Време за умиране

33

Братята Дънкан и Сет напуснаха кухнята на Джонас и се прехвърлиха в кухнята на Джаспър просто защото там имаше една почти пълна бутилка „Нот Крийк“. Настаниха се около масата, почти опрели лакти. Пред тях имаше дебели стъклени чаши с по два пръста кехлибарена течност. Отпиваха бавно и разговаряха тихо. До пристигането на доставката оставаха някъде между дванайсет и двайсет и четири часа. По това време обикновено празнуваха. Но този път бяха доста по-кротки.

— Къде ли се намира сега? — подхвърли Джонас.

— Спрял е някъде за през нощта — отвърна Джейкъб. — Поне така се надявам. Близо до границата. Ще потегли отново чак на разсъмване. Сега няма нищо по-важно от благоразумието.

— Осемстотин километра — уточни Джонас. — Десет часа път, а може би и повече. Без да броим непредвидените случайности.

— За колко време може да се прочете едно полицейско досие? — попита Джаспър.

— Добър въпрос — въздъхна Джейкъб. — Разбира се, аз му отделих нужното време. Специално това досие със сигурност е огромно. Трябва да са го складирали някъде. Да приемем, че служителите започват работа в девет сутринта и си тръгват в пет. Това означава, че изчитането ще започне някъде утре по обед. Той ще разполага с пет часа утре и може би с всичките осем вдругиден. Предполагам, че ще му бъдат достатъчни.

— Значи няма да се върне, преди да изтекат четирийсет и осем часа.

— Не мога да бъда сигурен. Само предполагам.

— И така да е, ние пак разполагаме с достатъчно време.

— Той изобщо няма да се върне — обади се Сет Дънкан. — Защо да го прави? Стотици хора са изчели това досие и са убедени, че в него няма нищо нередно. Той не е сто пъти по-умен от тях, нали? Няма как да бъде.

Никой не отговори.

— Какво? — попита Сет и бавно огледа лицата им.

— Не е нужно да бъде по-умен от когото и да било, синко — рече с въздишка баща му. — Още по-малко пък сто пъти. Достатъчно е да мисли по друг начин. Да гледа отстрани.

— Но всички знаем, че доказателства няма.

— Съгласен съм — каза Джейкъб. — Но тъкмо там е работата, че не става въпрос за нещата в досието, а за онези извън него.

Малибуто беше колкото половин кадилак. Четири цилиндъра вместо осем, един тон вместо два, двойно по-късо. Но вървеше добре, без никакви проблеми. Не че Ричър му обръщаше внимание. Мислеше за мъртвия иранец и за шансовете да улучи Т-вълната. Човекът беше дребен като птичка, а той беше свикнал да възприема противниците си за своя противоположност — както във физическо, така и в психологическо отношение. Тоест дребният иранец на паркинга трябва да е бил нервен и напрегнат, а пулсът му да е достигал 180 удара в минута. Това означаваше, че споменатите Т-вълни са връхлитали една след друга, три пъти в секунда. Или, казано иначе, шансовете му да улучи някоя от решаващите предпикови паузи, продължаващи едва петнайсет милисекунди, са били около 45 на 1000, или около едно на двайсет.

Лош късмет. Най-вече за иранеца. Но не и повод за съжаление. При всички случаи Ричър щеше да бъде принуден да го ликвидира, може би с цената на няколко сърдечни удара в повече. Това беше неизбежно. При изваден пистолет нямаше да има друг избор. Но все пак това му се случваше за пръв път. Дай боже, и за последен. Защото беше сигурен, че следващият му противник щеше да бъде футболист. Членовете на фамилията Дънкан вече трябва да бяха научили, че е заминал. Вероятно отдавна бяха хванали доктора и го бяха принудили да пропее. Те бяха реалисти и проявяваха предпазливост. Това означаваше, че петима от здравеняците им щяха да почиват, а шестият щеше да остане на пост край пътя. Точно с него трябваше да се разправи. Но не чрез commotio cordis. Нямаше да го удря в гръдния кош. Не и в този живот. По-добре да му счупи ръката. Малибуто мъркаше по пътя. След петнайсетина километра Ричър започна да се оглежда за крайпътното заведение на банкета. Онова, дървеното, наречено „Килиите“. Извън града, върху ничия земя. Може би нарочно, за да се избегне издаването на разрешителни. Фаровете на колата образуваха светли тунели във влажната мъгла. След няколко минути се появи някакво конкурентно сияние. Далеч напред, вляво. Неон, оцветен в зелено, червено и синьо. Реклами на бира. Плюс две жълти петна от осветителните стълбове на паркинга.

Ричър намали, отби вдясно и паркира жълтата си кола редом с някакъв почервенял от корозия пикап. Излезе навън, заключи и се насочи към заведението. Оказа се, че то изобщо не приличаше на затвор. Беше просто барака. Някогашна къща, а може би магазин. Дори името му беше изписано странно — като драсканиците на техник върху електрическо табло. Като нещо временно, до отстраняване на повредата. Вътре беше шумно. С типичното ехо на полупразно заведение, на фона на някаква музика, вероятно от джубокс. Мелодията беше непозната на Ричър, но той беше готов да я хареса.

Вратата се намираше в левия край на правоъгълното помещение. Барът беше срещу нея, масите и столовете оставаха вляво. Посетителите бяха двайсетина, предимно мъже. Дървени маси и столове, дървени столчета пред бара, дъсчен под. Надписът „Килиите“ се мъдреше и зад бара, ограден от изрязани от фолио кули, от които излитаха светкавици.

Ричър мина странично покрай масите. Барманът улови погледа му и тръгна наляво да го посрещне. Млад, с открито и приветливо лице.

— Изглеждаш объркан — подхвърли той.

— Очаквах решетки на прозорците и сепарета в стари килии — отвърна Ричър. — А ти да бъдеш облечен в раиран костюм.

Младежът не отговори.

— Като в затвор — поясни Ричър. — С килии.

Младежът го гледаше с недоумение, после на лицето му се появи усмивка.

— Тук не е като в затвор — рече той. — Извади си мобилния телефон.

— Нямам мобилен телефон.

— Ясно. Ако имаше, щеше да откриеш, че не работи. Няма сигнал. В радиус от един-два километра липсва покритие. Тъкмо затова идват хората. За малко спокойствие.

— Биха могли просто да не вдигат.

— Човешката природа не е устроена така. Хората просто не могат да не вдигнат телефона, когато ги търсят. Гузна съвест или нещо такова. Съпруги, шефове. Всякакви спешни неща. По-добре е телефоните им изобщо да не звънят.

— Надявам се, че разполагате с монетен автомат, поне за спешни случаи.

— Там, в дъното — махна с ръка барманът.

— Благодаря — кимна Ричър. — За него съм дошъл.

Мина покрай редицата високи столчета, част от които бяха заети. В дъното имаше тесен коридор, който водеше към тоалетните и задния изход. Телефонът се намираше на стената срещу дамската тоалетна, закрепен към правоъгълно парче корк, потъмняло от старост и плътно надраскано с избелели цифри. Ричър бръкна в джоба си за монети от четвърт долар. Оказа се, че разполага с пет, и съжали, че не прибра монетите на иранеца. Избра номера, който беше използвал преди четвърт час. Същия, на който Дороти Коу беше звъняла преди двайсет и пет години. Насреща вдигнаха почти веднага и той помоли да го свържат с Хоуг. Връзката беше осъществена за по-малко от десет секунди.

— Една последна услуга — рече в слушалката Ричър. — Там имате указател на целия регион, нали?

— Да — отвърна Хоуг.

— Трябва ми телефонът на Сет Дънкан, който живее на сто километра на север.

— Задръж така — каза Хоуг. В слушалката долетя приглушеното почукване на клавиатура. Явно нямаха указател в традиционния смисъл на думата, а използваха компютърна база данни. — Номерът не е обявен в указателя.

— В смисъл, че не разполагате с него или не можеш да ми го кажеш? — попита Ричър.

— Не е обявен в смисъл не го искай от мен, защото ще ме извадиш на течение.

— Добре, не го искам. Някакъв номер на името Елинор Дънкан?

— Не. Има четири имена с фамилията Дънкан, всички на мъже, с необявени телефонни номера.

— Тогава ми дай телефона на доктора.

— Кой доктор?

— Местният.

— Как се казва?

— Не му знам името — отвърна Ричър.

— В такъв случай не мога да ти помогна. Тук абонатите са регистрирани по име в азбучен ред. Смит, доктор Бил и прочие. С много ситен шрифт.

— Трябва да има някакъв номер за връзка с лекар. За спешни случаи.

— Не виждам нищо такова.

— Чакай, чакай — каза Ричър. — Сетих се как ще стане. Дай ми номера на „Аполо Ин“.

— Аполо като онзи космически кораб?

— Точно така.

Клавиатурата отново затрака. Няколко секунди по-късно Хоуг продиктува номера. Код 308 за западната част на щата, плюс седем цифри. Ричър ги повтори наум, после каза благодаря и прекъсна връзката.

На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.

— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.

— По-точно?

— Асгар избяга.

— Невъзможно.

— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.

— Звънни му по телефона.

— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.

— Не мога да повярвам — каза Махмейни.

— Какво да правя?

— Трябва да го намериш.

— Нямам представа къде да го търся.

— Знаеш, че обича да си попийва.

— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.

— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.

— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.

— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.

— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.

— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!

Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.

— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.

— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?

— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.

— Ще се връщаш ли?

— Какво би ми попречило да се върна?

— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?

— Все още се надявам, че това ще стане.

— Нямам телефонния номер на Елинор.

— А има ли го в указателя?

— Има го, разбира се. Но ще вдигне Сет.

— Ясно. Докторът да е там?

— Не, няма го.

— Значи си зле откъм клиенти.

— За съжаление.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Задръж така.

Слушалката глухо изтропа, вероятно оставена върху плота. Настъпи продължителна пауза, после се вдигна друга слушалка — вероятно тази на рецепцията. Получи се нещо като ехо, придружено от тихо съскане. После Винсънт му продиктува телефона — кода на региона, плюс още седем числа. Ричър го повтори наум, благодари и прекъсна връзката. После започна да набира новия номер.

Дежурният администратор каза на човека на Махмейни, че бар действително има, но не в града, а на петнайсет километра в северна посока. Името му било „Килиите“. Приятно място, с умерени цени, отворено до късно. Да, в града има таксиметрова служба и той с удоволствие ще му повика кола.

След по-малко от пет минути иранецът седна на задната седалка на древен шевролет, който потегли по Макнали Стрийт и зави наляво в далечния й край.

Докторът вдигна много по-бързо от Винсънт.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.

— Ричър? — изненада се докторът. — Къде си?

— Все още извън града.

— Ще се връщаш ли?

— Да не би да ти липсвам?

— Не казах на Дънкан за кадилака.

— Браво. Сет прибра ли се у дома?

— Когато си тръгнах, той беше при баща си.

— Там ли ще остане?

— Хората казват, че често го прави.

— Ти добре ли си?

— Горе-долу. Футболистите ме спипаха зад волана на пикапа.

— И?

— Нищо особено. Повече си приказвахме.

Ричър си го представи изправен в коридора или в кухнята — треперещ, надничащ през прозорците и залостил вратите.

— Пиян ли си?

— Малко — отвърна докторът.

— Какво значи малко?

— Страхувам се, че това е нормалното ми състояние напоследък.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан.

— Тя няма телефон.

— Знам.

— Няма я в указателя.

— Но е твоя пациентка.

— Не мога.

— Колко нови неприятности можеш да си навлечеш?

— Не е само това. Тук става въпрос за конфиденциалност. Аз съм лекар. Давал съм клетва, както ми напомни преди време.

— Когато правиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца.

— Те ще разберат, че аз съм ти го дал.

— Ако се стигне дотам, аз ще отрека.

Докторът помълча известно време, после въздъхна и продиктува номера.

— Благодаря — рече Ричър. — Пази се. Много поздрави на жена ти.

Прекъсна линията и набра номера. В слушалката отново прозвуча сигналът за свободно. Същото електронно мъркане, но този път от друго място. Някъде във вътрешността на преустроена ферма, сред дебели килими в пастелни тонове и маслени картини. Ако Сет се беше прибрал у дома, със сигурност щеше да вдигне слушалката. Такива бяха отношенията в семейството му. Но Ричър беше готов да се обзаложи, че не си е у дома. Фамилията Дънкан имаше двойни неприятности, а опитът му сочеше, че ще стоят всички заедно, докато неприятностите отминат. От това следваше, че Елинор бе сама в къщата и вероятно щеше да вдигне телефона. А може би щеше да го остави да звъни независимо от мнението на младия барман за човешката природа.

Тя вдигна.

— Ало?

— Сет там ли е? — попита Ричър.

— Ричър? Къде си?

— Няма значение. Къде е Сет?

— У баща си. Едва ли ще се прибере.

— Това е добре. Облечена ли си?

— Защо?

— Искам да ми свършиш една работа.