Вратата на друидите

14.

Преценката на Ломан се бе оказала точно такава, каквато Варщайн предполагаше — твърде оптимистична. Въобще не се движеха толкова бързо, колкото отначало смяташе журналистът. Дори и по второстепенните пътища движението бе толкова претоварено, че Варщайн не веднъж изпита чувството, че въобще не се движат. А веднъж дори наистина се върнаха назад и пропътуваха цели десет километра, за да потърсят друг път. С приближаването към целта настроението в колата ставаше все по-потиснато. И все по-спокойно. На никой от тримата не му се говореше. Всеки бе зает със собствените си мисли, в които сигурно и останалите играеха някаква роля, но може би не чак толкова голяма. Освен това мислите и на тримата като че ли не бяха особено приятни.

За Варщайн този последен етап от пътуването се превърна в мъчение. Чувството на еуфория (което май си беше чисто злорадство), последвало решението му на свой ред да изпързаля Ломан, не продължи дълго. И без друго мисълта не бе много реалистична. Ломан може и да беше идиот, но в никакъв случай не бе глупак и в тази игра Варщайн бе безнадеждно много по-назад от него. А и самият Варщайн вече не бе много сигурен дали наистина го иска. Макар че все още не си го признаваше, нещата вече бяха заживели собствен живот и вероятно не бе в негова власт да промени нещо. Вече не той определяше какво да се случи, а събитията определяха неговите действия.

Повече от три часа пътуваха успоредно на железопътната линия, водеща на изток — а това при темпото, което позволяваха задръстените пътища, означаваше по-малко от сто километра — после се отклониха от главния път и навлязоха в планината. Пътят стана още по-лош и макар че се отърваха от задръстването, се придвижваха още по-бавно. Още тогава, преди три години, шосето към прохода Нуфен беше в отчайващо състояние. Оттогава никой не си беше мръднал пръста да го оправи, а лошото време през последните дни бе свършило своята работа, за да бъде картината съвсем катастрофална. Към това се прибавяха и леещият се дъжд и плътната облачна покривка, които създаваха почти пълна тъмнина. Като добавка дойде и обстоятелството, че автомобилът им може и да беше удобен, но за експедиция в планината бе напълно неподходящ. На няколко пъти Варщайн решаваше, че просто ще спрат на калния, стръмен път и колкото повече се приближаваха към прохода, толкова повече се радваше на тъмнината, в която светлината на фаровете им се губеше само на няколко метра. Преди няколко години бе пътувал по тази отсечка — при хубаво време, през деня и с автомобил, пригоден за такива условия — и въпреки това сто пъти се изпоти, защото в един доста дълъг участък пътят се виеше плътно покрай отвесно издигаща се скална стена: от едната му страна беше извисяващият се право в небето гладък като огледало гранит, а от другата — дълбока петдесет или може би сто метра пропаст. Черното Нищо, в което понякога попадаше светлината на халогенните фарове, когато правеха завой, бе наистина Нищо, което при най-малкото невнимание можеше да доведе до падане в пропастта.

— А какво ще правим, ако са затворили и този път? — попита изведнъж Ангелика. Макар че думите и бяха само още един повод за тревога, Варщайн почти им се зарадва, защото за малко го отклониха от мрачните му мисли.

— Не са — каза Ломан. — Почти никой не познава този проход. Даже не е обозначен на всички карти.

— Аз например го познавам — каза Варщайн. — А освен мен и приблизително още триста души, които са работили на тунела. Един от тях се казва Франке.

— Е, и? Какво мислите, че може да е направил? Затворил е целия Тесин?

— Може би — каза съвсем сериозно Варщайн.

Ломан ядосано сви вежди.

— Вие двамата трябва да се запишете в Клуба на песимистите. Сигурен съм, че ще ви приемат като почетни членове.

— Това не е отговор на въпроса ми — обади се нервно Ангелика.

— Даже и не мисля да му отговарям — каза остро Ломан. — Не вярвам, че е затворен, и толкова. Ако човек всеки път мисли най лошото, по-добре нищо да не захваща.

— Но при дадени обстоятелства поне може да ни предпази от лоши изненади — каза Варщайн.

Ломан го погледна изкосо, но не продължи спора, защото цялото му внимание бе насочено към пътя. Летните гуми непрекъснато превъртаха върху калната настилка и няколко пъти вече губеха опора и тръгваха назад или се накланяха встрани, докато колелата намереха опора.

— Още колко ни остава? — попита след малко Ломан.

— Не знам — призна Варщайн.

— Мислех, че познавате пътя.

— Бил съм няколко пъти тук, но през деня. И не при такъв потоп. Но мисля, че вече не сме далече.

— Е, чудесно, щом така мислите!

Варщайн за секунда се замисли дали да му каже, че най-тежкият участък тепърва им предстои от другата страна на прохода. Реши да замълчи, макар че изпитваше почти детинска радост да ядоса Ломан. Но той беше техният шофьор и животът им бе в неговите ръце, и то в буквалния смисъл на думата — ръцете, стиснали волана, бяха започнали да треперят. Така силно стискаше, че Варщайн имаше чувството, че самият той се държи за него. Въпреки сервоуправлението виждаше колко усилия му струваше да задържа колата върху платното. Сякаш прочела мислите му, Ангелика попита:

— А как е от другата страна?

Варщайн се поколеба за момент, после каза:

— Страхувам се, че е по-трудно, но вече не е така опасно.

Ломан не каза нищо, но Ангелика видимо потръпна и без друго бледото и лице пребледня още повече. Опасно ли? Тя не изговори на глас въпроса, но той бе изписан съвсем ясно в погледа и и Варщайн едва сега разбра, че на нея и през ум не и е минало, че пътуването нагоре към прохода може и да е опасно.

— Горе на прохода има малък паркинг — продължи бързо той само за да каже нещо и да не и даде възможност да зададе въпроса. Беше достатъчно нервна. — Може би ще е добре да направим малка почивка там.

— Добра идея — съгласи се Ломан и обърна за секунда глава, за да погледне Ангелика. — Можете да ни направите кафе. Май имам нужда да пийна малко.

— С удоволствие — отвърна Ангелика. — Един от нас може да ви смени, поне за малко.

Ломан поклати глава:

— Не е нужно. Всичко е наред, само малко съм уморен. Но не се притеснявайте, карал съм и по по-лоши пътища.

Например шейна с кучешки впряг през Сахара, помисли си подигравателно Варщайн, но запази мисълта за себе си. Ако всичко вървеше така добре (или зле), както досега, имаха най-малко час и половина, докато стигнат върха. А напрегнат, Ломан достатъчно трудно се издържаше. Не биваше и да го ядосва.

След десет минути стигнаха най-високата точка на прохода и пред тях в тъмнината изникна паркингът, за който спомена Варщайн.

Беше пуст, но в калта личаха следи от гуми. Колата е била тук преди немного време. Тази мисъл не хареса на Варщайн. Никой не би дошъл дотук в това време, ако не му беше наложително.

Мислите на Ломан течаха в същата посока, защото докато насочваше колата към едно горе-долу по-устойчиво място, откъдето не можеха да тръгнат нанякъде, загрижено гледаше вкопаните дълбоки дири. Въпреки това се престори, че не е забелязал нищо, и Варщайн бе доволен. Понякога наистина най-доброто решение беше да си затваряш очите пред истината.

Ломан изключи двигателя и с въздишка на изтощение се облегна назад в седалката. Твърдението му преди малко, че е леко изморен, си беше чиста лъжа. Ангелика мълчаливо отиде да направи кафе, а Варщайн се пресегна и извади картата. Оказа се, че не е много добра. Проходът и пътят, който водеше дотук, бяха указани, но всичко след прохода изглеждаше на смътната светлина като сиво-зелена бъркотия. То така си и беше в действителност. Тунелът, който бе донесъл дългоочакваното улеснение на движението около Локарно и Аскона, бе довел до окончателната смърт на тази част отвъд планината. Имаше няколко малки селища от по десетина къщи и най-много църква, които не можеха да бъдат открити на никоя карта, както и няколко отдалечени стопанства. Явно транспортът, който е минавал оттук, след откриването на тунела Гридоне съвсем е замрял.

— Случайно да знаете къде се намираме? — попита подигравателно Ломан.

Варщайн не откъсна поглед от картата, но кимна с глава.

— Исках само да… Мислех си колко време още ни трябва.

— И?

— Два часа, а може и повече — отвърна предпазливо Варщайн.

— Да се надяваме, че дъждът ще престане — измърмори Ломан. След кратка пауза додаде тихо, за да не го чуе Ангелика: — На няколко пъти бяхме на косъм. Можехте да ме предупредите, че пътят е толкова опасен.

— И аз не знаех — призна си Варщайн. — Спомените ми са някак други.

За негова изненада Ломан се съгласи:

— Неприятните неща се забравят бързо. Значи два часа, казвате?

— Най-малко. Но опасната част вече минахме. Пътят надолу е с много завои и на някои места е много тесен. Но най-лошото, което може да ни се случи, е да слезем в канавката. Повече пропасти няма.

— И това ще е достатъчно зле — усмихна се накриво Ломан. — И някакси смешно, не мислите ли? След като почти стигнахме, да спрем на пет километра от целта… — При тези думи той остро погледна Варщайн, сякаш искаше да му каже, че много добре знае какво смята той да направи.

— Нека все пак един от нас да ви смени — предложи Варщайн. — Изглеждате изтощен.

— Така е. При това време два часа са по-изморителни от двайсет при нормално шофиране.

— И въпреки това искате да извървите целия път през тунела?

Ломан замълча за момент.

— Ще видим — усмихна се уморено. — Знаете ли, рядко планирам нещата. В повечето случаи действам спонтанно и това се оказва правилно. Най-големите ми провали са ставали, когато много точно съм планирал всичко.

— Като това пътуване?

— Как ви хрумна? За мен си струваше — получих си историята.

— Ами ако ни хванат, преди да разберем какво всъщност се е случило?

— Тогава имам друго в запас — равнодушно каза Ломан. — Не сме нито в Дивия запад, нито в Русия или Китай. Франке може и да е влиятелен, но не може да направи така, че просто да изчезнем.

— Надявам се да сте прав.

— Вие надценявате този човек. И това е причината, поради която винаги ви е побеждавал.

Варщайн можеше да му каже, че въобще не ставаше дума за това, кой кого побеждава. Отдавна вече не. Но нямаше желание отново да подхваща безкрайната дискусия. През последните часове бе променил донякъде мнението си за Ломан, но не чак толкова, че да му има доверие. Или пък дори да изпитва симпатия към него.

— Кафето е готово.

Ломан изненадано погледна към Ангелика.

— Толкова бързо?

— Ами… нес е. — Ангелика поднесе на Варщайн и на него две димящи чаши. — Съжалявам, но запасите вече свършват. Домакинът ни явно не е бил подготвен за по-дълго посещение.

Тя се върна да донесе своята чаша и Варщайн внимателно отпи от кафето си. Имаше ужасния вкус на всички разтворими кафета по цял свят, но беше горещо и кофеинът веднага оказа живителното си действие.

Ломан изпразни чашата си на големи глътки и я остави до себе си. Запали си цигара, а с другата ръка вече включваше двигателя.

— Веднага ли тръгваме? — учуди се Ангелика.

— Има ли причина да стоим още тук? — отвърна с въпрос Ломан и включи фаровете и чистачките. — Нали ви казах, че не съм много уморен. Освен това колкото по-дълго си почивал, толкова по-трудно шофираш след това.

— Откъде измислихте тая глупост? — попита Варщайн.

— Просто опит. — Ломан включи на скорост, потегли и погледна часовника. — Увеличете радиото, сега ще има новини.

Варщайн се наведе и завъртя копчето. Чу се тиха класическа музика. Никога не бе могъл да понася класиката, но си спести труда да търси друга станция. След съобщението за катастрофата на обяд всички местни предаватели излъчваха сериозна музика.

Новините започнаха точно на секундата. Нямаше нищо ново от Лаго Маджоре освен съобщението, че броят на мъртвите, които бяха извадени от езерото, е надминал триста. И нямаше никаква вероятност да бъдат намерени оцелели. Самолетът се беше забил като бомба в езерото. Който не бе умрял при удара или не се бе удавил веднага след това, бе замръзнал. По това време на годината водата вече бе леденостудена. Варщайн искаше да изключи радиото — вече бе чул полагаемата му се доза съобщения за катастрофи за деня, но изведнъж чуха нещо, което го накара да увеличи още звука.

„Току-що… — каза говорителят — …цялото въздушно пространство над Тесин е затворено за граждански полети, докато се изяснят всички обстоятелства около катастрофата. След затварянето на трите най-важни железопътни връзки в Швейцария по този начин е прекъсната и въздушната връзка между Цюрих и Милано.“

— Три? — казаха в един глас Ангелика и Ломан.

— Три — потвърди Варщайн. Не беше изненадан. По-скоро щеше да е, ако не бе станало. — Това означава, че са затворили и тунела Симплон, и отсечката през Локарно.

— Но нали през цялото време слушахме радио! — възмути се Ломан. — Трябваше да кажат нещо!

— Знаете ли какво значи това? — продължи невъзмутимо Варщайн. — Областта около планината практически е затворена за външния свят. Франке не можеше и да мечтае за нещо по-добро от тази самолетна катастрофа.

— Все пак има и други пътища — каза Ангелика.

— Има само един път — поправи я Варщайн. — И той минава по брега на Лаго Маджоре. На какво да се басираме, че е затворен за автомобили заради спасителните отряди?

— Не, това не може да направи! — възрази убедено Ломан. — Ако е така, значи половин Швейцария е парализирана!

— Той може и вече го е направил — каза Варщайн. — И ако се наложи, може да направи и много повече.

Ломан понечи отново да възрази, но се отказа. Защото в този момент небето над тях избухна в пламъци.

— Да-а — въздъхна Франке, — мисля, че разбирам какво имате предвид. Роглер объркано изгледа сивокосия германец, докато схване какво искаше да каже Франке. Казаното се отнасяше до разговора им тази сутрин и посещението при градските съветници. Роглер съвсем бе забравил и двете неща, което не беше никак чудно след всичко, което видя и преживя този ден. Но Франке явно не бе забравил. Явно беше от хората, които никога нищо не забравяха.

— Невероятно! — Франке тръсна глава и погледна изпитателно Роглер. — Не искате ли да изпълните задълженията си и да направите това, за което ви помолиха?

На Роглер не убягна ироничният полутон в думите му. Дано Франке наистина не очакваше, че ей-сега ще слезе и ще направи онова, за което го помолиха градските съветници. Но само след секунда действително протегна ръка към дръжката на вратата и слезе.

За да стигнат до Аскона, им трябваше почти час, от който пет минути летене с хеликоптера от Порера до началото на града, където ги очакваше автомобил, а през останалото време изминаха малкото километри дотук. Автомобилният поток не просто се влачеше, а вече съвсем беше спрял. Сигурно щяха по-бързо да стигнат до хотела, ако бяха тръгнали пеша.

Гледайки огромната маса плътно притиснати един до друг хора, които блокираха крайбрежната улица пред тях, в този момент Роглер и в това се съмняваше. Сигурно бяха стотици, даже хиляди, всички наблъскани пред ниската стена от другата страна на улицата, за да могат да гледат към езерото. Роглер изпитваше към тях смесица от гняв и презрение, Франке му бе разказал за падането на самолета и той предполагаше, че тълпата се беше събрала, за да наблюдава мястото на произшествието, макар че то се намираше на почти километър оттук, на другия бряг на Лаго Маджоре, и едва ли можеше да се види нещо друго освен няколко блещукащи над водата светлини. Не можеше да понася зяпачите. Професията му, при която много по-често от другите хора се сблъскваше с насилствена смърт и разрушения, бе направила така, че даже направо ги мразеше.

Но сега го очакваше изненада. Тълпата не се беше събрала, за да гледа спасителните работи. Що се отнасяше до тях, бе прав — на доста голямо разстояние от тях по повърхността на водата пробягваха светлините на прожектори и нещо като че ли гореше, но това беше всичко, което можа да види. Много по-добре обаче можеше да различи какво ставаше от другата страна на стената. Гледката бе толкова абсурдна, че той отведнъж спря и опули очи.

Трябваше да мине известно време, докато в главата му се избистри мисълта, че това тук наистина бе причината, поради която сутринта го бяха извикали в кметството. От онази страна на крайбрежната алея една тясна ивица трева с няколко добре поддържани дървета разделяше езерото от сушата и сега там се тълпяха десетки от възможно най-странните фигури, които Роглер някога бе виждал. Повечето бяха облечени в чуждоземски пъстри одежди — сарита, пончо, плащове, наметала, набедрени препаски. Роглер виждаше пред себе си всевъзможни облекла, каквито съществуваха, само не и тукашните. Лицата бяха с азиатски и индийски черти, имаше черни, индианци, ескимоси и аборигени, накратко — цялото събиране представляваше карнавална гледка на вълшебници, шамани и магьосници. Само дето в картината нямаше нищо смешно. Изведнъж изпита ужас, който, и сам не можеше да си обясни, а и не искаше. Да се доближи до него означаваше да се доближи до причината за него, а от това изпитваше панически страх. Гледката на странните шарени фигури го изпълни с усещането за приближаващо нещастие, за нещо, което щеше да е много по-лошо от всичко, което досега си е представял. А след всичко, което преживя днес, вече можеше доста неща да си представи.

— Господин капитан! Добре, че сте тук!

Роглер се обърна и се озова лице в лице с един най-много двадесетгодишен полицай, който с мъка си пробиваше път през тълпата към него. Видя, че младежът не бе сам — след него пет-шест полицаи смело и отчаяно и почти безрезултатно се опитваха да изтласкат множеството, така че да има малко свободно пространство на улицата. Уж никой не се съпротивляваше, но в крайна сметка усилията им бяха без видим резултат. И малцината, които се опитваха да изпълнят нарежданията на полицаите и да освободят пътя, бяха тласкани отново напред от напиращата тълпа.

— Какво става? — попита Роглер. Посочи тълпата, после странното шествие от другата страна: — Какво правят тези тук?

— Не знам, господин капитан. Попитахме ги, но говорят само нещо неразбрано.

Това не беше съвсем вярно. В очите на полицая Роглер прочете, че приказките им са му се сторили по-скоро страшни, отколкото неразбрани. Ясно си спомни срещата със стария абориген и преглътна острата забележка, че това не е отговор на въпроса му.

Обърна се и отново впери поглед към насъбраните шамани. Може би бяха стотина. Роглер не можеше да различи какво точно правеха, но беше ясно, че правеха нещо, и то всички заедно. Горяха няколко огъня. Мъжете (Роглер установи, че бяха само мъже) седяха или стояха на групи, но никой не говореше и почти никой не се движеше. Забелязваше се само някой неволен жест, леко повдигане на ръка или бегло движение, това беше всичко. Имаше нещо, което обедняваше мъжете, което бе над всички явни различия и ги свързваше в нещо Голямо.

Тази представа обърка Роглер, но в същото време почувства, че тя е не просто някаква мисъл. Не за първи път, откакто бе дошъл тук, не само Франке, но и ходът на събитията бяха започнали постепенно да променят светоусещането му, усещаше това внезапно знание, което бе и повърхностно, но и някак много интензивно, така че можеше да се усъмни в него. Чувството го уплаши, но в същото време бе и опияняващо. Сякаш пред сетивата му се разкриваха съвършено нови, впечатляващи измерения и можеше да възприема неща и зависимости, за които преди не бе и подозирал.

— От колко време е така? — попита той.

— Вече половин ден — отговори полицаят. — Започнаха да се събират около обед и оттогава седят тук.

В този момент чу един глас да казва зад гърба му:

— Не можете ли да кажете откога по-точно?

Обърна се и видя Франке, който го бе последвал и бе чул краткия им разговор. Полицаят изгледа въпросително германеца и отговори чак когато Роглер му даде знак, че всичко е наред.

— Горе-долу към…един. По-точно не мога да кажа, съжалявам.

— Около един? — По лицето на Франке не личеше какво мисли в момента, но Роглер много добре знаеше. Часът, който назова полицаят, бе точно времето, когато бе започнала бурята.

Направи крачка напред и спря. Едва сега забеляза, че никой от тълпата не бе прекрачил в затревената ивица. Оттатък символичната стена се блъскаха буквално стотици любопитни, а Роглер имаше достатъчно опит с хора като тях, за да знае, че обикновено беше въпрос на време, докато първият се престраши и дойде по-напред, за да задоволи любопитството си. Тук не беше така. Непосредствено пред стената сякаш имаше втора, невидима, но много по-непреодолима преграда.

— Говорихте ли с тях? — попита той полицая.

Знаеше какво ще му отговори, още преди онзи да си е отворил устата. Младежът каза със заекване и без да го гледа в очите:

— Само… извикахме им…няколко пъти…

— Но не сте ходили при тях, нали?

Полицаят мълчеше. Изглеждаше смутен и уплашен. Роглер не знаеше дали това бе страх от наказание или от това, което виждаше. Може би и от двете неща едновременно.

— Всичко е наред, аз ще уредя нещата — успокои го той. Отново тръгна, но нещо го спря. Не бе физическа съпротива. Невидимата стена бе и недоловима. Макар и нематериална, бариерата бе непреодолима.

— Чакайте!

Роглер така и така щеше да спре, но се обърна и изгледа Франке. Германецът стоеше на крачка зад него. Гледаше към мъжете от другата страна на стената и изражението върху лицето му издаваше, че и той изпитва същото непонятно чувство и някакъв страх при вида им. Може би всички тук изпитваха същото. Изведнъж Роглер осъзна колко тихо бе наоколо.

— Може би… не трябва… не трябва да им пречите — каза замислено Франке.

Роглер учудено вдигна вежди. Въобще не смяташе да предприема нещо. Без да се взема предвид, че не можеше — какво трябваше да стори? Да арестува всички тези мъже заради предизвикване на обществени безредици или да им състави акт затова, че са запалили огън в парка?

Причината за изненадата му беше друга. Вече с леко учудване бе установил, че Франке го е последвал, но отдаде това на чисто човешкото любопитство да разбере защо са се събрали толкова много хора. Самият Франке, когото Роглер тайничко смяташе за едва ли не най-безчувствения човек, когото бе срещал от дълго време насам, трябваше да е забелязал, че бе излязъл от колата, за да остане известно време сам или поне да може да мисли за нещо друго. А фактът, че въпреки това го последва, изненада Роглер само в първия момент. Голямата изненада бе, че Франке явно се интересуваше от това, което става от другата страна на стената. Роглер се хващаше на бас на всичко, че Франке подигравателно отхвърляше всичко, което не можеше да бъде научно доказано. Ако, разбира се, изобщо го забележеше. Но явно не само неговият свят бе започнал да се руши.

— И без друго не мога нищо да направя — отговори той, без да каже защо. Ако и Франке като него не можеше да премине невидимата граница, щеше да разбере. А ако не беше така, щеше само да се изложи.

Франке се приближи и спря точно на несъществуващата линия, където бе спрял и Роглер. Върху лицето му се появи израз на леко стъписване, но не каза нищо, само прокара поглед наляво и надясно върху насъбралите се отсреща мъже.

— Какво, за Бога, правят? — измърмори под нос.

Каза го наистина много тихо, но изведнъж една от фигурите, която клечеше свита до огъня, повдигна глава и погледна в тяхната посока. Секунди по-късно се изправи.

Роглер леко потръпна, когато видя, че е старият абориген, с когото бе говорил преди два дни. Мъжът се приближаваше със ситни, но някак величествени крачки. След него тръгна още един от шаманите. Беше най-истинският индианец, който Роглер някога бе виждал.

Безпокойството му прерасна почти в паника, когато разбра, че двамата действително идват право към тях, а не се движат случайно в тяхната посока.

Очакваше, че аборигенът ще го заговори, но за негово учудване той се обърна към Франке. А за още по-голямо учудване Франке бе не изненадан, а направо ужасен и не можеше да го скрие.

— Знаех, че ще дойдеш — каза възрастният мъж.

Франке потръпна. За секунда изгуби непоклатимото си самообладание и в погледа му проблясна диво пламъче. В следващия миг се овладя, но не напълно. Явно вече не му се удаваше.

— Така ли? — каза той нервно. — Значи сте знаел повече от мен.

— Идваш късно — продължи аборигенът. — Може би твърде КЪСНО.

Франке нервно пристъпваше от крак на крак. Роглер разбираше колко неприятна му е ситуацията, но не бе сигурен дали не бе само заради това, че имаше свидетели.

— Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие? И какво, по дяволите, правите тук?! Това не е панаир. Съзнавате ли, че вие и странните ви приятели парализирате цял един град?

— Мнозина вече загинаха — продължи старецът, сякаш не бе чул думите на Франке.

— Загинали? От какво… — той спря по средата на думата, отмести поглед от стария и потърси светлините, които все още трескаво проблясваха над водата. — Имате предвид самолетната катастрофа. Какво общо имате вие с това?

— Моментът наближава и кръгът се затваря. Времето ще се върне в началото. Боговете преброиха звездите и всички мисли на хората вече са помислени.

— А-ха — каза Франке.

— Срокът ни почти изтече — обади се индианецът. — Моментът на Тримата е близо. Готови ли сте?

Разговорът започва да става абсурден, помисли си Роглер. Франке от едната страна и двамата шамани от другата сякаш говореха за съвършено различни неща. Но защо изведнъж изпита чувството, че само разговаряха на друг език, в който думите звучаха познато, но имаха съвсем различно значение?

— Колко време ни остава? — попита Франке.

— Колкото е нужно — отговори аборигенът. — Нито по-малко, нито повече. Той изгледа безмълвно и с пронизващ поглед Франке, после се обърна и искаше да се върне на мястото си до огъня, но Франке го спря:

— Чакайте!

Аборигенът и другарят му наистина спряха и извърнаха погледи към него.

— Моля ви, почакайте! Аз…вече не разбирам какво става… Какво е това?

— Знаеш добре — настоя старецът. — Знаеш го от самото начало. Разреши си сам да видиш и ще разбереш. Но трябва да побързаш. Вратата се отвори от това, което ти направи.

— Вратата? Какво значи това?

— Започва се — каза аборигенът. — Гледайте!

Роглер никога не разбра съвсем дали беше случайно, или в този момент наистина станаха свидетели на действието на сили, които не можеха да проумеят с човешкото си съзнание. В момента, в който старецът изговори думите, небето над Аскона и над езерото се озари от тайнствена бледозелена светлина.

От тълпата се чуха ужасени викове и зад тях избухна паника, но Роглер почти не забелязваше нищо. Стоеше като вкаменен и гледаше със смесица от възхищение и боязън това, което ставаше над главите им.

Зелени трептящи светлини пробягваха по небето, преследвани от оранжеви пламъци и пулсиращи завеси от светеща мъгла, които образуваха странни контури и форми. Очертанията на върховете бяха обгърнати в син студен огън и тук-там между небето и земята искряха тънки нишки от чиста енергия, прилични на огромна паяжина, обхващаща постепенно цялата Земя. Дъждът бе престанал. Малкото облаци, останали на небето, искряха в многоцветни светлини, идващи вътре от тях.

— Фантастично! — прошепна Ангелика. — Това… това е най-красивото нещо, което съм виждала!

Някъде далече пред тях върху покрития със сняг склон на един връх се изля вълна от виолетова светлина. Последваха я сянка, после отново светлина, този път с неописуем цвят. Ангелика гледаше играта на светлини и сенки и очите и искряха. Въодушевлението и бе съвсем искрено.

Невероятната игра на природата изплаши Варщайн, макар че и той бе възхитен от естетическата и красота. Може би бе така, защото единствен знаеше какво значи всичко това. Каквото и да беше, бе започнало.

— Да продължаваме — думите му бяха отправени към Ломан, който като Ангелика от няколко минути насам седеше неподвижно и наблюдаваше бягащите по небето светлини. В първия момент реши, че журналистът не го е чул, но след малко той с видимо усилие се откъсна от картината пред себе си и се обърна към Варщайн. Въодушевлението му не бе толкова силно като при Ангелика. Чувствата му сякаш бяха някъде по средата между нейните и на Варщайн. В погледа му Варщайн прочете възхита, но и следа от уплаха.

— Какво е това? — попита той. — Нещо като… Северно сияние ли?

Едва ли, помисли си Варщайн. На глас каза:

— Не знам. Не съм виждал подобно нещо, но не ми харесва.

— Как, толкова е прекрасно! — възмути се Ангелика.

— Това не го прави по-малко опасно — отвърна Варщайн.

— Опасно? — изсмя се Ангелика. — Как може нещо толкова красиво да бъде опасно?

— Естетически погледнато, и огънят е красив — каза Варщайн. — Дори експлозията на атомна бомба си има своята красота. Но въпреки това е опасна.

— Това е най-тъпото сравнение, което някога съм чувала — каза Ангелика през смях, но не продължи спора.

Ломан потегли и тя се наведе, за да гледа небето, защото вече се спускаха надолу.

Макар че дъждът бе престанал, не се движеха кой знае колко по-бързо, защото пътят бе в много по-окаяно състояние, отколкото Варщайн очакваше. Дори в началото темпото, с което се движеха, намаля. Под коварния слой от кал се криеха безброй дълбоки дупки и пукнатини и на няколко пъти пътят съвсем изчезна. Калните потоци от нанос, върху които пътуваха, се превърнаха в езеро от тиня и нямаха друг избор, освен да се надяват единствено на късмета си и че отново ще излязат на пътя.

Светлината също не им помагаше, дори се оказа допълнително препятствие. Бе станало доста по-светло, но непрекъснато сменящите се цветове и объркващата игра на светлини и сенки понякога правеше почти невъзможно да различат пътя. В стробоскопичната светлина дърветата и скалите сякаш заживяваха свой собствен тайнствен живот. От време на време на Варщайн му се струваше, че съзира движение зад действителността, сякаш нещо се опитваше от света на сенките да премине в света на предметите. Чувството бе не само страшно, но и по някакъв начин му бе познато, макар че не знаеше защо и откъде.

Известно време пътуваха в пълно мълчание. Ангелика все още бе напълно завладяна от фантастичната гледка, Варщайн продължаваше да е разтревожен и на прага на истински страх, а Ломан бе твърде зает да овладява колата, за да може да изпитва нещо.

— Кой изключи радиото? — попита изведнъж Ломан. — Може да кажат нещо за…за тези…светлини. Увеличете го.

Никой не бе нито изключвал, нито намалявал звука на радиото, Варщайн бе сигурен в това. Но се наведе и завъртя копчето. Не последва нищо. Апаратът бе включен, нямаше грешка. Зелената лампичка светеше, но от високоговорителя не идваше и най-слаб звук. Дори и статични шумове нямаше.

— Повреди ли се? — попита Ломан.

Варщайн вдигна рамене.

— Сигурно е от…от тези…от този феномен — каза неубедително. Светлините на небето съвсем сигурно не бяха причина за млъкването на радиото.

— Там отпред има нещо — каза изведнъж Ломан. Не свали ръце от волана, а посочи с глава напред. Явно имаше по-добро зрение от Варщайн, защото минаха няколко секунди, докато разбере какво бе привлякло вниманието му.

Когато последния път бе тук, пътят отвеждаше в долината след много завои, но без прекъсване. Сега бе затворен. От двете страни на платното се издигаше висока два метра телена ограда, в средата на която имаше масивна решетъчна врата. Тънки сини и зелени линийки светлина очертаваха част от решетката и в първия момент тримата помислиха, че оградата е под електрическо напрежение. Но веднага след това видяха, че и по земята и в клоните на близките дървета танцуваха светлинни линии. Приближиха се към края на дъгата, фойерверките от цветове и светлина, които досега бяха наблюдавали отдалеч, вече бяха около тях.

Ломан спря колата доста пред оградата. Не излезе веднага, а дълго и съсредоточено гледа в тъмнината от двете страни на пътя, където проблясваха измамливите светлини, после с нескрита загриженост погледна към оградата.

— Нова е, нали?

Варщайн само кимна. Отвори колебливо вратата, слезе и потъна почти до глезен в калта. Беше студено и въздухът бе толкова влажен, че в първия момент си помисли, че продължава да вали. Ломан излезе от другата страна и даде знак на Ангелика да остане в колата.

— Чакайте тук! Ние с Варщайн ще се огледаме наоколо.

Приближиха се предпазливо към вратата. По решетката преминаваха сини искри и малки светкавици, а във въздуха се носеше лека миризма на озон. Ломан вдигна предупредително ръка, извади от чантата си химикалка и я хвърли срещу оградата. Нищо не последва. Двамата размениха погледи, Ломан вдигна рамене и силно стисна едната от пръчките на вратата.

— Дотук с предпазливостта — каза Варщайн.

— Все пак най-накрая трябва да разберем дали оградата е под напрежение или не — оправда се Ломан. Смееше се, но потреперването в гласа му издаваше облекчение. Това май беше една от идеите, които изглеждат добри само на пръв поглед.

— Доста своебразен метод за изпробване.

— Но и много ефективен — не се предаваше Ломан. — Винаги завършва с успех. А ако не, неуспехът след това никого не интересува.

Той се хвана и с другата ръка за решетката, разклати силно и за малко да падне, защото двете крила със скърцане се разтвориха. Ломан едвам запази равновесие и върху лицето на Варщайн се появи злорада усмивка.

— Май е отключена. Ще ми се да знам защо някой си прави труда да слага такава порта, а после да не я заключи — каза Варщайн и се приближи. Проследи оградата с поглед, докъдето тя се губеше в тъмнината.

— Като че ли са оградили цялата околност — измърмори Ломан и поклати неразбиращо глава. — Само че защо?

Варщайн вдигна рамене:

— В радиус от два километра няма абсолютно нищо, което си струва да бъде оградено.

— Освен един точно определен връх — добави Ломан.

— Не ставайте глупав. Кой ще огражда цял връх? — Но думите му не прозвучаха особено убедително.

Ангелика излезе от колата и се присъедини към тях. Явно бе дочула част от разговора, защото посочи наляво към една отвесна сянка на четири-пет метра пред оградата. Варщайн я бе взел за дърво. В действителност бе ръждива метална колона, на която висеше правоъгълна табела със светещи надписи на три езика:

— Карантина? — Ломан сбърчи чело в недоумение. — Що за глупост?

— Сигурно е избухнала заразна болест — предположи Ангелика.

— И откога параноята е заразна? — избоботи Ломан и тръсна решително глава. — Не, невъзможно е. Щях да чуя, ако беше нещо толкова лошо, че да отцепят цяла област заради него. Цялата история направо вони!

Той ритна силно табелата, което имаше неочаквани последствия. Целият стълб се разтресе и секунда след това металната табела падна в калта. Ломан разтвори широко очи, наведе се и най-внимателно я разгледа.

— Съвсем ръждясала. Цяло чудо е, че още висеше.

— Три години са доста време — обади се Варщайн.

— Не, не виси от три години — Ломан посочи долния десен ъгъл на табелата, в който се виждаше някаква дата. — Няма и три месеца, а изглежда като че ли е тук от четиридесет години. Той взе металния със, размаха го и в следващия миг той се изрони под пръстите му в ръждиви люспи. Журналистът гледаше втренчено.

— Но това…

— … не е нещо толкова важно в момента — прекъсна го Ангелика и посочи оградата. — Отворете вратата, ще вкарам колата вътре.

Докато тя се връщаше към автомобила, Варщайн и Ломан с общи усилия се опитаха да разтворят двете крила на портата. Като се има предвид, че Ломан за малко не падна оттатък, сега им беше доста трудно. Варщайн натисна с цялото си тегло, за да успее да раздвижи едното крило, и цялата конструкция така силно изскърца, че сигурно се е чуло от другата страна на планината.

Дишайки тежко, той се отдръпна и внимателно се вгледа във вратата. През това време Ангелика вкарваше колата през пролуката. Пръчките на решетката, дебели колкото малкия пръст на ръката, бяха напълно ръждясали. Пантите имаха вид, който караше Варщайн неволно да се пита как цялата конструкция още не е рухнала под собственото си тегло. Имаше и още нещо странно и обезпокоително: бе почти сигурен, че преди малко оградата не бе в такова лошо състояние.

Ангелика спря колата няколко метра зад вратата и отвори предната врата до себе си, без да се премести отзад. Ломан последва мълчаливата покана. Заобиколи и седна на задната седалка. Тайничко се радваше, че някой го е сменил. Последните часове бяха наистина много уморителни.

Варщайн изпита облекчение, когато влезе в колата, но не само заради студа. С всеки изминал момент се чувстваше все по-неуютно. Светлините в небето бяха само началото. Нещо щеше да се случи, и то скоро. Дори може би вече се случваше.

— Колко път имаме още? — попита Ломан.

— Един час — отговори Варщайн. — Приблизително. Освен, ако не се появи друго препятствие.

— Или още някоя изненада — добави Ломан. Погледът му непрекъснато шареше наоколо, опитвайки се да различи нещо в тъмнината встрани от пътя. Изглеждаше доста нервен.

— Дотук никой не се опита да ни спре — обади се Ангелика.

— Точно това ме притеснява — отвърна Ломан. — Някой си е направил толкова труд да не допусне нежелани посетители, а ние просто си влизаме ей-така, без никакви проблеми. — Той тръсна глава и изкриви лице: — Нещо не е наред!

С това му заключение и Варщайн бе съгласен. Все още му бе трудно да повярва, че някой ще е заградил цялата тази част на планината, за да скрие нещо от хората.

— Там отпред! — каза изведнъж Ломан, сочейки вдясно от пътя.

Варщайн веднага видя какво бе открил. Пред тях имаше изоставена кола. Предната дясна гума бе излязла от пътя и явно автомобилът бе безнадеждно затънал в калта, защото наоколо нямаше и следа от шофьора. А освен това не бе и обикновен автомобил, а тъмнозелен военен джип с черен брезентов гюрук. И още нещо бе странно: нямаше никакви отличителни знаци — нито на държавата, нито пък регистрационен номер. Ломан и Варщайн си размениха многозначителен поглед и слязоха. Ангелика остана в колата. От напрегнатото изражение върху лицето и личеше, че и на нея гледката никак не и харесваше.

Приближиха се предпазливо до джипа. Ломан непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, а Варщайн заобиколи отдалеч колата. Сега видя защо бе изоставена. Колелото не просто бе затънало в калта, а бе направо счупено.

— Странно — прошепна Ломан. Приближи се бавно, взирайки се внимателно в джипа, но по някаква причина не се престрашаваше да го докосне.

Чак след известно време Варщайн реагира на забележката му.

— Кое е странно? Журналистът посочи счупеното колело.

— Това не може да се случи. Тези автомобили са създадени точно за такива непроходими терени и не се трошат, като попаднат в някаква си дупка на пътя.

Да, разбира се! Чак сега Варщайн забеляза в какво жалко състояние се намираше джипът. Боята навсякъде се лющеше и отдолу се показваше червеникаво-кафяв, разяден от ръждата, метал. Предното стъкло бе напукано, а гюрукът висеше на парцали.

— Господи, това преди малко не беше така! — в гласа на Ломан личеше ужас.

— Кое? — попита Варщайн, макар че много добре знаеше какво има предвид.

— Колата — каза нервно Ломан. — Покривът, стъклото и… и всичко. Не беше толкова зле.

— Може би вече стоим от доста дълго време? — Варщайн дори не намери сили да се засмее на собствения си въпрос, а Ломан въобще и не реагира. Протегна ръка към колата, но я дръпна, без да я е докоснал. — Да изчезваме! Варщайн се обърна към тяхната кола и замръзна на място.

На няколко метра пред тях сияеше пулсираща светлозелена светлина. Нямаше определена форма, но представляваше някаква субстанция, която му бе трудно да определи и го изпълваше със смътно чувство за опасност. Сякаш нещо в него усещаше, че светлината не е толкова безобидна, както изглежда.

— Мили, Боже, какво е това? — прошепна Ломан.

И той бе се заковал на място, но Варщайн го виждаше само като размита сянка в море от светлина. Може би нещо не от нашия свят, помисли си Варщайн. На глас каза:

— Не знам, но по-добре…по-добре да бъдем предпазливи.

Вратата на колата се отвори и шумът го накара да погледне нататък. Ангелика идваше към тях с бързи крачки. Варщайн искаше да извика нещо, за да я предупреди, но се спря, като видя изражението върху лицето и.

Очите и сияеха. Откакто върху небето бе започнала тази игра на цветове и светлини, тя не се и стараеше да скрива въодушевлението си. Сега обаче изглеждаше наистина като омагьосана. На две крачки от Варщайн тя спря, защото той с разперени ръце и препречи пътя.

— Какво…какво е това? — изрече тя шепнешком. — Прекрасно е! Прекрасно?

Варщайн се вгледа в пулсиращата светлина. Бе странно и по някакъв начин впечатляващо, но нямаше никаква естетическа стойност. И далеч не беше прекрасно.

— Не се приближавай! — предупреди я той. — Може да е опасно!

— Опасно? — изсмя се тихичко Ангелика. — Глупости! Не е опасно.

Тя лекичко бутна ръцете на Варщайн от пътя си и с такава решителна крачка мина покрай него, че той не посмя да я спре. Когато пристъпи в светлината, около фигурата и се появи бледа аура. Варщайн безшумно пое дъх.

— Фантастично! — възкликна тя. Вдигна ръка и помаха на Варщайн да я последва, без да поглежда към него. Гледаше безмълвно в центъра на светещото кълбо. Варщайн се запита дали вижда нещо по-различно от това, което виждаше той.

— Върнете се! — извика Ломан. — Нямаме време за игри!

Ангелика сякаш изобщо не чу думите му. Бе протегнала ръце и обърнала длани нагоре. Върху лицето и бяха изписани безкрайна омая, но същевременно и дълбок душевен мир. Започна тихичко да тананика мелодията, която Варщайн вече няколко пъти бе чувал.

— Господи, какво правите? — чу се гласът на Ломан.

Варщайн с жест му каза да мълчи. Нещо в светлината се бе променило. Бе станала по-наситена, но и много по-бяла, така че му бе почти невъзможно да вижда Ангелика. Но това не бе единствената промяна.

До този момент светлината плашеше Варщайн, всяваше му някакъв ужас. Сега изведнъж го изпълни с усещане за дълбок покой и нежен мир. Чувството трудно можеше да бъде изказано с думи, но бе твърде силно, за да е случайно, и твърде непознато, за да е предизвикано от него самия. По странен начин се почувства свободен и едно цяло с нещата около себе си. Почвата под краката му, храстите и дърветата, дори въздухът и тъмнината наоколо изведнъж се бяха превърнали в миниатюрни части от едно Цяло, към което принадлежаха той и другите двама — незначителни и въпреки това незаменими части от един по-висш Ред, който до този момент не бе познавал, макар че той съществуваше от самото първично начало на Времето. За момент видя всичко с фантастична яснота, сякаш за първи път в живота си проумяваше истинския Ред в Света, великия Порядък, на който се подчиняваше и част, от който беше, своята собствена роля в него, както и тази на всеки отделен човек. С това осъзнаване съществото му се изпълни с дълбок мир.

— Господи, колко е красиво! — каза Ангелика. — Елате! Погледнете само!

От безпокойството на Варщайн нямаше и следа. Чувстваше се свободен и изпълнен от нещо, за което досега не бе и подозирал, че съществува, макар че през цялото време то бе било в него. Без да се колебае, последва Ангелика в кълбото светлина.

Тя продължаваше да гледа вторачено в някаква имагинерна точка в центъра на светлината. Варщайн застана плътно зад нея и в следващия миг също видя нещо. В началото не можеше дори да каже какво е. В светлината плуваха сенки, размити очертания и неродени Неща, които се изплъзваха от човешкото му съзнание и не можеше да определи истинската им същност.

— Какво е това? — попита Ангелика. Вдигна ръка и миниатюрно оранжево червено слънчево кълбо се плъзна от светлината и започна да танцува около пръстите и. Ангелика се засмя. Опита се да го хване, но в последния момент то отскочи, сякаш играеше с нея.

— Идват от Другата страна… от Отвъдното, нали? От Другата страна на Вратата — каза тя.

Варщайн не знаеше. Може би беше така, а може би обяснението бе съвсем друго. Нямаше никакво значение. Знаеше само, че вече нямаше никаква причина да се бори срещу Него, ако То въобще съществуваше от Другата страна на Вратата. Усещаше непозната досега лекота и радост. Проблемите вече нямаха никакво значение. И той като Ангелика вдигна ръка и я протегна към светлинните точки, плуващи пред тях като ято искрящи риби в океан от светлина. Не очакваше да усети нещо, но почувства лек, приятен гъдел като много слаб електрически ток. Ангелика беше права — всичко това бе невероятно красиво. Твърде красиво, за да бъде опасно. Бяха обгърнати от безкраен, придобил видими измерения мир.

— Какво правите там, по дяволите?! — заплашителният глас на Ломан неприятно смути мислите му, но въпреки желанието си не можа да го игнорира съвсем. — Веднага идвайте!

— Не е опасно — каза Варщайн. — Елате!

— Така е — обади се и Ангелика. — Елате тук, прекрасно е!

— Вие сте луди! И двамата! Излизайте бързо оттам! Нямаме никакво време за детинщини!

Въпреки това обаче се поколеба само още малко, преди да пристъпи и той в светлината. Тънки сини светкавици оградиха тялото му и Варщайн видя как косата му с пукане се изправи. Върху лицето му се изписа изненада.

— Какво е това?

— Нищо — отговори Варщайн. — Нищо, от което да ви е страх.

Той протегна ръка към танцуващото ято светлини и отново изпита лекия гъдел, който сега се разпростря по цялата му ръка и внезапно избухна като силна болка в рамото. Варщайн отскочи с вик назад и се хвана за ръката.

— Какво ти е? — попита Ангелика.

Той бе твърде шокиран, за да отговори. Болката не бе най-лошото. Бе силна, но кратка. Не трябваше да изпита болка, не и в тази Вселена от мир, откъдето идваше светлината.

Предпазливо отново протегна ръка към танцуващата светлина. Този път болката дойде светкавично. Не бе толкова силна като първия път, може би, защото я очакваше. Въпреки това изпита дълбок ужас.

— Да, може би сте прав — обърна се той към Ломан, но без да откъсва поглед от центъра на пулсиращата светлина. — Трябва да тръгваме.

И той докосна Ангелика по рамото, за да и напомни, че трябва да тръгват.

Светлината се промени. Не стана нито по-интензивна, нито пък нещо в цвета и се промени, но вече не бе така нежна и закриляща, а студена и някак обезпокояваща.

— Веднага се махайте оттук! Бързо! — Гласът на Ломан звучеше много изнервено, но Варщайн вече не можеше да бъде заразен от неговата нервност. Отстъпи крачка назад и лекичко дръпна Ангелика, но тя се възпротиви.

— Не! Още не искам да тръгвам!

Светлината примига. Цветът се промени от нежно зелено в студено синьо. Пулсиращата сърцевина се превърна в зееща пукнатина, от която вместо светещи звезди извираха безформени сенки с ужасяващи цветове и страховити движения. Всичко вече бе друго. Светлината се бе превърнала в сенки, мирът — в страх. Изведнъж светлината вече не го изпълваше с покой, а със страх. С вик на ужас пусна Ангелика и с олюляващи се крачки тръгна назад.

Една от малките звезди го последва. Когато го докосна бе пареща и при допира от якето му изхвръкнаха искри. Малко след това се разнесе лютив дим и той изпита парлива болка, толкова силна като че ли бе докоснал нажежено желязо.

Ангелика също изкрещя и хукна. Там, където досега около тях имаше светлина, се бе настанил мрак. Вратата към Рая се бе превърнала в зееща рана, от която изпълзяваха безформени ужасни Неща, чудовища, чиито тела Варщайн не можеше да различи, не искаше да различи, за да не изгуби разсъдъка си.

Върху него се спускаха все повече светещи кълба. Ослепял от болка и страх, успя да стигне до колата. Около нея също танцуваха множество светлини, оставяха следи от изгорено върху метала и почерняха стъклата. От гумите се носеше смрадлив пушек.

Той отчаяно дръпна вратата и влезе вътре. Няколко искри влязоха заедно с него, прегориха на няколко места арматурното табло и подпалиха седалките. Той загаси огъня с голи ръце, включи двигателя и потегли.

Не виждаше почти нищо пред себе си. Светлината бе станала толкова ярка, че очите му сълзяха. Върху калния път едвам можеше да управлява колата. Воланът толкова силно подскачаше под ръцете му, че му бе необходима всичката му сила, за да го държи.

Сред хаоса встрани от колата изникна сянка. Варщайн натисна рязко спирачката и за малко не се заби във волана. Предната врата се отвори и Ангелика се вмъкна с последни сили. При вида и Варщайн се изплаши. Косата и дрехите и висяха в безпорядък, върху едната и буза се издуваше голям мехур от изгорено. По лицето и бе изписан дълбок ужас. Дясната и ръка бе сериозно наранена, защото не я движеше, а я държеше плътно прилепена до тялото. Той посегна да и помогне, но тя тръсна отривисто глава:

— Ломан…Някъде там е…Вдясно!

Варщайн натисна педала на газта. Гумите потънаха в меката кал и колата силно се разклати настрани, без да помръдне от място. В следващия миг обаче потегли в обратната посока — право към центъра на светлината. Варщайн отчаяно въртеше волана, натискаше ту съединителя, ту спирачката и газта и твърде късно забеляза движението от другата страна на автомобила.

Нещо се блъсна с глух удар в колата и му се стори, че чу вик. Една сянка отхвръкна и падна на земята. Беше сигурен, че е блъснал Ломан.

Но се лъжеше. Още докато с ужас се взираше навън и се опитваше да определи мястото, където бе паднала сянката, вратата до Ангелика се отвори и Ломан се вмъкна вътре.

— Тръгвай! — изкрещя той. — Карай, бързо!

Той почти се задъхваше, а видът му бе още по-плачевен от този на Ангелика. Целият бе в кал и осеян с малки кървящи рани.

Варщайн не го погледна. Ломан бе оставил вратата отворена и зад него имаше… имаше нещо. Варщайн не можеше да определи какво точно беше, нито в момента, нито по-късно, когато си спомняше за това. Бе Нещо, ужасна креатура, припълзяла от измеренията на Безумието в едно разпадащо се Настояще. Отвратителното Нещо без тяло и очертания се приближаваше към колата, за да ги убие само с присъствието си. Варщайн натисна педала на газта до долу и този път колата потегли.