Вроден порок

Десет

Обратно на плажа, Док се хвърли на дивана си и се понесе към съня, но едва пробил повърхностното напрежение и потънал в REM фазата, и телефонът започна с грозното си дрънчене. Миналата година един изтрещял тийн, познат напушеняк на Док, бе откраднал пожарния звънец от гимназията си по време на серия от вандалства и на следващата сутрин младежът, обхванат от угризение на съвестта и без никаква идея какво да прави със звънеца, бе отишъл при Док с предложението да му го продаде. Еди Отдолу, който бе работил известно време за телефонната компания и умееше да споява желязо, свърза звънеца с телефона на Док. Звучеше като готина идея, но само тогава, нито веднъж след това.

Оказа се, че се обажда Джейд, която има проблем. Звуците на заден фон издаваха, че звъни от телефонна кабинка някъде на улицата, но не успяваха да прикрият притеснението й.

— Знаеш ли ФФО на „Сънсет“?

— Проблемът е, че и те знаят за мен. Какво има?

— Бамби. Вече два дни и две нощи я няма, почвам да се притеснявам.

— И затова си решила да се позабавляваш малко из „Сънсет Стрип“.

— „Спотед Дик“ ще свирят довечера, така че, ако тя се появи някъде, ще е тук.

— Окей, стой там, идвам възможно най-бързо.

На изток от „Сепулведа“ се виждаше изгрялата луна и Док стигна доста по-бързо, отколкото очакваше. Слезе от магистралата при „Ла Сиенега“, пое напряко по „Стокър“, после по „Ла Бреа“. Радиопрограмата, в тон с часа, включваше един от малко известните опити за черна сърфмузика, Soul Gidget на „Мийтбол Флаг“.

И така нататък. Последвана от маратон от изпълнения на „Уайлд Мен Фишър“, от който Док бе спасен от появата на светлините на „Пинк“ на „Ла Бреа“. Спря за малко, за да си вземе няколко хотдога за из път, после продължи да кара — и да яде — нагоре по хълма, намери място за паркиране и измина оставащото до „Сънсет“ разстояние пеша. Пред ФФО се беше събрала малка групичка меломани, които бяха развъртели няколко джойнта, спореха с охраната на входа и танцуваха на крайно усилените бас-линии, носещи се отвътре. Парчето беше на „Фюрис“, известни по онова време с това, че имаха трима бас и нито един водещ китарист, и които щяха да подгряват за „Спотед Дик“. По време на затишията някой от групичката нахълтваше през вратата и изкрещяваше: „Изсвирете White Rabbit!“, преди да го изхвърлят обратно на улицата.

Не мина много време и Док се натъкна на Джейд и уж изчезналата Бамби, двете киснеха пред магазин за сладолед нагоре по улицата, бръщолевеха бясно и ръкомахаха с гигантски фунийки, преливащи от многоцветни вкусове биосладолед.

— Я, Док! — извика Джейд с леко намръщена предупредителна физиономия. — Какво правиш тук?

— Сериозно — провлачи Бамби, — мислехме, че си по-скоро фен на „Хърб Алпърт“ и „Дъ Тихуана Брас“.

Док сви шепа около едното си ухо и го обърна в посока на клуба.

— Стори ми се, че чух някой да свири This Guy’s in Love with You, и хукнах насам. Не? Какво правя тука тогава? Как сте тази вечер, момичета, всичко наред ли е?

— Бамби ни уреди с пропуски за „Спотед Дик“ — каза Джейд. — И сме на двойна среща — обади се Бамби. — Крайно време е Лотусово цветче да получи нещо наистина класно и тази вечер това ще е Шайни Мак МакНътли, бейби.

Снежнобял ролс, каран от личен шофьор, спря точно до бордюра и един глас отвътре каза:

— Така, момичета, не мърдайте.

— Мамка му — каза Бамби, — пак сводникът ти, Джейд.

— Моят сводник? И откога?

— Нали не си забравила да подпишеш онова писмо за намерение?

— За листовете в тоалетната ли говориш? Нее, с тях си избързах гъза, няма ги вече, защо, важни ли бяха?

— Стига сте се ебавали, влизайте в колата и двете, трябва да си поговорим по работа.

— Джейсън, няма да вляза в тази кола, вътре мирише на фабрика за пачули — отвърна Бамби.

— Да, я ела на тротоара, ела ни на крака, бъди мъж — изкиска се Джейд.

— Аз май ще бягам — ухили се Док.

— Остани, Барни — каза Бамби, — наслади се на шоуто, та ти си в световната столица на забавленията.

Както обясни по-късно Джейд, въпросният сводник, Джейсън Велвита, вероятно е щял само да спечели от по-добро кариерно консултиране като по-млад. Всяка жена, която се бе опитал да експлоатира, направо го бе смазвала. Някои от тях, обикновено тези, които не са на каишката му, даже понякога му давали пари, защото им ставало мъчно за него, но сумата никога не била тази, която той си въобразявал, че му дължат.

Без желание и обгърнат в ухание на пачули, Джейсън излезе на тротоара. Беше облечен в бял костюм, толкова бял, че на фона му ролсът изглеждаше мръсен.

— Момичета, искам ви вътре в колата — каза, — на мига.

— И да ни видят, че се возим с теб? Забрави — отвърна Джейд.

— Не можем да си позволим такова петно по репутацията — добави Бамби.

— Не само нея има опасност да загубите.

— Обичаме те, бебчо — започна Бамби, — но ти си пълна смешка. От началото до края на „Сънсет“, по целия „Холивуд“… човече, виждала съм ебавка с Джейсън, написана с червило по стената на тоалетна чак в шибаната Уест Ковина.

— Моля? Къде? Познавам един пич с булдозер в Уест Ковина, само да му кажа, и ще срине всички лайнарници там със земята. Кажи ми шегата.

— Не знам, сладурче — Бамби се престори, че се приближава, за да се сгуши в него, и се усмихна в посока на пешеходния трафик. — Това само ще те разстрои.

— О, хайде стига.

Джейсън не можеше да скрие, че е поласкан от общественото внимание.

— Джейд, да му я кажа ли?

— Ти решаваш, Бамби.

— Пишеше — Бамби включи най-съблазнителния си глас: — „Ако плащате комисиона на Джейсън Велвита, няма как да се изсерете тук. Гъзът ви е в Холивуд“.

— Кучка! — изкрещя Джейсън, но момичетата вече бяха хукнали по улицата, той тръгна да ги гони, или поне така изглеждаше, в продължение на една-две крачки, след които се подхлъзна на топка биосладолед „Роки Роуд“, предвидливо позиционирана от Джейд на тротоара, и падна на задника си.

Док бе залят от идваща незнайно откъде вълна на съчувствие. Или може би нещо друго.

— Ето, човече.

— Какво е това? — попита Джейсън.

— Ръката ми.

— Човече — докато се изправяше с мъка. — Знаеш ли колко ще ми струва почистването на този костюм?

— Кофти. А ми изглеждаха като напълно готини мацки.

— Компания за вечерта ли си търсеше? Повярвай ми, можем да ти намерим нещо по-добро от тези двете. Ела.

Тръгнаха да вървят, а ролсът пълзеше до тях със същата скорост. Джейсън извади спаружен джойнт от джоба си и запали. Док усети познатия мирис на евтин мексикански треволяк, както и на пропуска на производителя да махне семената и стъблата. Когато Джейсън му предложи да си дръпне, той само се престори, че вдишва, и след малко му върна коза.

— Солидна работа, човече.

— Аха, идвам от дилъра си, скъпичко взема, но си заслужава.

Подминаха „Шато Мармон“ и продължиха към булевард „Холивуд“, като от време на време Джейсън заговаряше някоя млада жена, издокарала се в стила на някое пишман „Плейбой“ списание за съблазнителни одежди, и в отговор получаваше псувни, викове, бягство, а понякога и предложения, понеже го бъркаха с потенциален клиент.

— Не ти е лека работата май — отбеляза Док.

— О, обмислям да я зарежа. Искам да стана филмов агент.

— А така. Десет процента от това, което изкарват някои от звездите и… май-чи-це.

— Десет? Само толкова ли? Сигурен ли си? — Джейсън свали шапката си, беше хомбург и също ослепително бяла, и я изгледа укорително. — Да имаш случайно дарвон или буферин? Нещо ме цепи главата…

— Не, но пробвай това — Док запали и му подаде джойнт колумбийско производство с доказан ефект за стимулиране на разговора и преди да е мигнал, Джейсън започна да бръщолеви за Джейд, по която, ако Док бе схванал правилно, май бе хлътнал.

— Трябва й някой, който да я пази. Рискува прекалено много и не говоря само за уличната дейност из Холивуд. Например тези типове от „Златният зъб“, човече… ако знаеш как е затънала при тях.

— Аха… чакай… това име май съм го чувал и преди.

— Индокитайски хероинов картел. Вертикално пласиране. Те си го финансират, отглеждат, обработват, внасят, държат, движат, имат си собствени мрежи от местни дилъри навсякъде из Щатите, вземат отделен процент от всяка операция. Гениално е.

— Искаш да кажеш, че онази малка сладурана е дилър на херца?

— Може и да не е, обаче работеше в едно студио за масажи, което е фасада за пране на пари.

Ако е така, замисли се Док, значи Мики Улфман и „Златният зъб“ може и да не се окажат чак толкова несвързани.

Мамка му, човече…

— Каквото и да правиш — казваше Джейсън май по-скоро на себе си, — пази се от Зъба. Ако видят дори съвсем малка вероятност да застанеш между тях и парите им, най-добре ще е да почнеш да се оглеждаш за друга работа. Някъде много надалече.

Док остави Джейсън Велвита обратно на „Сънсет“ пред „Сън-Факс Маркет“ и тръгна надолу по хълма, мислейки си: Да видим… първо е шхуна, която внася контрабандни стоки. После е сенчест холдинг. Сега е южноазиатски хероинов картел. Може би Мики е част от него. Леле, тоя Златен зъб, човече… на това му се вика да значиш много неща за много хора…

Подминаваха го коли със свалени прозорци, отвътре се чуваха тамбури, които следваха ритъма на музиката от радиото. Из кафенетата по ъглите свиреха джубоксове, от вътрешните дворове на малките жилищни блокове се обаждаха акустични китари и хармоники. Из целия този отрязък от нощния хълм звучеше музика. Док бавно започна да осъзнава, че това, което идва до слуха му отнякъде отпред, е мелодията на саксофон, съпроводен от огромна ударна секция. Нещо от Антониу Карлус Жобим, което, както се оказа, идваше от един бразилски бар на име „У Кангасейру“.

Някой свиреше соло на тенор-саксофон и на Док му щукна да надникне вътре, където значителна група хора танцуваха, пушеха, пиеха и се сваляха, но също така и почтително слушаха ансамбъла, част от който — Док го разпозна без особена изненада — беше и Кой Харлинджън. Разликата с мрачната сянка, която бе видял за последно в Топанга, беше шокираща. Горната част на тялото на Кой беше извита в грижлива дъга около инструмента, беше плувнал в пот, пръстите му бяха като отвързани, самият той беше някъде другаде. Свиреха Desafinado.

Когато сетът свърши, една хипи мацка от доста любопитен сорт отиде при пианото, косата й беше къса и ситно накъдрена, облеклото й се състоеше от малка черна рокля от 50-те и обувки на интересно високи токчета. Всъщност, помисли си Док, след като я видя отблизо, тази май изобщо не е хипи мацка. Тя се настани на пианото като играч на покер на обещаваща маса, изсвири няколко гами ла минор и без по-голямо въведение започна да пее салонната класика на Роджърс и Харт It Never Entered My Mind. Док не беше голям почитател на любовните песни, даже беше известен с това, че дискретно се оттегляше в най-близката тоалетна в момента, в който усетеше, че може да тръгне такава, но сега остана на място, объркан и разтопен. Може би заради гласа на тази млада жена, заради кротката увереност, с която боравеше с материала — каквато и да беше причината, на вторите осем такта Док знаеше, че няма как да не приеме текста на песента лично. Извади слънчевите очила от джоба си и си ги сложи. След продължителен пиано пасаж и повторение на припева някакъв импулс накара Док да се обърне и така видя Кой Харлинджън, надвесил се над рамото му като папагал в анимационен филм, също с очила и подрусващ глава.

— Текстът все едно е писан за мене, човече. В смисъл вземаш някакво решение, сигурен си, че така е най-добре за всички, после нещата се скапват и виждаш, че си предприел възможно най-грешния ход.

Елегантната певица вече бе минала на Alone Together на Дийц и Шуарц, а Док купи по един шот кашаса и чаша бира за себе си и Кой.

— Не искам от теб да издаваш тайни. Обаче май те мернах по телевизора на митинга за Никсън.

— И ме питаш дали наистина съм един от онези крещящи десни психопати?

— Нещо такова.

— Искаше ми се да изляза на чисто и реших да сторя нещо за страната си. Колкото и глупаво да звучи. Тези хора бяха единствените, които ми предоставяха възможност да го направя. Изглеждаше ми лесно решение. Но те всъщност искаха да контролират членовете си, постоянно ни караха да се чувстваме недостатъчно патриоти. Правилно ли постъпва, или греши родината ми с този Виетнам? Пълна лудница. Представи си, че майка ти се друсаше с хероин.

— Моята, ъъъ…

— Няма ли поне да й кажеш нещо?

— Момент, значи Щатите са като онази нечия майка, за която говориш… и тя е пристрастена към… какво точно?

— Към това да праща децата да мрат в джунглите без причина. Това е нещо много грешно и самоубийствено, което обаче е по-силно от нея.

— И викаш, Бдителните не се хващат на това.

— Така и не ми се удаде случай да повдигна въпроса. А и вече беше твърде късно. Видях какво стана. Видях какво бях сторил.

Док скочи за по още едно. После пак седнаха и се заслушаха в остатъка от репертоара на момичето-което-не-беше-хипи-мацка.

— Много добро соло изкара преди малко — каза Док.

Кой сви рамене.

— Като за взет назаем саксофон, се получи.

— Още ли си в Топанга?

— Нямам избор.

Той изчака Док да каже нещо, което се оказа:

— Кофти.

— Не ми говори. По-низш съм и от групи, карат ме да им нося трева, да им отварям бирите, да следя в голямата купа за пунш във фоайето да има само бонбонки в аквасиньо. Ето че пак почнах да мрънкам.

— Да разбирам ли — пробва се Док, — че би предпочел да си някъде другаде?

— Където бях преди, това би било хубаво — изречено с леко трепване към края, доловимо, надяваше се Док, само за слуха на частните детективи, които редовно си имаха работа с човешките емоции.

Музикантите се връщаха един по един на сцената и миг по-късно Док вече гледаше как Кой потъва в изпълнението на сложен аранжимент по памет на Samba do Avião, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да издигне между себе си и начина, по който бе съсипал живота си.

Док остана, докато барът не затвори, и изгледа как Кой се качва в зловещото уди, което ги бе преследвало през каньона онази вечер. После се запъти към „Аризона Палмс“, където си поръча „Нощния специалитет“, изчака слънцето да изгрее, а след това да мине и сутрешният час пик, зачетен във вестника и седнал до един прозорец с изглед към светещия надолу по хълма смог и трафика, сведен до потоци от рефлективни ленти, призрачно присветващи по протежение на по-близките булеварди малко преди да изчезнат в сияйната кафеникава далечина. А мислите му се връщаха непрекъснато не толкова към Кой, колкото към Хоуп, която вярваше без никакви доказателства, че съпругът й не е умрял, и към Аметист, която заслужаваше да има нещо повече от избеляващи полароиди, когато я хванат детските мъки.