Време за умиране

27

Ричър профуча покрай билборда, после намали скоростта и се огледа напред. От опит знаеше, че основният бизнес в подобни градчета е разположен някъде около центъра. Общинските служби и полицейското управление трябваше да са някъде там, след две-три пресечки. А може би и повече. Това имаше пряка връзка с местните данъци и такси. Не могат да ти вземат пари за паркинг, ако си оставиш колата в някоя странична уличка.

Той намали още малко и се плъзна край първата сграда от алуминиеви плоскости вляво от пътя. Беше закусвалня. Вероятно онази, за която се споменаваше на билборда. Същата, за която Дороти беше подхвърлила по време на закуската. Тук общинските ченгета пиеха първото си кафе за деня и се тъпчеха с понички. А може би се отбиваха и за следобедната си закуска. Пред вратата беше паркиран черно-бял додж патрулка. Плюс два кални и очукани пикапа, вероятно собственост на местни фермери. От другата страна на улицата имаше бензиностанция на „Тексако“ с три сервизни клетки. От нея започваше поредица от магазинчета, пръснати от двете страни на пътя. Железария, магазин за алкохол, банка, сервиз за гуми, магазин за трактори на „Джон Диър“, бакалница, аптека. Улицата беше широка и кална, с диагонални места за паркиране от двете страни.

Ричър прекоси целия град и излезе на истински кръстопът с указателни табели. Табелата вляво сочеше към фабрика за етанол. Надясно се намираше болницата, а направо, след още сто километра, бе междущатската магистрала И-80. Той направи обратен завой и пое натам, откъдето беше дошъл. На север. Вдясно имаше три пресечки, вляво — също. Всички носеха имената на хора. Вероятно на първите заселници в Небраска или пък на прочути футболисти или треньори. А може би и на шампиони в отглеждането на царевица. Зави по първата вдясно на име „Макнали“. В дъното й се издигаше хотел „Мариот“. Часът беше четири следобед. Лоша работа. Архивните папки трябваше да бъдат или в управлението, или в общинските архиви, където се работеше до пет. Ричър разполагаше само с един час. Това беше всичко. Трябваха му поне трийсет минути, за да получи достъп до тях, но със сигурност те представляваха купища хартия и той едва ли можеше да ги прегледа в рамките на останалите трийсет. По всичко личеше, че операцията трябваше да бъде отложена за следващата сутрин.

А може би не.

Струваше си да опита.

Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.

Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.

Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.

— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!

— Моля? — изненадано го погледна онзи.

— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.

— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.

— Аз съм Ричър, от елитната сто и десета специална част на Военната полиция.

Полицаят избърса длан в панталоните си и пое подадената ръка.

— Дори не помня дали сме имали контакт с вас — промърмори той.

— Наистина ли? Мога да се закълна, че сме се срещали. Може би в Саудитска Арабия преди „Пустинна буря“?

— Не, по това време бях в Германия.

— Не мисля, че беше в Германия. Но помня името ти. Лицето също. Да не би брат ти да е служил в Залива? Или някой братовчед?

— Имах един братовчед там — кимна ченгето.

— И си приличате?

— По онова време може би. Но не много.

— Ето откъде ми е позната физиономията ти. Добро момче, нали?

— Аха.

— И добър войник, доколкото си спомням.

— Прибра се у дома с „Бронзова звезда“.

— Знаех си. Седми корпус, нали?

— Не. Втори бронетанков.

— Трета дивизия?

— Точно така.

— Знаех си — повтори Ричър.

Беше прибягнал до древния трик на всички гадатели. Вкарваш събеседника си в безкраен низ от въпроси, изискващи едносрични отговори, да или не. Коригираш погрешните и за нула време създаваш атмосфера на доверие. Прост психологически подход, който изисква внимателно изслушване на отговорите и съответната настройка. Повечето хора с име на ревера обикновено забравят това, поне в началото. Много ченгета са бивши военни. Повечето. А ако не са, все някой от големите им семейства е служил в армията. Брат, братовчед, някой друг роднина. Сигурна работа. „Пустинна буря“ беше главната военна операция на това поколение мъже. Най-голямата бойна част беше Седми корпус, а получилият „Бронзова звезда“ герой почти сигурно бе служил в Трета дивизия, която беше ударният отряд на корпуса. Алгоритъм на шанса. С големи изгледи за успех.

— Братовчед ти с какво се занимава в момента? — попита Ричър.

— Тони ли? Прибра се в Линкълн. Слава богу, че се уволни преди втората мобилизация. Сега работи в железниците. Има две деца — едното в гимназията, а другото в колеж.

— Страхотно. Често ли се виждате?

— От време на време.

— Нали ще го поздравиш от мен? Ричър, от сто и десета елитна част на Военната полиция.

— Сигурно ще попита ти с какво се занимаваш в момента — отбеляза полицаят.

— Аз ли? Все същата работа.

— Какво? Още ли служиш?

— Не. Исках да кажа, че си останах следовател, но вече в частния сектор. Работя за себе си, а не за Чичо Сам.

— Тук, в Небраска?

— Само временно — кимна Ричър, направи нужната пауза и подхвърли: — Хей, знаеш ли, че можеш да ми помогнеш? Ако желаеш, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Вие сега ли застъпвате, или приключвате дежурството?

— Застъпваме. Чака ни нощна смяна.

— Може ли да седна при вас?

Ченгето на име Хоуг се отмести встрани. Виниловата седалка проскърца. Ричър седна съвсем накрая. Повърхността беше топла.

— Познавах един човек, който също служеше във Втори бронетанков. Казва се Макнали. Оказа се, че лелята на един от приятелите му живее във вашия регион. Занимава се с фермерство. Преди двайсет и пет години изчезнала дъщеря й. Осемгодишно момиченце. Жената така й не успяла да се примири. Следствието било поето от вашето управление, плюс агенти на ФБР като черешката на тортата. Според приятеля на Макнали именно ФБР оплескало нещата. А той ме нае да погледна архивите.

— Преди двайсет и пет години? — вдигна вежди Хоуг. — Тогава не съм бил тук.

— Точно така — кимна Ричър. — По онова време ние с теб сме били зелени новаци.

— Детето не е намерено, така ли? Това означава, че случаят не е приключен. Стар, но все още открит. Следователно има материали по него и все някой ще си спомни за тях.

— Точно на това се надява Макнали.

— Иска да прецака ФБР, а не на нас, така ли?

— Всички документи сочат, че вие сте си свършили работата.

— А в какво са сбъркали федералните?

— Не са открили детето.

— Каква е ползата от всичко това?

— Ти ми кажи — въздъхна Ричър. — Знаеш как става. Някои неща просто не ни дават мира, докато не ги разнищим.

— Добре, ще поразпитам в управлението — кимна Хоуг. — Най-късно утре сутрин ще имам резултат.

— А не може ли да го направим още тази вечер? Ако свършим работа до полунощ, това ще му спести хонорар за един ден. Той няма много пари, нали знаеш?

— Отказваш се от пари?

— Няма как. И двамата сме ветерани. Не искам да го товаря. А и имам достатъчно друга работа. Вече трябваше да съм във Вирджиния.

Хоуг погледна часовника си. Четири и двайсет.

— Архивите се съхраняват в мазето на общината. Но те работят до пет.

— Няма ли начин да измъкнем онова, което ми трябва?

— Искаш твърде много.

— Не ми трябват съдебните заключения. Нито физическите доказателства, ако има такива. Искам само работните доклади.

— Това може да ми докара някое наказание.

— Прочитам ги и толкова. Нищо повече. За една нощ. Едва ли някой ще разбере.

— Сигурно става въпрос за много документи, може би няколко кашона.

— Ще помогна за пренасянето.

— Макнали е служил във Втори бронетанков, така ли? Заедно с Тони?

— Точно така. Но не в Трета, а във Втора дивизия.

— Къде си отседнал?

— В „Кортярд Мариот“, къде другаде?

Настъпи продължително мълчание. По-младият полицай не сваляше поглед от колегата си. Ричър наблюдаваше динамиката в поведението на Хоуг. Нормалната предпазливост бавно отстъпваше място на ученическата носталгия по отдавна отминалите „мъжки времена“.

— Познавам един човек, който ще свърши работа — вдигна глава той. — Но ти не бива да се мяркаш там. Прибери се в хотела и чакай. Ще ти се обадим.

И тъй, Ричър отново се насочи към „Кортярд Мариот“ и паркира кадилака зад сградата, където беше скрит от любопитни очи. За всеки случай, ако Сет Дънкан не може да бъде спрян и съобщи за изчезналата кола. После влезе във фоайето и изчака администраторът да приключи разговора си по телефона. По всичко личеше, че някой си резервираше стая. Когато той остави слушалката, Ричър му плати една нощувка в стая на първия етаж. Стаята беше в дъното на голямата буква Н, тиха, чиста и добре обзаведена. Кафяво-зелени завеси и излъскан месинг на фона на бледа ламперия. Четирийсет минути по-късно се появиха Хоуг и партньорът му, натоварили единайсет кашона с документи в микробус К-9, който бяха взели назаем. След още пет минути кашоните бяха прехвърлени в стаята на Ричър.

Пет минути по-късно докторът напусна фоайето на мотела, намиращ се на сто километра в северна посока. Беше поговорил с Винсънт, колкото да го поразсее. Беше гаврътнал три големи чаши „Джим Бийм“ за малко повече от час. Навън беше тъмно, по небето се стелеха тежки облаци. Видимостта беше намаляла значително и той вече не можеше да огледа околността, както би го направил на дневна светлина. Качи се в пикапа и го изкара на заден ход от скривалището. Нави волана, прекоси паркинга и зави надясно по двупосочния път.