Време за умиране

5

В някой ресторант, беше заключението на Ричър. В тази дълбока провинция несъмнено има и богати типове, които се занимават със земеделие, а си почиват на кана домашна бира с мезе говеждо филе алангле — с навити ръкави, разхлабени вратовръзки и насмешливо отношение към женчовците от крайбрежието, които мислят за вредата от холестерола. Отделните окръзи в Небраска разполагат с огромни територии и са рядко населени, което означава, че ресторантите са на минимум петдесет километра един от друг. Но през нощта всички заведения светят с ярките си реклами. Част от местната култура. Табелата е с ясен надпис непосредствено под покрива на заведението, оградена с неон. Или пък е окачена на висок пилон, осветен от силни прожектори.

Ричър изключи двигателя, излезе от колата и се покатери на покрива, използвайки опората на рамките за багажник, фиксирани към купето. Изправи се с цял ръст и се оказа на около три метра над най-плоската равнина в света. Започна бавно да оглежда хоризонта, въртейки се на 360 градуса. Далеч на север се виждаше бледото сияние на мотела. На около петнайсет километра в югозападна посока забеляза друго сияние — този път в розово. Може би беше обикновена бензиностанция, но си заслужаваше да се провери. Слезе, запали двигателя и пое на юг, а после свърна на запад. Спира още два пъти, за да актуализира информацията. Сиянието видимо се усилваше и накрая пред очите му се появи яркочервена неонова реклама, порозовяла в краищата от влажния въздух. Тя можеше да бъде на магазин за алкохол, на друг мотел, на бензиностанция от веригата „Ексън“.

Оказа се обаче, че е ресторант. Най-после. Дълга и ниска сграда със свещи на прозорците, стени като на хамбар и странно извит нагоре покрив, която приличаше на стара кобила в полето. Беше построена в средата на парцел от около четири декара, с ярка неонова реклама под стряхата, която наподобяваше птиче гнездо от стъклени тръби, свързани с метални планки. Наоколо бяха паркирани множество коли, всичките с предницата към стената. Като прасета пред хранилките си. Или като самолети пред терминал. Повечето бяха пикапи и седани, но имаше и автомобили с висока проходимост. Някои бяха нови, други — по-стари, почти без изключение с местни номера.

Ричър паркира субаруто на доктора встрани от тях, по-близо до пътя. Слезе и разкърши рамене, опитвайки да раздвижи горната част на скованото си от студ тяло. Никога през живота си не беше вземал аспирин и нямаше никакво намерение да започне точно сега. Един-два пъти беше лежал в болница на системи, които вкарваха контролирано количество морфин във вените му. Беше запазил приятни спомени от това лечение, но извън спешното отделение продължаваше да разчита на времето и силата на волята си. Друго не признаваше.

Насочи се към входа на заведението. Озова се в малко квадратно фоайе с още една врата в дъното. Близо до нея бе бюрото на метр д’отела с включена лампа и дебела книга за резервации. Вдясно се виждаше малка зала за хранене, в която две двойки довършваха вечерята си. Вляво имаше нейно огледално копие. До основната зала в дъното се стигаше по къс коридор. Ниски тавани, ламперия по стените, много месинг. Топло и интимно местенце.

Ричър подмина бюрото и провери голямата зала. Непосредствено след арката имаше малка маса за двама, заета от някакъв тип с червено футболно яке на „Корнхъскърс“, университета на Небраска. По-голямата част на салона беше запълнена от маса за осем, около която се бяха настанили седем мъже с костюми и вратовръзки. Трима срещу трима по дължината, с мъжа от семейната снимка начело. Без съмнение беше той, макар да изглеждаше малко по-стар, малко по-слаб и дори малко по-самодоволен. Със сигурност беше той. Човек не можеше да го сбърка. Масата беше отрупана с остатъците от богата вечеря. Чинии, чаши, назъбени ножове с дървени дръжки.

Ричър влезе в салона. Мъжът на масичката за двама се изправи и му препречи пътя. Вдигна ръка като пътен полицай и я опря в гърдите му. Беше едър тип. Висок почти колкото Ричър, доста по-млад и малко по-тежък, в добро физическо състояние. Очите му гледаха доста умно. Сила и интелигентност. Опасен микс. Ричър предпочиташе онези от едно време, които бяха само мускули, без мозък. Виновно беше образованието. Трябваше да се плати генетична цена за това, че караха спортистите да ходят на училище.

От голямата маса не му обърнаха внимание.

— Как ти е името, дебелак? — попита Ричър.

— Името ми ли? — зачуди се местната горила.

— Въпросът не беше труден.

— Брет.

— Чуй какво ще ти кажа, Брет — изсъска Ричър. — Или ще свалиш ръката си от гърдите ми, или ще ти откъсна китката!

Мъжът свали ръката си, но остана на пътя му.

— Какво? — навъсено го изгледа Ричър.

— Мистър Дънкан ли търсите? — попита Брет.

— Какво ти пука?

— Аз работя за мистър Дънкан.

— Така ли? И какво работиш за него?

— Уреждам му срещите.

— Е, и?

— Вие нямате среща с него.

— А кога мога да си уредя такава?

— Никога. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че това не ме устройва, Брет.

— Съжалявам, сър. Трябва да си вървите.

— Ти какъв играеш? Охрана, бодигард? Що за птица е той, по дяволите?

— Той е обикновен гражданин, а аз съм негов сътрудник. Позволете да ви изпратя до колата.

— Искаш да ме изведеш на паркинга?

— Върша си работата, сър.

Седмината бяха опрели лакти на масата и водеха задушевен разговор. Шестима от тях слушаха историята, която им разправяше Дънкан, и очевидно се забавляваха. Някъде отстрани долитаха обичайните кухненски шумове. Сребърни прибори потракваха по порцеланови чинии, чаши се връщаха с глухо почукване на покривките.

— Сигурен ли си в това? — попита Ричър.

— Бих бил доволен да се подчините — отвърна младежът.

Ричър сви рамене.

— Добре, да вървим.

Обърна се, мина покрай рецепцията и отвори вътрешната врата. После направи същото с външната и излезе в студената нощ. Едрият тип вървеше по петите му. Ричър се мушна между два пикапа и тръгна към субаруто. Онзи го последва. Ричър спря на три метра от колата и се обърна. Едрият също спря и зачака. Беше спокоен, търпелив и компетентен.

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Какъв съвет?

— Ти си умен, но съвсем не си гений. Току-що размени една добра тактическа ситуация за нещо много по-лошо. Вътре имаше куп свидетели, които можеха да се намесят, имаше и телефони. Но тук няма нищо подобно. Току-що ти обърна гръб на едно огромно предимство. Аз мога да отделя достатъчно време, за да те наритам, и никой няма да ти помогне.

— Тази вечер никой няма да бъде наритан.

— Съгласен съм. Но при условие, че предадеш едно съобщение на мистър Дънкан.

— Какво съобщение?

— Той бие жена си, а аз искам да му обясня, че не бива да го прави.

— Сигурен съм, че бъркате.

— Видях последиците с очите си. Затова искам да поговоря с него.

— Осъзнайте се, сър. Няма да говорите с никого. Само един от нас ще се върне в ресторанта и това няма да сте вие.

— Харесва ли ти да работиш за тоя тип?

— Не се оплаквам.

— Може би ще започнеш, но по-късно. Някой ми беше казал, че най-близката линейка е на сто километра от тук. Може би ще лежиш цял час на асфалта.

— Качете се в колата и си тръгвайте, сър.

Ричър пъхна ръце в джобовете на шубата си. Трябваше да ги обездвижи и да ги предпази от нови контузии.

— Давам ти последен шанс, Брет — каза той. — Все още можеш да се оттеглиш. Ще бъде жалко да пострадаш заради онзи боклук.

— Трябва да си свърша работата.

Ричър кимна.

— Виж какво, момче — започна той.

Едрият тип машинално се наведе, за да чуе края на изречението. Десният крак на Ричър се стрелна напред, тежкият ботуш потъна в слабините на младежа. Ричър се отдръпна в мига, в който тялото на противника му политна и се завъртя на деветдесет градуса. От устата му излетя сподавен вик, придружен с остатъци от храна. Направи опит да си поеме дъх, но се задави и се закашля.

Вторият ритник попадна в слепоочието. Ричър го нанесе странично, като футболист, който изпълнява воле пред вратата на противника. Краката на бодигарда се отлепиха от асфалта, тялото му се просна по гръб.

Без да вади ръце от джобовете си, Ричър се обърна и тръгна обратно към ресторанта.