Вратата на друидите

15.

За Роглер беше някакво малко чудо, че досега паниката не бе взела жертви. Странното явление не бе продължило дълго. Макар че докато траеше, му се стори, че крайбрежната улица се бе превърнала в ад от писъците, шума, препъващи се и падащи хора и борещи се тела, в действителност изминаха само няколко минути, докато хората разберат, че светлините в небето не ги заплашват. Но тези няколко минути бяха наистина кошмарни.

В последните мигове той дори не разбра какво точно става. Човешката маса го бе притиснала до стената и накрая се озова на земята. Когато успя по някакъв начин да се поизправи и да се огледа наоколо, най-лошото вече бе минало. Улицата все още бе пълна с хора и Роглер с ужас установи, че много от тях се търкаляха по земята, свити от болка. Повечето обаче се бяха разпръснали. Останалите се грижеха за ранените или просто стояха наоколо и се взираха в небето.

Над купола на върха се гонеха красиви цветове, сенки, облаци светлина и блестящи кълба чиста енергия и изчезваха също толкова бързо, колкото бързо се появяваха. Гледката не можеше да бъде описана с думи, бе невероятно красива и в същото време страховита. При съзерцаването и Роглер се изпълваше от дълбок, всеобхватен мир и безкраен страх. Сякаш в това, което ставаше над главите им, бяха събрани всички възможни усещания, готови да дадат на всекиго онова, от което има нужда.

С много усилия успя да откъсне поглед и да разгледа какво става около него.

Картината на улицата не се беше променила, също и тази от другата страна на стената. Мъжете там продължаваха да стоят и седят неподвижно един до друг или вършеха това, за което бяха дошли. За тях това, което ставаше по небето, сякаш не съществуваше.

Роглер се огледа за Франке и го откри при колата. Бе приведен наполовина вътре и говореше по телефона, ръкомахайки силно. Роглер не можеше да види лицето му, защото бе с гръб, но стойката на тялото му издаваше напрежение. След кратко колебание отиде до него. За негова изненада Франке го поздрави с лека усмивка и продължи да говори още две-три минути. Накрая окачи слушалката и се обърна към него.

— Е, какво мислите за това горе?

Роглер погледна към небето.

— Въпросът според мен трябва да гласи: Какво мислите вие! Опита се да се засмее, но смехът му прозвуча нервно — като признание за слабост, която до този момент сам не съзнаваше.

— За това ли? Не знам. — Франке вдигна рамене.

— Като учен напоследък твърде често произнасяте тази фраза. — Думите на Роглер прозвучаха малко като упрек и в известен смисъл бяха точно това. След събитията от деня понасяше Франке по-зле от всякога, но това не променяше факта, че той бе учен, човек от гилдията на онези, които всичко знаеха и всичко можеха. Франке се засмя.

— И ще го чувате все по-често, страхувам се. Знаете ли по какво се различаваме ние, учените, от останалите хора? По това, че не знаем нищо за много повече неща, отколкото обикновените хора. — Той погледна с присвити очи към наклякалите фигури отсреща. — Иска ми се само да знам какво, по дяволите, правят онези там?

Роглер го погледна объркано. Не бе минал и един час, откакто Франке му обясни, че идва краят на света, а сега си блъскаше главата над глупостите на няколко луди. Някой го докосна по рамото. Беше младият полицай, с когото, преди бе говорил. Изглеждаше още по-смутен и имаше рани по себе си, макар и леки.

— Да?

— Имаме нужда от помощта ви, господин капитан. Има доста ранени.

— Извикайте линейка — отговори остро Роглер. — Дори не една, а няколко.

— Опитах вече, но радиостанциите ни не работят.

Роглер преглътна острата забележка, която му бе на езика. Не можеше да промени нищо, но младият полицай явно имаше нужда не от помощ, а от някой, с когото да поговори.

— Можете да ползвате телефона в колата ми — каза Франке, преди Роглер да е отговорил. — Все още работи. Е, не много добре, но върши работа.

Докато полицаят телефонираше, двамата се отдалечиха на няколко крачки от колата. Франке неволни сниши глас, макар че около тях нямаше никой, който можеше да чуе разговора им, а камо ли пък да разбере нещо от него.

— Трябва да се върнем в Порера. Горе е настанал някакъв ужас. Всички компютри и почти всички свръзки са вън от строя.

Роглер имаше чувството, че това е само по-малката част от лошите вести, които му бе подготвил Франке. Вече го познаваше достатъчно добре, затова си спести въпроса. Вместо това поклати глава.

— Невъзможно е да напусна града. А и едва ли бих ви бил от полза, по-скоро ще ви преча.

— Страхувам се, че ще трябва да съм настоятелен — каза Франке.

— Но нали сам виждате какво е положението тук! — избухна Роглер. — И сигурно в целия град е така! Ранените сигурно са сто.

Франке го прекъсна с отривист жест.

— Мислех, че сте разбрал, Роглер.

— Какво да съм разбрал?

— Че вече никъде не можете да отидете без мен. Наистина ли мислите, че ще ви оставя да се разхождате нагоре-надолу с това, което вече знаете?! Не може да сте толкова наивен.

Роглер стоеше като втрещен.

— Момент, момент… Да не искате да ми кажете, че съм ваш пленник?

— Не ставайте глупав! — въздъхна Франке. — Макар че в известен смисъл имате право. Но от днес сте посветен във важна тайна, независимо дали това ви харесва или не. И затова не сте напълно господар на себе си.

— За това никога не е и ставало дума! — възмути се Роглер.

— Е, сега вече сте наясно. И освен това…, ако ще ви утеши — имам нужда от помощта ви.

— От моята помощ?

— За Бога, нужна ми е и най-малката подкрепа, която мога да получа! Трябва да намерим Варщайн и вие ще се заемете с това.

— Защо е толкова важен този човек? — попита Роглер.

Но не получи веднага отговор, Франке гледа известно време в празното пространство край него и преди да заговори, Роглер изведнъж проумя, че и ученият бе толкова безпомощен и объркан като него.

— Не знам — призна той. — По дяволите, предавам се, вече нищо не разбирам!

— Този Варщайн сигурно знае нещо — каза Роглер и посочи езерото, града и небето над тях — …за това, нали?

Франке се усмихна.

— Виждате ли? Ето, затова казах, че имам нужда от помощта ви. Бъдете разумен.

Роглер изобщо не бе сигурен дали иска да бъде разумен. Бе разгневен и гневът му не бе отправен само към Франке, а и към самия него. Разбира се, Франке беше прав — можеше да се сети, че след посещението в Порера не може просто да подхване следващата си задача и да се държи сякаш е ходил да разгледа аерогара или печатница.

— Дайте ми десет минути — помоли той. — Само да разпоредя най-важните неща.

— И без друго ще трябва да почакаме, докато дойде хеликоптерът. Както изглежда, трудностите не са само с радиостанциите. Мога ли да ви имам доверие?

— Да, можете — обеща Роглер.

— Всъщност би трябвало да сме мъртви — каза Ломан. Гласът му трепереше и усмивката върху лицето му бе доста измъчена. В средата на челото му като червено око на циклоп се издуваше огромен мехур от изгорено, а кожата му бе не бледа, а сива. В очите му проблясваше пламъче на лудост и издаваше колко му е трудно да запазва външно спокойствие.

Варщайн не каза нищо и продължи съсредоточено да следи пътя, който вече не виждаше, а просто налучкваше.

— За моя вкус всичко беше доста неприятно — обади се Ангелика.

— За моя също — съгласи се Ломан. — Вижте само колата — тия чудесии са прегорили метала!

— Нищо не разбирам — прошепна Ангелика. Вдигна ръка и опипа мехура върху бузата си. — Отначало беше… толкова… мирно. А после…

Варщайн продължаваше да мълчи, този път по друга причина.

Явно Ангелика не бе забелязала отвратителното същество, което преследваше Ломан, и реши, че е по-добре да не споменава нищо. По някакъв странен начин, който все още не бе успял да проумее, всичко, което стана навън, бе свързано с техните усещания. Светлината излъчваше мир, докато Ангелика бе сама вътре в нея. Не бе сигурен дали той или Ломан отвори вратата в другата посока. А може би и не искаше да разбира.

— Боли ли? — попита той.

Ангелика отново прокара пръсти по бузата си и поклати глава.

— Не. Не много. Надявам се, че няма да остане белег.

Сигурно няма, помисли си Варщайн. Мехурът не бе чак толкова страшен, както изглеждаше в първия момент. Той откъсна за секунда поглед от пътя, усмихна се на Ангелика и когато тя сне ръка от раната, той видя само едно зачервено петно, голямо колкото монета. До утре сигурно щеше да изчезне.

— Само драскотина — успокои я той.

— Да ви имам грижите — изхленчи Ломан. — Колко ще пътуваме още, по дяволите?

— Не знам колко път има още до „при дяволите“ — отговори Варщайн. — Но до върха не е много.

Не знаеше дали е така, бе изгубил всякаква представа. Искаше единствено да не говорят за преживяното. Само допреди няколко часа щеше да се изсмее на подобно твърдение, но сега вече знаеше, че има неща, които могат да станат действителни, ако се говори за тях.

— Може би десет минути.

Ломан го погледна недоверчиво. Бяха спирали за малко, за да се погрижат за раните си, но откакто бяха потеглили отново, не бе изминало много време. Дори не толкова, колкото бе казал преди това Варщайн, когато превалиха прохода. Но може би схвана защо Варщайн каза така и замълча.

— И после? Искам да кажа, как е долу при върха?

— Представа нямам — призна си Варщайн. — Когато последния път бях тук, долу нямаше нищо. Освен тунела, разбира се, и железопътната линия. Но нямаше ограда.

— Щом са преградили пътя, който води към върха, значи ще охраняват тунела още по-добре — каза Ангелика. — Дори може би вече ни очакват.

Бъди сигурна, помисли си Варщайн. Тази преграда бе последното доказателство, че въпреки всичко продължаваше да подценява Франке. Дори и да не очакваше, че ще се доближат до върха от тази страна, той просто се бе подготвил за всякакви изненади. Варщайн бе абсолютно сигурен, че нямаха никакви шансове да влязат незабелязани в тунела. Но и не искаше.

— Нека просто да изчакаме и да видим какво ще се случи — предложи Ломан — и чак в краен случай да импровизираме. Аз съм добър в импровизациите, нали вече ви казах?

— Няколко пъти — каза Варщайн. Превключи на по-ниска скорост и внимателно подаде газ, за да заобиколи купчина дребни камъни, довлечени вероятно от дъжда до средата на пътя. В следващия миг се чу глух удар в каросерията, фордът изскърца и за секунда Варщайн щеше да изгуби контрол. Псувайки силно, той се бореше с подскачащия волан и накрая с мъка успя да овладее колата.

Ломан го погледна изкосо и погледът му казваше какво мисли за шофьорските му умения, но прояви дипломатичност и замълча. С треперещи пръсти запали цигара и посегна към радиото, може би просто, за да намери занимание на ръцете си. — Ако поне това чудо работеше… Хей! Работи!

От високоговорителя наистина се чуха скърцащи и стържещи звуци. Ломан трескаво завъртя копчетата и накрая намери някаква станция, която прилично се чуваше. Само че не се разбираше. Чуваха ясен женски глас, който говореше на съвършено непознат за Варщайн език.

— Какво е това? — попита объркано Ангелика.

Варщайн вдигна рамене, но Ломан остана със зяпнала от изненада уста и цигарата падна от устата му.

— Не, не може да бъде!

— Какво не може да бъде? — попита Ангелика.

— Това… това е корейски! Абсолютно сигурен съм!

— Говорите ли езика? — попита Ангелика.

— Не. Но съм бил два пъти в Сеул и достатъчно съм слушал, за да мога да го различа. — Той се наведе и вдигна цигарата си от пода.

— Може ли някой да ми обясни как така в Швейцария изведнъж можем да приемаме корейски предавател?

— Сигурно радиото е много специално — отвърна нервно Варщайн. Никой обаче не се засмя на плитката шега и след малко той добави: — Сигурно се дължи на този странен феномен.

— Корея се намира в другия край на света — припомни Ломан.

Варщайн вдигна рамене:

— Радиовълните понякога се държат много странно… Особено при необичайни атмосферни условия. Това поне звучеше по-убедително от шегата преди малко, но Ломан не реагира. Пресегна се отново към копчето и зашари по скалата. Гласът от другия край на света заглъхна в шумове.

— Да видим… Може пък сега да хвана Радио Ереван.

Фаровете осветиха нещо на пътя пред тях. Варщайн превключи на първа, но после видя, че нещото бе отскубнал се храст. Сухите клони изпращяха като стъкло под гумите. Пътят стана чувствително по-добър. Вече не бе покрит с коварния нанос, а с груб чакъл, в който гумите намериха добра опора. Видимостта също не бе така лоша като допреди малко. Варщайн шумно пое дъх и увеличи скоростта.

Ломан отново бе намерил станция, този път явно не от другото полукълбо. Звукът не беше много добър и долавяха само откъслечни фрази, но дикторът без съмнение говореше немски.

— Опитайте се да го настроите по-добре — помоли Ангелика.

— А какво мислите, че се мъча да направя? — попита раздразнено Ломан. — Проклета кутия! Хайде, говори по-разбрано!

„…в момента от нашия кореспондент в Милано“ — каза радиото. „Сега включваме програма от студиото, за да научим нови подробности за странните феномени, които се наблюдават от половин час в небето над Тесин и части на Северна Италия.“

— А-ха! — ухили се Ломан. — Проработи! Нали ви казах, че съм гений в импровизациите.

— Тихо! — прекъсна го Ангелика. Тя се пресегна през него и увеличи звука. — Слушайте!

„Междувременно спешно съобщение — каза говорителят. — Търси се господин Франк Варщайн, в момента на път в Северен Тесин с бял автомобил Форд.“

— Какво-о?! — Ломан подскочи. — Но това…

— Тихо! — прекъсна го остро Варщайн. Натисна силно спирачката и колата подскочи и спря.

„Умолява се господин Варщайн спешно да се свърже с господин доктор Франке. Неговият телефонен номер е закодиран под номер едно в запаметяващото устройство на телефона в автомобила.“

— Прекрасно — прошепна Варщайн. — А сега да ни каже поне как да включим проклетото нещо!

„В случай, че апаратът е повреден — продължи говорителят, — ето още веднъж кодовият номер: седем, три четири…“

Краят на изречението заглъхна в силен пукот. Варщайн гневно вдигна поглед, но ръцете на Ломан бяха далеч от радиото.

— Невинен съм! — увери го той. — Честна дума! Не бях аз!

— Да, да. Съжалението е ясно изписано върху лицето ви! — каза ядосано Варщайн.

— Има ли значение? — Ломан полагаше големи усилия да изиграе ролята на обиден. — Не съм пипал радиото. Но, моля, ето, ще се опитам да го намеря отново.

Варщайн гневно стисна устни. Ломан, разбира се, не беше виновен. Но бе бесен от яд и той се явяваше чудесна цел, върху която да излее лошото си настроение. Грабна телефона, повъртя го малко в ръце и го върна на мястото му.

— Дали не е нов номер? — попита Ангелика.

— Със сигурност е — увери я Ломан.

Варщайн не му обърна внимание.

— От Франке? — Той поклати убедително глава. — Едва ли. Мисля, че постепенно започва да разбира какво става. Проклятие! Без номера нямаме никакъв шанс да се свържем.

— Ако наистина е сериозно, ще повторят съобщението — каза Ангелика. — Но още не му вярвам.

— Е, в такъв случай сме двама — обади се Ломан.

Варщайн сърдито го погледна и той побърза да потърси нова станция. Намери една, която в момента излъчваше музика, но звукът бе много чист. Лале Андерсен пееше легендарната „Лили Марлен“.

— Да продължавам ли да търся?

— Недейте — каза Варщайн. — Сигурно скоро ще кажат новини.

— Сигурно всички станции говорят за светлините — предположи Ангелика. — Може да разберем нещо повече.

Варщайн забарабани нервно по арматурното табло. Съобщението го бе развълнувало повече, отколкото му се искаше да признае. Щом Франке така явно го издирваше, сигурно вече е доста отчаян. Каквото и да ставаше от другата страна на Гридоне, бе много по-страшно от няколкото светлини в небето.

Носталгичният запис свърши и се чу гласът на говорител: „Това беше Лале Андерсен с любимата и песен за Лили Марлен. С тази песен днес поздравяваме всички наши смели другари в открито море. А сега новини от света.“ Варщайн примига, Ангелика също изглеждаше объркана. „Както съобщава Райхсминистерството, маршът на нашите войски на Източния фронт продължава неудържимо. Войниците ни вече са на по-малко от сто километра пред Москва и се очаква градът да падне в най-близко време въпреки упоритата съпротива на комунистическите партизани.“

— Мо-о-ля?! — простена Ломан. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят. Той гледаше втрещено радиоапарата. „И от вътрешния фронт новините са добри — радиото продължаваше да съобщава за събития, станали преди петдесет години. — През цялата изминала нощ британската военна авиация се опитваше да бомбардира цивилното население по северно германското крайбрежие. Благодарение на съпротивата на нашите смели изтребители след големи загуби нападателите трябваше да се оттеглят, без да са изпълнили задачата си. Това коварно нападение още веднъж доказва, че…“

— Това е някаква шега, нали? — прошепна Ангелика. — Някакво… някакво предаване за миналото, а?

— Не — каза Варщайн. — Това са новини отпреди петдесет години. Слушаме ги сега.

Никой не каза нищо. Няколко минути и тримата седяха неподвижно и слушаха говорителя, който съобщаваше за нови победи във война, която бе изгубена преди петдесет години. Накрая пуснаха отново музика — валс от Франц Лехар, запис върху лакова грамофонна плоча на Симфоничния оркестър на Берлинското Радио. Ангелика изключи радиото. Никой не се възпротиви, макар да знаеха, че сигурно нямаше да го намерят отново. Чутото ги бе изплашило.

— Господи, какво става? — попита Ломан. Хвърли цигарата си през прозореца и веднага запали нова. — Не е възможно! Нали не слушахме новини отпреди петдесет години? Кажете не, за Бога!

— Ами ако беше точно така? — попита Варщайн.

— Но това е изключено! — не се предаваше Ломан. Гласът му бе станал писклив и той бе на прага на истеричен изблик.

Варщайн не каза нищо. Беше му жал за него. Може би едва сега започваше да проумява в какво се бе забъркал. Без да каже дума, включи на скорост и потегли.

Десетте минути, които спомена Роглер, се превърнаха в един час. През цялото време Франке почти непрекъснато бе говорил по телефона и излезе само веднъж от колата, за да му съобщи, че хората в Порера все още се бореха с техническите проблеми и ще трябва още малко да почакат, докато дойде хеликоптерът.

Роглер използва времето, за да помогне, където може. Точно както бе предвидил, нямаше кой знае колко неща за организиране. Връзките бяха прекъснати, а да се придвижи човек по улиците вече бе съвсем невъзможно, защото движението окончателно бе задръстено от автомобили. Дори и да разполагаха с достатъчно полицейски коли и линейки, за да се погрижат за всички ранени, те щяха да спрат някъде по улиците, без да могат да помръднат оттам.

Въпреки това имаше да свърши куп неща. Наоколо лежаха десетки ранени — слава Богу, леко! — и макар че не бе в униформа, бързо се разчу кой е и скоро се видя заобиколен буквално от стотици истерични туристи и местни хора, които молеха за помощ, искаха да видят нещо или просто бяха любопитни. Накрая вече се предаде и избяга в автомобила при Франке.

Той вършеше това, което не бе преставал да прави през цялото време — телефонираше. Но когато Роглер влезе в колата, бегло се обърна към него, усмихна му се и посочи с ръка мини бара. Роглер отказа. Чувстваше се уморен до смърт и с изцедени сили и искаше главата му да е бистра. Сега повече от всякога.

— Имаме късмет — каза Франке и окачи слушалката. — Оправили са единия от хеликоптерите. След пет минути ще е тук. Той отвори мини бара, сипа си коняк и за пореден път изгледа въпросително Роглер.

— Благодаря, мисля, че е по-добре да съм трезвен.

— Че кой ви е казал да се напивате? — засмя се Франке. — Макар че идеята никак не е лоша. Кой знае дали скоро ще имаме възможност за това. Той вдигна чашата си срещу Роглер, изпразни я на един дъх и я остави.

— Не ви разбирам, Франке. Само преди няколко часа ми разказахте как идва краят на света, а сега си седите тук, сякаш нищо не се е случило.

Знаеше, че не бе справедлив. Ядът му нямаше никаква основателна причина. Но от друга страна не за първи път разбираше колко облекчаващо може да бъде да си несправедлив към някого.

Франке остана съвършено спокоен.

— И какво според вас трябва да направя? Да намеря парче ламарина и електрожен и да направя капак, с който да покрия дупката?

— Например — съгласи се Роглер. Тих вътрешен глас му пошушна, че е на път да се представи като пълен глупак, но това не го развълнува особено. — Искам да кажа, …хм-м-м, трябва все пак нещо да направите.

— И какво да бъде то?

— Откъде, по дяволите, да знам?! Да не би аз да съм ученият тук?

— Трябва ви магьосник, Роглер, а не учен. Все ще измислим нещо, но ако очаквате чудеса, по-добре се обърнете към господата отсреща. Може да направят нещо повече.

Картината отсреща продължаваше да е все така странна и непонятна, както преди. Дори може би още по-странна. Почти стотината напълно различно облечени фигури сякаш изобщо не се бяха помръдвали от местата си. В сравнение с претъпканата улица от тази страна гледката бе почти абсурдна. Може би затова изминаха няколко минути, преди Роглер напълно да осмисли думите на Франке.

— Чакайте, да не би наистина да смятате, че онези там имат нещо общо със случката?

— Вече не знам какво да мисля, Роглер — призна Франке. Гласът му звучеше уморено и малко отчаяно. — В момента дори не съм сигурен дали трябва да ги помоля за помощ, или да наредя да ги застрелят.

Роглер се направи, че не чува последната част от изречението.

— Да ги помолите за помощ ли?

— Учудва ли ви? — Франке се засмя, протегна ръка към мини бара, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. — Ако знам, че ще помогне, бих обиколил на куц крак някой кръстопът или бих ял крака от жаби в полунощ.

Телефонът иззвъня. Франке вдигна и няколко секунди слуша, без да каже нищо.

— Добре, прието. Не се намесвайте, само наблюдавайте. Идвам. Той окачи слушалката. Върху лицето му се четеше израз на леко облекчение.

— Варщайн. — Хванали са го?

— Да. Или по-точно казано не. Но знаем къде е и няма нужда повече да го търсим. Сам идва към нас. — Той се наведе да погледне през прозореца и отвори вратата. — Хайде, Роглер. Хеликоптерът вече каца.

Роглер изпита невероятен ужас, когато излезе зад Франке от колата.

— Да не би да наредихте да кацне тук?!

— Имате ли по-добра идея?

Шумът от приближаващия се хеликоптер потвърди опасенията на Роглер.

— С колата не можем да излезем от града, пеш също. Освен това в момента всяка минута е ценна.

Последните думи Франке трябваше да изкрещи, за да надвика хеликоптера. Роглер инстинктивно сви глава между раменете и погледна нагоре. Макар че предполагаше какво ще види, изтръпна до мозъка на костите.

На фона на многоцветните светлини, танцуващи около върха, хеликоптерът изглеждаше като чудовище от непознат свят. Беше огромна машина, не малкият хеликоптер, с който бяха дошли сутринта. Мощно чудовище от стомана и пластмаса, което, увисвайки над тясната крайбрежна улица, изглеждаше още по-грамадно.

— Вие сте откачен! — викна Роглер.

Франке не разбра думите му. Всеки звук потъваше в рева на моторите и хорът от ужасени човешки писъци, който се издигна при вида на снижаващата се грамадна машина.

Докато хеликоптерът кацаше, Франке и Роглер се отдръпнаха приведени зад колата. Изкуствено създаденото торнадо повали върховете на дърветата и тревата от другата страна на стената и ги засипа с прах. Роглер наум изпсува Франке, че бе излязъл, вместо да изчака в колата.

Хеликоптерът наистина кацна трудно. Пилотът два пъти снижава машината, а от позицията на Роглер изглеждаше, сякаш перките само на сантиметри не докосваха къщите от другата страна на улицата. Той инстинктивно сви още повече глава между раменете и обърна лице в обратната посока. Погледът му попадна върху тревната площ от другата страна на стената и видя нещо странно.

Вятърът, предизвикан от перките на хеликоптера, не достигаше до шаманите и магьосниците. И от тази страна във въздуха се носеха листа и върховете на дърветата се огъваха, но непосредствено до мястото, където бяха мъжете, бе тихо. Дори пламъците на огньовете им не трептяха.

— Хайде! — викна Франке и потупа Роглер по рамото. Той обаче не реагира и трябваше силно да го дръпне, за да го откъсне от странната гледка. Макар че в никакъв случай не бе по-драматична от разигралото се над главите им, гледката много по-силно го впечатли.

Докато тичаха към хеликоптера, вратите му се отвориха и отвътре наизскачаха десетина войници и започнаха да заемат позиция в широк кръг около машината.

— Какво означава това?! — изкрещя Роглер. Франке просто го повлече със себе си, скочи с неочаквана сръчност в хеликоптера и нетърпеливо зачака и той да се качи. Вратите се затвориха и машината се издигна, преди още да са седнали. — Какво става?! — повтори Роглер въпроса си. — Какво означават войниците и тази лудост с хеликоптера? Можеше да има убити, това ясно ли ви е?!

— Знам — отговори Франке, намести се по-удобно в седалката, затегна предпазния колан и изгледа Роглер продължително и сериозно. — Но се страхувам, че вече няма значение — продължи с тон, от който Роглер го побиха студени тръпки. — Ако не се случи някакво чудо, господин Роглер, след двадесет и четири часа този град с всичките му жители ще престане да съществува.

Толкова бързо стигнаха края на пътя, че Варщайн не успя да реагира достатъчно бързо. Единственото действие, на което бе способен, се оказа напълно погрешно. Оградата изникна внезапно зад един завой на пътя и Варщайн инстинктивно натисна спирачката, но толкова рязко, че колата подскочи. Вместо да влети в металната порта, която сигурно щеше да пробие, тя се вряза в единия от двата бетонови стълба, ограждащи пътя, и спря след мощен тласък, счупени стъкла и строшен метал. Двигателят издаде звук, от който му стана ясно, че вече никога няма да потегли. От силния удар Варщайн се заби във волана.

Когато със замаяна глава се надигна, в гърдите му пареше пулсираща болка. Дишането го затрудняваше, но, общо взето, се бе отървал с малко, както впрочем и другите двама в колата, които тъкмо се изправяха. Ангелика бе паднала на колене, а Ломан бе изхвърлен от удара и сега се намираше под арматурното табло. С проклятия и псувни той се изправи, но се подхлъзна и пак се озова на пода. Въпреки сериозността на положението Варщайн не се сдържа и злорадо се ухили.

— Наред ли е всичко?

Ломан с мъка изпълзяваше в този момент и докато се настаняваше отново на мястото си, се опита с поглед да го прониже.

— Да — просъска той. — Но определено не заради шофьорските ви умения.

Варщайн се въздържа от коментар. Хиленето му и без друго граничеше с хистерия. Странната светлина отвън, идваща отникъде, още повече засилваше страха му. Единият от фаровете бе счупен, а другият осветяваше пространството точно пред колата и бе достатъчен, за да види, че почти бяха изтръгнали бетоновия стълб от мястото му. Той се беше наклонил силно встрани и бе повлякъл със себе си част от оградата и едното крило на портата, така че се бе образувала пролука, през която спокойно можеха да се промушат. Беше странен този удар, защото не караха с висока скорост — ако беше така, нямаше да се отърват с толкова малко, защото никой от тримата не бе със закопчан колан. Оградата изглеждаше в същото окаяно състояние като първата. При това и тя не бе тук повече от три години.

— От тук нататък ще трябва да вървим пеша — каза Ангелика. Варщайн се поколеба, преди да отвори вратата. Без сам да забележи, колата се бе превърнала в своего рода крепост, последен бастион на тяхната действителност, чиито стени все още се съпротивляваха на безумието, завладяло външния свят. Да я напусне за него означаваше да предаде последната си защита. Макар и да знаеше, че тази защита съществува само във въображението му и че това, което ставаше навън, не можеше да бъде спряно от дебела няколко милиметра ламарина и стъкло. Питаше се дали Нещото, което бе видял, ги е последвало.

Един след друг излязоха от колата. Бе станало чувствително по-студено. Ангелика неволно се притисна към Варщайн и той инстинктивно сложи ръка върху раменете и. Ломан обиколи колата да разгледа щетите. Беше съвсем излишно — колата не можеше въобще да потегли. Варщайн знаеше, че входът на тунела е на километри оттук. Макар че пътят бе невероятно променен от последното му идване, можеше да различи околността.

— Какво правите? — попита той раздразнено, когато Ломан клекна и задърпа теглича на колата.

— Гледам каква сте я свършил. Моите почитания! Ако тук нещата се развият зле, можете да потърсите работа като трошач на коли. С удоволствие ще ви напиша добра характеристика.

Той се изправи с пъшкане, обърса ръце в якето си и дойде при тях. Погледът му недоверчиво се плъзна по наполовина откъснатото крило на портата. Варщайн понечи да тръгне напред, но той го спря с ръка.

— Внимавайте! Вижте!

Варщайн проследи с поглед ръката му и видя тънка сребриста жица, прокарана най-отгоре по оградата. На равномерни разстояния един от друг се виждаха бели полусферични порцеланови изолатори.

— Оградата е под напрежение — каза Ломан. — Вероятно вече не работи, но въпреки това трябва да внимаваме.

Добре, че каза последното, помисли си Варщайн, защото, ако по оградата все още минаваше ток, така, както се блъснаха, вече щяха да са добре опечени. Въпреки това видът на оградата го обезпокои. Ако предишната ограда имаше за цел да възпре любопитни, това тук си беше доста сериозно.

Още по-учудващо му се видя, че изобщо успяха да стигнат дотук. С изключение на оградата и на изоставения джип надолу по пътя никъде другаде не видяха следа от човешки живот, а това беше повече от странно.

Ломан пръв предпазливо се провря през пролуката. Внимаваше да не докосне метала и щом мина от другата страна, веднага отскочи две крачки назад. Ангелика и Варщайн го последваха по същия начин.

От другата страна на улицата пътят отново стана лош. Виждаше се, че от дълго време не е бил използван и от още по-дълго не е поддържан. Асфалтът се бе превърнал в различни по големина дупки и горният слой навсякъде бе напукан, стърчаха бурени и корени, а на някои места гората бе достигнала почти до средата на настилката. В следващите години щеше напълно да изчезне, погълнат от дърветата и храстите. Вместо да го изплаши, гледката по-скоро го успокои. Природата с учудваща скорост бе започнала да си възвръща изгубените територии и тази мисъл му подейства успокоително. Никога не бе мислил как ли ще изглежда светът без хора и сега знаеше защо. Не бе необходимо. Докато слизаха един до друг надолу по наклонения път, Варщайн за първи път осъзна колко дребни и незначителни бяха хората. Нямаше нищо лошо, което да могат да сторят на този свят. Той бе съществувал много, преди да се появи човекът, и щеше да продължи да съществува дълго, след като човеците изчезнеха.

Хора като Франке — или като него самия преди няколко години — можеха и да си въобразяват, че е във властта им да променят трайно облика на планетата, но това не беше вярно. С цялата си техника и наука хората бяха като микроби, миниатюрни частици от огромна система, която бе така голяма, толкова комплексна и вечна, че дори не можеха да се досетят за истинското и лице. Тази мисъл подейства невероятно успокоително на Варщайн. Струваше му се, че за първи път осъзнава какво наистина означава животът. Бе самото Съществуване. Самият факт, че нещо съществуваше, означаваше, че то е част от тази всеобхватна, разпростираща се в цялата Вселена Система от живот. Както никога преди и никога след това Варщайн се чувстваше близо до Природата и онова абстрактно понятие, което хората наричат Бог, и това усещане му даваше невероятна сигурност и топлина. Само преди няколко минути се бе страхувал за живота си, а сега разбираше колко наивна е била тази мисъл. Нямаше никакво значение дали ще съществува като човек или не — бе част от могъща, неразрушима Система, която щеше да съществува до края на Времето, а може би и след това. Никога не бе бил религиозен и при всяка възможност се бе определял като агностик, но сега разбра, че и това е било погрешно. Може би не съществуваше Бог като някакво конкретно лице или направляващ интелект, който стои зад нещата и ги контролира, но определено имаше една Свръх сила, грандиозен План, който подреждаше законите на Вселената.

— Стоп! — Ломан вдигна ръка и сложи пръст върху устните си, макар че извика доста силно. — Идва някой!

Варщайн не чуваше нищо, но въпреки това побърза заедно с Ангелика да се скрие зад една скална отломка в края на пътя. Ломан дойде при тях.

— Какво има? — попита шепнешком Варщайн.

Ломан му ръкомахаше да мълчи, но сам той отговори още по-силно отпреди:

— Чух нещо, някакви гласове. Някой идва насам.

— Значи са ни открили — каза Ангелика.

Ломан вдигна рамене, направи им повторно знак да мълчат и се наведе зад камъка, макар че той едвам ги скриваше.

Не бяха избрали добре укритието си. Скалата препречваше една трета от пътя и сигурно скоро се бе срутила, защото бе повлякла пред себе си всичко и зад тях бе почти голо. Ако Ломан бе прав и наистина някой идваше насам, бе невъзможно да не ги открият. Варщайн за секунда си представи как прекосява пътя и се шмугва в храстите отсреща, но вече бе късно. И той чу гласовете, а секунда по-късно видя и светлината от силен прожектор, който опипваше пътя.

Предпазливо се надигна и погледна иззад ръба на прикритието. Сърцето му подскочи. Бяха седем или осем мъже, двама от тях носеха силни прожектори, с които старателно осветяваха край пътя. Мъжете бяха облечени в тъмнозелени петнисти униформи и всички бяха въоръжени.

— Проклятие! — просъска Ломан. — Идват право към нас!

Варщайн трескаво се огледа. Мъжете бяха на разстояние двадесет-тридесет метра. Движеха се немного бързо, но стигнеха ли скалата, неминуемо щяха да ги видят.

— Аз ще отвлека вниманието им — каза той решително. — Може след това да не търсят повече и няма да ви открият, ако се предам. Искаше да се изправи, но Ломан грубо го натисна надолу.

— Оставате тук! Ще хванат или всички, или никой!

Варщайн отблъсна ръката му и понечи да му обясни какво мисли за детинската скаутска доблест, но в този момент Ангелика започна толкова силно да трепери, че той уплашено се обърна и я погледна.

Измина почти секунда, докато разбере, че смесицата от ужас и неверие, които се четяха в очите и, не се дължаха на мъжете от другата страна на скалата.

Зад тях имаше нещо. Не можеше точно да го различи — беше голямо и черно и се движеше по странен, невероятен и неестествен начин. На Варщайн му се стори, че вижда блестящи люспи, извити нокти и малки, остри зъби и коварни очи, които го гледаха втренчено от преливащата черна маса на пълзящото тяло. Създанието бе на по-малко от лакът разстояние от тях. По тялото му се разля вълна от парализиращ ужас. Кожата на главата му започна да го сърби и невидима желязна ръка така здраво го стисна за гърлото, че не можеше и да извика от ужас. Беше Нещото отпреди. Чудовището от Другата страна на Вратата, което ги бе последвало. Ломан явно още не бе разбрал какво става зад тях.

— Все нещо ще ми хрумне. Нали съм добър в импровизирането! Трябва някак да ги отклоним.

— Ломан… — повика го тихичко Варщайн.

— Само още няколко секунди… Нещо такова, че да можем да влезем в гората…

— Ломан! — каза този път по-настоятелно Варщайн. Още не можеше да помръдне. Съществото не се движеше. С почти свръхчовешки усилия успя да извие глава и да погледне Ломан. Журналистът се бе надигнал леко и оглеждаше над ръба на прикритието им. Лъчът от единия прожектор бе съвсем близо до него. — Ломан!

Ломан се обърна ядосано и издаде само някакъв неопределен звук.

— Какво…?

— Господи, колко е красиво! — прошепна Ангелика.

Варщайн я погледна с недоверие, извърна отново глава назад и застина от възхита.

Съществото бе изчезнало. Тоест, още бе тук, но така драстично се беше променило, че бе невъзможно да е истина. Но беше! От извитите нокти и пълзящата твар, която бе самата смърт, нямаше и следа. Пред тях стоеше толкова красиво и миролюбиво създание, че на Варщайн дъхът му секна. Не можеше да определи какво точно виждаше. Бе същество, дошло сякаш от градините на Едем, нежен призрак от пера, кожа и блестяща коприна, с тънки крака и филигранни пръсти, което не приличаше на нищо, което преди бе виждал. Въпреки големината си изглеждаше ранимо и само видът му предизвикваше у Варщайн нежност и желание да го закриля и пази.

Невъзможно, помисли си той. Не можеше да се е измамил. Само преди секунда срещу него пълзеше отвратителна креатура, а сега съзерцаваше небесно създание, по-красиво и нежно сигурно и от ангел.

— Какво… какво е това? — шепнеше Ангелика. Очите и искряха. Тя бавно протегна ръка и докосна златистата кожа на неподвижното същество. Чу се лек пукот, когато го погали с пръсти. Нещото се раздвижи. Варщайн чу ясен, сферичен звук и тялото му потрепери. Сякаш вятър погали житни класове.

— Хей! Тези изчезнаха!

Варщайн неохотно откъсна поглед от златистото същество. Ломан се бе изправил в цял ръст и гледаше в посоката, откъдето бяха дошли войниците. Прожекторите не се виждаха, мъжете също.

— Къде са войниците? — попита стъписано Ломан.

Варщайн само вдигна рамене. Трябваше да се радва, че като по чудо се бяха отървали, но беше точно обратното. Може би, защото в изречението една дума бе в повече. Не се бяха отървали като по чудо. Ломан откъсна поглед от празната улица и се обърна към Варщайн и Ангелика.

— Нещо явно ги е… — той рязко прекъсна, когато погледът му се спря върху златистото създание пред него. Очите му се разшириха.

Варщайн си позволи дребния лукс да се наслаждава на стъписаното изражение на Ломан. Докато се обръщаше напред, за части от секундата отново видя в краката на Ангелика ужасната твар, която преследваше Ломан. Всичко стана много бързо, за да го осъзнае напълно, но отново го обзе безпокойство, което не изчезна при вида на съществото, такова, каквото си беше. Но какво беше всъщност?

— Какво е това? — прошепна Ломан. Клекна и протегна ръка към златистата кожа. Когато я докосна, сякаш невидима тръпка премина по неподвижното тяло, но съществото не се помръдна. Сякаш гледаха отражение върху гладка водна повърхност, набраздена за миг от лек вятър. Варщайн не бе единственият, който го забеляза. Ломан уплашено дръпна ръка и Варщайн не се учуди, че трепетът спря така внезапно, както бе и започнал.

— Умира — каза Ангелика. Гласът и трепереше и очите и се напълниха със сълзи. Тя не се опита да ги скрие. — Гледайте, умира! — Пръстите и галеха пукащата кожа и там, където я докосваха, златистият гланц отново ставаше наситен, сякаш допирът и даваше нова сила за живот. Но допирът на Ангелика явно не бе достатъчен, защото блясъкът на съществото все повече помръкваше.

— Не съм виждал подобно нещо! — каза Ломан. — Що за животно е това?

— Не е животно — отговори Варщайн. Говореше съвсем тихо. Имаше нещо почти свято в този момент и се страхуваше да не го разруши. — Идва от Отвъдното. От Другата страна.

— Не може да живее тук — каза тъжно Ангелика. По лицето и се стичаха сълзи. — Нашият свят го убива.

Златният гланц на съществото вече почти бе изчезнал. То все още бе красиво и величествено, но бе само умиращ ангел. Само там, където ръката на Ангелика го докосваше, то блестеше.

На Варщайн му хрумна нещо. Макар че и на него самия идеята се стори абсурдна, той протегна и двете си ръце и обви с тях тялото на умиращото същество. Почувства лек гъдел и нещо като слаба болка, която сякаш не бе негова.

— Помогнете му! — Той самият вече не разбираше какво точно прави. Ангелика като че ли го разбра, защото и тя докосна съществото вече и с двете си ръце, а след секунда колебание и Ломан направи същото. — Няма да умре — продължи Варщайн. — Ще му помогнем! Така и стана. Той не знаеше какво стана, нито какво те вършеха, но почувства как в умиращото тяло нещо се събуди, а миг след това го и видя. Под ръцете му нежният златист гланц заблестя отново. Варщайн почувства как кожата се затопля, но не се замисли върху това. Не си позволи да изпита нито облекчение, нито почуда. Всичко, което искаше, бе да спаси съществото. Да му дадат от своята жизнена сила.

Успяха. В началото бавно, после все по-бързо и по-бързо ледената прегръдка на смъртта се отделяше от него и накрая първо Варщайн, после и другите двама отдръпнаха ръцете си. Гланцът не избледня. Съществото се раздвижи и чуха едва доловим шепот от коприна. За момент блясъкът стана толкова силен, че Варщайн затвори очи и отмести глава встрани.

Когато ги отвори, съществото вече го нямаше. Във въздуха сякаш още трептеше някаква сянка, но и тя изчезна и те отново бяха сами. Варщайн усети дълбоко чувство на удовлетворение. Не можеше да каже какво бяха направили, но бе нещо добро, правилно и само това бе важно. Ломан отново ги върна в действителността.

— Не смятате ли, че ми дължите все пак някакво обяснение?

— Ако искате да разберете какво беше, трябва да ви разочаровам — отговори Варщайн. Нещо от спокойствието и нежността на съществото бе останало у него, защото дори не се подразни от въпроса на Ломан. — Не знам.

— Доста неща знаете за вашето незнание — каза остро Ломан. — Какво, за Бога, направихте?

— Не знам — повтори Варщайн. — Просто не исках да умре.

— Така ли?! Просто ей-така?

— Просто ей така — потвърди Варщайн. Но знаеше, че не е истина. Дълбоко в себе си знаеше какво се бе случило. И не от този момент. Мисълта бе толкова фантастична, че не се решаваше да я изговори на глас.

— Просто, защото искахте? — нервно се изсмя Ломан.

— Да. Така, както радиото проработи, защото вие поискахте. И веднага спря в момента, в който пак вие поискахте.

Ломан примига няколко пъти. Отвори уста да каже нещо, но поклати глава и погледна към мястото, където бе лежало съществото.

— Спомнете си — продължи Варщайн. Думите му бяха насочени по-скоро към него самия, отколкото към журналиста или Ангелика. Мисълта продължаваше да му изглежда толкова странна, че съзнанието му отказваше да я приеме. Трябваше да я каже на глас, за да убеди не другите, а себе си, че беше така. — Поисках пътят да стане по-добър — и той стана. — Той посочи Ангелика. — Лицето ти… страхуваше се да не ти остане белег, нали? Ангелика объркано го погледна. Изглеждаше не по-малко шокирана от Ломан. Варщайн знаеше, че и тя като него вече бе стигнала до тази истина, но още се съпротивяваше да я приеме.

Тя неохотно кимна с глава.

— Мехурът изчезна — продължи той. — Ако имахме огледало, щеше да видиш, че дори и белег няма. Тя вдигна ръка и попипа бузата си, но не каза нищо.

— Мъжете също — посочи Варщайн мястото, където допреди малко имаше десетина войници. — Изчезнаха, защото вие така поискахте, Ломан.

— Ама, че глупости! — Гласът на Ломан дори не звучеше убедително. Само безпомощно.

— Но вие сам казахте, не помните ли? Нещо ще ви хрумне. И то ви хрумна.

— Това е невъзможно! — В очите на Ломан проблясваха пламъчета на безумие. Изглеждаше като човек, който губи почва под краката си, но не може нищо да направи. — В такъв случай… — …желанията ни въздействат на действителността, да — довърши вместо него мисълта Варщайн.

— Не може да бъде! — упорстваше Ломан. Опита се да се засмее, но се получи само хленч. — Да не искате да кажете, че вече сме магьосници?

Той стана, бръкна в джоба на якето си и извади смачкана кутия цигари. Отвори я с треперещи пръсти и Варщайн видя, че вътре имаше само две цигари.

— Ето, вижте! — изрече той с почти триумфален тон. — Току-що си пожелах да е пълна. Но… както виждате…

— Така не става. Не ви говоря за дребни факирски номера, Ломан. Трябва наистина да искате нещо много силно. Дълбоко в себе си знаете, че е така! Ломан го погледна объркано, после отново впери поглед в цигарената кутия и я пъхна обратно в джоба си. Не каза нищо повече.

Продължиха напред, без да продумат повече. Не беше така просто това с вълшебните сили. Макар че никога не би си признал, Варщайн на няколко пъти се улавяше, че и той тайничко се опитва да направи същото като Ломан. Набелязваше си някаква точка в края на гората и с цялата си сила се концентрираше върху нея, пожелавайки да види там разцъфнал розов храст. Но нищо не се променяше. Нито пък дрехите му изсъхнаха само при желанието да ги изсуши. Обаче не бяха вървели и пет минути, когато пътят направи неочакван завой и пред тях изникнаха железопътните релси. Малко зад тях се извисяваше огромната арка на входа на тунела. А трябваше да са на километри разстояние.

Гледката го изпълни с неприятни чувства, но и с облекчение. Облекчение, защото и тримата вече бяха на края на силите си. Още няколко километра надолу по стръмния път едва ли щяха да издържат и може би точно това бе единствената причина, поради която това ходене им бе спестено. От друга страна му бе неприятно, защото вече бяха в края на пътешествието и трябваше да вземе окончателно решение, което до този момент отлагаше. Както впрочем през последните няколко години правеше с всички решения.

Спуснаха се по наклона и стъпиха върху релсите. Когато приближиха входа на тунела, крачките им неволно станаха по-бавни. Десет метра преди да влязат вътре, Ломан спря. Огледа се внимателно наляво и надясно и се опита с поглед да проникне в тъмнината пред себе си.

— Странно — каза той.

— Кое е странно? — попита Ангелика.

— Не се вижда никакъв човек. Очаквах поне пост да са сложили.

— Може и да са — предположи Ангелика.

— Да, разбира се — Ломан напразно се мъчеше да придаде саркастична нотка на гласа си, но прозвуча само инатливо. — Съвсем забравих! Нали си пожелахме да ги няма. Защо да не си пожелаем един влак, който да ни чака вътре? Ще ни спести доста ходене.

Ангелика не го удостои с отговор и продължи да върви. Ломан я последва. Варщайн се присъедини към тях, но след кратко колебание. Изостана на седем-осем крачки. Вече не беше много сигурен какво иска да прави. Ангелика и Ломан вървяха по средата на линията, но той се отклони надясно и застана на две крачки зад входа. Беше толкова тъмно, че едва различаваше очертанията на тъмния метален капак зад входа. Но знаеше, че е там. Знаеше и какво има зад него. Трябваше само да протегне ръка и да го отвори. Но не намираше сили да го направи.

— Това ли е? — чу гласа на Ломан зад себе си.

Варщайн се стресна. Не бе забелязал, че журналистът се е върнал и е застанал зад него. Върху лицето на Ломан имаше странно изражение, което първоначално не можеше да определи.

— Какво? — опита се да се измъкне той.

Ломан сбърчи чело.

— Телефонът?

Варщайн за втори път видимо потръпна.

— Откъде…

Ломан направи ядосан жест.

— За глупак ли ме смятате? Може и да не съм строил този тунел като вас, но знам, че все някъде трябва да има телефон. Искахте да се обадите на Франке, нали?

— Да.

Ломан го изгледа с пронизителен поглед, но не изглеждаше ядосан.

— И сега?

— Вече не — каза Варщайн. Решението, от което толкова много се страхуваше, бе вече взето, макар че едва сега го проумя. Вече не бе нужно да предава останалите двама, както и да се бори срещу Франке. Събитията бяха взели своя обрат и това, което искаха да спрат, отдавна бе започнало. Вече не те, а събитията определяха поведението им. Тази мисъл го изпълни с безпомощност, но огорчение нямаше. Може би, защото толкова ясно чувстваше, че се случва това, което трябва да се случи и така, както е предопределено.

— Да вървим. Чака ни дълъг път.

Ломан бе малко изненадан. Усмихна се и изчака Варщайн да мине покрай него. Двамата заедно стигнаха до Ангелика, която бе спряла и ги чакаше. Гледаше нещо пред себе си, което те различиха чак когато стигнаха при нея.

— Погледнете, Ломан! Не е ли горе-долу това, което си представихте преди малко?

Ломан не отговори, но въпреки тъмнината Варщайн видя как цветът от лицето му изчезна, когато съзря на няколко крачки пред себе си малката четириколесна дрезина.