момент дори не можа да отговори. После се изсмя.

— Не бях забелязал, че имате такова чувство за хумор. Разбира се, че няма да си тръгна и…

— Направете, каквото ви казва — прекъсна го Варщайн. — Върнете се на обекта.

— Нали не го мислите сериозно? — възпротиви се Хартман и посочи Зарутер: — По бреме на разпита здравата го притиснах и сега сигурно иска да си го изкара на вас.

Варщайн не му отговори. Ако Зарутер не бе този, който бе, сигурно би разбрал загрижеността на Хартман и би я споделил. Независимо от възрастта си Зарутер бе исполин и положително бе по-силен от него. Въпреки това Варщайн каза спокойно:

— Всичко е наред, Хартман. Не мисля, че има повод за безпокойство.

Хартман за последен път смени тактиката.

— Сам няма да намерите пътя. Освен това вече се стъмва и сам…

— Ще го заведа долу — обади се Зарутер. — А сега вече тръгвай!

— Даже и не мисля! Аз…

— Моля ви, послушайте го! — прекъсна го Варщайн. Гласът му не бе силен, но тонът бе толкова настоятелен, че Хартман го гледа в продължение на няколко секунди съвсем объркано, преди да се съвземе.

— Аз отговарям за сигурността ви!

— Докато сме на обекта — да. И когато сме на работа. И двете неща не са в сила в момента.

Устните на Хартман се бяха превърнали в безкръвна тънка линия върху лицето му и сигурно съжаляваше вече хиляди пъти, че бе довел Варщайн тук. А Варщайн от своя страна съжаляваше, че се наложи да бъде толкова рязък с него. Тайно се надяваше служителят по сигурността да не го кара да стане още по-груб. За да смекчи малко обстановката, се насили да се усмихне и каза:

— Вървете си спокойно и не се притеснявайте — от мен Франке няма да научи и думичка.

— Ако се върнете.

— Ако не се върна, не мога и да кажа нищо, нали? Хартман не се обади повече. Мълчаливо нарами раницата си и излезе с провлачени стъпки навън като хвърли последен, заплашителен поглед към Зарутер, от който и снежната шапка на Гридоне би се стопила.

Варщайн отиде до прозореца и загледа след него, докато Хартман се скри от погледа му. Когато се обърна към Зарутер, се случи нещо необичайно: тъй като закриваше оскъдната светлина, идваща от прозореца, в сумрака в стаята странният старик отново се открояваше само като сянка, И този път много по-силно изпита чувството, че пред него стои млад мъж. Не, не млад. Не беше точната дума. Без възраст. Ето това беше. Зарутер не бе млад, но не беше и стар. Беше нещо… междинно, за което нямаше точна дума.

Варщайн направи крачка встрани и нахлулата светлина развали вълшебството на мига. Но Варщайн не бе недоволен от това. Изкашля се няколко пъти, за да прикрие смущението си.

— Не се сърдете на Хартман, той просто се притеснява за мен.

— Той е добър човек — каза Зарутер по начин, който трябваше да подскаже на Варщайн, че за него темата е изчерпана. Седна и подкани с жест госта си да направи същото. Варщайн остана прав. Само се отдръпна още встрани, за да открие напълно прозореца.

Не стана много по-светло. Явно тук вътре винаги си беше сумрачно, дори и когато слънцето светеше право в прозореца като сега. Варщайн не искаше да си представя какво означава да прекараш целия си живот в сумрак. Той би изпаднал в депресия още на втория ден.

Зарутер продължаваше да го гледа. Не казваше нищо, но погледът му беше… да, режещ. На Варщайн вече не му бе само неприятно да усеща този поглед. Чувстваше почти физически как прониква и в най-потайните кътчета на душата му и отгатва и най-тайните му мисли и научава за него неща, които и той самият не знаеше за себе си и които биха го ужасили, ако ги знаеше.

Надяваше се, че Зарутер ще започне сам разговора, но той явно не искаше да му направи тази услуга. Варщайн се чувстваше безпомощен. Бе намислил сто въпроса, а сега главата му бе абсолютно празна. Накрая успя да посочи с ръка към дъното на стаята:

— Това е… фантастично. Вие ли го направихте?

Зарутер не го попита какво има предвид — рисунката или двата метра, издълбани от скалата. Каза само „да“.

Варщайн напразно зачака разговорът да продължи. Когато стана ясно, че това няма да стане, се отдели от мястото си до прозореца и мина покрай Зарутер. Не би се обзаложил на всичко, но когато включи фенерчето и освети стената, бе почти сигурен, че картината вече не бе същата, както преди.

— Същата като… като в тунела — каза той със заекване. Беше му трудно да произнася думите.

— Подобна е, — поправи го Зарутер, — не е същата.

Когато Варщайн се обърна към него, трябваше да се овладее, за да не насочи лъча на фенерчето към лицето му. Но този път нямаше причина за нервността му. Странната фигура от другата страна на грубата маса не бе призрак от измеренията отвъд времето. Срещу него седеше просто един старец.

— Рисунките там също ли са ваши?

Зарутер се изсмя. Смехът му бе добродушен и сърдечен, но сякаш носеше нещо от твърдостта на планината, където мъжът живееше от раждането си досега.

— Как бих могъл да ги нарисувам? Не съм вълшебник. Вашата машина може да дълбае гранита, аз — не. — Той обърна двете си длани към Варщайн. — Не само силата на тези две ръце, но и цял един живот ще са нужни да го направя. А на твоята машина колко време ще и трябва?

Варщайн изведнъж изпита абсурдното чувство, че трябва да се защитава.

— Машината не е моя. Зарутер не реагира на отговора му и той се обърна, измери стената с поглед и каза: — Няколко часа. Може би по-малко от половин ден.

— Половин ден — повтори тъжно Зарутер. В гласа му се долавяше и някакво отчаяние. — Половин ден, за да свърши работа на цял един живот…

— Това ли ви ядосва?

— Не, натъжава ме. Такова пилеене е — толкова много енергия и време, дадено за живот само за да станат улиците и пътищата ви още по-бързи и още-къси.

— Няма да водя подобен разговор. Отдавна престанах да отговарям на такива въпроси. Това е губене на… енергия и време.

— Защо тогава дойде?

— А вие защо дойдохте? — Варщайн постепенно си възвърна част от обичайното самочувствие, макар че далеч не можеше да излезе срещу Зарутер с характерната си самоувереност. Но поне нямаше чувството, че е застанал върху парче лед сред бушуващ океан.

— Аз ли?

— На строежа — отвърна Варщайн, макар че Зарутер много добре знаеше за какво го питат. — Много пъти съм ви виждал, а и мъжете са ми разказвали, че почти всяка вечер сте там.

— Имаше такъв период.

— Изминавали сте този дълъг път до долу и обратно всеки ден? Варщайн нямаше причина да се съмнява в думите му, но все пак му се струваше невероятно. — Защо?

— Не знаеш ли?

— Искам да го чуя от вас — опита се да се измъкне Варщайн. Истината беше, че не знаеше. Мислеше, че знае, но вече не бе толкова сигурен. — Мъжете казват, че никога не казвате нищо. Имам предвид, че не носите някакви плакати или… или не крещите лозунги и не се опитвате да им говорите…

— Искаш да кажеш, че не прерязвам кабелите ви, не развивам болтовете и не се връзвам за релсите?

Варщайн се усмихна:

— Горе-долу така е.

— И какво щеше да промени това?

— Нищо. Но как така нищо не казвате? Каква полза, ако искате нещо да не казвате никому за това?

— Но защо? Какво променя това?

— Нищо. — Гласът на Варщайн бе станал тих и колеблив. Зарутер бе прав — не само нямаше нищо да промени, но може би щеше да направи нещата още по-лоши. Старецът не пречеше никому и докато просто си стоеше и нищо не казваше, никой не го закачаше. Ако бе направил това, което Варщайн спомена, щяха да го изгонят на втория ден. — Освен това постигнах това, което исках.

— И… какво е то?

Зарутер стана.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Излязоха навън. Мъжът застана до вратата и за първи път Варщайн видя лицето му отблизо на дневна светлина. Не изглеждаше чак толкова старо, колкото обрулено от вятъра и студа — изсечена от суровия гранит скулптура. Бе по-широкоплещест и доста по-висок от Варщайн и имаше учудващо гъста, бяла коса, която се спускаше до раменете му. Лицето му бе без брада. Зарутер се остави гостът му да го огледа добре, обърна се и посочи с ръка на север.

— Погледни там! Какво виждаш?

Варщайн проследи с поглед посоката. Гледката наистина бе впечатляваща. В далечината пред тях се издигаше увенчаният със снежна корона Базодино, до него отдясно бе по-ниският, но също толкова могъщ Мадоне, а отляво се очертаваха почти филигранните ледени контури на Поркаречио. Зад тях към хоризонта се издигаха или по-скоро загатваха за съществуването си други каменни колоси, чиито имена вече бе забравил. Всъщност имената нямаха никакво значение, защото им бяха дадени от хората и означаваха нещо само за тях. Върховете бяха по-стари от хората, по-стари от живота на тази Земя и Варщайн за първи път като че ли осъзна това толкова ясно.

— Разбираш ли сега? — попита Зарутер.

Варщайн кимна с глава. В цялата гледка и в момента имаше нещо свято. Стоеше и съзерцаваше върховете и за първи път в живота си разбра колко ценен е всеки миг, без значение дали е велик или банален, защото беше неповторим, всяка секунда бе различна и невъзвратима, щом веднъж бе отминала. В този миг проумя и нещо от същността на времето, нещо, което никога не успя да изрази с думи, но то промени основно живота му.

— Това, което вършите, не е добро — каза Зарутер. — Върховете са стари. Те са били тук преди хората и ще бъдат на мястото си, когато хората вече няма да ги има. Някои смятат, че те живеят. Вярваш ли в това?

Варщайн не бе сигурен дали разбира добре думите на Зарутер.

— В известен смисъл…може би.

— Всичко живее в известен смисъл. Земята, цветята, тревата…дори облаците по небето. Но не това имах предвид.

— Какво тогава?

Зарутер отмести погледа си от него и погледна в същата посока, в която гледаше и Варщайн. Сега лицето му бе наполовина в сянка и бе наполовина лицето на младеж и наполовина — на старец.

— Някои от вашите учени смятат, че Библията има право и че животът наистина се е зародил в топка глина. Глината има особена кристална молекулярна структура, в която животът може да започне и без органични добавки.

Това определено не бяха думи, които Варщайн очакваше от един осемдесетгодишен мъж, който живееше в колиба в подножието на Гридоне. В същото време бяха толкова завладяващи, че не можеше да стори нищо друго, освен да продължи да го слуша.

— И ако това е така, защо и те да не са живи? Може би имат съзнание, дори собствено Его, всеки за себе си. Но ние никога няма да разберем подобно нещо. Как човек може да влезе във връзка със създание, чиято интелигентност му е толкова чужда, че дори не го признава за живо същество?

— Това ли искахте да ми кажете? Че…че сме ги…събудили?

Зарутер се усмихна.

— Това е само теория, при това не много оригинална.

— Но ние все пак нещо…събудихме? В планината има нещо, нали? Какво е?

— Трябваше да се случи рано или късно — отвърна Зарутер. Продължаваше да гледа на север. Старата половина на лицето му сякаш се бе вкаменила. Гласът му бе почти беззвучен шепот, който известяваше за приближаващо нещастие. — И келтите са били много силни, но нищо не е вечно.

— Какво има тук, Зарутер?

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Защо не искате да ми кажете?

— Няма смисъл. Моментът още не е узрял. Но ще разбереш, когато стане. И то ще те познае.

— То? Кое е то?

— Ще узнаеш, когато трябва — отвърна Зарутер и това бе последното нещо, което този ден чу от него.