Време да се живее и време да се мре

3

Салютният гърмеж заглъхна бързо в сивата пелена на огромното небе. Свраките, накацали по стърчащите наоколо стени, не се вдигнаха във въздуха. Отговориха само с крясъци, като че ли по-силни от самия гърмеж. Бяха привикнали на по-друг шум.

Трите платнища бяха наполовина потънали в снежната вода. Едното бе бзаметнато върху войника без лице. Райке лежеше в средата. Бяха поставили на място разкапания ботуш с остатъка от крака му, но при пренасянето от черквата до тук той се бе изместил и сега висеше настрани. И никой не се бе погрижил да го постави отново на мястото му. На пръв поглед изглеждаше като че ли Райке сам иска да се зарови по-дълбоко в земята.

Нахвърляха влажните буци пръст. Гробовете бяха затрупани, но навън остана още пръст. Мюке погледна Мюлер.

— Да набием ли пръстта?

— Какво?

— Да набием ли пръстта, господин лейтенант, за да можем да нахвърлим и останалата и да сложим няколко камъка отгоре. Заради лисиците и вълците.

— Не могат да го разровят. Гробът е достатъчно дълбок. А освен това…

Мюлер си помисли, че лисиците и вълците имат достатъчно какво да ядат на открито, за да прибягват до гробове.

— Глупости — каза той. — Как ти дойде на ума?

— Защото се е случвало.

Мюке погледна безизразно Мюлер. „Ето още един наивен глупак — помисли си той. — Винаги стават офицери тия, които не заслужават. А тия, които заслужават, падат убити. Като Райке.“

Мюлер поклати отрицателно глава.

— От останалата пръст направете могила — заяви той — Така е редно. А кръста сложете до главите.

— Слушам, господин лейтенант.

Мюлер строи ротата и даде заповед за тръгване. Командите му бяха по-високи, отколкото беше необходимо. Той винаги изпитваше чувството, че старите войници не го уважават. Така и беше.

Зауер, Имерман и Гребер нахвърляха остатъка от пръстта във вид на могила.

— Кръстът няма да се задържи задълго — каза Зауер. — Земята е твърде рохкава.

— Сигурно не.

— И три дни няма да издържи.

— Да не би да си роднина на Райке? — запита Имерман.

— Дръж си устата, Райке беше добър момък. Какво ли разбираш ти? Нали си бил в дисциплинарна рота. Имерман се засмя.

— Дисциплинарна рота! Друго не можеш да измислиш с мръсния си задник! — След това продължи ядосано. — В дисциплинарната рота имаше много по-добри от теб!

— Ще сложим ли най-сетне кръста? — запита Гребер.

Имерман се обърна.

— Аха. Нашият отпускар започна да бърза!

— А ти нямаше ли да бързаш? — запита Зауер.

— Аз няма да получа никога отпуска. Това ти е известно, мръсен бърборко.

— Разбира се. Защото няма да се върнеш.

— Може би ще се върна.

Зауер се изплю.

Имерман се засмя презрително.

— Може би дори щях да се върна като доброволец.

— Да, може би. Човек не знае какво може да очаква от теб. Езикът ти е много дълъг. Никой не може да каже какво ти се върти в главата.

Зауер вдигна кръста. Долният край на едната летва беше заострен. Той го набучи в пръстта и удари отгоре му с широкото на лопатата си. Кръстът потъна дълбоко.

— Ето, виждаш ли — каза той на Гребер. — Няма да се задържи и три дни.

— Три дни са предостатъчни — отвърна Имерман. — Ще ти дам един съвет, Зауер. След три дни снегът ще се стопи дотолкова, че ще можеш да идеш на гробищата. Вземи от там един каменен кръст и го сложи тук. Тогава твоята верноподаническа душа ще намери покой.

— Да взема руски кръст?

— Защо не. Господ е международен. Освен ако междувременно не е станал натурализиран германец.

Зауер му обърна гръб.

— Ех, че си голям шегаджия! Истински международен шегаджия!

— По-рано не бях такъв. Промених се, Зауер. По-рано бях друг. А това за кръста е твоя идея. Сам го предложи вчера.

— Да, вчера. Вчера ние мислихме, че се касае за русин. Обръщаш всичко наопаки. Гребер взе лопатата си.

— Отивам си. Нали привършихме тук? — каза той.

— Да, отпускарю — отвърна Имерман. — Можеш да оставиш компрометираните си другари.

Гребер не отговори. Изказвания от този род бяха присъщи на Имерман. Той се спусна по хълма.

Войниците живееха в една изба, която се осветяваше през дупка в тавана. Точно под нея четирима души, насядали на сандъци, играеха карти. Други спяха по ъглите. Зауер пишеше писмо. Избата беше голяма; сигурно е била собственост на някой големец — почти не пропускаше вода.

Влезе Щайнбренер.

— Чухте ли последните новини?

— Радиото е развалено.

— Що за свинщина, това е недопустимо!

— Защо не го поправиш, бебо? — каза Имерман. — От четиринадесет дни насам човекът, който го поддържаше в ред, е без глава.

— Какво му е развалено?

— Нямаме батерии.

— Батерии ли?

— Нямаме — каза Имерман, хилейки се на Щайнбренер — но може би ще тръгне, ако бутнеш жиците в носа си, теб главата ти е винаги пълна с електричество. Опитай.

Щайнбренер оправи косата си.

— Има хора, които не си затварят устата, докато сериозно не се опарят.

— Не говори толкова тайнствено, Макс — отвърна Имерман. — Клеветил си ме няколко пъти. Всички го знаят. С тебе шега не бива. Това ми харесва. За нещастие обаче аз съм отличен механик и стрелям добре с картечница. В момента такива като мен тук са по-нужни отколкото такива като теб. Без късмет си. Колко си годишен всъщност?

— Затваряй си мутрата!

— Горе-долу двадесет, нали? Или едва деветнадесет. Но в замяна си направил отлична кариера. Пет-шест години си гонил евреи и родоотстъпници. Моите уважения! А аз, като бях на двадесет, гоних само момичета.

— Вижда се.

— Да — отвърна Имерман, — вижда се. На входа се появи Мюке.

— Какво има пак?

Никой не отвърна. Мюке нямаше авторитет пред никого.

— Какво има, питам.

— Нищо, господин фелдфебел — каза Бернинг, който беше най-близко до него. — Ние само разговаряхме. Мюке погледна Щайнбренер.

— Случило ли се е нещо?

— Преди десет минути съобщиха последните новини.

Щайнбренер стана и се огледа. Никой не проявяваше любопитство. Само Гребер слушаше. Картоиграчите продължиха невъзмутимо да играят. Зауер не вдигаше глава от писмото си. Тези, които спяха, продължаваха да хъркат.

— Внимание! — извика Мюке. — Нямате ли уши? Последните новини! Слушайте! Служебно сте задължени да изслушате новините.

— Слушам! — отвърна Имерман.

Мюке го погледна с недоверие. Лицето на Имерман издаваше само привидно внимание. Картоиграчите оставиха картите си върху дъските, без да ги събират на тесте. По този начин те спестяваха време, за да могат веднага да продължат играта. Зауер полуизвърна глава.

Щайнбренер застана мирно.

— Важни новини! Бяха съобщени в часа за нацията. В Америка са избухнали големи стачки, цялата стоманена индустрия е парализирана, повечето оръжейни заводи не работят, саботажи в самолетната индустрия, навсякъде демонстрации за незабавен мир, правителството е разклатено, очаква се преврат.

Той се спря за момент. Никой не продума. Легналите да спят се бяха събудили и се чешеха. През дупката на тавана капеше снежна вода в една тенекиена кутия, поставена на пода. Мюке дишаше възбудено.

— Нашите подводници блокират американските брегове. Вчера са потопени два кораба, пренасящи войски, и три товарни кораба с военни припаси: това прави само за последната седмица тридесет и четири хиляди тона. Англия гладува в разрушенията си. Навсякъде морските съобщения са прекъснати от нашите подводници. Нови тайни оръжия са произведени. Между тях има и направлявани от разстояние бомбардировачи, които могат да летят до Америка и да се върнат, без да кацат. Атлантическият бряг е превърнат в огромна крепост. Ако противникът се опита да дебаркира, то ние ще го прогоним в океана така, както направихме през 1940 година. Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отвърнаха с безразличие няколко гласа.

Картоиграчите взеха отново картите си. Буца сняг падна с плясък в тенекиената кутия.

— Поне да имахме свестен подслон — измърмори Шнайдер, набит момък с червеникава брадичка.

— Щайнбренер — запита Имерман, — носиш ли ни новини и от руския фронт?

— Защо?

— Защото ние сме в Русия. Някои от нас се интересуват. Нашият другар Гребер например, отпускарят.

Щайнбренер се подвоуми. Той не вярваше в искреността на Имерман, но партийното му чувство победи.

— Скъсяването на фронта е почти завършено — заяви той. — Огромните загуби са изтощили русите. Подготвени са нови изходни позиции за контра нападение. Придвижването на нашите резерви е завършено. Нашата контраофанзива с новите оръжия ще бъде неудържима.

Той приповдигна наполовина ръката си за хитлеристки поздрав, но я отпусна, без да извика „хайл Хитлер“. Ставаше все по-трудно да се вика „хайл Хитлер“ в Русия. Всички знаеха премного за действителното положение. Изведнъж Щайнбренер заприлича на прилежен ученик, който вижда, че пропада на изпит.

— Това, разбира се, далеч не е всичко. Най-важните новини са строго поверителни. Те не могат да бъдат съобщени и в часа за нацията. Но едно е абсолютно сигурно: ще унищожим врага още през тази година. Той се обърна малко неловко и се отправи към друга квартира. Мюке го последва.

— Какъв блюдолизец! — каза един от легналите, обърна се на другата страна и продължи да хърка. Картоиграчите продължиха да играят.

— Ще ги унищожим — каза Шнайдер. — Ние ги унищожаваме всяка година по два пъти. Той погледна картите си.

— Обявявам двадесет.

— Русите са родени предатели — заяви Имерман. — По време на Финландската война те се показаха много по-слаби, отколкото бяха. Това беше долен болшевишки трик.

Зауер вдигна глава.

— Няма ли да ни оставиш най-сетне на мира. На теб всичко ти е известно. Изглежда, че добре познаваш комунистите.

— Разбира се. Та преди няколко години те бяха още наши съюзници. А това за Финландия е казано лично от нашия райхсмаршал Гьоринг. Не си ли съгласен с него?

— Слушайте момчета, оставете най-после тия караници — каза някой от легналите край стената. — Какво ви е прихванало днес?

Настана тишина. Чуваше се само плющенето на картите и шумът на водните капки. Гребер седна на мястото си. Той знаеше какво ги е прихванало. Така беше винаги след разстрели и погребения.

Късно следобед пристигнаха нови ешелони с ранени. Една част от тях бяха веднага препратени. С окървавените си бинтове те идеха от белосивата степ и се отправяха назад към бледия хоризонт, където умираше денят. Една мисъл се натрапваше: те никога няма да намерят болници и ще изчезнат някъде в безкрая. Повечето от тях мълчаха. Всички бяха гладни.

За тези, които не можеха повече да вървят и за които нямаше санитарни коли, бе устроена временна болница в черквата. Пробитият таван бе запушен и един току-що пристигнал и уморен до смърт лекар започна да оперира, подпомогнат от двама санитари. Докато беше още светло, вратата стоеше отворена. Носилки непрекъснато сновяха насам-натам. Под цялата тая светлина операционната маса приличаше на лъчезарна шатра в златистата мрачина на църквата. В ъгъла стояха останките на двете статуи. Света Мария простираше ръце без китки. Христос беше без крака, сякаш бе разпънат ампутиран на кръста. Ранените викаха рядко. Лекарят имаше още упоителни средства. Вода се вареше в казани и никелирани съдове. Постепенно отрязаните човешки крайници напълниха цинковата вана, донесена от къщата на ротния командир. Отнякъде се появи куче. То стоеше близо до вратата и макар да го гонеха, се връщаше отново.

— Откъде ли се е взело? — запита Гребер. Заедно с Фрезенбург той стоеше близо до къщата, в която по-рано бе живял попът.

Фрезенбург разглеждаше рунтавото животно, което бе опънало шия и трепереше.

— Трябва да е дошло от горите.

— Какво ли ще намери за ядене там?

— А, достатъчно. И не само в горите. Навсякъде.

Те се приближиха. Кучето обърна глава към тях, готово да избяга. Двамата се спряха.

Кучето беше високо и слабо, със сиво-червеникава козина и продълговата заострена глава.

— Не е овчарско куче — каза Фрезенбург. — От добра порода е.

Той цъкна тихо с език. Животното наостри уши. Фрезенбург цъкна отново и му каза нещо.

— Мислиш ли, че чака тук за плячка? — запита Гребер.

Фрезенбург поклати глава.

— Навън има храна колкото искаш. Не е това, което го привлича тук. Тук то вижда светлина и нещо като дом. Мисля, че търси компания.

Изнесоха една носилка. На нея лежеше някакъв войник, умрял по време на операцията. Кучето отскочи няколко метра назад — без никакви усилия, сякаш отхвърлено от еластична пружина. След това се спря отново и погледна Фрезенбург. Той продължи да му говори и направи крачка към него. Кучето отскочи боязливо назад и едва забележимо помръдна няколко пъти с опашка.

— Страх го е — каза Гребер.

— Да, разбира се, но е куче от добра порода.

— И човекоядец. Фрезенбург се обърна.

— Всички сме такива.

— Защо?

— Такива сме. И ние, подобно на това куче, мислим, че все още сме добри. И търсим, подобно на него, малко топлота, светлина и приятелство.

Фрезенбург се усмихна само с едната половина на лицето си — широк белег правеше другата половина почти неподвижна. Тя изглеждаше бездушна и Гребер изпитваше винаги особено чувство, когато гледаше тази замираща по средата на лицето му усмивка, сякаш спряна от бариера. Като че ли това не беше случайно.

— Ние не се различаваме от останалите хора. Но сме на война, това е всичко.

Фрезенбург поклати глава и изтупа с бастуна си полепналия по гетите му сняг.

— Не, Ернст. Ние объркахме мащабите. Живяхме десет години изолирани — затворени в една страшна, ужасна, безчовечна и същевременно смешна горделивост. Обявиха ни за народ от господари, на които другите трябва да служат като роби.

Той се засмя горчиво.

— Народ от господари — да се подчиняваш на всеки тъпак, на всеки шарлатан, на всяка заповед — нима това се нарича народ от господари? Ето отговорът — всичко, което виждаш наоколо. Разбира се, както винаги невинните пострадват много повече от виновните.

Гребер го гледаше втренчено. Фрезенбург беше единственият човек тук на фронта, в когото действително имаше доверие. Двамата бяха от един и същи град и се познаваха отдавна.

— След като знаеш всичко това — каза той накрая, — защо тогава си тук?

— Защо съм тук? Вместо в концентрационен лагер? Или разстрелян заради дезертьорство?

— Не искам да кажа това. Но не беше ли през 1939 година вече стар, за да те мобилизират? Защо стана доброволец?

— Тогава бях стар. Но междувременно положението се измени. Сега вземат и по-стари набори от мен. Обаче това не е важното. Няма извинение. Въпросът не се разрешава и с това човек да е тук. Навремето си втълпявахме в главата, че не трябва в решителния час да изоставим родината и не се питахме кой е виновен и кой започна войната. Да, това беше подлост, подобна на тази, когато избирахме Хитлер, за да предотвратим уж по-лошото. Пред самите нас ние винаги намираме оправдание. Оправдания и подлости от начало до край.

Той удари силно с бастуна си по снега. Кучето отскочи безшумно и избяга зад черквата.

— Предизвикахме Бога, Ернст, разбираш ли?

— Не — отвърна Гребер. Той не искаше да разбере. За момент Фрезенбург замълча.

— Ти не можеш да разбереш — каза той след това по-спокойно. — Твърде си млад. Познаваш само колективната истерия и войната. Но аз си спомням предишната война и периода, който последва.

Той се усмихна отново. Едната половина на лицето му се усмихваше, другата оставаше неподвижна. Усмивката се отвръщаше от нея като уморена вълна.

— Бих искал да бъда оперен певец — каза той. — Тенор с празна глава и силен глас. Или старец, или дете. Не, дете не. Това, което ще дойде, не ме привлича. Войната е загубена, поне това вярвам знаеш.

— Не.

— Всеки генерал, който има чувство за отговорност, щеше отдавна да се откаже. Бием се за нищо. За нищо — повтори той. — Дори не и за поносими условия за мир.

Той вдигна ръка и посочи към мрачния хоризонт.

— С нас повече няма да преговарят. Ние хазяйничехме тук като Атила и Чингиз хан. Ние нарушихме всички договори и човешки закони. Ние…

— Не ние, а есесовците — забеляза Гребер отчаяно.

Той бе потърсил Фрезенбург, за да избегне Имерман, Зауер и Щайнбренер. Искаше му се да разговаря с него за старото мирно градче край реката, за алеите, засадени с липи, и за младежките години, а ето че сега стана по-лошо и отпреди. Напоследък всичко като че ли се въртеше в някакъв омагьосан кръг. От другите той не бе очаквал помощ, но от Фрезенбург — да. Не бе го виждал отдавна в бъркотията на отстъплението. И сега именно от него чу това, от което се страхуваше и към което искаше да пристъпи бавно, в спокойствието и самотата на домашното огнище.

— Есесовците! — отвърна Фрезенбург с ненавист. — Само за тях се бием още. За есесовците, за гестапото, за лъжците и мошениците, за фанатиците, убийците и лудите — само за да могат да се задържат още една година на власт. Само за това, за нищо друго. Войната отдавна е загубена.

Беше се мръкнало. Затвориха вратите на черквата, за да не прониква светлина навън. Тъмни фигури се появиха на останалите без стъкла прозорци и ги закриха с одеяла. Затъмнени бяха и входовете на избите и подслоните.

Фрезенбург погледна нататък.

— Превърнахме се на къртици. Такива сме и в прокълнатите си души. Далеч отидохме в падението си.

Гребер извади една начената кутия цигари и му предложи. Фрезенбург отказа.

— Изпуши ги сам, или ги вземи със себе си, за в къщи. Аз имам достатъчно. Гребер поклати глава.

— Вземи…

Фрезенбург се усмихна бегло и взе една цигара.

— Кога заминаваш?

— Не зная. Нямам още разрешение.

Гребер вдъхна дълбоко цигарен дим. Добре бе да имаш цигари. Понякога по-добре дори и от приятели. Цигарите не те объркват. Те са безмълвни и добри.

— Не зная — каза той. — От известно време вече нищо не зная. Преди всичко беше ясно, а сега всичко е объркано. Бих искал да заспя и да се пробудя в друго време. Но това би било много леко. Твърде късно започнах да мисля. Никак не се гордея с това.

Фрезенбург прокара ръка по белега на лицето си.

— Не се безпокой. През последните десет години ни пълнеха ушите с толкова много пропаганда, че сега човек се дразни, когато чуе нещо друго. Особено, когато чуе тихия глас на съмнението и съвестта. Познаваш ли Полман?

— Беше ни учител по история и вероучение.

— Посети го, като заминеш в отпуск. Може би е още жив. Поздрави го от мен.

— Защо да не е жив. Нали не е войник?

— Не.

— Тогава сигурно е жив. Надали е по-стар от 65 години.

— Поздрави го от мен.

— Добре.

— А сега трябва да си вървя. Пожелавам ти всичко хубаво, може би вече няма да се видим.

— Не преди да се върна. Но това няма да трае дълго. Само три седмици.

— Да, вярно. Тогава още веднъж всичко хубаво.

— И на теб също.

Фрезенбург се отдалечи, като крачеше тромаво в снега. Той се отправи към ротата си, разквартирувана в съседното разрушено село. Гребер го проследи с поглед, докато изчезна в мрака. След това тръгна обратно. Пред черквата видя тъмната сянка на кучето. Вратата се отвори и една съвсем тясна ивица светлина проблесна за миг. Платнищата бяха окачени на входа. Малкото светлина го стопли и той почти щеше да почувствува нещо родно, ако не знаеше откъде идва тя. Приближи се до кучето. То отскочи и Гребер забеляза двете повредени статуи навън в снега до ръждясалото колело. Бяха ги изнесли. Вътре всяко местенце беше необходимо.

Той се приближи към избата, в която бе отседнал неговият взвод. Над развалините небето руменееше. Малко настрани от черквата лежаха мъртъвци. В топящия се сняг бяха намерени още три стари трупа, чак от октомври, разложени и с цвета на пръстта. До тях бяха проснати други, починали следобед в черквата. Те бяха бледи, отблъскващи и сякаш решени да се борят още, преди да се отдадат на земята.