Време да се живее и време да се мре

20

Група хора вече чакаха под свода на галерията на черквата „Света Катерина“. Почти всички бяха насядали върху куфари и кошници или бяха заобиколени от денкове и пакети. Повечето бяха жени и деца. Гребер също се нареди до тях с денка и куфарите. До него седеше стара жена с продълговато конско лице.

— Дано не ни евакуират като бежанци! — каза тя. — Каквото чувам да разправят за тях, не е никак весело! Бараки, много малко храна и проклети и жадни за печалба селяни.

— На мен ми е все едно! — отговори едно високо, мършаво момиче. — Искам да се махна оттук. Предпочитам всичко друго пред смъртта. Загубихме всичко. Трябва да се погрижат за нас.

— Преди няколко дни видях цял ешелон бежанци от Рейнска област. Да бяхте само ги видели как изглеждат! Караха ги към Мекленбург.

— Мекленбург ли? Там има богати селяни.

— Богати? Селяните? — Старата жена с конското лице се засмя злобно. — Карат ви да работите, докато ви се смъкне кожата от гърба. И срещу това ви дават толкова, колкото едва да не умрете от глад. Фюрерът би трябвало да знае това!

Гребер погледна старата жена и мършавото момиче. Зад тях между римските колони блестеше в първата си зеленина градината на църквата. Нарциси бяха нацъфтели в краката на статуите, изобразяващи пътя към Голгота. Един дрозд кацна на рамото на прегърбения под бичовете Христос и зачурулика.

— Трябва да ни подслонят безплатно — заяви мършавото момиче. — При тези, които имат достатъчно, Ние сме жертви на войната.

Клисарят се появи. Той беше слаб, с дълъг червен нос и ниски рамене. Гребер мъчно можеше да си представи, че този човек е имал смелостта да крие хора, търсени от гестапо.

Клисарят пусна всички да влязат. Той раздаде на всекиго по едно номерирано картонче и постави на всеки пакет по един етикет със същия номер.

— Да не се приберете много късно тази вечер — каза той на Гребер. — Няма достатъчно място в черквата.

— Няма достатъчно място ли?

Черквата „Света Катерина“ беше много обширна.

— Не. Средната част на черквата не се използува за подслон. Само подземието и страничните крила.

— Къде спят тези, които много закъснеят?

— В галериите, които още не са засегнати. Някои се настаняват даже в градината.

— А подземието под черквата сигурно ли е срещу бомбите?

Клисарят погледна Гребер с благ поглед.

— Когато черквата е била сътворена, не са мислили още за такива неща. Това е било по времето на мрачното средновековие.

Лицето с червения нос беше лишено от всякакво изражение. По него не се четеше ни най-малък признак на ирония. „Много далеч отидохме в изкуството да се преструваме — помисли си Гребер. — Почти всеки един от нас се е превърнал в истински майстор.“

Той прекоси градината и галерията. Черквата беше пострадала много, една от кулите беше срутена и дневната светлина проникваше неумолимо в нея. Слънцето пръскаше широки светли ивици в полумрака. Част от стъклата на прозорците бяха също изпочупени. Врабчета се бореха между разноцветните парчета стъкло. Духовната семинария в съседство представляваше само куп развалини. Съвсем близо до нея се намираше подземието-скривалище. Гребер влезе в него. То представляваше бивша изба за вино, която някога е принадлежала на черквата. Поставките за бъчви още стояха по местата си. Въздухът беше влажен, студен и тежък. Изглежда, че миризмата на вино, напластявана тук от векове, беше надделяла над атмосферата на страх от нощните бомбардировки. В дъното на скривалището Гребер забеляза няколко тежки железни халки, зациментирани в каменния зид. Той си спомни тогава, че подземието е служило като помещение за мъчения на вещици и еретици, преди да стане изба за вино. Окачвали нещастниците за ръцете, поставяли на краката им железни тежести и след това ги горели с нажежено желязо, докато направят признания. После ги екзекутирали в името на Бога и на християнското милосърдие. „Няма нещо много променено — помисли си той. — Нацистките палачи в концентрационните лагери имат прекрасни предшественици. А синът на дърводелеца от Назарет има наистина странни последователи.“

Гребер тръгна по „Адлерщрасе“. Беше шест часа вечерта. Целия ден беше търсил стая, без нищо да намери. Уморен, най-после той реши да изостави скитането.

Кварталът беше напълно опустошен. Развалините следваха една след друга. Той вървеше със свито сърце. Изведнъж видя нещо, на което в първия момент не можа да повярва. Сред разрушенията се издигаше малка двуетажна къща. Тя беше стара и малко наклонена, но напълно невредима. Градина с дървета и храсти я заобикаляше. Всичко там беше светло. Люлякови храсти се навеждаха над оградата, от която не липсваше нито една дъсчица. Двадесет крачки по-далеч от двете страни на улицата започваше отново дивият пейзаж, сякаш снет от луната. Но тази стара малка къщичка със своята градинка беше пощадена благодарение на чудесата, които понякога придружават масовите разрушения. Над вратата висеше надписът: „Страноприемница и ресторант Вите.“

Вратата на градината беше отворена. Гребер влезе вътре. Дори не се и учуди, че нито един прозорец на къщата не беше счупен. Почти очакваше да бъде така. Чудото не е никога много далеч от отчаянието. Едно кафяво ловджийско куче с бели петна спеше близо до вратата. Тук-там на туфи цъфтяха нарциси, виолетки и лалета. Имаше чувството, че някога е виждал всичко това, но не можеше да си спомни кога, като че ли е било много отдавна. Или може би беше само сънувал. Той прекрачи прага.

Кръчмата беше празна. Само няколко чаши бяха наредени по полиците, нито една бутилка. Бирената канелка блестеше от чистота, обаче мивката отдолу беше суха. Три маси, заобиколени от няколко стола, бяха бутнати до стената. Една картина висеше в средата на стаята. Тиролски пейзаж: девойка свири на цитра, а над нея стои наведен ловец. Нямаше никакъв портрет на Хитлер, Гребер не очакваше и да има.

Влезе някаква възрастна жена. Носеше синя избеляла престилка с навити ръкави. Тя не каза: „Хайл Хитлер“. Каза: „Добър вечер“ — и наистина в този поздрав се съдържаше нещо от вечерта. След един изпълнен с добра работа ден, поздравът й беше действително пожелание за добра вечер. „Колко е естествено и същевременно необикновено всичко това!“ — помисли си Гребер. Той смяташе само да пие нещо. Прахът от развалините го беше накарал да ожаднее, но сега изведнъж му се стори от голямо значение да прекара вечерта тук с Елизабет. Чувствуваше, че ще бъде хубава вечер, прекарана извън тъмните кръгове, които заобикаляха вълшебната градина и се простираха чак до хоризонта.

— Може ли да се вечеря у вас? — запита той. Жената го погледна с учудване.

— Имам купони — прибави той бързо. — Би било хубаво да се вечеря тук. Може би дори в градината. Това е един от последните ни дни преди да замина. За жена ми и за мен. Ще ви дам купоните и за двамата. Ако желаете мога да ви заплатя с консерви.

— Нямаме нищо друго освен супа от леща. От дълго време вече не сервираме нищо за ядене.

— Но това е чудесно! Супа от леща! Да знаете колко отдавна не съм ял!

Жената се усмихна. Спокойна усмивка, която сякаш се появи от далечното минало.

— Ако ви харесва, можете да дойдете. Ако желаете, може и да седнете в градината. Или пък тук, ако е хладно.

— Предпочитам в градината. Ще бъде достатъчно светло. Може ли да дойдем в осем часа?

— За супата от леща няма никакво значение. Елате, когато обичате.

На прага на къщата на родителите му беше оставено едно писмо от майка му. Писмото се връщаше от фронта. Той разкъса плика. Писмото беше кратко. Майка му пишеше, че тя и баща му напускат града на другия ден с група бежанци. Не знае къде отиват. Да не се безпокои. Касае се до обикновена предпазна мярка.

Той потърси датата на изпращането. Писмото беше писано една седмица преди пристигането му. Не съдържаше никакъв намек за бомбардировките. Майка му беше предпазлива. Страхуваше се от цензурата. Много вероятно беше къщата да е била разрушена в навечерието на заминаването им. Щом ги евакуират, сигурно са били вече пострадали.

Той сгъна бавно писмото и го пъхна в джоба си. И така, значи родителите му са живи! Беше толкова сигурен в това, колкото човек можеше да бъде сигурен в нещо в тези времена. Огледа се наоколо. Сивият воал, през който виждаше всички неща откакто се беше върнал, се смъкна от него. И „Хакенщрасе“ му се стори изведнъж като всяка друга бомбардирана улица. Ужасът и мъката, които засенчваха къщата номер осемнадесет, внезапно се бяха разпръснали. Сега там, както навсякъде, имаше само тухли и развалини. Той пое дълбоко въздух. Не чувствуваше никаква радост, а само дълбоко облекчение. Една огромна тежест, която го потискаше от две седмици насам, се смъкна ненадейно от плещите му. Не помисли нито за миг, че няма да види родителите си преди да замине. Продължителната несигурност беше погребала отдавна тази надежда. Достатъчно беше да знае, че те са живи. Те са живи, чувствуваше, че и той самият може да си позволи да живее пълноценно.

Улицата бе понесла нови удари от последната бомбардировка. Къщата със запазената фасада този път беше напълно разрушена. Покритата с разни съобщения врата се намираше на няколко метра по-далеч, притисната между две срутени стени. Гребер тъкмо се питаше какво се е случило с лудия квартален отговорник от противовъздушната защита, когато го видя да пресича улицата право срещу него.

— Виж ти, войникът! — каза кварталният отговорник. — Още ли сте тук?

— Да. И вие също, както виждам.

— Намерихте ли си писмото?

— Да.

— Пристигна вчера следобед. Може ли вече да зачеркнем името ви от вратата? Липсва ни място. Има пет съобщения, които чакат!

— Не още — каза Гребер. — След няколко дни.

— Време е вече! — каза кварталният отговорник така рязко и строго, сякаш беше учител, който говори на непослушно дете. — Търпението ни спрямо вас има граници.

— Вие ли сте редакторът на този вестник?

— Един квартален отговорник е всичко. Той бди за реда. Има една вдовица, на която изчезнаха трите деца при последното нападение. Нуждаем се от вашето място за нейното съобщение.

— Добре. Вземете го. И без това аз ще получавам писмата си ей там, при разрушената къща.

Кварталният отговорник свали от вратата съобщението на Гребер и му го подаде. Гребер се канеше да го скъса, когато кварталният отговорник го хвана за ръката.

— Да не сте луд, войниче? Такива неща не се късат! Ще си скъсате късмета. Това, което ви е спасило веднъж, ще ви спаси и друг път. Пазете листчето си! Наистина сте голям новак!

— Да — каза Гребер като сложи хартията в джоба си. — И бих искал да си остана такъв колкото може по-дълго. Вие къде живеете сега?

— Наложи се да се преместя. Намерих удобна дупка в една изба. Под наем съм при семейство плъхове. Много е приятно.

Гребер го изгледа. Изпитото му лице беше без изражение.

— Смятам да основа една организация — заяви той. — За хората, които имат роднини, затрупани под развалините. Трябва да се съюзим, иначе градът никога нищо няма да направи за нас. Ще предявим искане например местата, където са затрупани труповете, да бъдат осветени от свещеник и да бъдат почитани наравно с гробищата. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Добре. Има хора, които смятат това за глупаво. Сега вие вече няма да станете член на организацията, Получихте най-после вашето проклето писмо!

Внезапно напрегнатото лице се сгърчи. Неизразима мъка и гняв се изписаха по него. Нещастникът се обърна с рязко движение и пресече отново улицата с бързи крачки.

Гребер го изпрати за момент с поглед. После си тръгна. Реши да не казва на Елизабет, че родителите му са още живи.

Тя излезе сама от фабриката и пресече площада. Изглеждаше съвсем малка и самотна. Здрачевината правеше площада да изглежда по-голям от обикновено, а ниските сгради зад него — по-голи и по-безутешни.

— Имам отпуска — каза тя задъхана. — Пак ми дадоха.

— Колко?

— Три дни. Последните три дни. Тя замълча. Очите й се измениха. Изведнъж се напълниха със сълзи.

— Обясних им защо — каза тя. — Те веднага ми дадоха трите дни. Може би ще трябва после да ги наваксам, но това няма значение. Тогава всичко ще ми е безразлично. Ще бъде дори по-добре да имам много работа.

Гребер също не отговори. С нова сила в него изпъкна съзнанието, че те трябва да се разделят. Разбира се, той знаеше това през цялото време, както и много други неща, без обаче действително да си дава точна сметка и да го почувствува напълно. Междувременно много неща се бяха случили. Но сега краят беше тук — самотен, неизменим и пълен с хладен ужас. Той разпръскваше около тях бледа, призрачна, пронизваща светлина, която като рентгенови лъчи преминаваше през цялата прелест и вълшебство на живота им, за да разкрие безсмислената необходимост от тяхната раздяла.

Те се спогледаха. Чувствата им бяха едни и същи. Стояха на празния площад и се гледаха, и всеки един от тях знаеше колко страда другият. Струваше им се, че залитат в някаква буря, а всъщност стояха неподвижни. Отчаянието, което и двамата всякога бяха отбягвали, ги обхвана отново и те се виждаха вече разделени и самотни. Гребер си представяше Елизабет съвсем сама във фабриката, в скривалището или в стаята, очаквайки го без голяма надежда, а тя го виждаше как се връща към опасността, и то за една кауза, в която той вече не вярваше. Отчаянието ги раздрусваше. Едновременно като порой ги понесе гибелна нежност. Но те не искаха да й се отдадат, защото чувствуваха, че ще ги разкъса, ако не се съпротивляват. И все пак не можеха нищо да направят. Трябваше да чакат, докато премине пороят.

Като че ли измина безкрайно дълго време преди Гребер да може да проговори. Той видя, че сълзите бяха изчезнали от очите на Елизабет. Тя не ги беше избърсала, те сякаш се бяха излели вътре в нея.

— И така, ще можем да бъдем заедно още няколко цели дни — каза той.

Тя се усмихна с усилие.

— Да, от утре вечер.

— Добре. Сякаш отпуската ми е внезапно продължена с още няколко седмици, понеже мислехме, че разполагаме само с вечерите.

— Да.

Продължиха нататък. Ален блясък от залязващото слънце изпълваше като забравено перде зеещия прозорец на една полусрутена къща.

— Къде отиваме? — запита Елизабет. — И къде ще спим?

— Ще спим в галерията на черквата. Или в градината, ако е достатъчно топло, А сега да вървим да ядем супа от леща.

Ресторантът „Вите“ изникна всред развалините. Без да иска, Гребер се учуди, че го намира още там. Той изглеждаше нереален, като мираж. Бутнаха вратата на градината.

— Как ти се вижда? — попита той.

— Изглежда като късче мир, забравено от войната — каза тя.

— Да. И такова ще си остане цялата вечер.

Приятна миризма на мокра пръст лъхаше от земята. Изглежда, че току-що бяха полели цветята. Кучето се скиташе около къщата. Като ги видя, то замаха леко опашка. Изглежда, че беше яло.

Г-жа Вите ги посрещна. Беше препасала бяла престилка.

— Искате ли да седнете в градината? — запита тя.

— Да — каза Елизабет, — но бих желала да се поизмия преди това, ако е възможно.

— Разбира се.

Г-жа Вите заведе Елизабет вътре в къщата. Качиха се на първия етаж. Гребер мина през кухнята и влезе в градината. Една маса, постлана с покривка на червени и бели квадрати, и два стола бяха приготвени. На масата имаше чаши, чинии и кана с вода. Той изпи чаша вода на един дъх. Водата беше студена и му се стори по-вкусна и от вино. Градината беше по-голяма отколкото изглеждаше от улицата. В средата люлякови храсти и няколко стари дървета с млади листа заобикаляха полянка с прясно окосена зелена трева.

Елизабет се върна.

— Как откри това място? — запита го тя.

— Случайно. Как иначе би могло да се намери подобно нещо?

Те се разходиха по тревата и опипаха пъпките на храстите.

— Люлякът е вече съвсем напъпил — каза Елизабет. — Пъпките са още зелени и лепкави, но скоро ще цъфнат.

— Да — каза Гребер. — Скоро ще цъфнат. След няколко седмици.

Тя се приближи до него. От нея се носеше благоухание на сапун, чиста вода и младост.

— Колко е хубаво тук! И някак си особено — имам чувството, като че ли някога вече съм идвала…

— И аз изпитах същото чувство днес следобед.

— Сякаш всичко това се е случвало в миналото. Ти и аз в тази градина тук — и ми се струва също, че е необходимо нещо съвсем малко, някаква минимална подробност, за да си спомня всичко. — Тя сложи глава на рамото му. — Но това съвсем малко нещо няма никога да се върне, този секретен ключ на миналото винаги ще ни липсва. Тази сцена може би се е намирала постоянно в нас. Може би тя ще продължи да ни преследва и занапред…

Г-жа Вите пристигна с един супник.

— Ще ви дам веднага купони — каза Гребер. — Нямаме много, всичко изгоря при последната бомбардировка. Тези, които ни остават обаче, сигурно ще стигнат.

— Няма да ги взема всичките — каза г-жа Вите. — Лещата имам отпреди. Само за наденичките ще трябват купони. Остатъкът ще ви върна. Желаете ли нещо за пиене? Имаме няколко бутилки бира.

— Чудесно! Тъкмо бира ни се пиеше.

Залезът постепенно замираше. Един дрозд запя. Гребер си спомни, че вече беше чул песента на дрозда и през деня. Птичката беше кацнала върху една от статуите, изобразяващи пътя към Голгота в градината на черквата. Колко неща се случиха оттогава! Той вдигна капака на супника.

— Наденички! Какви хубави наденички! И гъста супа от леща! Чудесно ядене!

Гребер напълни чиниите и за момент му се стори, че притежава своя къща, градина, жена, сложена маса и спокойствието на един сигурен мир.

— Елизабет — каза той, — представи си, че ти предложат да прекараш следващите десет години от живота си като сега — с развалините, в тази градина, заедно с мен — ще се съгласиш ли?

— Веднага. Дори и за по-дълго.

Г-жа Вите донесе бирата. Гребер отвори бутилките и напълни чашите. Те пиха. Бирата беше студена и хубава. Започнаха да ядат супата. Ядяха бавно и спокойно и се гледаха.

Стъмни се. Снопът светлина на един прожектор описа дъга по небето, като се мъчеше да пробие облаците, и после изчезна. Дроздът замлъкна. Настъпи нощта.

Г-жа Вите дойде отново, за да напълни супника.

— Не сте яли достатъчно — каза тя. — Младежта трябва да се храни повече.

— Ядохме толкова, колкото можахме. Супникът е почти празен.

— Ще ви донеса още малко салата. И парче сирене. Луната изгря.

— Сега вече имаме всичко — каза Елизабет. — Луна, градина, една хубава вечеря зад нас и цялата вечер пред нас. Толкова е хубаво, че е почти непоносимо.

— Така са живели хората преди. И не са намирали нищо особено в това.

Тя кимна с глава и хвърли поглед наоколо.

— Никакви развалини не се виждат оттук. Градината е така разположена, че нищо не се вижда. Дърветата ги закриват напълно. Като си помисли човек, че има страни, в които навсякъде е така!

— Щом свърши войната, ще тръгнем да пътуваме. Ще посетим неразрушени градове, целите осветени нощем, където никой няма да се страхува от бомби. Ще се разхождаме покрай обилно осветени витрини и ще бъде толкова светло, че ще може най-после вечер да виждаме лицата си така, както посред бял ден.

— Дали ще ни пуснат?

— Само за едно пътуване ли? Защо не? В Швейцария например.

— Ще ни трябват швейцарски франкове, откъде ще ги намерим?

— Ще вземем със себе си фотоапарати и там ще ги продадем. Все ще преживеем няколко седмици, Елизабет се разсмя.

— Или скъпоценности, или кожени палта, каквито всъщност нямаме…

Г-жа Вите дойде със салатата и сиренето.

— Харесва ли ви тук?

— Да, много. Може ли да поседим още малко?

— Колкото искате. Ще ви донеса и кафе. Ръжено, разбира се.

— И кафе също! Днес живеем като принцове! — каза Гребер.

Елизабет се разсмя отново.

— В началото — да, наистина живеехме като принцове. С пастет от гъши дроб, черен хайвер и скъпи вина. Сега живеем като обикновени хора. Така, както искаме да живеем по-късно. Не е ли хубаво да се живее?

— Да, Елизабет.

Гребер не преставаше да я гледа. Тя изглеждаше уморена, когато излезе от фабриката. А сега очите й искряха от младост и жизнерадост. Колко бърже надвиваше умората си и с колко малко се задоволяваше!

— Хубаво е да се живее — продължи тя. — Толкова малко сме живели. Почти никак. Затова всъщност бъдещето ни е толкова богато. Всичко, което на другите изглежда нещо ежедневно и обикновено, ще бъде за нас чудесно приключение. Дори само този въздух например, който не мирише на пушек. Или вечеря без купони, магазини, в които може да се купи всичко каквото си поискаш. Градове, в които нищо не е разрушено. Или да можем да говорим, без да се оглеждаме на всички страни. Да не се страхуваме от нищо! Ще мине известно време, страхът ще изчезне малко по малко, но дори тогава, когато се появи отново, за нас ще съществува една радост в повече — да можем да си кажем, че той е без основание. Не вярваш ли?

— Да — каза с усилие Гребер. — Да, Елизабет. Така погледнато, разбира се, нас ни очаква много голямо щастие.

Те останаха толкова късно, колкото можаха. Гребер плати сметката и г-жа Вите отиде да си легне. Така можеха да постоят още малко сами.

Луната се издигна по-високо на небето. Нощният дъх на земята и на листата стана по-силен и тъй като нямаше дори и полъх от вятър, той задушаваше лошата миризма на киселини и мазилка, която витаеше през цялото време над града. Нещо мръдна в храсталака. Една котка дебнеше плъхове. Плъховете бяха много повече отпреди. Те намираха достатъчно храна под развалините.

Тръгнаха си в единадесет часа. Струваше им се, че напускат някакъв остров.

— Много сте закъснели — им каза клисарят, пред когото се явиха. — Всички места са заети.

Не беше същият човек, който ги посрещна сутринта. Този беше по-млад, грижливо избръснат и целият изпълнен с важност. Вероятно беше оня, който бе издал Йозеф.

— Не можем ли да спим в черковната градина?

— Всички покрити места в черковната градина са вече заети. Защо не отидете в общинския център за пострадали?

В дванадесет часа посред нощ това беше безсмислен въпрос.

— Предпочитаме да се обърнем към Бога — каза Гребер.

Клисарят го погледна строго.

— Ако останете тук, ще трябва да спите на открито.

— Няма значение.

— Женен ли сте?

— Да. Защо?

— Това е божи храм. Неженените не трябва да спят един до друг. Галерията е разделена на две части: едната за жените, а другата — за мъжете.

— И женените ли разделяте?

— И тях също. Галерията е част от черквата. Тук не е място за плътско удоволствие. Всъщност вие двамата нямате вид на женени.

Гребер измъкна семейната си книжка. Клисарят намести на носа си очила със стоманени рамки и се приближи до светлината на едно кандило.

— Много отскоро — измърмори той.

— Катехизисът не налага никакви срокове.

— Сключили ли сте черковен брак?

— Вижте какво — каза Гребер. — Ние сме уморени. Жена ми е работила здравата целия ден. Сега отиваме да спим в черковната градина. Ако имате нещо против, опитайте се да ни изхвърлите. Докарайте обаче повечко хора със себе си, защото няма да е лесно.

Изведнъж пред тях се появи един свещеник. Изглежда, че се беше приближил безшумно.

— Какво става тук?

Клисарят започна да му обяснява, но свещеникът го прекъсна още в началото.

— Бьомер — каза той, — не се мислете за самия Господ. Достатъчно е тежко, че хората са принудени да спят тук. — Той се обърна към Гребер. — Ако и утре сте без жилище, елате към девет часа вечерта на улица „Домхоф“ 7 и попитайте за пастор Бидендик. Моята икономка ще ви намери някъде място.

— Много ви благодаря.

Бидендик кимна с глава и се отдалечи.

— Хайде, подофицера на Господа! — каза Гребер на клисаря. — Един майор ви даде заповед. Изпълнете я! Църквата е единствената диктатура, която можа да се задържи в продължение на векове. Откъде се минава за градината?

Клисарят ги поведе през олтара. Свещеническите одежди блестяха в тъмнината. След това стигнаха до една врата и през един коридор се намериха в черковната градина.

— Да не се разположите обаче върху гробниците на епископите — избърбори Бьомер. — Настанете се отстрани, срещу тях, покрай галерията. Освен това нямате право да спите заедно. Само на известно разстояние. Едното легло отделно от другото. Събличането е забранено.

— А събуването?

— Събуването, не.

Те тръгнаха пипнешком. Концерт от хъркане се носеше от свода на галерията. Гребер постла платнището и дюшеците върху тревата. Погледна Елизабет. Тя се смееше.

— Защо се смееш? — запита я той.

— Смея се на клисаря. И на тебе.

— Добре.

Гребер подпря куфара до стената и направи от раницата си възглавница. Изведнъж женски глас изстена всред ритмичното хъркане.

— Не! Не! О-о-ох!

Стонът заглъхна и се превърна в хриптене.

— Тихо! — изръмжа някой. Жената изстена отново. — Тихо! Дявол да го вземе! — изкрещя другият глас по-високо. Стонът престана внезапно, сякаш задушен на място.

— Това сме ние, господарската раса — каза Гребер. — Дори и насън се подчиняваме на всякаква заповед!

Те легнаха един до друг. Бяха почти сами до стената. Само в двата края безформени купчинки издаваха присъствието и на други спящи хора. Луната беше кацнала на полуразрушената камбанария. Тя хвърляше бледа светлина върху старинните гробници на епископите. Едната от тях беше напукана на няколко места. Не от бомбите, а дело на времето. В средата на градината, между шипковите храсти, се издигаше голям кръст. Навсякъде наоколо, по протежение на пътеката, бяха поставени каменни статуи, изобразяващи сцени от пътя към Голгота. Елизабет и Гребер лежаха до групата статуи, възпроизвеждащи боя с камшик и коронясването с трънен венец. Останалите групи се очертаваха в далечината между колоните и римските аркади.

— Ела по-близо до мен — каза Гребер. — По дяволите всички нареждания на този аскетичен клисар!