Време за умиране

44

Дясната ръка на Сет Дънкан лежеше върху кухненската маса на доктора под пакет замразен грах, изваден от фризера. Студът успокояваше болката, но не напълно. Нуждаеше се от още една доза домашна анестезия на чичо си Джаспър и се готвеше да отскочи до там. Но беше решил, че преди да се погрижи за себе си, трябва да се погрижи за плана, който до този момент действаше отлично. Практически за пръв път си беше позволил да мисли в перспектива, преди настъпването на ендшпила. От дългогодишния си живот в този район бе разбрал, че реалността е такава, каквато я виждат хората. Ако никой не споменаваше за някакво събитие, значи то не се бе случило. Ако никой не споменаваше за даден човек, значи той никога не бе съществувал.

Дънкан седеше сам в края на масата. Тъмният прозорец беше зад гърба му. Насреща му седяха докторът, съпругата му и Дороти Коу, плътно един до друг, напрегнато изправили гърбове на твърдите столове. Той им задаваше въпроси, изслушваше отговорите, преценяваше дали са искрени, градеше основите на историята, която все още предстоеше да бъде разказана. Вече беше приключил с доктора и съпругата му и се готвеше да започне с Дороти Коу. Единият от здравеняците с червено яке на „Корнхъскърс“ стоеше до вратата с намръщена физиономия. В ръцете си стискаше ремингтъна. Другият беше в коридора, облегнал гръб на вратата към мазето. Останалите трима от отбора бяха някъде навън и обикаляха района с пикапите си, преструвайки се, че издирват Ричър. Това беше една илюзия, която трябваше да поддържат за пред хората на Роси. Залавянето на Ричър беше планирано за по-късно през деня. Реалността е това, което виждат хората.

— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — зададе първия си въпрос Сет.

Дороти Коу не отговори, а само погледна вляво от себе си към коридора. Упорита жена, която отказваше да се раздели със старите си представи за обективност.

— Тази врата е изключително здрава — осведоми я Дънкан. — Знам го, защото по време на неотдавнашния ремонт у дома монтирах същата. Стоманена, с усилени панти и касова брава. Издържа на ураган от пета степен, тоест — на вятър със скорост четиристотин и осемдесет километра в час. Което означава, че ако зад нея случайно е затворен някой, той със сигурност ще си остане там. Няма как да избяга. Все едно, че никога не е съществувал.

— След като е толкова сигурна, защо онзи футболист се е облегнал на нея? — попита Дороти Коу.

— Е, той все пак трябва да стои някъде — отвърна Дънкан, а после с усмивка добави: — Нима предпочиташ да го изпратя в спалнята в компанията на твоята приятелка? И да се позабавлява с нея, докато ти отговаряш на въпросите ми?

Дороти Коу погледна в обратна посока, към съпругата на доктора.

— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — повтори въпроса си Дънкан.

Дороти Коу не отговори.

— Времето лети — натъртено добави Дънкан. — Докато се усетиш и пролетта ще настъпи. Ще трябва да ореш и сееш. С малко късмет валежите ще бъдат достатъчни и ще се сдобиеш с добра реколта. Въпросът е какво ще правиш с нея. Тя трябва да бъде прибрана и извозена, нали? Или предпочиташ да налапаш дулото, както направи малодушният ти съпруг?

Дороти Коу не каза нищо.

— Срещала ли си се с мъж на име Ричър? — попита за трети път Сет Дънкан.

— Не — рече Дороти Коу.

— А някога да си чувала за мъж с това име?

— Не.

— Да е посещавал дома ти?

— Не.

— Да си му приготвяла закуска?

— Не.

— Той беше ли тук при пристигането ти тази вечер?

— Не.

В коридора, на пет сантиметра от задника на футболиста, дръжката на бравата се наведе надолу. Остана в това положение няколко секунди, после се върна обратно.

Никой не забеляза това.

— Да си видяла някакъв непознат, появил се наскоро наоколо?

— Не — отвърна Дороти Коу.

— Никой?

— Не.

— А някакви проблеми в околността?

— Не.

— Нещо да се е променило?

— Не.

— А ти искаш ли нещо да се промени?

— Не.

— Това е добре — кимна Дънкан. — Аз много харесвам статуквото и се радвам, че то харесва и на теб. Всички имаме полза от него и няма причини да не му се наслаждаваме заедно. — Изправи се. Под пакета грах на масата се беше образувала малка локвичка. — Вие тримата оставате тук. Моите момчета ще ви наглеждат. Няма да излизате и няма да използвате телефона. Тази нощ клюкарската мрежа няма да работи. Вие сте извън обхват. Наказанията за неподчинение ще бъдат бързи и жестоки.

След тези думи Дънкан облече шубата си. С цената на известни усилия, с лявата ръка напред. Мина покрай младежа с пушката и се насочи към вратата, която се захлопна след него. Минута по-късно маздата потегли. Ревът на ауспуха разкъса нощната тишина.

Наемникът на Махмейни измина близо пет километра на юг, а после изключи светлините и рязко намали скоростта. Големият двигател едва чуто замърка на ниски обороти, меките гуми шумоляха по асфалта. Пред очите му изплуваха трите къщи вдясно от пътя. Светлина имаше само в един от прозорците на първия етаж. Това беше единственият признак на живот. Отпред бяха паркирани три автомобила, неясно очертани на лунната светлина. Три стари пикапа, които нямаха нищо общо със син шевролет последен модел. Но иранецът беше сигурен, че шевролетът щеше да се появи. Част от вниманието на Роси беше насочено към това как да изиграе Сафир и Махмейни, а останалата — към осигуряването на собствения му тил. Отношенията му с фамилията Дънкан трябваше да бъдат запазени. Което на свой ред означаваше, че хората му щяха да ги навестяват често, да ги успокояват и най-вече да ги пазят от контакти с други хора. Стандартни мерки за сигурност, взети направо от учебника.

Наемникът на Махмейни се плъзна покрай началото на алеята, подмина я и направи обратен завой. Черният кадилак отби от пътя и спря. Двете му колела останаха на настилката, а другите две стъпиха на банкета. Купето леко се наклони, почти скривайки се в малката затревена падинка. Трудно се забелязваше в мрака, ако се изключеха отблясъците от хромираните части. Но хората на Роси най-вероятно щяха да гледат в обратна посока, към началото на алеята. Всички шофьори го правят. Такава е човешката природа. Управлението на автомобила е колкото физически, толкова и мисловен процес.

Иранецът се подготви да чака. Гледаше на север, защото смяташе, че именно от там ще се появят хората на Роси. Разбира се, те можеха да дойдат и от юг. Затова той нагласи огледалото, за да вижда и в обратна посока. Не че можеше да забележи в далечината кола, която се приближава с изключени светлини. Но хората на Роси нямаха причини да карат с изключени светлини. Би трябвало да са опиянени от постигнатите до този момент успехи.

На пет километра в северна посока се виждаше оранжевото сияние на горящата кола. Но пламъците вече намаляваха. Нищо не гори вечно. Луната беше полускрита в облаци черен дим. С изключение на пожара нощният пейзаж беше спокоен. Нищо не помръдваше. Земята беше такава, каквато е била в продължение на векове — равна, пуста, скучна. Наемникът на Махмейни напрегна взор напред, но не видя нищо.

Продължаваше да чака.

И търпението му се увенча с успех.

Далеч напред и вляво се появи синкаво сияние. Кръгъл балон светлина, който се движеше бързо от запад на изток. Кола, която се приближаваше под прав ъгъл. И която щеше да излезе на шосето на два-три километра от него. А после щеше да поеме наляво и да се отдалечи или надясно — право към него. Иранецът извади пистолета от джоба си и го сложи на съседната седалка. Светлинният балон забави ход и спря. После отново потегли, още по-ярък отпреди. Колата зави надясно и се насочи към него. Той веднага разбра, че не е шевролетът. Начинът, по който се движеха фаровете, сочеше за по-малка, по-ниска и по-бърза кола. Във Вегас така се движеха поршетата и фераритата — с почти опираща в настилката предница и подскачащи или потрепващи фарове.

Той продължаваше да следи колата. Светлинният балон постепенно се раздели на два нервни лъча, които на свой ред се превърнаха в ярки окръжности. Ниско над земята, необичайно близо една до друга. На двеста метра от него скоростта й рязко намаля, а след още стотина тя направи остър завой в алеята. Беше малката червена мазда миата, която беше видял паркирана пред реставрираната ферма на Дънкан. Колата на снахата. Посещението й едва ли беше акт на любезност. Не и в този късен час. Със сигурност беше звъннала по телефона вероятно за да съобщи за срещата си с онзи странен иранец, а домакините я бяха привикали да дойде в името на сигурността. Явно фамилията знаеше, че някои сметки трябва да бъдат уредени още преди разсъмване, и не искаше никой от нейните членове да попадне под кръстосан огън.

Наемникът на Махмейни гледаше как маздата подскача по алеята и спира до старите очукани пикапи. Светлините й угаснаха. Броени секунди по-късно входната врата се отвори да пропусне самотната фигура в осветеното антре, после всичко потъна в мрак.

Иранецът отново насочи вниманието си към пътя. Нощната влага се сгъстяваше и започваше да създава проблеми. Предното стъкло на кадилака се покри със ситни капчици. Ръката му опипа арматурното табло, откри лостчето за чистачките и го включи. Големите гумени пера се раздвижиха. Надясно, наляво, после пак надясно. Стъклото се проясни и стана доста по-различно от задното, което се оказа плътно покрито с роса. През него не можеше да се различи дори кола с включени фарове, защото хилядите ситни капчици щяха да се превърнат в милиони непрозрачни точици, които не пропускат нищо. Лоша работа. По-лоша от очакваното.

Без да отмества очи от пътя, иранецът потърси бутона за нагревателите на задното стъкло. Трудно му беше да го открие, защото без включени светлини арматурното табло тънеше в пълен мрак. А и бутоните бяха много. Това все пак беше луксозна лимузина, натоварена с всевъзможни екстри. Приведе се напред и успя да различи копче с изрисуван зигзагообразен символ и вградена предупредителна лампичка, оцветена в червено. По всичко личеше, че има някаква връзка с отоплението. Натисна го и зачака. Задното стъкло остана без промяна, но седалката под него бързо започна да се затопля. Той изключи бутона и натисна друг. С едно око върху таблото и друго към пътя. Включи се радиото, усилено доста над нормалното. Бързо натисна бутона за втори път и опита следващия, който меко щракна под пръста му.

Капакът на багажника се отвори и бавно започна да се вдига, задвижен от миниатюрните моторчета на хидравликата. Спря едва когато стигна вертикално положение. Видимостта през задното стъкло тотално изчезна.

Лошо.

По всяка вероятност багажникът беше оборудван и с осветление. Слаба лампичка с жълтеникава светлина, която обаче сигурно изглежда като светлина на прожектор в мрака.

Много лошо.

Без да мисли, той натисна бутона още веднъж. Измина цяла секунда, преди той да си даде сметка какво очакваше — капакът да се затвори, бавно и покорно. Като отоплението на седалките и радиото. Но това не се случи, разбира се. Ключалката само изщрака, хидравликата забръмча, после утихна. Капакът не помръдна от мястото си.

Беше широко отворен и напълно блокиращ видимостта.

Налагаше се да слезе от колата и да го затвори с ръка.