Време да се живее и време да се мре

8

Новият ден дойде лъчезарен. Мина известно време, докато Гребер се опомни къде се намира — дотолкова беше свикнал да спи сред развалини. Но за миг всичко се възвърна в съзнанието му.

Той се облегна на стълбището и се опита да размисли. Наблизо, под една полузатрупана вана, бе застанала котката и се чистеше спокойно. Разрушенията не я интересуваха.

Гребер погледна часовника си. Беше още рано за Районното управление. Той стана бавно. Тялото му беше вкочанено, ръцете — кървави и мръсни. Във ваната имаше малко бистра вода — вероятно събрала се при гасенето на пожара или от дъжда. Повърхността на водата отразяваше собственото му лице. Беше му чуждо. Той извади парче сапун от раницата и започна да се мие. Водата стана черна и ръцете му започнаха отново да кървят. Протегна ги на слънцето, за да изсъхнат. Тогава прегледа дрехите си. Панталоните му бяха скъсани, куртката — мръсна. Започна да ги търка с мокра носна кърпа. Повече от това не можеше да направи.

В раницата имаше хляб, В манерката бе останало малко кафе. Той изпи кафето и хапна малко. Изведнъж почувствува остър глад, Гърлото му бе така пресъхнало и го болеше, като че ли беше викал цяла нощ. Котката се приближи. Той отчупи парче хляб и й го подаде. Тя го взе внимателно с уста, отнесе го настрана, седна на опашката си и започна да яде, като Същевременно го следеше с очи. Козината й беше черна, а една от лапичките й — бяла. В счупените стъкла, разхвърляни сред развалините, блестеше слънцето. Гребер взе раницата си и излезе на улицата.

Спря и се огледа. Не можеше да познае силуета на града. Навсякъде се виждаха празнини, като в прогнила челюст. Зеленият купол на катедралата бе изчезнал. Черквата „Света Катерина“ — срутена. Покривите наоколо — назъбени и разядени, като че ли гигантски допотопни насекоми бяха разровили някой мравуняк. На „Хакенщрасе“ стояха само отделни къщи, Градът не приличаше на родното място, което бе очаквал да види; човек би казал, че това е град в Русия.

Вратата на къщата, от която бе останала само фасадата, се отвори. Снощният пазач от противовъздушната защита се показа като привидение, което излиза от несъществуваща къща, сякаш нищо не се бе случило. Той направи знак с ръка. Гребер се подвоуми за момент. Спомни си думите на обершарфюрера, че човекът е ненормален. Но въпреки това отиде при него.

Пазачът се озъби.

— Какво правите тук? — запита той с променен глас. — Мародерствате. Не знаете ли, че е забранено?…

— Слушайте — каза Гребер, — Оставете вашите проклети глупости. Кажете по-добре дали знаете нещо за родителите ми, Павел и Мария Гребер. Живееха там, отсреща.

Пазачът приближи към него слабото си брадясало лице.

— А, това сте вие. Снощният боец от фронта. Само не викайте така! Нима мислите, че сте единственият, който е загубил близък. Според вас това там отсреща какво е?

Той посочи къщата, от която беше излязъл.

— Кое?

— Това там, на вратата! Нямате ли очи, или мислите, че е сложено на шега?

Гребер не отговори. Той спря погледа си на вратата, която бавно се клатушкаше от вятъра, и забеляза, че външната й страна е облепена с бележки. Отиде бързо до нея.

Бяха адреси и запитвания за изчезнали. Някои написани с молив, мастило или с въглен направо на дъската; повечето обаче на парче хартия, закрепена с кабарчета или лепенки.

„Хайнрих и Георг, елате при чичко Херман! Ирма е мъртва. Мама“ — бе написано на един голям лист на черти, откъснат от училищна тетрадка и закрепен с четири кабарчета. Точно под него, на капака на една кутия за обувки, бе написано: „За Бога, дайте сведения за Бруихилда Шмид. «Тюрингерщрасе» 4“. На една пощенска картичка до него: „Ото, ние сме в Хасте — училището.“ И най-отдолу, под адресите, с молив и мастило на една книжна салфетка с назъбени краища бе написано с цветен пастел: „Мария, къде си?“ — без подпис. Гребер вдигна глава.

— Какво? — запита пазачът. — Открихте ли вашите?

— Не. Те не знаеха, че се връщам в отпуска. Лудият сви лицето си в гримаса, сякаш се засмя безгласно.

— Никой не знае нищо за когото и да е, войниче. Никой! А тези, които не заслужават, винаги остават живи. На лошите нищо не се случва. Не сте ли разбрали още тази истина?

— Разбира се.

— Тогава запишете се. Запишете се в листата на нещастниците. И след това чакайте! Чакайте като всички нас. Чакайте, докато почернеете!

Лицето на пазача се промени. Изведнъж то се сгърчи от безмерна скръб.

Гребер се обърна. Той се наведе и затърси в развалините нещо, на което може да се пише. Намери някаква цветна фотография на Хитлер, която висеше на една счупена рамка. Гърбът беше бял и ненапечатан. Откъсна горната част, извади молив и помисли за момент. Не му беше ясно какво ще напише.

„Моля сведения за Паул и Мария Гребер“ — написа той най-сетне с печатни букви и добави: „Ернст е тук, в отпуска.“

— Предателство — каза пазачът тихо зад гърба му.

— Какво?

Гребер бързо се обърна.

— Предателство! Скъсахте фотографията на фюрера.

— Тя беше скъсана и захвърлена — ядосано каза Гребер. — А сега ме оставете на мира с вашите глупости.

Той не намери нищо подходящо, с което да закрепи бележката. Най-сетне извади две от четирите кабарчета от бележката на майката и забоде собственото си обръщение. Не го направи с желание, струваше му се, че краде венец от чужд гроб. Но нямаше нищо друго под ръка, а и две кабарчета щяха да държат обръщението на майката не по-зле, отколкото четири.

Пазачът гледаше през рамото му.

— Готово — заяви той, като че ли даваше команда. — А сега „зиг хайл“, войнико! Тъгата е забранена! Траурните дрехи също. Отслабват бойния дух! Бъдете горд, че може да принасяте жертви! Ако вие, кучета с кучета, си изпълнявахте дълга, това тук никога нямаше да се случи!

Той се обърна бързо и се отдалечи на дългите си слаби крака.

Гребер веднага го забрави. Той откъсна едно малко парче от остатъка на хитлеровата фотография и преписа на него един адрес, който бе видял на вратата. Беше адресът на семейство Лоозе. Той ги познаваше и искаше от тях да научи нещо за родителите си. След това откъсна от рамката остатъка от фотографията, написа на гърба още веднъж същата бележка и се върна при номер осемнадесети. Там закрепи листчето между два камъка, така че да може да се вижда отдалеч. По този начин имаше две възможности да бъде забелязано обръщението му. Това беше всичко, което можеше да направи в момента. Известно време той стоя пред купчината от тухли и камъни, без да знае дали под нея има затрупани или не. Кадифеното кресло в нишата блестеше на слънцето като смарагд. На улицата един кестен бе останал напълно незасегнат. Зеленината му се открояваше нежно на слънцето, сипки цвърчаха между листата и виеха гнезда.

Той погледна часовника си. Беше станало време да отиде в общината.

Гишетата на службата за изчезнали бяха набързо сковани от сурово дърво. Дъските не бяха боядисани и миришеха на смола и гора. Таванът в едната част на помещението бе пробит. Дърводелци ковяха греди, Навсякъде стояха хора и чакаха мълчаливо и търпеливо. Един еднорък чиновник и две жени обслужваха посетителите.

— Името? — запита жената най-отдясно. Тя имаше плоско, широко лице и носеше червена копринена панделка в правата си коса.

— Гребер. Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар. „Хакенщрасе“ осемнадесет.

— Как? — жената сложи ръка на ухото си.

— Гребер — повтори той по-силно, за да се чуе въпреки чукането. — Паул и Мария Гребер. Данъчен секретар.

Чиновничката започна да търси.

— Гребер, Гребер… — Пръстът й се плъзгаше по колоната имена и след това се спря на едно.

— Гребер, да. Как беше името?

— Паул и Мария.

— Как?

— Паул и Мария!

Гребер кипна. Струваше му се непоносимо, че на всичко отгоре трябва на висок глас да обявява нещастието си.

— Не, този тук се казва Ернст Гребер.

— Ернст Гребер се казвам аз самият. Няма друг в нашата фамилия.

— Е, да, наистина не можете да бъдете вие. Други Греберовци нямаме тук.

Чиновничката вдигна очи и му се усмихна.

— Ако искате, можете след няколко дни отново да запитате. Нямаме още пълни сведения. Следващият! Гребер остана на мястото си.

— Къде другаде може да се запита? Секретарката оправи червената копринена лента в косите си.

— В службата за регистриране. Следващият.

Гребер почувствува как някой го блъсна в гърба. Зад него стоеше дребна стара жена, с ръце като птичи нокти. Той мина встрани.

Постоя още известно време нерешително до гишето. Не можеше да проумее, че това е всичко. Бе станало много бързо. Загубата му беше твърде голяма за тази кратка процедура. Едноръкият чиновник го забеляза и се наведе към него.

— Бъдете щастлив, че вашите близки не са вписани в този списък — каза той.

— Защо?

— Това са списъци за умрели и тежко ранени. Докато не ни ги съобщят, те са само изчезнали.

— А изчезналите? Къде са списъците за тях?

Чиновникът го погледна с търпението на човек, който осем часа на ден трябва да се занимава с чуждото нещастие, без да може да помогне.

— Бъдете разумен — каза той. — Изчезналите са изчезнали. Какво помагат списъците? От тях не може да се разбере какво е станало с хората. Ако се знаеше, то те не биха били повече изчезнали. Така ли е?

Гребер го гледаше втренчено. Чиновникът беше видимо доволен от своята логика, но разум и логика съвпадат твърде лошо със загуба и скръб. И какво можеше да се отговори на човек, който бе загубил едната си ръка?

— Вероятно — каза Гребер и се обърна.

С питане той стигна до службата за регистриране. Тя се намираше в друго крило на общината, което миришеше на киселини и пожар. След дълго чакане се намери срещу една нервна жена с очила без рамки.

— Нищо не зная — каза бързо тя преди още той да я бе запитал. — Тук нищо вече не може да се констатира. Картотеката е напълно объркана. Една част изгоря, другата бе унищожена от водата на тия дървеняци пожарникари.

— Защо не прибрахте книжата на сигурно място? — запита подофицерът, който стоеше до Гребер.

— Сигурно място. Къде има сигурно място? Може би вие знаете къде. Аз не съм общинският съвет. Оплачете се там.

Жената погледна отчаяно една объркана купчина измокрени книжа.

— Всичко унищожено. Цялата служба за регистриране. Какво ще стане сега? Всеки може да се нарече както си иска.

— Това би било страшно, нали? Подофицерът се изплю и побутна Гребер.

— Ела, другарю. Тия тук всички са полудели.

Те излязоха навън и застанаха пред общината. Къщите наоколо бяха изгорели. От паметника на Бисмарк бяха останали само ботушите на статуята. Ято бели гълъби летеше в кръг над съборената кула на черквата „Света Мария“.

— Хубаво я наредихме, а? — каза подофицерът. — Кого търсиш?

— Родителите си.

— А аз — жена си. Не й писах, че си идвам. Исках да я изненадам. А ти?

— И аз така. Не исках родителите ми излишно да се вълнуват. Отпуската ми бе отлагана няколко пъти. След това ненадейно я разрешиха. Нямаше време да пиша.

— Идиотска работа! Сега какво мислиш да правиш?

Гребер се загледа в разрушения пазарен площад. От 1933 година той се наричаше „Хитлерплац“. Преди това, след Първата война, бе носил името на президента на републиката Еберт; по-преди — името на кайзер Вилхелм, а още по-рано се казваше „Пазарен площад“.

— Не зная — каза той. — Цялата тази работа не ми е още много ясна. Как е възможно човек да се загуби тук, в самата Германия?

— Нима?

Подофицерът погледна Гребер с израз, в който имаше ирония и състрадание.

— Мили мой лебеде. Има още много да се чудиш! Аз търся жена си от пет дни насам. От пет дни, от сутрин до вечер, а тя като че ли е изчезнала вдън земя, като че ли е омагьосана!

— Но как е възможно това? Някъде…

— Изчезнала — повтори подофицерът. — И като нея няколко хиляди други. Част от тях са били евакуирани във временни лагери и малки градчета. Иди открий сега къде се намира, когато пощата не работи както трябва. Друга част са избягали на тълпи в селата.

— В селата! — каза Гребер с облекчение. — Разбира се, за тях не бях се сетил. Селата са сигурни. Там са вероятно, там трябва да са. Голямо откритие направих!

Подофицерът сви презрително устни.

— Но не те приближава нито крачка до целта! Известно ли ти е, че около този проклет град се намират почти две дузини села. Докато ги обходиш, ще ти мине отпуската. Разбираш ли?

Гребер разбираше, но му беше все едно. Всичко, което искаше, се свеждаше до това — родителите му да са живи. Къде са — му беше все едно.

— Слушай, другарю — каза подофицерът по-спокойно. — Трябва да подхванеш работата правилно. Ако тичаш безцелно нагоре-надолу, ще загубиш само време и ще полудееш. Трябва да организираш търсенето. Какво мислиш да правиш най-напред?

— Не зная още. Ще се опитам да науча нещо от познати. Намерих един адрес на хора, чиято къща е разрушена. На същата улица.

— Няма да научиш много от тях. Всички ги е страх да си отворят устата. Аз сам се убедих. Все пак можеш да опиташ. Слушай! Ние можем взаимно да си помогнем. Там, където ти ще питаш, питай едновременно и за жена ми, а там, където аз питам, ще се интересувам и за твоите родители. Дадено?

— Дадено.

— Добре. Казвам се Бьотхер. Името на моята жена е Алма. Запиши си.

Гребер си записа името. След това написа на парче хартия имената на родителите си и го подаде на Бьотхер. Той внимателно го прочете и прибра.

— Къде живееш, Гребер?

— Все още никъде. Трябва да намеря някое място.

— В казармата има легла за отпускари с разрушени жилища. Яви се в комендатурата, оттам ще получиш удостоверение за настаняване. Ходи ли там?

— Не още.

— Опитай се да получиш легло в стая номер 48, Това е стаята за болни. Там дават по-добро ядене, отколкото в другите. И аз съм там.

Бьотхер извади една цигарена угарка от джоба си, погледна я и отново я прибра.

— Аз ще претърся днес болниците. Можем да се срещнем някъде довечера. Може би някой от нас ще знае вече нещо.

— Добре. Къде?

— Най-добре тук. В девет часа?

— Дадено.

Бьотхер кимна и отправи поглед в синьото небе.

— Погледни — каза той с горчивина. — Пролет, А ето вече пет нощи спя в една стая с дванадесет пръдльовци — вместо с моята собствена жена която има такъв задник, че на него можеш да играеш табланет.

Първите две къщи на „Гартенщрасе“ бяха разрушени. Никой не живееше в тях. Третата бе останала почти невредима. Само покривът беше изгорял — къщата, в която живееше семейство Циглер. Циглер беше приятел на бащата на Гребер.

Гребер се качи по стълбата. По площадките бяха сложени кофи с пясък и вода. По стените бяха залепени съобщения. Той позвъни и се учуди, че звънецът още работи. След известно време една сбръчкана стара жена отвори предпазливо вратата.

— Госпожо Циглер — каза Гребер. — Аз съм, Ернст Гребер.

— Да, да… — Жената го загледа. — Да… Тя се подвоуми, но след това каза:

— Но влезте, господин Гребер.

Тя отвори по-широко вратата и зад него отново я заключи.

— Татко — извика тя, за да бъде чута отвътре. — Няма нищо. Ернст Гребер е. Синът на Паул Гребер.

Столовата миришеше на паркетин. Линолеумът по пода лъщеше като огледало. На прозореца бяха поставени саксии с цветя, които имаха големи листа на жълти петна, сякаш бяха оросени с разтопено масло. Над дивана бе закачено ковьорче с избродиран с червени конци надпис: „Собственият дом няма цена“.

Циглер излезе от спалнята. Той се усмихна. Гребер видя, че беше развълнуван.

— Не знаеш кой може да те посети — каза той. — За вас никак не можеше да ми дойде на ум. Оттам ли идете?

— Да. Търся родителите си. Жилището им е разрушено.

— Защо не си свалите раницата? — каза госпожа Циглер. — Ще направя кафе. Имаме още хубаво ръжено кафе.

Гребер занесе раницата си в преддверието.

— Измърсен съм — каза той. — Тук всичко е така чисто. Отвикнах от това нещо.

— Няма значение. Седнете, моля ви се. Там, на дивана.

Госпожа Циглер изчезна в кухнята. Циглер гледаше Гребер с колеблив поглед.

— Значи така — каза той.

— Знаете ли нещо за моите родители? Не мога да ги намеря, В общината не знаят нищо. Там всичко е наопаки.

Циглер поклати глава. Жена му отново се показа на вратата.

— Ние отдавна вече не излизаме — каза тя бързо. — Не се срещаме с никого и не знаем нищо.

— Но никак ли не сте ги виждали? Кога ги видяхте за последен път?

— Отдавна, много отдавна. Може би преди най-малко пет-шест месеца. Тогава… — Тя замълча.

— Какво стана тогава? — запита Гребер. — Как изглеждаха те?

— Бяха здрави. Да, родителите ви бяха съвсем добре — отвърна жената. — Разбира се, междувременно…

— Да… — каза Гребер. — Видях всичко. Там, на фронта, ние чувахме, бомбардират градовете, но не очаквах до такава степен…

Настъпи мълчание. И тримата гледаха в пода.

— Кафето ще е готово ей сега — каза жената. — Нали ще пиете? Чаша топло кафе винаги е от полза.

Тя сложи на масата чаши със сини цветя. Гребер ги погледна. У дома имаха същите. Неизвестно по каква причина шарките на чашите се наричаха луковици.

— Да… — каза Циглер отново.

— Мислите ли, че родителите ми са евакуирани с някой ешелон? — запита Гребер.

— Може би. Мамо, има ли още от бисквитите, които ни донесе Ервин. Дай да почерпим господин Гребер.

— Какво прави Ервин?

— Ервин? — старият човек се сепна. — Ервин е добре, добре.

Жената донесе кафето. Тя сложи една голяма тенекиена кутия на масата. Надписът върху нея беше на холандски. Вътре нямаше много бисквити. „От Холандия — помисли си Гребер. — И аз в началото носех неща от Франция.“

Жената го покани. Той взе една бисквита с розова захар по нея. Имаше вкус на застаряло. Двамата старци не взеха нищо. Те не пиха и кафе. Циглер чукаше разсеяно по масата.

— Вземете си още една — каза жената. — Нямаме нищо друго. Но това са хубави бисквити.

— Да, много хубави. Благодаря. Закусих преди малко.

Той почувствува, че няма да измъкне нищо повече от старите. Може би пък и да не знаят нищо. Стана.

— Не можете ли да ми кажете къде другаде бих могъл да науча нещо?

— Нищо не знаем. Изобщо не излизаме. Нищо не знаем. Много съжалявам, Ернст. Вярвай ми.

— Вярвам ви. Благодаря за кафето. Гребер се отправи към вратата.

— Къде живеете сега? — запита изведнъж Циглер.

— Ще намеря все някъде място. Ако не другаде, то в казармата.

— Ние нямаме място — каза госпожа Циглер бързо и погледна мъжа си. — Военното управление сигурно се е погрижило за отпускарите, останали без жилище.

— Сигурно — отвърна Гребер.

— Можеше поне да си остави тук раницата, докато намери нещо, мамо — каза Циглер. — Тя е толкова тежка.

Гребер усети погледа на жената.

— Не, не е необходимо. Свикнал съм с раницата.

Той затвори вратата и слезе по стълбата. Вън атмосферата беше душна. Семейството Циглер се страхуваше от нещо. Той не знаеше от какво. Но след 1933 година човек имаше толкова много причини да се страхува.

Семейство Лоозе беше приютено в голямата зала на музикалния клуб. Походни легла и дюшеци задръстваха помещението. По стените се спускаха няколко знамена, декорации с пречупения кръст и войнствени лозунги, както и един маслен портрет на фюрера в широка златна рамка — все остатъци от минали патриотични тържества. Залата гъмжеше от жени и деца. Между леглата бяха нахвърляни куфари, гърнета, котлони, хранителни припаси и отделни мебели, които са били спасени.

Госпожа Лоозе седеше безучастно на едно легло по средата на залата. Тя беше дебела жена с посивели, невчесани коси.

— Твоите родители? — тя погледна Гребер с безжизнените си очи и се замисли. — Убити са, Ернст — измърмори тя най-сетне.

— Как?

— Убити — повтори тя. — Какво друго?

Едно малко момченце, облечено в униформа, се блъсна, тичайки, в коляното на Гребер. Той го помести настрана.

— Откъде знаете? — запита той. Чувствуваше, че няма глас и че гърлото му е пресъхнало.

— Видяхте ли ги? Къде?

Госпожа Лоозе поклати уморено глава.

— Нищо не се виждаше, Ернст — промърмори тя. — Всичко беше в огън и викове. И след това…

Думите се загубиха в шепот, който също замря. Жената мълчеше и гледаше пред себе си, опряла лакти на колене, без да се помръдне, потънала в мислите си, като че ли беше сама в залата. Гребер я гледаше втренчено.

— Госпожа Лоозе — каза той след това бавно и с мъка. — Спомнете си! Кога видяхте родителите ми? Откъде знаете, че са убити?

Жената го гледаше с мътен поглед.

— Лена е убита също — мълвеше тя. — И Аугуст, Нали ги познаваше…

Гребер си спомни смътно за две деца, които постоянно ядяха хляб, намазан с мед.

— Госпожа Лоозе — повтори той, като трябваше да си наложи да не я вдигне от леглото и да я разтърси. — Моля ви, кажете ми откъде знаете, че родителите ми са убити? Опитайте се да си спомните! Видяхте ли ги?

Тя като че ли не го чуваше повече.

— Лена — шепнеше тя. — И аз не съм я видяла. Не ме пуснаха при нея, Ернст. Изглежда, че малко нещо от нея е било останало. А тя беше тъй малка. Защо правят така? Ти трябва да знаеш това, нали си войник.

Гребер погледна отчаяно наоколо. Един човек се провираше между креватите. Беше Лоозе. Видя му се отслабнал и състарен.

Той внимателно сложи ръка на рамото на жена си, която отново бе потънала в неутешима скръб, и направи знак на Гребер.

— Мама не може още да разбере всичко това, Ернст — каза той.

Жената мръдна под ръката му и бавно вдигна очи нагоре.

— А ти можеш ли да го разбереш?… Защото, ако можеш да го разбереш — каза тя изведнъж ясно, високо и отчетливо, като че ли говореше в училище, — ти не ще бъдеш по-добър от тези, които го направиха.

Очите на Лоозе се плъзнаха бързо и страхливо по близките легла. Никой не бе чул. Момченцето в униформата и няколко деца играеха на криеница сред куфарите, като вдигаха много врява.

— Не си много по-добър — повтори жената. След това главата й отново потъна между раменете и тя не беше нищо друго, освен купчина животинска тъга. Лоозе направи знак на Гребер. Те отидоха встрани.

— Знаете ли какво е станало с родителите ми? — запита Гребер. — Жена ви казва, че са убити. Лоозе поклати глава.

— Тя нищо не знае, Ернст. Тя мисли, че всички трябва да са убити, щом като нашите деца са убити. Тя не е съвсем, нали видя…

Той преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре и надолу и изпъкваше през изтънялата му кожа.

— Тя казва неща… заради тях вече ни наклеветиха хора оттук…

За момент на Гребер се стори, че Лоозе е много далеч и твърде малък в замърсената сива светлина, но след това отново го видя до себе си такъв, какъвто го познаваше. Като че ли в помещението стана изведнъж тихо.

— Значи не са убити? — запита той.

— Не мога да ти кажа със сигурност, Ернст. Ти не знаеш какво беше тук през последните години. От ден на ден ставаше все по-лошо. Никой не се доверяваше на никого. Всички се страхуваха един от друг. Вероятно родителите ти са някъде на сигурно място.

Гребер започна да диша по-спокойно.

— Вие виждали ли сте ги? — запита той.

— Веднъж, на улицата. Може би оттогава има четири-пет седмици. Имаше още сняг. Беше преди нападението.

— Как изглеждаха? Здрави ли бяха? Лоозе не отговори веднага.

— Мисля, че да — каза той след това и преглътна.

Гребер изведнъж се засрами. Той разбра, че в тази обстановка не се пита дали някой човек е бил преди месец здрав или не — тук се питаше за живи и убити, и за нищо друго.

— Извинявайте — каза той смутено. Лоозе махна с ръка.

— Няма нищо, Ернст. Днес човек може да мисли единствено за себе си. Има премного нещастия в света.

Гребер излезе на улицата. Тя беше пуста и мъртва, когато бе тръгнал за музикалния клуб, а сега изведнъж му се струваше по-светла и животът в нея не беше още замрял. Той вече не виждаше разрушените къщи, сега виждаше напъпилите дървета, двете кучета, които си играеха и влажното синьо небе. Родителите му не бяха убити; бяха само изчезнали. Преди един час, когато едноръкият чиновник му бе казал това, то звучеше безутешно и почти непоносимо; сега то се бе превърнало по чуден начин в надежда. Той знаеше, че това е така, само защото за миг бе повярвал в най-лошото. „От колко малко се храни надеждата — помисли си той — и колко бързо пуска корени“.

Той се спря пред къщата. В тъмнината не можеше да разпознае номера.

— Кого търсите? — запита някой, който се бе облегнал на вратата.

— Тук ли е „Мариенщрасе“ 22?

— Да. Кого търсите?

— Санитарния съветник Крузе.

— Крузе? Каква работа имате при него?

Гребер погледна човека в тъмното. Той носеше ботуши и униформа на СА2. „Блоков отговорник, който важничи — помисли си той. — Само това ми липсва.“

— Това ще кажа на самия д-р Крузе — каза Гребер и влезе в къщата.

Беше много отпаднал — умора, по-дълбока от тази, която чувствуваше в очите и ставите си. През целия ден той бе разпитвал и търсил, но бе научил твърде малко. Родителите му нямаха роднини в града, а от съседите не бяха останали особено много. Бьотхер имаше право — всичко беше като омагьосано. Хората се страхуваха от гестапото и мълчаха — или само даваха неясни указания и препращаха към други, също така неосведомени.

Той се изкачи по стълбата. Коридорът беше тъмен. Санитарният съветник живееше на първия етаж. Гребер едва го познаваше, но знаеше че често бе лекувал майка му. Може би тя е ходила при него напоследък и той знае новия й адрес.

Отвори му някаква възрастна жена с безизразно лице.

— Крузе? — попита тя. — Търсите д-р Крузе?

— Да.

Жената го наблюдаваше мълчаливо, без да се отмести, за да може той да влезе.

— В къщи ли е? — запита Гребер нетърпеливо. Тя не отговори. Като че ли се ослушваше.

— За преглед ли идвате? — запита жената след това.

— Не, по частна работа.

— Частна работа?

— Да, частна. Вие ли сте госпожа Крузе?

— Боже опази.

Гребер впи поглед в жената. През деня се беше сблъсквал и с предпазливост, и с омраза, и с увъртания от всякакъв род, сега срещаше нещо ново.

— Слушайте — каза той, — не зная какво става тук, а и все ми е едно. Искам да говоря с доктор Крузе. Нищо друго. Разбирате ли?

— Крузе не живее вече тук — заяви неочаквано жената високо, грубо и враждебно.

— Но ето тук името му стои още. Гребер показа една месингова табелка на стената до вратата.

— Табелката трябваше отдавна да я няма.

— Но тя още е тук. Живее ли някой от семейството му още тук?

Жената мълчеше. Гребер не можеше повече да търпи. Тъкмо когато искаше да й каже да върви по дяволите, той чу, че се отваря вратата вътре в жилището. Светла ивица проникна в тъмното преддверие.

— Търси ли ме някой? — запита някакъв глас.

— Да — каза Гребер наслуки, — искам да говоря с някого, който познава санитарния съветник Крузе. Изглежда, че това не е така лесно.

— Аз съм Елизабет Крузе.

Гребер се обърна към жената с безизразното лице. Тя освободи вратата и влезе в апартамента.

— Премного светлина — каза тя по посока на отворената стая. — Забранено е да се осветява тъй силно.

Гребер остана на входа. Едно момиче на около двадесет години премина през светлата ивица, сякаш прекосяваше река. Той видя за миг извити вежди, тъмни очи и червеникаво-кафява коса, която падаше в немирни къдрици по раменете. След това тя се появи цялата в полутъмния коридор и застана пред него.

— Моят баща не приема вече пациенти — каза тя.

— Аз не съм за преглед. Идвам да запитам нещо.

Лицето на момичето се промени. Тя се полуобърна, като че искаше да провери дали другата жена е още там. Тогава бързо отвори цялата врата.

— Влезте — прошепна тя.

Той я последва в стаята, откъдето идеше светлината. Тя се обърна и го погледна изпитателно и настойчиво. Очите й не изглеждаха вече тъмни. Бяха сиви и твърде прозрачни.

— Мисля, че ви познавам — каза тя. — Не бяхте ли по-рано в гимназията?

— Да, казвам се Ернст Гребер.

Гребер също си я спомни. Беше слабо момиче, с много големи очи и много буйна коса. Майка й беше починала рано и затова я бяха изпратили при роднини в друг град.

— Боже мой, Елизабет — каза той, — не те познах! Трябва да са изминали седем-осем години, откакто се видяхме за последен път. Ти много си се променила.

— И ти също.

Те стояха един срещу друг.

— Какво става тук? — запита Гребер. — Теб те пазят като генерал.

Елизабет се засмя късо и с горчивина.

— Не като генерал, като пленник.

— Как, защо така? Баща ти…

С отсечено движение тя му направи знак да мълчи.

— Чакай — прошепна тя. Мина покрай него и отиде до една маса, на която беше сложен грамофон. Нави пружината. Прозвуча Хоенфридбергският марш.

— Така — каза тя. — Сега можеш да продължиш.

Гребер я погледна с недоумение. Изглежда, че Бьотхер имаше право: почти всички бяха полудели в този град.

— Защо е това? — запита той. — Спри го! Втръснало ми е от маршове. Кажи ми по-добре какво става тук? Защо си пленница?

Елизабет се върна при него.

— Онази жена там подслушва. Тя доносничи. Затова пуснах грамофона.

Тя стоеше до него и дишаше възбудено.

— Какво става с баща ми? Какво знаеш за него?

— Аз ли? Нищо. Исках само да го попитам нещо. Какво всъщност се е случило с него?

— Ти нищо ли не знаеш за него?

— Не. Исках само да го попитам дали не знае адреса на майка ми. Моите родители са изчезнали.

— Само това ли?

Гребер загледа втренчено Елизабет.

— Това ми стига — каза той. Напрежението по лицето й се прекърши.

— Прав си — каза тя уморено. — Мислех, че носиш някакво известие от него.

— Какво се е случило с баща ти?

— Той е в концентрационен лагер. От четири месеца. Наклеветиха го. Когато каза, че искаш да питаш нещо, помислих, че носиш известие от него.

— Нали щях веднага да ти кажа. Елизабет поклати глава.

— Сигурно не, ако беше получил тайно сведения. Нали трябва да бъдеш предпазлив.

„Предпазливост — помисли си Гребер. — През целия ден не чувах нищо друго, освен тази дума.“ Хоенфридбергският марш продължаваше да гърми с тенекиен и все по-непоносим звук.

— Не може ли вече да го спрем? — запита той.

— Да. А и за тебе е по-добре да си вървиш. Нали ти казах какво се е случило.

— Аз не съм доносник — каза Гребер ядосано. — Каква е тази жена оттатък? Тя ли наклевети баща ти?

Елизабет вдигна мембраната на грамофона, но не го спря. Плочата продължи безшумно да се върти. В тишината прозвуча воят на сирена.

— Тревога — прошепна тя. — Пак, отново! Някой започна да удря на вратата.

— Изгасете светлината! Ето къде е причината за всичко. Нищо чудно. Винаги много светлина. Гребер отвори вратата.

— Къде е причината за всичко? — запита той.

Жената беше вече на другата страна на преддверието. Тя извика още нещо и изчезна. Елизабет отмести от дръжката на вратата ръката на Гребер и я затвори отново.

— Сатана такава! — каза той, — Как се е намъкнала тук?

— Наложен квартирант. Настаниха я. Мога да бъда щастлива, че можах поне да запазя тази стая.

Навън се чу нов шум — викове на жена и плач на дете.

Сигналът за предварителна тревога се усили. Елизабет взе една мушама и я наметна на раменете си.

— Трябва да идем в скривалището.

— Имаме още много време, защо не излезеш от това жилище? Трябва да е ад да живееш под един покрив с тази шпионка.

— Изгасете светлината! — извика отново жената отвън.

Елизабет се обърна и щракна ключа. След това безшумно мина през тъмното помещение и отиде до прозореца.

— Защо не излизам оттук ли? Защото не искам да избягам.

Тя отвори прозореца. Оглушителният вой на сирените нахлу в стаята и я изпълни. Фигурата на Елизабет се открояваше като черна сянка на слабата светлина, която идеше отвън. Тя закрепи крилата на прозореца с куки. Така стъклата можеха по-мъчно да се счупят от въздушния натиск на експлозиите. После тръгна към Гребер. Човек би казал, че шумът, подобно на невидима вълна, я тласкаше напред.

— Не искам да избягам — извика тя сред воя на сирените. — Не можеш ли да разбереш?

Гребер видя очите й. Бяха отново тънки, както преди, на вратата, изпълнени със страстна сила. Той имаше чувството, че трябва да се отбранява от нещо — от тези очи, от това лице, от пристъпа на сирените, от хаоса, който се изсипваше върху тях през отворения прозорец.

— Не — каза той, — не разбирам. Ти само се съсипваш. Позиция, която не може да се удържа, се изоставя. Това се учи на фронта.

Тя впи очи в него.

— Изоставяй я тогава! — извика тя ядосано. — Изоставяй я и ме остави на мира!

Елизабет се опита да се промъкне край него към вратата. Той я хвана за ръката. Тя се отскубна. Имаше повече сила, отколкото бе очаквал.

— Чакай! — извика той. — Ще дойда с теб.

Воят на сирените ги тласкаше напред. Той беше навсякъде: в стаята, в коридора, в преддверието, по стълбата, пречупваше се в стените и ехото му се връщаше отново, като че идеше от всички страни, без да пощади когото и да било. Ушите и кожата не го възпираха, той проникваше през тях и се пенеше в кръвта — караше нервите да треперят и костите да се огъват, помрачаваше мисълта.

— Къде е тази проклета сирена? — извика Гребер по стълбата. — Човек ще полудее от нея.

Някой блъсна външната врата. За момент воят намаля.

— На съседната улица — каза Елизабет. — Трябва да отидем в скривалището на „Карлсплац“. Това в къщи не струва.

Сенки се спускаха по стълбите с куфари и вързопи в ръце. Някакво джобно фенерче светна и освети лицето на Елизабет.

— Елате с нас, ако сте сама — извика някой.

— Не съм сама.

Човекът отмина бързо нататък. Пътната врата отново се отвори. Навсякъде от къщите изскачаха хора, като изсипани от кутия оловни войници. Противовъздушни защитници крещяха заповеди. Една жена с червен копринен пеньоар мина тичешком покрай тях с развети като на амазонка коси. Няколко стари хора се клатушкаха покрай стените. Те говореха нещо, но сред гонещия ги шум нищо не можеше да се чуе — сякаш безсилните им уста дъвчеха безмълвно.

Те стигнаха на „Карлсплац“. Пред входа на бункера се блъскаше възбудена тълпа. Противовъздушници тичаха наоколо като овчарски кучета и се опитваха да сложат ред. Елизабет се спря.

— Можем да се опитаме да влезем отстрани — каза Гребер.

Тя поклати глава.

— Нека да чакаме тук.

Без да вижда в тъмнината, тълпата пълзеше надолу по стълбите и изчезваше под земята. Гребер погледна Елизабет. Внезапно беше добила такъв спокоен вид, като че ли всичко това не я засягаше.

— Смела си — каза той. Тя вдигна очи.

— Не, страхувам се от скривалището.

— Хайде, по-бързо! — извика пазачът от противовъздушната защита. — Слизайте по-бързо! Или чакате специална покана?

Скривалището беше голямо, не много високо, но солидно изградено, с галерии, странични входове и електричество. Имаше и скамейки. Надзиратели поддържаха ред. Хората носеха със себе си дюшеци, одеяла, куфари, пакети и сгъваеми столове: животът под земята вече се бе организирал. Гребер огледа наоколо. За първи път се намираше в едно и също скривалище с цивилни хора, за първи път — с жени и деца. И за първи път в Германия.

Синкавата бледа светлина обезцветяваше лицата като на удавници. Недалеч от себе си той забеляза жената с червения пеньоар, който имаше сега виолетов цвят, а косата й — зелен отблясък. Гребер погледна Елизабет. И нейното лице беше посивяло и посърнало, очите — потънали дълбоко в сянката на очните кухини, а косата й — без блясък. „Удавници — помисли си той. — Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината.“

Срещу него седеше жена с две деца. Те се притискаха към коляното й. Лицата им бяха плоски и безжизнени, като вкаменени. Само в очите им имаше живот. Те блестяха и отразяваха светлината, бяха големи и широко отворени и се насочваха към изхода винаги, когато боботенето на противовъздушната артилерия ставаше по-силно и се чуваше по-ясно, а след това шареха по тавана и стените и се връщаха отново към изхода. Погледът им не се движеше бързо и скокообразно, а като на парализирани животни — бавно и плавно, равномерно, като в дълбок транс; очите им следваха шума и сновяха, а слабата светлина се отразяваше в тях. Те сякаш нямаха способността да разпознават и силата да възприемат — с безлична бдителност следваха нещо, което не бяха в състояние да видят: боботенето, което можеше да означава и самата смърт. Децата не бяха толкова малки, за да не чувствуват опасността и не толкова възрастни, за да проявяват безсмислена смелост. Те бяха будни, беззащитни и оставени на произвола на съдбата.

Гребер забеляза, че това става не само с децата. Очите на възрастните следваха същия път. Лицата и телата стояха неподвижни, хората се ослушваха, и то не само с ушите, ослушваха се също така с наведените напред рамене, с нозете, коленете, сложените на тях ръце. Те се ослушваха, без да правят никакво движение, само очите следваха шума, като че ли се подчиняваха на някаква няма команда.

Тогава и той почувствува страх.

Незабелязано нещо се промени в натегнатата атмосфера. Боботенето вън продължаваше, но изглежда отнякъде проникна свеж въздух. Телата се отпуснаха. Изведнъж в галериите нямаше вече само наведени хора. Отново премина живот през тях, те не стояха вече в тъпо очакване на съдбата си. Хората се раздвижиха и започнаха да се гледат един друг. Те имаха отново лица, а не само маски.

— Отлетяха нататък — каза стар човек, седнал до Елизабет.

— Могат отново да се върнат — отговори някой. — Правят така. Забият само един пирон и след това се връщат отново след отбоя.

Двете деца се раздвижиха. Един стар мъж се прозина. Отнякъде се появи ловджийско куче и започна да души наоколо. Някакво пеленаче закрещя. Някои извадиха пакети и започнаха да ядат. Една жена, приличаща на древногерманска богиня, извика изведнъж с висок глас.

— Арнолд, забравихме да затворим газта! Сега яденето ни е изгоряло. Защо не се сети?

— Успокойте се — каза старият човек до Елизабет — при въздушна тревога се прекъсва газта в целия град.

— Това не е успокоение. Когато отново го пуснат, цялото жилище ще се изпълни с газ! Това е още по-лошо.

— При въздушна тревога газта не се прекъсва — заяви един педантичен наставнически глас. — Това става само при нападение.

Елизабет извади от джоба си гребен и огледало и започна да оправя косата си. В мъртвешката светлина гребенът изглеждаше направен от засъхнало мастило, но косата се начупваше и пращеше под него.

— Как ми се иска да излезем! — прошепна тя. — Човек се задушава тук!

Трябваше да чакат още половин час. Най-сетне вратите бяха отворени. Тръгнаха към изхода. Над вратите бяха поставени малки затулени лампички. Лунната светлина падаше отвън по стъпалата на стълбището. Елизабет се променяше с всяка стъпка нагоре. Като че ли се събуждаше от лъжлива смърт. Сенките в очните кухини изчезнаха, оловният цвят се разля, медни отблясъци се появиха в косите, кожата стана пак топла и гладка и животът се върна отново — дишаше по-силно, отколкото преди, наново спечелен, по-скъп и по-многоцветен.

Те застанаха пред бункера. Елизабет дишаше дълбоко. Тя раздвижи раменете и главата си като излязло от клетка животно.

— Тези масови гробници под земята! — каза тя. — Как ги мразя! Човек се задушава в тях. Тя отметна косата си назад.

— В сравнение с тях разрушенията представляват утеха. Над тях поне има небе.

Гребер я погледна. Така както стоеше пред огромния гол бетонен колос, чиито стъпала като че ли водеха в преизподнята, в нея имаше нещо силно и диво.

— В къщи ли ще се върнеш? — запита той.

— Да, къде другаде. Да скитам по тъмните улици ли? Доста дълго време върших това.

Те прекосиха площада. Вятърът ги лъхна като дъха на голямо куче.

— Не можеш ли да напуснеш квартирата си? — каза Гребер. — Въпреки всичко, което казваш.

— Къде? Знаеш ли някоя стая?

— Не.

— И аз също. Хиляди са без покрив. Къде да отида?

— Вярно, сега вече е късно.

Елизабет се спря.

— Дори да можех, нямаше да изляза. Това ще бъде равносилно да изоставя баща си. Разбираш ли?

— Да.

Те продължиха. Изведнъж Гребер се почувствува отегчен. Да прави каквото ще. Той бе твърде изтощен и нетърпелив. Имаше чувството, че точно в този момент родителите му го търсят на „Хакенщрасе“.

— Трябва да вървя — каза той. — Имам среща, а вече съм закъснял. Лека нощ, Елизабет.

— Лека нощ, Ернст.

За миг я проследи с поглед. Тя бързо изчезна в тъмнината. „Трябваше да я изпратя до в къщи“ — укори се той. Но му беше все едно. Спомни си, че още като дете не можеше да я търпи. Обърна се бързо и се отправи към „Хакенщрасе“. Улицата беше пуста. Там нямаше никого. Посрещна го само луната и сковаващото странно мълчание на пресните развалини, които се издигаха в небето като ехото на глух вик. Мълчанието, което обгръщаше старите разрушения, беше съвсем друго.

Бьотхер вече го чакаше на стъпалата на общината. Луната блестеше върху бледата повърхност на едно водохранилище, намиращо се на височината зад сградата.

— Откри ли нещо? — запита той още отдалеч.

— Не, а ти?

— Също нищо. В болниците ги няма. Това е почти сигурно. Преобърнах вече почти всички. Да знаеш какви неща вижда човек в тях. Жените и децата са все пак нещо различно от войниците! Ела да идем да изпием някъде по една бира.

Те минаха през „Хитлерплац“, Ботушите им кънтяха.

— Още един ден по-малко — каза Бьотхер. — Какво може да се измисли? Скоро ще се свърши цялата отпуска.

Той отвори вратата на някаква кръчма. Седнаха на една маса до прозореца. Завесите бяха плътно спуснати. Никелираните чешми на бара блестяха в полутъмнината. Бьотхер изглежда бе стар гост на кръчмата.

Кръчмарката донесе, без да пита, две бири. Той погледна след нея. Беше дебела и бедрата й се поклащаха.

— Седя сега тук сам — заяви той. — А някъде другаде седи моята жена. Също сама. Надявам се поне! Не е ли за полудяване?

— Не зная. Аз бих бил доволен дори само да знаех, че родителите ми са седнали някъде. Все едно къде.

— Ти си прав. Обаче родителите са едно, жената е друго. Без тях човек може. Ако са здрави, всичко е в ред и толкова. Но жената…

Поръчаха още две бири и извадиха храна от раницата си. Кръчмарката се въртеше около масата. Тя гледаше жадно салама и маста.

— Добре си живеете — каза тя.

— Да, живеем си — отвърна Бьотхер. — Имаме цял пакет за отпускари с месо и захар в него. Не знаем какво да го правим.

Той отпи една глътка.

— На теб ти е лесно — каза той с огорчение на Гребер. — Ще се нахраниш сега, ще излезеш и усмихне ли ти се някоя уличница, ще забравиш нещастието си.

— И ти можеш да направиш същото.

Бьотхер поклати глава. Гребер го погледна изненадано. Не беше очаквал да намери у един стар войник толкова много вярност.

— За мен са много кльощави — заяви Бьотхер. — Проклетията е там, че кацам само на солидни жени. Другите просто ме отвращават. Чисто и просто нищо не излиза. Все едно да легна в леглото с някоя закачалка. Само солидни жени! Иначе при мен се получава засечка.

— Ето тази е точно такава. Гребер посочи с очи кръчмарката.

— Лъжеш се. — Бьотхер се оживи. — Има голяма разлика. Това, което виждаш тук, е пача, мека сланина, в която потъваш. Солидна жена наистина, пълна, добра, трябва да се признае, но това е пухено легло, а не матрак с двойни пружини, като моята жена. При нея всичко е като желязо. Стаята трепери като ковачница, когато тя започне да работи. И мазилката пада от стените. Не, драги мой. Такова нещо не се намира така лесно на улицата.

Той наведе глава и се замисли. Изведнъж до Гребер достигна мирис на теменужки. Той се огледа. На перваза на прозореца имаше саксия с теменуги; те ухаеха безкрайно нежно и само с едно вдъхване човек чувствуваше сигурност, родина, очакване и забравени младежки мечти. Всичко това беше много силно, дойде внезапно като атака и премина също така бързо, но го остави объркан и изтощен, като че ли бе тичал с раница на гърба през дълбок сняг.

Той стана.

— Къде отиваш? — запита Бьотхер.

— И аз не зная. Където и да е.

— Беше ли в комендантството?

— Да. Имам нареждане за настаняване в казармата.

— Хубаво. Виж да те сложат в стая N48.

— Добре.

Очите на Бьотхер следяха мързеливо движенията на кръчмарката.

— Аз ще остана още малко, ще пия още една бира.

Гребер тръгна бавно нагоре по улицата към казармата. Нощта бе станала студена. На един кръстопът трамвайните линии стърчаха над един кратер от бомба. Луната изпълваше с металическа светлина вратите на разрушените къщи. Той чуваше кънтежа на стъпките си, като че ли по улицата някой го следваше. Всичко наоколо беше пусто, ясно и студено.

Казармата се намираше на една височина в края на града. Тя бе незасегната. Плацът за маршировки бе потънал в бяла светлина, сякаш го покриваше снежен килим. Гребер мина през портата. Имаше чувството, че отпуската му се е свършила вече. Всичко минало като че ли се бе сгромолясало, така както къщата на родителите му, и той се връщаше отново на фронта — този път на друг фронт, без оръдия и пушки, но изпълнен с не по-малко опасности.