Вратата на друидите

2.

СРЯДА.

Сряда ли сме днес? — питаше се Варщайн, докато внимателно вървеше с несигурни крачки към банята и мислеше съсредоточено за две неща, което само по себе си вече бе много повече, отколкото можеше да си позволи в сутрин като тази. Не че утрото по нещо се различаваше от вчерашното или онзиденшното, или пък ще е много по-различно от това утре, но все пак…

Едно от нещата, върху които се бе концентрирал, бе слаломът през хаоса в жилището му от стая и половина, при това, без да прекатури нещо, без да се удари в някой предмет или да стъпи в остатъците от вечерята си от предната вечер — половинка печено пиле на грил, кокалите, от което бе хвърлил на Влад. Котаракът бе оглозгал по-голямата част от тях, но както винаги бе оставил достатъчно, при това ги бе разпределил на стратегически важни места из жилището, така че не можеше да бъде съвсем сигурен дали няма да стъпи върху някоя остра пилешка кост.

Второто нещо, върху което Франк Варщайн бе концентрирал спящия си още мисловен апарат, бе как по-хладнокръвно да посрещне образа, който огледалото щеше да му предложи. Гледката, разбира се, нямаше да го изненада, но пък и не беше нещо, на което ще се зарадва. И това бе най-лошото. Варщайн не пропускаше възможност да разкаже на всеки, който бе готов да го слуша (а такива нямаше много), че по принцип бе съвсем доволен от живота си и който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.

Не беше сигурен дали приятелите му вярваха или не на това, което им поднасяше, но огледалото — определено не.

И така, днес наистина ли беше сряда? Тази мисъл отново се върна в главата му, докато, блъскайки се силно в рамката на вратата, шляпаше с боси крака към мивката и се подпираше с две ръце о стената, като избягваше да гледа към огледалото. Да, така почти беше сигурен. Макар че не си спомняше съвсем точно вечерта, пулсиращата болка в слепоочията и лошият вкус в устата казваха, че вчера е бил пиян. Във вторник винаги беше пиян, което от своя страна представляваше четиринадесет цяло двадесет осем процента сигурност, че днес е сряда, защото всъщност всяка вечер бе пиян.

Брадясалото му лице се изкриви в бегла измъчена усмивка. Четиринадесет цяло двадесет и осем процента — все още превръщаше всичко в цифри. За голямо негово учудване тази част от алкохолизирания му мозък функционираше така точно и безотказно, както преди. Явно някои неща не се променяха. Някой ден, мислеше си, докато потръпвайки плискаше лицето си с шепи ледено студена вода — не защото бе аскет или пък, не дай си Боже, защото така бе по-здравословно, а единствено защото проклетият бойлер от няколко месеца бе издал багажа и не по-малко проклетият хазяин въобще не си правеше труда да го поправи, — та някой ден сигурно щеше да пресметне колко още кутийки „Варщайнер Премиум“4 можеше да обърне, преди да пукне.

Сигурно нямаше да са кой знае колко. Лекарят му още преди година престана да го предупреждава, а преди половин година се отказа окончателно да го убеждава да се подложи на лечение. На Варщайн му бе все тая. Нямаше никакво значение дали ще продължава така още година или десет, дали триста шейсет и пет дни или три хиляди шестстотин и петдесет ще превключва от RTL на PRO7 и SAT1, докато така се напие, че очите му се затворят.

Подобни мисли не му минаваха за първи път през главата. Вече не изпитваше нито страх, нито някакви сложни чувства като самосъжаление или горчивина. Отдавна бе минал този стадий, ако той въобще бе съществувал, разбира се. Можеше съвсем спокойно да се напие до смърт. Е, и какво от това?

Вместо да мисли за неща, които въобще не го интересуваха, Варщайн за трети път се концентрира върху въпроса, кой ден беше днес. Срядата беше важна. В сряда следобед трябваше да се обади в бюрото. Макар че в скалата на омразата при него всички служби заемаха най-първото място, този срок беше наистина важен. В крайна сметка ставаше дума за пари. Не непременно за много, но наред с другите си свойства парите имаха и едно отвратително качество — колкото по-малко от тях притежаваше човек, толкова по-големи ядове имаше.

Варщайн плисна последна шепа вода върху лицето си и шумно изпръхтя. Няколко леденостудени капчици се стекоха по врата му и той потрепери. Бързо потърси крана и спря водата. Все още със затворени очи отстъпи назад и излезе от влажната дупка, за която хазяинът му твърдеше, че била баня. Влад беше се смъкнал от възглавницата си и стоеше на задните си лапи, молейки за закуска. Явно и той още не бе съвсем буден, защото не успя да реагира достатъчно бързо и Варщайн го настъпи здравата по опашката. Със силен писък котаракът се изстреля от мястото си, Варщайн се стресна, отстъпи уплашено крачка встрани и стъпи точно върху един остър пилешки кокал. Прехапа устни, за да не изкрещи като котарака, но се зарече да го лиши от закуската. Да си беше изяла кокалите, дето се търкаляха из цялата къща!

Закуцука към дивана, седна с пъшкане върху страничната облегалка и вдигна крака си, за да види стъпалото. Нямаше рана, макар че страшно го болеше. Влад се спотайваше зад креслото в другия край на стаята и внимателно го наблюдаваше. Варщайн бе убеден, че в очите му блестяха искрици злорадство. Въобще не беше вярно това, дето твърдяха, че лицата на котките не можели да изразяват сложни мимики. Откакто Влад бе при него, вече не се съмняваше откъде „Ливайс“5 бе взел образа на ухилената си котка. Тя просто се бе преродила във Влад, само дето той имаше още по-гаден характер.

На вратата се позвъни. Звукът дойде толкова неочаквано, че Варщайн се стресна и за малко не падна от дивана. По дяволите! В първия момент се обърка. Нямаше още десет часа — по това време никой не го посещаваше. По-точно, никой не го посещаваше нито по това, нито по някое друго време. Да не говорим пък за посреднощ.

Осъзнаването на този факт доведе след себе си верига причинно-следствени връзки, които на някой друг биха се сторили странни, но за Варщайн си бяха напълно в реда на нещата. Понеже нямаше кой да го посещава, на вратата можеше да звъни само някой, дошъл да иска от него нещо, което означаваше само едно — яд. Резултатът от тази лична логика на Франк Варщайн бе неизбежен — той изпадна в паника. След малко успя някак си да се поуспокои, но не можа да събере сили и да отиде до вратата.

Може би някой просто е сбъркал адреса. Звъненето се повтори, а малко след това премина в продължително чукане по вратата. Който и да беше отвън, търсеше точно него и освен това знаеше, че има причини да не отваря.

За момент Варщайн си помисли дали да не се престори на умрял и да изчака проблемът да се разреши от само себе си.

Но после премисли, стана и закуцука към вратата. Ако беше грешка, веднага щеше да се разбере. Ако ли пък бе посетител от онзи досаден и неприятен вид — например пощальон с препоръчано писмо от някой адвокат, съдебен изпълнител или друга подобна неприятна личност (кой твърдеше, че Франк Варщайн не познавал никого?) — тогава просто ще отложи решаването на проблема за по-нататък. След което неизвестността щеше да го подлуди в следващите дни. По-добре още сега да се изправи пред горчивата истина. Варщайн се усмихна криво. Явно днес беше ден, в който трябваше да показва смелост.

Чукането по вратата престана. Затова пък звънецът иззвъня за трети път, преди още да е стигнал до вратата. Този път звучеше съвсем настоятелно. Наистина невъзможно, но така си беше! В края на краищата нали беше специалист по неща, които изглеждаха все невъзможни.

Нетърпението на „нощния“ посетител сякаш малко го успокои. Съдебните изпълнители и пощальоните не действаха така.

— Добре де, добре, чух! Думите му бяха чути, защото звъненето престана — може би половин секунда, преди да натисне бравата и да отвори вратата с думите: — Няма причина да чупите бравата!

Сигурно го беше казал по-високо и много по-остро, отколкото всъщност имаше намерение, защото посетителят — между другото, доста привлекателен на вид — уплашено се дръпна назад и за миг в очите и се появи несигурност, която Варщайн при други обстоятелства без всякакво съмнение щеше да определи като прекалена арогантност, имаща за цел единствено да прикрие някакъв ужас. Сега пък видът му изплаши посетителя.

— Какво желаете, моля? — попита той малко по-тихо, но в никакъв случай с помирителен тон. Преди много години бе престанал да прави подобни тънки разлики, след като се беше убедил, че не си струваше.

Неучтивият му тон не само бе причина ужасът в очите на младата жена отново да припламне, но цели пет секунди тя просто стоеше пред него, без да може да продума, и изглеждаше съвсем объркана. Варщайн използва възможността по-внимателно да я разгледа.

Това, което видя, сигурно щеше да му хареса, ако моментът бе по-подходящ. Пред него стоеше тъмнокоса жена, не съвсем слаба и в онази трудна за отгатване възраст между тридесет и четиридесет. На височина бе горе-долу колкото него — метър и осемдесет и бе облечена с вкус, ако не се вземе под внимание това, че бялата блуза и лекият летен костюм не бяха съвсем подходящи за сезона. В дясната ръка носеше дамска чанта от черна изкуствена кожа, а под лявата стискаше издута найлонова папка. Имаше симпатично лице, макар и малко момичешко за възрастта и вида и. Точно обратното на това видя неканената посетителка в лицето на Варщайн, който старателно избягваше да се гледа в огледалото. Срещу нея стоеше трийсет и седем годишен пропаднал алкохолик, който от три години напразно се опитваше да се напие до смърт. Косата, не виждала гребен цяла седмица, стигаше до раменете му, а неравномерно порасналата тридневна брада и тъмните кръгове под очите подсилваха ужасяващото впечатление, което Франк Варщайн предизвикваше у останалата част от човешкия род (между другото той съвсем умишлено преследваше това впечатление).

— Да? — повтори той въпроса си.

Младата жена леко се отърси и се опита да се усмихне. Варщайн не бе съвсем сигурен дали се получи.

— Господин Варщайн? Франк Варщайн?

— Така пише на звънеца — отвърна Варщайн.

Репликата му не само че беше груба, тя и в неговите уши прозвуча като лоша имитация на Филип Марлоу. Не се извини за репликата, но додаде с много по-приличен тон и в добавка разновидност на сутрешната си усмивка:

— Същият. Познаваме ли се отнякъде?

— Не лично. Името ми е Бергер. — Каза го с такава интонация, сякаш очакваше съвсем определена реакция след това разкритие, но Варщайн продължаваше да я гледа въпросително. Не познаваше никого с такова име и дори и не си направи труда да помисли.

— Е, и?

— Бих искала да поговоря с вас. Знам, че е необичайно и че не биваше така неочаквано да идвам, но ви няма в телефонния указател и…

Забеляза как тя изгуби нишката на мисълта си, но съчувствието му се движеше все пак в някакви граници. Недоверчиво я гледа в продължение на няколко секунди, после премести погледа си върху папката под мишницата и.

— Жена ми ли ви праща?

— Не знаех, че сте женен.

— Да де, не съм — изръмжа той. Отстъпи крачка назад, отваряйки по-широко вратата и не изпусна Ангелика Бергер от поглед, докато тя минаваше край него, следвайки мълчаливата му покана. Реакцията и го обърка — защото всъщност нямаше никаква реакция. Това беше необичайно за човек, който за първи път влизаше в жилището му. А то приличаше, меко казано, на кочина. Мръсотията, която Влад беше направил с остатъците от пилето, не се виждаше. Докато, разбира се, човек не влезеше навътре. Ако не се смяташе банята, апартаментът на Варщайн се състоеше от една-единствена, при това асиметрична стая, в която той от три години упорито трупаше все повече предмети, за които нямаше никакво място. Мивката бе отрупана с неизмити съдове. От етажерката за книги, с която се бе опитал да си прегради спална ниша, преливаха разкъсани от прелистване илюстровани списания, книги, опаковки и хиляди други излишни неща, които не си правеше труда да изхвърли. Част от оскъдния му гардероб бе разпиляна по пода, а остатъкът лежеше нахвърлян в безпорядък върху дивана и единственото кресло, което притежаваше. Освен всичко това имаше и забележителна колекция от празни бирени кутийки и бутилки от червено вино. Затова очакваше от посетителката си учуден поглед, смутена усмивка или поне леко вдигане на веждата.

Но Ангелика Бергер или много добре умееше да се владее, или много добре знаеше какво ще види. Може би наистина се познаваха отнякъде.

— Е? — попита той, докато младата жена сядаше в креслото, без да изчака поканата му. Сложи папката върху масата и по звука той разбра, че е тежка. — Какво мога да направя за вас?

Варщайн мина покрай нея и отвори хладилника, преди да е отговорила на въпроса му. Хладилникът съдържаше само четири бири и две кутии котешка храна, едната от които бе отворена.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита той, докато си вземаше бирата и замислено гледаше храната за котката. Влад беше чул звука от отварянето на хладилника, стрелна се с един скок между краката му и жално измяука. Но Варщайн не се хвана на въдицата. Да си изяде пилешките кокали — имаше достатъчно! — Бира? Или по-добре кафе? Всъщност имам само нес.

— Благодаря, не искам нищо. Пуши ли се тук?

— Не — отвърна Варщайн. Отвори бирата, хвърли капачката в мивката и отпи глътка. Имаше отвратителен вкус, както впрочем всеки път сутрин. Но поне премахна усещането, че дъвче кожа. Втората глътка бе по-добре.

Посетителката му вече протягаше ръка към чантата за цигари, но когато чу отговора, ръката и застина по средата на разстоянието, тя се поколеба и с въздишка се облегна назад.

— Аз… Тук съм по съвсем конкретен повод — подхвана тя съвсем бавно, наблягайки силно на всяка дума, която много внимателно подбираше. Погледът и се движеше из стаята, без да попадне нито веднъж върху него.

— Така си и помислих. — Седна срещу нея, отпи трета глътка и прогони Влад, който искаше да се настани в скута му. Котаракът изфуча ядосано, побягна и застана на две крачки от отворената врата. Бергер го проследи с поглед, сякаш зарадвана, че има за какво да се захване.

— Не ви ли е страх, че може да избяга?

— Преди три години се разделих с тази надежда. Това е негово жилище, аз съм натрапникът. Той вече беше тук, когато дойдох, и сигурно ще надживее следващите трима наематели.

— Добро момче. Как се казва? — Бергер се наведе и примами котката. Влад се оказа достатъчно снизходителен, дойде съвсем близо до нея и взе да души пръстите и.

— Влад — отвърна Варщайн. Поне аз така го наричам. Намирам, че много подхожда на характера му.

Бергер дръпна ръката си и го погледна объркано. Опита се да се усмихне, но и този път не и се удаде. Изглеждаше като човек, който се намира на място, от което му се иска да е безкрайно далече, и намиращ се в ситуация, която много се доближаваше до най-лошия му кошмар. Имаше нещо в нея, което притесняваше Варщайн.

Не беше нервността и. Варщайн бе свикнал да изнервя събеседниците си. Преди го правеше съвсем умишлено, а сега — неволно с вида си. Не беше и тази тайнственост, която бе породена от несигурността и. Беше нещо друго.

Постепенно Варщайн придоби сигурното усещане, че с Ангелика Бергер се бяха върнали неприятностите, от които преди много време се беше скрил в това жилище, осигурено му от социалните служби. Макар че по нищо не личеше, то бе за него като крепост. Сега внезапно изпита чувството, че е пуснал в дома си вампир и много късно се е сетил, че той можеше да влезе, само ако го пуснат.

Варщайн се опита да пропъди неприятните мисли. Трябваше да се стегне! Напоследък потисканата му склонност към параноя взе да се проявява все по-често. Сигурно само след минути ще се окаже, че погледът и, казващ „Моля те, не ме бий!“, и несигурността са само изтънчени начини, за да влезе в нечие жилище. Незабелязано погледна папката и, но тъмнозелената пластмаса бе гладка — нямаше никакъв печат, никакъв фирмен знак.

— Наистина хубаво животинче — каза Бергер. — Преди време и аз имах котка, но моята беше много страхлива. Май беше сиамка, не разбирам много от котки — допълни тя с извинителна усмивка.

— И аз. Но сигурно не сте дошла, за да си говорим за котки, нали? — той посочи с глава папката и продължи тъкмо когато тя се канеше да отговори.

— Ако сте дошла да ми предлагате абонамент за вестник или застраховка „живот“, просто си губите времето. Вестник не мога да си позволя, а вашите шефове едва ли биха се зарадвали на застрахователна полица с моя милост.

Докато говореше, я наблюдаваше с остър поглед и забеляза как това, което бе останало от увереността и, се срина като картонена кутия. Сам се питаше защо беше толкова груб и най-вече, защо непрекъснато и задаваше въпроси, без да и даде възможност да му отговори.

Може би, защото се страхуваше от отговорите и. Нямаше никаква представа защо тази жена бе дошла в дома му, но несигурността, която излъчваше, започна да го нервира.

— Нищо не искам да ви продавам — отвърна Бергер. Пръстите и съвсем леко трепереха. Насилваше се да го гледа право в очите, но това и струваше такова голямо усилие, че по-добре да не го правеше. — Аз съм… — тя отново се запъна, търси няколко секунди подходящата дума и накрая тръсна глава. — Съжалявам. Знам… Мога да си представя как ви изглеждам. Сигурно ме смятате вече за идиотка.

Ако го казваше, за да и противоречи, ще трябва да я разочарова. Не я смяташе за идиотка, но вече бяха изгубили достатъчно време в празни приказки.

— Моля да ме извините. Преди да дойда, обмислих всичко, което искам да ви кажа, но сега… сега всичко изчезна. Не е лесно да отидеш при съвсем непознат човек и да го молиш за помощ.

— Помощ ли? За какво помощ? — Варщайн вече не се стараеше да прикрие недоверието си.

— Аскона — отвърна жената. — Тука съм заради Аскона. Тунелът…

Варщайн замръзна. Усети как всеки мускул в тялото му се вцепени. Тънкият метал на празната бирена кутия изпука в дланта му, когато без да иска стисна силно. По реакцията на Бергер разбра, че ужасът е изписан и на лицето му.

Оказа се прав. Лошото му предчувствие не го бе излъгало. Тази жена бе вампирът, който сам бе пуснал в дома си, без да попита кой чука на вратата му.

— Представям си какво си мислите сега — продължи Бергер. Говореше високо, без да се запъва, и думите бликаха от устата и, сякаш трябваше да каже всичко на един дъх, защото за втори няма да и стигнат силите. — Моля ви, изслушайте ме! Само пет минути, повече не искам. Вие… вие може би сте единственият, който може да ми помогне!

— Нямам представа как — отвърна Варщайн, останал без сили от ужаса. Говоренето му струваше усилия. Най-лошият му кошмар започваше да става действителност. Ръката му продължаваше да стиска бирената кутия, без да има сили да я разтвори. Най-накрая успя със силен удар да я остави на масата. Няколко капчици пяна изхвръкнаха и изпръскаха чантата на Бергер и папката и.

— Става дума за мъжа ми — продължи Бергер, която явно не бе забелязала предупредителните сигнали върху лицето и в гласа на Варщайн. Или не искаше да ги види. — Познавате го. Работеше за вас, когато бяхте в строителната фирма.

— Много работеха тогава там. Чуйте: не искам да си спомням абсолютно нищо за онова време. Това е минало, край. И се радвам, че…

— Франк Бергер — не престана жената и се усмихна леко. — Казва се като вас. Надявах се, че ще си го спомните. Той… той много ми е говорил за вас. Беше в бригадата, която изчезна за два дни.

Дали си спомня? Варщайн усети как в гърлото му напира истеричен смях. Дали си спомня? По дяволите, трябваха му пет години, за да забрави, но и до днес всичко беше в главата му.

— Престанете. Моля ви, млъкнете!

Тя разбира се не престана. Може би вече не можеше, след като веднъж бе започнала. Дълбоко някъде под торнадото от чувства, които бушуваха в него, осъзна, че тя дори не съзнаваше какво му причинява. Това не промени обаче нищо.

— Представям си колко ви е неприятно да ви припомнят всичко. Но вие сте последната ми надежда.

Варщайн за малко да се изсмее силно. Да си представя? Съвсем сигурно не можеше да си представи. Но не я прекъсна, защото усещаше, че ако го направи, напълно ще изгуби контрол върху себе си.

— Вече не знам към кого да се обърна. Никой не иска да говори с мен и…

— …и аз също не искам — прекъсна я Варщайн. Беше се вторачил в някаква имагинерна точка някъде над лявото и рамо и говореше бавно, но с такова натъртване, което трябваше да и подскаже, че малкото думи му струват много усилие. Ако тя въобще бе в състояние да различи подобни нюанси.

— Но…

— Не знам какво се е случило — нито тогава, нито сега, и не искам и да знам. Моля ви, вървете си!

— Но вие дори не ме изслушахте! — протестираше Бергер. — Вие…

— Няма и да го направя — прекъсна я отново Варщайн. — Не искам да чувам повече нищо за проклетата планина!

— Те наистина много са ви наранили, нали? — каза тихичко Бергер. — Мъжът ми ми разказа. Следеше всичко, разбирате ли? Винаги е вярвал във вас. Все казваше, че вие сте правият, а не Франке и всички останали. Но не знаех, че толкова много са ви навредили.

— Никой не ми е навредил! Ако въобще някой го е направил, това съм аз самият. Но всичко е минало. Минало! И така е много добре. — Той затвори очи и въздъхна шумно. — Съжалявам, ако нещо се е случило на мъжа ви, но наистина не мога да ви помогна. Не искам да си спомням за тогава. Моля ви да ме разберете!

Ама че шега! — помисли си Варщайн. Сякаш четеше някой роман. Или слушаше диалог във филм. В истинския живот никой не говореше така. Спомни си, че жената му бе казала, че внимателно е обмислила всяка дума. Ако сега не я прекъснеше, ще трябва да чуе много повече от това, което не желаеше.

Странно. Макар че вътрешно бе много по-развълнуван, отколкото му личеше (и по-ядосан също), думите и подействаха. Вместо да стане и просто да я изхвърли, както искаше само преди секунда, той само втренчено я гледаше и Бергер изтълкува мълчанието му като подкана да продължи.

— Той изчезна. Преди седмица. Другите също.

— Кои други? — попита Варщайн, макар да имаше чувството, че въобще не иска да научава отговора на този въпрос.

— Колегите му. Всички, които тогава бяха заедно. Цялата бригада деветнадесет.

— Бригада деветнадесет ли? Какво е станало с тях? — Движението, с което Варщайн отдели поглед от екрана на компютъра и погледна новодошлия, издаваше много по-силно раздразнението му, отколкото острата нотка в гласа му. Бе отговорил съвсем механично и в продължение на половин секунда изпитваше неприятното чувство, че въобще не знае какво е казал, а камо ли пък какъв е бил зададеният въпрос. После от отговора си направи заключение за въпроса — поне дотолкова, че със следващите си думи да не се изложи съвсем.

— Смяната току-що започна, нали?

— Започна преди три часа — натъртено го поправи Франке. — И от половин час се опитваме да се свържем с бригадата, но не отговарят. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Сигурно тези прок… подобрени радиостанции пак не работят. Не е за първи път. Вече започвам да мисля, че проклетата планина е купчина олово. Излъчваме с такава сила, че могат да ни чуят и на Луната.

Точно там Варщайн искаше да прати в този момент и Франке. Много добре знаеше защо Франке му разказва за проблемите със свръзката с бригада деветнадесет. На първо място, защото доктор Герхард Франке, неговият някогашен учител и ментор — при което ударението падаше изключително върху „някогашен“, — беше невероятен глупак, за който нямаше по-голямо удоволствие от това да товари другите със своите проблеми и след това да обира лаврите, ако те ги разрешаха. И на второ, разбира се, защото той, Варщайн, бе разработил модифицираните уоки-токи, благодарение на които се поддържаше връзката между ръководителите на обекта и работните групи във вътрешността на тунела. Бяха фантастични конструкции, които, ако имаха подходящото захранване, наистина можеха да осъществят връзка с Луната. Имаха само един-единствен малък недостатък: не функционираха във вътрешността на Гридоне. Варщайн изключи с отчаяно движение компютъра и известно време разтрива с палец и показалец носа си, преди да отговори. Беше уморен. Когато затвореше клепачи, пред очите му се въртяха зелени червейчета и леко го болеше главата — доказателство, че беше работил много дълго. Девет часа съсредоточено взиране в компютъра наистина бяха много, дори и за млад мъж като него, който току-що бе навършил тридесет и трябваше да се пръска от енергия. Прекъсването на Франке всъщност не му попречи кой знае колко. Последните два часа можеше и да не работи. И без друго, вместо да отстрани грешките в програмата, по която работеше от рано сутринта, май бе направил нови.

— Е, добре, бригада деветнайсет не отговаря. И какво общо имам аз с това? Сигурно са изключили радиостанциите и пак играят карти — помисли си наум. Нямаше да им е за първи път.

— Някой трябва да отиде вътре и да провери радиостанциите — каза Франке с такава радост в гласа, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — И понеже най-добре разбирате от това…

— … вие решихте да ми поверите тази важна задача. Разбирам.

Ни най-малко не беше изненадан. По-скоро щеше да се изненада, ако Франке не бе направил това предложение. Всъщност не бе предложение, а направо заповед. Но щеше да дойде и този ден — помисли си Варщайн, — когато веднъж завинаги щеше да изясни имаше ли право Франке да му нарежда. Само трябваше да намери някой, който да му отговори на този въпрос. Като изключим факта, че Франке беше глупак и надут пуяк, той беше и ръководител на целия строителен обект — тунела. Разбира се, доколкото останалите му разностранни занимания му оставяха време за това.

— Разбира се, ако това не ви обърква плановете — каза Франке усмихнато.

— Естествено — изръмжа Варщайн. Как ли би могъл да се заеме с нещо друго? — Изглеждате малко уморен. Сигурно доста работите? „По много глупави проекти, за които аз нищо не знам“ — това не го каза на глас, но то се четеше като с неонов надпис върху челото му. Варщайн с мъка преглътна гнева си.

— Не е ли с всички ни така?

— Прав сте. Но трябва да обръщате повече внимание на себе си. — Франке вдигна пръст и шеговито го заплаши:

— На никого не правите услуга, млади приятелю, ако се съсипвате от работа и после цяла седмица боледувате. Ценя ентусиазма ви, но от време на време хвърляйте по един поглед в огледалото.

— Така ли? — попита Варщайн. Хвърли последен поглед към компютъра, за да се увери, че е изключил всичко. Докато говореше, Франке се бе приближил зад гърба му, привидно без особена причина, просто така. В действителност обаче без съмнение искаше да хвърли поглед върху монитора, за да види програмата, по която Варщайн сега работеше. Варщайн и за секунда не се съмняваше, че след като си тръгне, той ще включи компютъра и ще рови вътре. Нека! При новите пароли и кодове, които бе инсталирал през последните дни, нищо нямаше да може да види. Франке щеше да се пръсне от любопитство, когато ставаше дума за неговата работа. Варщайн обаче упорито мълчеше и не казваше докъде е стигнал. Естествено, Франке можеше да му заповяда да му покаже всичко, но никога нямаше да го направи. Просто не бе в стила му.

— Изглеждате като самата смърт, момчето ми — рече Франке. Много добре знаеше, че така ядосва Варщайн и това беше единствената причина да го каже. Освен това имаше и право — независимо че изглеждаше на четиридесет и пет, спокойно можеше да бъде баща на Варщайн. Но отношенията между ученици и учители понякога са сложни. Особено когато учениците пораснеха и един ден станеха по-добри от учителите си. Варщайн беше по-добър от Франке, знаеше го. Всички тук го знаеха. Лошото в цялата история беше, че и Франке го знаеше.

— Срамота е — продължаваше Франке, — тук сме в едно от най хубавите места в Европа, че даже и в света, хиляди хора плащат луди пари да дойдат на почивка, а какво правите вие?

— Пробивам дупки — отвърна Варщайн и стана.

— И не само в планината, ами и в здравето си — допълни Франке. Сега ставате и приключвате работа! Това не е съвет, а заповед. Вземете една кола и отидете да видите какво става в тунела с онези радиостанции. И не се връщайте до края на деня!

А тази проверка ще продължи много по-дълго от работния ми ден тук — помисли си ядосано Варщайн. Тунелът вече беше минал границата на петте километра. Само за отиване и връщане щеше да трябва цял час, без да брои времето за проверка на радиостанциите. Проклет задник такъв!

Можеше да протестира, при това с успех. В края на краищата беше инженер, а не електротехник! Но се отказа от намерението си и Франке много би се учудил, ако знаеше защо.

Разходката в планината му идваше много добре. Докато се върнеше, вече щеше да е късно, а той още отсега беше толкова уморен, че веднага щеше да се строполи в леглото и тутакси да заспи. Още една спечелена вечер, в която нямаше да лежи буден и да чака до безкрайност съня.

Франке се заблуждаваше, мислейки, че той не цени красотата на това кътче, където се намираше. Точно обратното! Варщайн беше сигурен, че това е едно от най-красивите места на планетата. Изгледът от края на платото, върху което се намираше селището с бараките на работниците, бе фантастичен. И при лошо време се виждаше цялото Лаго Маджоре и много голяма част от местността зад него, вече в Италия. При ясно време погледът стигаше понякога чак до морето. Някои твърдяха, че италианските Алпи не били така грандиозни като швейцарските, но това не беше вярно. Тук може и да не бяха най-високите върхове, но в планината имаше нещо могъщо и величествено, което не можеше да се измери. Не, той обичаше това място, но мразеше вечерите тук.

Както повечето от работниците и техническия персонал, и Варщайн живееше в малкото селище от бараки, построено в сянката на увенчания със снежен купол гигант. Мястото предлагаше всичко необходимо за комфортно преживяване, но не нещо повече. Възможностите за развлечение се изчерпваха с един телевизор в стаята (който през по-голямата част от времето не работеше, защото върховете наоколо пречеха на сигнала), малка библиотека и няколко видеокасети, които можеха да се получат безплатно. Видео не обичаше да гледа, а за четене вечер бе твърде уморен. Много от хората след края на смяната отиваха в Аскона и няколко пъти той бе слизал с тях. Но не се случваше често. Градът му бе много шумен, пъстър и прекалено и натрапчиво весел. Така тук горе скуката се бе превърнала в най-злия му враг, който го дебнеше в стаята всяка вечер. Така че нямаше нищо против да влезе още веднъж под планината. Само не искаше да го върши заради Франке.

Когато излезе от бараката, Варщайн леко се изненада, че вече бе започнало да се стъмва. С последните слънчеви лъчи бе изчезнала и топлината. Между боядисаните в бяло жилищни фургони се бяха промъкнали сиви сенки и в тях хаосът от изоставените машини, автомобили, захвърлените кутии с инструменти и купчините непотребен вече материал изглеждаше още по-голям. Дъждът, който бе валял през последните няколко дни, бе размекнал почвата и свръхтежките камиони бяха оставили след себе си дълбоки дири, пълни сега с кална вода.

Гледката натъжи Варщайн. Над него се издигаше върхът в цялото си величие. Гледан отблизо, беше още по-могъщ, а позорното петно, оставено от човека — още по-грозно. Понякога Варщайн имаше чувството, че с това, което правят тук, вършат някакво своеволие и един ден ще трябва да заплатят за постъпката си.

Това, разбира се, бяха глупости. Сигурно просто така трябваше — първо да се разхвърля всичко в безпорядък и после да се въведе ред. Варщайн си представяше как щяха да подредят след това всичко. Бараките щяха да изчезнат, без да останат някакви следи от тях. Невероятните количества пръст и камъни, които от две години насам извличаха от планината с усърдието на мравешка колония, бяха планирани до последния кубичен метър. Каквото останеше след подсилването на двупосочното високоскоростно трасе, щеше да бъде разнесено из околността, без да уврежда околната среда. Поне така се казваше в многоцветния проспект, който строителната фирма раздаваше наляво и надясно, за да привлече съмишленици за проекта. Варщайн познаваше плановете и знаеше, че написаното бе вярно. Въпреки това изпитваше смесени чувства. Не беше много сигурен дали е правилно да променят природата по мащабите на човешката естетика.

Внезапен порив на вятъра го накара да потръпне. Беше облечен в пуловер с дълъг ръкав и плетена жилетка, но и двете неща не спряха ледения вятър. С леко съжаление Варщайн си спомни за парката с кожена подплата, която висеше в неговата барака. Беше студено, а вътре в тунела щеше да е още по-студено. Най-разумно щеше да е да се върне и да си вземе парката. Но нямаше желание да бъде разумен, а още по-малко желание да види още веднъж Франке. Един път му стигаше. Пък и нямаше да умре от студ, я! С бързи крачки и пъхнати надълбоко в джобовете на вълнената жилетка ръце се приближаваше към входа на тунела.

Малко преди да го достигне, трябваше да отскочи бързо встрани, за да избегне огромния камион, който изнасяше от вътрешността на тунела петдесет тона натрошена скала. Шофьорът му махна и присветна с фаровете. Варщайн отвърна на поздрава, макар че хич не му се искаше, защото трябваше да извади ръката от джоба си. Макар че проектът наистина беше огромен, персоналът наброяваше точно триста души, тъй като по-голямата част от работата се вършеше от машини. Затова всички се познаваха. Въпреки традиционната пропаст между работници и технически персонал Варщайн се радваше на уважение.

Камионът се приближи до купчината в края на платото, където щеше да изсипе товара си, а Варщайн продължи нататък. Само след две крачки се закова на място.

Над тунела, върху тясно парче скала, което му се струваше недостатъчно и за планинска коза, стоеше човек и се взираше в него. Погледът му не просто бе насочен в неговата посока, той гледаше право в него. Макар че разстоянието бе толкова голямо, че Варщайн виждаше лицето му колкото нокът, той усещаше почти физически силата на погледа му.

Остана така неподвижен може би десет секунди и също гледаше тъмнокосия мъж, който стоеше в свистящия вятър и го гледаше. После бръкна в левия джоб на жилетката си и извади радиостанцията, която беше с големината на обикновен уокмен. Без да поглежда към контролите, смени честотата, включи уреда и го приближи до устата си.

— Охрана. Тук Варщайн. Секунда по-късно от миниатюрния говорител се чу дрезгав глас:

— Тук охраната. Хартман. Какво има?

— Пак е там — отговори Варщайн, без да снема поглед от фигурата на върха. Мъжът не се беше помръднал, но Варщайн имаше чувството, че съвсем точно знае какво правеше той в момента. И че мислеше като него.

— Лудият ли? — попита Хартман. Въпреки лошия звук Варщайн долови учудването в гласа му.

— Да. Този път стои върху скалата над тунела.

В една от бараките до него вратата се отвори и Варщайн различи приведена фигура, която излезе напред и се взря към върха. Хартман държеше радиостанцията в дясната си ръка, а с лявата се опитваше да закопчае якето си, което бе облякъл в последния момент.

— Не може да бъде! — чу се глас от говорителя. — Как, по дяволите, се е качил там?!

— По-добре си задайте въпроса, как ще го свалите, и то най добре, преди Франке да го е видял.

Варщайн въздъхна. Хартман бе мил човек, но явно не бе дорасъл за работата, която вършеше. За пети или шести път през тази седмица лудият се промъкваше през охранителната му система и се появяваше на строежа. А тук никой непознат не бе губил нищо, още повече на петнадесет метра височина, върху почти отвесна скала.

— Нищо не разбирам!

Варщайн видя как Хартман се обърна и каза нещо на някого вътре в бараката. Миг по-късно гласът му отново се чу по уредбата.

— Аз ще се погрижа! Този път няма да ми се измъкне, обещавам ви!

— Гледайте да го махнете оттам — повтори Варщайн още веднъж. — И действайте внимателно! Ако Франке разбере, ще си имаме работа с дявола!

— Разбрано! И… много благодаря!

Варщайн изключи радиостанцията, пусна я в джоба си и махна със свободната ръка на Хартман, преди да продължи нататък. Нарочно не погледна още веднъж към фигурата на скалата и продължи забързано напред, с наведен към земята поглед. Това, разбира се, не попречи да почувства още по-силно погледа на мъжа. Чувството беше много неприятно и объркващо, защото не знаеше как да го определи.

Накрая спря отново и извади радиостанцията от джоба си. Сега стоеше точно под извития свод на входа на тунела, така че не виждаше мъжа. Но чувстваше, че още е горе и продължава да го гледа.

— Хартман?

Този път мина повече време, докато от говорителя се чу гласът на охраната.

— Да?

— Ако хванете онзи тип, задръжте го докато се върна. Искам да говоря с него.

— Ще го пипна — обеща Хартман сърдито. — Даже ако трябва собственоръчно да го сваля с изстрел!

— Не рискувайте! — отвърна остро Варщайн. — Достатъчно е само да се махне. Не искам никакви дивашки преследвания. Само го подплашете, а ако успеете да го пипнете, толкова по-добре. Но не забравяйте, че не сме в Чикаго!

— Ще бъде, както желаете, господин Варщайн! — отвърна Хартман. Гласът му звучеше малко вдървено и Варщайн си представяше колко го е объркал острият му тон. Естествено, знаеше, че Хартман си прави шега. Единствените две оръжия, с които разполагаше охраната, бяха заключени в стаята на Франке. Пък и да бяха въоръжени, мъжете никога не биха стреляли по някакъв си безобиден луд, на който му доставяше удоволствие да се прави на саламандър и да се катери по отвесни скали, при това в дъжда. Но Варщайн знаеше също, колко бързо можеше да ескалира подобна ситуация. А ранен или, не дай си, Боже, убит, са последното нещо, което им трябва. До този момент проектът за тунела намираше пълно съгласие сред местното население и сред пресата. Но нищо не бе така непредсказуемо, както общественото мнение, и нямаше нищо по-упорито от журналист, надушил сензацията. Варщайн вече почти съжаляваше, че бе помолил Хартман да задържи мъжа. Всъщност, и той самият не знаеше защо го направи. Но с раздразнение си спомни начина, по който лудият го гледаше. Имаше нещо в погледа му, което… Дали не го караше да се страхува? Не, тази не беше, точната дума. Объркваше го и събуждаше любопитството му.

Варщайн беше виждал странния старец седем или осем пъти в другия край на селището, когато се беше промъквал край оградата и се бе опитвал да влезе незабелязано през портала. Понякога мъжът стоеше часове наред отвън и гледаше бараките. Не пречеше на никого, дори, напротив — смятаха го просто за някакъв безобиден особняк и се бе превърнал в неизменна част от разговорите вечер.

Но напоследък все по-често се появяваше от вътрешната страна на оградата, а това вече не се харесваше на мнозина, включително и на Варщайн. Трябваше да говори непременно с него, та макар и само за да го накара да се махне, преди да го е забелязал Франке. Надяваше се разговорът да помогне да се сложи край на странната история.

Варщайн пропъди мисълта за лудия и продължи нататък. Вече бе влязъл във вътрешността на планината и както винаги, когато беше тук, го обзе странно чувство, което така и не можеше да опише с думи. Бе нещо между страхопочитание, гордост и съвсем леко раздразнение. Страхопочитание пред величието на планината, което тук отвътре се чувстваше много по-силно, отколкото когато човек стоеше и я гледаше отвън, и гордост от това, което той и колегите му бяха направили през последните две години. В сравнение с гранитния гигант те бяха по-нищожни от мравки. Можеха да се сравнят най-много с микроби върху кожата на великан. И въпреки това вече го бяха пробили почти до половината. А раздразнението… Бе напълно ирационално чувство, но много силно. И нямаше никаква обяснима причина за него. Просто бе усещане, че вършиш нещо, което, ако не бе грешка, то не бе и много правилно.

Докато вървеше с бързи крачки навътре в тунела, мислите му отново се върнаха към настоящата ситуация. Първите двеста метра от тунела бяха силно осветени и така педантично почистени, сякаш облизани с език. Наоколо цареше усилена работа. Един боядисан в ярко жълто дизелов локомотив на Швейцарските кантонални железници стоеше върху релсите, но не беше докаран тук само заради камерите и фотоапаратите на журналистите, а наистина действаше. Бе пристигнал на собствен ход и от време на време докарваха с него по-тежките неща или извозваха работниците. Натрошената скална маса изкарваха с една поточна лента навън, където я товареха на камионите.

Варщайн мина покрай локомотива, взе си една каска от етажерката на стената и продължи. Следващите крачки го пренесоха в една съвсем друга реалност, която нямаше нищо общо с лъскавата действителност от проспектите, дори и нещо общо с първия участък на строежа.

Тук тунелът бе по-широк, защото облицовката, която покриваше стените на първия отсек, още не бе сложена и можеха да се видят стоманобетонните трегери, вбити в стените. Между тях и зад тях се проточваха захранващите кабели, някои дебели колкото крака на Варщайн, други тънки колкото косъм и оплетени като плитки. Ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи лекото проблясване на лазера. Все още не функционираше съвсем добре, защото външните смущения от строителните работи бяха твърде големи. Но все пак гледката изпълваше Варщайн с определена гордост. В редките случаи досега, когато уредът бе работил без смущения, наистина бе отчитал дължината на пробива до хилядна от милиметъра. Даже и Франке не можа да скрие удивлението си, когато го видя. Само поправките, които не се наложи да правят, защото разполагаха с лазера на Варщайн, бяха спестили на строителната компания сигурно милиони. Съоръжението освен това им помогна и за нещо друго, може би по-важно: не просрочваха с месеци работния план, както бе обичайно при такива грандиозни проекти, а имаха аванс от цели седем седмици.

Варщайн си мислеше, че когато уредът бъде напълно готов и му инсталират новият софтуер, върху който работеше сега, Франке ще бъде още по-впечатлен. Завършената система щеше да им дава пълна информация за състоянието на тунела — температура, налягане на въздуха, качество на въздуха за дишане, състояние на трасето, сили на напрежение в стените, данни за умората на материала и евентуалните опасни точки. Всъщност данните можеха да бъдат продължени до безкрайност. Лазерната система щеше да направи от пробива Гридоне нещо много особено — най-сигурния железопътен тунел, който някога е съществувал. Компютърът щеше да регистрира всяка полска мишка, минала по релсите!

— Варщайн?

Грозното квакане на гласа на Франке го върна в действителността. Не само в преносния смисъл, ами съвсем буквално: радиостанцията беше в джоба му и гласът полагаше неимоверни усилия да бъде разбран. Намираше се много навътре в планината и радиосигналите трудно минаваха през масивния гранит.

Затова вместо да използва уоки-токито, Варщайн се върна няколко крачки назад, докато стигна до един телефон. Вдигна слушалката и набра номера на Франке. Сигналът „свободно“ прозвуча седем-осем пъти, преди гласът в джоба му да престане да се дере. Този път прозвуча доста по-ясен, но също толкова неприятен в дясното му ухо.

— По дяволите, Варщайн, къде сте? — Гласът на Франке далеч не звучеше така мил и загрижен, както в стаята му. Още нещо, което мразеше у Франке: той принадлежеше към хората, които по телефона бяха много нелюбезни. Варщайн тайничко се надяваше, че Франке ще дочака въвеждането на видеотелефоните.

— В тунела — отвърна той. — Тъкмо щях да тръгвам, ако не се бяхте обадили. Ако Франке въобще бе схванал намека, не му обърна внимание.

— Аз пък си помислих, че някъде се изгубихте — изръмжа гласът от другия край. — Когато преди малко ви казах, че трябва малко да си починете, имах предвид като се върнете от тунела, не преди това, разбирате ли?

— Не преувеличавайте нещата, доктор Франке — остро отвърна Варщайн. Усети как след думите на Франке лицето му почервенява от яд. — Може и да не съм спринтирал дотук, но… Докато говореше, левият му ръкав се бе вдигнал нагоре. В следващата секунда забрави гнева си. Забрави и какво искаше да каже. Един час.

Когато изключи компютъра си, по навик погледна часовника. Оттогава до този момент бе минал точно един час, нито секунда повече или по-малко. Но това беше невъзможно!

— Но какво? — попита отсреща настървено Франке, след като бе чакал няколко секунди продължение на изречението.

— Колко…колко часът е? — попита с мъка Варщайн. Гласът му звучеше дрезгаво.

— Почти седем. За да бъда по-точен, след две минути ще е седем. Защо?

— Защото…, защото… не, нищо. Не съм забелязал колко бързо е минало времето — опита се да заглади нещата Варщайн. — Нали знаете, с този се спреш, на онзи кажеш „здрасти“, малко клюки и… Улови се, че се хили смутено на телефонната слушалка.

— Не, не знам как е — хладно отвърна Франке.

— Съжалявам — изпелтечи Варщайн. — Аз…а-а… ще побързам. Окачи слушалката, преди Франке да успее да каже още нещо. Един час. Къде, по дяволите, бе изгубил цял час?

Силно объркан и с чувство, което за неговите понятия дяволски силно граничеше със страх, Варщайн се обърна и тръгна към единия от двата автомобила, които стояха върху релсите встрани. Грубо погледнато, „автомобилите“ не бяха нищо повече от правоъгълни платформи на четири колела, които бяха задвижвани от малък, но много мощен електромотор. Не бяха много бързи, но затова пък бяха надеждни. Шофьорът трябваше само да зададе посоката и да натисне стартовия бутон, за останалото се грижеше монтираният на возилото микропроцесор. В момента той обаче се грижеше за нещо друго — колата да не мърда от мястото си. Варщайн натисна пет-шест пъти един след друг съответния бутон и всеки път силата на натиска му се увеличаваше така, щото последния път пластмасата силно изпука. В мислите си още бе при Франке и за известно време дори въображението му идентифицира бутона, който натискаше, с лицето на Франке. В следващия момент осъзна, че не беше прав с бутона — нито с глупавото сравнение, нито с нетърпението си. Просто миникомпютърът си вършеше работата — грижеше се да не се сблъска с друга кола, която се движеше по релсите срещу него. На всеки километър бяха направили отбивки, но ако компютърът изчислеше, че времето за достигане до отбивката е малко и ще се стигне до сблъсък, блокираше двигателят.

Варщайн знаеше, че няма да чака много. Вярно, че малките колички не бяха много бързи, но пък и хиляда метра не са голямо разстояние. Щяха да минат пет или най-много десет минути. Ако в това време Франке го потърсеше още веднъж, просто нямаше да се обажда и после ще каже, че не е чул нищо. В крайна сметка нали беше тук, защото комуникационните съоръжения вътре в планината не действаха. Представи си как Франке седи пред компютъра му и пръстите вече го болят от натискане на клавишите и тази картина го развесели. Беше по детински глупаво, но бе онова лично отмъщение, което по всяко време утешаваше подчинените заради чувството на безпомощност, което изпитваха пред началниците си. Това бе може би и най-силното оръжие в ежедневната битка за кариерата и то помагаше и на Варщайн. Представяше си как Франке наистина вече го болят пръстите, как лицето му става червено като на пуяк и кръвното му минава границата на 300. Така минаха първите десет минути.

Следващите десет се забавлява, като си представяше как Франке, почти пред инфаркт и крещейки истерично, го ругае и пита къде, по дяволите, се е бил дянал. Въображението услужливо му поднасяше най-различни оригинални отговори, които трябваше окончателно да довършат този надут глупак. Ето, получава инфаркт. Или мозъчен удар. Край, никакъв Франке повече. Най-накрая спокойствие! Бяха минали вече двадесет и пет минути и Варщайн трябваше да си признае, че така може да чака и до куково лято, колата отсреща нямаше да дойде. Нещо не беше наред. В следващата секунда се опита да направи единствено правилното, тоест да се обади в командната централа и да помоли момчетата на компютрите да проверят отсечката. Сигурно колата се бе обърнала. Авариите бяха рядкост, но все пак се случваха. Може би в това беше и цялата тайна — изхвръкналата от релсите кола можеше да е повредила захранващите кабели. Ако лазерът бе прекъснат, не можеше да провежда и телефонните сигнали.

Две неща говореха срещу това предположение. Първо, такава повреда веднага би включила алармената система, и второ, обаждането щеше да налее вода в мелницата на Франке — цели двадесет минути след разговора с него той се обаждаше от същото място. А и освен това никак не беше в настроение да бъде разумен.

Реши да върви пеш. Ако все пак колата тръгнеше, щеше да скочи отгоре и толкова. Ако ли пък не, най-лошото, което можеше да се случи, бе да върви пет километра пеша. Е, нямаше да е от най-приятните разходки, но все ще се справи. Мисълта, че Франке щеше да го чака още един час, бе като мехлем за душата му.

Но злорадството му бе някак блудкаво. Утехата, която идваше от него, не трая дълго, а когато стигна до първата отбивка и не видя никаква кола, съвсем изчезна. Лампата върху каската осветяваше релсите на двадесет-тридесет метра пред него. Дори колата да беше още по-нататък, щеше да я види. Тунелът беше абсолютно прав и от съображения за сигурност автоматичните транспортьори бяха снабдени със силни фарове. Колкото и да му беше неприятно да си признае, имаше само едно-единствено логично обяснение за всичко: цялата електроника в тази планина беше полудяла. А това никак не беше смешно, защото за нея отговаряше единствено той. Варщайн ускори крачките си, като за по-сигурно излезе от релсите и тръгна отстрани. Ходенето тук бе малко по-трудно, но от кола, която се държеше така странно, всичко можеше да се очаква.

Изведнъж осъзна, че наоколо бе странно тихо. Тази тишина бе напълно необичайна. Варщайн бе идвал тук безброй пъти и всеки път се изненадваше колко много и различни шумове имаше. Дори когато шумовете, предизвикани от човека, заглъхнеха, се чуваше свиренето на вятъра, а понякога и шумовете на планината — тежко пукане и скърцане, сякаш спящ великан се обръща в леглото си.

А сега бе абсолютно тихо. Не чуваше дори шума от собствените си стъпки. Сякаш нещо го поглъщаше, преди да стигне до слуха му.

Варщайн трескаво се озърна наляво и надясно, погледна назад. Сърцето му заби учестено. Лампата върху каската му, която покорно следваше движенията му, разрязваше тъмнината на ивици абсолютен черен мрак и жълта светлина. За секунда изпита чувството, че в граничните ивици между тях нещо се раздвижи — нещо безтелесно, голямо, което припълзяваше към него, ако го изпусне от поглед.

Глупости, разбира се! Варщайн затвори очи, преброи мислено до пет и се насили да се успокои. Когато отвори очи, сенките бяха изчезнали. Тъмнината отново бе само тъмнина. Появиха се и шумовете. Той нервно прекара длан по лицето си. В действителност въобще не изпитваше страх, но в обстановката наоколо имаше нещо почти сюрреалистично. Какво му ставаше? Започна се, когато… да, когато видя лудия. Онова странно чувство, че го наблюдават, всъщност въобще не го бе напускало. Владееше го и в момента.

Продължаваше да върви напред и с мъка се принуждаваше да мисли за това, в което бе най-силен — рационалното мислене. Но не му се удаваше напълно. Не се почувства по-добре и когато видя влака. Видът му го успокои само за секунда — най-много.

Светлината! Големият фар отпред на влака светеше и въпреки това той го видя едва когато бе на пет метра от него. Машината изникна буквално от нищото. Ако Варщайн бе продължил да върви по релсите, щеше да го премаже. Транспортьорът, който се състоеше от малък автоматичен теснолинеен локомотив и пет вагона, още бе натоварен. Над изкривените стени на вагоните се виждаха големи скални отломки и всичко — вагоните, товарът в тях, локомотивът с примигващите светлини, фарът, дори стоманените колелета бяха покрити с тънък, блестящ слой. Влакът мина почти безшумно край него и Варщайн почувства ледения полъх, който погали лицето му и накара кожата му да настръхне. И като че ли това не бе достатъчно, та веднага, след като го задмина, влакът отново изчезна като призрак в тъмнината, както се бе появил. Варщайн гледаше объркано след него. Лицето му още бе настръхнало от студ, ръцете му трепереха. Напълно ли бе изгубил разсъдъка си?

За момент в него се надигна хистерията, но успя да я потисне, макар и буквално с последни сили. Сигурно не за дълго. Не, не беше полудял. Нещо тук не беше наред. Единственото логично обяснение бе, че имаше халюцинации.

Бавно, стъпка по стъпка, се приближи до отсрещната стена и се облегна на грапавата скала. Нещо метално го прободе силно в гърба, но той не се отдръпна от болката, а напротив — улови се за нея, сякаш тя беше единственото реално нещо в свят, появил се изведнъж от пукнатините на времето. След секунди болката стана толкова силна, че от очите му бликнаха сълзи. Халюцинации. Нещо… нещо не беше наред.

Газ! Сигурно фрезата е прорязала някакъв слой и е бликнал неизвестен досега газ, който уредите не са отчели. Това обяснява защо мълчат радиостанциите на мъжете в края на тунела: сигурно са изпаднали в безсъзнание или вече са се превърнали в идиоти, или пък са мъртви.

Дълбоко в себе си Варщайн знаеше, че не това е причината. Въздухът за дишане в тунела се контролираше от три независими една от друга системи от високоспециализирани газ-хроматографи, които веднага сигнализираха, ако някой от работниците два поредни дни не си беше сменял чорапите. Никакъв непознат газ не би им убягнал, а още повече такъв, който предизвиква толкова силни халюцинации. Но това бе единственото обяснение, което не го караше окончателно да се усъмни в здравия си разум. Освен това му даваше и много основателна причина да не продължава нататък.

Притиснат плътно до стената и опирайки се с ръце на нея, Варщайн успя да стигне до най-близкия телефон. Вдигна слушалката и с треперещи пръсти набра номера на Франке. Нищо. Не се чуваше никакъв сигнал.

Варщайн разтърси слушалката. Естествено, знаеше, че е напълно безсмислено, но въпреки това го направи. В продължение на няколко секунди гледа осъдително слушалката, преди да я окачи. После преброи до десет и опита пак, този път с друг номер. Резултатът бе същият. Не чуваше нищо. Прати по дяволите цялата лазерна система и бе готов да даде дясната си ръка само за да чуе поне статичен шум или някакво смущение. Но връзката бе абсолютно чиста. И абсолютно мъртва.

Варщайн вече щеше да окачи слушалката, когато наистина чу нещо: далечен пукот, който в първия момент го изплаши повече от мълчанието преди това, макар че нали точно това толкова силно искаше преди малко. Шумове при дигитална връзка?! Усети как всяко косъмче по тялото му се изправя. Това не беше възможно! Никой не можеше да смущава неговия лазер! Можеха да го прекъснат, но не и да го смущават.

— По дяволите, стига с тия шеги! — излая гласът на Франке в ухото му. — Хвърлете картите или с каквото там се занимавате и се обадете!

— Франке, слава Богу! — каза Варщайн. Изведнъж разбра какво значи да ти падне камък от сърцето. — Чуйте, нещо тук…

— Добре тогава… — продължи Франке заплашително тихо. — Щом като не разбирате с добро, щом си позволявате шегички с нас, да видим кой ще се смее последен!

Варщайн замръзна. Камъкът отново заседна в гърдите му. И бе по-голям. — Това е последно предупреждение. Който и да ме чува, най добре е да се обади или ще ви смъкна цялата смяна от заплатата. На всички!

Варщайн усети как по гърба му преминаха ледени тръпки. Някъде под повърхността на бушуващите в главата му мисли вече бе разбрал какво означават думите на Франке, но все още отказваше да го повярва.

— Добре, господа! — Варщайн чу как Франке наведе слушалката и размени думи с някого около себе си. Думите бяха малко по-тихи, но добре се разбираха.

— Сигурно връзката пак се е разпаднала. Някой вдига, но не отговаря.

— Да изпратим някой в тунела да види какво става. Нали знаете — колко дребнави са профсъюзите, когато стане дума за безопасност на труда.

— Добре — Франке тихичко се засмя. — Вече знам кого ще пратя.

— Не тормозите ли много напоследък бедното момче?

— Бедното момче все пак измисли проклетата система. А и една малка разходка ще му подейства добре. В последно време изглежда наистина зле.

Франке затвори. Връзката отново бе мъртва. Без статични шумове. И без гласа на Франке, който водеше разговор отпреди два часа, състоял се преди той, Франке, да дойде в изчислителния център да го накара малко да се раздвижи!