Време за умиране

28

Последните шестима футболисти на „Корнхъскърс“ се бяха разделили и действаха самостоятелно. Двама бяха паркирали на север по пътя, други двама на юг. Един кръстосваше плетеницата от черни пътища на югоизток, а шестият правеше същото на югозапад.

Докторът налетя на двойката, охраняваща северната част.

Почти в буквалния смисъл на думата. Планираше да зареже пикапа на първото безстопанствено парче земя, а после да се прибере пеша, направо през полето. Ориентираше се в движение и въртеше глава в различни посоки. Бърбънът го правеше бавен и тромав. Очите му се върнаха на пътя миг преди да се блъсне челно в някакъв пикап, спрял на банкета с изключени светлини. Очите предадоха информацията на мозъка, който я препрати към ръцете. Алкохолната мъгла забавяше действията му. Успя да навие волана в последния момент и изведнъж се понесе диагонално към друг пикап, спрял на трийсетина метра по-нататък, на отсрещния банкет. Скочи на спирачките. Четирите колела блокираха едновременно. Пикапът поднесе и спря почти напряко на пътя.

Вторият пикап включи на скорост и го блокира отпред.

Същото направи и първият, но отзад.

В Лас Вегас Махмейни посегна към телефона си. Отсреща вдигна първият му помощник, който се намираше в офиса на Сафир, на осем преки разстояние.

— Промяна в плановете — каза Махмейни. — Вие двамата веднага заминавате за Небраска. Използвайте самолета на компанията. Пилотът ще бъде инструктиран.

— Добре — рече помощникът му.

— Задачите ви са две — продължи Махмейни. — Първо, да откриете прословутия непознат, за когото всички говорят, и да го ликвидирате. Второ, да се сближите с Дънкан. Да изградите доверие помежду си. После трябва да отстраните хората на Сафир и Роси. Така ще извадим две брънки от веригата и ще преговаряме директно. Печалбата ни ще бъде далеч по-голяма. Контролът също.

— Добре — повтори помощникът му.

Докторът седеше зад волана и трепеше от страх и възбуда. Футболистите слязоха от колите и нехайно се приближиха до пикапа. Едри типове с червени якета. Единият отляво, другият отдясно. Застанаха от двете страни на кабината, едва-едва очертаваща се в сумрака. Единият отвори лявата врата, другият — дясната. Мъжът пред дясната блокираше пътя за евентуално бягство, другият пред лявата сграбчи доктора за яката на палтото и го измъкна навън. Докторът се строполи на асфалта като чувал с картофи. Здравенякът го изправи и му нанесе силен удар в корема. После го завъртя и го удари още два пъти. Ниско в гърба, в областта на бъбреците. Докторът падна на колене и повърна на асфалта.

Мъжът, който пазеше дясната врата, бавно се върна при колата си и я отмести от пътя. После паркира зад нея и пикапа на доктора. Отиде да помогне на колегата си и с общи усилия натикаха пленника в кабината на първия пикап и седнаха от двете му страни. Моторът изръмжа. Пикапът потегли и заподскача по пътя. Докторът се люшкаше наляво-надясно, притиснат между двамата здравеняци. Брадичката му опираше в гърдите, тялото му трепереше.

В Лас Вегас Сафир звънна на своя човек в офиса на Роси.

— Промяна в плановете — обяви той. — Вие двамата заминавате за Небраска. На летището ще ви чака факс с указания.

— Добре — отвърна неговият човек.

— В хотела ще се срещнете с хората на Роси — добави Сафир. — Махмейни също изпраща двама души. Ще работите заедно, докато онзи непознат се навърта наоколо. Междувременно се опитайте да се сближите с онези Дънкан. Станете приятели, а после елиминирайте хората на Роси. Така ще бъдем една стъпка по-близо до пратката и ще удвоим печалбата.

— Добре — рече неговият човек.

— А ако се разкрие удобна възможност, елиминирайте и хората на Махмейни. Мисля, че ще успея да вляза във връзка с неговия клиент. Къде другаде ще намери такава стока? Може би ще успеем да увеличим печалбата четири пъти.

— Добре, шефе — отвърна неговият човек.

Футболистите изминаха бързо осемте километра в южна посока, после намалиха скоростта и отбиха в общата алея към трите къщи на фамилията Дънкан. Докторът усети забавянето и вдигна глава. Издаде някакъв нечленоразделен звук, затвори очи и брадичката му отново опря в гърдите. Здравенякът до него го смушка с лакът.

— Гледай да си върнеш гласа, приятел — изръмжа той. — Предстои ти да даваш обяснения.

Пикапът се приближаваше към самотните сгради бавно и тържествено. Мисията беше изпълнена. Спряха пред къщата на Джейкъб Дънкан, измъкнаха пленника и почукаха на вратата. Минута по-късно домакинът отвори. Единият от футболистите сложи длан на гърба на доктора и го тласна напред.

— Тоя го хванахме да кара пикапа, който загубихме — докладва той. — Беше му сложил своите номера.

Джейкъб Дънкан гледа пленника в продължение на десетина дълги секунди, после вдигна ръка и го потупа по бузата. Бледа, влажна и лепкава и подута. После сграбчи ризата му и го блъсна навътре в коридора към кухнята.

— Добра работа, момчета — похвали здравеняците той. — А сега отивайте да намерите и Ричър. По всичко личи, че се придвижва пеша. Ако докторът знае къде е, той ще ни каже и ние ще ви информираме. Но дотогава продължавайте да го търсите.

Роберто Касано все още беше в кухнята на Дънкан. И Анджело Манчини беше там. Очите им се спряха на окаяната фигура на доктора, който се препъваше по коридора. Пиян, раздърпан, треперещ от ужас. По лицето му все още личаха следите от обработката на Манчини. После иззвъня телефонът на Касано. Той погледна дисплея, върху който се беше изписало името на Роси. Излезе през задната врата и се отдалечи на няколко крачки от къщата.

— Усложнения — обяви Роси.

— Какви? — попита Касано.

— Наложи се да успокоя топката. Тук нещата започнаха да се изплъзват от контрол и трябваше да поговоря с някои хора. Казано накратко, ще имате подкрепления. Двама от хората на Сафир и още двама на Махмейни.

— Така ще спечелим време.

— Само в началото — въздъхна Роси. — Но после ще стане трудно. Бас държа, че са получили инструкции да ни изхвърлят от веригата. Махмейни ще се опита да отреже и Сафир. Затова никой от тях не трябва да се приближава до Дънкан. Дори за минута. Не бива да завързват нови приятелства. Трябва много да внимавате, докато онзи непознат се навърта наоколо. Четирима души ще ви държат на мушка.

— Какво искаш да направим?

— Да останете живи. И да държите нещата под контрол.

— Условия?

— Първо отстранете хората на Сафир. Така ще елиминираме брънката над нас и ще можем да продаваме директно на Махмейни, но по цените на Сафир.

— Добре.

— Ако се наложи, отстранете и хората на Махмейни. Ще бъде по-сигурно. Но го направете така, че да изглежда работа на Сафир или на Дънкан. Махмейни все още ми трябва, защото без него не мога да стигна до крайния купувач.

— Добре.

— Тръгвайте веднага към хотела. Там ще се срещнете с останалите, вероятно много скоро. Осъществете контакт и си изработете план за действие.

— Кой командва?

— Иранците ще поискат да са те, но няма да стане. Вие познавате хората и обстановката. Дръжте нещата под контрол и внимавайте много.

— Добре, шефе — рече Касано.

Две минути по-късно двамата с Манчини вече бяха в наетата синя импала и летяха по правия като стрела път. Трябваше да преодолеят сто километра.

Белият микробус беше все още в Канада и продължаваше да се движи на изток по шосе №3. Отдавна бе преполовил територията на Албърта. Предстоеше му да прекоси Саскачуан. Преди броени минути подмина отклонението за шосе №4, което извиваше на юг, към границата. Там скромната ивица канадски асфалт се превръщаше във величествената американска магистрала И-15, която водеше чак до Лас Вегас и от там до Лос Анджелис. Промяната в статута на някогашния коларски път беше емблематична за двете съседни държави, но въпреки това пътуването по нея си оставаше опасно. Несъмнено важна артерия, водеща до двете големи награди в далечния си край, тя със сигурност се намираше под постоянно наблюдение. Това беше причината белият микробус да се откаже от хубавата настилка и широките й платна и да продължи по изпълнения със завои планински път. Целта му беше малкото градче Медсин Хет, откъдето най-после щеше да поеме на юг и да изчезне в огромната дива пустош около езерото Пакоуки, преди да открие безименния черен път в граничещата с Америка гора.

Мъжете от фамилията Дънкан настаниха доктора начело на кухненската маса. В продължение на една дълга минута го гледаха, без да кажат нищо. Джейкъб и Сет от едната страна на масата, Джаспър и Джонас от другата.

Мълчанието беше нарушено от Джейкъб.

— Умишлен бунт ли беше всичко това? — попита той.

Докторът не отговори. След повръщането гърлото го болеше, освен това не разбра въпроса.

— А може би някакво въображаемо чувство за превъзходство? — добави Джейкъб.

Докторът продължаваше да мълчи.

— Трябва да ни обясниш — настоя Джейкъб. — Тази тема е изключително интересна и се нуждае от задълбочено изследване.

— Не знам за какво говорите — изграчи докторът.

— Може би жена ти ще знае — подхвърли Джейкъб. — Дали да не я докараме тук и да си поговорим с нея?

— Оставете жена ми на мира.

— Какво каза?

— Моля да я оставите на мира.

— Защо? Тя би могла да ни позабавлява. Правила го е и преди. Познаваме я много преди теб. Поне пет-шест пъти е идвала тук. В тази къща, в която се намираме в момента. И й беше приятно да го прави. Плащахме си, разбира се. Може би това е повлияло на отношението й. Трябва да я попиташ какво е вършила за пари.

— Гледала е бебето.

— Така ли ти каза? Всъщност не се учудвам.

— Това е правила.

— Пак я попитай някой ден. Издебни я неподготвена. Едно време твоята съпруга беше момиче с много таланти. Може би ще ти разкаже някои неща, които ще ти харесат.

— Какво искате?

— Искаме да разберем психологията на онова, което си направил — обясни Джейкъб Дънкан.

— Какво съм направил?

— Поставил си твоите регистрационни номера на нашия пикап.

Докторът не каза нищо.

— Искаме да знаем защо и това е всичко — продължи Джейкъб Дънкан. — Не е чак толкова сложно. Проява на наглост или някакво послание? Може би си искал да отмъстиш за потрошената си кола? Права ли предявяваш, или правиш някакъв намек? Сърдиш се, че сме отишли твърде далеч?

— Не знам — прошепна докторът.

— Може би номерата са били сменени от някой друг?

— Не знам кой ги е сменил.

— Но не беше ти, така ли?

— Не.

— Къде намери пикапа?

— Пред мотела. Тази сутрин. Беше паркиран до моята кола. С моите номера.

— Защо не ги върна на мястото им?

— Не знам.

— Но шофирането с чужди регистрационни номера е престъпление, нали? Или подсъдно деяние. Нима медицинските лица могат да си позволяват подобно поведение?

— Предполагам, че не.

— Но ти си го направил.

— Съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш. Ние не сме съд, нито пък щатска комисия. Ще трябва да измислиш някакво оправдание, за да не изгубиш работата си. Какво ще прави жена ти, ако допуснеш подобно нещо? Може би ще бъде принудена да се върне към онова, което вършеше някога. Ама ние няма да я приемем. А и кой друг би я приел? На кого му е нужна някаква дърта кучка?

Докторът не каза нищо.

— Освен това си оказал медицинска помощ на снаха ми — добави след кратка пауза Джейкъб Дънкан. — Въпреки че беше предупреден да не го правиш.

— Аз съм лекар.

— Хипократовата клетва, а?

— Именно.

— Която гласи, че на първо място не бива да вредиш.

— Не съм вредил.

— Я виж лицето на сина ми.

Докторът се подчини.

— Ти го направи — рече Джейкъб.

— Не съм.

— Бил си причината, което е едно и също. Навредил си на човек.

— Не съм аз.

— А кой?

— Не знам.

— Според мен знаеш. Носят се слухове, които няма как да не си чул. Ние знаем, че през цялото време говорите за нас. Най-често по телефона. Нима допускаш, че това може да бъде тайна?

— Ричър беше.

— Най-после — въздъхна Джейкъб. — А ти си му бил съучастник.

— Не съм.

— Помолил си го да те закара до къщата на сина ми.

— Не съм. Той ме накара.

— Както и да е — отново въздъхна Джейкъб. — Няма смисъл да плачем за разлятото мляко. Но имаме един въпрос към теб.

— Какъв въпрос?

— Къде е Ричър в момента?