Време да се живее и време да се мре

12

Една част от пощата не бе разрушена. Всичко останало бе срутено и изгоряло. Навсякъде се блъскаха хора. Гребер трябваше да чака известно време. Дойде му редът и той показа бележката с известието.

Чиновникът от гише N15 му я върна обратно.

— Имате ли документ за самоличност?

Гребер бутна през отвора военната си книжка и разрешението си за отпуска. Чиновникът ги разгледа внимателно.

— Какво има? — запита Гребер. — Някакво известие?

Чиновникът не отговори. Стана от мястото си и изчезна в задното помещение. Гребер чакаше и гледаше вторачено книжката си, която бе останала разтворена на масата.

Чиновникът се върна с малък пакет в ръка. Той сравни още веднъж адреса с удостоверението за отпуска. След това мушна пакета под телената решетка.

— Подпишете се тук.

Гребер видя на пакета почерка на майка си. Изпратила го е на фронта и оттам са го върнали обратно. Погледна адреса на подателя. Все още беше „Хакенщрасе“. Той взе пакета и подписа разписката.

— Само това ли е? — запита той. Чиновникът го погледна.

— Мислите ли, че нещо сме задържали?

— Не исках да кажа това. Мислех, че може би вече имате новия адрес на родителите ми.

— Това не е наша работа. Питайте горе на първия етаж, където разпределят писмата.

Гребер се качи горе. Първият етаж бе само наполовина с покрив. Над останалата част се виждаше небе.

— При нас няма нов адрес — каза жената, която стоеше на гишето. — Иначе нямаше да изпратим пакета на „Хакенщрасе“. Но вие все пак можете да запитате раздавача от вашия район.

— Къде е той?

Жената погледна часовника си.

— В момента разнася писма. Ако дойдете днес следобед към четири часа, ще го намерите. Тогава се разпределя пощата.

— Може ли той да знае адреса, щом като вие тук не го знаете?

— Разбира се, че не. Нали той от нас ще го получи, Но това ще ви успокои. Такива сме ние хората. Или не сте съгласен с мен?

— Изглежда.

Гребер взе пакета и слезе по стълбите. Погледна датата. Пакетът е бил изпратен преди три седмици. Докато отиде до фронта е минало доста време, но оттам се е върнал много бързо. Той застана в един ъгъл и разгъна кафявата хартия. В пакета имаше един изсъхнал козунак, чифт вълнени чорапи, пакет цигари и писмо от майка му. Гребер прочете писмото. В него нямаше нищо за нова квартира или за въздушни нападения. Той сложи писмото в джоба си и почака, докато се успокои. След това излезе на улицата. Колкото и да си казваше, че може би скоро ще дойде второ писмо с новия адрес, му бе по-тежко откогато и да било.

Реши да иде у Биндинг. Може би той имаше някакви новини.

— Влизай, Ернст! — извика Алфонс. — Тъкмо сме отворили една специална бутилка. Ще ни помогнеш да я изпием.

Биндинг не беше сам. Един есесовец се бе полуизлегнал на големия диван, под картината на Рубенс. Приличаше на човек, който е паднал и не може да стане. Есесовецът беше слаб човек с намръщено лице и толкова светлорус, че веждите и миглите му не личаха.

— Това е Хайни — каза Алфонс с известно уважение. — Хайни, укротителят на змии. А това е моят приятел Ернст, в отпуска от руския фронт.

Хайни бе вече доста пийнал. Очите му изглеждаха съвсем бледосини. Устата му беше малка.

— Русия — промърмори той. — И аз съм бил там. Хубави времена бяха! По-хубави отколкото тук. Гребер погледна Биндинг въпросително.

— Хайни вече гаврътна една бутилка — каза Алфонс. — Нещастен е. Бащината му къща е бомбардирана. На близките му нищо не се е случило. Всички са били в скривалището. Но от жилището няма следа.

— Четири стаи! — изръмжа Хайни. — Все нови мебели. Пиано също. Прекрасно пиано. Хубав тон! Тези свини!

— Хайни ще си отмъсти за пианото. Ела, Ернст, какво ще пиеш? Хайни, пийни коняк. Тук има водка, кюмел4 и всичко, каквото ти се иска.

— Нищо няма да пия. Минах само, да те запитам дали не си научил нещо.

— Все още нищо ново, Ернст. Тук, в околностите, родителите ти ги няма. Поне не фигурират в никакви списъци. Няма ги и в селата. Или сами са заминали за някъде и не са съобщили, или са били евакуирани с някой конвой. Знаеш какво става днес. Тези свини бомбардираха цяла Германия. Ще мине известно време, докато съобщенията се оправят. Ела, пийни нещо. Поне една чашка можеш да си позволиш.

— Добре, една водка.

— Водка — измърмори Хайни. — Цели реки сме изпили! А след това я наливахме в гърлото на тия животни и я запалвахме. Правехме ги на огнепръскачки. Да видите само как подскачаха! Да си умреш от смях! Хубавото време в Русия!

— Какво? — запита Гребер.

Хайни не отговори. Той гледаше със стъклен поглед вторачено пред себе си.

— Огнепръскачки — мърмореше той. — Великолепна идея.

— За какво говори? — запита Гребер. Алфонс вдигна рамене.

— Хайни е преживял много. Беше при СД.

— При СД в Русия ли?

— Да. Изпий още една, Ернст.

Гребер взе шишето водка от масата от кована мед и го заразглежда. Кристалното питие се движеше в бутилката.

— Колко градуса е тази водка? Алфонс се засмя.

— Доста силна е. Шестдесет градуса. Русите я обичат силна.

„Обичат я силна — си помисли Гребер. — А когато е силна и се сипе на някого в гърлото и се запали, тогава гори.“ Той погледна Хайни. Беше срещал достатъчно физиономии на есесовци, за да знае, че това, което пияният Хайни говореше, не беше самохвалство. СД ликвидираше зад фронта хиляди хора с оправданието, че е необходимо да се създаде жизнено пространство за германския народ. То ликвидираше всички, които бяха нежелателни, най-често чрез разстрел. Но за да не станат масовите убийства прекалено скучни, есесовците измисляха понякога пълни с „хумор“ вариации. Гребер знаеше някои от тях, а за други му бе разказал Щайнбренер. Живите огнепръскачки бяха новост за него.

— Какво си се зазяпал в шишето? — запита Алфонс. — Няма да те ухапе. Сипи си една чашка.

Гребер остави бутилката. Искаше му се да стане и да си иде. Но продължаваше да седи. Наложи си да не стане. Достатъчно вече бе извръщал главата си, за да не чува нищо — той и стотици хиляди като него, които мислеха, че с това ще могат да успокоят съвестта си! Не искаше повече да постъпва така. Не искаше повече да бяга от отговорност. Не за това си беше дошъл в отпуска.

— Няма ли все пак да пийнеш една чашка? — запита Алфонс.

Гребер погледна Хайни, който бе задрямал.

— Още ли е при СД?

— Не е вече. Сега е тук.

— Къде?

— Сега е обершарфюрер в концлагер.

— В концлагер?

— Да, пийни поне глътка, Ернст. Скоро няма да се съберем отново! И остани малко. Винаги бягаш.

— Не — каза Гребер и хвърли втренчен поглед върху Хайни, — няма вече да бягам.

— Най-сетне една свястна дума. Какво ще пиеш? Още една водка?

— Не. Дай ми кюмел или коняк. Водка не искам.

Хайни се размърда.

— Разбира се, не водка — каза той пиянски. — Жалко ще бъде. Водка сме къркали и ние. Беше като бензин. Гори даже по-добре…

Хайни повръщаше в банята. Алфонс стоеше с Гребер до вратата. Небето бе светлосиньо, изпъстрено с бели пухкави облачета. В брезите пееше кос, като малка черна топка, с жълта човка и с глас, напомнящ пролетта.

— Луда глава е този Хайни, а? — каза Алфонс, Той изрече тези думи като момче, което говори за някой кръвожаден индиански вожд — със смесица на ужас и очарование.

— Лудост е да се постъпва така с хора, които не могат да се защитят — отвърна Гребер.

— Едната му ръка е парализирана, Ернст. Поради това не го вземат войник. Станало е по време на бой с комунисти на едно събрание през 1932 година. От това е така вбесен. Чу ли какво разправя за човешките клади?

Алфонс дръпна от угасналата си цигара, която беше запалил, когато Хайни започна да разкрива преживелиците си. Бе я забравил от възбуда.

— Ред дърва, ред хора, и така, до горе. Хората сами трябвало да си донасят дървата, върху които лягали, преди да получат куршум в тила. Страхотна работа, а? — повтаряше Биндинг.

— Да, страхотна — потвърди Гребер.

— А жените! Колко много са видели! — Да. Ти би ли искал да бъдеш там?

— За жените ли?

— Не, за другите, за човешките клади, за коледните дървета, окичени с обесени хора, за масовите екзекуции с картечница.

Биндинг се замисли за момент. След това поклати глава.

— Не вярвам. Може би веднъж, за да видя какво е. Но иначе не съм от този тип хора. Прекалено романтично е за мене, Ернст.

Хайни се появи на вратата. Беше съвсем бледен.

— Службата! — изръмжа той. — Закъснях. Ще разтрия както трябва онези свини.

Той тръгна, като се клатушкаше по градинската пътека. Пред вратата оправи фуражката си, изправи се и започна да крачи като щъркел.

— Не бих искал да бъда на мястото на тези, които сега в концлагера ще попаднат в ръцете на Хайни — каза Биндинг.

Гребер го погледна. Беше си помислил същото.

— Правилно ли е това, Алфонс? — запита той.

Биндинг вдигна рамене.

— Това са предатели, Ернст. Ненапразно са попаднали там.

— Бурмайстер предател ли беше?

Алфонс се засмя.

— Това беше лична работа. Не му се случи нищо особено.

— А ако му се бе случило?

— Щеше да бъде без късмет. В наше време малко ли хора нямат късмет, Ернст. Например при бомбардировките. Пет хиляди са само в този град. И то по-добри хора отколкото тези в концлагера. Така че какво ме интересува какво става там. Не съм отговорен за това. И ти също.

Няколко игриви врабчета се гмурнаха в басейнчето, намиращо се сред тревата. Едно от тях плесна с криле и след него другите започнаха да пръскат вода. Алфонс ги наблюдаваше с напрежение. Изглежда, че вече беше забравил Хайни.

Гребер наблюдаваше това доволно и безобидно лице и изведнъж почувствува безнадеждността, до която стигаха правдата и съчувствието. Те се сблъскваха винаги с егоизма, безразличието и страха. Той разбираше също, че не прави изключение, че и той е заплетен в престъпленията по необясним, далечен и зловещ начин. Струваше му се, че той и Биндинг са някак свързани помежду си. И това беше така, колкото и да се съпротивляваше.

— Колкото се отнася до отговорността, въпросът не е толкова прост, Алфонс — каза той мрачно.

— Но, Ернст! Не разправяй смешни работи! Човек може да е отговорен само за това, което е извършил сам. И то само тогава, когато го е извършил без заповед.

— Когато разстрелваме пленници, ние твърдим точно обратното — че те са отговорни за това, което са извършили другите.

— Ти разстрелвал ли си пленници? — запита Биндинг и се обърна заинтригуван към него. Гребер не отговори.

— Пленниците са изключение, Ернст. Върши се по необходимост.

— Всичко е по необходимост — каза Гребер с горчивина. — Искам да кажа всичко, което ние вършим. Не това, разбира се, което вършат другите. Когато бомбардираме някой град, това е стратегическа необходимост, когато обаче го вършат другите — наричаме го долно престъпление.

— Така е! Най-сетне каза нещо вярно. Алфонс погледна дяволито Гребер отстрани и се захили.

— Това се нарича модерна политика! „Право е онова, което е от полза за немския народ“ — каза нашият министър на правосъдието. А той трябва да знае, че е така! Ние изпълняваме само дълга си. Затова не носим отговорност. — Той се наведе напред. — Виж там, ето и коса! За първи път се къпе! Виж как бягат врабчетата.

Внезапно Гребер видя пред себе си Хайни. Улицата беше пуста, слънцето грееше мързеливо между живите плетове от двете страни, а една жълта пеперуда хвърчеше ниско над пясъчната ивица, която покриваше тук-там паветата. На около сто метра пред него вървеше Хайни. Тъкмо завиваше зад един ъгъл. Гребер вървеше по пясъчната ивица. Наоколо беше съвсем тихо и стъпките му не се чуваха. „Ако трябва да се изпрати Хайни на оня свят, тъкмо това е моментът“ — помисли си той. Никой не се виждаше наблизо. Като че ли улицата бе заспала. Вървейки по пясъка, той можеше да се приближи безшумно, без Хайни да усети. Би могъл да го удари с нещо твърдо по главата и да го удуши или да му забие нож. Един изстрел би вдигнал твърде много шум и би привлякъл бързо много хора. Хайни не беше много едър. Нямаше да бъде мъчно да се удуши.

Гребер неусетно ускори хода си. „Дори самият Алфонс няма да ме заподозре — помисли си той. — Би предположил, че някой е отмъстил на Хайни.“ Имаше достатъчно причини за това. Сега се откриваше изключителна възможност за някого, който би искал да си отмъсти — възможност, която скоро няма да се представи отново. Възможност без отмъщение да се освободи светът от един убиец, който след час може би ще подложи на мъчения няколко обезумели беззащитни същества.

Гребер почувствува как по ръцете му изби пот. Стана му изведнъж много горещо. Стигна до ъгъла и видя, че е намалил с около тридесет метра разстоянието между себе си и Хайни. Наоколо все още беше пусто.

Ако притича бързо по пясъчната ивица, всичко може да бъде свършено след една минута. Може да забие ножа си в гърба на Хайни и да продължи да тича.

Почувствува как сърцето му бие до пръсване. Биеше толкова силно, че за момент той се изплаши да не би Хайни да го чуе. „Какво става с мен? — помисли си той. — Какво ме засяга всичко това? И защо се намесвам?“ Една мисъл, която беше преди малко съвсем случайна, започна да се превръща в глуха принуда и като че ли внезапно всичко зависеше от нея, като че ли осъществяването й можеше да стане оправдание за много неща, оправдание за собствения живот на Гребер — за всичко, което би искал да забрави, което е извършил и което е допуснал да бъде извършено. „Отмъщение“ — помисли си той смутен. Но пред него вървеше човек, когото едва познаваше, който не му бе направил нищо, на когото не трябваше да отмъщава. Но нима не е възможно бащата на Елизабет да е бил вече една от жертвите на Хайни, нима не е възможно да бъде унищожен от него днес или утре. А кому бяха направили зло пленниците или безбройните невинни същества и чия беше вината за техните страдания? Кой трябваше да изтърпи наказанието?

Гребер не изпускаше от очи гърба на Хайни. Устата му бе засъхнала. До една врата излая куче. Той се уплаши и погледна назад. „Пих прекалено много — помисли си той, — трябва да спра, всичко това няма нищо общо с мен, това е лудост.“ Но той продължи да върви все по-бързо и безшумно, тласкан от нещо, което му се струваше като настойчива и справедлива необходимост, като оправдание за многото смърт, която беше зад него.

Гребер се бе приближил на двадесет метра, без да знае какво ще прави. Тогава на другия край на улицата се появи жена, която тръгна между двете редици жив плет. Тя беше с оранжева блуза и носеше кошница в ръка. Той спря. Сякаш всичките му крайници се отпуснаха. След това продължи да върви по-бавно. Жената мина покрай Хайни, като поклащаше кошницата в ръка, и сега идеше към него. Тя се приближаваше със спокойни крачки. Беше едра, с големи гърди, с широко обгорено лице и с тъмна коса, сресана на път. За момент на бледия небесен фон той видя ясно само нейния образ. Всичко останало се заличи от погледа му. Единствено тя беше действителност, тя беше живот, носеше го на широките си рамене, носеше го в себе си, голям и добър, а зад нея оставаха пустини и убийства.

Тя мина покрай него, погледна го и каза приятелски:

— Добър ден.

Гребер кимна с глава. Не можеше да отговори нищо. Чу стъпките й зад себе си. И отново всичко пред него се превърна в пустиня, която трептеше и в трептенето забеляза тъмната фигура на Хайни, който зави на ъгъла. Улицата отново стана пуста.

Той се обърна. Жената продължаваше да върви равномерно и не се интересуваше от нищо. „Защо не тичам? — запита се той. — Все още има време да го направя.“ Но знаеше, че вече няма да го направи. „Жената ме видя — разсъждаваше той. — Ще ме познае.“ Но щеше ли да го направи, ако не беше се появила жената? Щеше ли да намери друго извинение? Не знаеше.

Гребер стигна до кръстопътя, където бе завил Хайни. Той не се мяркаше вече. Чак на другия ъгъл го зърна отново. Бе застанал по средата на улицата. Говореше с един есесовец и след това двамата продължиха да вървят. От една градинска врата излезе раздавач. Малко по-нататък се бяха спрели, облегнати на колелата си, двама колоездачи. Бе се разминало. Гребер се сепна, като че ли се събуждаше от сън. Огледа се. „Какво беше всичко това? — помисли си той. — Дявол да го вземе, за малко щях да го направя! Откъде дойде това? Какво става с мене? Какво ме прихвана изведнъж?“ Гребер продължи да върви. „Трябва да внимавам за себе си — разсъждаваше той. — Мислех, че съм спокоен. А не е така. Объркан съм много повече, отколкото си представях. Трябва да внимавам, защото иначе мога да направя още много глупости.“

От една будка си купи вестник и се спря да прочете военното комюнике. Досега не се бе сещал за това. Не искаше да знае нищо за фронта по време на отпуската си. Сега виждаше, че отстъплението бе продължило. На малкия отрязък на картата той намери позицията, на която трябваше да е неговият полк. Не можеше точно да установи мястото, защото в комюникето се съобщаваха само групите армии, но можа да определи, че са отстъпили с още стотина километра.

Известно време той постоя неподвижен. Откакто беше в отпуска, почти не се бе сещал за другарите си. Споменът бе потънал като камък в съзнанието му. Сега отново се появяваше на повърхността.

Струваше му се, че съвсем безшумно из земята израства сива самота. Военното комюнике съобщаваше, че в района, където се намира полкът на Гребер, се водят тежки боеве, а сивата самота, в която заглъхваше тътенът на битката, бе безшумна и безцветна, припламванията на експлозиите изчезваха в нея и оттам израстваха сенки — безкръвни и пусти. Те се движеха, гледаха го и сякаш го пронизваха с погледа си. Покосени, те падаха и се сливаха със сивата разровена земя, която сякаш разтваряше утробата си, за да ги погълне. Гребер имаше чувството, че блесналото над него небе загубва цвета си, забулено от сивия пушек на безкрайната смърт, която се издига от земята и замъглява слънцето. „Предателство — помисли си той с горчивина. — Предадоха ги и ги опетниха. И техните битки, и тяхната смърт са вплетени в убийства, неправди, лъжи и насилия. Измамиха ги, фалшифицираха не само техния живот, но и достойната им за съжаление и безсмислена смърт.“

Някаква жена, която носеше чувал в ръце, го блъсна.

— Нямате ли очи? — изруга тя.

— Имам — каза Гребер, без да се помръдне.

— Защо стоите тогава на пътя?

Гребер не отговори нищо. Внезапно си даде сметка защо бе проследил Хайни. Това бе същата оная тъмна сила, която толкова често го потискаше на фронта. Същият този въпрос, на който не смееше да си даде отговор, онова безкрайно отчаяние, което винаги бе отбягвал — всички те го бяха настигнали най-сетне и го бяха впримчили. А и той не искаше повече да бяга. Необходима му беше яснота. Бе готов да я посрещне. „Полман — помисли си той. — Фрезенбург ми бе поръчал да го посетя. Бях забравил. Ще говоря с него. Трябва да говоря с някого, на когото да се доверя.“

— Зяпльо! — каза тежко натоварената жена и продължи да се влачи нататък.

Половината от „Янплац“ бе разрушена. От другата страна бяха счупени само стъклата на прозорците. Ежедневието продължаваше и тук. Жени чистеха и готвеха, а отсреща сградите показваха само разбитите си фасади, ъгли от стаи в безредие, в които висяха парцаливи тапети, подобно на раздрани знамена след загубена битка.

Къщата, в която по-рано живееше Полман, се намираше откъм разрушената страна. Горните етажи се бяха срутили и затрупали входа. Изглеждаше, че никой не живее вече тук. Гребер беше почти готов да се върне обратно, когато откри малка, отъпкана пътечка между развалините. Тръгна по нея и намери разчистен път, който водеше до запазена врата. Почука. Никой не отговори. Почука отново. След малко чу шум. Издрънча верига и вратата се отвори предпазливо.

— Господин Полман? — каза той. Един стар човек подаде глава.

— Да, какво искате?

— Аз съм Ернст Гребер. Бивш ваш ученик.

— А, така ли? Какво обичате?

— Да ви видя. Тук съм в отпуска.

— Не съм повече на служба — каза Полман късо.

— Това ми е известно.

— Добре. Тогава знаете също така, че бях уволнен дисциплинарно. Не приемам повече ученици у дома, а и нямам право на това.

— Аз не съм вече ученик. Войник съм и идвам от Русия. Трябва да ви предам поздрави от Фрезенбург. Той ме помоли да ви посетя.

Старият човек започна да гледа Гребер по-внимателно.

— Фрезенбург, казвате? Той жив ли е още?

— Преди десет дни беше още жив. Полман се поколеба за миг.

— Добре, влезте — каза той и след това отстъпи навътре.

Гребер го последва. Минаха по един коридор, който водеше към подобно на кухня помещение, а след това — по един втори, по-къс коридор. Изведнъж Полман забърза, отвори една врата и каза с много по-висок глас, отколкото преди:

— Влезте. Мислех, че сте от полицията.

Гребер го погледна изненадано. Тогава го разбра. Не се огледа наоколо. Полман бе произнесъл тези думи с висок глас, вероятно, за да извести някому, че няма опасност.

В стаята гореше малка газена лампа със зелен абажур. Прозорците бяха счупени и пред тях камарите развалини бяха толкова високи, че нищо не можеше да се види навън. Полман застана по средата на помещението.

— Сега ви познах — каза той. — Навън светлината беше твърде силна. Излизам много рядко и съм отвикнал. Тук нямам дневна светлина. Само от газената лампа. Не разполагам с много газ и поради това понякога трябва дълго да стоя на тъмно. Електрическата инсталация е повредена.

Гребер го погледна. Не би могъл да го познае. Толкова бе състарен. Тогава огледа наоколо и му се стори, че е дошъл в друг свят. Не само тишината и неочаквано осветеното от газова светлина помещение правеше всичко да изглежда като катакомба сред грейналото навън обедно слънце. Имаше и друга причина — редиците от подвързани в кафяво и златисто книги по лавиците, пултът за четене, картините по стените и най-сетне — самият стар човек с посивялата коса и набръчкано лице, което имаше восъчния цвят на дългогодишен затворник.

Полман разбра погледа на Гребер.

— Имах късмет — каза той, — Запазих почти всичките си книги.

Гребер се обърна към него.

— Отдавна не съм виждал книги. А и твърде малко съм чел през последните години.

— Не сте имали възможност. Книгите са твърде тежки, за да ги влачите в раницата си.

— Те бяха твърде тежки, за да ги носим и в главите си. Не отговаряха на това, което ставаше. А тези, които отговаряха на него, не искахме да четем.

Полман погледна меката зелена светлина на лампата.

— Защо дойдохте при мен, Гребер?

— Фрезенбург ми каза да дойда при вас.

— Познавате ли го добре?

— Той беше единственият човек на фронта, на когото имах пълно доверие. Каза ми да дойда и да говоря с вас. Вие сте щели да ми кажете само истината.

— Истината? За какво?

Гребер погледна стария човек. Той му беше класен наставник в една епоха, която му се струваше безкрайно отдалечена. Но въпреки това за момент почувствува, че е отново негов ученик, че още го разпитва за смисъла на живота — и като че ли в тази малка, затрупана с много книги стая и в разговор с уволнения учител бъдещият му живот ще вземе нова насока. Зад тези задръстени от развалини прозорци се бяха приютили остатъци от миналото — доброта, търпимост и знание.

— Бих искал да зная до каква степен съм съучастник в престъпленията през последните години? — каза той. — И бих искал да зная какво трябва да направя.

Полман го погледна втренчено. След това стана от мястото си и прекоси стаята. Взе една книга от библиотеката, отвори я и я върна обратно, без да погледне в нея. После се обърна към него.

— Знаете ли какво ме питате?

— Да.

— Днес обезглавяват за по-малко от това, което казахте.

— На фронта хората умират за нищо — каза Гребер. Полман се върна при него и седна на стола.

— Под престъпление войната ли разбирате?

— Разбирам всичко, което доведе до нея. Лъжите, потисничеството, неправдите, насилието. А и войната. Войната и начина, по който я водим — с лагерите за роби, концентрационните лагери и масовите убийства на цивилни лица.

Полман мълчеше.

— Доста съм видял — каза Гребер — и много съм чул. Зная също, че войната е загубена. Зная и това, че ние продължаваме да се бием, за да могат да останат на власт правителството, партията и хората, които предизвикаха войната, за да могат те да продължат разрушителното си дело.

Полман погледна отново Гребер въпросително.

— И всичко това ви е известно? — запита той.

— Известно ми е сега. Преди не го знаех.

— И трябва да се върнете на фронта?

— Да.

— Това е ужасно.

— Още по-ужасно е човек да се върне и да знае всичко това. Става съучастник. Смятате ли, че аз съм отговорен?

Полман замълча.

— Как разбирате това? — шепнешком запита той след малко.

— Вие знаете как го разбирам. Преподавахте ми религия. До каква степен ще стана съучастник, когато зная, че войната не само е загубена, а и че ние трябва да я загубим, за да изчезнат робството и убийствата, концентрационните лагери, есесовците и СД, масовите изтребления и безчовечността — след като зная всичко това и след две седмици се върна обратно, за да продължа да се бия за него?

Внезапно лицето на Полман посивя и угасна. Останаха да светят само очите му, които бяха необикновено ясносини. Те напомниха на Гребер за други очи, които бе виждал вече някъде, но не си спомняше къде.

— Трябва ли да се върнете обратно? — запита Полман най-сетне.

— Мога да не се върна. Тогава ще ме обесят или разстрелят.

Гребер чакаше.

— Мъчениците от християнската епоха не се подчиняваха на насилията — каза Полман двусмислено.

— Ние не сме мъченици. Но докъде се простира нашата отговорност? — запита Гребер. — Кога се превръща в убийство това, което иначе се нарича геройство? Когато вече не се вярва в причините му ли? Или в целите му? Къде е границата?

Полман го гледаше с измъчен поглед.

— Как мога да ви кажа това? Поемам преголяма отговорност. Не мога да реша този въпрос вместо вас.

— Всеки сам ли трябва да го разреши?

— Мисля, че да. Как иначе?

Гребер мълчеше. „Защо ли го разпитвам повече — си помисли той. — Изправил съм се тук като съдия, вместо като обвиняем. Защо измъчвам този стар човек и търся от него отговорност за това, което някога ме учеше и което научих после сам, без него? Нуждая ли се още от отговор. Току-що не си ли отговорих сам?“

Той погледна отново Полман. Представяше си го как ден след ден седи в тъмнина или при слабата светлина на лампата в това помещение, приличащо на катакомбите на стария Рим, изгонен от работата си, очакващ всеки момент да бъде арестуван и търсещ мъчителна утеха в книгите.

— Имате право — каза той. — Да искаш отговор от другиго, това значи все още да отбягваш от решението на въпроса. Аз и не очаквах действителен отговор от вас. Всъщност питах самия себе си. Но понякога човек може да получи отговор от самия себе си, когато зададе въпроса на другиго.

Полман поклати глава.

— Имате право да питате. Съучастие във вината! — каза той изведнъж. — Какво ли разбирате вие от това? Вие бяхте млади и ви отровиха с лъжи преди още да можете да отсъждате. Но ние, ние виждахме всичко това и го допуснахме да стане! Как да наречем това? Леност на сърцето? Безразличие? Духовна нищета, себелюбие? Отчаяние? Но как впоследствие всичко това можа да се превърне в такава чума? Смятате ли, че не мисля ежедневно по този въпрос?

Гребер изведнъж се сети на кого му напомняха очите на Полман. На очите на русина, по когото беше стрелял. Той стана.

— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ви, че ме оставихте да вляза и че говорихте с мен.

Взе фуражката си. Като че ли Полман се събуди от сън.

— Искате да си вървите ли, Гребер? Какво мислите да правите?

— Не зная. Имам още две седмици време за размисъл. Това е много, когато човек е навикнал да живее от минута за минута.

— Елате пак. Елате още веднъж преди да заминете. Обещавате ли ми?

— Обещавам.

— Не всички идват — каза Полман.

Между книгите близо до затрупания прозорец Гребер забеляза малка фотография на млад човек на негова възраст, облечен в униформа. Той си спомни, че Полман имаше син. Но в тези времена беше по-добре да не се пита за такива неща.

— Поздравете Фрезенбург, когато му пишете — каза Полман.

— Да, ще му пиша. Нали с него сте говорили така, както сега с мен.

— Да.

— Би било хубаво, ако и с мен бяхте говорили по-рано така.

— Мислите ли, че от това нещата за Фрезенбург са станали по-прости?

— Не — каза Гребер. — По-трудни.

Полман кимна.

— Аз не можах нищо да ви кажа, но не исках да ви дам един от многото отговори, които не са нищо друго освен извинения. Многобройни са. Всички са гладки и убеждаващи, но всички са само оправдание.

— Даже и тези на църквата ли?

Полман се подвоуми за момент.

— И тези на църквата — каза след това той. — Но църквата има късмет. В евангелието е написано „обичай ближния си“ и „не убивай“, а срещу тях е казано: „дай кесарю кесаревото и Богу божието“. Това дава известна свобода на действие.

Гребер се засмя. В Полман той откри отново сарказма, с който се отличаваха някога думите му. Полман забеляза това.

— Вие се усмихвате — каза той. — А защо сте толкова спокоен? Защо не крещите?

— Крещя — отвърна Гребер. — Само че вие не чувате.

Той излезе и се спря пред вратата. Силните слънчеви лъчи ослепиха очите му. Бялата вар блестеше. Бавно прекоси площада. Чувствуваше се като човек, който след дълго съдебно следствие най-сетне е получил присъда и комуто сега е все едно дали са го оправдали, или не. Всичко беше вече минало. Той го бе желал. Именно върху това искаше да размисли по време на отпуската си. Сега знаеше какво е отчаянието и той не бягаше повече от него.

Седна за малко на една оцеляла пейка, непосредствено на ръба на една бомбена яма. Чувствуваше се напълно отпуснат и пуст. Не можеше да каже дали е отчаян, или не. Не желаеше повече да мисли, а и нямаше какво повече да се мисли. Той облегна глава, затвори очи и почувствува топлите лъчи на слънцето върху лицето си. Не усещаше нищо друго. Стоеше съвсем тихо. Дишаше спокойно и се радваше на утешаващата, облекчаваща топлина, която не познава нито правда, нито неправда.

След малко отвори очи. Площадът се простираше пред него. Пред една срутена сграда той видя голяма липа. Тя бе незасегната. Дънерът и клоните й приличаха на голяма, широко отворена, обвита в зелено ръка, която се протяга нагоре към светлината и белите облаци. Зад облаците небето бе синьо. Всичко блестеше като след дъжд. В природата имаше дълбочина и сила, а той беше част от природата, част от битието — силно, открито, ясно, без въпроси, без тъга и отчаяние. Гребер почувствува, че се събужда от кошмарен сън, който го е потискал, но който той е превъзмогнал. Това бе събуждане, бе отговор без думи, отговор на всички въпроси, на всички мисли, отговор, който той е знаел в дните и нощите, когато смъртта е минавала на косъм от него и когато между конвулсиите и вцепенението животът буйно се бе възвръщал горещ, трептящ, спасителен и угасяващ огъня в мозъка със своите пориви.

Гребер стана. Мина край липата, край развалини и здрави къщи. Почувствува внезапно, че очаква нещо. Цялото му същество беше в очакване. Очакваше вечерта така, както войниците на фронта очакват примирие.