Време да се живее и време да се мре

24

Те не можеха вече да се разпознаят един друг. Не можеха да разпознаят дори и униформите си. Само каските, гласовете и езикът им даваха още възможност да разберат, че принадлежат на една и съща част. Окопите бяха отдавна срутени. Фронтът представляваше една начупена линия от дупки и бункери. Тя се менеше постоянно. Нищо не беше останало там, освен дъжд и вопли, и нощ, светлина от експлозиите и хвърчащата на всички страни кал. Сякаш небето, раздрано от „щуките“, връхлиташе отгоре с проливен дъжд и метеори от бомби и снаряди.

Прожекторите захапваха като бели кучета парцаливите облаци. Противосамолетната артилерия беснееше сред трясъка на тръпнещия хоризонт, самолети в пламъци се сгромолясваха надолу; златна градушка от ракети излиташе на снопове някъде отзад и се пръскаше в безкрайността. Жълти и бели лампиони увисваха в простора и после угасваха, сякаш потънали в дълбока вода. Тогава барабанният огън започваше отново.

Това траеше вече дванадесет дни. Първите три дни линиите издържаха. Бункерите бяха понесли артилерийския огън без особено тежки повреди. После предните укрепления паднаха. Линията беше пробита от танковете, но противотанковата артилерия успя да задържи пробива няколко километра по-навътре. В сивото утро горяха подпалени танкове, гъсеничните вериги на някои от тях, които бяха преобърнати, продължаваха да се въртят и наподобяваха обърнати по гръб бръмбари. Дисциплинарни батальони бяха изпратени напред, за да поставят нови дървени платформи за оръдията и да възстановят телефонните връзки. Те трябваше да работят почти без огнево прикритие. За два часа загубиха повече от половината си хора. Ята бомбардировачи се спускаха ниско и непохватно от синьото небе и нападаха бункерите. На шестия ден половината от бункерите бяха вън от строя и можеха да служат вече само за прикритие. На седмата нощ русите атакуваха и бяха отблъснати. После падна такъв дъжд, сякаш настъпваше втори потоп. Войниците бяха неузнаваеми. Те пълзяха из лепкавите ями като някакви насекоми с един и същ предпазен цвят. Ротата имаше подкрепата само от още две полуразрушени укрепления с картечници и няколко минохвъргачки. Останалата част от хората се криеха в ямите и стърчащите тук-там късове стени. Рае командуваше едното укрепление. Мас — другото.

Те удържаха позициите три дни. На втория ден останаха почти без боеприпаси: русите можеха спокойно да напредват. Не последва обаче никаква атака. По-късно, възползувайки се от здрача, няколко германски самолета прелетяха над линиите и хвърлиха боеприпаси и храна. Войниците прибраха една част от хвърленото и се нахраниха. През нощта пристигнаха подкрепления.

Дисциплинарните батальони слагаха готово сковани дървени платформи. По тях поставяха нови оръдия и тежки картечници. Един час по-късно започна ненадейна атака без артилерийска подготовка. Русите се озоваха внезапно на петдесет метра от първата линия. Част от ръчните бомби не експлодираха. Русите се втурнаха напред.

В блясъка на експлозиите Гребер забеляза пред себе си каска с бели очи под нея, отворена уста, а отзад — ръка, която се издигаше като недодялан жив клон. Той стреля нататък, грабна от новобранеца до него една ръчна бомба, която той бърникаше, и я хвърли пред себе си. Тя експлодира.

— Отвивай капсулите, идиот! — изкрещя той на новобранеца. — Дай ги насам! Не ги дърпай!

Следващата бомба не експлодира. „Саботаж — мина му през ума. — Саботаж на пленниците от военните фабрики, които сега се обявяват против нас.“ Той хвърли друга, клекна, видя, че към него хвърчи руска бомба, просна се в калта, усети въздушния натиск от експлозията и почувствува удар като от камшик, тупалка и кал. Скочи отново и изкрещя:

— Хайде! Бързо! Давай! — и чак когато ръката му остана празна, се обърна и видя, че зад него нямаше никакъв новобранец и че ръката му беше изцапана не с кал, а с човешко месо. Той се плъзна в ямата, потърси пипнешком, намери един войнишки пояс и двете последни бомби, които оставаха, и видя как някакви сенки се катереха по края на трапа, прескачаха го и тичаха напред. Той се свря отново на дъното…

„Пленник съм — помисли си той. — Пленник. В капан“. Изпълзя предпазливо в края на ямата. Калта го прикриваше достатъчно. Необходимо беше само да не мърда. В светлината на един лампион успя да забележи, че парчетата от трупа на новобранеца се бяха полепили навсякъде из трапа — крак, оголена ръка, раздробено тяло. Бомбата го беше засегнала право в корема. Тялото му бе поело цялата експлозия върху себе си и по този начин бе запазило Гребер.

Продължи да лежи, като не смееше да си подаде главата над ръба на ямата. Видя как картечницата от укреплението вдясно откри огън. После затрака тази отляво. Докато те стрелят, не е загубен. Целият терен пред тях се намираше в обсега на кръстосания им огън. Никакви руси вече не минаваха. Изглежда само една част от тях бяха успели да пробият. „Трябва да се приближа до укреплението“ — помисли си той. Болеше го главата, чувствуваше се полузамаян, но в подсъзнанието му съществуваха няколко съвсем ясни и точни мисли. В това се състоеше именно разликата между опитния войник и новобранеца: в такива случаи младият войник е изцяло обзет от паника, която го прави по-непредпазлив. Гребер знаеше, че може да се престори на умрял, ако русите се появят отново. Мъчно щяха да го забележат в калта. Обаче колкото по-близо успееше да се промъкне до укреплението, толкова по-добре щеше да бъде за него по-късно.

Пропълзя до най-близката дупка, падна в нея и устата му се напълни с вода. След малко запълзя нататък. В следващия трап имаше двама убити. Почака малко. После чу експлозиите на ръчни бомби и разбра от отблясъците, че те идват от лявото укрепление. Русите бяха пробили и там и сега атакуваха от двете страни. Картечниците залаяха. След малко престанаха да се чуват детонациите от ръчни бомби; от укреплението обаче продължаваха да стрелят. Гребер пропълзя напред. Знаеше, че русите ще се върнат отново. Тъй като те предполагаха, че в големите трапове ще намерят войници, малките представляваха по-сигурно скривалище. Той стигна до една трапчинка и легна в нея. Заваля дъжд като из ведро. Тежките картечници млъкнаха. Тогава артилерията откри отново огън. Пряко попадение засегна дясното укрепление. То сякаш хвръкна във въздуха. Утрото настъпи мокро и със закъснение.

Гребер успя да се присъедини към другите преди още да се бе съмнало. Зад един разбит танк се натъкна на Зауер и двама новобранци. От носа на Зауер течеше кръв. Една ръчна бомба бе избухнала съвсем близо до него. Коремът на единия от новобранците беше изтърбушен. Червата му висяха навън. Дъждът ги мокреше. Нямаха с какво да го превържат. Всъщност това беше излишно. Колкото по-бърже умре, толкова по-добре за него. Вторият новобранец лежеше със счупен крак. Паднал бе в една дупка. Просто беше непонятно как бе успял да си счупи крака в тази рядка кал.

Във вътрешността на изгорелия танк се виждаха овъглените скелети на екипажа. Горната част на тялото на единия бе провиснала навън. Лицето му бе изгоряло само наполовина. Другата половина беше издута, виолетовочервена и разцепена. Зъбите му се белееха като гасена вар.

Един войник за свръзка от левия бункер дойде при тях.

— Сбор в бункера! — извика той. — Има ли още останали хора из ямите?

— И понятие нямаме. Къде са санитарите?

— Всички са убити или ранени. Войникът запълзя нататък.

— Ще ти доведем някой санитар — каза Гребер на новобранеца с отворения корем. — Или пък ще ти донесем превръзки. Веднага ще се върнем.

Новобранецът нищо не отговори. Той лежеше с побледнели устни, свит и смален в лепкавата кал.

— Невъзможно е да те издърпаме с платнище — обърна се Гребер към новобранеца със счупения крак. — Невъзможно е в тази кал. Подпри се на нас и се опитай да подскачаш на здравия си крак.

Те го взеха по средата и се повлякоха от дупка на дупка. Напредваха бавно. Новобранецът изстенваше всеки път, когато го подхвърляха в дупките. Накрая кракът му се извъртя съвсем. Не можеше вече да продължи. Те го изоставиха зад една останка от стена, близо до бункера, и сложиха каската му върху нея, за да могат санитарите да го намерят. До него лежаха двама руси. Единият беше без глава, другият лежеше по корем и калта под него беше червена.

Видяха още руси. После стигнаха до собствените си убити. Рае беше ранен. Лявата му ръка беше набързо превързана. Трима тежко ранени лежаха на дъжда, завити с едно платнище. И тук нямаше вече никакъв превързочен материал. Час по-късно, ниско над тях прелетя един „Юнкерс“ и хвърли няколко пакета. Те паднаха много далеч, към руските линии.

Дойдоха още седем души. Останалите се бяха събрали в десния бункер. Лейтенант Мас беше убит. Фелдфебелът Райнике пое командуването. Нямаше почти никакви боеприпаси. Минохвъргачките бяха повредени. Но две тежки и две леки картечници бяха още в изправност.

Десет души от дисциплинарната рота успяха да се доберат до тях. Донесоха им боеприпаси и консерви и отнесоха ранените. Имаха носилки. Видяха как сто метра по-далеч двама от тях на връщане хвръкнаха във въздуха. Артилерийският огън прекъсна почти всякаква връзка с тила през цялата сутрин.

На обед дъждът престана. Показа се слънцето. Изведнъж стана много горещо. Калта започна да засъхва и да се напуква.

— Ще ни атакуват с леки танкове — каза Рае. — Дявол да го вземе, къде са противотанковите оръдия? Трябва да ни докарат няколко, без оръдия сме загубени.

Огънят продължи. Следобед се появи отново един транспортен самолет „Юнкерс“. Охраняваха го няколко „Месершмита.“ „Щуките“ се появиха и ги нападнаха. Два от тях бяха свалени. След това два „Месершмита“ паднаха в пламъци. „Юнкерсът“ се върна обратно. Той хвърли пакетите си много далеч, някъде назад, „Месершмитите“ продължиха борбата. Те бяха по-бързи от руските машини, имаше обаче три пъти повече руски самолети. Германските бяха принудени да се върнат обратно.

Още на другия ден умрелите започнаха да миришат. Гребер си намери място в бункера. Останали бяха само двадесет и двама души. Приблизително толкова беше събрал и Райнике от другата страна. Останалите бяха убити или ранени. Преди няколко дни бяха сто и двадесет.

Той седеше и си чистеше оръжието. Целият беше потънал в кал. Не мислеше за нищо. Беше като машина. Нищо вече не си спомняше от миналото. Само седеше тук и чакаше, и спеше, и се събуждаше, и беше готов да се отбранява.

Танковете се появиха на другата сутрин. През цялата нощ артилерията, минохвъргачките и картечниците бяха изолирали предната линия от тила. Телефонните връзки бяха на няколко пъти възстановявани и прекъсвани. Подкрепленията, за които се говореше, не пристигнаха. Германската артилерия стреляше вече съвсем рядко. Руският огън беше станал убийствен. Бункерът бе засегнат още два пъти, но продължаваше да стои. Всъщност едва ли представляваше вече истински бункер: това беше някакъв безформен бетонен блок, който се клатушкаше в калта като кораб в буря. Половин дузина удари, нанесени един след друг, бяха разклатили основите му. При всяко ново попадение войниците политаха към стените.

Гребер не можа да превърже драскотината от куршум, която бе получил на рамото си. Поля я с малко коняк, който намери. Бункерът продължаваше да се люлее и да трепери. Не приличаше вече на кораб в буря, а на подводница със загасени мотори, която се клатушка по дъното на морето. Времето вече не съществуваше. То беше също така простреляно. Стояха свити в тъмнината и чакаха. Не съществуваше вече някакъв град в Германия, където Гребер е живял в продължение на няколко седмици. Никаква отпуска всъщност не е съществувала, не е съществувала също и никаква Елизабет. Всичко това е било само странен сън между живота и смъртта — половин час безумен сън, през който една ракета се бе устремила нагоре, за да угасне. Нищо друго не съществуваше освен бункерът.

Леките руски танкове пробиха фронта. Пехотата вървеше зад тях и пристигна с тях. Ротата пусна да минат танковете и подложи пехотата на кръстосан огън. Нажежените цеви на картечниците изгаряха ръцете. Но те продължаваха да стрелят. Руската артилерия не можеше вече да ги обстрелва. Два танка се върнаха, завъртяха се наоколо и откриха огън. Задачата им беше лека: нямаше никакви противотанкови оръдия. Бронята им беше много здрава за картечниците. Опитаха се да се прицелят в отворите им, но да се улучат беше въпрос на шанс. Танковете маневрираха, за да излязат от обсега на огъня, и продължаваха да стрелят на свой ред. Бункерът се тресеше. Бетонът се пукаше.

— Ръчните бомби — изкрещя Райнике.

Събра цял сноп, провеси ги през раменете си и се втурна към изхода. Между два залпа той изтича навън, прикривайки се зад бункера.

— Двете картечници по танковете, огън! — изкомандува Рае. Опитваше се да прикрие Райнике, който от своя страна искаше да се приближи в полукръг и да хвърли бомбите в колелата на танковете — почти безнадеждна операция. Руските тежки картечници влязоха в действие.

След малко един от танковете престана да стреля. Никой не чу експлозията.

— Улучен! — изкрещя Имерман. Това не беше вече човек, който се бие срещу другарите си, а човешко същество, което защитава живота си.

Танкът вече не стреляше. Картечниците съсредоточиха огъня си върху втория танк, който направи завой и изчезна.

— Минаха шест — изкрещя Рае, — Сигурно ще се върнат. Всички картечници кръстосан огън! Трябва да спрем пехотата.

— Къде е Райнике? — попита Имерман, след като се окопитиха.

Никой не отговори. Райнике вече не се върна.

Така издържаха целия следобед. Малко по малко бункерът се превърна на прах, двете картечници обаче продължаваха да стрелят. Те стреляха по-нарядко. Имаше съвсем малко боеприпаси. Хората отвориха няколко кутии консерви и пиха вода от една яма. Ръката на Хиршланд бе пронизана от куршум.

Слънцето жарко печеше. Небето беше покрито с големи бели облаци. Бункерът миришеше на кръв и на барут. Мъртвите навън се подуваха. Който можеше, спеше. Никой не знаеше дали бяха отрязани от тила или още имаха връзка.

Вечерта огънят се усили. После внезапно намаля и почти престана. Те се втурнаха навън и зачакаха атака. Нищо не се случи. Два часа — нищо! Тези спокойни два часа им действуваха по-уморително, отколкото едно сражение.

В три часа сутринта бункерът не представляваше нищо друго освен безформен куп от желязо и бетон. Трябваше да го изоставят. Имаха шест убити и трима ранени. Трябваше да отстъпят. Влякоха ранения в корема около стотина метра, после той умря.

Русите отново атакуваха. На ротата бяха останали само още две картечници. Залегнали в един трап, те отблъснаха атаката. След това продължиха да се оттеглят. Русите сигурно ги смятаха за по-многобройни и по-добре въоръжени, отколкото бяха всъщност; това ги спаси. При второто спиране падна Зауер. Един куршум го засегна в главата и той умря веднага. Малко по-късно, докато тичаше наведен към земята, падна и Хиршланд. Той се завъртя бавно около себе си и не мръдна повече. Гребер го довлече до една дупка и го търкулна на дъното. Гърдите на Хиршланд бяха разкъсани от куршуми. След като ги опипа, Гребер намери окървавения му портфейл и го измъкна. Сега вече нямаше смисъл да се опровергава съобщението за смъртта му, което Щайнбренер беше изпратил на госпожа Хиршланд.

Най-после те стигнаха до втората линия. По-късно получиха заповед да продължат отстъплението. Ротата бе изтеглена от боя. Фронтът бе преместен на мястото, където се намираха резервите.

Няколко километра по-далеч те бяха прегрупирани. Ротата имаше само тридесет човека. На другия ден тя беше попълнена на сто и двадесет.

Гребер намери Фрезенбург в един полски лазарет. Всъщност лазаретът се състоеше от една оскъдно обзаведена барака. Левият крак на Фрезенбург беше раздробен.

— Искаха да го ампутират — каза той. — Някакъв си загубен помощник-лекар. Само това е научил да прави. Успях да се наложа утре да ме евакуират назад. Предпочитам някой опитен лекар да ми прегледа крака още веднъж.

Той лежеше на походно легло с шина над коляното. Леглото се намираше близо до отворения прозорец. Навън се виждаше част от равното поле. Цялата ливада беше покрита с червени, жълти и сиви цветя. Стаята вонеше. В нея имаше още три легла. — Какво прави Рае? — попита Фрезенбург.

— Ранен е в ръката. Мускулна рана.

— В лазарета ли е?

— Не. Остана в ротата.

— Така си и мислех — по лицето на Фрезенбург се изписа гримаса. Едната половина от лицето се усмихна, другата, на която имаше белег от зарастваща рана, остана неподвижна. — Има такива, които не искат да се върнат, Рае е от тях.

— Защо?

— Отказал се е, Загубил е вече всякаква надежда, И всякаква вяра.

Гребер погледна пергаментовото лице пред себе си.

— А ти?

— Аз не зная. Трябва най-напред да уредя тази история. — Той посочи шината.

Топъл вятър нахлу от ливадата.

— Странно нещо, а? — каза Фрезенбург. — Докато имаше сняг си мислехме, че в тази страна няма никога лято. А ето внезапно то е тук. И то дори прекалено.

— Да.

— Как е в къщи?

— Вече не зная. Просто не мога да си представя заедно тези две неща. Отпуската и това тук. Преди можех. Сега вече не. Много са различни едно от друго, Не зная вече кое е действителното.

— Нима някой знае?

— Въобразявах си, че зная. Там всичко ми изглеждаше ясно. Сега вече не. Много кратко беше. И много далечно от това тук. Там дори си мислех, че няма да убивам.

— Ти не си единственият.

— Да. Боли ли те много?

Фрезенбург поклати отрицателно глава.

— В тази барака има нещо, което никой не би се надявал да намери: морфин. Направиха ми инжекция. Още действува. Болката продължава да е тук, но така сякаш някой друг я чувствува. Имам още един-два часа на разположение, за да размишлявам.

— Санитарен влак ли ще пристигне?

— Не, тук има един санитарен камион. Ще ни закара до следващия санитарен център.

— Скоро никой от нас няма да остане тук — каза Гребер. — Сега и ти си отиваш.

— Може би ще ме закърпят отново и ще ме върнат при вас.

Спогледаха се, И двамата знаеха, че това не е вярно.

— Искам да вярвам в това — прибави Фрезенбург. — Поне за час-два, докато трае морфинът. Едно късче живот е понякога дяволски кратко, нали? А после идва нещо друго, за което човек не знае абсолютно нищо. Тази ми е втората война.

— Какво смяташ да правиш по-късно? Имаш ли някакви проекти?

Фрезенбург се усмихна бегло.

— Още не ми е ясно какво другите смятат да правят с мен. Ще трябва най-напред да изчакам. Не мислех, че ще се измъкна оттук. Винаги ми се струваше, че най-после наистина ще ме спипат и после край! Сега трябва да свикна да живея с мисълта, че ме спипаха наполовина. Не зная дали е по-лесно. Смъртта изглеждаше по-лесна. Всичко би било приключено, цялата тая мръсотия вече не би ме засягала, бих си платил цената и край. Сега съм отново потънал в нея до гуша, Човек си представя нещата другояче: че смъртта ще заличи всичко и прочее. А това не е вярно! Аз съм уморен, Ернст. Ще се опитам да поспя, преди да почувствувам отново, че съм инвалид. Пожелавам ти всичко хубаво!

Той подаде ръка на Гребер.

— И аз на теб също, Людвиг — каза Гребер.

— Моята е лесна. Сега плавам по течението. Примитивният инстинкт към живот. Преди беше друго. Може би бе само измама. Всеки имаше в себе си някаква скрита надежда. Няма значение. Човек винаги забравя, че може сам да сложи край на себе си. Тази възможност получихме като подарък заедно с нашия така наречен разум.

Гребер поклати отрицателно глава.

Фрезенбург му отвърна със своята полуусмивка.

— Прав си — каза той, — Така нищо няма да се уреди. По-добре е да се постараем всичко това никога да не се повтори.

Главата му падна обратно на възглавницата. Внезапно изглеждаше много изтощен. Докато Гребер стигна вратата, очите му вече се бяха затворили.

Гребер тръгна към селото, където беше ротата му.

Слаба здрачевина обагряше небето. Дъждът беше спрял. Калта се беше втвърдил а, Цветя и бурени бяха избуяли по изоставените ниви. Фронтът тътнеше. Всичко изглеждаше така чуждо, сякаш нямаше никаква връзка с действителността. Гребер познаваше това чувство: често го бе изпитвал, когато се събуждаше нощем и не знаеше къде се намира. Тогава му се струваше, че е отпаднал от света и че се носи сам в мрака. Това състояние не траеше дълго. Винаги се окопитваше много бързо. Всеки път обаче в него оставаше следа от някакво странно чувство, че един ден няма вече да се върне обратно на земята.

Това усещане не беше страх. Гребер се свиваше като беззащитно дете, подхвърлено в някаква огромна степ, без изход и край. Сега той бръкна в джобовете си и се огледа. Около него се простираше обичайната картина: развалини, неразорани ниви, руски залез, а в далечината — бледите светкавици на фронта. Всичко беше както обикновено, а заедно с него и безнадеждният хлад, който пронизваше сърцето му.

Усети в джоба си писмата на Елизабет. Те бяха пълни с топлота, нежност и със сладкото вълнение на любовта. Но те не представляваха някаква спокойна лампа, която осветява една добре подредена къща; те бяха блуждаещи светлини над едно блато и колкото повече той се стараеше да ги достигне, толкова повече затъваше в блатото. Поискал беше да запали една лампа, за да си намери пътя за връщане, но я беше запалил преди да построи къщата. Запалил я беше в срутена къща. Тя не само не я разхубавяваше, но я правеше още по-безутешна. Когато беше там, не си беше дал сметка за това. Следваше светлината, от нищо не се интересуваше, искаше да вярва, че е достатъчно само да я следва. А не беше достатъчно.

Дълго беше отбягвал това заключение. Но в края на краищата трябваше да се убеди, че онова, което беше призвано да го поддържа, да го подпомага в живота, го усамотяваше още повече. То не го подкрепяше достатъчно. Трогваше сърцето му, но не го поддържаше. То изчезваше, представляваше някакво малко лично щастие, което не можеше да бъде задържано сред безкрайното блато на общото нещастие и отчаяние. Извади писмата на Елизабет и ги прочете. Алените отблясъци на залязващото слънце оцветиха листовете. Знаеше ги наизуст, но ги прочете още веднъж и те отново го накараха да се почувствува по-самотен отпреди. Толкова кратко трая щастието му, а другото беше толкова дълго. Една отпуска. Но животът на един войник се мери според времето, прекарано на фронта, а не според отпуската.

Гребер постави писмата отново в джоба си. Сложи ги до тия на родителите си, които бе намерил в канцеларията на ротата. Нямаше никакъв смисъл човек да мисли. Фрезенбург имаше право: достатъчно беше да върви крачка по крачка. Човек не трябва да се мъчи да разгадава световната загадка, когато се намира в опасност. „Елизабет — помисли си той. — Защо винаги мисля за нея като за нещо загубено? Нали нейните писма са тук! Тя е жива!“

Селото се появи мрачно и изоставено. Всички тези села изглеждаха като че ли никога вече няма да бъдат отново застроени. Алея от брези водеше до остатъците на една бяла къща. Преди това трябва да е било градина; тук-там още цъфтяха цветя, а до едно мръсно езерце се издигаше статуя. Това беше богът Пан, свирещ на флейта. Никой обаче не отговаряше на неговия огнен зов. Само няколко новобранци търсеха в изоставената овощна градина зелени череши.