Време да се живее и време да се мре

2

През нощта боботенето на хоризонта се поднови с голяма сила. Небето беше червено и припламването на изстрелите се виждаше по-ясно. Преди десетина дни полкът беше изтеглен от фронта на почивка. Но русите се приближаваха. Всеки ден фронтът се изместваше. Нямаше вече очертана линия. Русите нападаха. От месеци насам те нападаха. От месеци насам и полкът отстъпваше.

Гребер се събуди. Той се заслуша в канонадата и се опита отново да заспи. Не му се удаде. След малко обу ботушите си и излезе навън.

Нощта беше ясна, но не студена. Експлозиите идваха отдясно, зад гората. Лампиони висяха като прозрачни медузи във въздуха. Някъде по-назад прожектори търсеха самолети.

Той се спря и погледна нагоре. Небето беше безлунно, но обсипано със звезди. Не тях обаче гледаше Гребер, той виждаше само, че нощта е благоприятна за бомбардировки.

— Хубаво време за отпускари — каза някой до него. Беше Имерман. Той беше на пост. Наистина полкът бе в почивка, но навсякъде се промъкваха партизани и това налагаше нощем да се поставят постове.

— Подранил си — каза Имерман. — Има още половин час до смяната. Изчезвай оттук и върви да спиш. Не бой се, ще те събудя. На твоята възраст човек може винаги да спи. На колко си години? Двайсет и три?

— Да.

— Виждаш ли?

— Не съм уморен.

— Отпускарска треска, а? — Имерман погледна изпитателно Гребер. — Какъв късмет! Отпуска!

— Не са ми я дали още. В последния момент може да забранят отпуските. Това ми се случва вече три пъти.

— Прав си. Откога чакаш?

— От шест месеца. Винаги имаше пречки. Последния път една повърхностна рана, която не бе достатъчна, за да ме изпратят в родината.

— Лош късмет, но поне си наред. А аз никога. Нали съм бивш социалдемократ. Политически неблагонадежден. Дават ми само право геройски да загина, нищо друго. Пушечно месо и тор за хилядолетната империя.

Гребер се озърна.

Имерман се засмя.

— Окото на Германия, а? Не бой се. Всички хъркат. Щайнбренер също.

— Не, не съм помислил такова нещо — отвърна Гребер ядосано. Той бе помислил именно това.

— Толкова по-зле. — Имерман се засмя отново. — Това ни е влязло така под кожата, че не го забелязваме вече. Страшно е, че именно клеветниците виреят най-добре в нашето героично време, като гъби след дъжд! Би трябвало човек да се замисли върху това, а?

Гребер се подвоуми за момент.

— Щом като всичко това ти е така добре известно, би трябвало да се пазиш повече от Щайнбренер — каза той накрая.

— Взели го дяволите Щайнбренер. На мен той може да навреди по-малко отколкото на вас. Именно защото съм непредпазлив. За такива като мен това е признак на честност. Прекаленото умилкване около големците ще ме направи подозрителен. Това е старо правило за бивши социалдемократи, ако искат да не бъдат заподозрени. Не е ли така?

Гребер духна в ръцете си.

— Студено — каза той.

Не желаеше да завързва политически разговор. По-добре беше да стои настрана. Той искаше да получи отпуск и нищо друго, а не трябваше да рискува. Имерман беше прав. Недоверието тържествуваше в Третия райх. Никъде човек не се чувствуваше сигурен. А когато не се чувствуваш сигурен, по-добре е да си държиш устата.

— Кога за последен път си беше у дома? — запита Имерман.

— Преди около две години.

— Много отдавна. Сега ще има от какво да се учудваш.

Гребер не отговори нищо.

— Има да се чудиш — повтори Имерман. — Колко всичко там се е променило.

— Какво може толкова да се е променило?

— Много, ще видиш.

За момент Гребер почувствува силен страх, сякаш нещо го прободе в корема. Той познаваше това чувство, то се появяваше от време на време, понякога и без особена причина. Но това не бе чудно в един свят, в който отдавна нямаше нищо сигурно.

— Отде знаеш? — каза той. — Нали отдавна не си бил в отпуск?

— Не съм бил, но зная. В дисциплинарните роти се научават повече работи отколкото тук.

Гребер стана. Защо ли бе излязъл? Нямаше желание да разговаря. Искаше да бъде сам. Да може веднъж да замине! Това му бе станало като идея фикс. Искаше да е сам, сам за няколко седмици, да бъде сам и да може да размисли, нищо друго. А имаше толкова много неща, върху които трябваше да размисля. Но не тук, а там, в родината, сам, далеч от войната.

— Време е за смяна — каза той. — Ще ида да взема нещата си и да събудя Зауер.

Канонадата и припламванията на снарядите раздираха хоризонта. Гребер вторачи поглед натам. Русите… През есента на 1941 година фюрерът заяви, че те са окончателно бити, а така и изглеждаше. През есента на 1942 год. той повтори победоносния си вик и всичко изглеждаше в негова полза. Но тогава започна необяснимият период при Москва и Сталинград. Изведнъж тръгна назад. Като че ли всичко бе омагьосано. Изведнъж русите имаха отново артилерия. Канонадата на хоризонта заглуши всички речи на фюрера и не престана — и оттогава подгони в безредие немските дивизии по обратния път. Не можеше да се разбере какво става, обаче внезапно се появиха слухове, че цели армейски корпуси били заградени и се предали. И скоро всеки схвана, че победите се бяха превърнали в бягство. В бягство — както в Африка, в момента, когато Кайро беше съвсем близко.

Гребер пое по неотъпкания път около селото. В безлунната нощ очертанията се губеха под бледата светлина на звездите. Тя се отразяваше бегло и измамно върху снега и правеше нещата неясни. Къщите изглеждаха по-далеч и гората по-близко, отколкото беше в действителност. Всичко наоколо бе чуждо и криеше опасности.

Лятото на 1940 г. във Франция. Разходката до Париж. Ревът на щуките над обезумялата страна. Шосетата, задръстени с бегълци и една разпадаща се армия. Хубавият юни, полетата, горите, преминаването през незасегнати местности и след това градът на сребърните светлини, улиците, заведенията, градът, чиито порти се отвориха без нито един изстрел. Бе ли размишлявал тогава? Бе ли неспокоен? Не. Всичко му изглеждаше в реда на нещата. Германия, нападната от кръвожадни врагове, се бе защищавала. Това беше всичко. Но че противникът бе толкова неподготвен, че едва оказа съпротива — в това той не виждаше никакво противоречие.

И по-късно, в Африка. Голямото настъпление в пустинните нощи, изпълнени със звезди и шума на танковете. Бе ли тогава размишлявал? Не — дори и по време на отстъплението. Касаеше се за Африка, една чужда страна, отделена със Средиземното море, след това идваше Франция и чак след това Германия. Какво имаше толкова да му мисли. Дори и да загубят Африка. Та не можеше винаги да се побеждава.

Но дойде редът на Русия. На Русия и едновременно с нея — на поражението и на бягството. Сега нямаше море помежду: отстъплението водеше право в Германия. Сега не бяха разбити само няколко корпуса, както в Африка, а цялата немска войска отстъпваше. Тогава именно той започна да си дава сметка. Той и много други. Но сега това беше твърде лесно. Докато следваха победи след победи, всичко беше в ред, а каквото не беше в ред, бе оправдавано с „великата“ цел. Каква беше тази цел? Нямаше ли тя винаги две страни? И не беше ли постоянно едната от тях мрачна и нечовечна? Защо по-рано не бе разбрал това? Но действително ли не бе разбрал? Не беше ли го обземало твърде често съмнение и отвращение, и не беше ли той постоянно прогонвал тези чувства?

Гребер чу кашлянето на Зауер и заобиколи няколко разрушени колиби, за да го посрещне. Зауер показа с ръка към север. Грамаден, разгарящ се огън пламтеше над хоризонта. Чуваха се експлозии и се виждаха огнени езици.

— Русите ли са? — запита Гребер. Зауер поклати глава.

— Не, това са нашите пионерни части. Хвърлят във въздуха инсталации и укрепления.

— Значи продължаваме да отстъпваме? Те замлъкнаха и се ослушаха.

— Отдавна не съм виждал здрава къща — каза след малко Зауер.

Гребер показа с ръка жилището на Рае.

— Ето, тази там е сравнително запазена.

— Това ли наричаш запазена? Надупчена от картечница, с полуизгорял покрив и срутен обор. Зауер въздъхна дълбоко.

— Има цяла вечност откак не съм виждал непокътната улица.

— И аз.

— Ти скоро ще видиш. У дома.

— Да, слава Богу.

Зауер погледна отново към огнените пламъци.

— Като гледа човек всичко онова, което сме разрушили в Русия, обзема го понякога страх. Представяш ли си как ще постъпят те с нас, когато стигнат нашите граници. Мислил ли си за това?

— Не.

— Аз съм мислил. Имам стопанство в Източна Прусия. Спомням си още как в 1914 година трябваше да бягаме, когато русите дойдоха. Тогава бях на десет години.

— Далеч е още границата.

— Зависи. Тази работа става много бързо. Спомняш ли си колко бързо ние напредвахме в началото?

— Не. Тогава аз бях в Африка.

Зауер погледна отново на север. В същия момент се издигна огнена стена и последваха серия тежки експлозии.

— Виждаш ли какво вършим? Представи си, че русите направят същото у нас. Какво ще остане?

— Не повече отколкото тук.

— Именно това искам да кажа и аз! Разбираш ме, нали? Когато на човек му влезе такова нещо в главата, не може да се освободи от него.

— Те не са още на границата. Нали слуша онзи ден политическия доклад, на който трябваше да присъствуваме. Според него ние съкращаваме само линиите си, за да може да се създаде по-благоприятна изходна позиция за нашите нови, тайни оръжия.

— Остави тези глупости! Кой ли ги вярва още? А защо тогава трябваше да отстъпваме? Слушай, ще ти кажа нещо. Дойдат ли на нашата граница, трябва да сключим мир. Нищо друго не ни остава.

— Защо?

— Ама че въпрос? За да не направят същото с нас, каквото правим ние с тях. Не ти ли е ясно?

— Добре. Ами какво ще стане, ако те не искат да сключат мир?

— Кой?

— Русите.

Зауер се взря в Гребер.

— Те ще трябва да направят това! Ние им предлагаме и те трябва да приемат. Мирът е мир! С това войната свършва и ние сме спасени.

— Те ще се съгласят, само ако ние безусловно капитулираме. Тогава ще заемат цяла Германия и край на твоето стопанство. За това май и не мислиш? За момент Зауер се обърка.

— Разбира се, че мисля — отвърна той след малко. — Но въпреки това не е все едно. Ако сключим мир, те няма да могат повече да разрушават.

Той намигна с око и каза с тон на стар селски хитрец:

— Така при нас всичко ще остане непокътнато. Разрушения ще има само при другите. А така или иначе, все някога ще трябва да си вървят.

Гребер не отговори нищо. „Защо пък съм се разприказвал? — помисли си той. — Нали нямаше да разговарям? От говорене полза няма. Какви ли не работи се бяха изприказвали през тези години? Хората загубиха всякаква вяра. Да говориш е безполезно и опасно. А що се отнася до това, което безшумно и бавно се приближаваше, то беше твърде голямо, неясно и мрачно, за да се говори за него. Говореха за службата, за яденето и за студа. Но не за другото. Не за него и не за убитите.“

Гребер се върна по пътя, който прекосяваше селото. Върху топящия се сняг бяха нахвърляни дъски и летви, за да може да се минава. Летвите се размърдаха, когато стъпи върху тях. Можеше лесно да се подхлъзне, под тях нямаше устойчива почва.

Той заобиколи черквата. Тя беше малка и полуразрушена, в нея лежеше лейтенант Райке. Вратата бе отворена. Снощи бяха намерени още двама убити войници и Рае бе наредил на другия ден и тримата да бъдат погребани с военни почести. Единият от войниците — ефрейтор, не можаха да разпознаят. Хищници бяха изяли лицето му, липсваше и знакът на разпознаване.

Гребер влезе в черквата. Миришеше на сяра, мухъл и разлагащи се трупове. Той освети ъглите с електрическо фенерче. В един от тях стояха две счупени статуи на светци и няколко скъсани брашнени чувала, нахвърляни в безпорядък. От това можеше да се съди, че русите са използували помещението за склад на зърнени храни. Върху наветия при входа сняг бе захвърлено ръждясало колело без вериги и гуми. По средата, върху платнища, бяха поставени труповете. Те лежаха самотни и отблъскващи, безразлични към всичко.

Гребер затвори вратата и продължи по пътя около селото. Мъгливи сенки витаеха над разрушенията; дори бледата светлина изглеждаше предателска. Той изкачи височината, на която бяха изкопани гробовете. Гробът на Райке бе разширен, за да могат да бъдат погребани в него и двамата войници.

Той чу бавното шумолене на водата, която се стичаше в рова. Купчината разкопана пръст лъщеше с матови отблясъци. На нея бе подпрян кръст с имената на тримата. Ако някой се интересуваше, можеше в продължение на няколко дни да узнае кой бе погребан тук. Но не по-дълго. Скоро селото щеше да стане отново боен участък.

Застанал на височината, Гребер обхвана с поглед местността, разстлана пред него. Тя беше гола, печална и измамлива: светлината лъжеше — уголемяваше и отдалечаваше, сякаш нищо не му бе познато. Всичко беше чуждо и изпълнено със студената самота на неизвестното. Нямаше нищо, което да послужи за опора, нищо, което да излъчва топлота. Всичко беше безкрайно, както самата страна. Без граници и чуждо. Чуждо отвън и отвътре. Гребер потрепера. Пред тази враждебна пустиня, от която и той бе съставна част, както скованите от студа камъни и овъглените колиби, той се почувствува чужд на самия себе си.

От нахвърляната купчина се отрони буца пръст и падна глухо в трапа. Дали в тази замръзнала земя червеите са успели да преживеят? Може би, ако са пропълзели достатъчно дълбоко. Но могат ли те да живеят на няколко метра дълбочина? И с какво се хранят, за да живеят? От утре, ако са изчакали, щяха да имат достатъчно храна за известно време.

„В последните години трябва да са имали предостатъчно за ядене — помисли си той. — Навсякъде, където бяхме — колкото им се иска. За червеите на Европа, Азия и Африка ние представляваме златен век. Предоставихме им армии от трупове. В сказанията на поколенията червеи ние ще бъдем добрите богове на изобилието.“

Той се отдръпна. Мъртъвци — много мъртъвци имаше в тази земя. Най-напред убитите на противника, най-вече — на противника, но след това смъртта все по-властно настъпваше и в собствените редове. Полковете трябваше постоянно да бъдат попълвани, другарите му от началото на войната бяха изчезнали един след друг, за да остане само шепа от тях. От приятелите, които бе имал, оставаше само един — Фрезенбург, командир на IV рота. Другите бяха или убити, или преместени, или пренесени в болница, или имаха щастието да бъдат изпратени като негодни в Германия. По-рано всичко това изглеждаше другояче. И се наричаше другояче.

Той чу стъпките на Зауер, който се изкачваше по височината.

— Имаше ли нещо особено? — запита той.

— Нищо. За момент ми се стори, че чух нещо. Бяха плъховете в обора, където са русите.

Зауер погледна към хълма, където бяха погребани партизаните.

— Тези поне имат свой гроб.

— Да. Сами си го изкопаха.

Зауер се изплю.

— Всъщност човек може да разбере тия нещастници. Земята, която разрушаваме, е тяхна земя.

Гребер го погледна. Наистина през нощта човек мисли не така, както през деня, но Зауер беше стар войник и не бе прекалено чувствителен.

— Как ти дойде това на ума? — запита той. — Навярно защото отстъпваме?

— Разбира се. Представи си, че и те постъпят така с нас? — За миг Гребер замълча. „Не съм по-добър от него — помисли си той. — Докато можех и аз отблъсквах тези мисли по възможност по-далеч от себе си.“

— Странно! Как започваш да разбираш другите, когато сам затънеш до гуша в калта — каза той след това. — Когато се чувствуваш добре, не ти идват такива мисли в главата, нали?

— Не, напълно естествено.

— Да, но това не ни прави особена чест.

— Чест? Кой се сеща за честта, когато става въпрос за собствената ти кожа.

Зауер наблюдаваше Гребер със смесено чувство на учудване и яд.

— Какво ли не ви иде на ума, на вас, по-образованите! Не ние двамата с теб започнахме войната и не ние носим отговорност. Изпълняваме само нашия дълг. А заповедта си е заповед. Не е ли така?

— Да — отвърна Гребер уморено.