Време за умиране

38

Ричър свали спътника си по същия начин, по който го беше качил — през дясната врата, със задника напред, лишавайки го от задължителното за евентуални изненади равновесие. Тръгна след него с пистолет в ръце, а очите му опипваха ограденото пространство.

— Къде са комбайните и другата техника? — попита той.

— В завода в Охайо, за ремонт. Това са специализирани машини, които изискват поддръжка. А някои от тях са на повече от трийсет години.

— А онези микробуси?

— Сервизни са, за всичко. Дребни поправки, смяна на гуми, такива неща…

— Не трябва ли да бъдат три?

— Единия го няма, вече няколко дни.

— Защо?

— Не знам.

— Кога ще се върнат комбайните и тежкотоварните камиони? — попита Ричър.

— Напролет.

— В началото на лятото тук е доста оживено, така ли?

— Да — кимна младежът. — Люцерната се прибира рано. Нужна е голяма подготовка преди кампанията и доста поддръжка след нея. Тук гъмжи от народ.

— Пет дни в седмицата?

— По-скоро седем. Говорим за около шестнайсет хиляди и двеста хектара обработваема земя, реколтата е голяма. — Младежът затвори вратата и направи крачка напред. После спря, защото и Ричър беше спрял, за да огледа павирания правоъгълник пред сградата. Някогашният административен паркинг в момента беше абсолютно празен.

— Къде паркираш, Джон? — попита той.

— Ей там, срещу вратата.

— А приятелчетата ти?

— Също там.

— Защо тогава не ги виждам?

Нощната тишина изведнъж натежа и младежът полуотвори уста и се завъртя, сякаш очакваше приятелите му да се крият някъде наоколо, за да го стреснат. Като лоша шега. Но приятелите му ги нямаше и той бавно се извърна към Ричър.

— Предполагам, че някой ги е повикал.

— Ти ли? — присви очи Ричър. — Когато тръгна след мисис Дънкан?

— Не, кълна се! Не съм се обаждал. Можеш да провериш телефона ми.

— Кой тогава ги е повикал?

— Вероятно мистър Дънкан. Имам предвид мистър Джейкъб…

— Защо да го прави?

— Не знам. Тази нощ не би трябвало да се случи нищо.

— Обадил се е на тях, но не и на теб?

— Не се е обаждал на мен, заклевам се! Провери телефона ми! И не би трябвало да ми се обажда, защото съм на пост.

— Тогава какво става, Джон?

— Не знам.

— Имаш ли някакви предположения?

— Докторът. Или съпругата му. А може би и двамата заедно. Винаги са били най-слабата брънка във веригата. Заради пиенето. Може би братята Дънкан са стигнали до заключението, че те разполагат с някаква информация.

— За какво?

— За теб, естествено. Къде си в момента, какво си намислил, ще се върнеш ли… Това им е в главата.

— И им трябват пет човека, за да получат отговор?

— Демонстрация на сила — отвърна младежът. — Затова сме тук. Всеки би се разтърсил здравата от един внезапен нощен рейд.

— Добре, Джон — рече Ричър. — Ти оставаш тук.

— Тук?

— Да, отиваш да си легнеш.

— Няма ли да ми причиниш зло?

— Ти вече си го причини. Не оказа никаква съпротива на по-дребен и по-възрастен мъж от теб. Ти си страхливец, Джон. Би трябвало вече да си го осъзнал. А за мен това е равносилно на извадена лакътна става.

— Лесно ти е да го кажеш с тоя пищов в ръка.

Ричър прибра глока в джоба си и протегна ръце. Абсолютно празни, с дланите нагоре и разперени пръсти.

— Сега вече нямам пищов. Хайде да те видя, дебелако.

Младежът не помръдна.

— Хайде, скачай — подкани го Ричър. — Покажи на какво си способен.

Младежът не помръдна.

— Ти си страхливец — повтори Ричър. — Не заслужаваш храната, с която се тъпчеш. Ти си сто и петдесет килограмова торба с лайна. А на всичкото отгоре си и грозен.

Младежът не каза нищо.

— Давам ти последен шанс — рече Ричър. — Ела и опитай да бъдеш герой.

Младежът се обърна и тръгна към тъмната сграда. С отпуснати рамене и наведена глава. След десетина крачки спря и се обърна. Ричър заобиколи джипа отзад и седна зад волана. Седалката беше прекалено изтеглена назад. Младежът наистина беше огромен. Не пожела да я регулира пред очите му, спрян от някакво глупаво чувство за мъжко достойнство. Запали мотора и потегли, а седалката нагласи в движение.

Джипът вървеше добре, но спирачките му бяха доста „меки“. Резултат от паническото спиране там, при изоставената сграда край пътя. Петгодишно износване на дискове и накладки, получило се само за един миг. Но Ричър нехаеше. Не се налагаше да прибягва до спирачния педал. Сега важното беше да кара бързо, а не да намалява скоростта. Когато човек пътува сред пълен мрак без никакво движение наоколо, трийсет километра са много.

По пътя Ричър не видя абсолютно нищо. Никакви светлини, никакви автомобили. Всичко беше замряло. Той излезе обратно на правия двупосочен път северно от мотела и пет минути по-късно мина покрай него. Беше затворен и тъмен. Никакъв син неон, никаква дейност, никакви коли с изключение на потрошеното субару. То продължаваше да си стои на асфалта, мокро от росата, клекнало на омекналите си гуми, тъжно и неподвижно като прегазен на пътя елен.

Ричър се стрелна покрай него и зави надясно. После наляво и пак надясно сред пустото поле, както го беше правил вече два пъти. Пред очите му бавно изплува безличното ранчо с недовършената ограда и равния двор.

Светеше отвсякъде. Приличаше на пътнически кораб насред нощния океан. Но без признаци на оживление. На алеята отпред нямаше никакви коли. Нито пикапи, нито джипове. Никакви едри фигури в сенките. Никакви звуци или движение. Нищо. Входната врата беше затворена. Прозорците също.

Ричър зави и спря пред вратата. Изправи се точно срещу шпионката и натисна звънеца. Чакането се проточи цяла минута. После шпионката потъмня и просветля, ключалката изщрака и на прага застана докторът. Изглеждаше уморен, смазан и разтревожен. Съпругата му надничаше зад него от ярко осветения коридор със залепена до ухото слушалка. Телефонът беше старомоден. Голям и черен, поставен върху малка масичка. С циферблат за набиране и навит на спирала кабел. Тя не говореше, а слушаше. Напрегнато, с присвити очи.

— Значи се върна — каза докторът.

— Да — кимна Ричър.

— Защо?

— Добре ли сте? Футболистите бродят наоколо.

— Знаем — рече докторът. — Току-що научихме по телефона.

— Не са ли идвали тук?

— Още не.

— Знаете ли къде са?

— Не сме много сигурни.

— Може ли да вляза? — попита Ричър.

— Разбира се, извинявай.

Докторът се отмести и го пропусна в добре затопления коридор. Цялата къща беше топла, но изглеждаше по-тясна от преди. Като малка и отчаяна крепост. Докторът затвори след него, превъртя ключа в ключалката и постави веригата.

— Успя ли да разгледаш полицейските досиета? — попита той.

— Да — кимна Ричър.

— И?

— В тях липсват достатъчно факти за твърдо заключение — отвърна Ричър, докато се насочваше към кухнята.

Зад гърба му съпругата на доктора възкликна:

— Какво? — което прозвуча озадачено и леко шокирано.

Той се обърна да я погледне. Тя не каза нищо повече, а само въртеше очи и слушаше. Докторът го последва в кухнята.

— Искаш ли кафе? — попита той.

Което на практика означаваше не съм пиян.

— Искам, разбира се — отвърна Ричър. — И то много.

Докторът се зае да зарежда кафемашината. В кухнята беше дори по-топло от коридора. Ричър свали шубата си и я преметна на облегалката на близкия стол.

— Какво означава „недостатъчно факти“? — попита докторът.

— Означава, че не успях да разбера как са го направили братята Дънкан — отвърна Ричър. — Наистина липсват доказателства.

— А ти се върна, за да откриеш такива доказателства, така ли?

— Върнах се, защото двамата италианци, които ме преследваха, изглежда, са се присъединили към сили на Обединените нации. Но не и умиротворителни сили. Мисля, че всички ще тръгнат насам, и искам да разбера защо.

— Гордост — въздъхна докторът. — Фамилията Дънкан не може да търпи някой да се бърка в делата им. Хората им не могат да се справят с теб, затова са повикали подкрепления.

— Нещо не се връзва — поклати глава Ричър. — Ти прекрасно знаеш, че италианците бяха тук преди мен. Чу какво каза Елинор Дънкан. Причината вероятно е друга. Имали си някакви пререкания с фамилията.

— Защо тогава ще помагат на братята Дънкан в спора им с теб?

— Не знам.

— Колко души идват насам?

— Петима — обади се съпругата му от коридора. Току-що беше приключила телефонния разговор. Влезе в кухнята и добави: — Освен това не идват насам, а вече са тук. Мълвата ги е изпреварила. Двамата италианци с още трима души. Общо с три коли. Италианците със синия шевролет, други двама с червен форд и още един с черен кадилак, за който всички са готови да се закълнат, че е кадилакът на Сет Дънкан.