Вратата на друидите

16.

Първият хеликоптер бе последван от още два, които малко след това кацнаха на тясната крайбрежна улица. От тях слязоха повече от двадесет войници и блокираха улицата в голям полукръг. Който не се бе уплашил от хеликоптерите, сега веднага се отдръпна при вида на въоръжените мъже. Това, което полицаите на Роглер не успяха да направят за цял час, войниците сториха за по-малко от пет минути. След малко наоколо се виждаха само те. От другата страна седяха странните пъстроцветни фигури, наклякали около огньовете, заради които всъщност въоръжените бяха дошли.

Отделението се командваше от военен с отличителните знаци на майор. Не бе необходимо да дава много заповеди, защото въоръжените мъже явно много добре знаеха какво точно трябва да правят и толкова бързо и прецизно изпълняваха задачите си, че за всеки наблюдател веднага стана ясно, че хората са от добре тренирана елитна част. На разстояние двеста метра от двете страни на улицата бяха поставени бариери, а няколко души обградиха отдалеч лагера на неподвижно седящите мъже, образувайки верига между тях и езерото, за да ги откъснат и от тази страна. Вече бе станало ясно, че шаманите и магьосниците са друиди, последните Пазители на света. Никой от тях сякаш не се интересуваше какво става наоколо.

Майорът чакаше. Бе получил заповед да обгради групата на брега, но да не предприема нищо, докато и те нищо не правеха. Тайно се питаше какво в тези явно полудели мъже налага да се използва елитна част като неговата, подготвена за близък бой, но въобще не постави заповедта под въпрос, а я изпълни дума по дума. Времето минаваше — пет минути, десет, половин час, после цял. Никой от войниците не помръдваше. От време на време зад осветените прозорци от другата страна на улицата се появяваше сянка или се отваряше някоя врата, но веднага след това бързо се затваряше, защото пред всяка от сградите стоеше пост и никой нямаше право да напуска дома си.

След първия час измина втори, течеше вече и третият, когато застиналите неподвижно фигури от другата страна на улицата започнаха постепенно да се отърсват от вцепенението си. Това стана по начин, който бе също толкова странен, колкото и изминалите часове на абсолютна неподвижност. Раздвижиха се всички едновременно като в някакъв танц, бавно, с отмерени, почти церемониални движения, всеки по свой начин, но сякаш следвайки едно общо за всички правило. Майорът имаше чувството, че наблюдава събуждането на голяма, неимоверно сложна и невероятно прецизна машина. Сякаш всеки жест на стотината мъже имаше точно определено значение. Вдигането на една ръка предизвикваше раздвижването на друго тяло, повдигането на клепачите — обръщане, вдишването — крачка. Както зъбните колела задвижват голям механизъм, така и тези движения и жестове бяха свързани помежду си и тяхната цялостност водеше до нещо по-голямо, единно, което бе много повече от сумата от всички отделни части и можеше да предизвика нещо още по-голямо. Доста време мина, докато разбере какво точно стана. Небето! Движенията на светлините и танцуващите форми вече не бяха произволни, а по някакъв необичаен начин отразяваха движенията на друидите. Не можеше точно да се разбере кое на какво реагираше — светлините по небето на движенията на мъжете или обратното — движенията на групата следваха фигурите над главите им. Но беше все едно. Майорът бе получил заповедите си, и то точно за такъв случай и ги изпълни съвсем последователно.

Радиостанциите, с които бяха снабдени всички негови войници, все още не работеха, но и това бе предвидено. Той вдигна ръка над главата си, направи бърз заповеден жест и веригата въоръжени мъже от тази страна на стената започна да се стеснява, без да прекрачва границата с парка. В същото време един от войниците, който бе на покрива на една от къщите отсреща, започна да дава сигнали с прожектор, насочени към езерото. Секунда по-късно им бе отговорено от мигаща бяла светлина, която се намираше на половин километър навътре от брега. Чу се шум от моторница и след малко една сянка се плъзна към брега. На мостика се забелязваха знаците на италианската морска полиция, но вътре стояха мъже в същите униформи като тези на войниците. Моторницата спря на петдесет метра от брега и остана там.

Майорът имаше заповед да попречи на друидите да напуснат парка, но иначе в никакъв случай да не се намесва независимо какви правеха те.

Междувременно те вече бяха свършили странния си танц и бяха напуснали местата си около огньовете. Сега един след друг се обръщаха и с бавни, също церемониални крачки започнаха да се приближават към брега.

Майорът се отърси от вцепенението си. С учудваща за неговата възраст и фигура пъргавина прескочи стената и затича към брега. Друидите продължаваха да вървят много бавно и не му беше трудно да ги задмине. Стигна да наредените около брега войници преди първия от мъжете. Не се наложи да нарежда на войниците какво да правят.

Те образуваха верига зад и от двете страни на своя командир и вдигнаха оръжията пред гърдите си. Движението бе достатъчно красноречиво, за да го разберат приближаващите се мъже. Въпреки това не спряха. Движеха се много бавно и по начин, който накара майорът да изпита неприятното чувство, че няма да може да ги спре. Или поне не и без да приложи сила.

До този момент не бе забелязал, но времето, през което бе наблюдавал неподвижните фигури, бе променило нещо в него. Когато пристигна, сметна мъжете просто за странни, а сега го плашеха. Изпитваше страх не заради необичайния им външен вид. От тях сякаш струеше нещо невидимо, но толкова силно, че имаше усещането, че може да го докосне. Някаква аура от сила и прастари знания, които докосваха нещо в майора и го караха да потреперва. Не изпитваше страх в истинския смисъл на думата, но трябваше да преодолее себе си, за да излезе отпред и да вдигне ръка. Жестът му не бе и наполовина толкова убедителен, колкото му се искаше.

— Стой!

Не очакваше, но процесията за миг наистина спря. В същото време светлините над главите им започнаха да мигат, формите и цветовете да се променят. Бе странен, недействителен момент. Сякаш времето за секунда бе спряло. Внезапно го обзе страх. Не от това, което можеха да кажат или да направят мъжете пред него, а от това, което бяха.

Една от фигурите се отдели от редицата и тръгна към него. Бе прастар мъж в бели одежди с азиатски черти на лицето. На главата му имаше бял тюрбан. На две крачки от майора спря и погледът му го прониза до костите. Ръцете му започнаха леко да треперят. С последни усилия на волята запазваше външно спокойствие.

— Моля те, освободи пътя — изрече старият. Говореше език, който майорът никога не бе чувал, но въпреки това разбра всяка дума.

— Не мога. Съжалявам, но имам заповед. Моля ви, бъдете разумни и се върнете.

Древните очи в сбръчканото лице го изгледаха пронизително още веднъж, после мъжът се усмихна, обърна се и без да бърза, се върна при своите. Веднага след това процесията отново тръгна.

Майорът не бе изненадан, но бе ужасен. За първи път, откакто бе войник и офицер, не знаеше как трябва да постъпи. Заповедите, които му бяха дадени, бяха еднозначни: не биваше да позволи мъжете да напуснат пространството между улицата и брега. Но освен това знаеше, че няма да успее да ги спре. Какво трябваше да направи? Да нареди стрелба по тези възрастни хора?! Потисна решително страха си, направи крачка срещу мъжете и разпери ръце.

— Спрете! Не можете да продължите!

Те, разбира се, не спряха, дори не намалиха крачките си. Приближаваха се бавно към майора и когато стигнаха до него, се случи нещо странно. Той бе решен в краен случай да ги спре с ръце, но когато първият от старците стигна на половин метър от него, той отстъпи крачка назад. Невъзможно бе да ги докосне.

— Спрете! — гласът му звучеше почти отчаяно. — Не се приближавайте!

Мъжете продължиха напред. Първите стигнаха веригата от войници на брега и тук се повтори същото, което стана с техния командир. Един след друг се отдръпваха встрани — против волята си, но и без колебание. Майорът вече виждаше катастрофата, но не бе в състояние да реагира.

Нервите на единия от войниците не издържаха и със слаб вик той вдигна оръжието си, насочи го към идващите срещу него и стреля.

Пушката избухна в лицето му. Пламъци и метални парчета го обезобразиха, разкъсаха дясната му ръка и униформата му отпред почерня. С неистов писък той хвърли оръжието, строполи се на земята и започна да се търкаля.

Майорът пръв стигна до него. Войникът се превиваше от болка и бе закрил с две ръце кървящото лице, но командирът много добре знаеше какво има зад дланите му. Познаваше унищожителното действие на тези оръжия достатъчно добре, за да се заблуди и за секунда, че може да помогнат на нещастния младеж. Дори бе истинско чудо, че въобще остана жив. Не беше много сигурен дали изобщо е някаква пощада. Коленичи до умиращия и тъкмо протягаше ръце към него, когато чу зад себе си заповеднически глас:

— Не!

Инстинктивно дръпна ръце и погледна нагоре. Над главата му стоеше млад мъж, целият облечен в черно. За майора бе загадка как се бе озовал тук. Освен, че войниците бяха оградили всичко наоколо, бе сигурен, че и преди това не го бе виждал наблизо. Но това далеч не бе най-странното в новодошлия.

Мъжът пристъпи крачка напред към ранения. Един от войниците се опита да му прегради пътя, но не успя. Мъжът се усмихна и след секунда нервната решителност върху лицето на войника бе заменена от безгранично учудване. В следващия миг сне оръжието и отстъпи крачка встрани.

Непознатият клекна до ранения войник. Майорът веднага се отдръпна, но този път не от страх. Чувството бе различно от това, което изпита при близостта на друидите. Човекът тук не го плашеше, но излъчваше невероятен авторитет, който нямаше нищо общо със сила. Бе авторитетът на човек, който прекрасно знае какво върши и го върши правилно. Застинал от учудване и страхопочитание, майорът видя как той внимателно отстрани ръцете на войника от лицето му и безкрайно предпазливо докосна самото лице.

Войникът хленчеше от болка и се опита да избута ръцете на непознатия. Но след това изведнъж така се отпусна, че майорът не бе сигурен дали е още жив. После видя, че гърдите му леко се повдигат и спадат. Дясното му око бе цялото в кръв, но лявото бе отворено и спокойно наблюдаваше мъжа. В него нямаше нито страх, нито болка.

— Не се страхувай, братко — каза непознатият. Усмихна се и макар че усмивката му не бе насочена към майора, той също изпита надеждата и топлината, които тя излъчваше и с които изпълни ранения. Този непознат поне щеше да му отнеме болката и страха в последните мигове. Нямаше значение кой е и как и защо бе дошъл.

В това време процесията на друидите достигна водата. Майорът не можеше да каже какво точно бе очаквал, но във всеки случай не и това. Мъжете просто продължиха напред. Водата стигаше до глезените им, после стигна до коленете им, накрая до хълбока, но те все продължаваха да вървят. Ще се удавят, помисли си той. Може би се чувстваха ненараними заради фокусите, които бяха правили, но единственото, което щеше да се случи сега, бе във водата да се появят сто трупа.

— Спрете! — заповяда майорът. Скочи и извика още веднъж, този път по-силно: — Спрете ги!

Двама-трима войници наистина се опитаха да изпълнят заповедта, но дори не успяха да се доближат до мъжете. Те продължиха невъзмутимо пътя си.

— За Бога, спрете! — викаше майорът.

Виковете му заглъхнаха нечути от никого. Водата вече стигаше до гърдите на друидите.

Майорът вдигна ръка. Двигателят на моторницата проехтя в тишината. Мъжете в лодката вдигнаха оръжията и дадоха залп. Точно пред друидите водата изригна във висок стълб в начертана сякаш с линеал права линия. Въпреки това не спряха. Водата вече стигаше до шията им.

За момент майорът съвсем сериозно премисли възможността да заповяда огън. Не беше ли по-добре да се разминат с двама-трима ранени, отколкото бездейно да гледат как стотина мъже отиват на сигурна смърт, тласкани от някакво религиозно безумие.

Не се наложи да взема това решение. Прожекторът на полицейската моторница започна да трепери. Светлините в небето замигаха още по-силно и до брега внезапно долетяха изплашени викове и писъци. Водната повърхност вече не бе гладка. От центъра на процесията в полукръг започнаха да се надигат все по-високи вълни и моторницата взе силно да се клатушка. Вълните не бяха достатъчно силни, за да я преобърнат, но войниците изобщо не можеха да се прицелят.

— Проклети идиоти, убийте се тогава! — прошепна майорът. Мъжете продължиха невъзмутимо напред и след няколко секунди черните вълни на Лаго Маджоре се затвориха над главите им.

Пътуването през тунела приличаше на някакъв кошмар. Варщайн знаеше, че едва ли е изминал и половин час, защото дрезината бе като онези, които бяха използвали преди при строителството на тунела и макар че наоколо бе абсолютен мрак, можеше да почувства скоростта, с която се движеха. Но и за тримата този половин час се превърна във вечност, в която всяка секунда бе изпълнена със страх и очакване за нещо лошо, което дебнеше в тъмнината.

За разлика от друг път този страх бе съвсем конкретен, защото бездънният мрак тук не бе просто липса на светлина, а като че ли екран, върху който се проявяваха ужасите, родени от подсъзнанието им. Независимо от всичко, което се бе опитвал да си втълпи по пътя към тунела, безкрайно се радваше на обстоятелството, че с мислите и желанията си можеха да влияят на действителността. Досега това обстоятелство действаше като благословия.

Но можеше и да не продължи да е такова. Тук, в тази черна и сякаш безкрайна тръба, където бяха сами със себе си и страховете и очакванията си, новите им способности можеха да се окажат и проклятие, дори смъртна опасност. Желанието на Ломан бе достатъчно, за да получат превозно средство, и може би и страхът му пред ужасите на тъмнината или пък тези на Ангелика, или дори неговите собствени щяха да са достатъчни, за да приемат тези ужаси образ. Варщайн се опита да мисли за нещо друго. Но колкото повече си налагаше да не мисли за страха си и за апокалиптичните ужаси, толкова по-настоятелно мислеше за тях. Затова поне за него пътуването бе като пътуване към Ада, през което време остаря със сто години. Накрая пред тях просветля. Не беше краят на тунела, защото светлината бе жълта и много твърда, за да е естествена, а и навън все още бе дълбока нощ. Макар че дрезината се движеше с двадесет или тридесет километра в час, те се приближаваха доста бавно към светлината. Варщайн прецени, че трябваше да изминат още два-три километра, преди да различат някакви очертания в размитата светлина.

Целият тунел бе силно осветен не само от лампите на тавана, а и от множество прожектори, които явно не бяха от обичайното осветление на строежа, а бяха поставени допълнително, за да осветяват нещото, което се намираше на релсите пред тях. Дрезината намали ход и когато се приближиха до осветената част, съвсем спря. Варщайн не каза нищо, но забеляза, че Ломан, който я управляваше, не бе докоснал нито един от контролните уреди. Без да продумат, слязоха и се приближиха до двата влака, поставени един до друг върху релсите. Стъпките им ставаха все по-бавни и накрая съвсем спряха. Изминаха няколко безкрайни секунди, преди Ломан да наруши тежкото мълчание.

— Така значи… Ето го и терористичното нападение! — Гласът му звучеше уплашено.

Варщайн не бе в състояние да произнесе и дума. От тримата той най-добре можеше да се досети какво щяха да видят.

Двата влака щяха да си приличат като две яйца, ако не бе коренно различният им външен вид. И двата бяха свръхскоростни ICE 2000 на Дойче Бундесбаан и бяха не по-стари от две години, защото това поколение влакове бяха пуснати едва наскоро. Въпреки това единият изглеждаше така, сякаш стои тук най-малко от век, дори цяла ера.

— Така си и знаех — каза Ломан. — Излъгаха… излъгаха цял свят!

— Господи, какво е станало с тях? — прошепна Ангелика. Изглеждаше дълбоко потресена и уплашена, както и Варщайн. Дори да знаеше отговора на въпроса и, сега не бе в състояние да каже нищо. Силите не му достигаха даже да отмести поглед от полуразрушения влак, изправен пред тях като символ на преходността на всяко човешко творение. Вместо него отговори Ломан.

— Във всеки случай не са били терористи, освен ако не са измислили ново определение на понятието бомба със закъснител. — Той се засмя, но това не разведри обстановката, а накара Варщайн да потрепери. По лицето на Ангелика се изписа сковаващ страх.

— А това сигурно е другият влак — посочи Ломан вторият ICE. — Онзи, за който разказваше старецът. Докарали са го тук, затова повече не е видян. Невероятно!

— Какво е невероятно? — поиска да разбере Ангелика. — Искали са просто да го изследват на спокойствие и…

— Знаете ли колко струва едно такова нещо? — прекъсна я Ломан. — Не става дума за някаква си количка, пиленце. Тези чудесии струват милиони, страшно много милиони.

— Е, и какво от това? — продължаваше да не разбира Ангелика.

— Мислите ли, че Дойче Бундесбаан ще прибере просто така два влака, които струват сто милиона марки и ще ги държи тук цяла година, ако не става дума за нещо много голямо?

— Едва ли — чу се глас зад тях. — Освен това се заблуждавате. Струват повече от двеста милиона парчето.

Варщайн, Ломан и Ангелика се обърнаха едновременно, а Франке излезе иззад влака и продължи с лека усмивка:

— Цифрите бяха малко поразкрасени, защото се страхуваха, че пътниците ще реагират още по-остро при следващото увеличение на цените. Като се прибавят и вагоните, пред вас стоят почти половин милиард марки. Впечатляващо, нали?

Зад него се показа още една фигура. Мъжът едва ли беше много по-млад от Франке, но бе доста набит и затова изглеждаше по-грубоват. Косите му бяха посивели, а погледът бе проницателен и буден. Очите непрекъснато се движеха и не изпускаха и най-малката подробност. Бе облечен в тъмносив костюм, който явно бе скъп, но сега изглеждаше така, сякаш бе спал с него поне три дни. Макар че бе нащрек, мъжът бе доста изтощен. Дясната му ръка небрежно бе пъхната в джоба на сакото и Варщайн предположи, че държи оръжие.

— Франке! — Ломан пристъпи крачка напред, но веднага се закова на място. — Франке, вие?!

— Моля! — Франке вдигна ръка, но Варщайн не можеше да каже дали жестът бе насочен към Ломан или към мъжа с него, който бързо се озова плътно до доктора. Бе по-нисък с цяла глава от Ломан, но Варщайн не се съмняваше и за секунда, че бе много по добър от журналиста, ако се стигнеше до физическа разправа. Франке не бе глупак. Без съмнение вече бе разбрал кой бе Ломан и що за характер имаше.

— Много добре разбирам, че не сте благоразположен към мен, господин Ломан — продължи Франке. — И от ваша гледна точка вероятно имате право. Но сега не е моментът да се занимаваме с лични неща. Сигурен съм, че господин Варщайн ще го потвърди.

— Ще ви покажа за какво е моментът! — каза заплашително Ломан и разтърси рамене. Изгледа придружителя на Франке със сърдит, но определено предпазлив поглед, очаквайки той или Франке да реагират по някакъв начин на думите му. Вероятно все още не е разбрал за какво става дума, помисли си Варщайн. Или пък не искаше. Франке изобщо не му обърна внимание. Мина покрай него и застана плътно до Варщайн.

— Много време ви трябваше. Вече се страхувах, че няма да успеете. Но виждам, че не съм се излъгал във вас.

— Както и аз във вас — каза Варщайн и веднага се запита защо го каза. Франке беше прав — сега не бе моментът за глупави игрички.

За момент Франке сведе поглед и придоби тъжен вид.

— Разбирам ви. Все още ме мразите. Жалко.

— Да ви мразя? — Разумът му крещеше, че сега всяка секунда е твърда ценна, за да я пропиляват с взаимни обвинения, но думите твърде дълго бяха чакали да бъдат казани и просто трябваше да излязат.

— И защо да ви мразя, Франке? — попита той ехидно. — Разрушихте живота ми. Сринахте кариерата ми, докарахте ме до просешка тояга и за капак се погрижихте и бракът ми да отиде по дяволите. Наистина ли мислите, че съм ви сърдит за няколко дреболии? Несправедлив сте.

— И вие към мен също — каза напълно сериозно Франке. — Прав сте, всяка ваша дума е вярна. Ако имаме възможност, ще направя публично опровержение и ще поправя всичко, което е по силите ми. Но тогава смятах, че съм прав. И смятах също, че така трябва да постъпя. Ако ме изслушате само за момент, ще разберете всичко.

— Трябва ли да го направя? — Варщайн сви юмруци. Бе само израз на безсилието му, но Франке проследи движението. — Кажете ми една-единствена причина да не ви разбия главата ей сега.

Придружителят на Франке отново направи крачка към него, но той вдигна бързо ръка.

— Оставете, Роглер. Не го мисли сериозно.

— Така ли?

— Да. Не и след като видяхте това тук. Знаехте какво ще намерите, нали? Затова и дойдохте тук, а не отидохте в Аскона.

Думите не бяха казани като въпрос и Варщайн замълча. Франке можеше да изтълкува мълчанието му и погрешно, но имаше чувството, че каквото и да кажеше в момента, ще направи ситуацията още по-лоша. През изминалите три години не бе имало и ден, в който да не си я представя поне веднъж и в най-различни варианти, но винаги с един и същ край: Франке стоеше пред него и си признаваше кой тогава е бил прав. Въпреки това сега бе друго. Не се усещаше победител, нямаше и следа от облекчение. Борбата им, която от самото начало бе толкова неравностойна, вече бе свършила и той бе несъмненият победител. Това продължи обаче до последната секунда, когато осъзна, че победител няма.

— Е, добре. Какво искате, Франке?

— Нужна ми е вашата помощ — отвърна Франке. Лицето му остана напълно безизразно, но Варщайн усети каква огромна борба трябваше да води със себе си, докато изрече тези думи.

— Моята помощ? — повтори стъписано той.

— Моля ви, Варщайн! — Изведнъж от самообладанието на Франке не остана нищо. Мъчително поддържаната маска на спокойствие и престорена неангажираност се свлече и зад нея се показа истинският Франке — един отчаян мъж, който бе на края на силите си. — Кажете ми, каквото искате. Можете да правите с мен, каквото искате. Ако наистина смятате, че трябва да го направите, дори ме убийте, но не сега! Помогнете ми да оправим тази бъркотия тук!

— Но… аз не мога — отговори Варщайн, както си и беше в действителност. Бе объркан, защото усети, че това, което каза Франке, бе напълно искрено. Изведнъж осъзна, че той очакваше от него помощ, която не можеше да му даде. В същия момент му стана ясно, че е вярно и обратното — въпреки всичко се бе надявал Франке да може да му помогне. Никога не бе позволявал на тази мисъл да се избистри достатъчно, но бе дълбоко убеден, че щеше да е достатъчно да принуди Франке да си признае грешката. Но не бе така. И двамата се бяха надявали един на друг, без да могат да си помогнат.

— Не знам какво става тук, Франке. А още по-малко знам как да го спра.

Франке го загледа втренчено. Изминаха пет, десет, двадесет секунди, в които отчаяната надежда в очите му постепенно изгасна и на нейно място се появиха паниката и отчаянието. Знаеше, че Франке казва истината. Можеше да го прочете в очите му, както и Франке знаеше, че той не го лъже.

— Тогава всичко е загубено — каза той тихо.

— Какво е загубено? — намеси се Ломан.

Франке не го и погледна, а продължаваше да се взира в лицето на Варщайн.

— Всички сме загубени. Вие, аз, хората отвън…

— Колко мелодраматично — вметна ехидно Ломан. — Можехте все пак по-навреме да помислите за това, а? Например, преди да захванете да се занимавате с неща, от които нищо не разбирате!

— Моля ви, Ломан, млъкнете! — каза Варщайн и се обърна към Франке: — Какво искате да кажете? Видяхме какво е станало от другата страна на планината. И в Аскона ли е толкова зле?

— Зле? — Франке го изгледа с пронизващ поглед. Изглеждаше изненадан. — Наистина ли не знаете какво стана?

— Какво е станало?

— Целият свят отвън отива по дяволите, ето това е станало — отвърна придружителят на Франке вместо него. — Или поне той така твърди.

Варщайн за първи път погледна сивокосия мъж и се опита да си спомни името му. Роглер, Франке го нарече Роглер. Откакто бяха тук, той за първи път каза нещо и гласът му издаваше много повече от това, което казваше. Говореше с глас на човек, който знаеше, че казаното е истина, но с всички сили се опитваше да се убеди, че се е заблудил. Варщайн продължи да го гледа объркано, после се обърна към Франке.

— Разказвайте — помоли той.

Франке въздъхна.

— Добре. Но не тук. Елате! Обърна се, направи-две крачки в посоката, откъдето се бяха появили двамата с Роглер, но забеляза, че Варщайн и другите двама не помръдват.

— Не се страхувайте, не е клопка. Ако исках да го направя, щях да го изпипам по-добре. А може би мога да направя нещо и за вас, скъпа моя — обърна се той към Ангелика. Нали дойдохте, за да намерите мъжа си? Елате, ще ви заведа при него.

В Аскона властваше насилието. Градът приличаше на някаква лудница.

Вечерта Роглер все още смяташе, че паниката може да ги подмине, но вече не бе така. Стана дори още по-лошо. Трептящите светлини в небето, войниците, хеликоптерите и това, което стана на брега на езерото, опъна нервите на хората до крайност и бе само въпрос на време да се прояви натрупаният страх. В едната част на града бе изгаснал токът, а в цяла Аскона не работеха телефоните, телевизорите и радиоприемниците. Градът бе сляп, глух и отчасти парализиран и хората реагираха на всичко това така, както винаги са реагирали в извънредни ситуации — с паника, страх и бягство. Който имаше автомобил или друго превозно средство се опита да напусне града. Никой не успя. Транспортът, който още вечерта бе спрял напълно, сега се превърна в непреодолима бариера и практически всички улици бяха блокирани.

Стигна се до катастрофи, безсмислени ръкопашни боеве за място в някоя кола, която така или иначе не можеше никъде да отиде. Многобройните изблици на насилие доведоха до ранени и убити. Градът бе залят от вълна от страх и насилие, която се разрастваше и черпеше енергия от самата себе си. И не бе само страхът от това, което ставаше, не бе само шокът. Нещо се вкопчи в хората и вътрешно ги прекърши. Тънкият слой цивилизация и заучени модели на поведение се срути и отдолу се появи хищникът, който се подчиняваше само на един инстинкт: да оцелее, без значение как. Страхът раждаше страх и в новата ситуация, когато наяве излязоха страховете, потискани цял живот, и мисълта можеше да убие, жителите на града започнаха взаимно да се избиват. На много места избухнаха пожари, а на станцията на кабинковия лифт в северната част на града се стигна до голям бой за места в гондолите, които все още пътуваха, защото нямаше кой да ги изключи. Първата потегли от станцията с три пъти повече пътници от допустимото. Втората бе толкова препълнена, че скъса въжето и заедно с тази преди нея паднаха. Ръкопашният бой на кея за ферибота предизвика още повече жертви, макар че отдавна нямаше кой да управлява ферибота. Капитанът и екипажът, които се бяха опитали да спрат тълпата, бяха първите, които тя стъпка, фериботът можеше да превозва до двеста пътници. Когато на борда му се озоваха пет пъти повече, той потъна. Това беше само началото…

Оказа се, че Франке не е сам, както изглеждаше в началото. От другата страна на влака ги очакваха десетина войници, облечени в същите униформи като онези, появили се край пътя — маслиненозелени маскировъчни костюми с отличителните знаци на ранга, но не и на националността. Мъжете бяха преметнали оръжията си през рамо и ги следваха на разстояние петнадесетина метра.

Варщайн изгледа военните само с бегъл поглед, но Ломан не можа да си спести една остра забележка. Франке я подмина без коментар, но изражението на лицето му говореше друго. Явно и той като Варщайн се питаше какво търси този глупак при тях.

Бяха се отдалечили от влаковете на около петстотин метра, когато Франке спря и се обърна надясно. Докато вървяха, бе разказал набързо на Варщайн какво се бе случило в Аскона и горе в планината. Варщайн го бе слушал като омагьосан и въобще не бе забелязал вратата, вкопана в сивата облицовка на тунела. А дори и да я бе забелязал, сигурно щеше да я вземе за вход на някое от сервизните помещения, които бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго. Но помещението, към което водеше, имаше друго предназначение.

На по-невнимателен наблюдател едва ли щеше да направи впечатление, а на пътник в профучаващ с триста километра влак — още повече, че това не бе обикновена врата. Вместо брава имаше миниатюрно табло с цифрови бутони, а от стената вдясно в посетителя се взираше безизразното око на видеокамера.

Франке му направи жест да изчака, пристъпи към вратата и набра някакъв код, заставайки така с гръб към тях, че никой да не може да разбере какво набира. Чу се ясно жужене. Под камерата светна зелена светлина, но вратата се отвори чак когато Франке произнесе в един микрофон високо и ясно името си и още някакъв цифров код.

— Съвсем като във филмите на Джеймс Бонд — каза подигравателно Ломан. — Сега какво трябва да се случи? Трябва ли са поставяме дясното си око срещу камера, за да фотографира ретината ни?

— Не — отговори спокойно Франке. — Само ако имахте постоянен достъп дотук, тогава щеше да е необходимо. А за посетители е достатъчна и само снимка. Освен това отдавна вече не използваме техниката на отпечатъци от ретината. Много е несъвършена, знаете ли? Предпочитаме кирлиановата фотография. В света няма двама души с еднаква аура, а тя никога не се променя.

При тези думи той остана напълно сериозен и Варщайн не разбра дали само се шегува. Забележката на журналиста дори не бе смешна. С тихо плъзгане вратата се отмести встрани. Варщайн отбеляза, че сигурно бе дебела около двадесет сантиметра и по всяка вероятност бе направена от бронирана стомана. Изпита чувството, че наистина се намира сред декорите на научнофантастичен филм.

Франке ги покани с жест, но Варщайн инстинктивно се поколеба да го последва. Зад бронираната врата имаше малко, съвършено голо помещение, може би два на два метра.

— Какво означава това, Франке? Какво е това?

— Веднага ще ви обясня всичко. Но не тук. Влезте, моля.

Всички го последваха освен войниците, които застанаха пред вратата отвън. Тя сама се затвори. Варщайн очакваше, че ще се отвори втори вход от отсрещната стена. Но вместо това върху част от страничната стена проблясва екран и върху него се появи лицето на униформен млад мъж.

— Професор Франке с четирима посетители — съобщи Франке. — Вход за достъп Алфа. Моля, пропуснете ни.

— Момент, професоре. — В продължение на секунда мъжът гледаше в някаква точка, която се намираше извън обсега на камерата. Чу се леко щракване и под екрана в стената се отвори тесен капак. Франке бръкна и извади пет пластмасови карти. С привично движение закачи най-горната, червена, на ревера си, а останалите, които бяха зелени, раздаде на придружителите си.

— Внимавайте много за картите — предупреди той. Докато сте тук вътре, трябва да са винаги с вас. Ако само за секунда ги изтървете, компютърът автоматично обявява тревога. Мерките ни за сигурност са доста строгички, но какво да се прави — вдигна извинително рамене той.

— Всичко това е просто смешно! — Ломан въртеше безпомощно картата в ръцете си. — Що за глупости?

— Ще разберете всичко, почакайте още малко. Моля!

Ломан закачи с кисела физиономия картата на якето си и в същия момент вътрешната врата започна да се отваря. Не бе толкова дебела като първата, но достатъчно масивна, за да издържи на сериозно нападение. Зад нея ги очакваше къс коридор, осветен от студена неонова светлина, в който се виждаха пет-шест врати. Стените и таванът представляваха грубо полирана скала, а върху нея като паяжина се преплитаха жици, кабели, разноцветни проводници и разпределителни кутии. Чуваха гласове, писукане и бръмчене от електронни уреди на фона на глухо, ритмично бумтене, прилично на ударите на механично сърце. Всички врати бяха затворени, но Варщайн веднага си представи какво има зад тях. Ломан обаче явно не, защото демонстративно се закова на място.

— Е, добре. Какво е това тук? Тайната лаборатория на доктор Фу-Ман-Шу? Няма да мръдна повече и крачка, докато не ми отговорите на някои въпроси!

Франке остана учудващо спокоен.

— Точно заради това ви доведох тук, господин Ломан. Потърпете само още няколко минутки. После се обърна към Ангелика: — Обещах ви нещо. Но се страхувам, че новината ми не е добра.

— Франк?

— Да, мъжът ви. Бяхте права, той е тук. Останалите също.

— Мъртъв ли е? — Гласът и прозвуча спокойно. Явно по пътя насам се бе подготвила за всякакви лоши новини.

— Мъртъв ли? — В първия момент Франке изглеждаше истински изненадан, сякаш въобще не бе мислил за тази възможност. — Не, не, не е мъртъв. Но… елате. Няма значение, сама ще видите всичко.

Той се насочи напред към една врата, набра отново някакъв код и с леко щракване тя се отвори, Франке бързо пристъпи вътре и останалите го последваха.

Озоваха се в изненадващо голямо, асиметрично помещение, осветено от големи лампи. Светлината бе доста силна и неприятна. Полукръглият таван бе на десет или петнадесет метра над главите им, а Варщайн прецени, че срещуположната стена е горе-долу на три пъти по-голямо разстояние. Тук грохотът на тежки машини се чуваше много по-силно и бе толкова студено, че дъхът им излизаше като пара от устата.

Бергер и останалите клечаха в кръг на земята. Бяха се хванали за ръце и явно се намираха в транс, защото очите им бяха затворени и върху всички лица бе запечатан израз на невероятна концентрация. Въпреки студа някои бяха полуголи. На Варщайн му се стори, че чува леко пеене, което му припомни мелодията, която Ангелика бе тананикала няколко пъти. Но не бе сигурен дали в действителност е така, или нервите просто му играеха номера.

Ангелика мина бързо покрай Франке, но веднага застина на място, сякаш се удари в невидимо препятствие. Неподвижният и поглед бе насочен към една от седящите фигури и Варщайн предположи, че това е мъжът и. Но не бе много сигурен. Така и не си призна пред нея, че не си спомня много добре кой точно беше Бергер.

— Какво е станало с тях? — прошепна тя.

Варщайн можеше спокойно да отговори на този въпрос. Вече бе виждал веднъж същите тези мъже в това състояние. Но замълча и остави на Франке да отговори.

— Нищо им няма, госпожо Бергер. Повярвайте ми, нищо не сме им направили, дори напротив. През последните дни започнаха един по един да идват и не се опитахме нито да им пречим, нито да ги принуждаваме да правят нещо. Не знам какво правят. Но те правят нещо, а никой не може да каже какво.

— Това…това всички ли са? — попита Варщайн. — Цялата бригада оттогава?

— Да — каза Франке и поклати глава. — Тоест, всички, които досега са дошли. Доколкото знам, един е загинал при катастрофа на път за тук и поне двама са тежко ранени. Чакаме още двама. Но мисля, че няма да успеят заради положението отвън. Но дори и да успеят някакси, просто ще дойдат направо тук и ще се присъединят към тези. Той изгледа умолително Варщайн, но той не можеше да му отговори. Не знаеше какво правят мъжете. Тогава, когато ги видя за първи път, също не знаеше.

— Не е за вярване — обади се тихо Ломан. — Прилича на… някакво заклинание…

При тези думи Ангелика видимо потръпна. Лицето и остана безизразно, но ръцете и веднага се свиха в юмруци. Варщайн хвана Франке за рамото и го дръпна няколко метра встрани. Това бе може би единствената възможност, когато тя можеше да остане за малко насаме със съпруга си — жалка награда за усилията, които положи, за да дойде дотук. Това бе и всичко, което можеха да направят за нея.

— Не знам дали може да ви помогне, но веднъж вече съм виждал това. Онзи път в тунела, когато мъжете бяха изчезнали. Когато ги открих, седяха точно по същия начин. Но не мога да кажа защо. И аз не знам какво правят в момента.

— Изглежда се намират в някакъв транс — каза Франке. — Опитахме се да ги събудим, но не става. Ако издърпат някого насила от кръга, той започва да буйства — въздъхна той. — Надявах се вие… — той спря дотук и с видимо усилие смени темата.

— Елате, Варщайн, ще ви покажа и останалото. Може би заедно ще намерим някакво решение. — Той изгледа продължително Ангелика, но явно реши, че не е опасно да я остави насаме с мъжете.

Ломан без покана се присъедини към тях, но Роглер продължаваше да стои неподвижно на мястото си до вратата. Изглеждаше толкова погълнат от това, което вижда пред себе си, че не можеше да се откъсне от гледката. В очите му се четеше страх.

— Това е просто фантастично! — изрече Варщайн, когато се приближиха към една част от помещението, отделена с преграда от изкуствена материя. — Как успяхте да построите всичко това, без никой да забележи?

— И защо? — обади се Ломан.

— Не беше никак трудно. Повечето помещения са естествени кухини и просто ги свързахме една с друга. Отвън върхът изглежда доста масивен, но отвътре е надупчен като швейцарско сирене. — Той се засмя на сравнението си. — Има стотици подобни пещери. Цяло чудо е, че при строежа на тунела не сме се натъкнали на тях. А останалото… Вие всъщност бяхте тук. Знаете колко голям бе строежът и не бе особено трудно да се изкарат няколкостотин кубика скала повече, без това да направи впечатление някому.

— Значи, затова беше забавянето накрая? — попита Ломан.

Франке неохотно кимна с глава, но Варщайн учудено погледна. Ломан поясни:

— Тунелът бе открит три месеца след обявения срок. Само не ми казвайте, че не знаехте!

Не, наистина не знаеше. Когато тунелът официално бе готов, неговият срив отдавна бе взел такива размери, че не се интересуваше от нищо друго освен от сгромолясването на собствения си малък свят. Още повече пък за тунела Гридоне и всичко, свързано с него. Просто вече не искаше да знае нищо за това.

— И какво всъщност е предназначението на всичко това? — попита отново Ломан. Бяха стигнали преградата и вместо отговор Франке посочи тясна врата с алуминиева рамка. Пръстите му бързо и сигурно зададоха цифровия код. Лек шум и във вратата се появи малка пролука. Франке не влезе веднага, а изгледа още веднъж продължително Варщайн с неопределено изражение на лицето. После бутна вратата и ги покани да го последват.

Подреждането бе напълно различно от неговото, но веднага го разпозна, в същата част от секундата, в която пристъпи вътре. Апаратурата бе много по-голяма, елегантна и сигурно технически по-перфектна. Може би и много по-мощна, но въпреки това не бе нищо друго, освен…

— Моят лазер… — прошепна той. Подейства му като удар в лицето. Дори в момента не можеше да каже какво точно изпитва. Гняв? Разочарование? Яд? Сигурно от всичко по малко, но имаше и още нещо. Чувство, което надминаваше всичко това. Не гледката на апаратурата го засегна толкова, а това, че знаеше какво означава всичко.

— Да — каза Франке. — Или поне уред, който е конструиран на същия принцип. Направихме няколко подобрения, но идеята е същата.

Варщайн не можеше да каже нищо. Ръцете му започнаха да треперят и сякаш желязна ръка стисна гърлото му. За момент като че ли цялото помещение се завъртя около него. Обзе го гняв, неописуем гняв, за който нямаше вентил.

— Момент, момент — обади се Ломан, — значи това тук е вашият уред? — Той посочи към множеството лещи, кристали и увеличителни прибори, които заемаха по-голямата част от помещението. Нито Варщайн, нито Франке реагираха на думите му и след малко той продължи: — Същият апарат, който тогава ви счупи врата пред съда, защото Франке твърдеше, че не работи? Апаратурата, заради която ви направи за посмешище пред целия свят?!

— Вие… знаел сте през цялото време… — прошепна тихичко Варщайн, все още не вярвайки на очите си. — От първия ден, нали? Вие, проклет…

— Предполагах, не знаех със сигурност — прекъсна го Франке. — Поне в началото. Но иначе е така, да. Знаех, че в планината, в този връх има не само скали и пръст. — Гласът му стана по-тих. — Последното доказателство открих, когато вас вече ви нямаше.

— Значи през цялото време сте лъгал — продължи тихо Варщайн. — Знаехте, че съм прав и Зарутер също. Той дори ви го каза тогава направо в лицето! В мое присъствие. А аз като последен идиот не проумявах какво иска да каже. Защо, Франке? Какво чакахте? Искахте цялата слава само за себе си или не можехте да понесете мисълта, че има нещо, което не можете да обясните?

— Може би — отговори Франке, без да уточнява кой от двата въпроса има предвид. — Не мисля, че сега има някакво значение. — Върху лицето му се появи бегъл израз на инат, но бързо изчезна. — Откритието ви функционира, Варщайн. И то по-добре, отколкото тогава предполагахте. Резултатите не бяха грешни. Неправилни бяха само въпросите, които задавахме към отговорите, давани от апарата.

— Значи открихте нещо в планината — вметна Ломан — и принудихте Варщайн да върви по острието на бръснача, за да можете да работите в пълно спокойствие и да обсебите цялата слава за себе си?!

Франке презрително го изгледа.

— Изобщо не знаете за какво говорите, глупако. Да, открих нещо! Този уред го откри, ако трябва да бъда точен. Е, и? Може и да е било грешка, но тогава мислех, че е големият шанс в живота ми, това, за което мечтае всеки учен. Да открие нещо ново, нещо много Голямо. Да види нещо, което преди това никой не е виждал. Погрешно или не, не съжалявам. Ако трябва отново да вземам решение, бих постъпил по същия начин.

Ломан шумно пое дъх.

— Това е…

— …същото, заради което и вие сте тук, Ломан — прекъсна го Варщайн. Питаше се защо защитава Франке, точно този, който с постъпката си бе застрашил не само неговия, но и животът на страшно много други хора. Знаеше отговора на този въпрос: защото можеше да го разбере. На негово място може би и той щеше да постъпи по същия начин. Изкушението наистина бе невероятно. — И какво открихте? — продължи той. — Стотици пъти проверявах измервателните уреди, без да…

— Фалшифицирах данните — каза спокойно Франке.

— Вие?

— Е, не всички хакери са четиринайсетгодишни, с акне и дебели стъкла на очилата — обидено каза Франке. — Освен това не забравяйте, че аз инсталирах апаратурата. Компютърът ви показваше само това, което му позволявах.

— И какво всъщност е открил? — попита Варщайн.

Франке го погледна вторачено и замълча. Измина почти цяла вечност, преди да отговори с безизразен, едва доловим глас:

— Не знам. Само допреди два дни смятах, че знам отговора, но сега… Просто не знам, Варщайн… Изглеждаше като черна дупка, миниатюрна черна дупка, заседнала някъде тук в планината. Познавате теорията, според която могат да се намират навсякъде.

— И мислехте, че сте открил черна дупка? — Варщайн дори не можеше истински да се разгневи.

— Бях сигурен — поправи го Франке. — Стопроцентово сигурен. Всичко водеше в тази посока и продължава да е така. Сега повече от всякога.

— Чакайте, чакайте — намеси се Ломан. — Правилно ли разбирам? Искате да ни съобщите, че всичко това тук, цялата тази апаратура, която е струвала милиони, цялата тази тайнственост — а за това, което сте сторили на Варщайн пък въобще да не говорим, — всичко това сте направил, вярвайки, че можете да докажете някаква си смахната научна теория?!

Франке го изгледа със студен поглед.

— Къде, за Бога, намерихте този идиот, Варщайн?

— Ей, ей, я по-вним…

Варщайн укроти с жест и двамата.

— Не става дума за никаква научна теория, Ломан — каза той.

— А за какво тогава?

— За разрешаването на всички проблеми на този свят, тъпчо — отговори презрително Франке. — Не мисля, че разбирате нещо, но опитайте все пак!

— Какво?! — гневно проблеснаха очите на Ломан.

— Франке е прав — намеси се бързо Варщайн. — Много е просто или поне що се отнася до идеята, разбирате ли? Досега никой не знаеше какво представлява черната дупка и как действа. Но ако наистина я има, то тогава е най-мощният източник на енергия във Вселената. Ако някой успее да впрегне мощта и на най-малката черна дупка, това би означавало край на всички енергийни проблеми на тази планета. За всички времена.

Ломан мълчеше. Чак след малко кимна с глава и Варщайн разбра, че започваше да схваща.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа — прекъсна го Франке — край на бедността на този свят. Никой човек повече няма да гладува. Ако в тази планина наистина има черна дупка и успеем да се закачим за нея, това ще означава, че сме намерили практически неизчерпаем източник на енергия.

— И вие сте открил такова нещо? — Ломан не можеше да скрие подигравката в гласа си. — Месията Франке, а? Но не стана, така ли?

За учудване на Варщайн Франке остана напълно спокоен.

— Бях абсолютно сигурен.

— А сега вече не сте ли? — попита Варщайн.

— Малко ми е трудно да съчетая изкривяването на пространството с черната магия — призна си Франке. — А при вас как е?

— Може би разликата не е чак толкова голяма, колкото смятате — отговори Варщайн. — Понякога има не само един начин да се направи нещо.

— Кажете ми тогава кой е другият начин! — каза настоятелно Франке. — Няма значение дали ще ви повярвам или не. Моят начин се оказа грешен, може вашият да помогне.

— И аз не знам — каза натъртено Варщайн.

— Вие дойдохте тук. Само не ми казвайте, че сте го направил без всякаква причина. Знаете нещо!

— Мислите ли, че ще го скрия от вас?

— Не, разбира се, че не. Но трябва да има още нещо. Нещо, на което никой от нас не е обърнал внимание. Може би нещо, което ви е разказал онзи възрастен мъж. Нищо ли не ви даде? Или не ви каза, обясни?

— Нищо, което и вие да не знаете — отговори тъжно Варщайн. Усети надигащото се отчаяние. Всъщност през цялото време не бе мислил сериозно по този въпрос. Осланяше се на казаното, че когато достигнат целта на пътуването си, ще разберат какво трябва да правят. Но Божественото просветление, което чакаше, не идваше и нямаше и да дойде.

— Значи нищо повече не можете да направите? — попита Ломан. — И сте направил всичко това наоколо, за да седите сега със скръстени ръце и да наблюдавате как светът отива по дяволите?! Това ли искате да ми кажете?

— Не — отвърна Франке. Звучеше безкрайно уморен. — Може би има още една възможност.

— Каква? — попита Ломан.

Този път измина цяла минута, преди Франке да отговори. Той просто стоеше и погледът му сякаш минаваше през Варщайн, фиксирайки някаква точка в безкрайността. В очите му Варщайн прочете нещо много по-лошо от страха, който допреди малко виждаше.

— Елате с мен — каза накрая Франке.