Време за умиране

22

Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.

Една от тези зони се намираше на километър и половина преди националния парк „Уотъртън Лейкс“. От гледна точка на САЩ това място беше точно над границата между щатите Вашингтон и Айдахо, по средата на пътя между Спокейн и Кор д’Ален, приблизително на сто и шейсет километра от двете населени места. Гледката беше възхитителна — безкрайни гори на юг, величествени езера на север, заснежените върхове на Скалистите планини на изток. Шофьорът на влекача спря на паркинга не заради гледката, а защото трябваше да се срещне с пътниците на бял микробус, който вече чакаше там. Благодарение на своята предпазливост и на късмета фамилията Дънкан беше в този бизнес от дълги години. Едно от най-важните й правила гласеше да прехвърлят внесената стока по възможно най-бързия начин. Транспортните контейнери можеха да бъдат проследени. Всъщност индивидуалният код на всеки от тях имаше именно това предназначение. За да не рискуват закъснялата тревога, вдигната от някой подозрителен митнически служител, те предпочитаха да прехвърлят стоката броени часове след освобождаването й, като използваха анонимно, незабележимо и невъзможно за проследяване транспортно средство — обикновено някой от многобройните товарни микробуси, които кръстосваха по пътищата.

Влекачът спря в далечния край на паркинга, а задницата на белия микробус се залепи за него. Шофьорите слязоха. Без да си разменят нито дума, те излязоха на пътя и започнаха да го наблюдават в двете посоки — единият на изток, а другият на запад. Платното беше пусто, нещо обичайно за шосе №3. Двамата се обърнаха, изтичаха при машините и се заловиха за работа. Шофьорът на микробуса отвори задната врата, а мъжът на влекача се покатери на платформата, счупи пластмасовите печати и отвори вратите на контейнера.

Прехвърлянето отне не повече от минута. В товарния отсек на микробуса намериха място всичките 572 килограма стока, а след още една минута той направи нова маневра и пое на изток. Шофьорът на влекача потегли след него с намерението да завие на север по шосе №95, а после да излезе на шосе №1 и да се върне във Ванкувър за нов товар — най-вероятно напълно законен. Това щеше да се отрази добре на кръвното му налягане, но зле на портфейла му.

В Лас Вегас ливанецът Сафир избра двама от най-добрите си помощници и ги изпрати да наглеждат италианеца на име Роси. Но това се оказа погрешно решение, което стана видно още в рамките на следващия час. Телефонът на Сафир иззвъня. Търсеше го иранец на име Махмейни, който беше негов клиент. Но в деловите им отношения не съществуваше равенство. Махмейни беше клиент на Сафир по начина, по който един крал може да бъде клиент на обущаря си. Много по-властен, строг и надменен, готов да стане опасен, ако поръчаните ботуши се окажат дефектни.

Или бъдат доставени със закъснение.

— Трябваше да си получа стоката още преди седмица — каза Махмейни.

Сафир не отговори нищо, защото устата му пресъхна.

— Моля те да приемеш нещата от моя гледна точка — добави Махмейни. — Стоката вече е разпределена между хора, които чакат на предварително уточнени места и трябва да я използват на точно определени дати. Ако не пристигне навреме, ще регистрирам големи загуби.

— Ще направя всичко възможно — окопити се Сафир.

— Знам. Затова ти се обаждам. Трябва да обсъдим много неща, защото загубите ми няма да бъдат еднократни. Ако репутацията ми рухне, никой вече няма да ме потърси. Ще изгубя завинаги доверието на клиентите си, а това означава да ме компенсираш цял живот. На практика ще се превърнеш в моя собственост. Разбираш ли какво ти говоря?

— Според мен пратката вече пътува насам — измънка Сафир.

— С една седмица закъснение.

— Аз също понасям загуби и правя всичко възможно да променя нещата. Накарах сътрудника си да изпрати двама от хората си на място, а после изпратих двама от моите хора при него. Да му помогнат да се концентрира.

— Какви хора? — попита Махмейни. — Мъже или хлапета?

— Хората ми са добри.

— Така значи… Е, скоро ще имаш възможност да разбереш какво значи да работиш с истински мъже. Ще изпратя двама от моите, които ще ти помогнат да се концентрираш.

Линията прекъсна. Сафир остана да чака появата на двама яки иранци, и то в момент, в който офисът бе останал без най-добрите си охранители.

Както очакваше, Ричър успя да се добере до дървените постройки без никакви инциденти. Шестимата останали футболисти плюс двамата изпратени отвън помагачи правеха общо осем топли тела, но външните със сигурност пътуваха заедно, а това означаваше едва седем автомобила, които трябваше да покрият територия от стотици квадратни километри. Една случайна среща с някой от тях беше чудо, а две просто нямаше как да се случат.

Старият хамбар все още беше заключен, а пикапът чакаше в прилепената до него по-малка постройка.

Недокоснат, доколкото можеше да прецени. Със студени ламарини и скован от студа двигател. Сухият въздух в бараката миришеше на прах и миши изпражнения. Безлюдната земя наоколо тънеше в тишина.

Ричър отвори сандъчето с инструменти в каросерията. Най-голям се оказа никелиран френски ключ, с дължина около трийсет и пет сантиметра и тегло под килограм. С надпис „Произведено в САЩ“. Едва ли беше най-подходящото оръжие, но все пак беше по-добре от нищо. Ричър го пъхна под шубата си и продължи да рови в сандъка. Избра си две отвертки — едната кръстата, с гумена дръжка, марка „Филипс“, а другата обикновена, но доста по-дълга. Прибра ги в джоба си, затвори сандъчето и влезе в кабината. Двигателят запали на половин оборот. Пикапът излезе на заден ход и пое по дълбоките коловози, оставени от неизвестен трактор. Стигна до пътя и пое на север, към мотела.

Здравеняците на Сафир се появиха в офиса на Роси с кобури под мишниците и черни найлонови торбички в ръце, чието съдържание изсипаха направо на бюрото му. Първата съдържаше само един предмет, а втората — два. Шлайфмашина, заредена с лист едра шкурка в първата. Газова горелка и ролка тиксо във втората.

Работните им инструменти.

В света на Роси това беше ясно и недвусмислено послание. В света на Роси тиксото означаваше овързване на голата жертва към стола, а шлайфмашината — обработка на чувствителни части от тялото й като колена, лакти и гърди. Понякога дори и лица. Горелката беше просто за забавление.

Никой не проговори.

Роси вдигна слушалката и набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания. Касано в Небраска.

— Какво става там, по дяволите? — попита Роси. — Работата наистина е неотложна!

— Гоним призраци — отвърна Касано.

— Ами гонете ги както трябва.

— Има ли смисъл? Бог знае дали тоя тип има нещо общо. Ти сам каза, че ще го използваме за оправдание. Каквото и да се случи с него, то няма как да ускори или забави доставката.

— Ти лъгал ли си някога?

— Не и теб, шефе.

— А другите?

— Разбира се.

— Значи знаеш за какво става въпрос. Уреждаш нещата така, че да не те хванат. Според мен точно това правят тия негодници Дънкан. Ще скрият стоката някъде и ще чакат да хванем оня тип. Сякаш през цялото време са казвали истината. Причина и следствие, нали знаеш? Затова трябва да играем тяхната игра, независимо дали ни харесва. Затова трябва да откриеш оня задник, ясно? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакво време за губене!

Роси прекъсна връзката. Едната от горилите на ливанеца разви кабела на шлайфмашината и го включи в контакта. После натисна бутона. Съвсем за кратко. Машинката се включи и спря.

Проба.

И послание.

Ричър спря до потрошеното субару на доктора, което продължаваше да стои пред бунгало номер шест. Клекна пред пикапа и свали регистрационния номер с по-малката отвертка. После повтори упражнението и отзад. След минута номерата на субаруто отидоха на пикапа, а оригиналните издрънчаха в каросерията. Ричър прибра отвертките в джоба си и тръгна към фоайето.

Винсънт беше там и усърдно търкаше барплота с някакъв парцал. Окото му беше насинено, устните — подути. На бузата му имаше оток с размерите на бейзболна топка. Едно от огледалата зад гърба му беше счупено. Назъбени късове стъкло покриваха лавиците. На мястото на огледалото се виждаха стари пожълтели дъски. Съвсем прозаични. Жизнерадостната илюзия на помещението беше нарушена.

— Съжалявам за неприятностите ти — рече Ричър.

— Тук ли прекара нощта? — попита Винсънт.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Предполагам, че не.

Ричър се огледа в останките от огледалото. На едното му ухо имаше тъмночервена коричка. От одраскването в скалата. Лицето му беше издрано от тръните. Ръцете също. Както и част от гърба — там, където ризата и пуловерът се бяха вдигнали нагоре.

— По план ли работят онези типове? — попита той.

— Предполагам, че ходят от къща на къща — отвърна Винсънт.

— С какво се придвижват?

— С кола под наем.

— Цвят?

— Тъмен. Може би тъмносин. Мисля, че е шевролет.

— Казаха ли кои са?

— Казаха само, че представляват Дънкан. Така се изразиха. Съжалявам, че им казах за Дороти.

— Не се безпокой, тя се справи добре — рече Ричър. — Имала е и по-големи неприятности в живота си.

— Знам.

— Мислиш ли, че онези Дънкан са убили детето й?

— Бих искал. Това отговаря на всичко, което си мислим, че знаем за тях.

— Но?

— Няма доказателства. Абсолютно никакви. Разследването беше много старателно. От различни институции. Много професионално. Съмнявам се, че са пропуснали нещо.

— Значи е било нещастен случай?

— Вероятно.

Ричър замълча.

— Какво ще правиш сега? — погледна го Винсънт.

— Две неща — отвърна Ричър. — А може би три. После изчезвам. Отивам във Вирджиния.

След тези думи той излезе навън, качи се в пикапа и подкара към къщата на доктора.