Време да се живее и време да се мре

16

Бьотхер си прибираше багажа. Другарите му го бяха заобиколили.

— Значи наистина я намери? — попита Гребер.

— Да, но…

— Къде?

— На улицата — отвърна Бьотхер. — Стоеше чисто и просто на ъгъла на „Келерщрасе“ и „Бирщрасе“, до бившия магазин за чадъри. Отначало, на пръв поглед не можах да я позная.

— Къде е била през цялото време?

— В един лагер близо до Ерфурт. Слушайте как стана: Тя стои значи до магазина за чадъри, а аз не я виждам. Отминавам, а тя ме вика: „Ото! Не ме ли позна?“ — Бьотхер замълча за момент и обгърна с поглед кръга от слушатели. — Ах, момчета, как искате човек да познае една жена, която е отслабнала с четиридесет кила?

— Как се казва лагерът, в който е била?

— Не си спомням вече. Мисля, че беше „Горски лагер N2“. Бих могъл да я попитам. Но чуйте края, дявол да го вземе! Аз я гледам и казвам: „Алма! Ти ли си?“ „Аз съм! — ми казва тя. — Ото, предчувствувах, че си в отпуска! Затова се и върнах.“ Аз продължавам да я гледам. Една нещастна, измършавяла като дръглив кон жена, петдесет и пет кила, може дори и да беше петдесет, един скелет в дрехи, които се веят по него, като че ли са окачени на някакъв прът.

Бьотхер въздъхна тъжно.

— Колко е висока? — попита Фелдман заинтересуван.

— Какво?

— Колко е висока жена ти?

— Около метър и шестдесет. Защо?

— Значи тогава е нормална на тегло.

— Нормална на тегло ли? Какви ми ги дрънкаш?

Бьотхер гледаше втренчено Фелдман с широко разтворени очи. — Не е за мен такова нормално тегло! За мен това е кука! Какво ме интересува мен твоето нормално тегло. Искам жена ми да стане като преди, хубава, със задник, върху който да могат да се чупят орехи, а не с такова мизерно кафеено зърно като сега! За какво мислите, че се бия? За едно кафеено зърно ли?

— Биеш се за нашия любим фюрер и за скъпото си отечество, а не за задника на жена си — каза Ройтер. — След три години на фронта трябва най-после да започнеш да ги разбираш тия работи.

— Задник ли? Кой говори за задник. — Бьотхер поглеждаше ядосано и безпомощно ту един, ту друг. — Бия се… бия се… за каквото ми харесва, за собствения си живот! А за всичко друго пет пари…

— Стой! — прекъсна го Ройтер с предупредителен жест. — Бий се за каквото искаш, но не го казвай никому! И се радвай, че си намерил жена си здрава и читава.

— Разбира се, че се радвам! Но какво й пречи да бъде жива и да бъде дебела и хубава както преди?

— Слушай бе, Бьотхер! — каза Фелдман. — Такива малки нещастия могат лесно да се поправят. Подложи я на режим на угояване.

— Угояване ли? Лесно се казва! А с какво? С нашите купони ли?

— Справи се някак си другояче.

— Благодаря за добрите съвети! — каза Бьотхер с горчивина и ирония. — Остават ми обаче само три дни отпуска. Как е възможно да я накарам да напълнее за три дни? Да приемем дори, че се къпе по цял ден в рибено масло и че се храни по седем пъти на ден, най-много да наддаде няколко кила. Ах, другари! В какво мръсно положение се намирам!

— Защо пък? Нали имаш още дебелата келнерка, за да те утеши?

— Именно затова! Зарекъл се бях, щом намеря жена си, да не виждам келнерката. Аз съм семеен човек, а не някакъв си женкар. Само че сега предпочитам все пак келнерката.

— Истината е, че ти си крайно несериозен човек — отсече Ройтер.

— Не съм несериозен! — запротестира Бьотхер. — Напротив, и най-дребните неща ме засягат дълбоко! Иначе щях да бъда щастлив. Само че вие не можете да ги разберете тези работи! Простаци с простаци!

Той им обърна гръб и хвърли последните си неща в раницата.

— Намери ли си квартира, в която да живееш с жена си? — попита го Гребер. — Или може би имаш жилище от по-рано?

— Разбира се, че не! То е разрушено от бомбардировките. Предпочитам обаче да спя в някоя разрушена маза, отколкото да остана и ден повече тука. Единственото нещастие е, че жена ми вече никак не ми хваща окото. Продължавам да я обичам, разбира се, може ли другояче, щом като сме женени, само че така, както е сега, вече никак не ми харесва. Не зависи от мене, нали? Какво да се прави? Тя, разбира се, го забеляза.

— Колко дни отпуска имаш още?

— Три дни.

— За три дни можеш малко да се преструваш.

— Другарю — каза спокойно Бьотхер, — в леглото една жена може да се преструва, но не и един мъж. — Повярвайте ми, по-добре щеше да бъде да се бях върнал на фронта, без да съм я видял. Тази среща няма да послужи за нищо друго, освен да причини мъка и на двама ни.

Той преметна раницата на рамо и се отдалечи. Ройтер го проследи с очи. После се обърна към Гребер.

— Ами ти? Какво става с тебе?

— Отивам в канцеларията на батальона. Може би ще ми трябват специални документи, за да се оженя. Ройтер се засмя иронично.

— Изглежда, че липсата на щастие на твоя другар Бьотхер не ти прави никакво впечатление?

— Не. Имам си други грижи.

— Става дебело — каза писарят на батальона. — Става дебело на фронта. Знаеш ли какво прави човек, когато стане дебело?

— Клинчи — отговори Гребер. — И децата го знаят. Мен обаче какво ме интересува? Аз имам отпуска.

— Ти си мислиш, че имаш отпуска — поправи го писарят. — Ами ако ти покажа какво пристигна днес?

— Кажи най-сетне.

Гребер измъкна пакет цигари от джоба си и го постави на масата. Почувствува, че малко по малко стомахът му започва да се свива.

— Става дебело — повтори секретарят. — Тежки загуби. Искат веднага подкрепление. Отпускарите, които нямат важни причини за оставане, трябва да заминат незабавно. Ясно ли ти е?

— Да. Какви са тези важни причини?

— Смърт на близък роднина, уреждане на неотложни семейни въпроси, тежко боледуване… — изброи писарят.

Той взе пакета цигари.

— Изчезвай значи! Стани невидим. Щом не могат да те намерят, няма да те изпратят обратно. Бягай от казармата като от чума. Спотайвай се някъде до края на отпуската. Върни се чак тогава. Какво може да ти се случи? Да те накажат за това, че не си си оставил адреса? И без това се връщаш на фронта. Ясно ли е?

— Ще се женя — каза Гребер. — Това важна причина ли е?

— Ще се жениш ли?

— Да. Затова именно съм дошъл. Исках да узная дали имам нужда от нещо друго освен от военната си книжка.

— Женитба! Това е може би причина. Казвам може би.

Писарят запали цигара.

— Може би е причина, но защо да рискуваш? Понеже си войник, военната книжка ти е достатъчна, за да се ожениш. Ако въпреки това имаш нужда от нещо друго, ела при мен. Ще уредя всичко тихомълком. Нямаш ли нещо по-хубаво да си облечеш? Нима ще се жениш в походна униформа?

— Не мога ли да си сменя униформата тук?

— Върви в склада — каза секретарят. — Обясни на завеждащия, че ще се жениш. Кажи му, че аз те пращам. Нямаш ли още няколко цигари екстра?

— Нямам в мене. Но бих могъл да донеса още един пакет.

— Не за мен. За фелдфебела.

— Ще видя. Знаеш ли дали жената има нужда от специални документи, за да сключи военен брак?

— Нямам представа. Смятам, че не. Всичко е опростено. — Писарят погледна часовника си. — Върви веднага в склада. Фелдфебелът сега е там.

Гребер тръгна към зданието, където се намираше складът. Трябваше да се качи чак на тавана. Фелдфебелът, който завеждаше склада, беше дебел и имаше две различни по цвят очи. Едното беше от неестествено синьовиолетов цвят, като виолетка, а другото — светлокафяво, като лешник.

— Не се пулете като теле — изръмжа той веднага. — Никога ли не сте виждали стъклено око?

— Виждал съм. Но не с толкова различен цвят.

— Идиот, то не е мое! — Фелдфебелът си сложи пръста на виолетовото око. — Един другар ми го даде на заем. Моето го изпуснах вчера на плочите в двора, то беше кафяво. Много са чупливи тези работи! Би трябвало да ги правят от целулоид.

— Това е запалителна материя — забеляза Гребер.

Фелдфебелът го погледна. Усмихна се, като видя медалите на Гребер.

— И това е вярно. Само че не мога да ви дам никаква униформа. Много съжалявам. Всички в склада са по-лоши от вашата.

Той като че ли се взираше в него със синьото си око. Кафявото око изглеждаше по-уморено. Гребер остави на масата една кутия от цигарите на Биндинг. Лешниковото око прояви жив интерес. Фелдфебелът се обърна кръгом и се върна скоро с една куртка.

— Това е всичко, което имам.

Гребер не се докосна до куртката. Той измъкна от джоба си малка плоска бутилка с коняк, която носеше за всеки случай, и я остави до цигарите. Фелдфебелът изчезна и този път донесе една по-хубава куртка и един почти нов панталон. Гребер прегледа най-напред панталона. Като го разгръщаше, забеляза, че фелдфебелът го беше сгънал така, че да прикрие едно тъмно петно, голямо колкото длан. Гребер погледна мълчаливо петното, а после коняка.

— Не е от кръв — обясни фелдфебелът, — чист зехтин. Собственикът му се върна от Италия. Малко бензин и петното ще изчезне.

— Ако беше така лесно, защо го е сменил, вместо да го изчисти сам?

Фелдфебелът се усмихна. Показа се изкуствената му челюст.

— Добър отговор. Въпросният тип обаче искаше да има такава униформа, която да мирише на фронт. Горе-долу като тази, която вие носите. Прекарал беше две години в една канцелария в Милано, а пишеше писма на годеницата си от фронта. Не можеше да се върне в къщи с нов панталон, върху който е паднала само една салатиера. Това ми са най-хубавите панталони, честна дума!

Гребер не повярва нито дума, но нямаше нищо повече у себе си, което да предложи на фелдфебела. Все пак той поклати глава отрицателно.

— Хайде, добре тогава — каза фелдфебелът. — Ще ви направя друго предложение: вземете тази униформа и си запазете вашата. Така ще имате една униформа в повече. Съгласен ли сте?

— Не ви ли трябва старата за отчитане?

— Отдавна вече броят на униформите в склада не отговаря на този по книгите!

Фелдфебелът махна с ръка. На синьото му око попадна прашен слънчев лъч, промъкнал се през прозореца.

— Нима още съществува нещо, което да отговаря на това, което трябва да бъде?

— Не.

— Е, тогава?

Като минаваше покрай градската болница, той се спря. Спомни си, че бе обещал да посети Мюциг. Поколеба се за миг, после влезе. Отстъпи пред суеверното вярване, че едно добро дело може би ще подобри собствената му съдба.

Ампутираните бяха настанени на първия етаж. Партерът беше зает от тежко ранените, които не можеха да стават, и неотдавна оперираните. Така беше по-лесно да ги пренасят в скривалището в случай на тревога. В случай на нужда ампутираните можеха да се оправят и без чужда помощ. Поради това ги бяха поставили на по-горен етаж. При тревога можеха да си помагат един на друг. Двама с по една ръка можеха при нужда да помогнат на някой без крак да слезе до скривалището, докато санитарите пренасят тежко ранени. Мюциг засия, като видя Гребер.

— Ти, тук? Напълно бях убеден, че няма да дойдеш.

— И аз също — отговори Гребер. — Но както виждаш, дойдох.

— Много мило от твоя страна, Ернст. Тъкмо и Щокман е тук. Нали бяхте заедно в Африка?

— Да.

Щокман беше загубил дясната си ръка. Той играеше „скат“ с двама други инвалиди.

— Я виж ти, Ернст! — възкликна той. — Какво ти се е случило?

Погледът му се плъзна изпитателно по Гребер. Той потърси неволно раната, която би обяснила завръщането на стария му другар.

— Нищо — отговори Гребер. Всички го гледаха изпитателно.

— В отпуска съм — прибави той почти шепнешком. Чувствуваше се едва ли не виновен, защото беше здрав.

— Помислих, че достатъчно си пострадал в Африка и те връщат окончателно в къщи.

— Не, както виждаш. Позакърпиха ме, за да ме експедират след това в Русия.

— Имал си щастие все пак. Аз също. Всички други са в плен. Не можаха да ги спасят със самолети. Щокман размаха остатъка от ръката си.

— А каквото се случи с мен, не е ли свинщина? Един от играчите хвърли картите си на масата.

— Е какво, ще играем ли, или ще дрънкаме? — запита той грубо.

Гребер видя, че той е без крака. Ампутирали бяха много високо. Липсваха му също два пръста от дясната ръка и нямаше мигли. Клепачите му бяха нови, червеникави и лъскави. Изглежда, че бяха обгорели.

— Продължавайте си играта — каза Гребер. — Аз имам време.

— Още един тур — обясни Щокман. — Скоро ще свършим.

Гребер седна на прозореца до Мюциг.

— Не се сърди на Арнолд — прошепна Мюциг, — има лош ден.

— Този в средата ли?

— Да. Жена му идва вчера. След посещенията й прекарва винаги няколко лоши дни.

— Какво дрънкаш там? — извика Арнолд.

— Разправяме си стари спомени. Какво, да не би да е забранено?

Арнолд изръмжа нещо и продължи да играе.

— Като изключиш това, добре се забавляваме тука — подхвана Мюциг с малко изкуствена веселост. — Момчетата са много мили. Арнолд беше зидар, не му е лесно да се приспособи. Освен това жена му го мами, неговата майка му го каза.

Щокман хвърли картите на масата.

— Ама късмет, а! Бях сигурен в тройката си аса! Кой можеше да предположи, че някой от вас има тройка валета?

Арнолд се захили иронично и разбърка отново картите.

— Питам се често кое е по-добре, когато човек иска да се жени: да е без ръка или без крак — подхвана Мюциг. — Щокман твърди — без ръка. Как можеш обаче да държиш една жена в леглото само с една ръка? А трябва все пак да я държиш, нали?

— Това не е толкова важно. Главното е да се живее.

— Да, но с това утешение не можеш да подхранваш целия си живот. След войната нещата се променят. Вече не си никакъв герой, а само инвалид.

— Не ми се вярва, а и освен това съществуват чудесни протези.

— Не мисля така. Нямам предвид работата — каза Мюциг.

— Истината е, че трябва да спечелим войната — изкрещя изведнъж Арнолд, който беше подслушал разговора. — Нека други сега си дадат костите. Ние вече достатъчно направихме.

Той хвърли недоброжелателен поглед на Гребер.

— Ако всички кръшкачи отидат на фронта, няма да сме принудени да отстъпваме през цялото време.

Гребер не отговори. Невъзможно е да се спори с ампутирани. Който загуби ръката си или крака си, има винаги право. Човек може да спори с някой ранен в дробовете или в стомаха и чийто живот е под по-голяма заплаха. Но колкото и да е чудно, не е прието да се спори с ампутиран.

Арнолд продължи да играе.

— Как мислиш ти, Ернст? — запита Мюциг след малко. — Имах една приятелка в Мюнстер. Продължаваме да си пишем. Тя смята, че съм ранен в бедрото. Не съм посмял още да й кажа истината.

— Чакай спокойно и се радвай, че не трябва отново да заминеш.

— Тъкмо това и правя, Ернст. Но това не може да трае вечно.

— А! До гуша ми дойдохте всички! — обърна се към Мюциг един от ранените, седнал около играчите. — Натряскайте се и бъдете мъже!

Щокман избухна в смях.

— Какво те прихваща? — попита го Арнолд.

— Представих си какво би станало, ако тази нощ върху нас падне бомба от голям калибър. Ей така на, точно в средата на стаята. Всички ни ще превърне на каша. На вятъра ще отидат тогава всичките ни грижи!

Гребер стана. Той забеляза, че раненият, който гледаше играчите, беше без крака. „От мина или от студа“ — помисли си той машинално.

— Къде останаха нашите самолети? — изръмжа Арнолд. — Всички ли ви трябват на фронта? Тук почти вече не се мяркат.

— И на фронта вече не се мяркат.

— Какво?

Гребер забеляза, че направи грешка.

— Всички на фронта очакваме новите оръжия — прибави той. — Разправят, че щели да извършат чудеса.

Арнолд го гледаше с ярост.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат дяволите! Като те слуша човек, ще помисли, че войната е загубена! Никога, чуваш ли ме, никога! Да не мислиш, че ми се иска да се разкарвам с количка и да продавам кибрит като инвалидите от първата война? Ние имаме права! Фюрерът ни даде обещания!

Той хвърли възбудено картите си на масата.

— Хайде, включи радиото! — каза мъжът без крака на Мюциг. — Малко музика!

Мюциг завъртя копчето. С тенекиения си звук високоговорителят изпусна куп думи. Мюциг завъртя копчето по-нататък.

— Остави го! — заповяда Арнолд ядосано.

— Защо? Нали виждаш, че е пак някаква реч.

— Казвам ти да го оставиш! Това е политическа реч. Ако всички ги слушаха редовно, работите щяха да вървят по-добре за нас.

Мюциг върна стрелката обратно. Цяла серия от зиг-хайл екна в помещението. Арнолд слушаше със стиснати зъби. Щокман направи знак на Гребер и повдигна рамене. Гребер се приближи до него.

— Всичко хубаво, Щокман — прошепна му той, — трябва да бягам.

— Имаш нещо по-интересно предвид, а?

— Не. Но трябва да си вървя.

Той си тръгна. Погледите на другите се впиваха в него, като че ли беше гол. Помъчи се да върви по-бавно през залата. Струваше му се, че така предизвикателството към ампутираните ще бъде по-малко. Но той забеляза как те следят движенията му. Мюциг го придружи до вратата, като подскачаше.

— Ела пак — му каза той в повяхналата светлина на коридора. — Днес нямаше късмет. Обикновено всички сме в добро настроение.

Гребер се намери на улицата. Здрачът вече падаше. Внезапно го обхвана страх за Елизабет. През целия ден се беше мъчил да се отърве от него. Но сега в несигурната светлина на залязващия ден изглеждаше като че ли той пълзи към него от всички страни.

Отиде у Полман. Старецът му отвори веднага. Изглежда очакваше другиго.

— Вие ли сте, Гребер? — каза той.

— Да. Няма да ви задържам много. Исках само да ви попитам нещо.

Полман отвори широко вратата.

— Влезте вътре — каза той. — По-добре е да не стоим навън. Не е необходимо хората да знаят… Те влязоха в стаята, осветена от петролна лампа.

Гребер усети миризма на цигарен дим, Полман не държеше никаква цигара в ръка.

— Какво искате да ме запитате, Гребер? Гребер се огледа.

— Само тази стая ли имате?

— Защо?

— Възможно е да се наложи да укрия някого за няколко дни. Може ли тук? Полман мълчеше.

— Не се касае за някого, когото търсят — обясни Гребер. — Зададох ви въпроса ей така, за всеки случай. Възможно е да не стане нужда. Страхувам се за някого. Може би само си въобразявам.

— Защо се обръщате към мене?

— Не познавам никого другиго.

Самият Гребер не можеше да си обясни причините, които го бяха накарали да дойде. Просто беше почувствувал нуждата да осигури скривалище в случай на опасност.

— За кого се касае?

— Една девойка, за която искам да се оженя. Баща й е в лагер. Страх ме е и нея да не пратят. Тя нищо не е сторила. Може би греша, като се безпокоя.

— Човек никога не греши, ако се безпокои — каза Полман. — Предпазливостта е за предпочитане пред разкаянието. Можете да разполагате с тази стая, когато пожелаете.

Гребер почувствува прилив на признателност към стария учител.

— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря. Полман се усмихна. Той не изглеждаше вече толкова немощен, колкото преди.

— Благодаря — повтори Гребер. — Надявам се, че няма да имам нужда.

Те бяха застанали пред лавиците, отрупани с книги.

— Вземете си, която искате — каза тихо Полман. — Понякога книгата помага в тежките нощи. Гребер поклати отрицателно глава.

— На мен не — отвърна той. — Бих желал обаче да узная нещо: как е възможно тези два свята да се примирят един с друг. От една страна тези книги, тези стихове, тези философии, а от друга — нечовешките действия на ударните отреди на нацистите, концентрационните лагери, масовите убийства на невинни хора?

— Тези два свята не са примирени. Те съществуват едновременно и независимо един от друг. Това е всичко. Ако авторите на тези книги бяха живи, всички щяха да бъдат в концентрационен лагер.

— Сигурно.

Полман погледна Гребер.

— Вие искате да се ожените?

— Да.

Старецът измъкна една книга от лавиците.

— Не мога да ви дам нищо друго. Вземете тази книга. Няма нищо за четене, това са картини, само картини. Случвало ми се е, когато не мога да чета, да гледам картини по цели нощи. Картини и стихове — дотогава, докато има газ в лампата. После, в тъмнината, не остава нищо друго освен молитвата.

— Да — каза Гребер неуверено.

— Много мислих за вас, Гребер. Мислих също и за това, което ми казахте, когато ме посетихте. Няма да ви дам никакъв отговор. — Полман замълча и след това прибави тихо. — Освен един. Трябва да се вярва. Да се вярва. Какво друго ни остава?

— Да се вярва в какво?

— В Бога. И в доброто у човека.

— Нима никога не сте се съмнявали в него? — запита Гребер.

— Разбира се, че да — отговори старецът. — Често. Иначе как мога да вярвам.

Гребер се запъти към фабриката. Духаше вятър и разбити облачета се гонеха ниско над покривите. В полумрака взвод войници маршируваха на площада. Носеха багаж и се отправяха за гарата, за фронта… „Би трябвало да се намирам между тях“ — помисли си Гребер. Той вдигна очи към черния силует на липата, изправена срещу разрушената къща. Внезапно почувствува в раменете и мускулите си силния туптеж на живота, както първия път, когато беше видял дървото. „Колко странно — помисли си той. — Изпитвам съжаление към Полман. И той с нищо не може да ми помогне. Но всеки път, когато отида да го видя, чувствувам живота, по-дълбоко и по-близо отпреди…“