Време за умиране

24

Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето й личеше, че няма желание за разговор.

— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.

— На четиринайсет — отвърна тя.

— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.

— Някъде там.

— Не си била от неговото поколение.

— Не.

— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?

— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.

— Какво говореха хората?

— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.

— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?

— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.

— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?

— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.

— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.

— Знам.

— Каза, че ти си я подкрепила.

— Вярно е.

— Защо?

— А защо не?

— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?

— Защо питаш?

— Наречи го професионален интерес.

— Това се случи преди четвърт век.

— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.

— Ти не си тукашен.

— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.

— Ами върви си там.

— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.

— Какво значение за теб има това?

— Не знам, но има. Не мога да го обясня.

— На фамилията Дънкан й се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.

— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.

— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.

— И?

— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.

— Колко време работи при тях?

— Ходих шест пъти.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Нещо лошо ли се случи?

Тя се втренчи в лицето му.

— С мен ли имаш предвид?

— Да.

— С мен не се случи нищо.

— Ти чувстваше ли се в опасност?

— До известна степен, да.

— Нещо неприлично в поведението им?

— Не точно.

— Какво те накара да застанеш до Дороти, когато детето й изчезна?

— Някакво чувство.

— Какво по-точно?

— Не забравяй, че тогава съм била само на четиринайсет! — сопна се тя. — Нищо не разбирах. Помня само, че се чувствах неудобно.

— Защо?

— Бавно започна да ми просветва.

— Какво започна да ти просветва?

— Те бяха разочаровани, че не съм по-малка. Караха ме да чувствам, че съм твърде стара за тях, и да тръпна от страх.

— На четиринайсет си се чувствала стара за тях?

— Да — кимна с въздишка тя. — А и бях доста неразвита. Бях дребно момиченце.

— Какво си представяше, че може да се случи, ако беше по-малка?

— Не искам да мисля за това.

— Каза ли на ченгетата как си се чувствала?

— Разбира се. Всички им помагахме. Бяха страхотни. Много съвременни, въпреки че събитията се развиваха преди двайсет и пет години. Приеха ни сериозно, включително и децата. Изслушваха всички. Искаха да знаят какво си мислим, независимо дали е нещо важно или незначителна подробност. И всичко се изясни.

— Но нищо не беше доказано.

— Нищо — поклати глава съпругата на доктора. — Фамилията Дънкан беше чиста като сълза. Като току-що навалял сняг.

— Но въпреки това ти продължи да подкрепяш Дороти.

— Знаех какво изпитвам.

— Нормално ли протече следствието според теб?

— Бях само на четиринайсет. Откъде бих могла да знам? Видях кучета и хора с якета на ФБР. Като по телевизията. Да, за мен всичко беше нормално.

— А сега? Като се обръщаш назад?

— Така и не откриха велосипеда й.

Съпругата на доктора поясни, че повечето фермерски хлапета започвали да карат очуканите пикапи на родителите си на петнайсет, а дори и по-рано — стига да били достатъчно високи. По-малките и по-дребните карали велосипеди. Огромни стари велосипеди марка „Шуин“ с бейзболни карти между спиците и пискюли на кормилото. Ходенето пеша било непопулярно в окръг с толкова голяма територия. Осемгодишната Маргарет потеглила от къщата, която Ричър вече познаваше, с потръпващи от възбуда колене и лакти. Розовият велосипед бил по-голям от нея. Никой повече не ги видял. Нито нея, нито велосипеда.

— През цялото време очаквах, че ще намерят велосипеда — добави съпругата на доктора. — Може би захвърлен в избуялата трева край пътя. Така става по телевизията. С важни улики около него. Стъпки или нещо, което похитителят е изпуснал. Къс хартия или нещо друго. Но не стана така. Не откриха абсолютно никакви улики.

— Какво в крайна сметка беше твоето заключение? — попита Ричър. — Имам предвид за фамилията Дънкан. Виновни или невинни?

— Невинни — отвърна жената. — Все пак фактите са си факти, нали?

— Но въпреки това остана на страната на Дороти?

— Отчасти поради чувствата, които изпитвах. Те нямат нищо общо с фактите. Отчасти и заради последствията. Случило й се беше нещо ужасно. Членовете на фамилията Дънкан се държаха адски самодоволно, а хората започнаха да осъзнават зависимостта си от тях. Очакваха Дороти да им се извини — нещо, което тя не направи, а после да си затвори устата и да се държи така, сякаш нищо не е станало. Не можеше дори да оплаче детето си, защото и това щеше да се изтълкува като скрито обвинение към фамилията. Всички се чувстваха неудобно. Сякаш Дороти беше длъжна да направи тази жертва. Като в една от приказките за чудовището, на което дали дете, за да остави на мира селото…

Разговорът приключи. Ричър събра трите празни чаши и ги понесе към кухнята. Отчасти за да бъде любезен, отчасти за да огледа панорамата от друг прозорец. Всичко беше нормално. Никой не се приближаваше към къщата. Нищо не се случваше. Докторът се присъедини към него минута по-късно.

— И така, какво ще правиш сега? — попита той.

— Заминавам за Вирджиния.

— Ясно.

— С две спирки по пътя.

— Къде?

— Ще се отбия в районното полицейско управление на сто километра от тук. Искам да хвърля едно око на архивите им.

— Дали все още ги пазят?

— Трябва да ги пазят. Следствието е било голямо, с участието на различни правоохранителни органи, които са действали по най-добрия начин. Папката трябва да е доста дебела. Не могат да я изхвърлят, защото, технически погледнато, случаят не е приключил. Значи трябва да пазят материалите, независимо колко са обемисти.

— И ще ти позволят да ги прегледаш? Просто ей така?

— Аз също съм бил ченге. Цели тринайсет години. Обикновено успявам да се разбера с хората, които съхраняват архивите.

— А защо искаш да ги прегледаш?

— За да потърся пропуски. Ако всичко е наред, просто продължавам по пътя си. Ако не е, най-вероятно ще се върна.

— За какво?

— За да запълня дупките.

— Как ще се придвижиш до там?

— С кола.

— Появата с краден пикап едва ли ще ти помогне.

— Сложих му табелите от твоята кола. Те няма как да го знаят.

— Моите табели?

— Не се безпокой. Ще ги върна на мястото им. Ако архивите са наред, ще зарежа пикапа близо до управлението, с истинските му номера. Рано или късно някой ще се сети кои са собствениците и ще докладва на фамилията. Така Дънкан ще разберат, че съм изчезнал завинаги, и ще ви оставят на мира.

— Дано — въздъхна докторът. — А втората ти спирка?

— Втората са ченгетата. Първата е доста по-наблизо.

— Къде?

— Ние с теб ще се отбием при съпругата на Сет Дънкан. Посещение в дома на болния. Нали трябва да провериш състоянието на пациентката си?