Време да се живее и време да се мре

11

— Добре, другари, щом настоявате, признавам — каза Бьотхер. — Спах с кръчмарката. Как иначе можех да постъпя? Все нещо трябваше да направя. Защо ми е тази отпуска? Не искам да се върна обратно на фронта като теле.

Той бе седнал на един стол до леглото на Фелдман. В ръцете си държеше капак от войнишко канче, пълен с кафе, а краката си беше поставил в кофа със студена вода. След като бе счупил колелото си, от многото ходене краката му се бяха изприщили.

— А ти? — запита той Гребер. — Какво направи днес? Ходи ли някъде?

— Не.

— Не?

— Кърти — заяви Фелдман. — Днес до обед. Никаква глъчка не беше в състояние да го събуди. За първи път показа, че има ум в главата си.

Бьотхер извади краката си от водата и започна да си разглежда стъпалата. Бяха покрити с големи бели мехури.

— Погледнете! Виждате ме какъв голям и здрав мъж съм, но краката ми са чувствителни като на пеленаче. През целия ми живот е било така. Не стават твърди. Опитах всичко. И с тези крака трябва отново да тръгна да обикалям.

— Защо? Сега няма защо толкова да бързаш — каза Фелдман. — Нали имаш кръчмарката?

— Остави тая работа — кръчмарката! Тя няма нищо общо с жена ми. А освен това с нея преживях голямо разочарование.

— Като се върне човек от фронта, първият път винаги се разочарова. Не само с теб е така.

— Не искам да кажа това, приятелчета. Работата стана. Но не така, както трябва.

— Не можеш всичко да искаш наведнъж — каза Фелдман. — Жената — и тя трябва да ти свикне.

— Все още не ме разбираш. Тя беше прекрасна, но душевната част не излезе както трябва. Слушай как стана! И така, в леглото сме, работата е в ход и изведнъж в разгара на сражението аз се забравям и я наричам Алма. Тя обаче се казва Луиза. Алма е жена ми, нали разбираш?

— Разбирам.

— Беше цяла катастрофа, другари.

— Няма нищо да ти навреди — каза един от картоиграчите с груб глас, като се обърна към Бьотхер. — Това е заслужено наказание за изневярата ти, свиня със свиня! Надявам се, че те е изгонила с парцалите.

— Изневяра? — Бьотхер пусна краката си на земята, — Кой говори тук за изневяра?

— Ти! През цялото време! Или освен всичко друго си и идиот.

Картоиграчът, който каза тези думи, беше дребен човек, с яйцевидна глава.

Той гледаше Бьотхер с омраза, Бьотхер видимо беше твърде огорчен.

— Чували ли сте по-голяма глупост от това? — запита той и обходи с поглед останалите. — Между всички тук ти си единственият, който говори за изневяра. Каква нелепост! Щеше да бъде изневяра, глупак с глупак, ако жена ми беше тук и бях отишъл да спя с друга. Обаче тя не е тук. Там е работата! Как може това да е изневяра! Ако беше тук, нямаше да спя с кръчмарката!

— Не го слушай! — каза Фелдман. — Завижда ти. Какво стана, след като я нарече Луиза?

— Луиза? Не Луиза. Тя именно се казва Луиза. Нарекох я Алма.

— Добре де, Алма. А после?

— После ли? Няма да ми повярваш! Вместо да се разсмее или да се развика, тя какво мислиш направи? Започна да реве. Представи си, започна да лее сълзи като крокодил! А дебели жени не бива да плачат…

Ройтер се изкашля, затвори книгата си и загледа с интерес Бьотхер.

— Защо не?

— Не им прилича. Не отговаря на тяхната солидност. Дебелите жени трябва да се смеят.

— Щеше ли твоята Алма да се смее, ако я беше нарекъл Луиза? — запита с жлъч картоиграчът с яйцевидната глава.

— Ако моята Алма беше на нейно място — заяви Бьотхер спокойно и с голямо достойнство, — тогава най-напред щеше да ми захвърли в муцуната най-близко стоящата бутилка бира. След това — всичко, което не е заковано по стената или по пода, и най-сетне, като дойдеше на себе си, щеше така да ме нагласи, че само обувките ми щяха да останат здрави. Така щеше да стане, теле такова!

Човекът с яйцевидната глава замълча за момент. Гореописаната картина изглежда го беше разоръжила.

— И на такава жена изневеряваш! — каза той с пресипнал глас.

— Слушай, драги мой, съвсем не изневерявам! Ако тя беше тук, нямаше изобщо да погледна кръчмарката! Това не е измама. Чисто и просто нуждата го налага.

Ройтер се обърна към Гребер.

— А ти? Постигна ли нещо с бутилката „Арманяк“?

— Нищо.

— Нищо ли? — запита Фелдман. — И за това „нищо“ спиш като мъртвец днес до обед?

— Да. Дявол знае защо съм така уморен. Ако легна, веднага ще заспя. Като че ли цяла седмица не съм затварял очи.

— Тогава лягай и продължавай да спиш.

— Мъдър съвет — каза Ройтер. — Съвет на майстора по спане Фелдман.

— Фелдман е магаре — заяви човекът с яйцевидната глава, който тъкмо пасуваше. — Ще проспи цялата си отпуска. След това ще му се струва, че изобщо не е бил в отпуска. Можеше да бъде на фронта и да сънува, че е в отпуска.

— Иска ти се, драги мой. Но точно обратното е вярно — отвърна Фелдман. — Аз съм тук, и когато сънувам, сънувам, че съм на фронта.

— А къде си всъщност? — запита Ройтер.

— Как къде съм? Тук, къде иначе?

— Сигурен ли си?

Човекът с яйцевидната глава измърмори нещо ядосано.

— Точно това искам да кажа — заяви след това той. — Не е ли все едно къде се намира, щом постоянно кърти. Само че това говедо не разбира нищо.

— Не ми е все едно, когато се събудя, хитреци с хитреци — каза Фелдман ядосано и легна отново в леглото.

Ройтер се обърна отново към Гребер.

— А ти? Какво ще направиш днес за спасение на душата си?

— Кажи ми къде може да се отиде, ако искаш добре да се навечеряш.

— Сам ли?

— Не.

— Тогава иди в „Германия“. Това е единственото заведение. Само че е възможно да не те пуснат. В никакъв случай обаче не с твоята фронтова одежда. И хотелът, и ресторантът са запазени само за офицери. Но може би келнерът ще се трогне от тенекийките по гърдите ти.

Гребер погледна дрехите си. Униформата му беше покрита с кръпки и петна.

— Можеш ли да ми заемеш твоята униформа? — запита той.

— С удоволствие. Само че си с петнадесет кила по-лек от мен. С нея още на вратата ще те изхвърлят. Но ще ти намеря една подофицерска парадна униформа за твоя ръст. А също и панталони. Като облечеш шинела си отгоре, никой в казармата няма да те забележи. Защо впрочем си все още редник? Трябваше отдавна да бъдеш подофицер.

— Бяха ме произвели. Но веднъж натупах един лейтенант и ме разжалваха. Имах щастие, че не ме изпратиха в наказателна рота. Оттогава се свърши с повишението.

— Добре. Все пак имаш поне морално право да носиш подофицерска униформа. Когато заведеш дамата си в „Германия“, поръчай вино „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. С. от Мум. Това вино кара и мъртвите да възкръсват.

— Добре, точно това ми трябва.

Времето беше мъгливо. Гребер чакаше на моста, който прекрачваше реката. Черната вода, осеяна с овъглени греди и домакински отпадъци, играеше в краката му. Тъмният силует на училището се открояваше отсреща в бялата мъгла. Той се загледа за известно време нататък, прекоси моста и тръгна по една малка уличка, която водеше към училищния двор. Голямата желязна врата, мокра от влагата, беше широко отворена. Влезе вътре. Дворът пустееше. Нямаше никого, беше вече твърде късно. Той пресече двора и стигна до брега на реката. В мъглата дънерите на кестените изглеждаха като от въглен. Под дърветата стояха овлажнени някогашните пейки. Гребер си спомни, че често беше сядал тук. Нищо от това, за което на времето бе мечтал, не се бе осъществило. От училищната скамейка бе отишъл направо на война.

Той се загледа в реката. Водата бе довлякла до брега едно счупено легло. На него се намираха, като големи сюнгери, тежки, мокри възглавници. Полазиха го тръпки. Върна се назад и се спря пред училищната сграда. Опита входната врата. Беше отключена. Отвори и нерешително влезе вътре. Спря се в голямото преддверие и се огледа. Почувствува потискащата училищна миризма и забеляза полуосветената стълба и боядисаните в тъмно врати, които водеха към салона и учителската стая. Не изпитваше нищо особено. Нито пренебрежение, нито ирония дори. Сети се за Велман. „Човек не трябва да се обръща назад“ — бе казал Велман. Имаше право. Гребер не усещаше нищо друго освен пустота. Целият жизнен опит, който бе натрупал след училищните години, беше противоположен на това, което бе учил тук. Нищо не бе останало. Бе преживял пълен провал.

Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната — възпоминание за убитите през Първата световна война. На всички партийни конгреси я украсяваха с елхови клонки и дъбови листа и директорът Шимел държеше военнолюбиви речи за отмъщение, велика Германия и предстоящо възмездие. Шимел имаше голям отпуснат корем и постоянно се потеше. Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още.

В училищния двор той срещна разсилния.

— Търсите ли някого? — запита старият човек.

— Не, не търся никого.

Грабер се насочи към изхода. Но се сети нещо и се върна.

— Знаете ли къде живее Полман? — запита той. — Господин Полман, който беше тук учител?

— Господин Полман не е вече на служба.

— Зная. Къде живее? Разсилният се огледа.

— Няма кой да чуе — каза Гребер. — Къде живее?

— По-рано живееше на „Янплац“ 6. Дали още живее там, не зная. Да не би да сте били тук ученик?

— Да. Шимел все още директор ли е?

— Разбира се — отвърна разсилният учудено. — Разбира се, все още. Защо да не е вече?

— Да — каза Гребер. — Защо ли?

Тръгна си. След четвърт час забеляза, че не знае къде се намира. Мъглата бе станала по-гъста и в развалините той бе загубил посоката. А разрушенията изглеждаха навсякъде еднакви и улиците не можеха да се различат една от друга. Изпитваше особено чувство — като че ли се бе заблудил сам в себе си.

Мина известно време, докато намери пътя за „Хакенщрасе“. След това изведнъж се появи вятър и мъглата започна да се носи на вълни като безшумно тайнствено море.

Стигна до къщата на своите родители. Не намери никакво известие. Тъкмо се готвеше да си върви, когато чу странни звуци — като от струна на арфа. Озърна се. Докъдето му стигаше погледът улицата беше пуста. Звуците се появиха отново, сега по-остри и по-стенещи, като че ли някоя невидима сирена даваше тревожни сигнали в падналата над морето мъгла. Ето отново — по-ниско, след това по-високо, неравномерно и все пак на равни промеждутъци. Струваше му се, че иде някъде от въздуха, сякаш някое невидимо същество свиреше на арфа върху покривите. Наострил слух, Гребер се мъчеше да открие посоката на тайнствения напев. Тоновете се нижеха един след друг, като че ли бяха навсякъде, като че идеха отвсякъде, силни и властни — понякога откъслечни, понякога като неразбит акорд на безкрайна скръб.

„Пазачът от противовъздушната защита — помисли си той. — Лудият, кой друг?“ Той се отправи към къщата, от която бе останала само фасадата, и отвори бързо вратата. Някой, който седеше в едно кресло, скочи на крака. Гребер съзря, че това е зеленото кресло, което бе видял върху развалините на бащината си къща.

— Какво има? — запита пазачът уплашено и грубо. Гребер веднага забеляза, че той няма инструмент в ръцете си. Тоновете продължаваха да звучат.

— Какво е това? — запита той. — Откъде идва?

Пазачът приближи мокрото си лице до неговото.

— А, войникът! Защитникът на родината! Какво е това ли? Не чувате ли? Това е реквием за затрупаните! Изровете ги! Изровете ги! Спрете убийствата!

— Глупости.

Гребер вдигна очи към мъглата, която редееше. Забеляза нещо като черен кабел, който се люлееше от вятъра. При всяко негово поклащане тайнственият звук се носеше подобно на тон. Внезапно той се сети за пианото, което бе видял да виси с откъснат капак високо сред развалините. Кабелът биеше оголените струни.

— Пианото е! — каза той.

— Пианото е! — повтори пазачът след него, имитирайки го. — Какво ли разбирате от това вие, безмилостен убиецо? Това е камбана за умрелите. Вятърът я бие! Небето моли с нея за милост. Чуваш ли ти, стрелящ автомат — за милост, която не се среща вече на земята. Какво ли знаете вие за смъртта, вие специалистът в разрушенията? И как бихте могли да знаете? Тези, които я причиняват, не знаят нищо за нея.

Той се наведе и прошепна:

— Мъртвите са навсякъде. Те лежат под развалините със смачкани лица и скръстени ръце, но скоро ще възкръснат и ще ви прогонят.

Гребер се върна на улицата.

— Ще ви прогонят — повтаряше пазачът след него. — Ще поставят на подсъдимата скамейка всеки един от вас, за да бъде съден от мъртвите.

Гребер не го виждаше повече в тъмнината. Чуваше само идващия от раздраната мъгла прегракнал глас.

— Защото злото, което причинявате на последния от моите братя, го правите на самия мен, казва Всевишният…

Гребер продължи нататък.

— Върви по дяволите! — измърмори той. — Върви по дяволите и се зарови сам под развалините, на които си клекнал като гарван! — Ускори крачките си. „Мъртви — каза си той с огорчение. — Мъртви, мъртви! Омръзнаха ми. Не съм се върнал за тях, а за да видя дали е останала брънка живот в тази пустиня.“

Той позвъни. Вратата се отвори веднага, като че ли някой стоеше зад нея.

— А, вие ли сте? — възкликна изненадано госпожа Лизер.

— Да, аз — отвърна Гребер. Той бе очаквал да види Елизабет. Младата девойка се появи незабавно. Този път госпожа Лизер се прибра в стаята, без да каже нито дума повече.

— Влез, Ернст — каза Елизабет. — Ей сега ще бъда готова.

Той я последва.

— Това най-хубавата ти рокля ли е? — я запита той, като посочи с очи черния пуловер и черната пола, с които беше предишната вечер. — Забрави ли, че ще излезем тази вечер?

— Наистина ли имаше такива намерения?

— Разбира се. Я ме погледни. Аз съм с парадната униформа на един подофицер. Един другар ми я намери. Станах мошеник само за да мога да ида с теб в Хотел „Германия“, а не зная още дали там не пускат само от лейтенант нагоре. Вероятно това ще зависи от теб. Нямаш ли друга рокля?

— Да. Но…

Гребер забеляза водката на Биндинг на масата.

— Зная какво мислиш — каза той. — Забрави го. Забрави и госпожа Лизер, и съседите. Никому не вредиш, това е единственото, което сега има значение. А ти трябва да излезеш, защото иначе ще полудееш. Вземи, пийни глътка водка.

Той напълни една чаша и й я подаде. Тя я изпи до дъно.

— Добре — каза тя. — Ще се приготвя набързо. Бях почти готова, но не знаех дали не си забравил. Сега излез от стаята, докато се преоблека. Не бих искала госпожа Лизер да ме обвини в проституция.

— Този път няма да уцели. С войници подобно нещо се счита за патриотизъм. Въпреки това аз ще те чакам вън. На улицата, не в преддверието.

Той започна да се разхожда по улицата. Мъглата беше намаляла, но между голите стени на къщите димеше като в пералня. Един прозорец шумно се отвори. В рамката от светлина се появи Елизабет с голи рамене и две рокли в ръце. Едната златисто-кафява, а другата — тъмна, с неопределен цвят. Те се вееха като знамена на вятъра.

— Коя? — запита тя.

Той показа златистата. Тя кимна с глава и затвори прозореца. Той се огледа. Никой не бе забелязал нарушението на противовъздушните разпореждания.

Гребер продължи да ходи напред-назад. Нощта бе станала по-плътна. Дневната умора, особеното му настроение тази вечер и решението да обърне гръб на миналото се бяха превърнали в лека възбуда и неспокойно очакване.

Елизабет се показа на вратата. Тя се приближи бързо, гъвкава и стройна. Изглеждаше по-висока в дългата златиста рокля, върху която блещукаше слабата светлина. Лицето й също беше променено. Като че ли бе по-тясно и главата изглеждаше по-малка. Трябваше да мине един миг, за да може Гребер да открие, че това е така, защото бе облечена в рокля, която не й закриваше врата.

— Видя ли те госпожа Лизер?

— Да. Глътна си езика. Тя би искала винаги да ме вижда облечена в кълчища и с пепел на главата, като тези, които изкупуват греховете си. За момент почувствувах съжаление към нея.

— Съжаляват се винаги тези, които не заслужават.

— Не беше само съжаление. И страх. Мислиш ли…

— Не — отвърна Гребер. — Нищо не мисля. А и тази вечер искам да не мисля за нищо. Достатъчно мислихме и се страхувахме досега. Нека опитаме дали чисто и просто не можем малко да се порадваме.

Хотел „Германия“ се намираше между две разрушени здания, като богата дама между обеднели роднини. От двете страни на хотела развалините бяха грижливо прибрани на купчина. Поради това разрушените сгради нямаха страшния изглед на място, където е бродила смъртта. Те не дразнеха окото.

Портиерът погледна с пренебрежителен поглед униформата на Гребер.

— Къде е ресторантът? — запита Гребер с остър глас, преди той да успее да каже нещо.

— В дъното, вдясно от салона, господине. Попитайте моля за оберкелнера Фриц.

Те пресякоха салона. Един майор и двама капитани минаха покрай тях. Гребер отдаде чест.

— Тук изглежда гъмжи от генерали — каза той. — На горния етаж се намират канцелариите на няколко военни комисии.

Елизабет се спря.

— Неразумно е това, което правиш. А ако забележат, че не си подофицер?

— Какво искаш да забележат? Не е толкова мъчно човек да се държи като подофицер. Аз бях някога такъв.

Дрънкайки шпорите си, се показа един полковник с някаква ниска слаба жена. Той отмина, без да погледне Гребер.

— Какво ще стане, ако те открият? — запита Елизабет.

— Нищо особено.

— Могат ли да те разстрелят? Гребер се засмя.

— Мисля, че няма да го направят, Елизабет. Прекалено сме им необходими на фронта.

— Тогава какво може да ти се случи?

— Твърде малко. Може би няколко седмици арест. Няколко седмици почивка. Все едно отпуска. Не могат да сторят нищо на човек, който и без това е осъден след две седмици да се връща на фронта.

От коридора вдясно се появи оберкелнерът Фриц. Гребер му бутна в ръката една банкнота. Фриц я прибра бързо, не им създаде никакви спънки.

— В ресторанта, за вечеря, разбира се — заяви той и с достойнство тръгна пред тях.

Настани ги на маса, скрита зад една колона, и се оттегли с отмерени крачки. Гребер се огледа.

— Точно това, което исках. Трябва ми малко време, за да свикна, а ти? — Той погледна Елизабет. — Ти навярно не — каза той с изненада. — Изглеждаш като постоянен клиент.

Появи се един дребен стар келнер, който имаше вид на марабу. Той донесе листа за ядене. Гребер го взе, сложи в него една банкнота и го върна обратно на келнера-марабу.

— Бихме искали нещо извън листа. Какво имате?

Марабуто го погледна бездушно.

— Нямаме нищо, което да не е в листа.

— Добре тогава. Донесете ми засега една бутилка „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. Х. от Мум. Да не е много изстудено.

Погледът на келнера се оживи.

— Разбрано, господине — каза той с внезапно уважение. След това се наведе напред. — Случайно имаме малко камбали от Остенде. Съвсем пресни. Към това може би една белгийска салата и няколко картофа с магданоз.

— Добре, а какво имате за ордьовър? Разбира се, не черен хайвер за виното.

Марабуто се оживи още повече.

— Разбира се, не. Но имаме още малко Страсбургски гъши дроб.

Гребер кимна с глава.

— А след това ви препоръчвам парче холандско сирене. Ще почувствувате целия букет на виното.

— Отлично.

Марабуто изчезна видимо възбуден. В първия момент той сигурно бе взел Гребер за войник, който случайно е попаднал тук. Сега виждаше в него познавач, който случайно е станал войник.

Елизабет слушаше учудена разговора.

— Ернст — каза тя, — откъде знаеш всичко това?

— От моя другар Ройтер. Тази сутрин нямах никаква представа. Той е толкова голям познавач, че с това си е докарал подагра. Тя обаче сега го спасява от фронта. Грехът винаги е възнаграден.

— А триковете, бакшишите и листа за ядене?

— Всичко е от Ройтер. Той е тук като у дома си. Научи ме също и на непринудено светско държане към келнерите.

Елизабет изведнъж започна да се смее — топъл, сърдечен, нежен смях.

— Никога не съм те виждала такъв — каза тя.

— И аз теб никога такава, каквато си сега. — Той я погледна. Никога по-рано не бе я гледал така.

Когато се смееше, тя се променяше напълно. Все едно, че внезапно се отваряха всички прозорци на една тъмна къща.

— Роклята ти е много хубава — каза той малко срамежливо.

— Тази рокля е на майка ми. Снощи я поправих и нагодих за себе си. — Тя се засмя. — Не бях съвсем неподготвена, както изглеждах, когато дойде.

— Нима можеш да шиеш? Не ти личи.

— Преди не можех, но се научих. Сега всеки ден по осем часа шия войнишки шинели.

— Наистина ли? Да не си граждански мобилизирана?

— Да. Аз самата поисках. Мисля, че с това ще помогна на баща си.

Гребер поклати глава, като я гледаше.

— Не ти отива. Така, както и името ти. Кой го е избрал?

— Майка ми. Тя произхожда от Южна Австралия. Имаше вид на италианка и се надяваше, че ще стана руса със сини очи и затова трябва да се казвам Елизабет. Въпреки разочарованието си, тя ми даде това име.

Марабуто се появи с бутилката вино в ръка. Той я държеше като скъпоценност и напълни внимателно чашите.

— Донесох ви съвсем тънки, обикновени кристални чаши. Така цветът се вижда най-добре. Или бихте искали римски чаши?

— Не. Тънки, прозрачни чаши.

Марабуто кимна и отхлупи един сребърен поднос. Розови парчета гъши дроб и черни гъби бяха наредени във венец върху треперещо желе.

— Съвсем пресни, от Елзас — заяви той с гордост. Елизабет се засмя.

— Какъв лукс!

— Лукс! Да! — Гребер вдигна чашата си. — Лукс! — повтори той. — Подходяща дума. Да пием за него, Елизабет. Две години подред съм ял от тенекиено канче и никога не съм бил сигурен, че ще завърша обеда или вечерята си. Това, което ни предлагат тук, не е само лукс, но много повече. То е и мир, и сигурност, и радост, и тържественост — всичко, което липсва на фронта.

Той отпи от виното, почувствува вкуса му и погледна Елизабет. Тя беше част от блаженството, което го обземаше, част от неочаквано съществувание, от това, което внезапно надхвърля границите на полезното, което съставлява полета на младостта, част от игра на обстоятелства в живота и от неговите мечти.

След години, прекарани лице с лице със смъртта, виното не беше само вино, сребърните прибори не бяха обикновени сребърни прибори, музиката, която долиташе отнякъде в залата, не беше банална музика и Елизабет също така не беше обикновената Елизабет. Всички те бяха символ на онзи друг живот, на живота без убийства и разрушения, на живота заради самия живот, който се беше превърнал почти в мит и в безнадежден сън.

— Понякога човек забравя, че изобщо живее — каза той.

Елизабет се засмя отново.

— А аз винаги зная, че живея. Но никога не съм имала особена полза от това. Келнерът се приближи.

— Как ви харесва виното, уважаеми господине?

— Трябва да е много хубаво. Иначе не биха ми дошли внезапно в ума неща, за които отдавна не се бях сещал.

— Това е от слънцето, господине. От есенното слънце, под чиито лъчи е узряло гроздето. Сега виното ги връща. В Рейнската област такова вино се нарича дарохранителница.

— Дарохранителница?

— Да. То е като злато и изпуска лъчи на всички страни.

— Това е вярно.

— Чувствува се още при първата чаша, нали? Концентрирано слънце.

— Дори още при първата глътка. То не отива в стомаха. Качва се веднага зад очите и променя света.

— Разбирате от вино, господине! — келнерът се наведе поверително към Гребер. — Там на масата вдясно пият същото вино. Но го наливат в гърлата си като вода. Трябваше да пият „Либфрауенмилх“.

Той се отстрани, хвърляйки пълен с презрение поглед към съседната маса.

— Изглежда, че днес е добър ден за мошениците, Елизабет — каза Гребер. — Как чувствуваш виното? Като Дарохранителница ли?

Тя се отпусна на облегалката на стола.

— Чувствувам се като някой, който е избягал от затвора. И като някой, който ще бъде отново затворен заради измама.

Той се засмя.

— Такива сме ние. Страхуваме се от собствените си чувства. А когато ги почувствуваме, веднага мислим, че сме измамници.

Келнерът донесе рибата и салатата. Гребер го наблюдаваше как сервира. Чувствуваше се безгрижен, като човек, който е посмял да стъпи върху тънък лед и след това, за своя изненада, вижда, че ледът издържа. Той знаеше, че няма да е за дълго, но за момента ледът беше здрав. Това беше достатъчно.

— Предимството на човек, който дълго време е тънел в калта — каза той, — е, че за него всичко е така ново и възбуждащо, като че ли го преживява за първи път. Всичко — дори една чаша или една бяла покривка.

Келнерът напълни чашите. Грижеше се за тях като майка.

— Обикновено за рибата се сервира мозелско вино. — заяви той. — Обаче камбалата е съвсем друго нещо. Има вкус на бяло пилешко месо. За нея най-подходящо е рейнско вино или не сте на това мнение?

— Не, напротив.

Келнерът кимна с глава и изчезна.

— Ернст — каза Елизабет. — Ще можем ли всъщност да платим всичко това? Сигурно е страшно скъпо.

— Ще можем. Нося в себе си парите за две години война. И не са ми необходими за дълго време. — Гребер се засмя. — Само за един твърде кратък живот. От две седмици. За толкова ще стигнат.

Те застанаха пред пътната врата. Вятърът бе утихнал и отново бе паднала мъгла.

— Кога трябва да се връщаш? — запита Елизабет. — След две седмици ли?

— Горе-долу.

— Не е далеч.

— Не е далеч и все пак има немалко време. Всеки момент носи нови неща. Животът по време на война е различен от мирния живот. Сигурно и ти знаеш това, тук все едно е фронт — така, както и там.

— Не е все едно.

— Все едно е. А тази вечер беше моят първи ден, прекаран действително в отпуска. Бог да благослови и келнера, и Ройтер, и твоята златиста рокля, и виното.

— И нас самите — каза Елизабет. — Имаме нужда.

Тя стоеше пред него. Вечерната светлина играеше в косите й. Блещукаше по роклята й. Мъглата правеше лицето й като покрит с роса плод. Неусетно и за двамата бе станало трудно да се разделят, да скъсат нишката от нежност, лекота, тишина и възбуда, която ги бе оплела неочаквано тази вечер. Колко трудно му бе да се върне сред миризмата и мръсните вицове на казармата, лишен от утехата на очакването и потиснат от размисъла върху бъдещето.

Остър глас проряза тишината.

— Нямате ли очи на главата, вие там, подофицерът?

Пред тях се изправи един нисък тлъст майор с бели като четка мустаци. Вероятно се бе приближил на гумените си подметки, без да го усетят. Гребер веднага разбра, че това е офицер от запаса, изваден отново от нафталина, който сега важничеше с майорската си униформа. Той с удоволствие би сграбчил старика и би го разтърсил добре, но не искаше да рискува. Постъпи така, както постъпва войник с опит — не каза нищо и застана мирно. Майорът го освети с джобно фенерче. Без да знае точно защо, Гребер се почувствува особено засегнат от това.

— Парадна униформа! — излая старикът. — Трябва да имате някое топло местенце, за да можете да си позволите този лукс. Войник от вътрешността с парадна униформа! И това доживяхме. Защо не сте на фронта?

Гребер не отговори нищо. Бе забравил да снеме ордените от старата си куртка и да ги закачи на взетата в заем униформа.

— Знаете само да се натискате по кьошетата. За друга работа не ви бива, а? — продължаваше да лае майорът.

Изведнъж Елизабет се раздвижи. Снопът светлина освети лицето й. Тя погледна стария и тръгна към него. Майорът се изкашля, хвърли още един поглед накриво и продължи пътя си.

— Чашата тъкмо щеше да прелее — каза тя. Гребер вдигна рамене.

— С тези стари козли нищо не може да се направи. Обикалят улиците и чакат козируване. Това е смисълът на живота им. И за да се създаде такъв тип като този, природата е работила няколко милиона години!

Елизабет се засмя.

— Защо не си на фронта? Гребер се захили.

— Това ми дойде от мошеничеството с парадната униформа. Утре ще се облека цивилен. Зная къде ще намеря костюм. Дойде ми до гуша от отдаване чест. Тогава ще можем спокойно да седим в „Германия“.

— Пак ли искаш да идем там?

— Да, Елизабет. Това са нещата, за които човек после ще си спомня на фронта. Не за ежедневието. Ще дойда да те взема в осем часа. А сега ще си вървя. Иначе старият глупак ще се върне обратно и ще ми поиска военната книжка. Лека нощ.

Той я притегли до себе си. Тя се отпусна. Почувствува я в ръцете си и сякаш всичко наоколо се разтопи, той я искаше и не искаше нищо друго освен нея, държеше я здраво в ръцете си и я целуваше. Имаше дивото желание да не я пуска. И все пак я пусна.

Върна се отново на „Хакенщрасе“. Спря се пред къщата на родителите си. Лъчите на луната проникваха през мъглата. Той се наведе, след това дръпна трескаво поставената между двата камъка бележка. На единия й ъгъл бе написано нещо с дебел молив. Той извади фенерчето си. „Явете се в Главната поща, гише N15“ — прочете той.

Погледна неволно часовника си. Беше вече твърде късно, пощата бе затворена нощем и преди осем часа сутринта не можеше нищо да научи. Но утре най-сетне ще знае вече нещо. Той сгъна бележката и я сложи в джоба си. След това се отправи през замрелия град към казармата. Чувствуваше се толкова леко, като че ли се движеше в безтегловност, обгърнат от безвъздушно пространство, от което не му се искаше да излезе.