Време за умиране

52

Белият джип спря на пътя зад оградата. От мястото на шофьора слезе мъжът, който беше счупил носа на Ричър. После се отвори и другата врата. На пътя се появи младежът на име Джон. Същият, когото Ричър беше оставил в гаража със съвета да се прибере у дома и да си легне. Но той не си беше легнал. Беше изчакал нещата да се успокоят, а после беше решил да вземе участие в предстоящата веселба.

Тъпо копеле. Много тъпо.

Коридорчето беше претъпкано до такава степен, че не можеше да се стигне до вратата. Четиримата футболисти лежаха като изхвърлени на брега китове, с клюмнали глави и стегнати с тиксо крайници. Ричър ги заобиколи и пристъпи към прозореца. Новодошлите минаха покрай пикапа на Дороти Коу и джипа на Джон, като бързаха да се скрият от студа, изпълнени с радостни предчувствия.

Ричър отвори вратата да ги посрещне. Извади самоделния пищов и го насочи в гърдите на здравеняка, който го беше ударил. С плавно и някак небрежно движение на дясната ръка, като пират, който измъква пищова си. Но очите му гледаха в Джон.

— Ти ме излъга — хладно подхвърли той.

Двамата се вцепениха и смаяно се втренчиха в него. Дори малко по-смаяно от очакваното. После той се досети за тиксото върху лицето си. Наподобяващо военна маскировка. Усмихна се и чу как пластмасата тихо пропуква. Измести очи върху онзи, който го беше ударил, и успокоително подхвърли:

— Не беше кой знае какво и носът ми вече си е на мястото. Но не съм сигурен, че ти ще можеш да кажеш същото за себе си.

Новодошлите не казаха нищо.

Без да сваля поглед от онзи, който го беше ударил, Ричър протегна ръка.

— Извади ключовете от колата си и ги подхвърли насам.

— Какво? — объркано рече онзи.

— Джипът на Джон ми омръзна. Днес ще използвам твоята кола.

— Така ли?

— Сигурен съм.

Отговор не последва.

— Време е за мисловна дейност, момчета — спокойно добави Ричър. — Или ще изпълнявате заповедите ми, или ще получите по един куршум.

Първият бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Погледна ги да се увери, че са от колата, а после ги подхвърли. Връзката се удари в шубата и падна на земята. Ричър не посегна да я улови, защото искаше лявата му ръка да е свободна и да не раздвоява вниманието си.

— Как е носът ти? — попита той, отново спрял очи върху лицето на първия младеж.

— Добре — отвърна онзи.

— Изглежда така, сякаш е бил чупен.

— Два пъти — кимна онзи.

— Е, някои хора твърдят, че три е щастливо число.

Никой не отговори.

— Легни по очи на земята, Джон — меко заповяда Ричър.

Джон не помръдна.

Ричър изстреля един куршум в краката му. Оръжието ритна с огромна сила, трясъкът се разнесе надалеч. Силен и басов, като взрив в каменна кариера. Джон изпищя и подскочи на място от острите камъчета, които се забиха в пищялите му вследствие на изстрела. Ричър го изчака да млъкне и презареди помпата. Щрак-щрак! Най-заплашителните звуци на света. Празната гилза изскочи в ледения въздух и се приземи до връзката ключове.

Джон легна на земята. Отначало на колене, сковано, сякаш беше в църква, после бавно опря длани на чакъла и се изпъна по очи. С видима неохота, сякаш изпълняваше командата на ядосания си треньор за сто лицеви опори.

— Докторе? — подвикна през рамо Ричър. — Донеси ми тиксото, ако обичаш.

Къщата мълчеше.

— Не се безпокой, докторе — добави Ричър. — Репресии няма да има. Никога. Днес е последният ден. От утре ще живеете като нормални хора. А тези момчета ще станат безработни и ще бъдат принудени да се върнат там, откъдето са дошли, и да си търсят нова работа.

Отвърна му продължително, натежало от напрежение мълчание. Минута по-късно докторът се появи на прага с тиксото в ръце. По силата на навика главата му беше наведена, а очите му не се отделяха от земята. Подаде ролката и побърза да се скрие обратно. Ричър я подхвърли на онзи, който го беше ударил.

— Направи така, че приятелчето ти да не може да движи ръцете и краката си — заповяда той. — Ако не го направиш както трябва, ще го направя аз, но по друг начин. Може би с цената на известни поражения на гръбначния стълб.

Младежът улови ролката и се залови за работа. Три пласта тиксо очертаха цифрата осем около китките на Джон, после лентата се уви няколкократно около центъра на осмицата, оформяйки нещо като белезници. Ричър нямаше представа за силата на опън на тиксото, но от опит знаеше, че няма човек, който да го скъса по дължина. Футболистът се прехвърли на глезените на Джон и ловко повтори упражнението.

— Вържи му краката — заповяда Ричър.

Наемникът изви назад краката на Джон и прекара лентата между „белезниците“ на китките и глезените му. Повтори упражнението четири-пет пъти, притисна тиксото и се изправи. Ричър извади френския ключ и го вдигна пред очите си. По него имаше кръв и косми, останали от съиграчите на младежа срещу него. Изви ръка и го пусна зад гърба си. Извади сгъваемия нож и го хвърли до ключа. Същата съдба сполетя и глока. Накрая се обърна и положи самоделния пищов най-отгоре на купчината. После съблече шубата и я остави да падне зад гърба му, изцяло покривайки оръжията.

— Честен бой — подхвърли на младежа той. — Ти срещу мен. Резерва в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ. С голи юмруци. Без правила. Ако успееш да минеш зад мен, имаш право да използваш всяко оръжие под шубата ми.

В очите на младежа се мярна недоумение, после на лицето му изплува лека усмивка. Сякаш слънцето беше изгряло. Сякаш съдбата му предлагаше невероятен шанс. Сякаш в бетонната стена около него изведнъж беше зейнала дупка. Стъпи на пръсти, изви тяло и вдигна десния си юмрук под брадичката, готов да нанесе удар с левия.

Ричър също се поусмихна. Младежът танцуваше пред него като маркиз Куинсбъри. Съвсем не беше в час, бедничкият. Ама никак. Май за последен път беше наблюдавал юмручен бой в някоя от сериите на „Роки“. Беше висок метър и деветдесет и пет, тежеше близо сто и четирийсет килограма, но въпреки това не представляваше нищо повече от вол за заколение. Огромен, охранен и тъп вол, изправен срещу някакъв непознат скитник.

Тежащ „само“ около сто и двайсет килограма.

Младежът затанцува на пръсти пред него, втурваше се напред и отскачаше назад, размахал юмруци. Губеше време и енергия. Ричър стоеше напълно неподвижен и го гледаше с широко отворени очи, но без да се фокусира никъде — нито в ръцете и краката на противника си, нито в очите му. Така най-добре използваше периферното си зрение и виждаше всичко. Вниманието му се изостри докрай.

Очакваното посягане дойде миг по-късно. С лявата ръка като на всеки боксьор с нормален десен гард. Кроше, което изминава същата траектория като всеки прав удар, но е значително по-слабо от него, защото използва само силата на ръката от лакътя до китката без реално участие на краката, торса или раменете. Ричър изчака приближаването на големите розови кокалчета, отстъпи леко назад и направи светкавично движение с лявата си ръка — сякаш искаше да прогони досадно насекомо. Дланта му докосна китката на противника от вътрешната страна, достатъчно силно, за да промени траекторията на замаха. Юмрукът профуча над рамото му, което вече се движеше.

А рамото му се движеше, защото бе използвал опората на задния си крак и се завърташе в кръста, за да набере необходимата инерция. Десният му лакът се стрелна в пролуката, появила се след замаха на противника. Целта му беше лявата очна ябълка заедно със слепоочието. Без правила. Ударът се стовари тежко, задвижен от цялата 120-килограмова маса на тялото. Силен и пронизващ удар, който разтърси противника му чак до петите. Той се олюля и отстъпи назад, но успя да се задържи на крака. Черепът му очевидно издържа, но на доста висока цена. Устата му се отвори, за да нададе вик на болка, но Ричър побърза да я затвори със свиреп ъперкът в брадичката. Грозен и непозволен удар за джентълменски двубой, но за сметка на това ефективен. Главата на младежа отскочи назад сред кървави пръски, после, получила опората на трапецовидните мускули, отново се върна в предишното си положение. Без да му дава време да се опомни, левият лакът на Ричър се стрелна към другата очна ябълка. Ударът беше силен и точен, нанесен с рязко завъртане от кръста. Почти едновременно с него ръбът на дясната му длан влезе в съприкосновение с гърлото на противника, а коляното му нанесе силен удар в слабините. Без да прекратява въртеливото движение на тялото си, Ричър мина зад него и му нанесе два светкавични ритника зад коленете. Краката на здравеняка се подгънаха и тялото му тежко рухна по гръб.

Шест удара, нанесени в рамките на три секунди.

Без правила.

Резервата в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ.

Но младежът се оказа твърд. Или се страхуваше. Или и двете. Защото отказа да се предаде. Гърбът му се раздвижи по чакъла като някаква огромна преобърната костенурка, която се опитваше да заеме нормално положение. Главата му се въртеше наляво-надясно. Може би трябваше да му отпусне осемте секунди, полагащи се на всеки изпаднал в нокдаун боксьор, но на този свят едва ли има скитник, който да не се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Затова Ричър го укроти със силен ритник в ухото, а после стъпи върху лицето му. Като отвратен стопанин, размазващ хлебарка върху излъскания под на кухнята си. Проскърцването на смазания нос прозвуча съвсем ясно, доста по-силно от пъшкането и сумтенето на нещастника.

Край на мача. Осем удара за шест секунди. Доста слабо постижение според стандартите на Ричър. Но противникът все пак беше изключително як, обладан от спортен дух и издръжливост, очевидно свикнал на доста големи дози физическо натоварване. Имаше желание да бъде конкурентоспособен. Неособено силно, но все пак осезаемо. Ричър познаваше и по-тежки случаи. Четири години участие в студентското първенство по футбол вероятно се равняваха на четири дни физическа подготовка на рейнджърите. А той познаваше доста хора, които не бяха издържали дори и до третия ден.

Наведе се и започна да опакова младежа. Направо там, където беше паднал. Четири пласта тиксо върху китките, още четири около глезените. Свързани с половинметрови ленти около шията на жертвата. После се върна в коридора и се зае да опакова първата двойка, този път по-сериозно, без да бърза. Повлече ги по излъскания под, опря ги гръб в гръб и ги овърза заедно. Също като онези от нощната смяна. Изправи се и изпусна въздуха от гърдите си.

В същия момент отнякъде се разнесе приглушен телефонен звън.

Оказа се, че звъни телефонът на Дороти Коу. Приглушен, защото беше у нея, зад затворената врата на стаята й. Тя се показа на прага с апарата в ръка. Очите й се плъзнаха покрай четиримата овързани мъже на пода, на лицето й се появи усмивка. Сякаш изпита облекчение, че нормалният живот най-после беше взел връх след един ненормален ден.

— Беше мистър Винсънт — обяви тя. — Иска да отида в мотела, защото са пристигнали клиенти.

— Какви клиенти? — попита Ричър.

— Не ми каза.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Добре.

Обърна се към доктора с молбата да държи шестимата футболисти на пода под професионалния си поглед, а после излезе навън и облече захвърлената на земята шуба. Разпредели обратно по джобовете импровизирания си арсенал, вдигна връзката ключове и се насочи към джипа пред оградата.

Елдридж Тайлър помръдна, но съвсем лекичко, колкото да се намести по-удобно. Вече втори час беше на позицията, която бе заел още на разсъмване. Изпълнен с търпение и с око на мерника, насочен във вратата на хамбара. Прикладът на пушката продължаваше да лежи върху торбата с ориз. Въздухът беше все така тежък и влажен, но слънцето светеше ярко и видимостта беше отлична.

Но едрия мъж с кафявата шуба го нямаше.

Все още не беше се появил.

И може би изобщо нямаше да се появи, ако фамилията Дънкан си беше свършила работата през нощта. Но Тайлър продължаваше да дебне, защото по природа си беше предпазлив и приемаше сериозно всяко излагане на риск. Имаше вероятност Дънкан да не бяха свършили нощната си работа. Което означаваше, че едрият мъж щеше да се появи съвсем скоро. И защо да се бави? Дневната светлина беше всичко, от което се нуждаеше.

Тайлър отмести показалец от спусъка и раздвижи китката си. Веднъж, втори път. После пръстът му отново се уви около спусъка.