Време за умиране

45

Трите пълни дни присъствие в района даваха решително предимство на Роберто Касано и Анджело Манчини пред екипа на Махмейни. Защото вече познаваха всяка гънка на местността в буквалния смисъл на думата. И се бяха убедили с очите си, че гънки на практика няма, защото земята беше пуста и равна. Като гигантска, оцветена в кафяво маса за билярд. Ниви с огромна площ, без синори, без храсти и дървета. Без никакви природни препятствия. Само равна замръзнала земя. Толкова равна, че спокойно я обикаляха с обикновен градски автомобил. Все едно, че плаваха с малка платноходка в спокойно море. Освен това вече познаваха отблизо имота на Дънкан. Бяха влизали вътре, бяха го обикаляли отвсякъде, бяха се промъквали с колата зад него — бавно и предпазливо, с изключени светлини, мастиленосини и напълно невидими в мрака. Знаеха откъде могат да прескочат недовършената ограда и да атакуват в тил. Изненадата беше всичко. Може би отпред бяха поставили наблюдатели, но отзад щяха да стигнат директно до фамилията Дънкан и хората на Махмейни, настанили се около някоя от кухненските маси да обсъдят последните изменения в своите делови отношения, може би с чаши евтин бърбън в ръце.

Два пистолетни изстрела щяха да са добър край на задушевния разговор.

Касано изключи светлините малко преди да се изравнят с мотела. Фордът все още гореше на паркинга, но пламъците вече утихваха. От изгорелите гуми все още се издигаха плътни струи мазен дим, ниски пламъчета ближеха пропития с моторно масло чакъл. Хората на Сафир се бяха превърнали в тъмни сенки, двойно по-малки от това, което представляваха като живи, сгърчени върху оголените пружини на седалките, с раззинати в беззвучен писък усти, оголени черепи и стърчащи като клони ръце. Манчини се усмихна, докато Касано се плъзна покрай тях с изключени светлини и насочи колата обратно към пътя. Бавно и внимателно, като се ориентираше само по лунната светлина.

На шест километра южно от мотела и на километър и половина северно от фермата на Дънкан той намали още повече, после завъртя волана и пое направо през нивите. Пружините заскърцаха, воланът заподскача в ръцете му. Но колата напредваше без никакви проблеми. Като ограничи скоростта на трийсет километра в час, Касано описа широк кръг, с който целеше да се приближи на около осемстотин метра от задната част на имота. Това щеше да му отнеме две минути, не повече. В един момент му се наложи да скочи на спирачките, за да заобиколи малка, обрасла с храсталаци могила. Зад нея се появи изгорелият скелет на джип, сякаш изскочил от нищото. Черен, на пепеливи ивици. Свидетелство за работата на Ричър по-рано през деня. След него препятствия нямаше. Пред очите им изплува петно жълтеникава светлина, подканяща като фар на познато пристанище. Кухненски прозорец, загатващ за топлина и уют. В най-южната от трите къщи. Домът на Джейкъб Дънкан. Най-важният от всички.

Наемникът на Махмейни слезе от кадилака и се закова на място. Очите му обходиха околността във всички посоки — на изток и на запад, на север и на юг. Нищо не помръдваше. Затвори вратата откъм шофьорското място, за да угасне лампата в купето. После пристъпи към багажника. Оказа се прав — вътре също светеше малка лампичка, разсеяна и бледа във влажната мъгла. Невидима отпред, но сериозен проблем отзад. Човешкото око е много чувствително.

Направи още една крачка, подмина задната врата и вдигна лявата си ръка с дланта надолу. Сякаш вече усещаше познатото движение, което беше правил хиляди пъти. Дланта му се насочи трийсетина сантиметра навътре, към средата на капака. Така щеше да натисне едновременно и двете пружини, които го държаха вдигнат. За да не се наклони, за да могат пружините едновременно да се свият и да го захлопнат меко. Заключващият механизъм щеше да свърши останалото.

Но всичко приключи в мига, в който дланта му докосна капака.

Несъзнателно се беше привел напред, не с намерението да го затръшне, нито пък като израз на недоволство и гняв от собствената си непредпазливост. Раменете му леко се приведоха, главата му също. Очите му машинално се извъртяха, търсейки на какво да се спрат. И съвсем естествено се насочиха към вътрешността на доскоро затворения багажник, която беше по-интересна от безформения тъмен силует на колата.

И срещнаха безжизнения поглед на Асгар Арад Сепер.

Мъртвите очи бяха широко отворени, мургавата кожа на лицето беше избеляла, по-скоро жълта на светлината на лампичката, сгърченото тяло беше заело странна поза в дъното на багажника, натикано там от ускорението и спирането. Крайниците странно стърчаха, главата беше клюмнала. Очите гледаха втренчено.

Иранецът замръзна на място с ръка върху студената ламарина. Зяпнал от изненада, почти спрял да диша. С разтуптяно сърце. Насили се да отмести поглед от страшната гледка, изчака секунда-две, после отново вдигна глава. Не халюцинираше. Нищо не се промени. Дишането му се възвърна, бързо и накъсано. Сърцето тежко заблъска в гърдите му, побиха го тръпки.

Асгар Арад Сепер го гледаше втренчено.

Наемникът на Махмейни свали ръка от капака, направи две крачки и се изправи точно зад багажника. Коленете му потънаха в малкото облаче изгорели газове от работещия двигател, пръстите му несъзнателно се вдигнаха към челото и останаха там. Отново погледна надолу. В очите му се появи недоумение. Асгар беше мъртъв, но кръв нямаше. В челото му не зееше дупка от куршум, по тялото му не личаха видими травми, черепът му беше цял. Нямаше следи от удушаване, нямаше рани, нанесени с хладно оръжие, нямаше следи от борба. Нищо освен едно мъртво тяло, унизително смачкано и раздърпано. Тялото на приятеля му.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Десет крачки, после още десет. Спря, извърна глава към тъмната лимузина и вдигна ръце към небето в безмълвно стенание. Очите му бяха затворени, устата разкривена. Краката му тъпчеха на място, сякаш взели странното решение за някаква среднощна загрявка. Беше абсолютно сам в безбрежния мрак.

Шокът постепенно отмина. Той плъзна длани по лицето си и се опита да мисли. Мозъкът му обаче отказваше да се подчини. Приятелят му беше убит на сто километра от тук. От неизвестно лице, използвало непозната техника, която не оставя следи. А после беше натикан в багажника на автомобил, който най-вероятно нямаше нищо общо нито с хората на Роси, нито с тези на Сафир. В същото време наетата им кола беше изчезнала, принуждавайки го да открадне същия този автомобил — единствен избор в целия град. Неизбежен, почти задължителен избор. Сякаш през цялото време някой му беше дърпал конците от разстояние. Някой с повече ум от него, който го беше правил с иронично пренебрежение.

Невероятно. Напълно неразбираемо.

Но фактите бяха налице. Той тръгна обратно към отворения багажник, събрал смелост да продължи огледа. Издърпа тялото на Асгар в средата и се наведе над него. Като патолог над каменната маса в моргата. Лампичката светеше относително силно, излъчвайки топлина. Но не откри нищо. Асгар нямаше счупени кости, отоци не се виждаха никъде. Вратът му беше цял, нямаше рани или драскотини, ноктите му бяха чисти. Липсваха пистолетът, ножът и парите му. Което бе интересен факт. Около тялото му лежаха обичайните предмети за всеки багажник. Не беше правен опит за разчистване или отстраняване на евентуалните улики. Празна торбичка от пазар с касова бележка отпреди седмица. Недокоснат местен вестник с дата отпреди месец, няколко почернели и изсъхнали листенца, обичайната за всеки багажник мръсотия. Очевидно колата принадлежеше на човек, който я използва съвсем нормално. Без специална подготовка за зловещия акт.

И така, на кого принадлежеше кадилакът? Това беше първият въпрос. Отговорът би трябвало да дойде от регистрационните номера, стига да бяха истински. Но имаше и по-бърз начин предвид факта, че нищо не беше пипано. Иранецът заобиколи колата и отвори дясната предна врата. Наведе се и дръпна жабката. В нея се оказа папка от черна кожа с размерите на книга с твърди корици. Върху папката личеше златистото лого на фирмата производител. Вътре имаше две брошури с инструкции за употреба — едната дебела, другата по-тънка. Дебелата за цялата кола, по-тънката за радиото. В страничните джобчета бяха подредени визитката на продавача, регистрационният талон и застрахователната полица. Извади двата документа, захвърли папката на пода и ги приближи към светлината на жабката.

Колата беше собственост на Сет Дънкан.

Което беше логично, макар и по странен, дори ужасяващ начин. Защото всичко се беше объркало, още от самото начало. Нямаше друго обяснение. Нямаше никакъв непознат гигант, който броди наоколо. Никой не го беше виждал, никой не беше в състояние да го опише. Защото не съществуваше. Той беше измислица, плод на въображението. Въдица за наивници. Цялото закъснение на доставката беше измама. Постановка отначало докрай. Истинската цел на упражнението беше да ги привлекат в Небраска и да ги елиминират. Всички по веригата. Кланът Дънкан скъсяваше брънките между себе си и саудитците, които бяха крайните потребители. С очевидната цел да увеличат печалбата си. Дръзко, но добре премислено начинание. Което беше напълно по силите им просто защото всички ги бяха подценявали. Май щеше да се окаже, че те съвсем не са тъпите селяндури, за каквито ги вземаха. А точно обратното — безскрупулни стратези със смайващо добри качества, потайни и прозорливи анализатори. Съвсем правилно бяха отгатнали, че най-сериозният им противник е Махмейни и се бяха погрижили да го лишат от полезни ходове, като бяха ликвидирали Асгар още преди някой да заподозре каквото и да било, по някакъв тайнствен начин, без видими следи от насилие. И бяха оставили трупа му в автомобил, който недвусмислено щеше да бъде идентифициран като тяхна собственост.

От всичко това следваше, че не става въпрос само за заговор, а и за послание. Дръзко и майсторски изпипано послание, което гласеше: Ние можем всичко. В състояние сме да стигнем до всеки по всяко време. Няма начин да разберете как го правим. Няма начин дори да отгатнете. После, за да премахнат всякакви съмнения, бяха изгорили хората на Сафир на паркинга пред мотела. Демонстрация на брутална сила и неограничени възможности. Това не беше дело на хората на Роси. По всяка вероятност те също бяха мъртви. Някъде другаде, умъртвени по различен начин. Може би разчленени, може би разпънати на кръст. Или погребани живи. Един от тях беше използвал точно тези думи, за да опише предпочитанията на фамилията Дънкан.

Иранецът беше обзет от чувство на дълбока самота. Защото наистина беше сам. Последният оцелял. На непознат терен, без приятели или съюзници. Без представа какво трябва да прави оттук нататък. Може би с единствения шанс да отвърне на удара, да потърси възмездие.

На практика нямаше желание за нищо друго.

Обърна се и напрегна очи към трите къщи на фамилията Дънкан. После капакът на багажника щракна над мъртвия му приятел. Почтително, с помощта на осем пръста, сякаш натискаше клавишите на църковен орган. Върна се на банкета, отвори дясната врата и взе глока си от седалката. Затръшна вратата, прекоси пътя и пое по замръзналата угар. Движеше се успоредно на оградената алея, на около стотина метра от къщите. Пистолетът беше в дясната му ръка, а в лявата стискаше нож.

Роберто Касано намали скоростта и направи обратен завой. Шевролетът пое към къщите на Дънкан, които се намираха на около осемстотин метра по-нататък. Когато разстоянието се стопи до сто метра, той спря и дръпна ръчната спирачка. После вдигна ръка към лампата в купето и я нагласи в положение да не се включва при отварянето на вратите. Размени кратък поглед с Анджело Манчини до себе си, изчака няколко секунди и кимна. Излязоха от колата, като държаха колтовете зад гърба си, за да скрият никелираните им части от бледите лъчи на луната. Поеха напред рамо до рамо. Предстоеше им да изминат последните сто метра.