Време да се живее и време да се мре

1

В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка. Поради силния английски огън в Африка често се случваше труповете да лежат дълго време непогребани между линиите, но слънцето вършеше бързо своята работа. Нощем вятърът носеше миризмата им — сладникава, задушлива и тежка, газовете издуваха мъртвите тела и те, сякаш духове, се надигаха за последна битка в светлината на чужди съзвездия — мълчаливо, без надежда, всеки за себе си. Но още на утринта започваха да се свиват, да прилепват към земята, като че ли бяха безкрайно уморени и желаеха да се заровят в пясъка. Когато по-късно ставаше възможно да бъдат прибрани, някои от тях бяха вече олекнали и изсъхнали, а тези, които биваха откривани чак след седмици, представляваха почти само скелети, които потракваха в станалите им вече широки униформи. Пясъкът, слънцето и вятърът правеха смъртта суха. В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.

Вече дни наред валеше дъжд. Снегът се топеше. Преди месец той беше с два метра по-дебел. С всяка изминала нощ разрушеното село, което отначало представляваше само овъглени покриви, постепенно се измъкваше из топящия се сняг. Най-напред изпълзяха корнизите на прозорците, няколко нощи по-късно — сводовете на вратите; след това едно по едно се показаха стъпала между разлагащата се бяла маса. Снегът безспирно се топеше и тогава се появиха и мъртъвците.

Това бяха стари мъртъвци. Селото на няколко пъти бе минавало от ръце в ръце: през ноември, декември, януари и сега — през април. То бе превземано, изоставяно и пак превземано. Снежните бури идваха една след друга и за няколко часа засипваха труповете — често толкова дълбоко, че санитарите не успяваха да ги откриват. След това почти всеки ден нов пласт бяла маса застилаше опустошенията, подобно на чаршаф, хвърлен от медицинска сестра върху изцапано с кръв легло.

Най-напред се появиха убитите през януари. Те лежаха най-отгоре и се показаха в началото на април, малко след като снегът започна да се топи. Телата им бяха вкочанени, а лицата — като изваяни от сив восък.

Полагаха ги в земята като дъски. На една височина зад селото поразчистваха малко дълбокия сняг и разкопаваха замръзналата земя. Беше тежка работа и затова бе решено да се погребват само германски трупове. Руските трупове бяха нахвърляни в един открит обор. Щом като времето се затопли, те започнаха да вонят и трябваше да бъдат покрити отново със сняг. Не желаеха да ги погребват, защото знаеха, че няма да се задържат задълго в селото. Полкът беше в отстъпление. Русите, които напредваха, можеха и сами да се погрижат за своите мъртъвци.

При убитите през декември се намери оръжието на януарските мъртъвци. Пушките и ръчните гранати, а понякога и каските, бяха по-дълбоко затънали, отколкото телата. При тези мъртъвци беше по-лесно да се отрежат металическите знаци за разпознаване, които висяха на гърдите им; снежната вода бе вече размекнала плата. Тя пълнеше отворените уста на мъртвите и те приличаха на удавници. Понякога се размразяваха само някои крайници. Когато ги отнасяха, телата бяха още вкочанени, но някоя ръка или китка висеше и се поклащаше — като че махаше с ужасяващо безразличие, почти безсрамно. На всички слънцето размразяваше най-напред очите. Те загубваха стъкления си блясък и зениците се размекваха. Ледът в тях се стопяваше и започваше бавно да тече от очите — като че ли плачеха.

Внезапно, за няколко дни, отново застудя. Снегът хвана ледена кора. Спря да се топи. Но скоро душният вятър отново задуха лениво.

Отначало се забелязваше само едно сиво петно в осквернената белота. Един час по-късно се подаде сгърчена китка.

— Ето още един — каза Зауер.

— Къде? — запита Имерман.

— Там, пред черквата. Да се опитаме ли да го изровим?

— Каква полза? Вятърът сам ще го изрови. Там накрая снегът е най-малко един-два метра дебел. Това проклето село се намира по-ниско от всичко наоколо. Или пък ти се иска непременно да вкараш още десет литра ледена вода в ботушите си.

— Положително не!

Зауер погледна по посока на кухнята.

— Знаеш ли какво ще лапаме днес?

— Зеле, зеле със свинско месо, картофи и вода. Поправка: без свинско месо.

— Зеле! Разбира се! За трети път през тази седмица.

Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.

Имерман бръкна под униформата си и започна да се чеше с видимо удоволствие.

— Би ми било все едно как пикая, само да можех да стана отново цивилен.

— На мен също. Но изглежда ще останем вечно войници.

— Разбира се, нали сме герои — докато пукнем. Само есесовците още могат да пикаят в голяма дъга. Зауер закопча панталона си.

— Да, могат. Ние свършваме мръсната работа, а братлетата обират парсата. Ние се бием две-три седмици за някой проклет град, а в последния ден пристигат есесовците и влизат победоносно в него преди нас. Виж само какви грижи се полагат за тях. Винаги най-дебелите шинели, най-хубавите ботуши и най-големите парчета месо.

Имерман се захили.

— Сега вече и есесовците не завземат градове. Сега Отстъпват. И те като нас.

— Не е като нас. Ние не палим и не разстрелваме всичко, което ни попадне.

Имерман престана да се чеше.

— Какво става с теб днес? — запита той с изненада. — Каква е тая човечност, която те прихваща? Внимавай да не те чуе Щайнбренер, иначе в най-скоро време ще се озовеш в някой наказателен батальон. Виж, снегът пред черквата започва да се топи. Вижда се част от ръката на онзи там.

Зауер погледна нататък.

— Ако продължава така, утре ще го намерим да виси на някой кръст. Добро място си е избрал. Точно на гробищата.

— Това гробища ли са?

— Разбира се. Не си ли спомняш? Та тук бяхме вече веднъж. При последната атака — в края на октомври. Не беше ли още при нас?

— Не.

— Къде беше? В болница?

— Не, в наказателен батальон. Зауер подсвирна.

— Лоша работа! Защо?

Имерман го погледна.

— Навремето бях комунист — каза той.

— Хайде де! И те пуснаха?

— Необходим съм им. Механик съм по професия, но изглежда, че тук им трябвам повече, отколкото в укрепленията.

— Съмнявам се. Но все пак — да изпратят един бивш комунист в Русия! Обикновено избират друг фронт.

Внезапно Зауер погледна Имерман с недоверие.

Имерман се усмихна. Той бе доловил мисълта му.

— Не бой се, де! — каза той. — Не съм подлец и няма никому да повторя това, което каза за есесовците. Това си мислеше, а?

— Кой, аз? Да не си полудял? Зауер взе канчето си за храна.

— Ето чорбата! Бързо, иначе ще остане само помията.

Ръката се подаваше все повече. Като че ли не снегът се топеше, а самата ръка постепенно израстваше като безмълвна закана и вкаменял зов за помощ.

Командирът на ротата се спря.

— Какво е това там?

— Някой русин, господин лейтенант.

Рае се загледа съсредоточено. Той можа да разпознае края на изгнил вече ръкав.

— Не е русин — каза той.

Фелдфебелът Мюке сви пръстите си в ботушите. Не можеше да понася лейтенанта. Наистина, пред него той беше застанал безупречно изопнат — дисциплината стоеше над всички лични чувства, — но за да даде израз на пренебрежението си, той мърдаше незабелязано пръстите на краката си. „Глупак — помисли си той. — Бърборко!“

— Накарайте да го изровят — каза Рае.

— Слушам.

— Изпратете веднага няколко души там. Не е приятна тази гледка.

„Некадърник — продължаваше на ум Мюке, — дрипльо! Не било хубава гледка. Като че ли това е първият мъртвец, когото виждаме с очите си!“

— Немски войник е — каза Рае.

— Слушам, господин лейтенант. От четири дни насам намираме само руси.

— Нека да го изровят, тогава ще видим какъв е.

Рае се запъти към квартирата си. „Надута пуйка — мислеше си Мюке. — Има си печка, топла къща и железен кръст на шията. А аз нямам и първа степен. Като че ли не съм го заслужил повече, отколкото той всичките тенекии, които висят на гърдите му.“

— Зауер! — извика той. — Имерман! Елате веднага. Вземете лопати. Кой е още там? Гребер! Хиршланд! Бернинг! Щайнбренер, поемете командата! Ето там — виждате ли ръката? Изровете трупа и го погребете, ако е германец. Обзалагам се, че е русин.

Щайнбренер се приближи мързеливо.

— Да се обзаложим! На колко?

Гласът му беше писклив, момчешки и той напразно се мъчеше да говори по-мъжествено. Мюке се подвоуми за момент.

— На три рубли — каза той най-сетне — три окупационни рубли.

— Пет. Под пет не се обзалагам.

— Добре, пет. Но ще ги изплатим.

Щайнбренер се засмя. Зъбите му блестяха на бледото слънце. Той беше деветнадесетгодишен и имаше лице на готически ангел.

— Разбира се, ще ги изплатим! Иска ли питане, Мюке?

Мюке го ненавиждаше, но се страхуваше от него и затова беше внимателен. Щайнбренер идваше от СС и бе награден със златния медал на Хитлеровата младеж. Той влизаше сега в състава на ротата, но всички знаеха, че е доносник на гестапо.

— Добре де, добре!

Мюке извади от джоба си пирографирана табакера от черешово дърво.

— Ще запалиш ли?

— Разбира се.

— Щайнбренер, фюрерът не пуши — каза нехайно Имерман.

— Затваряй си устата!

— Затваряй си я ти!

— Изглежда, че се чувствуваш прекалено добре, а? Щайнбренер повдигна дългите си мигли и го погледна изкосо.

— Като че ли си позабравил някои работи, а? Имерман се засмя.

— Не забравям лесно. Зная какво искаш да кажеш, Макс. Но не забравяй какво казах: фюрерът не пуши. Това беше всичко. Има и четирима свидетели. А че фюрерът не пуши, това знаят всички.

— Стига глупости! — каза Мюке.

— Започвайте да изравяте. Заповед на командира на ротата.

— Тогава, хайде!

Щайнбренер запали цигарата, която му бе дал Мюке.

— Откога се пуши по време на служба? — запита Имерман.

— Това не е по служба — обясни Мюке ядосано. — Оставете тези глупости и изравяйте русина. Хиршланд, хайде и ти.

Хиршланд се приближи. Щайнбренер се захили.

— Хубава работа за тебе, Исак! Да разравяш труп. Екстра работа — за еврейска кръв. Това укрепва сърцето и мускулите. Ето, вземи тази лопата.

— Аз съм три четвърти ариец — забеляза Хиршланд. Щайнбренер духна в лицето му дим от цигарата си.

— Нима! За мен ти си четвърт евреин и ако са те допуснали да се биеш рамо до рамо с истинските немци, това се дължи на добрината на фюрера. Хайде! Разрови тази руска свиня! Тя дразни носа на командира.

— Това не е русин — каза Гребер. Той единствен бе прехвърлил няколко дъски и бе започнал да разравя снега около ръката и гърдите на трупа. Сега вече ясно се различаваше прогнилата униформа.

— Не е ли русин?

Щайнбренер пристъпи бързо и сигурно като танцьор по клатушкащите се дъски и приклекна до Гребер.

— Наистина! Това е немска униформа. Той се обърна.

— Мюке, не е русин! Спечелих! Мюке се приближи тромаво. Той погледна в дупката, в която бавно се стичаше вода от краищата.

— Не ми е ясно — каза той навъсен.

— От една седмица намираме само руси. Това трябва да е някой от декември, който е затънал по-дълбоко.

— Може да е и от октомври — каза Гребер. — По него време нашият полк мина оттук.

— Глупости. От тия не може да бъде.

— Защо да не може? Тук водихме бой през нощта. Русите отстъпваха и ние ги следвахме по петите.

— Вярно е — заяви Зауер.

— Глупости! Подвозът сигурно е прибрал и погребал всички убити. В това няма съмнение.

— Не е толкова сигурно. В края на октомври вече валеше силен сняг и ние напредвахме много бързо.

— Това го казваш вече за втори път — каза Щайнбренер и погледна Гребер.

— Ако искаш, мога да го кажа още веднъж. Тогава ние направихме контранападение и напреднахме повече от сто километра.

— А сега отстъпваме, а?

— Сега сме отново тук.

— Значи сме в отстъпление, да или не? Имерман бутна Гребер предупредително.

— Да не би да напредваме? — запита Гребер.

— Скъсяваме нашите линии — каза Имерман и погледна подигравателно Щайнбренер право в лицето. — Цяла година вече. Стратегическа необходимост, за да спечелим войната. Та това всеки знае.

— На ръката има пръстен — каза Хиршланд внезапно.

Той бе продължил да работи и бе освободил от снега другата ръка на мъртвеца. Мюке се наведе над дупката.

— Наистина — каза той — и при това златен. Сватбена халка.

Всички се загледаха. Имерман се приближи до Гребер и му пошушна:

— Внимавай, иначе тази свиня ще ти провали отпуската. Ще донесе, че недоволствуваш. Той само чака такова нещо.

— Прави се на важен. По-добре ти самият внимавай повече. Ти си му повече на мушката, отколкото аз.

— Мен ми е все едно. Така и така няма да получа отпуска.

— Отличителните знаци на нашия полк — каза Хиршланд, който бе продължил да рови с ръце.

— Значи напълно сигурно не е русин, какво ще кажеш? — обърна се Щайнбренер насмешливо към Мюке.

— Не, не е русин — отговори Мюке ядосано.

— Хайде, давай пет рубли! Жалко, че не се обзаложихме на десет.

— Нямам пари в себе си.

— Тогава къде имаш? В банката? Хайде по-скоро плащай!

Мюке погледна Щайнбренер ядосано. След това извади портфейла си и преброи пет рубли.

— Днес всичко върви наопаки! Дявол да го вземе! Щайнбренер прибра парите.

— Струва ми се, че е Райке — каза Гребер.

— Как?

— Изглежда, че това е лейтенант Райке от нашата рота. Ето пагоните му. А тук на десния му показалец липсва най-горният прешлен.

— Глупости, Райке беше ранен и пренесен назад. Такива бяха сведенията.

— Райке е.

— Разровете лицето.

Гребер и Хиршланд продължиха да разравят.

— Внимавайте — извика Мюке — да не му пробиете главата!

— За да се размирише ли? — забеляза Имерман.

— Дръж си устата! Това са останките на германски офицер, паднал за родината. Ясно ли ти е, мръсен комунист!

Лицето се появи из снега. То беше мокро и изглеждаше някак странно с пълните със сняг орбити. Като че ли някой скулптор бе започнал да моделира маска и я бе оставил сляпа. Един златен зъб блестеше между посинелите устни.

— Не мога да го позная — каза Мюке.

— Той трябва да е. Друг офицер по това време не сме загубили.

— Изчистете му очите!

За миг Гребер се подвоуми. След това внимателно изчисти снега с ръкавицата си.

— Той е — каза Гребер.

Мюке стана нервен. Той пое сам командата. Тъй като се касаеше за офицер, счете, че с работата трябва да се заеме по-висш чин.

— Вдигайте! Хиршланд и Зауер за краката, Щайнбренер и Бернинг — за ръцете. Гребер, внимавайте главата! Хайде, всички едновременно — едно, две, три!

Тялото помръдна.

— Още веднъж! Едно, две — вдигайте!

Трупът се помръдна отново. Когато въздухът проникна под него, чу се звук, приличен на глуха въздишка.

— Господин фелдфебел, кракът ще се откъсне — извика Хиршланд.

Месото на краката бе изгнило от влагата и бе започнало да се отделя от бедрата. Единият ботуш се измъкна наполовина.

— Веднага пускайте! — извика Мюке. Беше вече късно. Тялото се просна, обаче ботушът остана в ръцете на Хиршланд.

— Кракът вътре ли е? — запита Имерман.

— Оставете ботуша настрана и продължавайте да разравяте с лопата! — закрещя Мюке на Хиршланд. — Откъде да зная, че се е размекнал толкова! А вие, Имерман, стига сте говорили. Имайте уважение пред смъртта.

Имерман погледна Мюке с недоумение, но замълча. След няколко минути тялото бе напълно освободено от снега. В един от джобовете на мократа униформа намериха портфейл с книжа. Текстът се беше размазал, но беше още четлив. Гребер имаше право: беше лейтенант Райке, който през есента командуваше един взвод на ротата.

— Трябва веднага да съобщим — каза Мюке. — Стойте тук! Сега ще се върна.

Той се отправи към къщата, където живееше ротният командир — единствената горе-долу запазена сграда. Навярно преди революцията е принадлежала на попа. Рае седеше в голямата стая. Мюке погледна с ненавист широката руска печка, в която гореше огън. На скамейката, която заобикаляше печката, спеше овчарското куче на Рае. Мюке рапортува и капитанът излезе с него.

Рае наблюдава известно време трупа на Райке.

— Затворете му очите — каза той след това.

— Не може, господин лейтенант — отговори Гребер. — Клепачите са се размекнали и ще се откъснат. Рае погледна към полуразрушената черква.

— Занесете го сега за сега там. Имаме ли ковчег?

— Ковчезите останаха назад — отговори Мюке.

— Имахме няколко за особени случаи, но попаднаха в ръцете на русите. Надявам се, че ще имат случай да ги използуват.

Щайнбренер се засмя. Рае не се усмихна.

— Не можем ли да сковем един?

— Ще ни отнеме много време, господин лейтенант — каза Гребер. — Тялото е вече съвсем разложено. Освен това в селото едва ли ще се намери подходящ дървен материал.

Рае кимна с глава.

— Сложете го на едно платнище. Ще го погребем в него. Изкопайте гроб и сковете кръст.

Гребер, Зауер, Имерман и Бернинг понесоха тялото към черквата. Хиршланд ги последва нерешително с ботуша в ръка, в който бе останало парче от крака.

— Фелдфебел Мюке — каза Рае.

— Господин лейтенант!

— Днес ще ни препратят четирима пленени руски партизани. Утре сутрин трябва да бъдат разстреляни. Нашата рота получи заповед за това. Запитайте във вашия взвод за доброволци. Ако няма, в канцеларията ще се определи кой да участвува.

— Слушам, господин лейтенант.

— Един Господ знае защо именно ние трябва да свършим тази работа. Но при тая бъркотия.

— Аз съм доброволец — каза Щайнбренер.

— Добре.

Лицето на Рае остана неподвижно. С големи крачки той се върна по проправения в снега път — „Връща се при печката — помисли си Мюке. — Страхливец! Голяма работа, да се разстрелят няколко партизани! Като че ли те не са ликвидирали стотици наши другари.“

— Ако русите пристигнат навреме, ще могат да изкопаят и гроба на Райке — каза Щайнбренер. — Така ще отхвърлим тази работа от нас. Всичко наведнъж, нали, господин фелдфебел?

— Нямам нищо против!

На Мюке му горчеше в устата. „Даскалска душа — помисли си той. — Слаб, дълъг като върлина и с рогови очила. Лейтенант още от първата война. Нито веднъж не е бил повишен в тази война. Безстрашен — добре, та кой ли не е? Но в никакъв случай водач по природа.“

— Какво ви е мнението за Рае? — запита той Щайнбренер.

Щайнбренер го погледна озадачен.

— Той е наш ротен командир, нали?

— Разбира се, но иначе?

— Иначе? Какво иначе?

— Нищо — отвърна Мюке раздразнено.

— Достатъчно ли е дълбоко? — запита най-старият русин.

Той беше на около 70 години и имаше бяла, зацапана брада и силно сини очи. Говореше развалено немски.

— Затваряй си мордата, болшевик, и говори само когато те питат — отвърна му Щайнбренер. Той беше в добро настроение. Очите му не се откъсваха от жената, която беше докарана заедно с другите партизани. Тя беше млада и едра.

— По-дълбоко — каза Гребер. Заедно с Щайнбренер и Зауер и той охраняваше пленниците.

— За нас ли? — запита русинът. Щайнбренер подскочи бързо и леко към него и го удари жестоко с длан по лицето.

— Казах ти вече, дядка, да си държиш езика. Къде мислиш, че се намираш? На панаир ли?

Щайнбренер се засмя. На лицето му не бе изписано злорадство. То изразяваше само удоволствието, което изпитва дете, когато откъсне крилата на муха.

— Не, гробът не е за вас — каза Гребер.

Русинът не се беше помръднал. Той стоеше безмълвно и гледаше Щайнбренер. Щайнбренер също го гледаше. Лицето му се промени. Изразяваше напрегнато очакване. Той смяташе, че русинът ще му отвърне и чакаше първото движение.

Нищо не би му струвало да го застреля на място, пленникът и без това беше осъден на смърт и никой нямаше да попита дали е бил застрелян при самоотбрана, или не. Но за Щайнбренер не беше все едно. Гребер се питаше дали това за него бе един вид спорт — да предизвика русина до такава степен, че да се забрави за миг, или пък у него не бе останало още нещо от тази странна педантичност, която го караше винаги да търси оправдание пред себе си, дори и когато извършваше убийство. Имаше по малко и от двете неща. И от двете едновременно. Гребер неведнъж бе срещал подобни хора на фронта.

Русинът не се помръдна. От носа му струеше кръв и се стичаше по брадата. Гребер разсъждаваше как той самият би постъпил в подобно положение — дали би се хвърлил отгоре му и би рискувал да бъде убит само и само за да си отмъсти, или пък би понесъл всичко, за да спечели още няколко часа, още една нощ живот. Той не можа да си отговори.

Русинът се наведе бавно и повдигна мотиката. Щайнбренер отстъпи крачка назад. Бе готов да стреля, обаче русинът не се изправи отново. Той започна да копае на дъното на трапа. Щайнбренер се захили.

— Легни вътре! — каза той.

Русинът сложи настрана мотиката и легна в трапа. Лежеше, без да мръдне. Когато Щайнбренер прескочи гроба, няколко буци сняг паднаха върху него.

— Достатъчно ли е дълъг? — обърна се Щайнбренер към Гребер.

— Да! Райке не беше висок.

Русинът погледна нагоре. Сините му очи бяха широко отворени. Сякаш небето се отразяваше в тях. При дишането космите около устата му помръдваха. Щайнбренер го остави да лежи известно време на дъното на гроба. — Излизай! — извика той след това.

Русинът изпълзя горе. Парчета мокра пръст бяха залепнали по дрехите му.

— Така — каза Щайнбренер и погледна към жената. — Сега да идем да изкопаете и вашите собствени гробове. Не е необходимо да бъдат толкова дълбоки. Все едно е дали през лятото ще ви изядат лисиците.

Беше рано сутринта. Бледа червена ивица обагряше хоризонта. Снегът скърцаше, през нощта бе отново замръзнало. Прясно изкопаните гробове изглеждаха съвсем черни.

— Дявол да го вземе — измърмори Зауер. — С какво ли не ни товарят. Защо именно ние трябва да вършим това? Защо не СД1? Та те са специалисти по разстрелите. Защо ние? Вече трети път. Нали ние сме почтени войници?

Гребер държеше отпуснато карабината в ръката си. Стоманата беше много студена. Той сложи ръкавици.

— СД има какво да върши назад.

— Разбира се, как може да се излага на риск на предните линии. Не е ли бил Щайнбренер по-рано при тях?

— Мисля, че е бил началник на блок в концентрационен лагер или нещо подобно.

Приближиха се и другите. Единствен Щайнбренер беше свеж и напълно отспал. От студа кожата му беше станала розова като на малко дете.

— Слушайте — каза той, — женската ще оставите на мен.

— Защо на теб? — запита Зауер. — Нямаш време да я оплодиш. Трябваше по-рано да се опиташ.

— Опита се — каза Имерман. Щайнбренер се обърна ядосано.

— Откъде знаеш? Интернационалът ли ти го съобщи?

— А тя не му даде.

— Ама че много знаеш! Стига да бях поискал, щях да имам тая червена крава.

— Или обратното.

— Стига глупости! — Зауер откъсна със зъбите си парче тютюн за дъвчене. — Щом му се иска сам да я разстреля, нека! Нямам нищо против. За такова нещо няма да се карам.

— Аз също — заяви Гребер.

Другите мълчаха. Стана по-светло. Хиршланд погледна часовника си.

— Май си нетърпелив, Исак? — запита го Щайнбренер. — Би трябвало да си щастлив, че си удостоен с честта да разстрелваш. Това ще те откъсне от черните ти чифутски мисли.

Щайнбренер се изхрачи.

— Разстрел — голяма чест за тази банда. Изразходваме излишно боеприпаси. Бесилка за такива!

— Къде — запита Зауер и се огледа. — Виждаш ли наоколо някакво дърво или тепърва да правим бесилка, и от какво?

— Ето ги — каза Гребер.

Мюке се появи с четиримата руси. Те бяха заградени отпред и отзад с по двама войници. Най напред вървеше старият русин, следван от жената, а след нея крачеха още двама по-млади мъже. Без да чакат заповед, четиримата се наредиха пред гробовете. Жената погледна в трапа, преди да се обърне. Носеше червена вълнена пола.

Лейтенант Мюлер от първи взвод се показа от къщата на ротния командир. Той представляваше Рае при екзекуцията. Колкото и смешно да беше, формалностите все още често се спазваха. Всеки знаеше, че четиримата руси може би бяха партизани, а може би и не, но те бяха разпитани и съдени по всички правила, без обаче да съществува каквато и да е надежда да бъдат оправдани. Впрочем какво имаше за доказване? Уж било намерено оръжие у тях. Сега щяха да бъдат разстреляни при спазване на всички формалности и в присъствието на офицер. Като че ли това не им беше все едно.

Двадесет и една годишният лейтенант Мюлер бе причислен към ротата преди месец и половина. За миг той спря поглед върху осъдените и зачете присъдата.

— Оставете на мен женската — промърмори Щайнбренер.

Гребер погледна жената. Тя стоеше съвсем спокойно пред гроба. Беше едра и млада, и здрава, и създадена да ражда деца. Тя не разбираше това, което четеше Мюлер, но знаеше, че е смъртната й присъда. Знаеше, че само след няколко минути животът, който така силно биеше във вените й, ще секне завинаги и въпреки това, беше спокойна, като че ли не чувствуваше нищо друго освен студения утринен повей.

Гребер забеляза, че Мюке, давайки си важност, се наведе към Мюлер и му прошепна нещо. Мюлер го погледна.

— Не може ли това да стане после?

— Така е по-добре, господин лейтенант, по-удобно.

— Добре. Правете каквото знаете. Мюке излезе напред.

— Кажи му на онзи там да изуе ботушите си — каза той на стария русин, който разбираше немски, и посочи един от по-младите пленници.

Старият преведе каквото му бе заповядано. Той говореше тихо и напевно. Отначало бледият и слаб мъж не разбра за какво става дума.

— Хайде — изрева Мюке, — ботушите, изуй ботушите!

Старият повтори това, което бе казал по-рано. Младият разбра и побърза да изуе ботушите колкото се може по-бързо, подобно на човек, който е пропуснал да изпълни задължението си. Той се поклащаше докато стоеше на един крак и изуваше ботуша от другия. „Защо ли бърза толкова? — помисли си Гребер. — За да умре една минута по-рано ли?“ Младият мъж взе ботушите в ръце и ги донесе старателно при Мюке — те бяха хубави. Мюке изруга нещо и му посочи да ги сложи настрани. Човекът ги остави там и след това се върна в редицата. Краката му, завити в мръсни партенки, потънаха в снега. Подадоха се жълти пръсти и той смутено ги присви.

Мюке претърси другите. У жената намери един чифт кожени ръкавици и й заповяда да ги остави при ботушите. След това се спря за момент, разглеждайки червената пола. Тя беше здрава и от хубав плат. Щайнбренер се захили крадливо, но Мюке не й заповяда да я съблече. Или се страхуваше от Рае, който може би наблюдаваше екзекуцията от прозореца си, или пък не знаеше как да използува женската пола. Той се отдръпна.

Жената каза нещо много бързо на руски.

— Запитайте я какво още иска — каза лейтенант Мюлер. Той беше бледен. Това беше първата му екзекуция.

Мюке запита стария русин.

— Нищо не иска, само ви проклина.

— Какво? — извика Мюлер, който не разбра.

— Проклина ви — каза русинът по-високо. — Проклина вас и всички немци, които са на руска земя! Проклина вашите деца! Тя желае един ден нейните деца да разстрелят вашите деца така, както вие разстрелвате сега нас.

— Какво нахалство! — извика Мюке и втренчено загледа жената.

— Тя е майка на две деца — добави старият. — Аз имам трима синове.

— Стига, Мюке! — изкрещя Мюлер нервирано. — Ние не сме пастори.

Групата войници застана мирно. Гребер напълни пушката си. Той бе свалил отново ръкавиците. Студената стомана залепваше за палеца и показалеца. До него стоеше Хиршланд. Той беше бледен, но не помръдваше. Гребер реши да стреля в руснака, който се намираше най-отляво. Отначало, когато участвуваше в разстрели, той стреляше във въздуха, обаче скоро се отказа от тази тактика. Тя не носеше никакво облекчение на тези, които трябваше да бъдат разстреляни. И други разсъждаваха като него и се случваше почти всички да не стрелят в целта. Тогава всичко трябваше да бъде повторено отново и пленниците изживяваха на два пъти разстрела си. Наистина веднъж една жена, която първия път той умишлено не бе улучил, бе паднала на колене и му бе благодарила със сълзи на очи за едната или двете минути живот, които й бе дарил. Спомняше си с неудоволствие за тази жена. Оттогава подобно нещо не се бе случвало.

— За стрелба!

Гребер бе взел един от руснаците на мушката си — стария с брадата и сините очи. Мушката разделяше лицето му на две. Гребер я наведе. Последният път бе разбил долната челюст на един осъден. В гърдите беше по-сигурно. Той забеляза, че Хиршланд е насочил цевта си твърде високо и че има намерение да стреля над главите на пленниците.

— Мюке те наблюдава, свали по-ниско, стреляй встрани — промълви той. Хиршланд наведе цевта.

— Огън! — изкомандува Мюке.

Русинът като че ли подскочи и искаше да връхлети върху Гребер. След това цялото му тяло се нагъна, подобно на човек, който се оглежда в обезобразяващи панаирджийски огледала, присви се и падна назад, наполовина в гроба. Само краката му останаха да стърчат навън. Другите двама се бяха сгромолясали на място. Този, който беше без ботуши, бе вдигнал в последния момент ръцете си нагоре, за да се предпази. Разкъсана, едната му ръка висеше на ставите като парцал. Бяха забравили да вържат ръцете им и да сложат кърпи на очите им.

Жената бе паднала ничком. Не беше мъртва. Подпряна на една ръка, тя бе вдигнала лицето си и се взираше във войниците. Щайнбренер имаше самодоволен вид. Единствено той бе стрелял в нея. Беше я улучил в корема. А при това Щайнбренер беше отличен стрелец.

Чуха се още няколко звука от гроба, където беше паднал старият русин. След това стана тихо. Само жената бе още жива. Тя гледаше втренчено войниците и съскаше нещо. Старият бе мъртъв и нямаше кой да превежда. Облегната на ръцете си, тя приличаше на голяма цветна жаба, която няма сили да се помръдне, и продължаваше да съска, без да отклонява нито за момент погледа си. Тя не забеляза Мюке, който се приближи ядосан към нея. Едва в последния момент съзря насочения револвер. Дръпна главата си и после заби зъби в ръката му. Мюке изпсува и с лявата си ръка я удари по долната челюст. Щом зъбите й се отпуснаха, той я застреля в тила.

— Съвсем лоша стрелба — измърмори Мюлер. — Не може ли по-добре да се мерите?

— Това е работа на Хиршланд, господин лейтенант — обади се Щайнбренер.

— Не беше Хиршланд — каза Гребер.

— Тихо! — извика Мюке. — Обаждайте се, когато ви питат.

Той погледна Мюлер. Офицерът беше съвсем бледен и стоеше неподвижен. Мюке се наведе над другите руси. Сложи револвера зад ухото на един от по-младите и стреля. Главата му подскочи и не се мръдна повече. Мюке прибра револвера и заразглежда ръката си. После извади носната си кърпа и я превърза.

— Вървете да ви сложат йод — каза Мюлер. — Къде е санитарното помещение?

— Третата къща вдясно, господин лейтенант.

— Идете веднага.

Мюке се отправи натам. Мюлер погледна още веднъж разстреляните. Жената лежеше по лице върху мократа земя.

— Вкарайте я в гроба и я заровете.

Той внезапно се беше ядосал, без да знае защо.