Вратата на друидите

17.

Майорът бе съвсем уплашен. Трептенето на светлините в небето се бе променило. На мястото на нежно преливащите се цветове и облаци от пастелна светлина се бяха появили ярки светкавици като остриета от светлина, които разрязваха върха. Там, където преди минути се виждаха меките мъглявини от искряща енергия, сега бушуваше безшумна буря и отраженията и във водите на езерото го превръщаха в необичайна и плашеща гледка. Движенията на войниците изглеждаха странни и накъсани, а сенките и контурите станаха заплашителни и някак по-отсечени. Във въздуха се усещаше нещо като пукот от електричество. Имаше чувството, че го обгръщат невидими парещи паяжини. Стана му трудно да диша и въздухът като че ли стана горчив.

Погледът на майора непрекъснато шареше между езерото и пространството оттатък дърветата. Водната повърхност отново бе абсолютно гладка. Вълните се бяха затворили над главите на последните друиди, без нито един от войниците да успее да направи нещо. Затова неподвижното водно огледало сега изглеждаше на военния като злонамерена подигравка. Все още не бе преодолял шока, дори не бе проумял истински какво се случи. Цялото му същество се бунтуваше при мисълта, че бе принуден безучастно да наблюдава как пред очите му сто души извършиха колективно самоубийство.

Това, което виждаше от другата страна, бе още по-лошо. Небето над града бе червено, но не само от светкавиците, а и от многото пожари, които явно бяха избухнали в града. Вятърът не преставаше да духа и когато дойдеше в тяхната посока, довяваше мирис на изгоряло и викове на хора. Майорът не знаеше какво точно се бе случило, но не се изискваше много въображение, за да си го представи. Врявата и проблясващите отражения от пожарите казваха достатъчно. Преди десет минути изпрати двама войници да разучат положението. До този момент не се бяха върнали и у него се засилваше убеждението, че няма и да се върнат. Контактът с войниците, разположени отсреща по покривите, също бе прекъснат. От доста време насам вече никой не отговаряше на светлинните сигнали. От време на време измежду дърветата се появяваше някоя сянка, но веднага изчезваше, щом се опиташе да разбере кой е.

Войниците бяха заели позиция в троен полукръг на брега. Дулата на оръжията им сега бяха насочени нагоре към парка и улицата зад него, откъдето към тях долитаха шумовете на нарастващата паника. До този момент не се бе показал никой, срещу когото да използват оръжията си, но точно от това майорът се страхуваше най-много — можеше да се види принуден да заповяда стрелба срещу цивилни. Не можеше да проумее основната грешка в този ред на мисли, както не можеше да го разбере и никой от момчетата му, събрани около него като стадо подплашени животни. Никой не им каза какво става горе. Нямаше и никакви признаци, че са в опасност, още повече пък, че някой можеше да нападне частта им. Въпреки това знаеха, че е така. Бяха войници, обучени да се бият и затова сега бяха тук, а това бе единственото, за което все още имаше място в мозъците им. Безумието, обхванало целия град, отдавна се бе промъкнало и в техните души. Все още се прикриваше зад тренираните дисциплина и навик да не се предприема нищо, преди да е заповядано, но то беше тук и ги бе оплело като търпелив паяк, дебнещ беззащитната си жертва в паяжината.

— Господин майор?

Офицерът уплашено се обърна. Единият от войниците бе навел оръжието си и сочеше с дулото облечения в черно непознат, който все още клечеше до мъртвия войник.

Заблудата продължи само секунда. Мъжът не бе мъртъв. Ръцете му се движеха. Изненадан, майорът бързо затича към него.

— Какво става? Жив ли е? Защо не ме…

Спря по средата на мисълта, когато погледът му попадна върху ранения. Дъхът му спря и нещо го стисна за гърлото. Това, което виждаше, не бе възможно.

Избухналата пушка бе раздробила половината лице и шията на войника. Той сам видя жестоката рана, причинена от горещите метални парчета и барута.

А сега я нямаше. Войникът бе много блед. Дишането му бе доста повърхностно и цялото му тяло трепереше. Но лицето му бе цяло и здраво!

— Не… това е… не е възможно! — изпъшка майорът. Искаше да коленичи до войника, но в последния момент се обърна към непознатия мъж, който в това време се изправяше и го погледна с лека усмивка. — Как го направихте?! Кой… какъв сте вие?

— Нищо не съм направил — отговори непознатият. — Не беше нужно.

— Не ми говорете глупости! — Ръцете на майора затрепериха. Не бе човек, който лесно можеше да бъде изваден от равновесие, но това, което виждаше — и то със собствените си очи! — бе просто невъзможно! — Този човек беше мъртъв!

— Такова нещо като смърт няма, братко. Животът не може да бъде прекъснат. Не го ли усещаш? Той е навсякъде — във всяка тревичка, във всеки камък, във въздуха, който дишаш, и в мислите, които мислиш. — Разтвори ръце и пристъпи крачка напред към майора като че ли искаше да го прегърне, но той с вик се дръпна назад. Двама от войниците веднага се озоваха до него и застанаха от двете страни на непознатия. Младият мъж се усмихна. Видът на насочените срещу него оръжия явно не го уплаши, само леко го натъжи. — Не правете това — каза той лекичко. — Никой не бива да насочва оръжие срещу брата си. Нима не знаете, че омразата ражда само омраза?

— Млъкнете! — каза задъхано майорът.

Мислите безразборно се кълбяха в главата му. Не проумяваше какво вижда и не искаше да го проумее. Махна на двама войници и им посочи ранения, който с мъка се бе изправил в полуседнало положение. Олюляваше се от слабост и върху лицето му бе изписано безкрайно объркване, като при човек, неочаквано и грубо изтръгнат от най-дълбок сън и в първия момент не може да разбере какво става.

— Погрижете се за него!

Войниците преметнаха оръжията си през рамо и също така объркано се вторачиха в другаря си. Всички бяха видели какво се случи. Тревата, където бе лежал, и униформата му още бяха мокри от кръвта. Майорът не си разрешаваше да погледне дясната ръка на войника. Експлозията я бе разкъсала на парчета, но той знаеше, че вече е напълно здрава. Той се обърна рязко и нареди на двамата войници до непознатия:

— Пазете този побъркан! Отговаряте с главите си да не избяга!

— Защо се страхувате от мен? — попита с тъжен глас мъжът в черно. — Не е нужно.

Офицерът не отговори. Приближи се и за първи път се вгледа внимателно в лицето на непознатия. То беше… някак странно. Не можа да прецени възрастта му. На пръв поглед изглеждаше млад, почти дете, но в същото време имаше нещо… вечно, да, безвременно в чертите му. Най-странното бяха очите му. Очи на млад човек, но и очи, видели неща, които майорът не можеше дори да си представи.

Можеха да бъдат очите на хилядолетник, а не на дете. Прочете в тях знание и мъдрост, от които по тялото му преминаха студени тръпки. После откри още нещо. До този момент не бе обръщал внимание на облеклото му. Носеше черни джинси, маратонки в същия цвят и черно поло. Напряко през гърдите му минаваше един ред кръгли дупчици. Дупки, причинени от попадения на изстрели.

Майорът толкова често бе виждал подобни неща, че и за секунда не се усъмни какво е. Някой бе стрелял по мъжа от голяма близост. Черният вълнен плат бе не само обгорен, но и целият изцапан с кръв. Но кожата, която прозираше през дупките, бе напълно здрава.

— Кой сте вие? — попита тихичко майорът. Дори не можеше да изпита истински ужас. Сякаш бе упоен и всичките му усещания бяха притъпени. Бе направо благодарен.

— Аз съм ти — отговори младежът. — Ние всички сме едно, братко. Аз съм това, което ти виждаш в мен. От теб зависи какво ще видиш.

Тези думи достигнаха до съзнанието му. Напразно се опитваше да си втълпи, че стои срещу някакъв побъркан, който бръщолеви глупости. Изпита страх пред този непознат в черни дрехи. За частица от секундата, кратък, но ужасен момент, лицето му сякаш се промени по начин, който бе невъзможно да опише с думи. Видя се изправен не пред някакъв чудодеец с лекуващи ръце, а пред Сатаната.

Този момент отмина толкова бързо, както бе и дошъл, но майорът с вик се дръпна встрани и инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

Войниците, застанали от двете страни на мъжа, автоматично вдигнаха оръжията си. Изглеждаха уплашени, но страхът в очите им не бе от непознатия, а заради техния командир.

— Добре, добре — каза бързо майорът. — Всичко е наред. Грешката е моя. — Той шумно пое дъх. — Внимавайте все пак за него. Веднага се връщам.

Заповедта явно не се хареса на войниците, но те се приближиха до непознатия. Единият вдигна ръка, за да го хване за рамото, но веднага я свали. Върху лицето му се появи израз на объркване. Майорът не каза нищо, обърна се и се отдалечи на няколко крачки.

Нямаше нито къде да отиде, нито какво да направи. Знаеше колко е важно в момента да покаже сила. Всяка военна част бе толкова силна, колкото силен бе и нейният командир, това беше прастар железен закон, съществуващ от край време, откакто имаше войници и майорът вярваше в него. Но това, което виждаше и преживяваше, противоречеше на всичко, което някога бе учил и в което бе вярвал. Светът сякаш се разпадаше на парчета. Без значение как щеше се отрази на войниците му, но му трябваше малко време, за да съвземе. Заслиза надолу по брега и спря чак когато усети водата по краката си. С поглед затърси светлините на юг, които плуваха като миниатюрни звезди върху повърхността на езерото. Запита се дали въпреки цялото безумие, което се случваше през последните часове, издирването на катастрофиралите още продължава. Той…

Нещо стана. Майорът не можеше да каже какво точно, но го почувства съвсем ясно. Сякаш времето трепна и светът се измести малко, но все пак осезаемо, встрани от действителността. Трептенето в небето промени ритъма си и изведнъж водата в езерото стана неспокойна. Малки вълнички набраздиха повърхността и студен вятър го блъсна в лицето. Той объркано погледна надолу и разтвори широко очи, виждайки как водата започва да се отдръпва от брега.

Не беше обикновеното прииждане и оттегляне на вълните, когато те понякога отстъпваха част от езерото, а понякога поглъщаха част от брега. Водата безшумно се отдръпваше от брега, и то толкова бързо, сякаш нивото на езерото спадаше с невероятна бързина!

Двигателят на полицейската моторница забоботи. Лодката се беше приближила максимално, но не опасно до брега. Сега капитанът обърна носа към открити води и побърза да се отдалечи. Но се оказа недостатъчно бърз. Нивото на Лаго Маджоре спадаше все по-бързо и по-бързо. Лодката не се беше отдалечила и на двадесет метра от брега, когато металният кил задра по твърдото дъно. Чу се силно скърцане и грохот, към които се прибавиха и ужасените викове на мъжете на борда. Корабчето направи последен, силен тласък, закова се на място и започна да се накланя встрани. Нивото на водата не бе достатъчно високо, за да го държи в равновесие. Безпомощните войници бяха изхвърлени зад борда и виковете на ужас прераснаха във викове на болка. В следващия миг с невероятен трясък моторницата легна на една страна и погреба под себе си повечето от войниците. Останалите се опитаха да се спасят, но не всички успяха.

Майорът наблюдаваше катастрофата съвършено безизразно и равнодушно. Дори не изпитваше ужас. Гледката бе твърде невероятна, за да може да я преработи привикналото му с логиката мислене.

Не се съмняваше и за секунда, че нещата пред него са реални, а не плод на трескав сън, но просто отказваше да търси обяснение или да възприеме картината за действителна.

Водата продължаваше да се отдръпва. Точно пред него брегът бе доста стръмен и това като че ли забавяше малко скоростта на отдръпването. Въпреки това имаше чувството, че всяка изминала секунда милиони и милиарди кубични метра вода се разтварят просто в нищото.

Майорът бавно обърна глава надясно, където бе изчезнала процесията на друидите. Водата вече се бе отдръпнала достатъчно, така че можеше да ги види. Те продължаваха да вървят към средата на езерото, застанали един до друг и със същите бавни, церемониални движения, с които бяха слезли от стръмния бряг и бяха влезли във водата. След всичко невъзможно, което видя през изминалите минути, почти бе очаквал тази гледка.

Някой го извика. Той неохотно отдели поглед от друидите и се обърна към войниците. Щяха да му искат обяснение, което той не можеше да даде.

Но не го викаха за това. Някои от войниците също така недоумяващо гледаха отдръпващата се вода, но повечето бяха обърнали погледи в обратната посока към парка и града и в очите им се четеше истински ужас.

Майорът предположи какво ще види. Между дърветата вече не се виждаха само сенки. Бяха се появили десетки мъже, жени, деца и старци и с всяка изминала секунда броят им се увеличаваше. Все още не се осмеляваха да слязат от стръмния бряг долу до брега при войниците. А те бяха се приближили още повече един до друг и бяха насочили оръжията си напред. Офицерът съзнаваше, че това положение ще се задържи още съвсем малко. Насъбралите се вече не бяха разумно мислещи хора, а тълпа, която имаше своите собствени закони. И майорът познаваше твърде добре тези закони. Най-ужасният му кошмар се сбъдваше. Бяха го изпратили да защитава тези хора, а сега трябваше да ги убие. Отровният паяк започна да изпълзява от дупката си. Нито офицерът, нито някой от неговите хора го забеляза, но отровата му вече действаше. Изведнъж му се прииска предполагаемото вече да се случи. От всички картини на ужас, които подсъзнанието му държеше заключени, тази бе най-ужасната. Въпреки това дълбоко в себе си усети почти непреодолимото желание да заповяда огън по беззащитната тълпа. В края на краищата бе войник и през целия си живот се бе учил да убива. Сега бе настъпил моментът да приложи наученото.

— Внимание! — Гласът му прозвуча съвсем спокойно и сигурно, с твърдата заповедническа нотка, както винаги. — Готови за стрелба!

Войниците насочиха оръжията. За момент тълпата спря, дори някои тръгнаха в обратна посока. Но натискът на идващите отзад бе твърде голям.

— Не!

Двамата войници, които пазеха младия мъж, се озоваха на земята, когато той с неочаквана сила се отскубна и крещейки, побягна нагоре по хълмистия бряг. Двама-трима се прицелиха в него.

— Не! — крещеше той. — Не правете това! Моля ви! Не бива да го правите! Не се бийте един срещу друг! На половината път между тълпата и войниците той спря и вдигна нагоре ръце. — Опомнете се! Всички сте деца на едно Творение!

От всички чудеса, които майорът и неговите хора преживяха в последния час, това като че ли бе най-голямото. Младежът просто стоеше там, крехка фигура в черни дрехи, един-единствен глас, опитващ се да спре надигащата се буря и дори за секунда изглеждаше, че ще успее. Майорът усети как черните пипала на омразата започнаха да се отдръпват от мислите му, как на мястото на дивото желание да убива дойдоха объркване и ужас и страшният въпрос какво върши в момента, какво щяха всички да извършат. Някои от войниците също свалиха пушките. Върху лицата им се изписа същият ужас и същото неразбиране, които усещаше и командирът им. От теб зависи какво ще стане.

Само че твърде късно осъзна значението на тези думи. Младият мъж продължаваше да стои насреща му с високо вдигнати ръце и гледаше към командира и войниците му. После се обърна — може би, за да повтори думите си към тълпата, а може би и просто от облекчение, че в последния момент е успял да предотврати катастрофата.

Хвърлен от някого камък полетя към него, но не го уцели. Един от войниците не издържа и натисна спусъка. Куршумът уцели един мъж от първата редица и го отлепи от земята.

Майорът чу стогласия вик на множеството, с който то се спусна по хълма, и затвори очи. Най-лошият му кошмар се превърна в действителност…

За изненада на Варщайн Франке отдели време да им покаже и останалата част от подземното съоръжение. Въпреки всичко не успя съвсем да прикрие гордостта, с която то го изпълваше. Лабораторията — защото това не беше нищо друго освен огромна лаборатория — се състоеше от повече от десетина различни по големина помещения, оборудвани с най-модерна и най-скъпа техника и още куп неща, за които Варщайн допреди малко би твърдял, че не съществуват. Не бе физик и теориите за черни дупки и космически енергийни източници не бяха в сферата на неговата специалност, но бързо разбра колко далеч е стигнал Франке в изследванията си през последните три години. Дори накрая да се окажеше, че в планината няма никаква черна дупка, той и сътрудниците му бяха стигнали до резултати, които далеч надхвърляха невероятните усилия, вложени за създаването на лабораторията, и многократно ги оправдаваха. В случай, че накрая останеше някой, който да се възползва от тях…

Обиколката им завърши в помещение, което Варщайн оприличи много повече на команден пулт в космически кораб, отколкото на физична лаборатория. Три от четирите стени бяха осеяни с разпределителни шкафове, монитори, компютърни пултове и безброй други уреди и апарати, чието значение му беше непознато. Не му убягна обаче, че повечето от тях не работеха. Екраните бяха тъмни, лентите не се въртяха, светлинните диоди ги гледаха като мъртвешки очи. От многобройните телефони работеше само един, а техниците старателно работеха, надвесени над множество разглобени компютри. Изглеждаха така, като че ли се справяха не особено успешно. Като имаше предвид, че в помещението в момента имаше около трийсетина души, бе особено тихо. Чувстваше напрежението, което бе обхванало всички.

Варщайн не бе единственият, който бе забелязал, че нещо не е наред. Ломан с нескрита подигравка обходи с поглед помещението и дори не се опита да скрие злорадството в гласа си.

— Впечатляващо, професоре, наистина впечатляващо. И какво ще излезе от всичко това, когато стане готово? Магазин за компютри може би?

Франке явно се бе убедил, че единственият начин да се общува с Ломан, бе човек просто да не му обръща внимание, защото подмина ехидния въпрос и се обърна към Варщайн:

— Не ви показах всичко това, за да се хваля, Варщайн, или пък да ви впечатля. Надявам се, че разбрахте с какво се занимаваме.

— Не съм… много сигурен — призна си Варщайн. — Но мисля, че сте направил огромни постижения.

В действителност бе малко учуден. През изминалия половин час в него отново бе взел връх ученият и за кратко страхът и загрижеността за това, което ставаше отвън, бяха отстъпили на заден план. Но в никакъв случай не ги бе забравил. Сега се питаше защо Франке пожертва толкова много от ценното време, за да им покаже тази лаборатория.

— Заслугата не е само моя — каза Франке. — Събрахме тук най умните глави в целия свят и най-добрата техника, която може да се получи срещу пари. Мислех, че ви интересува. — Той лекичко се усмихна. — Все пак и вие имате дял във всичко това…

— Но не това е причината, поради която ни го показахте, предполагам. Ако думите на Франке бяха ласкателство, те не постигнаха целта си. Само посипаха сол в отворената рана.

— Не — каза Франке и лицето му потъмня. Погледна часовника, преди да продължи. — Искам да ми повярвате, че направихме всичко, което бе по силите ни. Ако имаше научно разрешение на проблема, щяхме да го открием.

Варщайн не се съмняваше в това. Нямаше значение какво мисли за Франке като човек, но той бе способен учен. Може би един от най-добрите в своята област.

— Всичко това е… просто невероятно. Сигурно е струвало милиони. Как успяхте да съберете парите, и то в такова кратко време? Обикновено минават най-малко три години, докато се получат поне някакви отстъпки от правителството само за транспортните разходи.

— Зависи само към кого се обръщаш — опита се да се измъкне Франке.

— Към кого… — Варщайн изведнъж млъкна. Погледна Франке с пронизителен поглед и разбра всичко. Гневът му се върна. — Кажете ми, че не е вярно! Не сте направил това, което предполагам, нали?!

Франке не отговори. Взираше се някъде в празнотата пред себе си, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Ах, вие, проклетник такъв! — прошепна Варщайн.

— За какво става въпрос? — ядосано попита Ломан. — Искам да кажа, ако не ви затруднява особено, дали не бихте могли да говорите с йероглифи?

— За какво говоря ли?! Говоря за това, че най-драговолно и безсрамно е продал целия проект! Иначе откъде мислите, са дошли всички тези пари?

— Откъде да знам? — отговори Ломан.

— Не ви ли направиха впечатление униформените военни, които срещахме по пътя?

Ломан разтвори широко очи.

— Военните? — Точно те! Продал е проекта на военните!

— Това е невъзможно! — изрече недоумяващо Ломан. — Тук е Швейцария! Властите и дявола ще доведат само и само да не допуснат чужди войски на територията и…

— Гарантирам ви, че дори не са и разбрали — прекъсна го Варщайн. Франке продължаваше да мълчи. — Сигурен съм, че е действал много умело, прав ли съм? Никой от участниците не се досеща откъде идват парите. — Той се изсмя. — И как подсладихте предложението си, Франке? Да не би да им разказахте, че можете да конструирате някакво ново супер оръжие? Малка черна дупка, която може да се използва като бомба?

— Глупости — гласът на Франке прозвуча раздразнено и той избягваше да го гледа в очите. Варщайн се досещаше, че ако не напълно вярно, предположението му е твърде близко до истината.

— Жалко — каза той тихо. — Тъкмо бях започнал да изпитвам симпатия към вас. Но това е…

— Какво? — рязко го прекъсна Франке. — Престанете най-после непрекъснато да ме обвинявате, Варщайн! Да, така е, продадох душата си! И какво от това?! Пак ще го направя, ако се наложи. Какво трябваше да направя? Да отида в Министерството на науката? И до днес щях да си седя там и да попълвам формуляри и и за двайсет години нямаше да постигнем дори част от това тук!

— Можеше и да е по-добре — обади се Ломан.

Франке не му обърна никакво внимание.

— Само не ми казвайте, че на мое място бихте постъпил по друг начин! А ако е така, значи сте идиот. Исках да имам това тук и го получих. И ми е все едно кой е платил за него!

— Както и какво ще излезе от това, така ли? — попита Варщайн.

Франке замахна силно с ръка, сякаш искаше да измете думите му.

— Престанете с вашите лекции по морал! — каза той презрително. — Има ли значение? Мислите ли, че военните нямаше да използват откритието ми за своите цели, ако парите бяха дошли от друго място? Това нищо нямаше да промени, само щеше ненужно да удължи всичко.

Най-лошото е, че сигурно си прав, помисли си Варщайн.

— А какво е станало с цялата тази техника?

Франке сви рамене с нещастно изражение на лицето.

— Искаше ми се да знам, но не е така — призна си той. — Започна, когато в небето се появиха светлините.

— Кое? — попита Ломан.

— И аз не мога да ви кажа. Техниците също не знаят. Нали виждате, че работят. Успяха да пуснат няколко апарата, но никой не знае как.

— Искате да кажете, че това тук… просто са излезли от строя, така ли? — пак попита Ломан.

— Повечето. Някои все още работят. Няколко компютъра, повечето електрически съоръжения и което е много странно, две от телефонните линии. Останалото… Но явно в повредите няма никаква система. А ако има, никой не може да я улови…

— Казано просто — повечето са слепи и глухи — обобщи Ломан. — Надявам се, че не това е било решението, за което говорехте преди малко.

— Решение ли?

Ломан размаха ръце.

— Аварийната спирачка, последната възможност, за която говорехте. Забравихте ли вече?

— Аварийна спирачка? — засмя се Франке. — Интересен израз. Не, не беше това. — Той отново погледна часовника, замисли се малко и тръгна към изхода. — Елате, вече е време.

Излязоха от помещението и се върнаха в голямата зала, където бяха оставили Ангелика и Роглер.

Там картината не се бе променила. Мъжете все още седяха в неправилен кръг и не помръдваха. Въпреки това Варщайн почувства, че нещо става между (или с) тях, че нещо правят. След престоя в студената компютърна зала гледката му изглеждаше още по-странна.

Варщайн откри Ангелика до мъжа и който седеше от другата страна на кръга. Бе клекнала до него с протегнати напред ръце, но сякаш не можеше да преодолее себе си и да го докосне. Пръстите и спираха на сантиметри от лицето му, а върху лицето и бе изписана мъка. Варщайн я съжали. Бе му казала, че не обича вече съпруга си и че сама не знае защо всъщност идва, но от това, което виждаше пред себе си, му стана ясно, че просто не е вярно.

Франке се прокашля умишлено силно и Ангелика вдигна поглед към тях. Продължаваше да седи неподвижно в същото положение, в което бе седяла вероятно през цялото време, докато те бяха обикаляли. После свали ръце, бавно се изправи и дойде до тях. Движенията и бяха някак вдървени.

— Съжалявам, че ви преча — започна Франке, — но ние…

— Няма нищо — прекъсна го Ангелика. — И без друго не мога да му помогна… Това е същото място, нали? Тогава са били тук? — попита тя Варщайн.

— Не точно — отговори вместо него Франке и посочи вдясно от себе си. — Тунелът минава двайсет метра по-нататък в южна посока. Но вие сте права — всички се върнаха тук. — В гласа му се появи плаха надежда. — Той не ви ли каза нещо? Знаете ли защо…

— Не. Нищо не ми каза… Дори мисля, че… изобщо не забеляза, че съм тук. — Тя се разтрепери и от очите и изведнъж бликнаха сълзи. — Моля ви, искам да си вървя. Да се махаме!

— Да, да, разбира се.

Роглер отвори вратата, отмести се встрани и пропусна Ангелика покрай себе си. Тя почти изтича и спря чак когато се отдалечи на десетина метра от помещението. Ломан искаше да я последва, но Варщайн бързо го хвана за рамото и поклати глава. Този път журналистът показа нещо като досетливост и остана. Варщайн излезе навън.

Вървеше много бавно и изпитваше едва ли не страх, защото не знаеше какво да и каже. Винаги бе мразил моменти като този. На половин метър зад нея спря и лекичко я докосна по рамото, но веднага дръпна ръката си, виждайки как тя потръпна при допира му. Но се обърна и го погледна. Очите и бяха пълни със сълзи, но болката в тях бе по-различна от тази, която бе очаквал.

— Ангелика, много съ…

— Не сега! — Тя го прекъсна почти ядосано, пое дълбоко дъх и прокара длан по лицето си, за да избърше сълзите. Варщайн се дръпна назад. Разбра, че в този момент тя нямаше нужда от него. В последните дни се бяха сближили, но болката, която тя изпитваше, бе твърде интимна, за да я сподели с него. — Намерихте ли…някакво решение?

— Щяхме да се радваме, ако бяхме открили проблема — каза Франке.

В първия момент този отговор се стори на Варщайн съвсем неподходящ, но Ангелика се усмихна. Разбира се, думите на Франке не я развеселиха съвсем, но тя явно много по-добре от Варщайн схвана доброто намерение, което се криеше в тях.

— Може би трябва още веднъж да опитаме заедно — предложи тя.

Франке даде знак да го последват. Напуснаха лабораторията под планината по същия път, по който бяха дошли, и по същия сложен начин. След това, което видя през последния час, охранителните мерки се сториха на Варщайн направо смешни. Говориха не за нещо незначително, а за края на света, а сега трябваше да губят ценно време, за да връщат някакви си пластмасови карти на компютъра! Не каза обаче нищо и изпълни безропотно цялата процедура.

Въздъхна дълбоко чак когато отново се озоваха в тунела. Едва сега разбра защо се бе чувствал толкова неуютно през цялото време, докато бяха в тайната лаборатория на Франке. Вътре изпитваше чувството, че е в затвор. Всъщност гледката наоколо не се бе променила съществено, но в помещенията имаше усещането, че е затиснат от огромната, тежаща милиони и милиарди скална маса, намираща се над тях. Макар че вътре въздухът бе пречистван от климатична инсталация, стори му се, че в тунела диша по-свободно.

Войниците, които ги бяха придружили до вратата, ги чакаха. И този път се движеха на прилично разстояние след тях. Варщайн вече не бе така убеден, както преди един час, че Франке наистина може да ги отпрати. Ако съдеше по думите и по поведението му, той се смяташе за пълен господар на проекта, но може би не бе съвсем така. Може би войниците не бяха тук само за да го защитават.

Подминаха двата ICE и се отправиха към трети влак, теглен от тежък дизелов локомотив, който стоеше върху релсите на стотина метра пред тях. Когато се приближиха, Варщайн видя, че той имаше един-единствен вагон, който също беше с такива огромни размери като самия локомотив. Беше от малките, невероятно масивни специални вагони, пригодени за свръхтежки товари. Върху укрепената със стоманени трегери платформа обаче нямаше мостови колони или сегмент за тунел с диаметър десет метра, а тъмнозелен квадратен блок, който изглеждаше толкова масивен, сякаш бе излят изцяло. От всички страни бе укрепен с дебели стоманени лайсни, а в задната му част имаше огромна букса, от която излизаше кабел. В края и се намираше преносима разпределителна кутия, монтирана до релсите.

— Какво е това? — попита Ломан.

— Няма значение — отговори Франке и направи знак на журналиста да слезе от релсите. Ломан побърза да го направи, защото с лек тласък и силно скърцане влакът потегли. Измина два-три метра и отново спря. Франке замислено го изгледа, извади миниатюрен компютър от джоба си и набра нещо.

— Още един метър назад — каза той, гледайки съсредоточено ту дисплея на компютъра, ту стената вляво от себе си. Чак сега Варщайн забеляза фосфоресциращите червени маркировки върху скалата.

Влакът отново се задвижи — този път измина буквално сантиметри, Франке още не бе доволен. По негова заповед локомотивът за пореден път тръгна напред, после се върна малко назад.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна Ломан. Варщайн не отговори, но не само, защото не знаеше. Това, което виждаше, не му харесваше. Влакът и товарът върху него го плашеха. Във вида на огромния метален блок имаше нещо мрачно и същевременно зловещо и насилствено. Франке затвори компютъра си и го пъхна в джоба.

— Все още не е оптимално, но останалото ще свършим после. — Той въздъхна дълбоко, погледна локомотива и блока отгоре му и в погледа му Варщайн прочете смесица от задоволство и грижа, които никак не му харесаха. После вдигна рамене, сякаш мислено си бе задал въпрос и сам си бе отговорил.

— Какво е това? — попита отново Ломан.

— Това, за което преди малко ме попитахте, господин Ломан. Последната ни възможност. Вашата аварийна спирачка.

— Какво…искате да кажете? — пребледня Ломан. — Момент… — заекна той — Това, не е същото, за което си мисля, нали?

— Не знам за какво го мислите — каза Франке и гласът му прозвуча развеселено, — но е термоядрен взрив.

— Моля?! — простена Ломан. За част от секундата изгледа Франке с широко отворени очи, изкрещя, препъна се и се блъсна силно в скалата зад себе си. — Да не сте превъртял?! — крещеше той. — Вие сте… безумец! Това е само шега! Не можете да направите такова нещо! За Бога, не!

Варщайн също се бе дръпнал инстинктивно крачка назад, макар че не бе никак изненадан. Бе предположил какво има предвид Франке с тази последна възможност.

Ангелика явно все още не разбираше за какво говорят. Гледаше неразбиращо ту Ломан, ту Франке, ту Варщайн.

— Какво е станало? Какво е това нещо тук?

— Атомна бомба — каза спокойно Варщайн.

Лицето на Ангелика побеля на секундата.

— По-точно, водородна — осведоми ги Франке, — с изчислена мощност двадесет и четири мегатона. — Той се изсмя и вдигна рамене: — Не можаха съвсем точно да ми кажат. Тези бомби са тествани доста отдавна и изчисленията не са били съвсем точни. Но е най-голямата, която имаха. Той изгледа Варщайн, очаквайки някаква реакция. Но тя не последва и той се обърна към Ломан: — Напълно безопасна е… преди някой да натисне грешното копче, разбира се.

— Вие сте безумец! — изхленчи Ломан. Бе се отдръпнал още по назад и бе закрил лицето си с ръце, сякаш очакваше всеки момент бомбата да избухне.

— Но… не бива да го правите — обади се Ангелика. — Наоколо има толкова много хора… градовете и…

Франке я прекъсна с леко поклащане на главата.

— Никому няма да се случи нищо. Аскона може би ще бъде разрушена, но дори това не е сигурно. Не забравяйте, че сме под планината.

— Но това е атомна бомба!

— При това доста мощна — потвърди Франке. — Въпреки това. Повечето хора надценяват действието на атомните оръжия. Взривната сила далеч не е толкова голяма. Вярно, оръжието е ужасяващо, но и най-мощната атомна бомба на света не може да разруши тази планина. — Той погледна Варщайн: — Кажете, че е така!

Ако не беше толкова ужасен, Варщайн сигурно щеше да се изсмее с цяло гърло. Вероятно Франке беше прав, що се отнася до взривната сила на бомбата — над тях имаше два километра масивна скала, които и такова мощно оръжие не бе в състояние да разруши. Въпреки това експлозията щеше да разтресе половината Швейцария, без да се вземат предвид дреболии като облъчване, земетресения и всичко останало, което следваше. Ломан беше прав — Франке бе един безумец.

— Вие сте специалистът по военните дела — отговори той.

За секунда в погледа на Франке проблясва гняв, но той бързо се овладя.

— Наистина няма никаква причина за паника. Никой няма намерение да взривява тази бомба. Все още не…

— Защо тогава е тук? — изкрещя Ломан. Вече бе загубил напълно самообладание. — Лъжете! От самото начало сте го планирал!

— Това са глупости! — каза остро Франке. — Нямаше сега да съм тук, ако исках точно това! — Той ядосано се обърна към Варщайн: — Накарайте този глупак да бъде разумен, преди аз да съм го сторил!

На Варщайн му бе доста трудно да отдели поглед от огромния метален къс и да се занимае с Ломан. Гласът не му се подчиняваше, мислите му препускаха в безпорядък. С мъка успя да каже:

— Той е прав, Ломан. Нищо няма да се случи, Франке не е от самоубийците.

Ломан въобще не го чу. Гледаше втренчено бомбата и в очите му блестеше панически страх.

— В едно нещо съм съгласен с Ломан — продължи Варщайн, този път към Франке. — Защо я докарахте тук?

— Защото е единствената възможност да се затвори дупката — каза Франке и посочи тавана на тунела. — Намираме се точно под нея. За да съм по-прецизен — точно в средата и. Може би експлозията ще е достатъчна да я разруши.

— Глупости! — не се съгласи Варщайн.

— Имате ли по-добра идея?

— Не това имах предвид и вие го знаете много добре! Тази дупка се е отворила днес сутринта, нали? Не ми казвайте, че сте докарал бомбата преди малко. Водородните бомби не са наредени по рафтовете на спедиторски фирми в очакване някой да ги поръча! От колко време това нещо е тук? И защо?

Франке не отговаряше и гледаше встрани.

— Докарали сте я преди една седмица, нали? — попита тихо Варщайн. Изведнъж всичко му се изясни. Бе толкова просто, че се чудеше как е могъл да не го забележи. Посочи единия ICE. — Когато открихте това тук. Или може би още по-рано, след първия случай? — Гласът му започна да трепери, след това и ръцете му. Цялото му тяло се тресеше. — Вие… вие сте един проклет престъпник! Знаел сте! Предполагал сте какво може да се случи. Знаел сте през цялото време!

— Не! Беше… само мярка за сигурност. За всеки случай. Бях против, но те… те настояха. Варщайн кресливо се изсмя.

— И какво смятахте да правите? Да я взривите, ако малката ви играчка реши да ви избяга?

— Теоретично е възможно! Ако наистина е много малка черна дупка с размерите на атом, тогава е достатъчно да се захрани с енергия и ще експлодира.

— Да, както е възможно и да нарасне и да погълне цялата ни проклета планета! — кресна Варщайн. — Това ли искате?!

Франке рязко вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Какво искате? Така, както седят нещата, тази бомба е може би последното ни спасение. Може да успеем да запушим дупката!

— А ако не успеете, ще се разлетим из Космоса, така ли? — попита ехидно Варщайн.

— Тогава няма да има значение. Три седмици повече или по малко — има ли разлика? Вече ви казах: идеята не беше моя!

— Не беше ваша ли? — Варщайн скочи и така силно го хвана за реверите, че по-ниският Франке увисна във въздуха и замаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. — Ще ви кажа аз какво мисля за тъпите ви ид…

Някой изкрещя. Отнякъде започна да мига червена светлина и пискливо зави сирена. Изведнъж тунелът се изпълни с тропот от крачки, с викове и тичащи фигури. Варщайн пусна Франке и той едва не падна.

Но цялата бъркотия не бе заради него. Войниците не се втурнаха да ги разтървават. Вратата на дизеловия локомотив рязко се отвори, двама мъже изскочиха светкавично отвътре и хукнаха нанякъде. От платформата също скочиха няколко души. Сирената продължаваше да вие. Върху горната страна на зеления метален блок мигаше предупредителна лампа. Варщайн разбра какво значеше всичко това, но разумът му отказваше да го приеме.

— Ще експлодира! — Давещият се глас бе на мъжа зад таблото отзад на влака. — Броячът работи! Велики Боже, ще избухне след малко!

— Не! — запелтечи Франке. — Не може да бъде! Из… изключено е!

Воят на сирената и все по-пискливият глас на единствения техник говореха точно обратното. Като в някакъв транс мъжът удряше безразборно върху таблото пред себе си.

— Експлодира! Броячът! Още три минути!

Варщайн се олюля назад. Да се маха! Това бе единствената мисъл в главата му. Трябваше да изчезва! След три минути светът щеше да рухне! Трябваше да се измъкне от този проклет тунел, от тази планина, от тази проклета страна…

Около него облицованите с изкуствена материя стени започнаха да избледняват. Видя дървета, синьо небе и леки хълмове, по склоновете на които се гушеха малки бели къщички, долина на спокойствието, неговия собствен Рай, създаден в най-съкровените му мечти. Искаше да избяга там, можеше да избяга и там да се скрие от края на света. Трябваше само силно да го поиска, защото на това магическо място фантазията и волята му бяха по-силни от действителността.

— Не!

Реалността отново се материализира. Ревът на сирената продължаваше и предупредителната лампа мигаше по-често. Светлината и сега бе и по-заплашителна. Войниците се бяха обърнали и панически бягаха към изхода. Франке стоеше като вкаменен и с невярващи и широко отворени очи гледаше влака.

— Още две минути! — крещеше техникът. — О, Боже, не мога да го спра! Не мога да направя нищо!

Варщайн потърси с поглед Ломан. Журналистът се бе свил на пода, хленчеше и бе закрил главата си с ръце. Трепереше целият.

— Експлодира! Знаех си! Нали ви казах! Трябва да експлодира!

С един скок Варщайн се озова при него, вдигна го рязко нагоре и го удари с плоското на дланта си през лицето. Ломан проплака от болка, удари се силно в скалата отзад, но не престана на хленчи.

— Ще експлодира! Знаех си! Всички ще умрем!

— Престанете, Ломан! — изрева Варщайн. — Спрете! Ще избухне, само защото вие така искате!

— Всички ще умрем! — пищеше Ломан. Изобщо не чуваше какво му говори Варщайн. А и да го чуваше, вече не бе в състояние да направи нещо.

Варщайн го удари. Вложи цялата си сила в този единствен удар, но въпреки това Ломан не изгуби съзнание. Юмрукът му уцели брадата на журналиста и кожата му се пукна, без сериозно да го нарани. Но главата му се килна силно назад и втори път се удари в скалата, този път по-силно. Чу се пукане, Ломан обърна очи и се свлече на пода.

Сирената спря да вие. Миг след това угасна и светлината на предупредителната лампа. Малко след това Франке говореше с техника и Варщайн се приближи към тях. Разбра, че броячът е спрял на осемдесет и седмата секунда преди взривяването на бомбата.

Нивото на езерото неудържимо падаше. Водата просто нямаше къде другаде да отива — нямаше нито водовъртеж, нито внезапно появило се течение, никаква оттичаща се река. Така, както при оттеглянето на израилтяните водите на Червено море са се отдръпвали пред тях, така сега и водите на Лаго Маджоре се разделяха пред друидите и изчезваха в някакво друго измерение на действителността.

Феноменът се разпростря само в северната част на езерото. Южната половина, в която десетина корабчета продължаваха да търсят оцелели от самолетната катастрофа и останки от самолета, остана спокойна. Никой не забеляза нищо. Светлините в небето, отблясъците от пожара, който вече бушуваше на много места в Аскона, хаосът и експлозиите — нищо не проникна през булото, покриващо сетивата на хората тук. Нечии поглед понякога се отклоняваше към очертанията на горящия град или забелязваше за секунди черната пропаст, зейнала в средата на езерото, но това сякаш не достигаше истински до съзнанието на хората. Спасителните работи продължаваха. Никой дори не направи опит да прекрачи невидимата граница, разделяща езерото на две.

И никой не забеляза процесията от пъстроцветно облечени немощни фигури, която продължаваше да върви все по-навътре през лунния пейзаж от сива тиня. Мъжете се движеха напълно безмълвни и по начин, от който би потреперил всеки. Ако, разбира се, имаше кой да ги види. Устните им се движеха, но от тях не излизаше и най-тих звук.

Процесията бавно напредваше. На това място езерото бе много дълбоко, на някои места дълбочината достигаше до триста метра и те трябваше много да заобикалят, за да избегнат големи пукнатини, високи скални образувания и коварни подводни скали. Понякога и самата вода им помагаше, като се разтваряше безшумно и бързо и им показваше път. Понякога сякаш самият път се променяше пред тях. Появяваше се пролука там, където допреди миг имаше непреодолима скална стена или над зееща пропаст се прехвърляше скален мост.

Около островите в северната част на езерото водата също бе спаднала и едва забележимите преди издатини се бяха превърнали в отвесни скални игли, в чиито основи се разбиваха пенести водопади, изчезващи в дълбините. А те ставаха все по-големи, колкото повече водата се отдръпваше.