Вратата на друидите

9.

Когато се събуди, главата му лежеше на рамото на Ангелика. Шумът от двигателя се бе превърнал в едва доловимо бръмчене, към което от време на време се прибавяха откъслечни фрази от разговор или лек смях. Ломан седеше отпред при шофьора и двамата си говореха. Понякога колата се разтърсваше от лек удар — магистралата явно не беше в най-добро състояние.

Но не това го събуди, а Ангелика. Тананикаше лекичко мелодия, която по някакъв странен начин му изглеждаше позната. Имаше нещо много объркващо в песента и то бе влязло в съня му и го бе събудило. Няколко секунди остана неподвижен, заслушан в песента и чак тогава осъзна, че лежи на рамото и и подскочи почти ужасен. Ломан прекъсна разговора си с шофьора и погледна назад към него. Ангелика се усмихна по начин, който правеше излишно извинението за непозволената близост.

— Дълго ли спах? — попита гузно Варщайн.

— Петнадесет-двадесет минути. — Ангелика се изправи и се отдръпна леко, но само, за да седне по-удобно. — Поспи още.

— Не съм чак толкова уморен.

Това си беше чиста лъжа, защото с мъка държеше очите си отворени.

— Песента, дето преди малко пееше…каква е? Беше много хубава.

— Не, не, изобщо не мога да пея. Някаква мелодия, вече доста време не ми излиза от главата.

Взе кутия цигари от масичката и щракна запалката. На Варщайн му трябваше само секунда, за да разбере какво не бе наред в гледката.

— Мислех, че си ги свършила?

— Така беше — тя дръпна дълбоко от цигарата и този път Варщайн се отмести встрани. Не понасяше цигарения дим, ставаше му зле. Ангелика посочи към шофьора. — От него са. Много добър човек, нали? Говореше много тихо, но с особен тон и Варщайн застана нащрек.

— Звучи като че ли това не ти харесва много — каза той и хвърли скришом поглед към шофьора. Онзи продължаваше да говори с Ломан и не бе чул нищо от разговора им.

— Не знам — вдигна рамене Ангелика. — Може би започвам да страдам от параноя. Но някак си…виж!

Варщайн погледна в посоката, накъдето посочи с цигарата си тя — на арматурното табло висеше малка кутийка с бутони и светещ зелен дисплей — телефон.

— Е?

— Спомняш ли си на бензиностанцията? Каза, че ходил да се обажда по телефона. Защо трябва да търси друг телефон, щом има в колата си? Освен това предложи цигари на мен и на Ломан, а на теб — не.

— Аз и без друго не пуша.

— А той откъде ще знае?

Варщайн се замисли. Беше права, че може би се превръщат в параноици. Можеше и да е случайност, но можеше и да не е.

После забеляза още нещо: пътуваха много бавно, със скорост под осемдесет. Беше странно, като се има предвид колко път още ги чакаше.

Телефонът иззвъня. Шофьорът вдигна слушалката и я долепи до ухото си, без да се представи. Не каза нищо и след няколко секунди отново я окачи. Ломан погледна въпросително, но разбира се, не попита нищо — не го засягаше. Или поне на Варщайн му се искаше да е така. Размениха погледи с Ангелика и той обърна глава назад, стараейки се да бъде колкото е възможно по-незабелязано. Зад тях се движеха много автомобили, но никой не се набиваше в очи. Не беше и нужно — във века на електрониката автомобилът можеше да се следи и от разстояние.

Когато се обърна напред, в огледалото срещна погледа на шофьора. Лицето му вече не бе усмихнато, а сякаш уплашено. Срещу тях се появи табела за паркинг наблизо и автомобилът намали скоростта си.

— Уморихте ли се вече? — попита Варщайн.

— Не…, но се налага да се съобразя с една естествена човешка нужда — усмихна се той смутено. — Е, така де, това със слабия мехур се казва само на млади девойчета. Май пих повечко кафе. Той включи мигача, отби колата и леко натисна спирачката. Паркингът беше празен. Варщайн отново се обърна назад. Никой от автомобилите не се отклони да ги последва. — Веднага се връщам. — Шофьорът извади ключа и отвори вратата. Ще се мушна набързо в храстите и идвам.

Варщайн гледаше след него, докато се отдалечи и се скри в тъмнината. После веднага стана, отиде отпред и отвори жабката.

— Полудяхте ли? Какво правите?! — попита Ломан.

— Гледай дали не идва — обърна се Варщайн към Ангелика и започна бързо да рови в съдържанието. Нямаше нищо необичайно — само карти, членска карта за клуб на автомобилиста, няколко монети и друго нищо.

— Какво, по дяволите, трябва да значи това? — Ломан беше искрено възмутен.

— Не вярвам на този тип. Има нещо гнило в цялата работа! — Той се озърташе с все по-нарастващо безпокойство и нервност. Все някъде трябваше да има някакъв документ за самоличност на шофьора. Всичко изглеждаше съвсем нормално и въпреки това…

— Веднага престанете! Ако се върне и ви завари, останалия път ще трябва да вървим пеша!

Варщайн продължаваше да се оглежда. Нямаше повече време. Наведе се и с рязко движение сне телефонната слушалка.

— Не, веднага затворете! — чу се ужасеният глас на Ломан.

Варщайн включи говорителя, поколеба се само секунда и натисна бутона за повторение на последния номер. Върху дисплея се показа девет цифрова комбинация и започна избирането.

— Вие съвсем сте откачил! — простена Ломан. Сигналът „свободно“ прозвуча веднъж, втори път. После някой вдигна и един глас каза: „Да?“ Варщайн се вцепени. Чу как зад него Ангелика шумно пое въздух.

— Кой е? — питаше нетърпеливо и раздразнено гласът от другата страна на телефона. — По дяволите, обадете се!

Варщайн натисна бутона и прекъсна връзката, после сложи слушалката обратно. Погледна Ангелика — изражението върху лицето и правеше всяко обяснение излишно. И тя, както и Варщайн, бе разпознала съвсем ясно гласа.

— Какво има? — попита колебливо Ломан. — Какво ви стана изведнъж?

— Не познахте ли гласа? — попита Варщайн. — Не, откъде да…

— Франке — обади се тихо Ангелика. — Беше Франке.

Ломан изглеждаше съвсем стъписан. После се насили за нещо, което според него трябваше да прозвучи като смях.

— Глупости! Как така номерът му ще попадне в този телефон?

— Защото е последният номер, който е набран оттук, затова — отвърна Варщайн. — Още ли не разбирате? Новият ви приятел е негов човек. Сигурно през цялото време са ни наблюдавали. И той вероятно не излезе навън, за да пикае, а за да чака останалите, които трябва да дойдат тук!

— Не ви вярвам!

— Но това е самата истина!

Варщайн уплашено се обърна и се оказа лице в лице с шофьора. Изобщо не бе усетил кога е отворил вратата, а явно стоеше от доста време и бе чул поне част от разговора. Той отвори вратата докрай, влезе и седна зад волана. Погледна телефона и поклати глава, пъхайки ключа отново в стартера.

— Вярно е, че колкото и предпазлив да е човек, накрая допуска грешка, та дори и най-малка. — Какво ще правите сега с нас? — попита Ангелика.

— Да правим ли? Нищо. Не се бойте, скъпа, на вас нищо няма да ви се случи. Просто чакаме, това е. След няколко минути трябва да дойдат едни хора и те ще се погрижат за вас и приятелчетата ви — шофьорът погледна към часовника върху арматурното табло. — Хм, не разбирам…трябваше вече да са тук.

— Значи Варщайн е прав? — попита Ломан, сякаш все още не можеше да повярва на това, което чуваше. — Вие работите за Франке?

— Трябваше да послушате като ви казаха да си вървите вкъщи. Щяхте да си спестите доста ядове. Страхувам се, че вече е късно. Но не се тревожете — нищо няма да ви се случи. Ще ви задържат за няколко дни и това е. Не сме престъпници.

— И мислите, че ще чакаме най-спокойно, докато дойдат вашите хора? — попита Ангелика.

— Май нямате друг избор.

— А какво ще стане, ако не го направим? — тя посочи предната врата. — Какво ще направите? Не можете да се справите и тримата.

Варщайн не бе толкова сигурен. Момъкът беше малко по-нисък от Ломан, но много по-як и изглеждаше добре трениран. Сигурно можеше да се справи и с тримата, и то без особено да се напряга.

Но той предпочете друга тактика. Без да бърза, бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пистолет и го насочи към Ангелика.

— Ще ми е много неприятно да го използвам, но ако ме принудите…

Ангелика пребледня при вида на оръжието, но смело подтисна страха си.

— И какво? Ще ме застреляте?

— С този не мога, зареден е с гумени патрони. Мисля, че и вашата полиция ги използва. Не убиват, но много боли, ако те стрелят с тях. Не ме карайте да ги ползвам.

— Ако въпреки това го направя? — продължаваше тя предизвикателно.

— Остави, ще стреля, не разбра ли?!

Ангелика го погледна, но шофьорът кимна утвърдително.

— Добре, че поне вие сте разумен.

— Кой ви каза, че съм? — попита Варщайн и го удари силно в лицето.

Ударът в никакъв случай не бе професионален и сполучлив, освен това бе от неправилен ъгъл и Варщайн го заболя може би повече, отколкото противникът му. Но дойде изневиделица и това увеличи силата му. Мъжът изкрещя и се опита да насочи пистолета срещу Варщайн.

Ангелика се вкопчи в ръката му. Силата и не достигна, за да я свали надолу, но в същото време и Ломан се хвърли върху му. Успяха след кратко боричкане да избият оръжието от ръката му и почти да го съборят от седалката. В колата настана неописуемо търкаляне и за кратко Варщайн доби надежда, че тримата заедно ще могат да се справят с якия мъж. В следващия момент страхотен удар се стовари върху гърдите му и го просна напряко в колата.

Болката беше толкова силна, че не можа даже да извика. Останал без дъх, се олюля и се опря на хладилника. Вътре нещо изпращя и се счупи и дръжката се заби с невероятна сила в бъбреците му. В гърба му експлодира нова, още по-силна болка и той се свлече на колене и изстена. Пред очите му се завъртяха огнени кръгове и в устата си усети вкус на кръв. Не можеше да поеме въздух и шумовете от борбата останаха някъде много далеч. Полетя напред, но в последния момент успя да се залови за нещо. Усети как силата просто излезе от тялото му и започна да изпада в безсъзнание. Не трябваше! Ако сега стане това, край, всичко е изгубено!

Някак успя да се задържи и бавно се надигна — точно навреме, за да види как невероятният замах на шофьора просто помете Ломан от седалката и го блъсна във вратата. Ангелика още висеше на ръката му и се опитваше да го задържи. Шофьорът се отърси от нея с едно движение, скочи на седалката си и посегна към оръжието. В същия момент скочи и Варщайн. През целия си живот никога не се беше бил, даже и като дете и знаеше, че няма никакъв шанс. Вместо да го събори, се заби точно в коляното му и сякаш огромен чук го удари в корема. Въздухът излезе със свистене от дробовете му. Зави му се свят и му прилоша. Отново падна на колене, но с двете ръце се вкопчи в краката на противника си и опита да го извади от равновесие. Не успя. Усети удар с юмрук по рамото си и то сякаш се парализира. Хватката му се разхлаби и мъжът се освободи и го ритна на пода.

— Хайде, по дяволите, престанете най-после! Побъркахте ли се?!

Ангелика скочи отзад върху него и го хвана с две ръце за шията. Той я отхвърли и тя падна със силен писък между предните две седалки. В същото време се изправи и Ломан и размахвайки ръце като перки, връхлетя върху него. Един от ударите му наистина го уцели. Онзи политна назад, спъна се в шофьорската седалка и падна с гръб към вратата. Варщайн посегна и го хвана за стъпалото. Чу се глух удар, когато главата му се удари във вратата.

Мъжът простена силно и извъртя очи. Не изгуби напълно съзнание, но за момент бе замаян и Варщайн използва шанса, отвори вратата и се опита да го избута навън. Истински късмет беше, че противникът им надцени надмощието си. Втори път нямаше да повтори същата грешка. Когато се съвземеше, борбата им бързо щеше да свърши. Мъжът разбра какво искаше да направи Варщайн и инстинктивно се вкопчи в дръжката на вратата.

Варщайн го удари по ръката и в същия момент Ломан хвана краката му и ги вдигна нагоре. Това двойно нападение свърши своето и замаяният шофьор падна по гръб на мокрия асфалт.

Варщайн веднага седна зад волана и завъртя ключа. Двигателят включи веднага, но той действаше така нервно, че го задави при тръгването. Проклинайки, опита още веднъж да запали, но без успех.

— Не подавайте газ! — викна Ломан. — Не толкова силно, дави се!

Варщайн махна крака си от педала и опита пак. Колата подскочи напред и изгасна. Бе забравил да освободи ръчната спирачка.

Ломан сипеше псувни, докато Варщайн за пореден път се опитваше да потегли. Този път това стана, но когато натисна съединителя и превключи на скорост, вратата от неговата страна се отвори. Една ръка се държеше за рамката на вратата, а другата с такава сила се впи в рамото му, че той изохка от болка и наполовина се показа навън. Ломан светкавично се пресегна и го задържа. Чу се и ужасно стържене, напомнящо за счупени зъбни колела, но колата потегли.

Варщайн удряше напосоки с лакът. Уцели нещо и се чу пронизителен писък, но ръката, която го дърпаше, не го пусна. Той продължаваше да се свлича от седалката и почти бе измъкнат навън. Лицето на шофьора бе обляно в кръв, по всяко вероятност бе уцелил устната му. В очите му се четеше истинска жажда за убийство. Ако успееше да влезе в колата, с тях беше свършено. Варщайн се опитваше с крак да намери педала на газта. Успя и го натисна, не много, но колата тръгна по-бързо. Мъжът до него правеше гротескни движения, за да успее да се справи със скоростта, но не се отказваше. Точно напротив — опитваше се да се качи и все повече издърпваше Варщайн навън.

Зад него се появи Ангелика и се опита да извие пръстите на шофьора, които се бяха впили в рамото му, но след това смени тактиката и одра с нокти лицето му. Мъжът изкрещя, пусна го и падна на пътя. За малко и Варщайн да го последва. Наклони се настрани, инстинктивно се вкопчи във волана и колата поднесе. Ако Ломан и Ангелика не го бяха издърпали навътре…

Успя дори да овладее колата и да спре, преди да се забият в едно насрещно дърво. Изтощен до смърт, падна върху волана. Сърцето му така лудо биеше, че изпитваше физическа болка и цялото му тяло трепереше. Позволи си само няколко секунди, за да се съвземе, изправи се и погледна към двамата.

— Наред ли е всичко?

Още докато питаше, осъзна, че би спечелил наградата за най-глупав въпрос на седмицата. Ангелика бе пребледняла като тебешир и трепереше. Бе счупила ноктите си много лошо и лявата и ръка бе в кръв, а лицето на Ломан вече започваше да подпухва. Въпреки това и двамата кимнаха.

Варщайн се пресегна към другата страна, за да затвори вратата. Погледът му попадна върху шофьора, който вече бе на около двадесет метра зад тях. Просто не бе за вярване, но отново се изправяше. Доста жилав тип!

— Тръгвайте, преди приятелите му да пристигнат! — каза Ломан.

— Твърде късно, вече са тук — обади се Ангелика.

Варщайн погледна уплашено назад. Там вече се виждаха фаровете на автомобил, който бързо се приближаваше. Не можеха да различат самия автомобил, но яростните жестове, които шофьорът правеше в тяхна посока, бяха достатъчно красноречиви. Варщайн изпсува и натисна газта.

Двигателят изрева, но колата потегляше много бавно. Колелата сякаш бяха залепнали за земята, а заслепяващите фарове вече връхлитаха върху тях. Само след секунди колата бе до тях и Варщайн вече я позна. Бе синият фиат.

— Дръжте се! — изкрещя той.

В същия момент извъртя и волана. Проехтя стържещ, тъп звук от пукане на метал. Разхвърчаха се счупени стъкла. Ломан бе отхвърлен към арматурното табло, а Ангелика отново падна на пода. Колата изхвърча надясно и за малко да се преобърне, фиатът бе отхвърлен, обърна се няколко пъти около оста си и с втори, още по-силен трясък се блъсна в някаква преграда, скрита в тъмното.

Варщайн въртеше лудо волана, опитвайки се да овладее отново автомобила. Голямото му тегло сега се оказа предимство и той сякаш сам намери пътя. Когато излязоха от паркинга, колата вече послушно изпълняваше заповедите му.

Ломан се изправи със стон и вдигна ръце към лицето си. От носа му течеше кръв, но за изненада на Варщайн от устата му не излязоха никакви обвинения.

— Откъснахме ли се?

— Май успяхме — Варщайн погледна в огледалото за обратно виждане. Паркингът вече не се виждаше и фиатът не ги преследваше. Спомни си ужасния трясък и си помисли, че няма и да може.

— Дано само да не сме ги убили — промърмори той.

— Да ви имам тревогите — обади се Ломан, бършейки носа си от кръвта. — Я ми кажете, къде се учихте да шофирате, Варщайн? Може би докато гонехте призраците, а?

Варщайн си спести отговора и натисна педала на газта, за да може по-бързо да се включи в магистралата.

— Всичко наред ли е, Ангелика?

— Вече разбирам защо човек трябва да си слага колана. Случайно да имаш още едно от тези постижения на техническата мисъл? Не за друго, искам малко да полежа.

За разлика от шегите на Ломан, нейната не го подразни, дори напротив. Той се засмя и продължи да гледа напред за пролука в непрекъснатия поток от автомобили. Съзря една, която му се стори достатъчно голяма, за да се вмъкне с големия ван. Шумът на двигателя не му харесваше. Нещо дереше и единият фар бе счупен. Нямаше да могат да стигнат много далеч. Ломан явно забеляза същото, защото каза:

— При следващата отбивка излезте. Искам да погледна двигателя.

— Разбирате ли нещо от автомобили?

— Малко.

После се засмя:

— Дали пък да не се обадим още веднъж на вашия приятел Франке, а?

— Защо?

— Ами да му благодарим — вече имаме автомобил.

— Докъде мислите, че можем да стигнем с тази кола? — попита Ангелика. — Сигурно всеки полицай вече е получил номера ни. Малко беше попресилено, но по принцип Варщайн беше съгласен с нея.

Кратката еуфория след успешното им бягство бе преминала и той бе почти убеден, че щеше да се превърне в пирова победа — бяха предоставили на Франке поводите за обвинения, които му бяха нужни, за да насъска кучетата след тях. През последните пет минути бяха извършили телесна повреда, кражба на автомобил и бягство от местопроизшествието, а може би и още цял куп други прегрешения, за които в момента не се сещаше. Не, помисли си мрачно, нямаше нужда да се обаждат на Франке — той сам щеше да го направи, за да им благодари.

— Разбирам недоволството ви — каза Марцин, опитвайки се в същото време гласът му да звучи и успокоително, и ангажирано, за да не си помисли човекът срещу него, че жалбата му му е безразлична, — но се страхувам, че мога да направя много малко за вас.

— Така значи, страхувате се? — Сивокосият мъж, към когото бяха отправени думите на Марцин, се изправи настървено и започна да се клати на токовете си. Въпреки това едва стигаше до брадата на Марцин, но не защото той беше кой знае колко висок. Но липсващата височина туристът тройно компенсираше с гняв. — Е, тогава пък аз се страхувам, че когато напусна утре хотела ви, няма да мога да платя цялата сметка. И се страхувам освен това, че също няма да можете да направите нищо за това.

— Но моля ви! — Марцин едва запазваше спокойствие. — Ще намерим някакво решение. Хотелът наистина не може да направи нищо, ако…

— Дрън-дрън! — прекъсна го гостът — впрочем петият за тази вечер, който изнасяше същата тирада на Марцин. — Въобще не ме интересува кой какво и защо може да направи! Платил съм триседмичен престой във вашия „прекрасен“ хотел, и то на цена, която си е чист обир! Не се оплаках, когато установих, че във вашия „спокоен“ град изведнъж настана такава блъсканица като при летните разпродажби на Курфюрстендам7. Дума не казах и за това, че ми трябва почти половин час, за да пресека улицата. Нищичко не казах и когато разбрах, че изисканото ви градче явно се е превърнало в сборен пункт на международни терористи и престъпници. Но сега вече стига! Кажете ми как да ползвам отпуската си за плуване, когато не мога да стигна до водата, защото брегът е окупиран от тълпи полудели?

— Вече казах, че разбирам гнева ви, но не мога нищо да направя. Не е наша вината, че…

— …двадесет и четири фолклорни групи от цял свят са окупирали езерото? Ще видим! В проспекта ви нямаше нищо подобно. Тази вечер исках да отида с жена ми до езерото. Не за да плуваме, а просто така. И знаете ли какво стана? Попаднахме в ръцете на десетина индианци, нарисувани, сякаш са на война! Жена ми щеше да умре от страх! Ако на вас това ви е смешно, на мен не е! Утре заминаваме. И ако смятате да искате повече от половината от сметката, ще трябва да се обадите на адвоката ми!

Той погледна предизвикателно Марцин, но мениджърът бе достатъчно умен, за да не отговори. До утре сутринта ще му мине и сигурно въобще няма да си замине и няма да се разправя с полицая за неуредената сметка. Беше си казал своето и чувството на победител щеше да му подслади остатъка от вечерта. Лошото беше, че Марцин много добре го разбираше.

Изчака гостът да излезе от кабинета му (разбира се, със силен трясък на вратата), вдигна телефонната слушалка и набра запаметен номер. Сигналът за свободно още не бе прозвучал докрай и някой вдигна.

— Лесер.

— Добър вечер, госпожо градски съветник — поздрави Марцин. — Извинете за късното обаждане, но възможно ли е да разговарям със съпруга ви? Знам колко часът е, но…

— О, няма нищо. Вие сигурно сте десетият, който се обажда. Страхувам се, че не мога да ви помогна. Мъжът ми е на заседание в кметството. Марцин погледна часовника, който висеше на стената до вратата. Беше почти единадесет.

— По това време? — изплъзна се неволно от устата му. По добре да си беше прехапал езика! В крайна сметка, той звънеше посреднощ!

— Да, и мисля, че ще продължи още — гласът от другата страна на слушалката звучеше вече забележимо по-хладно. — Но можете да се обадите там. Ако не ми вярвате — добави тя тихичко, но Марцин все пак чу.

— Не, не — побърза да каже той. — Ще се обадя тогава утре. Лека нощ!

Сложи слушалката и погледна телефона ядосано. За момент беше готов наистина да позвъни в кметството, но защо? Каква полза да говори с телефонния секретар? Стана, отиде до прозореца и вдигна жалузите. През деня гледката от прозореца му стигаше до другия край на Лаго Маджоре. В момента езерото приличаше на черна сянка на тъмен фон. Въпреки това можеше да различи очертанията му. Брегът бе очертан от множество малки червени светлинки — бяха огньове, около се събираше множеството, което гостът му нарече двадесет и четири фолклорни групи. Но не бяха това. Марцин сам отиде следобеда на брега и това, което видя, можеше да го ужаси, ако бе дал воля на чувствата си. Какво, за Бога, ставаше в този град?

Излязоха от магистралата и след няколко километра Варщайн се отклони и от главния път и отби колата в един тесен горски път, докато намериха място, което им се стори подходящо да прекарат нощта. Беше малка полянка, на която с мъка можеха да обърнат и която от трите страни бе заобиколена от гъсти храсталаци. Ломан излезе от колата и доста време прави нещо по ударената страна. Когато се върна, ръцете му бяха изцапани с масло, но изглеждаше доволен. Обясни, че повредата не е много голяма, с изключение на счупения фар колата беше напълно в ред. Пет минути по-късно иззвъня телефонът. Ангелика и Ломан изненадано се спогледаха, но Варщайн вдигна слушалката.

— Добър вечер, господин доктор Франке! — каза той, преди отсреща да се е чул някакъв глас.

— Доста евтин номер, не намирате ли? — Беше Франке и гласът му звучеше много ядосано.

— Надявах се да се обадите. Защо се забавихте толкова? Да не би биячите ви да не са имали дребни за телефон?

— Не, не, имам предвид това, което сте си позволили да направите. Двама от мъжете са тежко ранени. Доволен ли сте сега? Или трябва да има няколко убити, за да ви дойде умът?

— И какво ще правим сега? — Острият тон в гласа на Варщайн изненада и него самия. Думите на Франке бяха подействали по-силно, отколкото предполагаше. Бе се надявал автомобилът да е само потрошен.

— Добре-е. — Франке смени тактиката и се опита да придаде помирителна нотка на гласа си, но не беше много убедителен. — Какво трябва да направя, за да говоря с вас?

— Нали вече го правите?

— Престанете най-после с тия глупости! Никой не ви оспорва ролята на Джеймс Бонд! — изфуча Франке.

Варщайн замълча. Бе включил високоговорителя, за да могат Ангелика и Ломан да чуват разговора. И те изглеждаха също толкова безпомощни като него. Франке бе попаднал точно в целта, макар и да не го съзнаваше: събитията през последния час бяха като в криминален филм. Но имаше огромна разлика в това да го гледаш в киносалона и да го играеш в действителност. Какво ли не би дал, сега да можеше просто да стане и да си отиде вкъщи, макар че представлението не бе свършило.

— Какво искате? — попита уморено.

— Моля ви да бъдете разумен, Варщайн! Мисля, че не знаете какво правите. На път сте да се забъркате в ситуация, от която вече никога няма да можете да излезете, това ясно ли ви е?

— И какво мога да направя, за да променя нещата?

— Кажете ми къде сте в момента. Давам ви думата си, че нищо няма да ви се случи. И тримата утре сутринта се качвате в самолета за Мюнхен, и това е всичко.

— Боже, колко успокоително! Смятате, че можехме да си спестим всичко дотук, така ли? Ами ако предложението ви не ни харесва?

— Не бъдете глупак, Варщайн! — отвърна раздразнено Франке. — Много добре знаете какво ще се случи тогава. Трябва само да се обадя и цялата полиция в тази държава ще тръгне на лов за вас. Колко далеч мислите, че можете да стигнете?

— Вероятно немного далеч — призна си Варщайн. — Но отговорете ми на един въпрос, Франке. Защо полагате толкова усилия да ме държите далеч от планината? Предполагам, че сте намерил това, което търсехте през последните три години. Какво е то?

Франке не отговори. После каза:

— Дайте ми госпожа Бергер. Още е при вас, нали?

— Слуша разговора ни. Между другото, пресата също. Само за, в случай че ви интересува, утре всичко ще излезе във вестниците.

— Не вярвам. Госпожо Бергер?

— Чувам ви — каза високо Ангелика. Гласът и звучеше несигурно и нервно.

— Имам предложение за вас. Вие дойдохте да търсите съпруга си. Знам къде е и ако искате, ще ви заведа при него.

— Просто така? — изненадано попита Ангелика. — Без всякакви условия? Днес сутринта твърдяхте, че не знаете къде е.

— Не беше истина. Направих грешка и съжалявам.

— Не ви вярвам.

— Разбирам ви. Добре, слушайте тогава. Вие също, Варщайн. Ако искам, мога да изпратя цяла армия по петите ви, но няма да го направя. Още не. Давам ви време до утре сутринта да решите. Предложението ми е в сила. Кажете ми къде сте и ще изпратя да ви приберат и да ви заведат при мъжа ви. Варщайн, същото се отнася и за вас. Откажете се и ще видя какво мога да направя за вас. Може дори да ви реабилитирам. Не ви обещавам нищо, но ще се опитам. Утре сутринта ще се обадя още веднъж. Връзката прекъсна.

— Какво беше това? — попита Ломан с недоумение. — Същият тип ли беше, дето ни създаде всички неприятност? Или се отнася към вас с повече внимание, отколкото смятах, или… — …или има много повече да губи, отколкото ние смятахме — продължи Ангелика изречението.

— Явно сме го настъпили по мазола.

Варщайн мълчеше. И двамата се заблуждаваха, но мъчно можеше да им го обясни. Познаваше Франке достатъчно добре и ясно различи паниката в гласа му. Вдигна глава и погледна Ангелика.

— Трябва да помислиш за предложението му. Мисля, че беше искрен.

— Не го мислиш сериозно, нали?! — Тя беше едновременно изненадана и възмутена. — Нали не мислиш, че ще ви оставя и ще мина от другата страна?!

— Това не е игра — отвърна спокойно Варщайн. — Вече не. Тук си, защото търсиш мъжа си, а не да играеш с нас на стражари и апаши. Франке знае къде е и съм сигурен, че ще те заведе при него, така, както обеща. Помисли си!

— Вие на коя страна сте всъщност? — попита Ломан с недоверие в гласа. — Не му вярвам и думичка!

— — Но аз да. Вярвам, че може да ни преследва из цялата страна, ако поиска. Бъдете реалист, Ломан: ако Франке е решил, ние не можем да се приближим и на сто километра от планината. Знам, че сте тук, за да напишете сензационна статия за вестника си, но аз съм тук, защото Ангелика ме помоли да и помогна. А ако не я убедя да се възползва от възможността, значи не го правя.

— Не сте тук заради това — отвърна сърдито Ломан. — Така твърдите, но не е вярно. Може би и сам си вярвате, но истинската причина е… Франке. Той ви е съсипал по всички правила на изкуството и сега сте тук да му го върнете и заради нищо друго!

— Не е вярно! — и в собствените му уши не звучеше убедително, затова Ломан не си и направи труда да му отговаря. Разбира се, че беше прав. Сигурно мотивите му не бяха така прости, както твърдеше, но в основата си беше прав. Всеки от тях имаше съвсем лична причина да е тук и всички останали доводи бяха просто за добавка. Питаше се дали тя го би посъветвала също да се откаже, ако ситуацията беше обратната. Може би си задаваше този въпрос само защото го беше страх от другия въпрос, който иначе би задал на себе си: как би реагирал, ако Франке му беше предложил да каже защо е тук.

— Ами вие? — попита сърдито. Ломан го погледна неразбиращо. Варщайн продължи с предизвикателен тон: — Бихте ни продали тук, на секундата, ако получите в замяна вашата историка, нали?!

Ломан пребледня, после лицето му почервеня.

— Това е…

— Престанете! — скара се Ангелика. — Не разбирате ли, че правите точно това, което той искаше? Престанете да се карате!

— Защо? — хапливо попита Ломан. — Тъкмо започна да става интересно.

— Вярвам ви — каза Варщайн. — Още няколко реда от историйката, а?

Лицето на Ломан се изкриви.

— Вие сте идиот, Варщайн, да знаете! Тя има право — достатъчно е само едно обаждане и скачате като свирепо куче върху всичко, което се движи. Този Франке добре ви е програмирал. Трябва само да натисне съответното копче и веднага правите всичко, което иска. — Той така се изсмя, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — Наистина ли сте толкова глупав или само се правите? Наистина ли мислите, че ще спази обещанието си? Не го познавам лично, но познавам достатъчно типове като него. И такива като вас впрочем, също.

— Млъкнете най-после! — ядоса се Ангелика. — Защо просто не излезете малко навън и не пипнете нещо по колата? Или подплашете някой заек!

Ломан я изгледа гневно, но експлозията, която Варщайн очакваше, не последва. Вместо това спътникът им наистина стана и излезе от колата. Така силно затръшна вратата, че сигурно се е чуло на километър.

— Благодаря ти — каза Варщайн. — Не знам какво…

— Запази си благодарностите — прекъсна го Ангелика не по-малко гневно отпреди. — Наистина не знам кой е по-големият глупак — ти или той. За едно нещо той обаче е прав, знаеш ли? Достатъчно е само Франке да натисне копчето и ти скачаш.

Тя се скри отзад в колата. Варщайн искаше да я последва, но нямаше да е много умно. Все още беше бесен и чак сега разбра, че гневът му не бе насочен нито към Ломан, нито към Франке, а към самия него. И Ломан, и Ангелика имаха право: Ако Франке беше направил предложението само за да ги накара да се хванат за косите, то бе постигнал целта си.

— Съжалявам — каза той. — Наистина съжалявам.

Ангелика не отговори, но и не го нападна отново, макар че усещаше, че вътрешно още кипи от яд. Чу се силно тропане в кухнята и Варщайн бе достатъчно досетлив, за да разбере какво значи това и да не отива при нея. Облегна се назад в седалката, затвори очи и се опита да се успокои. С учудване забеляза, че успя, макар да разбираше, че усещането е измамно и няма да продължи дълго. Освен това бе и почти непоносимо.

Трябваше с нещо да занимава ръцете си. Разрови се в жабката и намери тефтер и молив и взе да драска вълнички и линии — отначало с нервни, отсечени движения, които едва не прокъсаха хартията, но после, след като откъсна и смачка първия лист, станаха по-спокойни. Пръстите му продължаваха да треперят, но сега вече от напрежението през деня, а не от яд.

— Сериозно ли го мислеше? — попита изведнъж Ангелика.

Варщайн се обърна и я погледна, но тя продължаваше да е с гръб към него и се занимаваше с кафеварката.

— Кое?

— Че трябва да приема предложението на Франке.

— Поне можеш да помислиш върху него.

— Това ще е предателство към вас — тя все още не поглеждаше към него, но по тона и личеше, че вече мисли върху думите на Франке. Дори може би бе стигнала и до решение.

— Глупости! — той се опита да придаде на гласа колкото се може по-убедителен тон, но не успя. Не, не искаше тя да послуша Франке. Не искаше да си отиде от него, това беше истината. Имаше обаче ситуации, в които трябваше да се върши точно обратното на това, което човек иска. Затова продължи против волята си:

— Не играем в криминален филм, Ангелика. И трябва да знаеш, че никой не може да ни гарантира хепиенд.

— Мислиш, че няма да успеем?

— Мисля, че ни липсват много неща, за да се справим с тази ситуация — отвърна той. — Какво още трябва да се случи, за да разберете двамата с Ломан колко опасен е Франке? Мисля, че вече от нищо няма да се уплаши, за да ни спре. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Тя не отговори и след малко Варщайн отново се обърна напред и продължи да рисува. Ломан явно правеше това, което го бе посъветвала Ангелика, защото отвън се чуха тъпи удари и стържене на метал. Колата започна да се клатушка. Щеше да му се извини, щом онзи влезе. Нападката му не бе правилна. Дори и да се бе доближил до истината, нямаше право да го атакува по такъв начин, не и в този момент.

След няколко минути се разнесе приятен мирис на кафе. Чу се тракане на чинии и чаши и Ангелика застана зад него.

— Много е красиво — каза тя. — Какво е? Планината ли?

В първия момент Варщайн не разбра въпроса и. После погледна листа върху коленете си и изтръпна.

Не бе забелязал кога е престанал да рисува линии и кръгове. Това върху листа беше Гридоне.

В слабата светлина на джобното фенерче помещението изглеждаше по-голямо, отколкото Анди си го спомняше и сякаш имаше и нещо друго променено. Не можеше да каже какво, но не му харесваше. Предметите, които се открояваха в неправилния кръг на светлината, изглеждаха по-големи и очертанията им бяха някак по-резки, сенките — по-тъмни, отколкото трябваше да са, сякаш вътре имаше нещо, което иначе не беше за тук.

Всичко това, разбира се, бяха глупости, въобразяваше си. Знаете и причината, поради която сетивата му играеха този номер. Беше нервен и имаше основателна причина.

— Какво правиш там? — гласът на Трави дойде от другата страна на вратата, където светлината на фенерчето не проникваше. Говореше тихо, почти шепнешком. Въпреки това Анди се стресна и за малко не изпусна светлината.

— Нищо — отвърна бързо. — Всичко е наред.

Гласът му не звучеше много убедително. Беше добър крадец, но в никакъв случай и добър лъжец.

— Внимавай и стой далеч от прозореца!

Цялата акция си беше чисто безумие, помисли си Анди. Всичко звучеше така просто преди три дни, когато седяха и за последно обсъждаха плана. Трави бе опитен в тия работи, професионалист на почти петдесет години, който въпреки повече от двестате взлома още не бе залавян. Всичко, което каза, звучеше много убедително и най-важното, просто. Но сега тук, в тъмната и изпълнена със сенки стая на бижутерския магазин, чийто сейф Трави се опитваше да разбие, му се искаше да е някъде далеч.

— Ела и ми помогни!

Анди побърза да изпълни заповедта. Беше малко озадачен от раздразнението на Трави. Той също бе изнервен, което бе необичайно, защото беше от хората, които изглеждаха спокойни и в най-заплетената ситуация.

Видя го коленичил пред старомодния сейф в задната част на стаята. Бе закрепил с лепенка миниатюрно фенерче зад дясното си ухо, така че голямото колкото монета светлинно петно следваше всяко движение на главата му. Пръстите му, които изглеждаха така, сякаш без усилие можеха да трошат орехи, но всъщност имаха сръчността на хирург, лежаха върху боядисаната в зелено врата на сейфа. Той размаха нервно ръка, когато лъчът от фенерчето на Анди допадна върху касата. Анди бързо го изгаси.

— Как е?

— Няма никакви проблеми — отвърна Трави. Гласът му издаваше голяма концентрация. Анди видя как пръстите му продължават да движат цифровото колело на части от милиметъра наляво. Той самият нищо не чуваше, но Трави изглеждаше доволен и се засмя.

— Като консервна кутия е — поклати глава той. — Все същата история — дават цяло състояние за алармени инсталации, а касата и стара, и евтина. Това тук е от миналия век. След пет минути съм готов. Пръстите му продължаваха да се плъзгат по гладката повърхност и вършеха неща, от които Анди не разбираше и които му изглеждаха като вълшебство. Трави беше гений в своята област. Понякога на Анди му се струваше, че трябваше само да погледне някой сейф и той сам се отваряше. Това беше и една от причините, а може би и най-важната, заради която преди време се събра с Трави. Надяваше се с времето да понаучи някои от тайните му, но до този момент това не бе станало. Бяха добра двойка, но що се отнасяше до способностите му, Трави бе като мида. Иначе бе надежден и добър другар и което бе най-важното: не поемаше и най-малък риск. Преди да решат да влязат в този магазин, Трави седмици наред бе следил маршрута на патрулиращите полицаи и охранителната фирма и бе записвал и анализирал и най-малкото отклонение. У тях имаше пълен дубликат на алармената инсталация на магазина. Бе я изключвал поне десетина пъти, без да се задейства алармата. На Анди се бе доверил в последния момент.

Постепенно той започваше да се пита защо. До този момент не бе свършил абсолютно нищо. Работата изглеждаше само за един човек. Нещо щракна и Трави се облегна с дълбока въздишка назад.

— Това беше.

Анди го погледна неразбиращо.

— Искаш да кажеш…

Трави му махна с ръка да се приближи.

— Заповядай — ухили се той. — По-красиви са, отколкото стари, както се казва.

Анди стоеше нерешително. Всичко бе станало твърде лесно. После протегна ръка и докосна дръжката. Чу се глух звук и тя се отвори. Бе тежка, но не чак толкова, както можеше да се предположи.

Когато видя съдържанието на сейфа, Анди отвори широко очи. На най-горната полица имаше документи и подвързани в кожа счетоводни книги, но на долните рафтове всичко блестеше. Върху черни кадифени възглавнички имаше десетки колиета, гривни, пръстени, верижки, обици и всякакви украшения, кое от кое по-хубаво и по-скъпо. Онемя при вида им. А само като си помислеше за цената им, свят му се завиваше.

Не пипнаха нищо от скъпоценностите. Анди се натъжи при мисълта за богатството, което лежеше пред тях, но бяха говорили най-подробно за това. И тук се доверяваше на опита на Трави. Скъпоценностите трудно се пласираха и рискът беше много голям. В сейфа имаше и още нещо — сурови нешлифовани диаманти на стойност повече от сто хиляди Франка, при това не бяха описани в никоя от книгите — малко допълнение, което бижутерът бе спестил в данъчната си декларация. Затова едва ли щеше да се обади в полицията. Това беше хубавото в работата на Трави — а вероятно и причината, поради която досега не го бяха хванали. Със сигурност обаче умен и успешен принцип, което се доказваше от досегашната кариера на Трави като професионален крадец. Но това не попречи на сълзите на Анди, които потекоха от очите му при вида всичките скъпоценности, лежащи най-спокойно пред него.

— Грях е — каза той. — Това струва поне половин милион.

— Струва ни повече, ни по-малко от пет години — поправи го Трави. В гласа му не се долавяше и следа от нетърпение. Може би и на него му минаваха същите мисли през главата и трябваше да ги каже на глас, за да се успокои, помисли си Анди.

— Освен това прекупвачът ще ни плати най-много двадесет процента — Трави направи движение с ръка, което беше и като обяснение, и като подкана към Анди да побърза. — Сто хиляди и прекрасна възможност да те заловят или почти същата сума без ни най-малък риск. Избирай.

Последното изречение си беше чиста реторика, в това Анди беше сигурен. Трави нямаше да допусне той да вземе нещо от това тук. И беше напълно прав: в Амстердам можеха да получат осемдесет процента от пазарната цена на диамантите, без някой да им задава глупави въпроси. Взе двете кадифени торбички с диамантите и погледът му попадна върху купчина банкноти — Франкове, германски марки и долари, прилежно подредени в пачки. Погледна въпросително Трави. Той се замисли за момент и поклати глава:

— Много става. Ако изчезнат, ще се обади в полицията. Но две-три хиляди можеш спокойно да си вземеш. Тъкмо ще обърка счетоводството му и няма да посмее да каже за кражбата. Някой може да го попита защо сме взели само три хиляди франка, а другото сме оставили.

Анди тихичко се засмя, отброи три хиляди франка и ги пъхна в джоба на якето си. Трави още се усмихваше на хрумването си. Явно беше в добро настроение, когато работеше. Анди мислеше, че знае причината за това. Трави се мислеше за някакъв съвременен Робин Худ, но с някакъв стеснен периметър на действие. Крадеше само от тези, които обираха другите, но единствените нуждаещи се, сред които разпределяше откраднатото, бяха само те двамата.

— Добре, затваряме — Трави му даде знак с кимване на глава, че неговата част от работата е свършила и трябва да се отдръпне. Анди се поколеба. Не беше първият сейф, който опразваше с Трави, но никога не бяха попадали на такава голяма плячка. Стойността на това, което лежеше пред тях в касата, бе достатъчна да живеят добре цял живот.

— Боли, нали? — каза Трави. Анди го погледна объркано и не разбра веднага какво има предвид.

— И с мен е същото — продължи Трави. — Всеки път. Но така е по-добре, повярвай ми! Хайде, пипни ги. Но ги върни после обратно.

Анди стоеше нерешително. Не бе сигурен дали Трави говори сериозно или си прави шега с него. Но после видя странния израз в очите на партньора си и разбра, че Трави много добре разбира какво му е. — Веднъж оставих така повече от два милиона. До днес се опитвам да си внуша, че постъпих правилно. И и до днес не съм сигурен.

Анди бръкна и взе колие с платинен обков. Не посмя да си помисли каква е цената му. Беше хладно, гладко и тежко, усещаше го по странен начин, който то караше да потреперва. Едва в следващия момент разбра какво всъщност усеща. Беше изкушението. Блазнеше го животът без страх, живот в лукс и удобство, без страх за утрешния ден, без стряскане при всяка сирена, без гузна съвест при вида на униформа и постоянно гризящия го страх, че един ден може да обере някого, когото не трябва или да го заловят.

— Ще е достатъчно, за да приключим — каза той. — За теб. Аз не искам нищо. — Думите му бяха съвсем искрени и видя, че уцелиха Трави като стрели. Мина много време, докато му отговори. — Остави го.

Анди изпита леко разочарование, макар че не бе очаквал нищо друго. Въпреки това усети, че последните секунди промениха изцяло отношенията им. От този момент вече бяха приятели, а не само мъже, които някога се бяха запознали и случайно имаха едно и също занимание. Светлината се появи, когато остави колието.

Анди така се стресна, че за малко не го изпусна. Трави също подскочи.

— Проклятие! Алармата! Сигурно съм задействал алармата… Искаше да хукне, но Трави го задържа.

— Чакай! Не е алармата!

— А какво е? — попита Анди, макар да знаеше, че Трави има право. Светлината, която се бе появила зад тях, не бе от алармената инсталация на сградата. Трави я бе изключил. Всъщност Анди досега не бе виждал подобна светлина.

В началото бе много светло бяла, после се смеси с нещо между синьо и неопределено зелено. Идваше от неопределен източник, просто светеше без ясна граница с тъмнината. Бе невероятно светло и ставаше още по-светло, но двамата изобщо не бяха заслепени. Пред очите им плуваха малки червени, сини и оранжеви звездички и танцуваха една около друга като играещи елфи. Имаше чувството, че гледа отгоре друга вселена и бе изпълнен със светлина и радост и игриво настроение.

После чуха звука — на пеещи сфери, невероятен звук с опияняваща красота и в същия момент осъзнаха, че гледат небето. Светлината проникваше в тях, изпълваше ги до последната фибра на тялото и мислите им и ги потапяше в усещане за мир, спокойствие и уют, каквито никога досега не бяха изпитвали. Светлината бе също така и огън, който улавяше нещо у тях и го унищожаваше. Но огънят бе очистителен, проясняващ, катарзис, който изгаряше само гнева у тях и ги остави пречистени и по-силни.

Никой от двамата след това не можа да каже колко време бе продължило всичко — минути или вечности. Нямаше и никакво значение. Вече не беше въпрос, който ги интересуваше. После светлината постепенно избледня и съвсем изгасна, но Анди не се изплаши от тъмнината, защото сега в себе си усещаше светлина, която го изпълваше и му даваше сили и го правеше неуязвим за всякакви страхове.

Без да каже дума, бръкна в джоба и извади откраднатите пари и двете торбички с диамантите и ги върна обратно в сейфа. Трави му помогна да подредят всичко така, че никой да не забележи, че е пипано. После затвори грижливо вратата, набра шифъра и се изправи.

Не говориха, докато Анди помагаше на Трави да си събере инструментите и да махнат кабелите, които изключваха алармената инсталация. Не бе и необходимо. Всеки знаеше какво чувства и мисли другият, защото очистващият огън бе минал и през двамата. Силата му щеше да ги изпълва до края на живота им. Преди да напуснат магазина Трави сложи чантата с инструментите си в един ъгъл, така че да я намерят на следващата сутрин, все едно, че някой я бе забравил. Вече не му трябваше.

Анди затвори вратата зад себе си, без да се старае да не вдига шум. Тя шумно се затвори и в същото време друг звук задейства полицейската охранителна система на два километра от къщата, защото Трави не си и направи труда да направи късото съединение.

Нямаше никакво значение. Двамата бавно се обърнаха към центъра на града, облян в светлина. Преди да стигнат следващото кръстовище, зад тях прозвуча сирената на полицейската кола. Колата ги настигна на петстотин метра от къщата на бижутера. Гумите изсвистяха и колата застана напряко на пътя. Отвътре изскочиха двама полицаи и насочиха оръжията си към тях.

— Не мърдай! Горе ръцете! И двамата!

Анди спря, но само за момент. После се усмихна и продължи.

— Майката Земя те обича, братко — каза той. — Не бива да се боиш от мен.

— Стой! — извика полицаят. В гласа му имаше паника. — Още крачка и ще стрелям!

— Братко, моля те! — отвърна нежно Анди. — Никога не насочвай оръжие към ближния си!

Полицаят стреля три пъти и Анди се свлече на земята. Откъде пазителят на реда можеше да знае, че Анди, който вървеше срещу него с разперени ръце, искаше само да го прегърне?