Време да се живее и време да се мре

18

Бомбардировката стана по обед. Денят беше мрачен и задушен, пълен с влага и изпарения. Облаците лежаха ниско. Огънят от експлозиите политаше към тях, сякаш земята биеше невидимия си противник с неговото собствено оръжие, за да го повали долу, във вихрушка от огън и разрушения.

Беше по обедната почивка, часът на най-голямото движение. Един отговорник от противовъздушната защита беше принудил Гребер да се прибере в близкото скривалище. Гребер беше помислил, че се касае само за обикновена тревога, обаче щом чу първите експлозии, той започна да си пробива път през тълпата, докато стигна до изхода на скривалището. В момента, когато вратата се отвори още веднъж, за да влязат няколко души, той изскочи навън.

— Назад! — извика отговорникът след него. — Никой няма право да стои навън! Само противовъздушната защита!

— Аз също съм от противовъздушната защита.

Той се втурна по посока на фабриката. Не знаеше дали ще успее да намери Елизабет, но знаеше, че фабриките представляват главната цел на атаките. Искаше поне да я потърси и отведе на друго място.

Стигна до ъгъла. На другия край на улицата една къща се издигна пред него бавно нагоре. Тя се пръсна във въздуха на части, които на свой ред се раздробиха и паднаха на земята, без особен шум, тихо и бавно. Гребер се просна цял в канавката, с ръце на ушите. Въздушният натиск на една втора експлозия го повдигна като с някаква гигантска ръка и го отхвърли няколко метра назад. Камъни падаха като градушка около него. И те падаха без шум в общия трясък. Той се изправи, залитна, разтърси силно глава, дръпна ушите си и се удари по челото, за да се отърве от замайването. За миг улицата пред него се превърна в буря от пламъци. Невъзможно беше да продължи нататък и се върна назад.

Хората тичаха срещу него с отворени уста и ужасени очи. Викаха, но той не можеше да чуе нито дума. Те минаха покрай него като глухонеми, обхванати от безумие. Следваше ги един мъж с дървен крак, носещ под мишница голям часовник с кукувица, топузите на който се влачеха по земята. След него вървеше едно овчарско куче с клюмнали уши. Пред входа на една къща беше застанало петгодишно момиченце с пеленаче в ръце. Гребер се спря.

— Тичай в най-близкото скривалище! — изкрещя той. — Къде са родителите ти? Защо са те оставили тук съвсем сама?

Момиченцето дори не го погледна. То държеше главата си наведена напред към стената. Гребер забеляза изведнъж един отговорник от противовъздушната защита, който му викаше нещо неясно. Той изкрещя на свой ред, без сам да се чуе. Отговорникът продължи да вика напразно и му направи знак да се скрие. Гребер махна с ръка и посочи двете деца. Като че ли двамата изпълняваха призрачна пантомима. Отговорникът се опита да го спре с едната си ръка, а с другата посегна към децата. В същия момент Гребер се почувствува внезапно откъснат от земята. За миг се намери във въздуха, като че ли нямаше никаква тежест и можеше да прави грамадни скокове по улиците, веднага след това сякаш се превърна в меко олово и исполински чук го сплеска към земята. Един гардероб със затворени врати прелетя над главата му като тромава допотопна птица. Мощна въздушна струя го сграбчи и го завъртя бързо, пламъци изригнаха от земята, яркожълт огън лизна небето, прегоря в нажежен бял цвят и се изсипа като проливен дъжд надолу. Гребер вдишваше огън, имаше чувството, че дробовете му горят, Той се строполи на земята, обгърна главата си с ръце, спря дишането си дотогава, докато почувствува, че ще се пръсне, и отвори очи. През сълзи и дим пред погледа му бавно изплува мътна картина, която се залюля за миг и остана неподвижна: разцепена на парчета стена, срутена назад върху една стълба и горе, на стълбата, набучено от раздробените стъпала, тялото на петгодишното момиченце — късата му карирана поличка отметната, крачката му разкрачени и оголени, ръчичките му скръстени, гърдите му пронизани от парче желязна ограда, заостреният връх на която стърчеше откъм гърба, а малко по-далеч — отговорникът от противовъздушната защита, легнал настрана, като умрял акробат, сякаш с повече стави, отколкото приживе, без глава и с малко изтекла кръв, прегънат на две, с крака, превити на раменете. Пеленачето беше изчезнало. То изглежда беше запратено другаде от бурята, която сега се връщаше отново, гореща и пламтяща, подгонила в обратния си път огъня. Гребер чу някой да вика до него: „Мръсници! Мръсници! Проклети мръсници!“ Вдигна глава към небето, огледа се и си даде сметка, че виковете идеха от самия него.

Скочи на крака и се затича нататък. Без сам да знае как, той се намери на площада пред фабриката. Тя изглеждаше незасегната, само един пресен кратер зееше близо до дясното й крило. Ниските, сиви постройки не бяха никъде ударени.

Отговорникът от противовъздушната защита на фабриката го спря.

— Жена ми е тук! — изкрещя Гребер. — Пуснете ме да вляза.

— Забранено! Най-близкото скривалище е от другата страна, оттатък, където свършва площадът.

— Дявол да го вземе! Кое всъщност не е забранено в тази страна? Махнете се от пътя ми или…

Отговорникът посочи към двора. Там се издигаше малък кръгъл бункер от железобетон.

— Картечница — каза той — и един часовой. Войник като теб! Хайде, влизай, щом като искаш, глупак с глупак!

Гребер не се нуждаеше от повече обяснения. Целият двор се намираше под обсега на картечницата.

— Часовой ли? — каза той разярен. — А защо? Скоро ще почнете да пазите и собствените си лайна! Какви са тези ваши проклети шинели, че се нуждаят от пазене?

— Идиот! — отговори презрително портиерът. — Да не мислиш, че във фабриката само кърпят шинели! Или че има само жени! В цеха за муниции работят няколко-стотин затворници от концентрационния лагер. Разбра ли сега, тъпако?

— Добре де. А как са скривалищата? Добри ли са?

— Малко ме интересуват мен скривалищата! Аз съм длъжен да стоя отвън. А знае ли някой какво става с жена ми в града?

— Но кажи поне сигурни ли са скривалищата? — Разбира се. Нали имат нужда от хора, които да работят във фабриката. А сега изчезвай! Никой не трябва да стои на улицата. Ще те забележат. Тук не обичат саботьорите.

Тежките експлозии бяха престанали. Противосамолетната артилерия продължаваше да беснее. Гребер изтича обратно на площада. Не отиде в близкото скривалище, а се сви в димящия пресен кратер накрая на площада. Вонята вътре почти го задуши. Той изпълзя горе и легна по лице с поглед, вперен във фабриката. „Колко различно лице има войната тук — помисли си той. — На фронта всеки се грижи само за себе си. Най-много някой да има брат в собствената си рота. Тук има цяло семейство и всеки член от семейството е еднакво застрашен. Войната е двойна, и тройна, и десеторна…“ Той си помисли за трупа на петгодишното момиченце и за безбройните други, които беше видял, спомни си за родителите си, за Елизабет и почувствува омраза да свива стомаха му като спазма, омраза към тези, които бяха докарали нещастията. Това беше омраза, която не се спираше до границите на страната му и която нямаше нищо общо с разума и справедливостта.

Започна да вали. Капките падаха като сребърни сълзи в тежкия развален въздух. Те се пръсваха и образуваха тъмни петна по земята. Тогава се появи следващата вълна бомбардировачи.

Струваше му се, че някой разкъсва гърдите му. Ревът се засили, превърна се в металически вой и тогава една част от фабриката се вдигна във въздуха, черна сред ветрилообразните пламъци, и се пръсна на парчета, като че ли някакъв гигант си играеше под земята с играчки и ги подхвърляше нависоко.

За миг Гребер впери поглед в прозореца, от който изскачаха бели, жълти и зелени пламъци. После скочи на крака и се затича към входа на фабриката.

— Още ли си тук! — възкликна отговорникът от противовъздушната защита. — Какво искаш пак? Не виждаш ли, че фабриката е ударена?

— Да! Къде? Кой цех е засегнат? Работилницата за шинели ли?

— Шинели? Идиот! Тя е много по-далеч!

— Наистина ли? Жена ми…

— А-а! Стига си ми дрънкал за жена си. Всички жени са в скривалището. Има цял куп мъртви и ранени, които сега трябва да се пренесат. Остави ме на мира!

— Какви са тия убити и ранени, щом всички са в скривалището?

— Другите, глупак такъв! Тия от концентрационния лагер. Те не са в скривалището. Ясно ли ти е? Да не мислиш, че за тях са построени специални скривалища?

— Не — каза Гребер, — разбира се, че не.

— Е, слава Богу! Най-после започваш да схващаш. А сега остави ме на мира. Ти, като стар войник, дявол да го вземе, би трябвало да бъдеш по-малко нервен. Изглежда като че ли за момент попремина. Може би това е всичко за днес.

Гребер се ослуша. Чуваше се само лаят на противосамолетните оръдия.

— Слушай, другарю — каза той, — ще те моля само за едно нещо. Искам да зная има ли жертви между работничките от работилницата за войнишки шинели? Пусни ме да вляза или ти попитай. Не си ли женен?

— Разбира се, че да! Нали вече ти казах! Да не мислиш, че не се безпокоя достатъчно за жена си в този момент?

— Тогава попитай! Направи го, убеден съм, че нищо не се е случило с жена ти!

Отговорникът от противовъздушната защита погледна Гребер и поклати неодобрително глава.

— Слушай, човече! Трябва да си се побъркал! Или да не би да си ти самият дядо Господ?

Той влезе в будката при входа. След малко излезе отново.

— Телефонирах, работилницата не е засегната. Само момчетата от концентрационния лагер са опрали пешкира. А сега да те няма! Откога си женен?

— От пет дни.

Противовъздушникът изведнъж се усмихна.

— Защо не ми го каза веднага? Щях да разбера!

Гребер тръгна да се връща. „Желаех да притежавам нещо, което да ме задържи тук — каза си той. — Далеч бях от мисълта, че то ще ме направи двойно по-уязвим.“

Всичко беше свършено. Градът вонеше на смърт и пожар и хиляди огньове се бяха настанили в него. Имаше и червени, и зелени, и жълти, и бели. Имаше такива, които представляваха само тлеещо и пълзящо трептене върху купищата димящи развалини, а също и други, които се издигаха от покривите в спокойни колони към небето. Имаше огньове, които си играеха почти весело по непокътнатите прозорци, срамежливи пламъчета, които се търсеха пипнешком от едно стъкло на друго, докато други прозорци бълваха потоци от кървави и яростни пламъци. Имаше огнена жар, и огнени стени, и огнени бури. Имаше пламтящи мъртъвци, а имаше и ранени в пламъци, които изскачаха с писъци от къщите, тичаха в кръг, докато най-после се строполясваха на земята, гърчеха се и издаваха дрезгави звуци, които ставаха все по-задавени, след това само потръпваха, в предсмъртни конвулсии, изхъркваха и завоняваха на овъглено месо.

— Факли! — каза някой близо до Гребер. — Невъзможно е да бъдат спасени. Те горят живи. Мръсотията, която изтича от бомбите, ги е обляла и изгаря всичко — кожа, мускули и кости.

— Нима не е възможно да ги изгасят?

— Трябва по един пожарогасител за всекиго и пак не зная дали ще бъде от полза. Тази дяволска работа унищожава всичко. А писъците?

— Щом не е възможно да ги спасят, по-добре ще е да им се тегли по един куршум в главата.

— Опитай се да видим и ще бъдеш обесен за убийство! Освен това, нима мислиш, че е лесно да се прицелиш в хора, които беснеят в кръг като безумни! Те тичат, а това именно им причинява най-голямата беда — превръща ги във факли. Вятърът, разбираш ли? Те тичат и правят вятър, а вятърът раздухва огъня и мигновено пламъците избухват.

Гребер погледна събеседника си. Под каската орбитите на очите му бяха хлътнали и представляваха две черни дупки. Много зъби липсваха в устата му.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да не мърдат?

— Теоретично това би било по-добре. Да не мърдат или да се опитат да изгасят огъня с покривки или нещо подобно. Кой може обаче да има покривки под ръка? И да се сети за това? А и кой може да стои спокойно и да не мърда като гори?

— Никой… Какъв си ти всъщност? Пожарникар от противовъздушната?

— Съвсем не. Принадлежа към бригадата за събиране на трупове. И на ранени също, разбира се, когато намерим. А! Ето и колата иде! Най-после!

Гребер видя наистина измежду развалините да се приближава една каруца, теглена от сив кон.

— Стой, Густав! — извика човекът, с когото той разговаряше. — Невъзможно е да отидеш по-нататък. Ще ги донесем тук. Имаш ли носилки?

— Две.

Гребер тръгна след двамата мъже. Той забеляза мъртъвците зад една срутена стена. „Като в кланица — помисли си той. — Не, дори не и като в кланица. В кланицата всичко е в ред, животните са нарязани правилно, грижливо изкормени, насечени на късове и обезкървени.“ Тук телата бяха смачкани, разкъсани, опърлени и овъглени. Парцали от дрехи висяха още по тях: ръкав от вълнен пуловер, колан, крачол на панталон от каша, сутиен, металната част на който обгръщаше две почернели и окървавени гърди. Трупове на деца, убити всички заедно в някаква изба с лоши подпори, бяха нахвърляни на купчина в един ъгъл. Там имаше откъснати ръце, крака, смачкани глави с обелени коси, крака с разместени стави, а също и няколко случайни предмета, размесени между тях — ученическа чанта, кошница с умряла кокошка. По тялото на едно малко момченце, цялото-бяло като албинос, нямаше никаква видима рана и то изглеждаше като че ли е още без душа и чака да му вдъхнат живот. Пред него беше прострян един труп, обгорен повърхностно, но целият с изключение на единия крак, зачервен и покрит с мехури. Не можеше да се познае дали беше мъж или жена, тъй като гърдите и половите органи бяха изгорели. Златна халка блестеше със странен отблясък на един от черните сгърчени пръсти.

— Очите — каза някой. — Като си помисли човек, че дори очите горят!

Труповете бяха натоварени на каруцата.

— Линда! — крещеше една жена, която вървеше зад носилката. — Линда! Линда!

Слънцето проби облаците. Измитите от дъжда улици заблестяха, дърветата, които бяха пощадени, лъщяха влажни и яркозелени. Въздухът след дъжда беше свеж и приятен.

— Никаква прошка! — каза някой зад Гребер. Той се обърна. Една жена с кокетна червена шапка гледаше към децата.

— Никога! — каза тя. — Никога! Нито на тоя, нито на оня свят!

Един патрул се приближи.

— Движение! Забранено е спирането! Хайде, движение!

Гребер се отдалечи. „Защо никаква прошка? — помисли си той. — След тази война ще има толкова много неща за прощаване, но и толкова много, които не ще бъдат простени. Един единствен живот не би стигнал“. Той бе видял и други убити деца като тези — виждал ги бе навсякъде, във Франция, в Холандия, в Полша, в Африка, в Русия, и всички имаха майки, които ги оплакваха, а не само германските деца — ако всъщност майките им не бяха вече ликвидирани от есесовците. Но защо мислеше така? Нима той самият преди един час не беше крещял към небето, покрито със самолети: „Мръсници! Мръсници!“

Домът на Елизабет не беше засегнат, но една запалителна бомба бе паднала през една къща. Вятърът беше подгонил пламъците и сега горяха покривите и на трите къщи.

Блоковият отговорник стоеше на улицата.

— Защо никой не гаси? — запита Гребер. Блоковият отговорник направи неопределен жест към града.

— Защо никой не гаси? — повтори блоковият машинално.

— Вода ли няма?

— Вода има, но налягането е много слабо. Тече капка по капка. Отгоре на това е невъзможно да се приближим до огъня. Покривът ще рухне всеки момент.

Улицата беше претрупана от кресла, куфари, картини и денкове. Имаше и една котка в клетка за птички. От прозорците на долните етажи хора, потънали в пот, изхвърляха на улицата безформени бохчи, пълни с най-разнообразни неща. Други тичаха надолу-нагоре по стълбите.

— Мислите ли, че ще изгори цялата къща? — обърна се Гребер към блоковия отговорник.

— Много е вероятно, ако пожарната не пристигне веднага. Слава Богу — няма вятър. Ние затворихме всички врати и прозорци и притворихме всички чешми в горния етаж. Нищо повече не може да се направи. Какво стана с пурите, които ми бяхте обещали? Сега е моментът да запаля една.

— Утре — каза Гребер. — Утре на всяка цена.

Той потърси с очи прозорците на Елизабет. Стаята не беше още пряко заплашена. Два етажа я отделяха от покрива. Силуетът на г-жа Лизер се мяркаше напред-назад през съседния прозорец. Тя се суетеше около един огромен бял денк с юргани и чаршафи. В полумрака на стаята приличаше на някакъв дебел фантом.

— И аз също ще отида да събера багажа — каза Гребер. — Няма да бъде зле!

— Не — отговори блоковият.

На стълбата някакъв мъж с лорнет се блъсна в Гребер. Той изглежда изнемогваше под тежестта на един огромен куфар.

— Моля, извинявайте — каза той учтиво, без да го погледне, и продължи нататък.

Вратата на апартамента беше отворена. Коридорът беше пълен с пакети. Г-жа Лизер профуча край него с намръщено лице и със сълзи на очи. Гребер влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата след себе си.

Той се отпусна в едно кресло до прозореца и хвърли поглед наоколо. Странно спокойствие цареше в стаята. Гребер постоя за момент, без да мисли за нищо. После започна да търси куфари. Намери два под леглото и се запита какво да прибере.

Започна с роклите на Елизабет. Взе най-напред няколко от гардероба, които му се сториха практични. После отвори скрина и извади бельо и чорапи. Прикрепи между обущата пакет писма. В този момент чу шум и викове на улицата. Погледна навън. Не бяха пожарникарите, а само хора, които изнасяха вещи. Видя една жена с кожено палто, седнала на тротоара пред разрушените къщи в едно голямо кресло от червено кадифе. Тя стискаше малко сандъче на коленете си. „Вероятно скъпоценностите й“ — помисли си той и прегледа чекмеджетата, за да потърси скъпоценностите на Елизабет. Намери само няколко дреболии: тънка златна гривна и стара брошка с аметист. Взе също и златистата вечерна рокля. Изпитваше известна нежност като пипаше нещата на Елизабет, нежност, примесена с леко стеснение, сякаш нарушаваше някаква тайна.

Той постави върху вещите във втория куфар един портрет на бащата на Елизабет и го затвори. После седна пак в креслото и се огледа. Странният покой на стаята го обгърна отново. И реши, че трябва да изнесе и дрехите за спане. Нави дюшека, възглавниците и одеялата и стегна всичко с чаршафите, както беше видял да прави г-жа Лизер. Като буташе денка към вратата, забеляза зад леглото войнишката си раница. Беше я забравил. Повдигна я и изпусна каската на земята, която издаде глух звук. Той я гледа дълго, после я блъсна с крак към другите неща до вратата и започна да ги сваля надолу.

Къщите бавно догаряха. Пожарната все още не идваше. Тези няколко къщи не бяха толкова важни. Фабриката гореше и имаше предимство. Освен това една четвърт от града беше плячка на пламъците.

Обитателите на къщите бяха спасили толкова от своето имущество, колкото можаха да измъкнат. Сега не знаеха какво да правят с него. Нямаше нито с какво да го пренесат, нито къде да го приберат. Улицата беше преградена на няколко метра пред къщите в пламъци. Оттам нататък, тротоарите и самата улица бяха покрити с багаж.

Гребер видя плюшени кресла, една кожена кушетка, столове, кревати и дори една детска люлка. Някакво семейство беше спасило една кухненска маса и четири стола и беше насядало около масата. Друго едно беше обсебило част от тротоара и се караше оживено с всеки, който се приближеше до тях. Портиерът лежеше на един шезлонг, украсен с турски шарки, и спеше. Големият портрет на Хитлер, собственост на г-жа Лизер, беше подпрян до една стена. Тя самата седеше, с дъщеря си в скута, на края на едно легло.

Гребер беше измъкнал от стаята на Елизабет едно широко кресло и си почиваше в него, заобиколен от куфарите, раницата и другите неща, които беше успял да вземе. Отначало беше потърсил подслон в една от оцелелите съседни къщи. В два от апартаментите никой не отговори на звънеца, въпреки че бе видял лица зад прозорците. В няколко други не го пуснаха да влезе, защото било вече отдавна препълнено. От последния една жена му извика: „Ами ако ви хареса тук и останете! А, какво ще правим после?“ Тогава той се отказа. Когато се върна при вещите си, видя, че един от пакетите, в който бе увил продуктите, останали у Елизабет, междувременно беше изчезнал. По-късно изненада семейството, събрано около кухненската маса, в момента, когато ядеше тайно нещо. Всички се тъпчеха с гузно изражение на лицето. Може би се касаеше обаче до продукти, които им принадлежаха и от които не искаха да дадат на съседите си.

Изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше преминала през преградата и гледаше пламъците, които я осветяваха с танцуващи отблясъци.

— Елизабет! Тук съм! — извика той, като скочи. Тя се обърна. Не го забеляза веднага. Стоеше на тъмно пред огъня и само косите й сияеха.

— Тук! — извика той отново и махна с ръка. Тя изтича към него.

— Ти ли си? Слава Богу!

Той я стисна силно в обятията си.

— Невъзможно беше да дойда да те взема от фабриката. Трябваше да остана тук, за да пазя нещата.

— Помислих, че ти се е случило нещо.

— Защо трябва да ми се случи нещо?

Тя дишаше запъхтяно, притисната към гърдите му.

— Дявол да го вземе, на мене не ми мина дори през ума! — каза той изненадан. — През цялото време се страхувах само за теб.

Тя вдигна очи.

— Какво става тук?

— Къщата гори от покрива надолу.

— А ти? Страх ме беше за теб.

— Мене пък за тебе. Седни тук. Почини си.

Тя още не можеше да си поеме дъх. Той забеляза на края на тротоара кофа с вода и чаша до нея. Отиде, напълни чашата и я поднесе на Елизабет.

— Дръж, пийни една глътка.

— Хей! Вие там! Това е нашата вода! — извика една жена.

— И нашата чаша! — прибави едно дванадесетгодишно момче с покрито с лунички лице.

— Пий, не им обръщай внимание — каза Гребер на Елизабет и се обърна към хората. — А въздухът, и той ли е ваш?

— Върни им водата и чашата — каза Елизабет. — Или пък им излей кофата на главата, така ще бъде по-добре.

Гребер държеше чашата близо до устните й.

— Не. Пий. Тичала ли си?

— Да. През целия път.

Гребер се върна при кофата. Жената, която му беше направила забележка, принадлежеше към семейството, събрано около кухненската маса. Той напълни отново чашата от кофата, изпразни я на един дъх и я остави до кофата. Никой не посмя да протестира. Щом обаче Гребер се върна на мястото си, момчето се спусна, взе чашата и я постави на масата. „Свини!“ — изкрещя портиерът на хората около масата. Той се беше събудил, прозина се и после отново заспа. Покривът на първата къща се сгромоляса.

— Ето нещата, които изнесох от стаята — каза Гребер. — Взех почти всичките ти дрехи. Портретът на баща ти е също тук. Измъкнах и нещата ти за спане. Бих могъл да взема още нещо, да изнеса мебелите. Не е още много късно.

— Стой тук. Остави ги да изгорят.

— Защо? Има още време.

— Остави ги да изгорят. Така всичко ще бъде свършено.

— Какво ще бъде свършено?

— Миналото. Всички тези спомени не ни служеха за нищо. Те само ни тежаха. Даже и доброто. Трябва да започнем отново. Старото е банкрутирало. Не можем вече да се върнем назад.

— Би могла да продадеш мебелите.

— Тук! — Елизабет се огледа. — Нима е възможно да се организира публична продан посред улицата? Погледни! Има прекалено много мебели и прекалено малко къщи. И така ще бъде още дълго време.

Дъждът заваля отново. Започнаха да падат тежки топли капки. Г-жа Лизер отвори един чадър. Някаква жена, която беше спасила новата си шапка на цветя и за по-голямо удобство я беше сложила на главата си, я свали и пъхна под роклята си. Портиерът се събуди отново и кихна. Хитлер от масления портрет на г-жа Лизер като че ли плачеше в дъжда. Гребер сне шинела и платнището от раницата. Направи над денка нещо като подслон за Елизабет и за себе си.

— Трябва да видим къде ще спим тази нощ — каза той.

— Дъждът може би ще изгаси огъня. А къде ще спят всички тези хора?

— Откъде да зная! Изглежда съвсем забравиха тая улица.

— Можем в края на краищата да спим тук, върху дюшека, с платнището и шинела.

— Можеш ли?

— Мисля, че когато човек е уморен, спи, където и да е.

— Биндинг има къща и една свободна стая. Там обаче ти не искаш, нали?

Елизабет поклати отрицателно глава.

— Тогава ни остава само Полман — каза Гребер. — В неговите катакомби има място за спане. Аз го запитах преди няколко дни. Помещенията за пострадали сигурно са претъпкани — ако въобще продължават да съществуват.

— Можем да почакаме още малко. Нашият етаж още не гори.

Елизабет седеше под дъжда, облечена в шинела. Тя съвсем не изглеждаше отчаяна.

— С удоволствие бих пила нещо — каза тя. — Не вода, разбира се.

— Имаме нещичко. Преди малко, когато опаковах, намерих зад книгите една бутилка водка. Сигурно сме я забравили.

Гребер отвърза денка. Беше скрил бутилката в един юрган. Така тя беше спасена от ръцете на крадеца. Беше увил и една чашка.

— Виж, ето я. Трябва обаче да пием, без да ни забележат другите. Иначе г-жа Лизер ще направи донос срещу нас за оскърбление на националното бедствие.

— Ако човек иска да не го забележат, най-добре е да не се крие. Това зная от опит. — Елизабет взе чашата и отпи една глътка. — Чудесно — каза тя, — точно каквото ми беше необходимо. Сякаш сме на терасата на някоя сладкарница. Имаш ли и цигари?

— Прибрах всичките, които ни останаха.

— Прекрасно. Така имаме всичко, което ни трябва.

— Наистина ли не искаш да изнеса част от мебелите?

— Сега вече няма да ти разрешат да се качиш. А и какво ще ги правим. И без това няма да ги мъкнем до мястото, където ще спим тази нощ.

— Единият от нас щеше да остане да ги пази, докато другият търси подслон.

Елизабет поклати отрицателно глава. Тя изпи каквото беше останало в чашата. Покривът на тяхната къща също рухна. Стените се разлюляха, после подовете на горните етажи се пробиха. Шепот на безсилен гняв премина през цялата улица. От прозорците изскачаха искри. Пламъците лижеха пердетата.

— Нашият етаж още не е засегнат — каза Гребер.

— Няма да е за дълго — обади се един мъж зад него.

Гребер се обърна.

— Защо не?

— Защо пък искате да ви върви повече, отколкото на нас? Аз живях в тази къща двадесет и три години, младежо! Сега апартаментът ми е в пламъци. Защо и вашият да не изгори?

Гребер погледна събеседника си. Той беше мършав и плешив.

— Винаги съм мислил, че това е повече въпрос на случайност, отколкото на морал — каза той.

— Това е въпрос на справедливост. Ако въобще знаете какво значи справедливост!

— Не съвсем. Но не е моя грешка. — Гребер се изсмя иронично. — Трябва да ви е тежък животът с такива мисли! Мога ли да ви предложа чаша водка? Тя помага повече, отколкото всякакво възмущение.

— Благодаря! Запазете си ракията за вас! Ще ви е необходима, когато дойде ред на вашата барака. Гребер остави бутилката.

— Искате ли да се обзаложим, че нашият етаж няма да падне?

— Какво?

— Питам ви дали искате да се обзаложим? Елизабет избухна в смях. Плешивият мъж ги погледна втренчено.

— Предлагате облози в такъв ден като днешния, лекомислен младежо! А вие, госпожице, си позволявате отгоре на това да се смеете? Наистина колко ниско сте паднали!

— А защо да не се смеем? — попита Гребер. — По-добре е да се смеем, отколкото да плачем. Още повече когато сълзите са толкова безполезни, колкото и смехът!

— Би трябвало да се молите!

Горната част на фасадата се наклони и се срути във вътрешността на къщата. Той проби тавана на етажа над жилището на Елизабет. Под чадъра си г-жа Лизер избухна в нервни хълцания. Семейството около кухненската маса вареше ръжено кафе на спиртниче. Жената, която седеше в червеното плюшено кресло, покри с вестници облегалото, за да го запази от дъжда. Детето в люлката се разплака.

— Виж го как умира нашият малък дом от две седмици — каза Гребер.

— Справедливо е! — заяви плешивият човек със задоволство.

— Трябваше да се обзаложите, щяхте да спечелите.

— Аз не съм материалист, младежо!

— Тогава защо хленчите за къщата си?

— Това беше мое семейно огнище. Нещо, което вие не можете да разберете, нали?

— Не, не мога да го разбера. Германският райх ме направи скитник много отдавна.

— Трябва да му бъдете благодарен за това. — Голата глава изтри устата си с ръка и се изплю шумно. — Сега няма да възразя, ако получа чаша водка.

— Сега няма да получите. Молете се, по-добре е. Пламъците избухнаха в стаята на г-жа Лизер.

— Гори бюрото! — прошепна Елизабет. — Бюрото на доносничката с всичките й книжа.

— Надявам се! Преди да сляза разлях по него цяла бутилка газ. Е, какво ще правим сега?

— Трябва да потърсим покрив. Ако не намерим нищо, ще спим, където и да е на улицата.

— На улицата или в някоя градинка. — Гребер погледна към небето. — Имаме наистина палатка срещу дъжда, но тя не е кой знае какво. Може би ще намерим нещо като покрив. Какво да правим с креслото и книгите?

— Да ги оставим тук. Ако ги намерим утре, тогава ще мислим какво да правим с тях.

Гребер сложи раницата на гърба си и метна денка на рамо. Елизабет взе куфарите.

— Дай ги на мене — каза той. — Свикнал съм да мъкна много неща.

Горните етажи на двете съседни къщи се срутиха. Горящи парчета дърво захвърчаха на всички страни. Г-жа Лизер подскочи с писък. Едно пламтящо парче, отхвръкнало от заградената улица, я бе засегнало право в лицето. Сега излизаха пламъци и от стаята на Елизабет. Таванът рухна.

— Можем да тръгваме — каза Елизабет. Гребер хвърли последен поглед към прозореца.

— Бяха хубави дни! — каза той.

— Най-хубавите. Да вървим.

Лицето на Елизабет беше станало червено от отражението на пожара. Те минаха между креслата. Повечето от пострадалите седяха мълчаливо и примирено. Един мъж държеше до себе си пакет с книги и четеше. Двама старци седяха един до друг на бордюра. Те бяха загърнати в една пелерина и приличаха на огромен печален прилеп с две глави.

— Странно! Колко лесно е да се разделиш с това, от което до вчера си смятал, че е невъзможно да се разделиш! — каза Елизабет.

Гребер погледна още веднъж назад. Момченцето с луничките, което беше грабнало чашата, вече се беше разположило в тяхното кресло.

— Докато г-жа Лизер пищеше, аз й задигнах една чанта — каза той. — Пълна е с книжа. Ще я хвърля в огъня на следващия пожар. Ще спасим може би някого от донос.

Елизабет кимна в знак на одобрение. Тя тръгна, без да погледне назад.

Гребер чука продължително. После разтърси вратата. Никой не му отвори. Върна се при Елизабет.

— Полман не е в къщи. Или пък не иска никому да отвори.

— Може би вече не живее тук.

— Къде искаш да живее? Никъде няма място. Три часа вече търсим. Възможно е само… — той се върна отново до вратата. — Не, гестапо не е минавало оттук. Щеше да се познава. Какво да правим? Искаш ли да слезем в някое скривалище?

— Не. Не можем ли да останем тук, някъде наоколо?

Гребер се огледа, като търсеше удобно място. Нощта беше настъпила и под навъсената червенина на небето стърчаха черните и назъбени върхове на развалините.

— Ето тук има оцеляло парче от таван — каза той. — Под него е сухо. Бих могъл да заградя едната страна с платнището, а другата — с шинела.

Той опита парчето таван с приклада на пушката си. Падна малко мазилка, но таванът устоя. Потърси и намери между развалините две железни пръчки, които заби в пода. Закачи на тях платнището.

— Ето пердето. С шинела от другата страна ще направя нещо като палатка. Как смяташ?

— Да ти помогна ли?

— Не. Пази нещата, това е достатъчно.

Гребер разчисти пода от камъните и мазилката. После пренесе куфара вътре и разстла дюшека и одеялата. Раницата постави откъм главата.

— Сега вече имаме подслон — каза той. — Случвало ми се е да бъда и по-лошо настанен. На тебе, сигурно не.

— Време е да свикна.

Гребер разопакова шлифера на Елизабет, спиртника и бутилка спирт за горене.

— Откраднаха ни хляба. Имам обаче още няколко кутии консерви в раницата.

— А в какво ще готвим? Имаме ли тенджера?

— Войнишкото ми канче. Навсякъде има дъждовна вода. Остана ни още половин бутилка водка. Мога с топла вода да направя нещо като грог. Предпазва от настинка.

— Предпочитам да пия водката така.

Гребер запали спиртника. Бледата синкава светлина освети вътрешността на палатката. Той отвори една кутия фасул с месо. Стоплиха го и го изядоха заедно с остатъка от наденицата на техния свидетел на сватбата Клоц.

— Ще почакаме ли Полман, или ще спим? — запита Гребер.

— Да спим. Страшно съм уморена.

— Ще трябва да спим облечени. Можеш ли така да заспиш?

— Умората ще ни помогне.

Елизабет събу обувките си и ги постави пред раницата, за да не могат да й ги откраднат. Нави чорапите си и ги сложи в джобовете си. Гребер я зави добре с одеялото.

— Как се чувствуваш? — попита я той.

— Като на хотел. Той се изтегна до нея.

— Не ти ли е мъчно за стаята? — попита той.

— Не. Очаквах това да стане още след първите бомбардировки. В началото ми беше малко мъчно. Цялото време след това ми бе подарено.

— Имаш право. Може ли човек обаче да е така наясно с живота си, както с мислите си?

— Не зная — прошепна тя до рамото му. — Може би когато човек е без надежда. Сега вече е съвсем друго нещо.

Тя заспа. Дишането й беше спокойно и равномерно. Гребер полежа известно време буден. Спомни си, че понякога на фронта, когато мечтаеше за неосъществими желания, една от най-съкровените му мечти беше да има всичко това — подслон, легло, жена и една спокойна нощ.