Време да се живее и време да се мре

19

Гребер се събуди. Плахи стъпки скърцаха по мазилката. Той се измъкна внимателно от завивките. Елизабет се раздвижи, но продължи да спи. Гребер погледна през платнището. Може би беше Полман, който се връща, а може би крадци или гестапо — това е обичайният му час! Ако е гестапо, Полман трябва да бъде предупреден да не се връща в къщи.

В тъмнината той забеляза пред себе си два силуета. Последва ги колкото е възможно по-тихо. Беше без обуща. И все пак след няколко метра се блъсна в остатък от стена, която се събори с шум. Гребер веднага се наведе. Единият от двата силуета се обърна.

— Има ли някой тук? — попита той. Това беше Полман. Гребер се изправи.

— Аз съм, господин Полман, аз, Ернст Гребер.

— Гребер? Какво има?

— Нищо. Ние останахме без жилище и тъй като не знаехме къде да отидем, помислих си, че може би вие ще можете да ни приемете за две-три нощи.

— Кои са тези „ние“?

— Жена ми и аз. Ожених се преди няколко дни.

— Разбира се, разбира се. — Полман се приближи. Бледото му лице изпъкваше като бяло петно в тъмнината. — Видяхте ли ме като идвах?

Гребер се поколеба за секунда.

— Да — каза той най-сетне. Нямаше смисъл да се вземат излишни предпазни мерки нито към Елизабет, нито към непознатия, който вероятно сега се криеше безшумно между развалините. — Да — повтори той. — Но вие можете да имате доверие в мен.

Полман поглади челото си с ръка.

— Разбира се, че ви имам доверие. — Изглеждаше, че се колебае. — Забелязахте ли, че не съм сам?

— Да.

Полман сякаш взе решение.

— Добре… тогава елате. За спане, три дни, казвате вие. Няма много място. Но да не стоим тук. Те завиха зад ъгъла.

— Всичко е в ред — каза Полман в мрака.

Един мъж се показа между развалините. Полман отключи вратата и покани Гребер и непознатия да влязат вътре. После отново заключи вратата след тях.

— Къде е жена ви? — запита той.

— Спи навън. Донесохме си дрехите за спане и построихме нещо като палатка. Полман се спря в тъмнината.

— Трябва да ви предупредя, Гребер. Опасно е да ви намерят тук.

— Зная.

Полман се изкашля.

— Опасно е заради мене. Аз съм заподозрян.

— Така си и мислех.

— Помислихте ли и за жена си?

— Да — каза Гребер, след като си помисли малко.

Непознатият стоеше неподвижен зад Гребер. Чуваше се само дишането му. Полман ги въведе в стаята и след като затвори вратата и дръпна пердетата, запали една малка лампа на масата.

— Излишно е да се произнасят имена — каза той. — Когато човек не знае нищо, има най-малка вероятност да проговори. Ернст и Йозеф. Това е достатъчно.

Йозеф изглеждаше много изтощен. Беше човек на около четиридесет години с продълговато лице на евреин. Изглеждаше напълно спокоен и се усмихна на Гребер. След това изтупа дрехите си, изцапани от мазилката.

— Тук вече не е никак сигурно — каза Полман и седна. — Необходимо е обаче Йозеф да остане още един ден. Къщата, в която се криеше до вчера, вече не съществува. Днес през деня трябва да намерим нещо. Тук вече не е никак сигурно, Йозеф! Само затова.

— Зная — каза Йозеф. Гласът му беше по-дълбок, отколкото можеше да се очаква.

— А вие, Ернст? — запита Полман. — Повтарям ви, че съм заподозрян. Вие знаете какво значи да бъдете намерен през нощта по това време у един заподозрян, с друг, който е търсен.

— Да.

— Възможно е нищо да не се случи тази нощ. Градът е още напълно дезорганизиран от последната бомбардировка. И все пак нищо не се знае. Желаете ли да рискувате?

Гребер не отговори. Полман и Йозеф се спогледаха.

— Лично аз нищо не рискувам — каза Гребер. — След няколко дни се връщам на фронта. Колкото до жена ми, въпросът е по-друг. Тя остава тук. Не бях помислил за това.

— Не ви го казвам, за да ви изгоня.

— Зная.

— Можете ли в краен случай да прекарате нощта навън? — попита Йозеф.

— Да. Запазени сме от дъжда.

— Тогава останете вън. Така нямате нищо общо с нас. Утре рано сутринта ще оставите нещата си у нас. Предполагам, че това ви е най-голямата грижа, нали? Можете наистина да ги оставите и в черквата „Света Катерина“. Клисарят разрешава. Той е честен човек. Самата черква е отчасти разрушена, но подземието с гробниците е още незасегнато. Занесете си нещата там. Така ще бъдете свободен през деня да търсите подслон.

— Мисля, че той е прав, Ернст — каза Полман. — Йозеф има повече опит от нас.

Внезапно Гребер почувствува, че го облива вълна от нежност към уморения стар човек, който го нарече по име, така както преди много години…

— И аз съм на същото мнение — каза той. — Съжалявам, че ви изплаших.

— Елате утре сутринта, ако се нуждаете от нещо. Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Не е необходимо да чукате силно, аз ще ви чуя.

— Добре. Благодаря.

Гребер се върна в палатката. Елизабет продължаваше да спи. Тя тихо изстена, когато той се плъзна до нея, и веднага заспа отново.

Елизабет се събуди в шест часа. Една конска кола изтропа на улицата.

— Спах чудесно — каза тя като се протегна. — Къде се намираме?

— На „Янплац“.

— Добре, къде ще спим довечера?

— Ще видим през деня.

Тя легна отново до него. Ивица свежа утринна светлина проникваше между платнището и шинела. Птичките чуруликаха. Тя протегна ръка и отмести шинела. Навън безоблачното небе златееше.

— Цигански живот — каза тя. — Стига човек да го приеме. Пълен с приключения.

— Да — каза Гребер.

— Нека да го приемем за такъв. Тази нощ видях Полман. Можем да се обърнем към него, ако имаме нужда от нещо.

— Нямаме нужда от нищо. Имаме ли още кафе? Можем ли да си готвим тук или не?

— Сигурно е забранено, както и всичко друго, което е разумно. Какво значение има обаче? Ние сме цигани. Елизабет започна да вчесва косата си.

— Зад къщата има съд с чиста дъждовна вода — каза Гребер. — Съвсем достатъчно, за да се измиеш. Елизабет облече сакото на костюма си.

— Отивам. Също като на село. Вода от помпата. Преди намирахме това за романтично, нали? Гребер се засмя.

— Аз и сега го намирам за романтично в сравнение с мръсотията, в която тънем в Русия. Всичко е относително.

Той нави дюшека и покривките. След това запали спиртника и постави на него войнишкото си канче с малко вода. Изведнъж си спомни, че беше забравил да потърси купоните на Елизабет в стаята. Тя се върна свежа и млада, след като се беше измила.

— Купоните за продукти у тебе ли са? — попита я той.

— Не. Те бяха в писмената маса до прозореца. В малкото чекмедже.

— Дявол да го вземе! Забравих да ги взема! Как не се сетих за тях! А всъщност имах достатъчно време.

— Да, но в замяна си се сетил за други много по-важни неща. Например за златистата ми рокля. Ще направим днес чисто и просто молба за нови купони. Те сигурно не са единствените, които са изгорели вчера.

— Да, но това може да трае цяла вечност. Дори и краят на света не би накарал един германски чиновник да се разколебае в педантичността си.

Елизабет се засмя.

— Ще помоля във фабриката да ме пуснат за един час, за да направя постъпки. Отговорникът от противовъздушната защита ще ми даде бележка, че съм пострадала от бомбардировките.

— Нима ще ходиш днес във фабриката? — запита Гребер.

— Трябва да отида. Да пострадаш от бомби е нещо съвсем обикновено.

— Иска ми се просто да подпаля тази проклета фабрика!

— И на мен също. Но тогава ще ни изпратят някъде другаде и там ще бъде вероятно още по-неприятно. Съвсем не държа да произвеждам боеприпаси.

— Защо просто не изчезнеш? Кой може да знае какво ти се е случило вчера? Може да си била ранена, като си искала да спасиш нещата си.

— Ще трябва да го докажа. Фабриката разполага със собствени лекари и собствена полиция. Когато открият, че някой лъже, налагат му наказание: извънреден труд, преустановяване на отпуските, и ако и това не помогне — период на гражданско превъзпитание в някой концентрационен лагер. Тези, които са били един път там, нямат вече желание да започват отново.

Елизабет взе канчето с топлата вода и я изля върху капака, на дъното на който беше сложила малко кафе-заместител.

— Не забравяй освен това, че току-що са ми дали три дни отпуска за женитба — каза тя. — Не мога да предявявам прекалени претенции.

Той знаеше, че тя не смее да направи това заради баща си. Надяваше се да може да му помогне. Вечният шантаж спрямо роднините на задържаните!

— Тази банда! — изръмжа Гребер. — Ето какво направиха от всички нас!

— Дръж, пий кафето си и не се ядосвай. Нямаме време за ядосване.

— Тъкмо затова, Елизабет. Времето, което ни остава, е толкова малко!

Елизабет кимна с глава.

— Зная, зная! Толкова малко време имаме и отпуската ти е вече към края си, а въпреки това сме толкова малко заедно, ние прекарваме по-голямата част от времето си да се чакаме един друг. Би трябвало да имам смелостта да не стъпвам във фабриката докато ти си тук.

— Имаш достатъчно смелост. А и винаги е по-добре човек да чака някого, отколкото да няма кого да чака.

Тя го целуна.

— Колко бързо научи истинските думи, които следва да се казват! — каза тя. — Сега трябва да тръгвам. Къде ще се срещнем тази вечер?

— Наистина къде? Сега сме без дом и подслон. Всичко започва отново. Ще дойда да те взема от фабриката.

— Ами ако се случи нещо? Тревога или затваряне на пътя?

Гребер се замисли.

— Аз ще взема нещата и ще ги занеса в черквата „Света Катерина“. Да я определим като второ място за срещата.

— Отворена ли е през нощта?

— Защо? Да не би да смяташ да се върнеш през нощта?

— Откъде да зная. Един ден трябваше да стоим шест часа в скривалището. Най-добре би било да определим някой, когото да можем евентуално да предупредим. Местата за срещи сега вече не са достатъчни.

— Искаш да кажеш, ако се случи нещо на някого от нас?

— Да.

Гребер се съгласи. Сега вече знаеше колко е лесно да се изгубиш.

— Да определим Полман за днес. Или той не е много сигурен? — Помисли малко. — Биндинг! — извика той с облекчение. — Там е сигурно. Нали ти показах къде живее? Наистина, той още не знае, че сме се оженили, но това няма значение. Ще мина да го предупредя.

— Пак ли ще претършуваш къщата му? Гребер се засмя.

— Не ми мина през ума. Но наистина ни трябва нещо за ядене. Виждаш ли как постепенно човек се подкупва!

— Тук ли ще спим и тази нощ?

— Надявам се, че не. Имам цял ден на разположение, за да търся друго място.

Сянка мина за миг по лицето на Елизабет.

— Ти, да. А аз трябва сега да тръгвам.

— Ще стегна набързо багажа. Ще го занеса у Полман и, ще те изпратя до фабриката.

— Нямам никакво време, Ернст! Трябва да бягам. Значи, до тази вечер. Фабриката, църквата „Света Катерина“ или Биндинг. Какъв бурен живот!

— По дяволите бурният живот! — каза Гребер. Той я проследи с поглед, докато тя пресичаше площада.

Утрото беше ясно, а небето — синьо и дълбоко. Влагата блестеше като посребрено було върху развалините. Елизабет се обърна и му махна с ръка. После продължи бързо нататък.

Гребер се любуваше на походката и. Краката й стъпваха почти един пред друг, сякаш се стараеше да върви по дирята на някакво колело. Той беше виждал в Африка туземките да вървят с такава крачка. Елизабет му махна още един път, после изчезна между къщите на другия край на площада.

„Почти като на фронта — помисли си той. — Никога не си сигурен дали ще се видите отново, след като се разделите. По дяволите бурният живот!“

В осем часа Полман излезе от къщи.

— Исках да видя дали имате нещо за ядене — каза той. — Мога да ви дам парче хляб.

— Благодаря. Имаме всичко, каквото е необходимо. Мога ли да оставя у вас куфарите и нещата за спане, докато се върна от черквата „Света Катерина“?

— Разбира се.

Гребер пренесе нещата у Полман. Не видя Йозеф.

— Възможно е да не съм тук, когато се върнете — каза Полман. — Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Йозеф ще ви чуе.

Гребер отвори единия куфар.

— Изглежда, че животът ни ще стане цигански — каза той. — Не очаквах това, като си идвах в отпуска! Полман едва забележимо се усмихна.

— Йозеф води такова съществуване вече три години. Няколко месеца е спал по трамваите. През всичкото време е бил в движение по целия град. Разбира се, спал е седнал, и то само за по четвърт час. Това беше по времето, когато нямахме бомбардировки. Сега вече и това е невъзможно.

Гребер извади една кутия месна консерва от раницата си и я подаде на Полман.

— Дайте я на Йозеф. На мен не ми трябва.

— Месо? Наистина ли нямате нужда?

— Не. Дайте му я. Хора като него трябва да бъдат спасени. Иначе какво ще остане от Германия, когато най-после всичко свърши? Какво ли изобщо ще остане? Ще остане ли достатъчно, за да може след това да се започне нов градеж?

Старият човек помълча, после отиде при глобуса, който стоеше в ъгъла и го завъртя.

— Виждате ли това тук? — запита той. — Това малко парченце от света е Германия. Палецът ми е почти достатъчен, за да я покрие. Тя представлява само една съвсем малка част от света.

— Така е, но от тази малка част ние завоювахме една голяма част от света.

— Една част, да. И то завоювана, но не и убедена.

— Не още. Но какво би станало, ако можехме да запазим нашите завоевания? Десет години. Двадесет. Петдесет. Победата и успехът са страшно убедителни аргументи. Нали видяхме това тук, у нас!

— Ние не сме победили.

— Това не е доказателство.

— Защо? Това е доказателство. — каза Полман. — И то много сериозно доказателство. — Ръката му с изпъкнали вени продължаваше да върти глобуса. — Светът — продължи той, — светът не е в покой. Когато човек престане за известно време да вярва в собствената си страна, трябва да вярва в света. Едно слънчево затъмнение е винаги възможно, но не и трайна нощ. Не на тази планета. Не бива човек да гледа леко на това и веднага да се отчайва. — Той остави глобуса на мястото му. — Вие питате дали ще остане достатъчно, за да може после отново да се започне. Църквата започна с няколко грешници, няколко вярващи от катакомбите и спасените от арените в Рим.

— Да. А нацизмът — с шепа фанатизирани безработни в една бирария в Мюнхен. Полман се усмихна.

— Имате право. И все пак никога една тирания не е траяла дълго. Човечеството не върви напред в непрекъснато и плавно движение. Винаги има тласъци, скокове напред, връщане назад, спазми. Много се бяхме възгордели. Помислихме, че сме скъсали окончателно с едно минало на насилие и кръв. Сега знаем, че не сме в състояние дори да се огледаме, без да се появи опасността да се върнем отново към него. Той взе шапката си.

— Трябва да вървя.

— Връщам ви книгата за Швейцария — каза Гребер. — Малко е поизмокрена. Бях я загубил, но я намерих отново.

— Не трябваше да я спасявате от бомбардировката. Мечтите не трябва никога да се спасяват.

— Напротив — каза Гребер. — Какво друго ще спасим?

— Вярата. Мечтите се раждат отново сами.

— Слава Богу! В противен случай бих се обесил тук на място!

— Колко сте млад! — каза Полман. — Но какво говоря? Вие наистина сте много млад — той си облече палтото. — Винаги си бях представял младостта съвсем другояче.

— И аз също — каза Гребер.

Йозеф беше правилно осведомен. Клисарят на черквата „Света Катерина“ се съгласяваше да приеме за пазене нещата, които му поверяваха. Гребер му остави раницата си. После отиде в квартирната служба. Тя беше преместена и се намираше сега в кабинета по естествена история на едно училище. Един рафт с карти и един долап с препарати в спирт напомняха още за бившето предназначение на помещението. Чиновничката беше използувала няколко стъкленици, за да притисне книжата. В тях имаше змии, жаби и гущери. Една препарирана катеричка, с лешник в лапите си, гледаше упорито Гребер със стъклените си очи. Чиновничката беше усмихната възрастна дама с посивели коси.

— Ще впиша името ви в списъка на бездомните — каза тя. — Имате ли някакъв адрес?

— Не.

— Тогава ще трябва да минете отново, за да видите дали сме ви намерили нещо.

— Има ли смисъл?

— Абсолютно никакъв. Има шест хиляди души преди вас. Постарайте се да се справите сам.

Той се върна на „Янплац“ и почука на вратата на Полман. Никой не отговори. Почака малко. След това се отправи към „Мариенщрасе“, за да види какво е станало там.

Къщата на Елизабет беше изгоряла до етажа на блоковия отговорник. Пожарната се бе намесила в последния момент. Водата още се стичаше отвсякъде. От апартамента на Елизабет не бе останало нищо. Креслото, което той беше изнесъл, бе изчезнало. Видя само чифт мокри сини ръкавици, забравени в канавката.

Гребер забеляза лицето на блоковия отговорник зад пердето на жилището му. Спомни си, че му беше обещал пури. Това обещание като че ли представляваше, с всичко останало, част от един далечен и разрушен свят. Но още нищо не се знаеше. Той реши да отиде при Алфонс. Нали и без това имаше нужда от продукти за вечеря.

Само една къща беше засегната. Градините се къпеха в утринната светлина, брезите шумоляха под полъха на вятъра, златото на нарцисите блестеше тайнствено в тревата и първите цъфнали дървета изглеждаха сякаш покрити от рояк бели и розови пеперуди. Само къщата на Биндинг представляваше куп развалини, надвиснали над кратер, пълен с вода, в който се отразяваше небето. Застанал до оградата, Гребер гледаше и не вярваше на очите си. Без сам да знае защо, той винаги бе мислил, че нищо не може да се случи на Алфонс. Той бутна вратата на оградата и влезе. Басейнчето за птички бе превърнато в прах. Входната врата на къщата висеше закачена на един люляков храст. Еленови рога стърчаха из тревата, сякаш животните бяха заровени в земята. Някакво килимче се развяваше на един клон, като знаме на варварин-завоевател. Бутилка коняк „Наполеон“, невредима и изправена, като че ли посадена в една леха с цветя, приличаше на кратуна, израснала там случайно през нощта.

Гребер я взе, прегледа я и след това я пъхна в джоба на шинела си. „Мазето изглежда е издържало и те са изнесли бутилките, като са забравили една“ — помисли си той.

Заобиколи къщата. Вратата на кухнята беше на мястото си. Той я отвори. Нещо се размърда.

— Госпожа Клайнерт — извика той. Отговори му силно ридание, Жената стана и излезе от полуразрушената стая.

— Горкият г-н Биндинг! Той беше толкова добър!

— Какво се е случило? Ранен ли е?

— Той е мъртъв. Мъртъв, господин Гребер. Той, който така обичаше живота!

— Мъртъв?

— Да. Мъчно е да се повярва, нали?

Гребер се съгласи с нея. Винаги е мъчно да се повярва на смъртта, дори и когато тя се е превърнала в толкова често явление.

— Как стана това? — попита той.

— Той беше в избата, но избата не издържа.

— Разбира се, тя не е построена, за да издържа бомби от голям калибър. Но защо не отиде в скривалището на „Зайделплац“? То е само на няколко минути оттука.

— Той мислеше, че няма да има нищо. Освен това… — г-жа Клайнерт се поколеба — с него беше и една дама.

— Какво? Още на обед?

— Тя беше тук от снощи. Една руса, висока. Господин Биндинг обичаше високите блондинки. Бях им поднесла задушен петел, когато свириха тревога.

— И дамата ли е убита?

— Да. Те не бяха дори прилично облечени. Господин Биндинг беше по пижама, а госпожата с фин копринен пеньоар. Така ги намериха. Какво можех да направя! Такова нещо да му се случи! Вместо да бъде в униформата си!

— Не виждам много ясно с какво униформата би му помогнала! — каза Гребер. — Имаха ли поне време да обядват?

— Да. И то много добре. С вино и с любимия десерт на г-н Биндинг. Ябълкова торта с каймак.

— Ето, виждате ли, г-жа Клайнерт, той е имал чудесна смърт. Бих желал и аз да умра по същия начин. Няма нужда да плачете.

— Да, но защо толкова млад? Много рано!

— Винаги е много рано. Дори и на деветдесет години. Кога ще бъде погребението?

— Вдругиден, в девет часа. Ковчегът е тук. Искате ли да го видите?

— Къде е той?

— Тук. В склада за провизии. Това е най-хладното помещение. Ковчегът е вече закован. Тази част от къщата най-малко е пострадала. Само предната част е изцяло разрушена.

Те минаха през кухнята, за да отидат в склада за провизии. Парчетата стъкла бяха събрани на куп в един ъгъл. Миризма на разлято вино и консерви изпълваше стаята. В средата, на пода, беше поставен кафяв орехов ковчег. Рафтовете, които покриваха стените, бяха претрупани с изпочупени и безразборно разхвърляни буркани със сладко и консервени кутии.

— Откъде намерихте толкова бързо този хубав ковчег? — попита Гребер.

— Партията го изпрати.

— Оттук ли ще тръгне погребалната процесия?

— Да. Вдругиден в девет часа.

— Ще дойда.

— Г-н Биндинг ще бъде много доволен! Гребер погледна г-жа Клайнерт.

— На небето — прибави тя. — Той толкова ви уважаваше.

— Мене ли? Защо?

— Той казваше, че вие сте били единственият човек от неговите познати, който никога нищо не му е искал, и също защото вие сте били през цялото време на фронта.

Гребер постоя малко пред ковчега. Чувствуваше някаква смътна скръб, но нищо повече. И именно затова изпитваше срам пред добрата жена, обляна в сълзи.

— Какво ще правите с всичко това? — попита той, като посочи към рафтовете.

Г-жа Клайнерт внезапно се оживи.

— Вземете колкото искате, г-н Гребер! После ще попадне в чужди ръце.

— Запазете ги за вас! В края на краищата вие сама сте ги приготовлявали!

— Аз вече сложих малко настрана. Не мога всичко да взема. Вземете каквото искате, господин Гребер. Хората от партията, които идваха, си облещиха очите. По-добре ще е да има по-малко неща. Нали разбирате? Ще помислят, че г-н Биндинг се е занимавал с черна борса.

— Има защо да помислят така.

— Точно затова. А когато другите се върнат, всичко ще попадне в чужди ръце. Вие поне бяхте приятел на г-н Биндинг. Той сигурно ще предпочете вие да се възползувате от тях, отколкото някой друг.

— Няма ли роднини?

— Баща му е още жив. Но нали знаете в какви отношения беше с г-н Биндинг? Освен това, за него има достатъчно. Във втората изба има още цял куп непокътнати буркани. Вземете всичко, което ви трябва.

Добрата жена се втурна към рафтовете и взе няколко кутии, които постави върху ковчега. Тя щеше да донесе още, когато се сети, прибра първите кутии и ги отнесе в кухнята.

— За момент, г-жа Клайнерт — каза Гребер. — Ако трябва да взема нещо, по-добре е да направим внимателен подбор. — Той заразглежда кутиите. — Ето аспержи. Холандски аспержи. Не ми трябват. Можем също да оставим сарделите с масло и свинската пача.

— Имате право. Смаяла съм се от вчера насам. Тя опакова цял куп върху един кухненски стол.

— Прекалено много са — каза Гребер. — Как смятате, че ще мога да ги отнеса всичките?

— Ще ги вземете на два или три пъти. Защо да ги оставяме да попаднат в чужди ръце, господин Гребер? Вие сте войник, имате по-голямо право, отколкото всички тия нацисти, които си стоят на топло в къщи!

„Наистина — помисли си Гребер — и Елизабет, и Полман, и Йозеф имат еднакво право с мен. Ще бъда магаре, ако не ги взема. На Алфонс няма да му стане нито по-топло, нито по-студено.“ Само по-късно, когато се отдалечаваше от къщата в развалини, той се замисли върху случайността, поради която не остана да живее при Алфонс и благодарение на която не беше убит заедно с него.

Йозеф отвори.

— Сякаш ме очаквахте — каза Гребер.

— Видях ви. — Йозеф показа една малка шпионка на вратата. — Така никой не може да ме изненада. Практична работа.

Гребер остави пакета на масата.

— Минах през черквата „Света Катерина“. Клисарят ми каза, че можем да пренощуваме. Благодаря ви за съвета.

— Младият клисар ли беше?

— Не, един стар.

— Старият е добър човек. Остави ме да живея цяла седмица в черквата, преоблечен като негов помощник. Но направиха внезапна проверка. Трябваше да се скрия в органа. Младият клисар ме беше издал. Той е антисемит. Антисемит по религиозни убеждения. Както виждате, има ги и такива. Под претекст, че преди две хиляди години сме разпънали Христос.

Гребер отвори пакета. Освен това извади от джоба си кутии със сардели и херинги. Йозеф го гледаше невъзмутимо.

— Какво богатство. — задоволи се да каже той.

— Ще го делим.

— Толкова ли сте богат?

— Нали виждате? Получих наследство. От един околийски водач. Неприятно ли ви е?

— Напротив. Дори е по-интересно. Нима познавате толкова добре някой околийски водач, че да ви прави такива подаръци?

Гребер погледна Йозеф.

— Да — каза той. — Този, да. Той беше безобиден и добродушен човек. Йозеф не каза нищо.

— Мислите ли, че това е несъвместимо? — запита Гребер.

— А вие мислите ли, че това е възможно?

— Защо не. Когато човек е безхарактерен, страхлив или слаб, лесно се подвежда.

— Така лесно ли се става околийски водач?

— Може би да. Йозеф се усмихна.

— Странно нещо! — каза той. — Струва ни се, че един убиец се държи като убиец всякога и навсякъде.

А всъщност достатъчно е само една малка част от съществото му да бъде престъпна, за да може той да извърши най-отвратителните жестокости. Не е ли така?

— Да — каза Гребер. — Хиената си остава винаги хиена. Докато в човека има повече разновидности. Йозеф кимна утвърдително.

— Съществуват коменданти на концентрационни лагери, които са пълни с хумор, есесовски пазачи, които помежду си са образец на великодушие и другарство. А покрай тях съществува и съучастническата маса, която приема като хипнотизирана така наречените императиви и която затваря очи пред зверствата или ги смята за временно и неизбежно зло. Това са хората с разтеглива съвест.

— И тези, които се страхуват — прибави Гребер.

— й тези, които се страхуват — повтори Йозеф учтиво.

Гребер замълча.

— Бих искал да мога да ви помогна — каза той след това.

— Няма какво много да ми се помага. Аз съм сам. Или ще ме заловят, или ще се измъкна — каза Йозеф с безличен глас, сякаш говореше за някакъв чужд човек.

— Нямате ли близки? — запита Гребер.

— Имах. Един брат, две сестри, баща, жена и дете. Всички са мъртви. Двама убити, един почина, а останалите обгазени.

Гребер го погледна.

— В лагер ли бяха?

— Да, в лагер — отговори Йозеф учтиво и хладно. — Лагерите са отлично организирани.

— А вие успяхте да избягате?

— Успях да избягам. Гребер погледна Йозеф.

— Колко ли много ни ненавиждате? — каза той. Йозеф сви рамене.

— Да ненавиждам? Кой може да си позволи този лукс? Ненавистта прави човека непредпазлив.

Гребер обърна поглед към прозореца, изцяло затулен от развалините на разрушената къща. Слабата светлина на малката лампа намаля още повече. Тя се отразяваше бледо в глобуса, поставен от Полман в един ъгъл.

— Вие се връщате на фронта? — запита любезно Йозеф.

— Да, връщам се. Ще отида да се бия, за да може убийците, които ви преследват, да останат малко по-дълго на власт. Достатъчно дълго може би, за да ви арестуват и обесят.

Йозеф направи лек жест на одобрение и замълча.

— Връщам се, защото иначе ще ме разстрелят — каза Гребер.

Йозеф не каза нищо.

— И защото, ако дезертирам, моите родители и жена ми ще бъдат арестувани, изпратени в лагер или убити.

Йозеф продължаваше да мълчи.

— Отивам и зная, че моите доводи не са доводи и че всички те са доводи и на милиони хора като мене. Колко ли ни презирате?

— Не бъдете толкова самомнителен — каза тихо Йозеф.

Гребер го погледна. Той не го разбра.

— Кой говори за презрение? — попита Йозеф. — Само вие! Защо да отдаваме такова значение на тези неща? презирам ли Полман? презирам ли хората, които ме крият, въпреки че рискуват всяка нощ живота си заради мене? Щях ли още да бъда жив? Колко сте наивен!

изведнъж той се усмихна. Усмивка на призрак, която сякаш нямаше нищо общо с него самия.

— Отклоняваме се от темата на нашия разговор — каза той. — Всъщност ние говорим прекалено много. Не трябва да се говори. Не трябва също да се мисли. Не още. Това ни размеква. Спомените също ни размекват. Още е много рано за всичко това. Сега съществува само една единствена цел, която не трябва да изпускаме от очи — спасението. — Той посочи кутиите с консерви. — Това помага. Приемам ги. Благодаря.

Той взе кутиите и започна да ги нарежда зад книгите. Правеше това със своеобразни несръчни движения. Гребер забеляза, че горната част на пръстите му беше сгърчена и че по тях нямаше нокти. Йозеф схвана погледа му.

— Малък спомен от лагера — обясни той. — Неделното занимание на един шарфюрер. Той наричаше това „запалване на коледни свещи“. Бих предпочел да се беше заел с пръстите на краката. По-малко щеше да се вижда. Сега бързо ще ме разпознаят. Не може да се стои през цялото време с ръкавици.

Гребер стана.

— Ще ви бъда ли от помощ, ако ви дам една стара униформа и моята военна книжка? Бихте могли да смените каквото искате в нея. Аз ще кажа, че е изгоряла.

— Благодаря. Нямам нужда. Ще стана за известно време румънец. Идеята е на Полман и той направи всичко необходимо за нейното осъществяване. Станал е специалист в тази област. Да не повярваш като го гледаш, нали? И така аз ставам румънец, член на Железния фронт, приятел на нацистите. По външност мога да мина за румънец. И раните ми могат да се обяснят по този начин. От комунистите. Веднага ли ще вземете куфарите и денка?

Гребер почувствува, че Йозеф иска да остане сам.

— Още дълго ли ще останете тук? — запита го той.

— Защо?

Гребер бутна към него своята част от консервите.

— Мога да ви донеса още. Ще отида отново и ще донеса още.

— И тези са прекалено много. Не мога да нося много багаж. Освен това трябва да тръгвам. Не мога повече да чакам.

— Цигари! Забравих цигарите. Има колкото искате. Ще ви донеса.

Лицето на Йозеф се промени. Изведнъж по него се появи изражение на разведряване, почти на благост.

— Цигари! — каза той, сякаш говореше за някой свой приятел. — Това е друго нещо. Те имат по-голямо значение от продуктите. Естествено, че тогава ще ви почакам.