Вратата на друидите

6.

— Ходите ми по нервите, Варщайн! — каза Франке. Облегна се назад във въртящия се стол и започна да върти в пръстите си един молив, който бе извадил единствено за тази цел. — Търпението ми скоро ще свърши!

Варщайн не каза нищо. Откакто бе влязъл в кабинета на Франке, четири или пет пъти се бе опитал да каже нещо, но бе стигнал само до първите две-три думи. След няколко минути разбра, че Франке не го бе повикал да разговаря с него, а за да държи монолог. А на него се падаше да е слушател и да си затваря устата.

— Аз ви харесвам, Варщайн — продължи Франке. — Винаги съм ви харесвал, още от едно време, когато посещавахте лекциите ми.

Разпознавам хората с талант и още навремето разбрах, че у вас има голям потенциал. Това беше и причината, поради която ви извиках за проекта си.

Това си беше чиста лъжа. Единственият човек на света, когото Франке харесваше, бе той самият. Още като доцент в Нюрнберг се бе специализирал да открива млади сътрудници, за да си присвоява труда им и само това бе причината, поради която бе извикал Варщайн.

— Но постепенно започвам да се питам дали не направих грешка. Какво става с вас, Варщайн? Това, което преживяхте, сигурно е било много лошо, но вече минаха четири седмици! Проявих достатъчно търпение, но то вече свърши. Назначен сте да се грижите за електрониката и измерванията, а не да гоните духове! И само между другото, нека ви припомня, че за това получавате доста добра заплата!

— Не са духове — отвърна Варщайн.

— Така ли? А какво е тогава това тук? — ръката на Франке удари по една жълта папка, която самотно лежеше на иначе празното бюро.

— Факти. — Франке междувременно бе решил да му даде думата. — И освен това са моите лични бележки, които не са предназначени за вас.

Изглежда не подбра добре думите си. Настроението на Франке, което до този момент въпреки всичко все пак бе смесено, изведнъж се влоши.

— И за кого бяха предназначени? — попита той остро.

— За никого. — Трябваше да се овладее, за да не даде воля на яда си. Франке нямаше ни най-малко право да рови в личните му документи, но сега не бе моментът да изяснява това.

— За никого! — повтори Франке, отвори папката и взе да рови в листата. — Можете ли да си представите какво би станало, ако тези неща попаднат в погрешни ръце? Например на някой вестникарски лъжец?

— Изключено! Това са лични данни, които…

— …сте обработвал на компютър за пет милиона, който е тук, за да си вършите работата на него, а не за да ловите призраци! — прекъсна го Франке.

— Не са призраци! — Варщайн за стотен път се прокле, че не бе защитил данните по-добре. Просто бе подценил Франке що се отнасяше до способностите му на хакер и на безскрупулността му. Файлът недвусмислено бе отбелязан като личен.

— Ако сте прочел всичко, трябва да сте разбрал, че нещо с тази планина не е в ред. Франке въздъхна. Остави молива, сложи ръце под брадичката си и в продължение на две-три секунди го гледа с почти тъжен поглед.

— Бих предпочел да не бъда толкова директен, но се страхувам, че единственият, с когото нещо не е наред, сте вие.

— Но нима не виждате? — Вътрешният глас на Варщайн го съветваше да си затваря устата, но той не го послуша. Независимо, че не харесваше Франке, той не бе глупав. И човек трябваше да е съвсем сляп, за да не осъзнае значението на фактите, които бе събрал през последните няколко седмици.

— Планината е…

— Омагьосана? — предложи Франке.

Варщайн съвсем ясно усещаше в каква посока иска да го подмами Франке, но просто не бе в състояние да слуша все по-засилващото се предупреждение, идващо от разума му.

— Наречете го и така, щом искате — каза той ядосано. — Но не може да не сте разбрал, че някои неща не вървят както трябва. Машините полудяват, часовниците вървят назад, а хората изчезват и се появяват чак след два дни. Какво стана последната седмица? Какво стана с тримата мъже, които не можаха да си спомнят какво са правили в продължение на пет часа?

— Сигурно е само, че не са работили. Откъде да знам какво са си мислили? Що се отнася до останалите неща — може и така да се погледне на нещата, но от човек с техническо образование като вас очаквах малко по-друг начин на мислене. — Гласът му стана по-остър. — Какво значат всички тези глупости? Случва се машините от време на време да не вършат това, което се очаква от тях. Ако правилно съм разбрал фактите в така наречения ви доклад, става дума преди всичко за измервателните ви уреди, които не работят правилно. Може би грешката е там? Взехте ли под внимание и тази възможност?

— Лазерът работи безупречно. Не са верни само резултатите, които дава.

— Знам. — Франке се усмихна, отвори отново папката и запрелиства. — Какво е показало последното измерване? 1,3 милиона километра? Според мен вероятностите тук са две: или машините ни са много по-добри, отколкото мислехме и се поставили абсолютен световен рекорд в изкопаването на тунели, или невероятното ви изобретение просто не работи както трябва.

— Уредът работи безукорно и вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Подобен резултат е невъзможен.

— Вие го казвате. Нали сте учен или се лъжа? Във всеки случай вярвах го допреди известно време. Какво прави един учен, когато получи при експериментите си резултат, които просто е невъзможен? Търси грешката в експеримента. Или поне аз така съм учил и се опитах и вас така да науча. А какво правите вие? — Той сърдито затвори папката. — Опитвате се да изкривите истината, за да съвпадне с експериментите ви, а не обратното. Това не е много научен подход.

— Да, точно така. Това, което става тук, няма нищо общо с науката. Не и с нашите представи за знание.

Тези думи бяха най-голямата му грешка, но го разбра едва по-късно.

— Хопала! Ето, че стигнахме до същността на нещата, нали така?

— Знам, че звучи налудничаво, но…

— Да, така звучи!

— Но вие и сам го усещате! Има нещо в тази планина. Не знам какво е, но има. Влезте в тунела и се огледайте! Толкова е ясно, че почти може да се докосне. Говорете с хората! Разпитайте всеки работник поотделно! Те също го усещат. Страх ги е да влязат във вътрешността на планината. Вътре има нещо и ние го разбудихме!

Почти чу как капана щракна, още преди Франке да се наведе и да каже:

— Хайде, изплюйте най-сетне камъчето! Значи, смятате, че сме събудили някакъв дух или нещо подобно? Да не би да предлагате да спрем работите и да зарием тунела?

— Не съм казал подобно нещо! — започна да се отбранява Варщайн. — Но нещо става! Щом като не искате да ми повярвате, погледнете нещата от проклетата си научна гледна точка и ще признаете, че тук стават неща, които не можем да обясним. Запитайте се защо е така! — Бе се разпалил достатъчно и по реакцията на Франке разбра, че той е целял точно това.

— Варщайн, тук не се случва нищо тайнствено или необяснимо! — каза той спокойно. — Признавам, че и аз нямам обяснение за историята с деветнадесета бригада, но това не означава, че трябва да вярвам в призраци. Трябва ли да ви обяснявам, че във всички времена науката е имала много повече нерешени загадки, отколкото отговори? Добре, някои хора ги е страх. Просто хистерия и нищо повече. Много добре знаете, че след случки като тази преди четири седмици това е съвсем обичайно. Какво трябва да направя според вас? Да докарам магьосник с вълшебна пръчка, който да прогони злите сили?

— Това е несериозно.

— Несериозно е това тук! — удари с длан върху папката Франке. — Твърдите ми, че били факти! Не са! Това е научно-фантастичен роман, при това доста лош. Не за това ви плащат, Варщайн! — Тогава просто ме уволнете! — каза ядосано Варщайн.

— Така и ще направя. Но не веднага. Твърде добър сте, за да се лиша така изведнъж от вас. По дяволите, младежо, искам да ви помогна, не разбирате ли?!

— В такъв случай ме изслушайте! Ще ви отнеме само няколко минути!

— Не, не аз ще ви слушам. Вие ме чуйте!

— Но аз…

— До този момент — прекъсна го Франке с леко приповдигнат тон — разговорът ни беше, така да се каже, частен. Следва официалната част и ви съветвам да погледнете сериозно на нея. След онази история в тунела занемарихте работата си, за да не кажа, че съвсем я зарязахте. Вместо това прекарвахте ценното време за работа, занимавайки се с вашите глупости. Край на всичко това! Забранявам ви да правите повече изследвания в тази насока! Нито в работното, нито в свободното си време!

— Не съм ви крепостен! — инатливо отвърна Варщайн.

— Но сте мой подчинен. И като такъв ще вършите това, за което сте назначен, и повече нищо! И на първо място ще изоставите всичко, което може да забави работата ни по проекта.

— Няма да стане!

Франке се изсмя.

— Не е възможно да сте толкова глупав, Варщайн! Откакто стана онази история, прекарвам по-голямата част от времето си да отбивам атаките на вестникарските хиени, които само душат за сензации. Да не говорим пък за всички побъркани, които от четири седмици насам се стичат като за поклонение. Да сте забелязал, че през последните седмици утроихме броя на охраната и въпреки това мъжете са недостатъчни?

Въпросът беше риторичен и никой не очакваше отговор. Хартман не само бе утроил хората си, но бе превърнал и терена пред тунела почти в крепост. Що се отнася до това, Варщайн разбираше гнева на шефа си. Оградата около мястото бе подсилена и поставиха електронна сигнализация. През цялата нощ непрекъснато светеха огромни прожектори и патрулираха постове с обучени кучета. На практика не остана и квадратен метър земя наоколо, ненаблюдаван от видеокамери. Всеки влизащ автомобил биваше претърсван и макар че охраната нерядко измъкваше по някой скрит под товара пътник, някой все пак успяваше да се промъкне в лагера. А това усложняваше работата.

Да, що се отнасяше до тези неща, разбираше добре яда на Франке. Опитаха се да скрият за необяснимото произшествие в тунела, но това не трая и двадесет и четири часа. Резултатът отговаряше на опасенията на Варщайн, само че бе сто пъти по-лош. Хората от пресата се нахвърлиха върху работниците от тунела като ято акули, но това не беше най-лошото. Най-накрая журналистите си отидоха, след като бяха разнищили „чудото на Гридоне“, но след тях заприиждаха тълпи любопитни, поклонници на НЛО, окултисти, магьосници, религиозни фанатици, мошеници, „археолози“, ясновидци и безброй други луди, само че те не си тръгнаха толкова бързо. Някои от тях показаха невероятни хрумвания, на които при други обстоятелства Варщайн би завидял. Хората на Хартман бяха „свалили“ четири или пет групи с въжета, които се опитваха да се спуснат през нощта по отвесната скала в лагера и да влязат в тунела, а полицията в Лугано бе заловила един луд, който бе наел чартърен самолет и смяташе да се спусне с парашут над тунела. Първите дни приемаха всичко на шега и доста се посмяха, но смехът им скоро секна. Строежът бе превърнат не просто в крепост, но и в затвор. Никой не можеше да напусне мястото, освен, ако не беше спешно наложително.

— Имате ли поне малка представа, какво щеше да стане, ако хората бяха разбрали за това тук? — попита Франке и посочи папката.

— Нямах намерение да го разказвам на никого. Освен може би на вас.

— Това няма никакво значение. Ще престанете веднага с тези глупости! Приемете разговора като официално предупреждение. Второ няма да има. Гледайте вашата си работа и ще си останем добри приятели. Но ако я карате като през последните четири седмици, ще ви изхвърля, и то по-бързо, отколкото можете да произнесете името си. Разбрахме ли се?

— Мисля, че да — каза Варщайн и стана. — Може ли да си тръгвам вече?

Франке кимна, без да каже нищо, и Варщайн се обърна, но спря за миг и хвърли питащ поглед към папката на бюрото.

— Ще я задържа. Надявам се, само като куриоз, а не като доказателство пред съда. Между другото изтрих данните в компютъра ви.

Няма значение, помисли си Варщайн. Имаше копие на дискета, но и дума не отрони за това. Излезе от стаята, без да каже нищо. Навън бе започнало да се здрачава. По това време на годината вечерите бяха вече доста студени и Варщайн потрепери и сви рамене. Само след няколко крачки спря и погледна нагоре към планината. Чувстваше се странно. Току-що бе получил първата закана в живота си, при това не само за уволнение, а и за нещо много по-лошо, но въпреки това не се чувстваше нито уплашен, нито потиснат. Вместо това го изпълваше дълбока тъга, че не бе успял да накара Франке да го изслуша, и някакво далечно и смътно усещане за страх. Страх, който не бе свързан с неговата лична съдба или дори с току-що проведения разговор. Страхуваше се за планината.

Гледаше гигантската сянка над себе си и мислеше, че никога досега не му се бе струвала така могъща и величествена. Над Гридоне лежеше невидима сянка, която от ден на ден ставаше все по-мрачна. Беше сянката на приближаващото нещастие.

Начинът, по който наблюдаваше планината, също се бе променил. Преди гранитният колос бе просто планина, спящ великан, който се забавляваше от опитите им да му навредят. Възприемаше го като предизвикателство.

Сега се бе превърнал във враг, който вече не спеше. Дебнеше ги и изчакваше момента, в който да ги унищожи. От планината повяваше нещо заплашително и той не бе единственият, който го усещаше, вече не. През последните две седмици се наложи да освободят десетина работници, защото отказваха да влязат в тунела. А тези, които останаха, ставаха все по-нервни и раздразнителни. Често избухваха спорове, а на два пъти Хартман и хората му трябваше да се намесят, за да предотвратят сбиване. Франке наистина смяташе, че това не е нищо друго освен масова хистерия заради станалото с работниците и неочакваната ситуация на строежа, който трябваше да бъде превърнат в затвор. Това обаче не беше вярно. Всичко идваше от планината. Нещо идващо от нея тровеше мислите и душите на мъжете и то беше незабележимо и неудържимо.

Варщайн чу стъпки до себе си и видя Хартман, който явно от доста време беше около него и го бе наблюдавал.

— Здравей!

Хартман отвърна с бегла усмивка, посочи към вратата зад Варщайн и го попита:

— Зле ли мина?

— Не много. Обясни ми, че ще ме изрита, ако не правя, каквото той иска, но нищо повече от това. И без друго го казва поне по веднъж на някого.

— По-често — каза Хартман и се разтърси. — От няколко дни старият наистина е сложил бойното снаряжение. И преди си беше проклет, но от известно време насам е направо нетърпим.

— Шефовете винаги са такива. А и ми се струва, че такива трябва да бъдат — пише го в трудовите им договори. — Погледна нагоре към върха и допълни тихичко: — Но не сме ли всички такива по един или друг начин?

Хартман явно не разбра какво искаше да каже. След разходката им до Зарутер се виждаха по-често. Щеше да е пресилено да се каже, че са станали приятели, но Варщайн бе сигурен, че Хартман не е разказал нищо на Франке за посещението им в планината. Иначе просто щеше да налее още вода в мелницата му. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили и по някакъв начин Варщайн харесваше по-възрастния от него мъж. Но надеждата му, че и той е разбрал нещо от тайната същност на природата, не се бе изпълнила.

— И вие ли го усещате? — попита Варщайн.

Объркването в погледа на Хартман стана още по-голямо, но той прояви разбиране и гледа няколко секунди в същата посока.

— Мъжете са нервни. Настроението никога не е било толкова лошо като сега. Но нищо чудно — тук станахме като в затвор. Сигурно ще превъртим.

Казаните думи прозвучаха на Варщайн почти смешно от устата на човека, който бе едва ли не пазачът в затвора. Но се отказа да обяснява, че не точно това е имал предвид с въпроса си. Ако Хартман наистина не усещаше нищо от зловещата тъмнина на планината, толкова по-добре. Може би ще дойде момент, когато ще е важно да знае, че в целия хаос има някъде някой, който е имунизиран срещу отровата на планината. Варщайн си мислеше, че каквото и да се случи, Хартман няма да се повлияе от него.

Беше се излъгал. Хартман продължи така още половин година, но после Гридоне взе и него.

Когато излязоха на магистралата, водеща извън града, сами се убедиха в това, което каза шофьорът — че времето съвсем се бе объркало. Проливният дъжд секна. Облаците се разкъсаха и слънцето така силно блесна от ясното небе, че от улиците започна да се вдига пара. И всичко стана само за секунда.

— Невероятно! — възкликна Ломан, който седеше на мястото до шофьора и полагаше големи усилия да отрови въздуха в колата с цигарен дим. — За първи път виждам такова нещо!

Шофьорът спря чистачките, а след това с демонстративно движение включи вентилацията. Леденостудена въздушна струя удари Ломан в лицето. Той примига и дръпна силно от цигарата си.

— Така е от седмица — каза шофьорът. — Онзи ден падна градушка — буквално от ясно небе. Поклати глава и с нескрито движение погледна към табелата „Моля не пушете“, която бе точно срещу Ломан.

Журналистът погледна в същата посока и се ухили. Знаеше, че шофьорът няма да каже нищо, защото от този курс щеше да спечели повече, отколкото друг път за цял ден.

— Кога започна така? — попита Варщайн.

— Кое, времето ли? — Шофьорът се замисли за момент. — Може би точно преди седмица. Да, така беше.

— В деня, когато е станал атентатът срещу влака. — Ангелика изрече на глас това, което и той мислеше. — Мислиш ли, че може да значи нещо?

— Едва ли — отвърна бързо и доста по-високо Варщайн, гледайки предупредително към шофьора. Той сигурно бе свикнал с всякакви луди, които обсъждаха световните проблеми в колата му. Но все пак трябваше да бъдат по-предпазливи.

Факт беше, че нещата стояха точно така, както каза Ангелика. Не се и съмняваше, че появата на тези феномени не е никак случайна. Освен това той самият вече бе преживял подобно нещо.

През останалата част от пътуването, което продължи още около двадесетина минути, говориха за незначителни неща. Времето се промени още два пъти и когато накрая стигнаха до малка жилищна кооперация в едно предградие на Женева, отново валеше.

Ломан плати на шофьора и го помоли да изчака. Слязоха и притичаха свити под дъжда до къщата. Имаше шест звънеца, два от които бяха с еднакви имена. Ломан натисна единия от тях и нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Сградата нямаше навес и дъждът безпрепятствено се лееше върху тях. Вече не плющеше като преди, а валеше с малки, ситни капчици и беше леденостуден. Треперещ, Варщайн се огледа наоколо. Обстановката приличаше на самата къща — проста, дребнобуржоазна и малко позанемарена, но все още не съвсем западнала. От другата страна на улицата имаше еднакви къщи на по етаж и половина, подредени една до друга и с малки, също абсолютно еднакви градинки отпред. Варщайн се опита да си представи как се живее в подобна обстановка и мисълта за това го ужаси.

Нещо във вида на отсрещната улица го смущаваше, но не можа да определи какво е, защото се чу леко жужене и вратата се отвори. Тримата побързаха да се скрият от дъжда и влязоха в тесен, миришещ на застояло вход, потънал в полумрак. Ломан напразно търси ключа за осветлението и накрая тръгнаха така нагоре по стълбата. Дървените стъпала скърцаха под краката им.

Двете жилища с еднакви имена бяха на горния етаж. Вратите бяха затворени и Ломан за миг застана объркано отпред. В следващия момент протегна ръка да натисне звънеца. Вратата с отвори половин секунда, преди да докосне бутона. Срещу тях застана бледо женско лице с вдигната на строг кок коса.

— Да?

— Добър ден — каза усмихнато Ломан с такъв приятелски глас, че Варщайн и Ангелика си размениха изненадани погледи. — Казвам се Ломан. Надявам се, че не съм сбъркал адреса. Имахме уговорена среща с господин Хуерзе.

— Това е баща ми — жената посочи отсрещната врата. — Но не приема гости. Сигурно сте се заблудили. — Погледът и се плъзна бързо и недоверчиво по лицата на Варщайн и Ангелика и отново се върна на Ломан. — За какво става дума?

— Това ще обсъдя с баща ви — отвърна Ломан. — Сигурен съм, че ще ни приеме. Вчера говорих с него по телефона. Както казах, знае, че ще дойдем.

— Въпреки това не мисля, че…

Вратата на отсрещната страна на коридора се отвори и двамата едновременно се обърнаха натам.

— Какво има, Изабел? Гости ли имаме?

— Господин Хуерзе? Ломан се приближи с протегната ръка към мъжа и пое неговата. — Казвам се Ломан, сигурно си спомняте — говорихме два пъти по телефона.

Хуерзе примига. Очите му, които явно бяха силно късогледи и едвам различаваха човека срещу него, фиксираха Ломан по странен безпомощен и объркан начин.

— Ломан? Ах, да…вие…вие сте онзи германец, нали? — Той отстъпи крачка назад и ги покани да влязат. Дясната му ръка още държеше тази на Ломан. — Да, сега си спомних. Казвате, че имаме уговорка? За днес, така ли?

— Малко позакъсняхме — каза Ломан с извинителна нотка в гласа и пусна ръката на домакина. — Това са доктор Варщайн и госпожа Бергер, мои колеги. Надявам се, нямате нищо против, че ги взех със себе си.

Зад тях се затвори врата. Дъщерята на Хуерзе се приближи с бързи крачки и застана на пътя на Ломан.

— Не мисля, че баща ми може да говори с вас точно сега. Може би ще ми обясните за какво става въпрос.

— Моля те, Изабел, всичко е наред — обади се баща и. Гласът му звучеше много тихо и безсилно, за разлика от енергичния тон на дъщерята. — Хората са от университета. Имат няколко важни въпроса.

— От кой университет? И какви са тези въпроси? — искаше да знае дъщерята. Когато Варщайн видя нея и стария човек един до друг, му бе много трудно да повярва, че са баща и дъщеря. На пръв поглед си приличаха, но всъщност бяха много различни. Хуерзе бе прегърбен, безпомощен стар човек, на който по поведението и лицето му личеше, че отдавна е капитулирал пред живота, а дъщерята бе много будна и недоверчива. Варщайн веднага разбра, че бе грешка да я лъжат. Каквато и история да бе измислил Ломан, за да влезе при Хуерзе, нямаше да мине пред дъщеря му.

Самият Ломан явно също го бе разбрал, защото се опита да поправи думите на стареца.

— Не съм директно в университет, но работя за едно научно списание и…

— Репортер? — Изабел посегна да затвори вратата. — Не искаме да имаме нищо общо с репортери!

— Вие ме разбирате съвсем погрешно! Аз работя в научно списание, пиша статии по научни проблеми, разбирате ли? С колегите ми се интересуваме от това, което е станало в Аскона и…

— Не искаме да говорим повече за това! — остро отвърна Изабел. — Вашите така наречени колеги причиниха достатъчно злини на баща ми. Моля ви, вървете си!

— Но ние не търсим сензация! — увери я горещо Ломан. — Интересува ни чисто научната страна на феномена, уверявам ви. Давам ви думата си, че дори няма да спомена името на баща ви в статията, ако не желаете това…

Тя се поколеба. Може би за секунда, но това бе достатъчно за Ломан да направи крачка напред и да влезе в жилището, така че вратата вече не можеше да бъде затворена пред него.

— Ще направите наистина голяма услуга на науката — каза той към Хуерзе. — Няма да ви отнемем много време. Най-много половин час.

По израза върху лицето на Изабел личеше, че се двоуми. Сигурно неслучайно направи крачка встрани и застана между баща си и Ломан, така че им пречеше да се гледат в очи.

— Не зная… — каза тя най-накрая нерешително. — Баща ми е болен. Не бива в никакъв случай да се вълнува. Значи, половин час?

— Не повече — обеща Ломан. — Ако желаете, можете да останете.

— Добре. Но не очаквайте много.

Тя освободи вратата и ги покани да влязат. Следвайки нея и баща и, пристъпиха в жилището и попаднаха в малък, старомодно обзаведен хол. Тежки плюшени завеси скриваха и без това мрачния дъждовен ден и в първия момент Варщайн видя само очертания и сенки. Въздухът бе сух и миришеше на стари тапети и тютюн за лула, а под краката им дъските на пода скърцаха като стълбата отвън.

Изабел ги отведе до кръгла маса близо до прозореца и докато те сядаха, тя дръпна завесите. Баща и седна срещу Ломан. Изглеждаше уплашен, но и малко възбуден.

— Журналист в научно списание, а? Каква е тази глупост? — шепнешком попита Варщайн.

— Защо глупост? — ухили се Ломан. — Веднъж писах статия за списание „Гео“.

— И отпечатаха ли я?

— Не. Но все пак съм я написал. Какво всъщност искате? Нали наистина сме тук заради научната страна на случката, или не е така?

Варщайн замълча, защото всъщност не знаеше защо са тук. Досега Ломан само бе им казал, че ще говорят с някакъв човек — кой е и за какво точно ще е разговорът, не знаеха.

— Е, питайте! — Изабел седна на един стол. Макар че бе дръпнала завесите, в стаята не бе достатъчно светло.

Тъмнината сякаш се бе свила в тапетите и старите мебели. Ломан извади диктофон, сложи нова касета и погледна въпросително:

— Може ли да го ползвам?

— Да. Макар че още не знам какво ще искате да знаете. Баща ми не е бил във влака.

— Но сте бил на гарата, когато е дошъл и сте видял всичко? — обърна се Ломан към Хуерзе.

Възрастният мъж не реагира почти две секунди, после така силно заклати глава, че Варщайн се изплаши.

— Отдавна беше, почти една година има оттогава. Но въпреки това си спомням всичко, сякаш беше вчера. Исках да се върна. Дъщеря ми ми подари това пътуване за седемдесетия рожден ден. Вече си бях купил билета и имах още малко време до влака. Застанах на перона да чакам и наблюдавах хората. На перона човек може да види интересни хора.

— Да, така е — потвърди с усмивка Ломан и предпазливо се опита да върне домакина на първоначалната тема на разговора.

— И тогава се появи онзи влак, нали? Бърз влак, който не е бил обявен.

Варщайн не изпускаше от поглед дъщерята на Хуерзе. По лицето и не личеше никаква реакция, но му се искаше Ломан да е малко по-предпазлив в думите.

— Не знам. Не бях поглеждал разписанието. Толкова са сложни, че и без друго нямаше нищо да разбера. Изабел ми бе описала всичко най-подробно. Но се уплаших, когато се появи влакът. Помислих си, че часовникът ми е спрял, защото имаше още половин час.

— Не е бил вашият влак, нали? — предположи Ломан.

— Не. Изглеждаше… смешно.

— Смешно?

— Странно. Въобще не приличаше на истински влак. Беше много по-голям и… и въобще не като железница.

Чак сега Варщайн разбра за какво говореше Хуерзе. Явно през живота си не бе виждал преди това съвременен бърз влак, а още повече пък локомотив на ICE. Варщайн никога не бе ходил на гарата в Аскона, но бе виждал снимки оттам. Сградата не бе на повече от две години, но архитектите доста се бяха постарали да я направят да изглежда на възрастта на града. И в обстановка като тази свръхмодерното високоскоростно чудовище сигурно е изглеждало още по-странно.

— Какво се случи после?

— Изведнъж всички се раздвижиха, не знам защо. Отведнъж изникнаха мъже в униформи, отвсякъде и… и всички тичаха нанякъде. Беше много шумно и после… после казаха всички да се махнат от перона. Дойдоха и полицаи.

— А с вас какво стана? — попита Ангелика.

— Ами… мен не ме видяха — Хуерзе се изсмя като дете, което изказва за успешно бягство. — Седях съвсем накрая, разбирате ли, в сянката, защото вече не мога да стоя много на слънце, А те бяха толкова възбудени, че изобщо не ме забелязаха. В първия момент се уплаших. Влакът беше толкова странен и хората така разтревожени. Но продължих да гледам.

— Нещо с влака не беше наред, нали? — попита тихичко Ломан.

— Можете да го кажете и високо — отвърна Хуерзе. — Първо не го забелязах, но после видях.

— И какво беше? — попита Варщайн.

Хуерзе се обърна към него, а върху челото на дъщеря му се образува отвесна бръчка в знак на неодобрение. Наум Варщайн си каза, че трябва да внимава. Възрастният човек явно не беше в състояние да се концентрира върху повече от един събеседник. Не биваше да го подлагат на кръстосан разпит, ако не искаха да изгуби нишката на спомена си. Или дъщеря му търпението си.

— Първо си помислих, че е горял. Отстрани беше съвсем черен. И един прозорец беше счупен, спомням си. Но по много необичаен начин. Стъклото беше съвсем мътно, като матирано, но имаше безброй пукнатини. И пукаше.

— Пукаше? — С ъгълчето на очите си Варщайн забеляза, че Ломан тъкмо се канеше да зададе друг въпрос и едва забележимо кимна с глава. Ломан разбра и изчака.

— Като автомобил, когато спира. Но не само двигателя. Целият влак… тракаше сякаш се движи, разбирате ли? Но не се помръдваше от мястото си.

Варщайн знаеше какво искаше да каже старият. Умора на материала. Това беше звукът на горещ метал, който се охлажда и се изравнява с околната температура. Но тези влакове не се нагорещяваха независимо с каква скорост се движеха. Дори нямаха и двигател, който загрява. Колелетата се задвижваха от много сложна система от срещуположни магнитни полета и единствената топлина, която възникваше, бе от триенето на стоманата върху релсите.

— Тогава извадиха хората от влака — продължи Хуерзе. — Беше много смешно!

— Хората? Искате да кажете пътниците?

— Не, само тези от локомотива. Струва ми се, че други въобще нямаше. Аз поне не видях, макар че бях много близо. Затова си и спомням — такъв голям влак, пък нямаше никой в него.

— Как така никой? — попита Варщайн. Преди Хуерзе да отговори, на вратата се позвъни. Дъщеря му изненадано погледна нататък, но бащата не обърна никакво внимание.

— Моля, извинете ме за момент. Веднага се връщам.

— Да, разбира се. — Варщайн изчака тя да излезе от стаята. — И какво стана с хората от влака?

— Не знам точно. — Върху лицето му се четеше напрежение. Явно му беше доста трудно да си спомни или пък неприятно? — беше отдавна…, а и аз бях най-отзад, към края на влака. Но видях, че…, че се движеха някак…странно.

— Искате да кажете, много бавно?

— Не, напротив — много бързо. — Хуерзе се засмя. — Дъщеря ми има такъв един много модерен киноапарат. Понякога се забавляваме, като пускаме филма много бързо. Хората тогава се движат много смешно.

— И така се движеха хората от влака? — попита Варщайн.

— Отначало да. После ги хванаха, но първо беше много смешно. Единият дори удари полицая, но мисля, че го направи неволно. Отиде до него и само вдигна ръка, но всичко стана толкова бързо, че го събори на земята. И гласовете им бяха странни. Цвърчаха като птици. Той изхихика. Явно споменът го развеселяваше. — Да, да, също като птици…

През затворената врата на стаята чуха как Изабел отвори входната врата и разговаря с някого.

Варщайн се заслуша за момент, но не можа да разбере нищо от разговора.

— Е? — попита Ломан. Въпросът бе към Варщайн, който се обърна към него и го погледна. — Съвпада, нали? Оттогава влакът е изчезнал. Бундесбаан го е изтеглила от експлоатация. А струва над сто милиона марки! Мисля, че сега го разглобяват парче по парче.

Финансовото положение на Бундесбаан ни най-малко не интересуваше Варщайн. За сметка на това пък страшно го вълнуваше това, което Хуерзе разказа за мъжете, излезли от влака.

— Друго нещо направи ли ви впечатление? Как изглеждаха, как бяха облечени? Хуерзе поклати глава.

— Косата им. Всички бяха с побелели коси. И четиримата. Един от тях се разкрещя и почти веднага падна. — Той направи рязко движение с ръка, за да покаже: — Сякаш някой го бе бутнал. Но зад него нямаше никой.

— Паднал много бързо? — Ломан погледна въпросително. — Страхувам се, че не разбирам съвсем как…

— Стига! Достатъчно!

Гласът на Изабел бе толкова остър, че Варщайн и останалите ужасено подскочиха и едновременно се обърнаха към вратата. Дъщерята на Хуерзе стоеше пред тях като самият Ангел на отмъщението. Вече не бе строгата надзирателка, а истинска фурия с червено от яд лице.

— Изчезвайте! Веднага!

— Но…, но какво е станало? — попита стъписано Ломан. — Искахме само…

— Вие сте един лъжец! — прекъсна го разярено Изабел. — Правилно не ви повярвах в началото! Не пишете за никакво научно списание, господин Ломан или както и да се казвате! Вие сте от онези помияри, които само търсят сензации и заради това сега използвате един болен стар човек! Само за да си напишете мръсната статийка!

— Но, моля ви, госпожо Хуерзе, нека ви обясня… — подхвана Варщайн, но единственият резултат беше, че сега гневът на Изабел се насочи към него.

— А вие не сте никакъв доктор, а просто още един лъжец! Вървете си! И тримата! Преди да съм извикала полицията да ви арестува!

Ломан искаше да обясни, но Варщайн знаеше, че така нещата ще станат още по-лоши. Бързо стана, хвърли към журналиста съзаклятнически поглед и се обърна към Изабел:

— Страшно съжалявам… Извинете ни, че се вмъкнахме под фалшив предлог, но мога да ви уверя, че нещата не са такива, както може би смятате в момента.

— Не ме интересуват вашите уверения! Вървете си и ако прочета само една дума от този разговор в някой вестник, че ви дам под съд, обещавам ви.

Варщайн се предаде. Нямаше смисъл да се опитва да продължава разговора. А и сигурно вече нищо нямаше да научат от възрастния човек. Без да кажат дума, излязоха от стаята. Когато бяха в антрето, Хуерзе се обади:

— Часовникът ми спря. Оттогава не работи. Имам го от четиридесет години, но вече не работи.

Ломан понечи да се обърне към него, но Изабел го хвана за лакътя и го избута пред себе си. Две секунди след това вече бяха навън.

— Ще гледам на прозореца как ще си отидете — каза Изабел. — Ако след две минути не сте изчезнали, ще извикам полицията. — Тя така силно тръшна вратата, че Ломан направи крачка назад.

— Какво, по дяволите, става тук?! Ума ли си изгуби тази жена?

— Не. Току-що ни показа, че не си заслужава човек да лъже. — Варщайн посочи с глава към стълбището. — По-добре наистина да тръгваме. Струва ми се, че заплахите не бяха напразни.

— И какво ще ни направи? — попита Ломан. — Нали полицията няма да ни разстреля само защото сме излъгали на дребно, защото сме били в нужда?

Въпреки това обаче се присъедини към двамата надолу по стълбите.

— И как толкова бързо разбра кои сме? — попита Ангелика. През цялото време не бе отронила нито дума, но сега бе пребледняла и ръцете и трепереха.

— От посетителя — отвърна Варщайн. — Нали помниш, че се позвъни на вратата? Когато стояхме пред входа на къщата и чакахме да ни отворят, нещо ми направи впечатление. Не знаех точно какво е, що сега вече знам.

— Така ли? — попита Ломан със скрита ирония. — И какво беше то?

— Синият фиат. Беше паркиран на отсрещната страна на улицата.

— И какво му е толкова странното на този фиат?

— Вече го бях виждал преди това — на летището. За малко да го блъснем, когато тръгвахме.

Ломан спря на място.

— Момент, момент. Да не искате да кажете, че някой ни преследва?

— Така изглежда — каза Варщайн. — Освен това щеше да е по скоро учудващо, ако Франке не ни бе проследил. Хващам се на бас, че още е тук.

Ломан не отвърна нищо и по-добре, защото Варщайн щеше да изгуби баса. Синият фиат вече не беше тук. За жалост и таксито им също. Следващата телефонна кабина беше на половин час път от мястото, където се намираха. Тримата закрачиха свити под усилващия се дъжд.