Време да се живее и време да се мре

23

Минаха два дни, докато намери полка си и се представи в канцеларията на ротата. Фелдфебелът го нямаше. Там беше само писарят. Селото беше разположено на сто и двадесет километра западно от мястото, което Гребер познаваше.

— Как е тук? — запита той.

— Истинска мръсотия. Е, как прекара отпуската?

— Горе-долу. Какво ново има?

— Много работи. Нали виждаш къде сме сега.

— Къде е ротата?

— Един взвод копае окопи. Друг заравя мъртвите, Ще се върнат на обед.

— Има ли много промени?

— Сам ще видиш. Не си спомням вече кои бяха тук, когато ти замина. Получихме доста подкрепления. Все деца. Мрат като мухи. И понятие си нямат от война. Имаме си нов фелдфебел. Старият умря. Дебелият Майнерт.

— На първите линии ли беше?

— Не, случи му се в нужника. Хвръкна във въздуха с цялата барака. — Писарят се прозина. — Сам ще видиш какво ново има. Чудя ти се защо, докато си беше в къщи, не си нагласи така, че да ти се забие някое малко парче бомба в задника?

— И аз сам се чудя защо — каза Гребер. — За добрите работи човек винаги се сеща, когато е вече много късно.

— На твое място щях да си остана спокойно няколко дни повече. Никой нямаше да обърне внимание в тази бъркотия.

— Ето още една идея, за която човек се сеща след като се е върнал.

Гребер мина през селото. То приличаше на това, от което навремето тръгна в отпуска. Всичките тези села си приличаха. Всички бяха съвършено опустошени. Единствената разлика се състоеше в това, че сега вече нямаше сняг. Навсякъде беше мокро и кално. Ботушите затъваха дълбоко и земята ги държеше така здраво, сякаш искаше да ги издърпа. По главната улица имаше нахвърляни дъски, за да може да се минава по тях. Те се люлееха под краката, водата бълбукаше отдолу и когато някой стъпеше на единия край, другият се изправяше високо.

Слънцето грееше и беше доста топло. На Гребер му се струваше дори, че е много по-топло отколкото в Германия. Той се ослуша по посока на фронта. Бумтенето на силния артилерийски огън ту се усилваше, ту отслабваше. Той намери избата, която му бе посочил писарят и хвърли раницата си в един свободен ъгъл. Упрекваше се безкрайно, че не си бе продължил отпуската с още ден-два. Наистина, изглежда никой не му обръщаше никакво внимание. Излезе отново навън. Пред селото имаше окопи, пълни с вода, стените им се ронеха малко по малко. От едната страна се издигаше малък мизерен бункер от бетон. Стоеше там като гробница всред потъналата във вода околност.

Гребер се върна обратно. На главната улица видя командира на ротата Рае. Той залиташе по дъските като щъркел с очила. Гребер му се представи.

— Имахте късмет — му каза Рае. — Всички отпуски бяха прекъснати веднага след заминаването ви. — Светлите му очи се вгледаха в Гребер. — Заслужаваше ли си поне?

— Да — отговори Гребер.

— Радвам се. Тук ние затънахме до гуша в мръсотия. Наистина всички тези позиции са само временни. По всяка вероятност ще бъдем изтеглени на нови резервни позиции, приготвени в тила. Вие видяхте ли ги? Трябва да сте минали покрай тях на връщане.

— Не, не ги видях.

— Не?

— Не, господин лейтенант — повтори Гребер.

— Трябва да са на около четиридесет километра оттук.

— Сигурно съм минал край тях през нощта. Всъщност аз спах почти през цялото пътуване.

— Така трябва да е.

Рае погледна Гребер с такъв поглед, сякаш искаше да го запита още нещо.

— Вашият взводен командир падна убит. Лейтенант Мюлер. Сега го замества лейтенант Мас.

— Мас?

— Да.

Рае натисна бастуна си в лепкавата кал.

— Докато има такава кал като тази, за руснаците ще бъде мъчно да напредват с артилерията и танковете си. Това ни дава време да се прегрупираме. Всяко нещо си има добрата и лошата страна, нали? Радвам се, че се върнахте отново, Гребер. Имаме нужда от стари бойци за трениране на новобранците. — Той продължи да пъха бастуна си в калта. — Как е там?

— Почти като тука. Много въздушни нападения.

— Нима? Толкова ли е лошо?

— Не зная доколко е лошо в сравнение с другите градове, но ние имахме тревоги всеки два три дни.

Рае гледаше Гребер, като че ли очакваше той да му каже нещо повече. Гребер обаче замълча.

Другите се върнаха на обед.

— Гледай ти, отпускаря! — каза Имерман. — А бе, човече, за какъв дявол се върна в тази мръсотия? Нима не можа да дезертираш, а?

— И къде да отида?

Имерман се почеса по главата.

— В Швейцария — каза той най-после.

— Виж ти, как не се сетих, дърти хитрецо. И като си помисля, че всеки ден за Швейцария заминават специални луксозни влакове с дезертьори! На покривите им има червен кръст, за да не ги бомбардират. И цялата швейцарска граница е украсена с надписи: „Добре дошли, дезертьори от Третия райх!“ Не можа ли да ми предложиш нещо по-добро, бе глупако! Чакай, чакай, а ти откога си станал толкова храбър, че да държиш такива речи?

— Първо на първо винаги съм говорел такива неща. Сигурно вече си забравил, след като си слушал хората в тила да си шушукат. После, ние отстъпваме. Намираме се почти пред погром. След всеки сто километра може да се псува малко по-силно.

Имерман започна да чисти куртката си от засъхналата кал.

— Мюлер е убит — каза той. — Майнеке и Шрьодер са в лазарета. Мюке получи куршум в корема. Трябва да е умрял във Варшава. Кой имаше още от старите? А, да, Бернинг — без десен крак. Кръвоизлияние.

— А Хиршланд? — каза Гребер.

— Хиршланд ли? Какво Хиршланд?

— И той е убит, нали?

— Да не си полудял! Той е тук, виж го, ей там.

Гребер се обърна. Истина беше: седнал на една стара бъчва, в този момент Хиршланд чистеше канчето си. „А майка му ме уверяваше, че бил убит — помисли си Гребер. — Трябва да му обясня тази работа.“

Той се приближи до него.

— Ходих да видя майка ти — каза му той.

— Наистина ли? Значи не си забравил? Съвсем не се надявах.

— Защо?

— Защото не съм свикнал да ми правят услуги. Гребер си спомни, че малко остана да забрави за това посещение.

— Как е тя? — запита Хиршланд. — Каза ли й, че съм добре?

— Хиршланд, майка ти те мисли за убит. Получила била официално съобщение от ротата.

— Й таз хубава!

— Лично тя ми го каза.

Хиршланд просто не можеше да повярва.

— Ама аз нали й пиша почти всеки ден!

— Тя е убедена, че си написал тези писма преди да те убият.

— По какъв начин, дявол да го вземе, е могло да бъде изпратено това съобщение? Всъщност тук няма друг Хиршланд.

— Не. Сигурно някой го е направил нарочно.

— Никой не може да направи нарочно подобно нещо.

— Никой ли? А Щайнбренер? Той още тук ли е?

— Разбира се. Използуваха го два дни в канцеларията на ротата, след като фелдфебелът беше убит. Писарят беше болен тогава.

— Но това е отвратително.

— И аз съм на твоето мнение.

— Нали Рае подписва всички официални писма?

— Майка ми откъде да знае. За нея подписът си е подпис.

Работата ставаше все по-ясна.

— Каква мръсотия! — изръмжа Гребер. — Просто да не повярваш! Но защо този мерзавец е постъпил така?

— За да се пошегува, да ме възпитава, поради еврейската ми кръв. Майка ми как посрещна новината?

— Изглеждаше спокойна. Трябва веднага да й пишеш. Разкажи й за мен, тя ще си спомни за моето посещение.

— Докато отиде писмото, ще мине дълго време. Гребер забеляза, че устните на Хиршланд треперят.

— Да отидем веднага в канцеларията — каза той. — Трябва да изпратя телеграма. В противен случай ще разкажем всичко на Рае.

— И дума да не става, не.

— Защо не? Можем дори да направим нещо повече: да разобличим Щайнбренер.

— Аз не. Не мога в никакъв случай. Нямам доказателства, а дори и да имах… Не, абсолютно е невъзможно. Нима не разбираш.

— Да, Хиршланд, разбирам те — каза мрачно Гребер. — Успокой се, всичко това няма да трае дълго!

След вечерята Гребер намери Щайнбренер. Той беше в отлично настроение. Приличаше на готически ангел, почернял от слънцето.

— Как е моралът в страната? — запита той. Гребер остави канчето си.

— Когато стигнахме на границата — започна той, — един капитан от СС ни събра и ни съобщи, че ни се забранява, под страх на най-тежко наказание, да говорим за положението в страната. Щайнбренер се разсмя.

— На мен можеш всичко да разкажеш, нали и аз самият съм от СС.

— Не съм толкова глупав. Най-тежко наказание — това значи да те осъдят на смърт за саботиране морала на армията на райха.

Щайнбренер изведнъж престана да се смее.

— Говориш така, като че ли кой знае какво има за разправяне. Като че ли там стават катастрофи!

— Не съм казал нищо подобно! Само повторих това, което ни разясни капитанът от СС.

Щайнбренер погледна Гребер изпитателно.

— Ти си се оженил, а?

— Откъде знаеш?

— Аз зная всичко.

— Знаеш го от канцеларията. Не се прави на важен. Май доста често се мотаеш из канцеларията?

— Толкова често, колкото имат нужда от мен. И аз всъщност ще се възползувам от следващата си отпуска, за да се оженя.

— Така ли? А знаеш ли вече за коя?

— За дъщерята на оберщурмбанфюрера в нашия град.

— То се знае.

Щайнбренер не разбра иронията на Гребер.

— Сместа на кръвта е първокласна — започна да обяснява той, цял погълнат от въпроса. — Източна Фризия от моя страна и Рейнска Долна Саксония — от нейна. И двамата ще имаме право на месечни добавки за подобрение на расата. Децата, разбира се, ще получат такова възпитание, каквото подобава за случая — най-доброто, каквото партията може да предложи. След пет години жена ми ще може да претендира за командно място в Райхсфрауеншафт5, като примерна германска майка. Ако междувременно ни се родят две или три близначета, фюрерът ще им бъде кръстник, Също и на петото и следващите деца. Както виждаш, кариерата ми е готова. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е.

— Качествено подобрение на расата с всички средства. Не е достатъчно само да се унищожат евреите. Те трябва да бъдат заместени с чистокръвни германци. Поколение на господари.

— Много евреи ли си унищожил? Щайнбренер се засмя жлъчно.

— Ако можеше да видиш служебното ми досие, нямаше да задаваш такъв въпрос. Това, това се казваше работа! — той се наведе поверително към Гребер. — Поисках да ме преместят. Ще ме изпратят в някоя част на войските на СС. Там има повече неща за вършене, а и авансирането е по-бързо. Гледат на нещата в голям мащаб. Няма никаква нужда от тези абсурдни съдебни формалности. Вършат масови екзекуции. Онзи ден за един следобед ликвидирали триста предатели руснаци и поляци. По този повод шест души получили кръста за военна заслуга. А тук най-много да екзекутираме от време на време по някой мизерен бракониер — и никакъв орден, разбира се. От заминаването ти досега нямаше повече от половин дузина екзекуции. Частите за прочистване и СД имат със стотици и стотици. И авансирането върви успоредно, разбира се.

Погледът на Гребер блуждаеше в червения здрач на безкрайната руска степ. Няколко гарвани се виеха над тях като черни дрипи. Щайнбренер беше истинска рожба на партията. Напълно здрав, напълно трениран за всякакви физически упражнения, напълно лишен от собствени мисли, напълно безчовечен. Това беше един робот, за когото гимнастиката, поддържането на оръжието и убийството представляваха едно и също нещо.

— Ти ли изпрати съобщението на майката на Хиршланд?

— Кой ти каза?

— Зная, че си ти.

— Нищо не знаеш. Откъде ще го знаеш?

— Научих. Какъв хубав майтап си направил!

Щайнбренер избухна в смях. Той наистина не притежаваше никакво чувство за ирония. Красивото му лице сияеше от удоволствие.

— Нали е хубав майтап? Кой знае как е изглеждала старата като е чела съобщението! И без никакъв риск. Хиршланд няма да посмее да каже нищо, а и всъщност стават грешки, нали? На всекиго може да се случи.

Гребер го гледаше втренчено.

— Наистина имаш смелост — каза той.

— Смелост ли? Няма нужда от смелост за такива неща; от чувство за хумор — да.

— Не, това е наистина смелост. Който извърши подобно нещо, умира в кратък срок. Известно е на всички. Щайнбренер се разсмя силно.

— Каква глупост! Бабешки приказки.

— Не са никакви бабешки приказки. Който извърши това, подписва смъртната си присъда. Правило, което е било проверено не един път.

— Хайде, хайде — каза Щайнбренер, — ти сам не вярваш нито дума от това, което говориш.

— Напълно вярвам и ти би трябвало да направиш като мен. Това е старо германско поверие. Не бих желал да бъда на твое място.

— Ти си луд!

Щайнбренер стана. Вече не се смееше.

— Познавах двама, които бяха направили нещо подобно. Паднаха убити няколко дни по-късно. Трети един бе по-късметлия. Един куршум му откъсна тестикулите. Разбира се, той се отърва, но остана импотентен. Може и ти да се отървеш така евтино. Но в такъв случай вече не може да става и дума за две или три близначета. Вярно е обаче, че някой друг би могъл да ги направи на жена ти. Нали в края на краищата е важна чистотата на кръвта — личността на бащата не е от голямо значение.

Щайнбренер гледаше Гребер с ужас.

— Ти пък, какъв циничен и безчовечен можеш да бъдеш! Винаги ли си бил такъв? Всъщност всичко това са само глупости.

Той постоя още малко и се отдалечи с бавни крачки, като си подсвиркваше с уста. Гребер се излегна на една дъска. Фронтът боботеше. Гарваните продължаваха да хвърчат. Стори му се изведнъж като че ли никога не си е ходил в отпуска.

Той беше на пост от полунощ до два часа сутринта и обикаляше селото. Черният силует на развалините се издигаше във фойерверка на фронта. Небето трепваше, пламваше и угасваше при всеки залп на артилерията. Ботушите стенеха в рядката кал, като прокълнати души.

Мъката го налегна бързо, изненадващо и неусетно. Досега не бе мислил за нищо, тъй като прекара дните на пътуването си в състояние на вцепенение. Сега тя го проряза ненадейно и без всякакъв преход, сякаш го разкъсваше на парчета.

Той се спря и зачака. Стоеше, без да мърда. Чакаше острието на ножа да се забие по-дълбоко, да превърне мъката му в терзание, да й придаде известен образ, за да може и тя да се съсредоточи в него и с това да стане достъпна за разума и за утехата или поне възприемлива, като неизбежна фаталност.

Напразно чакаше. Не чувствуваше нищо друго, освен ясната мъка на загубеното — и то загубено завинаги. Не съществуваха никакви мостове. Притежавал бе всичко и всичко бе загубил. Ослуша се в себе си. Все пак някъде трябва да има още глас на надежда, някакво ехо от нея трябва все още да броди като дух. Не откри нищо. Нищо, освен празнота и безименна мъка.

„Още е много рано — помисли си той. — Надеждата ще се върне по-късно, когато мъката попремине.“ Търсеше я, заклеваше я да остане, не искаше тя да му се изскубне, искаше да я задържи, за да я използува тогава, когато мъката стане непоносима. „Тя ще се върне, трябва само да потърпя известно време“ — помисли си той. Произнасяше имена и се мъчеше да си ги представя. Потресеното лице на Елизабет изплува пред него неясно, като в мъгла — така, както го видя за последен път. Всички други образи, които тя бе имала, се сляха в едно и изгубиха очертанията си; само страдалческият остана ясен. Опита се да си представи градината и къщата на г-жа Вите. Успя донякъде, като му се струваше, че натиска клавишите на пиано, което не издава никакъв звук. „Какво е станало? — помисли си той. — Може би й се е случило нещо. Може би е в безсъзнание. Може би къщата се е срутила точно в този момент. Може би тя е мъртва?“

Той измъкна ботушите си от калта. Подгизналата земя изстена. Гребер усети, че го облива пот.

— Така ще се умориш — каза някой. Беше Зауер, пъхнал се в ъгъла на един разрушен обор.

— И после, чуваш се от един километър — продължи той. — Какво те е прихванало? Гимнастика ли правиш?

— Кажи ми, Зауер, ти женен ли си?

— Разбира се. Когато човек има стопанство, трябва да е женен. Без жена няма добро стопанство.

— Отдавна ли си женен?

— От петнадесет години. Защо питаш?

— Как се чувствува човек, когато е женен от толкова дълго време?

— Виж ти въпрос. Как искаш да се чувствува?

— Чувствуваш ли женитбата като котва, която те държи? Нещо, за което винаги мислиш и към което винаги искаш да се върнеш?

— Котва ли, какво е това котва? Разбира се, че мисля. Виж, тъкмо днес мислих целия ден. Време е за пролетната сеитба. Главата ми се замайва като си помисля.

— Не говоря за стопанството ти. Говоря за жена та.

— Че то е едно и също. Нали ти го казах. Без жена няма добро стопанство. Но каква полза има да мислиш? Никаква. Само грижи, и туй то. Отгоре на това и този Имерман, който по цял ден дрънка, че пленниците спели с всяка самотна жена — Зауер подсмръкна шумно. — Имам голямо двойно легло — прибави той непонятно защо.

— Имерман е само един бърборко.

— Той разправя, че когато една жена свикнела с мъж, не можела да изтърпи дълго и че веднага си търсела друг.

— Ах, мръсникът! — каза Гребер, почервенял от гняв. — Тази проклета дървена глава си мисли, че всички хора са еднакви. Това е най-голямата тъпота, която съм чувал.