Време за умиране

53

Белият джип се оказа шевролет тахо, който по некомпетентното мнение на Ричър беше абсолютно еднакъв с юкона. Кабините им бяха като близнаци, контролните уреди по таблото — също. Тахото се движеше по същия нестабилен начин — твърдо и тромаво. Ричър излезе на шосето, зави надясно и пое на юг. Още имаше влага, въпреки че слънцето беше доста високо в небето. От разсъмването бяха изтекли два часа.

На двеста метра от мотела той намали и отби на банкета. От север се виждаха само макетът на ракетата и кръглото фоайе. Слезе от джипа и бавно тръгна по асфалта. Гледката се променяше с всяка крачка. Най-напред видя изгорелия форд на главния паркинг. Черен скелет, стъпил на оголените си джанти. Две безформени фигури зад прозорците без стъкла, изгорели и гладки като тюлени. После видя субаруто на доктора пред стая номер шест, смачкано и обезобразено, но много по-живо в сравнение с форда.

Накрая видя и тъмносиния шевролет.

Беше паркиран до субаруто, някъде между седма и осма стая, по диагонал. Хората в него очевидно са били гневни или уморени, спрели както им падне, с единствената мисъл за малко почивка.

Ричър се насочи към входа, като се опитваше да стъпва максимално безшумно по камъните. Мина покрай форда, който все още излъчваше топлина. Огънят беше изрисувал фантастични фигури по метала. Вратата на фоайето беше отключена. Ричър отвори и влезе. Винсънт беше зад рецепцията. Зърнал лепенката на лицето му, той замръзна с телефонната слушалка в ръка.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

— Дреболия — отвърна Ричър. — С кого говореше?

— Редовната сутрешна информация. Както винаги.

— Последните клюки, а?

Винсънт кимна.

— И?

— Нищо особено. Футболистите цяла нощ са шарили насам-натам с колите си. Напълно безцелно. Сега са се събрали някъде, явно за да обсъдят положението. А четиримата Дънкан са в къщата на Джейкъб.

— Виждам, че имаш гости — подхвърли Ричър.

— Италианците — кимна собственикът на мотела. — Настаних ги в седма и осма.

— Питаха ли за мен?

— Разбира се — отвърна Винсънт. — Питаха дали си тук и дали съм те виждал. Определено те издирват.

— Кога дойдоха?

— Около пет сутринта.

Ричър кимна на свой ред. Били са уморени, след като цяла нощ са гонили вятъра. Решили са, че няма смисъл да пътуват един час до „Мариот“ и още един обратно. Вероятно планират да дремнат час-два тук в мотела. А после отново да яхнете конете. Но се бяха успали. Такава е човешката природа.

— Събудиха ме — добави Винсънт. — Бяха в гадно настроение. Мисля, че няма да ми платят.

— Кой от двамата застреля онези във форда?

— Не мога да ти кажа. Видях, че единият ги стреля, а другият пали колата.

— Видя това със собствените си очи, така ли?

— Да.

— Ще го потвърдиш ли пред съда?

— Не, защото онези Дънкан имат пръст в тази работа.

— А щеше ли да го направиш, ако нямаха пръст?

— Нямам чак толкова силно въображение.

— Но на мен ми каза.

— Неофициално, само между нас двамата.

— Кажи ми го пак.

— Единият застреля хората в колата, а другият я подпали.

— Добре — кимна Ричър. — Това е достатъчно.

— За какво?

— Събуди ги — каза Ричър. — Точно след минута, като лично се отбиеш в стаите им. Ще бъдеш напрегнат. Шепнешком ще им кажеш, че аз съм отпред на паркинга и оглеждам пораженията.

— Не искам да се забърквам.

— Днес е последният ден. От утре вече ще бъде друго.

— Извинявай, но предпочитам да изчакам и да видя какво ще стане.

— От утре тук ще има три групи хора — търпеливо рече Ричър. — Едните ще са мъртъвци, другите страхливци, а третите — мъже с поне малко достойнство и самоуважение. Искам ти да си сред последните.

Винсънт не каза нищо.

— Познаваш ли Елинор Дънкан? — попита Ричър.

— Тя си е наред — отвърна Винсънт. — Никога не е имала нищо общо с тази мръсотия.

— От утре тя ще поеме нещата в свои ръце и ще извозва цялата реколта в района.

Винсънт не каза нищо.

— След една минута събуди италианците по телефона — каза Ричър, излезе навън и тръгна покрай боядисаните в сребристо греди, които водеха към бунгалата.

Мина директно покрай първите шест, а когато стигна седмо и осмо, описа широк кръг и излезе пред номер девет. Шмугна се в плитката ниша, която го делеше от извития еркер на осмо. Беше толкова близо, че можеше да я докосне с ръка. От другата й страна беше стая номер седем, а шевролетът, субаруто и изгорелият форд останаха зад гърба му, подредени в една линия, от север на юг. Извади глока на убития иранец и провери пълнителя.

Всичко беше наред.

Оставаше му само да чака.

Чу телефоните. Първо в едната стая, после и в другата. Звъняха приглушено заради плътно затворените врати и прозорци. Представи си как обитателите им се размърдват под завивките, сядат, разтъркват очи и поглеждат часовниците си. После оглеждат непознатата обстановка, посягат към телефоните и изслушват съобщението на Винсънт, предадено с напрегнат шепот.

Беше готов и чакаше.

Знаеше какво ще се случи. Първият, който се появи, щеше само да надникне навън с пистолет в ръка, изчаквайки партньора си. После двамата щяха да се уточнят с помощта на жестове и заедно щяха да тръгнат към далечния край на паркинга.

Чакаше.

Първа се отвори вратата на стая номер осем. В рамката се появи ръка с пистолет, който сочеше почти директно надолу. После лакът и задната част на човешка глава. Пистолетът беше колт, модел „Дабъл Игъл“. Ръката до лакътя беше скрита под измачкан ръкав на риза. Темето беше покрито с разрошена черна коса.

Ричър отстъпи крачка назад и в същия миг чу как се отваря вратата на стая номер седем. По-скоро усети, отколкото долови шумоленето на памучна материя, съпътстващо беззвучния дебат. Ролите се разпределяха с посочване и почукване по гърдите, вдигнатите ръце обозначаваха посоките, а разперените пръсти — времето. Очевидната тактика беше обитателят на осма стая да се промъкне напред, да заобиколи стая номер шест и задната част на кръглото фоайе и да излезе на паркинга от север. Колегата му от седма стая щеше да го изчака да излезе на позиция, а после щеше да изскочи на паркинга от юг. Елементарно, но твърде вероятно.

Предвижданията му се оказаха точни. По-далечният от противниците му зае позиция пред вратата и изчака. Другият мина покрай него и продължи напред. Ричър преброи до шест. На седем напусна укритието си и вдигна глока. На осем напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Не мърдай!

Двамата замръзнаха на място, готови да се предадат. Бяха все още уморени, сънени, объркани и дезориентирани. Пистолетите им сочеха надолу.

— Хвърлете оръжието! — изкрещя Ричър и двамата моментално изпълниха заповедта. Тежките никелирани пистолети издрънчаха на чакъла почти едновременно.

— Отстъпете назад! — беше следващата команда.

Италианците се подчиниха и излязоха на паркинга. Изолирани, далеч от стаите си, далеч от колата си.

Ричър изпусна въздуха от гърдите си и ги огледа изотзад. Бяха само по ризи и панталони. Без якета, без връхни дрехи.

— Обърнете се! — заповяда той.

Италианците го направиха.

— Ти ли си — промълви онзи отляво.

— Най-накрая се срещнахме — рече Ричър. — Как вървят нещата дотук?

Не получи отговор.

— Обърнете джобовете си — разпореди се Ричър. — Изцяло, с хастара навън.

По земята се посипаха дребни монети и салфетки. Мобилни телефони изтрополиха по чакъла. До тях издрънча автомобилен ключ с дистанционно от черна пластмаса, закачен на държател във формата на цифрата едно.

— Сега тръгнете назад. Няма да спирате, преди да ви кажа.

Италианците се подчиниха. Вървяха малко тромаво на заден ход, без да отделят очи от лицето му. Ричър пое след тях, като поддържаше разстояние от десетина крачки.

— Добре, спрете — подвикна им той, след като двамата мъже подминаха пистолетите. Наведе се, вдигна единия от тях и извади пълнителя. Беше пълен догоре. В другия обаче липсваше един патрон. — Кой? — вдигна глава Ричър.

— Другият — отвърна онзи отляво.

— Кой друг?

— От иранците. Ти видя сметката на единия, а ние на другия. Май сме нещо като съюзници.

— Не мисля — поклати глава Ричър, пристъпи към купчината с лични вещи и вдигна ключа от колата. Натисна бутона на дистанционното и вратите на шевролета изщракаха. — Качвайте се на задната седалка.

— Знаеш ли кои сме? — попита го италианецът отляво.

— Знам — кимна Ричър. — Двама дрисльовци, които току-що напълниха гащите.

— Работим за човек на име Роси, който живее в Лас Вегас. Доста влиятелен и мрази да му се бъркат в работата.

— Ще ми простиш, че не припаднах веднага.

— Той има пари. Много пари. Може би ще уредим нещо.

— Например?

— Тук сме във връзка с една сделка, която ще бъде реализирана всеки момент. Можем да те включим и да те направим богат.

— Аз вече съм богат.

— Не изглеждаш такъв — възрази италианецът. — Говоря сериозно. Става въпрос за много пари.

— Имам всичко, от което се нуждая. Това е другото име на охолството.

Мъжът замълча за момент, после отново се зае да го обработва.

— Кажи ми какво ще те направи доволен.

— Първо седнете отзад в колата.

— Защо?

— Защото ръцете ми са изранени и не искам да ви влача.

— Не, питам защо искаш да влезем в колата?

— Защото ще се повозим.

— Къде?

— Ще ти кажа, след като влезете в колата.

Двамата италианци понечиха да се спогледат, но очите им спряха някъде по средата, защото не можеха да повярват на късмета си. Нима тоя тип бе толкова глупав, че щеше да ги натовари на задната седалка и да седне зад волана? Сам?! Ричър ги проследи до колата с глока в ръка. Единият седна на близката седалка, а другият тръгна да заобикаля багажника. Докато го правеше, очите му огледаха пътя и равното поле. Мисълта за бягство бързо го напусна. Тук нямаше къде да се скрие. Противникът им държеше модерен 9-милиметров пистолет, който улучваше без грешка поне на петнайсет метра. Отвори вратата и се сгъна на седалката. Импалата не беше малка кола, но отзад беше доста далеч от представите за лимузина. Коленете на италианците опряха плътно в предните облегалки. Не бяха кой знае колко едри, нито пък особено високи, но въпреки това се озоваха твърде близо един до друг.

Ричър отвори вратата откъм мястото на шофьора, сложи коляно на седалката и надникна в купето.

— И така, къде отиваме? — попита мъжът, който беше водил разговора досега.

— Съвсем наблизо — отговори Ричър.

— Ще ни кажеш ли?

— Ще паркирам до форда, който подпалихте.

— Само до там?

— Нали ти казах, че е наблизо.

— А после какво?

— После ще запаля тази кола.

Двамата се спогледаха с недоумение.

Пръв се окопити мъжът, който водеше разговора.

— Нима ще караш с двама ни зад гърба си? — попита той.

— Можете да си сложите предпазните колани, ако желаете. Но за толкова малко разстояние не си струва. Аз съм внимателен шофьор и няма да направя катастрофа.

— Но…

Мъжът понечи да каже нещо, после млъкна.

— Знам — рече Ричър. — Ще бъда с гръб към вас и можете да ми скочите.

— Ами… Да.

— Но няма да го направите.

— Защо?

— Просто така. Знам, че няма да го направите.

— Защо да не го направим?

— Защото ще сте мъртви — отвърна Ричър и го простреля в челото.

Дулото леко помръдна и съдбата на втория италианец беше същата. Изстрелите почти се сляха. Дум, дум. Задното стъкло се пръсна на хиляди късчета, оплискани с кръв и мозък. Двамата се отпуснаха на седалката. Като заспали, но с отворени очи и пурпурни капчици, които се стичаха от кръглите дупки в челата им, забавяха се над веждите, а после се превръщаха в червени вадички надолу по носовете.

Ричър се измъкна от колата и погледна на север. Деветмилиметрови патрони, марка „Парабелум“. Добра муниция. Двете гилзи вероятно вече се бяха забили в земята на около километър и половина по-нататък, пробивайки си път в замръзналата пръст.

Отби се в стая номер седем. Портфейлът беше във вътрешния джоб на палтото. В него имаше шофьорска книжка на името на Роберто Касано, издадена в Невада. С постоянен адрес в Лас Вегас. Освен това имаше четири кредитни карти и малко повече от деветдесет долара. Ричър прибра шейсет от тях, качи се в импалата и я придвижи на четирийсет метра навътре в паркинга. Залепи я плътно до обгорелия скелет на форда, изключи двигателя и се насочи към бюрото на рецепцията. Винсънт получи шейсетте долара — по трийсет за всяка нощувка, а в замяна на това той го снабди с парцали и кибрит. Ричър ги напъха в отвора на резервоара и драсна кибрита, след което изтича към бялото тахо, паркирано на банкета. Първите по-големи пламъци облизаха импалата в мига, в който той включи на скорост и потегли. Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Резервоарът избухна в момента, в който беше изминал четиристотин метра. За миг огненото кълбо и гъстите облаци дим превърнаха ламаринения силует на покрива в истинска ракета, която сякаш беше включила двигателите си и всеки момент щеше да литне към Космоса.

Елдридж Тайлър чу изстрелите. Две далечни и бързи пропуквания като почукване по врата. Нищо особено. Просто някакъв пукот, който бързо се стопи в зимния въздух. Не беше ловджийска пушка, не беше и карабина. Тайлър познаваше оръжията и начина, по който трясъкът им отекваше по въздуха. Пистолет, каза си той. На пет-шест километра от тук. Може би ловът беше приключил. Може би едрият непознат е повален. Отново се размърда. Протегна краката си. Бавно, един след друг. После повтори същото и с ръцете. Завъртя врат наляво-надясно и изпъна рамене. Извади от брезентовата си торба бутилка вода и сандвич с черен хляб, остави ги така, че да може да ги стигне, и надникна през процепа на липсващата летва. По принцип Тайлър беше предпазлив човек и си даваше сметка, че едрият непознат може би не е повален. Освен това имаше заповед да наблюдава и да чака и точно това възнамеряваше да прави.

Той се опря на ръце, извъртя тялото си и погледна назад. Слънцето се беше изместило на югоизток и лъчите му осветяваха входа на бараката. Пластмасовата изолация на опънатата жица мътно проблясваше, все още влажна от утринната роса. След десет минути ще изсъхне и отново ще стане невидима, прецени Тайлър.

После се обърна и отново зае полулегнало положение. Погледна през оптиката и пръстът му докосна спусъка.