Вроден порок

Осемнайсет

Колкото повече Док приближаваше центъра на Ел Ей, толкова по-гъст ставаше смогът и от един момент нататък вече не можеше да вижда до края на пресечката. Всички караха с включени фарове и той си спомни, че някъде зад гърба му, на плажа, си течеше поредният класически ден, огрян от калифорнийското слънце. Тъй като отиваше на посещение при Ейдриън Праша, бе решил да не пуши много и затова се изненада сериозно, когато пред очите му внезапно изникна образувание в тъмно металическо сиво и с големината на Гибралтарската скала. Колите продължаваха да си пълзят, никой, изглежда, не виждаше нещото. Той се сети за потъналия континент на Сортилидж, представи си го как се завръща, как излиза на повърхността точно в изгубеното сърце на Ел Ей и се зачуди дали изобщо някой тук би го забелязал, ако наистина се случи. Хората в този град виждаха само онова, което се бяха разбрали помежду си да виждат, вярваха основно на телевизора или на сутрешния вестник, който половината от тях четяха, докато караха по магистралата към работното си място, а мечтата на всички беше да помъдреят, да открият истината, която ще ги освободи. С какво би могла да им помогне Лемурия? Особено като се имаше предвид, че тя е мястото, от което са били прокудени в отдавна забравени времена.

„Ей Пи Файнанс“ беше завряна някъде между южната част на центъра и закърнялата река, родната земя на индианци, скитници и разнородни пиячи на „Миднайт Спешъл“, в дъното на занемарен сбор от нещо като пусти улици, сред парчета стари железопътни релси, скрити от погледа зад тухлена стена и пълзящи сред плевелите към нищото. Отпред и от другата страна на улицата Док видя около половин дузина млади мъже, които не се шляеха, нито злоупотребяваха с разни субстанции, ами стояха неподвижно и стегнато, сякаш чакаха влизането в сила на някаква заповед. Сякаш бяха там само за едно нещо, един-единствен специален акт и само той имаше значение, защото за останалото щеше да се погрижи я Бог, я съдбата, я кармата, я някоя друга сила.

Вътре жената на рецепцията остави у Док впечатлението за прецаканата страна в бракоразводно дело. Прекалено много грим, прическа — дело на човек, който се опитва да спре цигарите, минирокля, която тя умееше да носи точно толкова добре, колкото старлетка — викторианска дреха. Прииска му се да я попита: „Добре ли сте?“, но вместо това помоли да види Ейдриън.

На стената в офиса на Ейдриън висеше картина в рамка на булка и младоженец, снимани преди много време някъде в Европа. Върху бюрото му имаше един полуизяден донът с глазура и хартиена чаша с кафе, а зад тях седеше Ейдриън, безмълвен и облещен. Топлата светлина на смога от центъра се процеждаше през прозореца зад него, светлина, която не би могла да се роди от нито една нормална или истинска зора, подходяща по-скоро за цели или условия, постигнати след споразумение в края на символично договаряне. Трудно би било да разчетеш изражението на когото и да е на такава светлина, а това на Ейдриън Праша — съвсем. Но Док все пак се опита.

Ейдриън имаше къса бяла коса, разделена на път отстрани и разкриваща тънка линия розов скалп. Док подмина косата, фокусира се върху лицето и видя, че то е по-скоро лице на млад мъж, все още не забравило удивлението на юношеството, все още не стигнало — а може би и никога нямаше да стигне — до суровата компетентност, която косата рекламираше. Беше облечен в небесносин костюм от някаква плетена и небрежно намачкана синтетична материя, имаше „Ролекс Челини“, май спрял, което обаче не му пречеше да го поглежда от време на време, за да покаже на посетителите си колко много му губят времето.

— Значи си тук заради Пък? Чакай малко, това са пълни глупости… спомням си те, ти си хлапето от магазина на Фриц в Санта Моника, нали? Веднъж ти заех специалното си издание на бухалката на Карл Ястремски, за да събереш задълженията на един нещастник по детската издръжка, помня, че го сгащи в един „Гейхаунд“, свали го и после отказа да я използваш.

— Аз и тогава се опитах да обясня, че я искам, защото страшно се възхищавам на Яз.

— Няма място в тоя бизнес за такива глупости. Какво става с тебе, още ли преследваш длъжници, или си се отдал на църквата?

— Частен детектив съм.

Док реши, че няма смисъл да го крие.

— Дали са разрешение на теб? — Док кимна, Ейдриън се засмя. — Казвай сега кой те праща. За кого работиш днес?

— Не е срещу заплащане — каза Док. — В личното ми време го работя.

— Грешен отговор. Според тебе с колко още от личното си време разполагаш, хлапе? Той отново погледна спрелия си часовник.

— Точно това щях да питам и аз.

— Момент да им кажа да извикат помощника ми.

През вратата по начин, който намекваше за пълно безразличие по отношение на това дали е отворена, затворена, или заключена, влезе Пък Бийвъртън.

Това нямаше да има щастлив край.

— Как е, Пък?

— Познаваме ли се? Мисля, че не.

— Заприлича ми на един тип, дето срещнах наскоро. Ама съм се объркал.

— Объркал си се — каза Пък. Обърна се към Ейдриън Праша. — Какво да правя с… ъъ — наклони глава в посока на Док.

— Чака ме много натоварен ден — отговори Ейдриън, докато излизаше. — Не знам нищичко за това, което се случва тук.

— Най-накрая сами — каза Док.

— Понякога е добре да имаш кофти памет — посъветва го Пък, после седна на шефския стол на Ейдриън и извади един по-дълъг от обичайното джойнт, който според Док беше свит в хартийка на „И-Зет Уайдър“. Пък запали, дръпна стабилно и подаде цигарата на Док, а той, без да му мисли много, я взе и също си дръпна. Уви, не знаеше, а и да знаеше, вече беше твърде късно, че след като бе прекарал години в съвестно учене в училище за нинджи в Бойл Хайтс, Пък бе овладял до майсторство техниката, известна като „фалшиво дръпване“, благодарение на която можеше да изглежда все едно и той пуши от джойнта на набелязаната жертва, докато Док си мисли, че тревата си е съвсем наред, нищо че в действителност съдържаше достатъчно фенициклидин, че да отреже и слон, каквато несъмнено е била първоначалната идея в „Парк-Дейвис“, когато са измисляли веществото.

„Елесдито те кани да престъпиш прага — обичаше да казва Денис. — Фенициклидинът отваря вратата, бута те през нея, трясва я зад гърба ти и я заключва.“

След известно време Док осъзнава, че върви до себе си по улицата или може би в дълъг коридор.

— Здрасти — казва Док.

— Леле — отговаря Док, — изглеждаш точно като в огледалото!

— Жестоко, защото ти не приличаш на нищо, човече, даже си направо невидим!

И това слага началото на класическо и — ако го нямаше фактора „тревоманска памет“ — незабравимо изтрещяване. Изглежда, съществуват двама Доковци, Видим Док, който приблизително е в рамките на тялото му, и Невидим Док, който е неговото съзнание, и доколкото успява да схване нещата сега, двамата са в нещо като яростна битка, започнала отдавна. Това, което влошава още повече ситуацията, е, че неин фон по необясними причини е музиката на Майк Кърб от „Големият заговор“ (1969), вероятно най-ужасният саундтрак, сполетявал филм в историята на човечеството. За щастие, и двамата Доковци са пътешествали из немалко подобни нетърсени маршрути през годините и така са се сдобили с полезен набор от параноидни умения. И така, въпреки че се е случвало да се хваща на номера на някой шегаджия с нормално изглеждащ спрей за нос, пълен с амил нитрат, или на предложението на розовобуз тийн-ейджър да опита от сладоледа му с цвят от пейот, Док знаеше, че ако не на друго, може да разчита на унижението да преведе него, а и другия Док, невредими през всеки трип, независимо колко гаден е той.

Поне до този момент. Но ето че сега, сякаш от — е, не точно от нищото, но със сигурност от някоя също толкова безмилостна пустиня изникна фигура, висока и скрита в плащ, с огромни и зловещо наострени златни кучешки зъби и светещи очи, които огледаха Док по отблъскващо познат начин.

— Както може би вече си се досетил — прошепна нещото, — аз съм Златният зъб.

— В смисъл, както Джей Едгар Хувър „е“ ФБР-то, така ли?

— Не точно… те са се кръстили на най-ужасния си страх. Аз съм немислимото отмъщение, което търсят, когато някой от тях стане непоносимо непослушен, когато всички други санкции се окажат безсилни.

— Става ли да те питам нещо?

— За доктор Блатнойд. Доктор Блатнойд претърпя фатален инцидент, защото извършваше неодобрени дейности, свързани с разпределението на печалба, и за които неговите сътрудници по разбираеми причини са се направили, че не знаят нищо.

— И ти всъщност… каква беше думата…

— Ухапвам. Впих ги, да — и се усмихна ужасяващо, — във врата му. Да.

— Ъъ. Ами. Мерси, че ми разясни ситуацията, господин Зъб.

— О, наричай ме Златен.

— Яко е изтрещял — каза някой.

— Не съм — възропта Док.

— Ето, това би трябвало да го успокои. — Следващото нещо, което усети, бе как една игла потъва в ръката му, после времето му стигна само за да тръгне да задава резонния въпрос: — Какво, по… — и да го завърши чак когато се събуди, за щастие не много часове по-късно, в някаква стая, завързан с белезници за желязото на институционално легло.

— … дяволите? Или иначе казано, какво имаше в оня джойнт?

— По-добре ли си вече? — Ето го и Пък с физиономия, разкривена от особено зла усмивка. — Нямах идея, че си бил просто социален пушач, можех да си спестя парите и да ти дам само бира.

На Док му беше трудно да следи мисълта му, но схвана, че Пък нарочно го е пратил на кофти трип, за да има основание да каже на някого да му бие успокоително и да го докара тук. Което беше къде? Стори му се, че чува прибоя някъде наблизо… или го усещаше през греди и напречни дъски.

— Пак ли ти, Пък? Как е госпожата?

— Кой ти каза за това?

— Опа. Какво се е случило?

— Парамедиците казаха, че шансовете й са добри, по-добри от твоите в момента.

— Какво си й сторил, Пък?

— Нищо, което самата тя да не е искала. А теб какво, мамка му, те интересува?

— Колко бързо забравят хората. Та нали аз ви събрах, гълъбчета.

— Не се тревожи за нея. Знам как да я третирам. Тебе също. Но все пак има нещо, което смятам, че е редно да знаеш. За Глен е.

— Глен.

— Слушай, Спортело, аз наистина го предупредих точно преди да го очистят.

— Преди да го какво?

— Глен отдавна си беше мишена, умнико. Пичовете от групировката, която уреждаше с оръжия, му имаха по-малко доверие дори от Братята, които пък го бяха вкарали в черния списък като предател на расата си.

— А ти ми казваш всичко това, защото…

— Защото от хората, които познавам, ти си единственият, на когото някога му е пукало за Глен. Двамата с него бяхме повече от колеги, партньори, наръгвали са ме в пандиза заради него, той е лежал в карцера заради мен, а после аз му обърнах гръб и помогнах да му видят сметката. Но му дължах поне телефонното обаждане, нали?

— Предупредил си го? Защо не е избягал, човече?

— Щото това беше първата му нормална работа. „Мой дълг е да защитавам Мики.“ Тъпак. Всъщност вие с Глен сте еднакъв сорт тъпаци.

— Не искам да те прекъсвам, ама къде сме? И кога ще мога да си ходя?

— След като бъдеш неутрализиран като заплаха.

Док направи бърз преглед на ситуацията. Беше в белезници и някой беше взел пистолета му.

— Не съм много сигурен, но вероятността да съм заплаха е около нула процента.

— Ейдриън има работа в града, но скоро ще се върне и тогава и ние ще можем да свършим нашата. Искаш ли цигара? — Той изчака Док да му кимне за „да“. — Жалко… отказах цигарите, ти също трябва да го направиш, задник такъв.

Пък донесе сгъваем стол и го възседна на обратно.

— Нека ти обясня нещо за Ейдриън. Обвиняван е в убийство първа степен безброй пъти и няма нито една присъда. Лихварството му е всъщност дневната работа. Щом затвори, щом получи отчетите, щом черноработниците му се разотидат, откъдето са дошли, и улицата е пуста и тиха отново… тогава Ейдриън започва наистина да работи.

— Той е наемен убиец.

— Винаги е бил. Просто едва преди няколко години го осъзна.

Ейдриън от самото начало разбрал, обясни Пък, че това, което си купуват хората, когато изплащат лихвата, е време. Така че, ако някой не успее да събере пари за нея, единствената справедлива реакция е отново да му вземеш от личното време, една много по-ценна валута, и взетото количество да включва и оставащото му на този свят време. Тежките наранявания не са просто болка, те са отнемане на време. Време, което човек си мисли, че е лично негово, но което прекарва из болници, посещения при лекари, физиотерапия, във вършенето на дейности, които вече гълтат много повече минути, защото движението е по-трудно. Така че не можело да се каже, че Ейдриън не си е преследвал кариерата на убиец още от началото на тази като лихвар.

Един ден, докато обикалял, Ейдриън се отбил при един клиент от отдела за борба с порока на ПУЛА и онзи, докато се опитвал да го баламоса нещо, споменал някакъв порнограф и сводник, обитаващ покрайнините на филмовия бизнес, с интереси в областта на голите барове, агенциите за модели и „специализираните списания“, когото Управлението изгаряло от нетърпение да елиминира. Както се оказало, той също така пазел обемни и подробни папки с информация за секс-кръг някъде в Сакраменто и заплашвал да издаде замесените, ако не му бъде изплатена сума, за която на човек не му трябвало много време, за да разбере, че е немислима, нищо че дори малките обвинения в тази история — независимо дали били подплатени с истина, или не — щели да бъдат достатъчни за рухването на цялата администрация на губернатора Рейгън.

— Губернаторът е набрал скорост сега, бъдещето на Америка му принадлежи, това дело може да се окаже от голяма полза за Американската история, Ейдриън.

Въпреки че Ейдриън вече бил погубил известен брой души, много от които с помощта на „Луисвил Слъгър“92, нещо в него се спряло и обмислило тихо — и съдбоносно — ситуацията. Вероятно това, че винаги гласувал за републиканците, също е помогнало.

— Ами, само защото съм съвестен американец — казал Ейдриън, — бих искал да предложа услугите си без заплащане и при едно условие: да не стигам никога до затвора.

— Става ли да те обвиняват, но после да те пускат след споразумение още преди делото?

— Идеално, обаче защо ще ме намесвате изобщо, защо просто не спрете на „неизвестен извършител“ и толкова?

— Федерални пари. Сумата, която получаваме, зависи от броя на разрешените за година дела. Има си и формула. Колкото повече извършители разкрием, толкова повече ни дават. — Ейдриън явно добил леко притеснен вид, защото ченгето добавило: — Гарантираме ти — нула последствия за теб по законния или който и да било друг ред.

Макар и по принцип да не му пукало много за ареста и обвиненията, още по-малко пък за адвокатските такси, Ейдриън си казал, че това е цената, която трябвало да плати за онази незаменима, върховна тръпка, която го обземала мигове преди да настъпи моментът на убийството. Цялото нещо било някак секси. Било като при съблазняването.

Уредил отвличането на нарочения човек, закарал го в един празен склад в Комърс и наел двойка професионалисти, чиято специалност били гей садо-мазо практиките.

— Нищо прекалено крайно — казал им Ейдриън, — само му вдигнете настроението и после може да си ходите.

Те изгледали Ейдриън, после огледали клиента, след това се спогледали, свили рамене и следвайки принципа „Всякакви ги има“, се захванали за работа. Когато Ейдриън се разплатил с тях и ги изпратил, дошъл неговият ред.

— Покваряваш невинните — обърнал се той към жертвата, която, покрита със синини и следи от удари с камшик, вече била неутолимо възбудена, — и освен това държиш милиони изроди и нещастници пристрастени към тъпоумния си глад за изрусени путки и гигантски курове, съсипваш семействата им, караш ги да пръскат толкова много пари, че накрая завършват пред моята врата — моята, мамка му, — за да им остане нещо, та да си платят наема. И на фона на всичко това имаш наглостта да тормозиш човек като Роналд Рейгън? Да си мислиш, че си на неговото ниво? Голяма грешка, приятел. Да ти кажа, не ти остава кой знае колко живот, че да направиш по-голяма. Така че, почвай с молитвите, задник нещастен, защото истината ти казвам, дойде времето ти.

Ейдриън бил прекарал уикенда преди това в обикаляне на различни търговски центрове от предградията, където прегледал магазините за материали за ремонт и събрал всички артикули, които сега вкарал в употреба. Не е нужно да казваме, че пенисът на жертвата получил допълнително внимание.

След като приключил, Ейдриън взел обезобразения труп и го закарал до някаква далечна и още незавършена магистрала, там го хвърлил в кофража за бетонна подпорна колона, която още не била излята. После един щедро компенсиран оператор на бетонобъркачка, приятел на приятели на Ейдриън, помогнал да запечатат останките в това, което щяло да се превърне във вертикална гробница, в невидимата статуя на някого, когото властите са пожелали не да почетат, ами да изличат от лицето на Земята. И до ден-днешен за Ейдриън било невъзможно да кара по магистралата, без да се чуди колко от колоните й крият мъртъвци.

— Това придава нов смисъл — отбелязал той весело — на израза „стълб на обществото“.

Освен че направил така, че по-рано същата вечер хората да го видят с жертвата в бар в Западен Холивуд, Ейдриън си осигурил и един тон косвени доказателства. Двамата му асистенти от склада били окуражени да свидетелстват срещу него, а той оставил кръв и отпечатъци навсякъде из мястото, за да могат ченгетата да ги намерят и верни на себе си, да замърсят възможно най-много от намерените реални улики. Въпреки че човекът с бетонобъркачката се бил изпарил незнайно къде, редица продавачи в железарски магазини разпознали Ейдриън като техен клиент, закупил инструменти, които след това били открити в склада, и то изцапани с кръв — вероятно тази на жертвата. Да, обаче няма ли тяло, няма случай. Ейдриън подписал показание, приемливо за федералните досадници, и си тръгнал.

Просто ей така. Чувствал се все едно животът му е направил завой и е тръгнал по нов път. Както щял да открие съвсем скоро, списъкът с пакостници, от които Управлението с радост би се отървало, нямал край, а тайните му ролодекси се напълнили с имената на частни охранители, жадни да влязат в бранша, за които цената, особено на фона на федералните политики на щедро подпомагане на местното правоприлагане, била в повечето случаи съвсем добра.

В следващите месеци, а после и години, Ейдриън работел основно по политически случаи — черни и чикано активисти, антивоенни демонстранти, кампусни бомбаджии и всякакви други жалки левичари, с времето всички станали еднакви в очите му. Предпочитаното оръжие обикновено било от колекцията му бейзболни бухалки, макар че от време на време се навивал да ползва огнестрелно, мистериозно изпарило се от някое друго далечно както във времето, така и в пространството местопрестъпление. Станал редовен посетител на Паркър Сентър, където невинаги знаели името му, но никога не поставяли под въпрос присъствието му. Било като да станеш част от армията. След години, прекарани из затънтени улички и пълни с фалшиви начала на нов живот, Ейдриън най-накрая открил призванието си и разбрал кой е.

Представете си колко бил изненадан, когато един ден мълчаливите му благодетели, момчетата от Полицейското управление на Лос Анджелис, дошли при него с молба да очисти един от тях. Какви били тези работи? Та те много добре знаели, че той е по политическите въпроси.

— Убийство на ченге, не знам, да ви кажа. Няма я, ако мога така да се изразя, магията. Освен ако не пропускам нещо…

— Тази работа — обяснил му контактът — си има кодекс. Трябва да има доверие. Всичко зависи от него, то не подлежи на договаряне.

— А този детектив…

— Да кажем, че е в нарушение.

— Федерален доносник, нещо такова ли?

— Най-добре да не навлизаме в детайли.

В интерес на истината, Ейдриън знаел името на детектива, Винсент Инделикато, понеже същият бил вземал заеми от Ей Пи Еф няколо пъти — не бил проблемен клиент, винаги си плащал вноските и лихвата навреме. Ейдриън знаел и че Пък Бийвъртън отдавна мрази Инделикато и даже е на свобода под гаранция в очакване на присъдата си за някакво дребно прегрешение, в което Инделикато го бил хванал. Нещо, свързано със семенце трева.

Ейдриън се опитал да се настрои на вълните на същото смъртоносно възмущение, което изпитвал към левичарите и порнографите, но така и не успял да усети случая със сърцето си. Затова накрая извикал Пък.

— Виж, опитвам се да те изчистя от тоя безумен арест, Пък, но пичовете не поддават.

— Не се притеснявайте, господин П. — отвърнал Пък. — Просто поредния случай на неподходящото ченге в неподходящия момент. Винсент Инделикато е единственият член на Управлението, когото наистина мразя, и чувствата ни са взаимни, така че не си представям да поддаде.

— Това има ли нещо общо с Ейнар?

— Шибаното ченге не пропуска възможност… спира го, задържа го за нищо… От чиста омраза към хомотата. А Ейнър е толкова невинен, човече, като малко дете е, не вижда как действа това зло, колко систематично е. Копелето Инделикато трябва просто да бъде изправен до стената и застрелян. Жалко, че не можаха да ме задържат за… де да знам, за нещо реално. Може би така щях да си осигуря някакво уважение вътре.

— Като го спомена това, и се сетих… — Ейдриън му разказал за работата си като наемник, за картата за излизане от затвора. — И това, което не ми достига в този случай, е истинското желание. В смисъл този Инделикато, той ми е клиент, пълно лайно е, обаче не значи нищо за мен. Мога да го очистя, и какво от това? Няма я страстта, разбираш ли? Докато някой, който наистина го ненавижда…

— Искате да кажете… че мога аз да го извърша…

— Но да арестуват мен. И ако наистина отидеш на топло по онова нищожно обвинение, пускам слух там, че всъщност ти си убиецът на ченгето, което те е вкарало зад решетките, и така затворническата ти репутация скача като след сериозна доза амфетамини.

Така и станало — Ейдриън поръчал делото, Пък го извършил и в рамките на една идеална правосъдна система и двамата биха били осъдени за убийство първа степен, но човек никога не трябва да подценява готовността на страдаща от дълбока несигурност в себе си сила, каквато е ПУЛА, да ги спаси от това.

— И на всичко отгоре — свърши разказа си Пък, — въпросът с шибаното семе се реши преди още да е стигнал до дело, така че изобщо не се наложи да влизам на топло. Яко, а?

— Един въпрос обаче остава без отговор — каза Док. — Понеже нали просто си приказваме тука. Кой точно е наел Ейдриън?

— На кого му пука? Толкова много ченгета, загуба на време е да питаш.

— Не, не, историята е пленителна, както би се изразил господин Спок, разкажи ми повече.

Но вече и двамата бяха чули паркиращата в гаража кола, звука от затварящи се врати. Не след дълго гласът на Ейдриън, приглушен, но разпознаваем, достигна до тях.

— Пъки… прибрах се…

Пък скочи на крака и Док прочете — твърде късно, както винаги — в изражението на лицето му колко абсолютно опасно побъркано е това Слънчево момче и как винаги е било такова.

— Специално за теб, Док, днес получихме доставка от чист номер четири, недокоснат от пръста на бял човек от момента, в който е потеглил от Златния триъгълник, до момента, в който ще се влее в пулсиращата ти вена, да знаеш, че има и много по-лоши начини да престанеш да фигурираш в списъка на сериозните тръни в очите. Сега отивам да ти донеса една дозичка.

Той забеляза, че Док сведе очи към глезена си и празния кобур там и се усмихна, и на Док му се стори, че и свастиката на главата му премигна.

— Да, ей тука е — той потупа вътрешния джоб на якето си. — Скоро ще ти го върна, не знам обаче дали ще си в състояние да боравиш с него. Стой тука сега.

Вратата се затвори след него, резето щракна.

Има един сравнително прост начин да се освободиш от белезниците, който Док бе усвоил още от най-ранните си редовни срещи с ПУЛА. Отчупена от химикалка метална дръжка щеше да свърши работа, но те му бяха взели химикалката заедно с пистолета. Док обаче гледаше винаги да носи разхвърляни из джобовете на панталоните си и както се надяваше, не биещи на очи, по няколко пластмасови парченца, които бе изрязал от една отдавна изтекла клиентска карта от „Бълок“ на Шаста. Идеята беше да плъзне пластмасовата лентичка в единия белезник, да отключи езичето, но и да покрие зъбците на пластинката, за да не се върне езичето обратно.

Струваше му немалко гърчене, напрягане на мускулите и получелни стойки само за да направи така, че поне едно от парченцата да изпадне от джобовете му, но в края на краищата успя да се освободи от белезниците, стана от скърцащото легло и се огледа. Нямаше кой знае какво за гледане. Вратата беше проектирана така, че да не се отваря отвътре, и не се виждаше нищо, с което да бъде разбита. Издърпа сгъваемия стол под лампата, качи се на него и отвинти крушката. Стаята потъна в мрак. Щом слезе обратно на земята от стола, попадна в плен на някакъв спомен, вероятно останал от слонската дрога, която му бяха дали. Видя познати образи, бяха като духове водачи, дошли да му помогнат, Дагууд и господин Дитърс, Бъгс и Йосемити Сам, Попай и Блуто, всички те се въртяха шеметно в прашни облаци, оцветени в наситенозелено и лилаво, и за секунда и половина той разбра, че принадлежи към единствена по рода си бойна традиция, според която това да се опълчиш на властта, да победиш наемен убиец и да защитиш честта на бившето си гадже е едно и също нещо.

Дочу движение от другата страна на вратата, но не и разговор. Пък можеше да е сам там, а можеше и да не е. Док стисна единия белезник и остави другия да виси, и зачака. Щом Пък отвори достатъчно широко вратата, че да забележи тъмнината вътре, и преди да успее да реагира, Док се нахвърли върху него, започна да го удря по главата със свободния белезник, ритна здраво едното му коляно, за да го свлече на земята, след което скочи върху му, отдаде се на яростта, която, мислеше си, щеше да му осигури баланса, нужен му да се справи със ситуацията, сграбчи главата на Пък и я заудря в мраморния праг, докато кръвта не направи целия под хлъзгав.

Пък бе изпуснал поднос с лъжица, спринцовка и игла, но нищо не се бе счупило.

— Чудесно. Сега ще те почерпя.

Прерови джобовете на Пък, взе си пистолета, някакви ключове и кутия цигари със запалка — гадното копеленце беше излъгало и за това — и ослушвайки се за Ейдриън, внимателно приготви хероина, вкара малко в спринцовката и без да си прави труда да изкарва въздуха от иглата, я заби във врата на Пък там, където си мислеше, че би трябвало да се намира вратната вена, натисна буталото до долу, върза ръцете на Пък с белезници, в случай че се свести, грабна си сандалите и се изнесе в коридора. Който изглеждаше празен. Запали една от затворническите ментолови на Пък, дръпна си предпазливо, защото историята с фенициклидина можеше и да не е приключила, и тръгна в посока на шума на прибоя с надеждата той да го изведе на улицата.

— Пък?

Ейдриън беше в края на коридора, държеше пистолет и Док успя да се наведе точно когато другият вдигна ръката си и стреля. Куршумът рикошира в гигантски виетнамски изпъкнал гонг, който висеше наблизо. Звън, чист и като от камбана, изпълни къщата. Док се озова в просторен вътрешен двор, водещ към стая с кът за разговор и голям прозорец с дръпнати завеси. През цепнатините в тях се промъкваха лъчи късна светлина от океана. Не беше достатъчна, но Док се ориентира. Промъкна се в стаята и се търкулна зад дивана, свали единия си сандал и го хвърли в посока на Ейдриън. Това предизвика изстрел откъм двора. Проблясъкът от дулото освети стаята. Гонгът продължаваше да звънти. Док повече усети, отколкото чу как Ейдриън се промъква към него. Изчака, докато не видя тъмното петно на движещата се сянка, насочи пистолета и стреля, след което веднага се търкулна назад, а фигурата падна като картонче ЛСД в пастта на Времето. Док изчака пет минути, може би десет, докато отнякъде в дългата невидима стая не се разнесе ридание.

— Това ти ли си, Ейдриън?

— Аз съм шибано пушечно месо — заплака Ейдриън. — О, мамка му.

— Уцелих ли те? — попита Док.

— Уцели ме.

— Фатално, надявам се?

— Такова е чувството.

— Как мога да съм сигурен?

— Може би ще го съобщят по новините в единайсет, тъпако.

— Стой там и гледай да не хриптиш, ще се обадя за помощ.

Отиде да потърси телефон. Никой не стреля по него. Набираше спешна помощ, когато дочу шум от движение точно под пода, там, където май се намираше гаражът. Откри някакви стълби и запълзя предпазливо надолу, за да провери какво става.

Зает с разтоварването на двайсеткилограмов пакет от багажника на линкълн континентал, Бигфут Бьорнсен вдигна глава и го изгледа без грам изненада.

— Погрижи ли се за тях? Нещо, с което да…

— Мамка му, ти си ме насадил, Бигфут, какво, нямаш топки, за да го извършиш сам ли?

— Съжалявам. Обаче си имам достатъчно други проблеми с капитана, а и съм те виждал на стрелбището.

— А това нещо там правилно ли се досещам какво е?

Кратка пауза, като при напираща снежна маса на върха на планината, която очаква разрешение да се спусне надолу в лавина. Бигфут сви рамене.

— Ами… само един е. Има и още. Достатъчно за доказателствен материал.

— Аха, а този, който си си избрал, на улицата ще донесе повече дори от стойностите, до които си мислиш, че само ченгетата могат да броят. Бигфут, Бигфут, гледал съм го тоя филм, човече, и доколкото си спомням, главният герой свършва зле.

— Имам дълг.

Вратата на гаража беше отворена. Бигфут занесе пакета до импалата от 65-а, паркирана на площадката отпред, отвори багажника и го метна вътре.

— Човече, готвиш се да откраднеш от „Златният зъб“. Суперизтрещялата групировка, в случай че си забравил, която оная нощ елиминира един от членовете на собствения си управителен съвет в Бел Еър!

— Това е така само според твоята налудна система от вярвания, разбира се. Тези дни в Отдела сме се фокусирали главно върху списъка „Гневни съпрузи“, който, да ти кажа, е доста дълъг. Искаш ли да те хвърля някъде?

— Неее, знаеш ли какво, заеби… всъщност ти ходи се еби, аз ще си ходя пеша.

Обърна се и тръгна.

— Ууу — каза Бигфут. — Много си обидчив.

Док обаче си продължи. Слънцето тъкмо бе залязло, злокобното му сияние догаряше над ръба на света. Докато вървеше, започна да забелязва нещо все по-познато в този район на измазани бунгала и плажни бараки и не след дълго си спомни, че това е Гъмо Маркс Уей, където според документите, които Пени му бе помогнала да прегледа, Ейдриън имаше къща, а партньорът на Бигфут е бил застрелян. Кой знае колко пъти бе идвал тук Бигфут след смъртта на партньора си. И то най-вероятно в състояние на безсилен гняв.

Док устоя на импулса да обърне глава. Нека Бигфут си върши работата. Все след някоя и друга миля щеше да стигне до автобусна спирка, а пък и имаше нужда от малко физическа активност. Чуваше вятъра горе в палмовите листа и постоянния ритъм на прибоя. От време на време покрай него прелитаха коли, поели по неблагодарни задачи — понякога от тях се чуваше радиото, друг път бибипкаха на Док за това, че е пешеходец. Не след дълго забеляза изпипана сърфистка кабана от другата страна на улицата с паркирана пред нея катафалка кадилак, модел 1959, прозорците й бяха тъмни, а бронята й, доколкото Док можеше да види, изглеждаше съвсем автентична, имаше и два лонгборда, явно личните на мъртъвците. Отиде да огледа по-отблизо.

Изведнъж нещо проблесна в крайчеца на окото му точно като нещата, които човек вижда в уж изоставени къщи. Клекна зад катафалката и тъкмо посягаше към пистолета си, когато Ейдриън Праша се материализира под един конус улична светлина пред него.

Моля?

Или Док бе халюцинирал как убива Ейдриън, което винаги бе реална възможност, или само го бе ранил и Ейдриън бе успял да се измъкне през задната врата и да стигне до плажа, а оттам — до улицата по водещата нагоре пътека и през кактусите.

— Шибани хипари, колко лесно се хващате само.

Всъщност Ейдриън изобщо не звучеше добре, но в този момент Док не можеше да си позволи да се размечтава.

— Върви си, Ейдриън, все още може да ти се размине, върви си с мир, човече, не искам да те задържам повече.

— Не и след това, което причини на Пък. Идвам право при теб, задник такъв. — Док се сниши под последните остатъци от небесното сияние и обмисли варианта да се плъзне под катафалката и да пробва да застреля Ейдриън в крака. — Може и да ти се удаде възможност за един последен изстрел. Но за да го направиш, ще трябва да се изправиш и да излезеш от прикритието си, а и ще се наложи да си много точен. Междувременно, аз ще ти пръсна главата, щом я мерна.

Откъм Гъмо Маркс Уей се разнесоха сирени. Бяха няколко и ставаха все по-силни.

— Виждаш ли? Извиках ти линейка.

— Мерси — каза Ейдриън, — страшно мило от твоя страна — каза и падна по лице на улицата, а когато Док най-накрая се приближи, за да го провери, изглеждаше напълно неподвижен. И достатъчно мъртъв.

Док обърна глава и видя светлините пред дома на Ейдриън — линейка и две или три патрулки. Без съмнение обсъждаха нещата с Бигфут. Най-добре да си продължи с вечерната разходка нагоре по Гъмо Маркс Уей. Не е като да бяга от местопрестъплението или нещо от рода, нали? Когато намерят тялото на Ейдриън, или ще тръгнат след Док, или няма, или ще го арестуват веднага, или после, нямаше никакво значение. На теория той знаеше, че току-що бе убил двама души и че го очакваха месеци, може би дори години тормоз, но пък от друга страна, не той лежеше сега там на улицата.

Опитваше се да си спомни текста на The Bright Elusive Butterfly of Love, когато чу зад себе си почти толкова мелодичен рев, идващ от V-8 ауспух със заглушител „Гласпак“ на „Чери Боум“. Беше Бигфут, който намали, спря до Док и свали прозореца си.

— Идваш ли?

И още как. Док се качи в колата.

— Къде е ел каминото?

— На поправка, трябват му нови пръстени. Тази е на Частити.

— А… ние сега просто си тръгваме оттук, така ли?

— Спри да се тревожиш, Спортело, погрижил съм се за всичко.

— Палабра?

Бигфут вдигна три пръста като при бойскаутската клетва, само дето неговите бяха леко изкривени.

— Полупалабра.

Бигфут заговори отново чак когато се качиха на магистрала „Сан Диего“ и потеглиха на север.

— Прав си. Знам, че трябваше сам да я свърша тази работа.

— Това си е между теб и която там е другата страна, човече. Призракът на партньора ти може би.

Бигфут пусна радиото, което беше настроено, а вероятно направо споено, на станция с лека и неангажираща музика. Вървеше нещо като медли на Глен Кембъл. Мислите на Бигфут обаче бяха все още на Гъмо Маркс Уей.

— Вини идваше от Ню Йорк, отне ми седмица да почна да разбирам какво говори не толкова заради акцента му, колкото заради темпото. После и аз започнах да говоря малко като него и тогава другите престанаха да разбират и мен. Още се чудя дали в онзи ден не можех да му осигуря още време, но както винаги той действаше прекалено бързо. Дойдохме до Гъмо Маркс Уей, след като беше получил сигнал от някакъв негов си източник, и преди още да съм успял да паркирам, вече беше влязъл в къщата. Знаех какво ще се случи. Точно виках подкрепление, когато чух изстрели. Известно време просто крещях като тъпак, Вини, там ли си? А той беше, но и не беше. Горкото копеле. Обречен да завърши така. Напълно луд, но пък никога не съм се чувствал толкова сигурно на работа — нито преди, нито след него. Трудно е да се обяснят тези неща на цивилен, но аз наистина… бях му страшно задължен.

Бигфут продължи да кара в мълчание. Док се обади:

— Знаеш ли какво? Ще бъда откровен. Мислех, че си ти.

— Мислел си, че съм аз какво? Че аз съм убил Вини? Собствения си партньор? Господи, Спортело. Никога ли не я пускаш в отпуск тая параноя?

— Наричай го както щеш, Бигфут, но това си е нормална реакция, нали? Как бих могъл да знам какво се случва при вас, стоите си скрити зад стената от синя стомана и си играете някакви извратени властови игри.

Бигфут не отговори, но понякога Док можеше да чуе мълчанията му и това сега казваше: „Прекалено много са работите, за които не трябва да разбираш, така че: майната ти“.

Не че това го отказа.

— Като например това, че може би Управлението е включило и двама ви в черния си списък и понеже нали си му партньор, може да си си помислил, че ако го предадеш, ще ти зачеркнат името оттам, кой знае.

— Изобщо не знаеш какви ги дрънкаш. Оценявам загрижеността ти, но вече няма проблем. Аз съм ренесансово ченге, не забравяй, мога да съм всичко за всяка страна.

— Не, Бигфут… не, знаеш ли какво мисля, че си в действителност? Ти си личният Чарли Менсън на ПУЛА. Ти си крещящият зъл побърканяк в самото сърце на това малко, сладко ченгесарско царство, когото никой и нищо не могат да пипнат, и Бог да им е на помощ, ако една сутрин се събудиш в настроение да сринеш всичко със земята, щото тогава положението ще е „бягай, чичко полицай, бягай“ и когато се разсее пушилката, пойни птички ще свият гнездо във всеки свободен ъгъл на „Глас хаус“. Ще има и доста потрошени прозорци, разбира се.

Видимо доволен от актуализирания си психопрофил, Бигфут увеличи на осемдесет и пет или деветдесет мили в час и с известна радост, човек би казал самоубийствена, започна да кара зигзагообразно из трафика в традиционния за магистралното шофиране стил. По станцията на Частити Бьорнсен тръгнаха провлачените и непочтителни духови звуци и смотаната синкопация на аранжимент на Хърб Алпърт, който, осъзна Док с нарастващо чувство на ужас, беше кавър на песента на „Охайо Експрес“ Yummy Yummy Yummy. Посегна към копчето за звука, но Бигфут го изпревари.

— Ако това те интересува — каза Док, — Пък ми каза, че той е стрелял. На Ейдриън му е било платено да го извърши, както и да бъде обвинен и после да го пуснат. Както винаги. Но може би това вече го знаеш. Може би знаеш и кой от ПУЛА е платил на Ейдриън да го извърши.

Бигфут погледна към Док, после върна очи на магистралата.

— Или знам, което значи, че няма да ти кажа, или не знам, което значи, че ти никога няма да разбереш отговора сам.

— Вярно, забравих. Аз съм просто един тъп цивилен, който понякога става мишена на неприятелски огън.

— Предложението за работа, което ти направих, си стои. Присъедини се и може да научиш едно-две неща. Може да се окаже, че ставаш и за Академията.

Приближаваха изхода за Канога Парк и Бигфут даде мигач.

— Нека позная — каза Док.

— Да, наложи се отново да вдигнем таратайката ти, тъй като бе паркирана незаконно в квартала на Ейдриън.

— Момент. И после ме пускаш да си ходя, без да ме задържаш или глобяваш, просто ей така? А как ще оправим цялата работа?

— Коя работа?

— Ами… нали знаеш — той наклони глава назад в посока на Гъмо Маркс Уей и направи няколко не особено ясни жеста с палеца и показалеца като при стрелба.

— Нямам идея за какво говориш, Спортело, сто процента пак си халюцинирал.

— Не разбирам. Ейдриън със сигурност е бил един от най-ценните инструменти на Управлението. Как ще извъртят историята с ликвидирането му?

— Това мога да ти кажа без последствия: Ейдриън почна да си вярва много. Прекалено много, но не искай от мен подробности, просто ми се довери, че момчетата са щастливи, че вече го няма. Както и Пък, защото сега най-накрая могат да кажат, че убиецът на Вини вече е ясен, отишъл си е по насилствен начин, но си е получил заслуженото, броят на разрешените случаи скача, ние прибираме още Х милиона от федералните. Всички в центъра са, както би се изразил ти самият, на кеф.

— Може би аз трябва да получа малка комисиона.

— Но така ще трябва да те вкараме в платежната ведомост, не мислиш ли?

— Вярно… дали тогава не може да ми помогнеш с малко информация? Става дума за едни случаи, по които работя. Пък бе така мил да спомене, че голямата суматоха в студиото за масажи „Планетата на мацките“ от оня ден е била с цел прикриване на убийството на Глен Чарлок. Каза, че изобщо нямало връзка с Мики. Ти знаеше ли го това? Естествено, че си знаел. Защо не ми каза?

Бигфут се усмихна.

— Пропуснал ли съм го това? Майчице, станал съм по-зле и от тревоман. Ами, да, Мики точно се бе натъкнал на нещо, което не е за неговите очи, и момчетата в джонуейнските костюми се панираха и го прибраха за известно време. После федералните разбраха какво е станало — че някакъв милиардер, фен на елесдито, се готви да раздаде всичките си пари — и се сетиха, че имат идеи как да ги похарчат. И бидейки гъсти с този твой Златен зъб по херингова линия в Далечния изток, го включиха в програмата в Охай, за да поработят онези там върху мозъка му.

— Така, като гледам, получили са каквото искат. А аз явно пак съм извадил лош късмет и не съм улучил момента. Човекът вижда светлината, прави опит да промени живота си, пред мен се отваря огромната възможност да спася някой като него от лапите на Системата, но, уви, закъснявам. И сега Мики се е върнал обратно в коловоза на алчността.

— Е, може и да не се е, Спортело. Колкото и да върти и сучи човек, никога не остава на абсолютно същото място, забелязал ли си? Малко е като при грамофонните плочи — иглата минава в друга бразда и вселената вече е в тотално различна песен.

— Май си имал вземане-даване с разни киселини, Бигфут.

— Никакво. Освен ако нямаш предвид стомашните.

На специализирания паркинг Бигфут спря за малко пред офиса, влезе и после се върна с формуляр за освобождаване на колата.

— Можеш да почнеш да го попълваш, аз ще отида да проверя нещо и ще дойда след малко да го подпиша.

„Гласпакът“ запулсира като бас линията на бързо блус парче и Бигфут потъна в ослепителната светлина от живачни изпарения, изпълнила цял паркинг неприкрито гражданско недоволство. Не се забави много, но Док все пак започна да се изнервя. Отново започна да чува гласа на тревоманската си свръхсетивност, който се усили още повече, когато видя как в някакъв абсолютно нереален жест на учтивост докарват колата му до самия праг на офиса.

— Какво става? — попита Док.

— Карай разумно — посъветва го Бигфут и докосна с пръст периферията на невидимата си шапка. Качи се обратно в импалата, форсира пулсиращия двигател няколко пъти и се приготви да тръгва. — О, щях да забравя.

— Да, Бигфут?

— Миналия уикенд с Частити извикахме оценител, за да погледне някои вещи. И нали я помниш онази чаша за мустаци на Уайът Ърп? Оказа се автентична. Аха. Могъл си да си задържиш посудата и да спечелиш големи кинти.

И отпраши със садистичен кикот.

Докато излизаше от паркинга, Док направи по-рязък от предвидения ляв завой, чукна бордюра и нещо в багажника тупна със зловещ звук. Първо си помисли, че нещо се е откачило от Вибрасоника. Спря колата и отиде да провери.

— Ааах! Бигфут, копеле такова.

Защо изобщо се бе заблуждавал, че старият ненормалник ще се задоволи само с Ейдриън и Пък? Всички те, в това число и Док, са били просто инструменти в нечия чужда барака. И сега в багажника на Док се търкаляха двайсет кила чист хероин N4 и без съмнение Бигфут вече разгласяваше информацията, а Док отново се превръщаше в стръв и единственото, което го делеше от това да бъде вграден в някой магистрален мост, беше степента на работоспособност на мозъците в Полицейското управление на Лос Анджелис. Трябваше да се отърве от тази азиатска гадост на някое сигурно място, и то сравнително бързо.

Избирайки само неподозрителни улици, Док се насочи на изток, спря за малко в един мол, отиде отзад, където бяха контейнерите за боклук, намери два горе-долу еднакви кашона, сложи дрогата от Бигфут в единия, а другия напълни с торби с боклук и ремонтни отпадъци, след това продължи към летище „Бърбанк“, паркира до една телефонна кабинка, изразходва почти цяла ролка монети от двайсет и пет цента в опит да го свържат посредством мобилен оператор с лимузината на Тито и с надеждата, че Тито днес работи до късно.

— Инес, колко пъти трябва да ти се заклевам, нито е име на кон, нито е телефонният номер на букмейкър, просто една сервитьорка…

— Не, не, Тито, аз съм! — извика Док, радостен от установената връзка.

— Инес? Странно ми звучиш.

— Док е! И имам нужда от непроследима кола!

— А, това си бил ти, Док!

— Знам, че е в последния момент, но ако можеш да ми намериш някакъв фалкон…

— Ей, аз да не съм ти сводник, човече?

Продължиха в същия дух още известно време, прекъсвани от излитания и кацания на самолети, от ту изчезващ, ту връщащ се сигнал. Наложи се Док да изрови още монети и не след дълго започна да крещи през зъби като Кърк Дъглас в „Шампион“ (1949). Но най-накрая се разбраха, че Адолфо ще е там след половин час с друга кола, и Док беше готов за втората фаза от плана си, която включваше светкавичното изпушване на хавайска трева, свита в джойнт с определен диаметър, и занасянето на пълен с боклук кашон до гишето на Кахуна Еърлайнс, където Док си купи билет за Хонолулу със съмнителна кредитна карта, дадена му отдавна вместо хонорар, чекира подставения кашон като багаж и го изгледа как потъва в това, което познати стюардеси му бяха описвали с думите „бюрократичен кошмар“, с надеждата, че на Зъба ще му отнеме немалко време, за да го проследи.

— Сигурни сте, че нищо няма да му се случи?

— За пореден път питате, господине.

— Наричайте ме Лари… Просто имате най-лошата репутация в бранша, що се отнася до губенето на багаж, та затова съм леко притеснен.

— Господине, уверяваме ви…

— О, забравете. Това, което наистина ме вълнува сега, е Земята на пигмеите.

— Моля?

— Имате ли атлас подръка? Проверете на „Пигмеи, Земята на“.

И тъй като авиолинията беше калифорнийска и служителите й бяха инструктирани да се стремят да посрещат всички нужди на клиентите, при тях дойде мъж в униформа, с къса коса и с атлас в ръка, и започна да го прелиства с все по-объркано и извинително изражение на лицето.

— Където и да се намира тя, господине, там няма летище.

— Но аз… искам да отида… в Земята… на пигмеите! — не спря да мрънка Док.

— Но господине… Земята на… на пигмеите, изглежда, не разполага дори с писта.

— Ами тогава ще трябва да построят такава, нали… я ми дайте това… — той грабна микрофона от гишето, сякаш бе настроен на специални къси честоти, внимателно следени от пигмеи в очакване на съобщение като неговото: — Така, чуйте ме добре! — И започна да дава нареждания на въображаема пигмейска строителна бригада. — Дали е какво? Ама, естествено, че е боинг бе, дребен… проблем ли имаш с това?

В зрителното поле на Док се появиха представители на охраната. Около него в някакъв извратен захлас се бяха насъбрали супервайзъри от летищния персонал. Някои от клиентите, които чакаха зад Док, си намериха повод да се махнат от опашката и да се замотаят нанякъде. Той изключи микрофона от кабела, килна шапката си под игрив синатроиден ъгъл и с глас, който не беше съвсем за посмешище, започна да забавлява тълпата със следната песен:

Преди няколко седмици същото парче се завъртя за кратко по радиото и затова на последните осем такта вече имаше хора, които припяваха — някои на водещите, други на беквокалите, трети пък просто пристъпваха в ритъма. Достатъчно свидетели, че Зъбът да си има дълга занимавка после. Междувременно Док бавно се запридвижва към изхода и мятайки микрофона в ръцете на най-близкия клиент, се измъкна през вратата и изтича обратно при Адолфо, който чакаше зад волана на паркиран до колата на Док олдсмобил 442 с включен двигател и Росио Дуркал и нейното напът да бъде разбито сърце по радиото.

Док се качи в колата си, изнесоха се от паркинга и не спряха, докато не намериха удачно мрачна уличка в Северен Холивуд, където бързо-бързо преместиха двайсеткилограмовото бреме от багажника на Док в този на олдсмобила. Док даде ключовете си на Адолфо.

— Ще разполагат с този регистрационен номер и описание на колата, трябват ми само час-два, опитай се да ги позабавиш възможно най-много…

— Мислех, като мине известно време, да се сменя с братовчед ми Антонио „Бъгз“ Руиз, за когото думата пелигро93 не съществува в речника, а и като цяло е пич, дето не се коси много.

— Повече от благодарен съм ти, вато94.

— Тито пък си мисли, че той ти е задължен. Вие ще си се оправите, просто не ме намесвайте.

Този олдсмобил беше без управление със сервомеханизъм и още не стигнал дори до магистралата „Сан Диего“, Док се почувства сякаш е отново в часа по физическо и господин Шифър го кара да прави лицеви. Хубавото в цялата работа беше, че май никой не го следеше. Засега. Още не си беше отговорил на интересния въпрос как може човек да опази двайсет кила хероин на тайно и сигурно място за кратък период от време, при положение че за намирането и конфискуването им, както и за свързаното с кражбата им наказание са мобилизирани необятни ресурси.

Вече в Гордита, докато се оглеждаше за място за паркиране, Док мина покрай дома на Денис, който все още беше украсен с купчини подгизнала мазилка, счупени летви, кабели и тръби, сякаш някой бе изсипал съдържанието на гигантска купа с нов и напълно изтрещял вид мюсли. А Денис някак продължаваше да живее в центъра на всичко това, помисли си Док, крадейки необходимия му за хладилника, телевизора и лава-лампата ток от съседите. И докато хазяинът му, който в момента беше на почивка в Баха, не измислеше как да събере достатъчно пари от застраховката, за да може да плати за ремонта, нищо нямаше да се промени.

— Психеделично! — възкликна Док.

Мястото изглеждаше прекрасно за криене на кашета. В същия момент осъзна и че вече е само с един сандал на краката.

Баровете още не бяха затворили, а Денис май не си беше вкъщи. Като внимателно се ослушваше за купонджии в близката околност, Док занесе кашона с хероина в руините, останали от дневната на Денис, и го скри зад купчина срутил се таван, след което метна отгоре му пластмасовия парцал, в който се бе превърнало водното легло на Чико. Едва тогава — съвсем случайно — забеляза, че кашонът, който бе извадил от боклука в тъмното, е от двайсет и пет инчов телевизор. Тази подробност остана встрани от мислите му до следващия ден, когато по обед пак се отби при Денис и го завари седнал със сериозно и силно концентрирано изражение на лицето пред професионално пакетирания и вече изваден от кашона хероин и забил — от доста време, както се оказа — втренчен поглед в него.

— На кашона пишеше телевизор — обясни Денис.

— И ти не можа да устоиш. Не провери ли първо дали имаш къде да го включиш?

— Ами, не намерих кабел, човече, но си казах, може пък да е нов модел, дето е без?

— Аха, и какво гледаше, като дойдох?

— Глей сега, моята хипотеза е, че това е един от онези образователни канали, нали ги знаеш? Малко е бавен, ама не е по-зле от гимназиалните…

— Окей, достатъчно, Денис, ще си дръпна и аз от това, ако нямаш нищо против…

— И скивай, Док, като го гледаш достатъчно дълго… виж как почва някак… да се променя.

Притеснителното беше, че след около минута-две Док наистина започна да забелязва незначителни промени в наситеността на цветовете и силата на светлината в плътно облепените пластове найлон. Седна до Денис и двамата развъртяха коза, без да откъсват очи от пакета. Джейд/Ашли изникна отнякъде с огромен термос, пълен с „Ориндж Джулиъс“, хартиени чашки и торба с „Чийтос“.

— Обяд — поздрави ги тя, — и то цветово-координиран, и… Леле, какво, по дяволите, е това, прилича ми на хероин.

— Нее — каза Денис, — май е нещо като… документален.

Тримата се наредиха един до друг, започнаха да пият и хрупат и да се взират. Накрая Док успя да откъсне очи.

— Мразя да съм лошият, ама това ще трябва да си го взема с мен.

— Само да свърши тази част, става ли?

— Да видим какво ще стане — добави Джейд.

От известно време Док говореше по телефона с Крокър Фенуей, бащата на Джапоника, който му се бе обадил някъде по обед и бе прекъснал съня му за шхуната „Златният зъб“, сега приела старата си професионална самоличност, както и истинското си име „Съхранена“. Дзен екзорсистът, за когото Кой бе разказал на Док, човекът зад дезомбифицирането на имението на „Бордс“ в Топанга, бе започнал работа и върху шхуната — бе я пречистил от мрачните следи от кръв и предателство… и бе отвел неспокойните души на измъчваните и убитите на борда й към вечния покой. Обсебилото я зло, каквото и да беше то, вече беше окончателно прогонено.

Беше малко преди залез и след лек дъжд, тъмният похлупак на облаците се вдигна на няколко пръста от хоризонта и разкри толкова чиста и сияйна ивица небе, че дори прибиращите се от работа коли по магистралата забавиха, за да й се насладят. Санчо и Док се разхождаха на плажа. Последната кайсиева светлина пълзеше към сушата и караше сенките им да се катерят нагоре по хълма покрай кулите на спасителите и из терасите с бугенвилия, рододендрон и сукуленти.

Санчо преразказваше случилото се в съдебната зала, сякаш току-що се бе върнал от делото.

— … и все пак времето е неизбежно, морето на времето, морето на паметта и забравата, годините на обещания, минали и заминали, на земята, която почти е успяла да се докосне до по-добрата си участ, но е била спряна от усетили се навреме злосторници и хваната в плен на бъдещето, в което сега ще трябва да живеем вечно. Да се надяваме, че този благословен кораб пътува към по-добри брегове, към някоя непотънала Лемурия, изплувала и избавена, където американската съдба, за щастие, не се е случила…

Док и Санчо я видяха от брега или си помислиха, че я виждат как отплава в открито море с вдигнати и блеснали платна. На Док му се искаше да вярва, че Кой, Хоуп и Аметист са се качили някак на борда й и пътуват към безопасността. Застанали са на релинга и махат. Почти ги видя. Санчо не беше толкова сигурен. Започнаха да спорят по въпроса.

В този момент обаждането на Крокър бе изстреляло Док обратно в поредния ден с аромат на нефт на плажа.

— Не бях аз — изграчи Док в слушалката.

— Отдавна не сме се чували! — Принцът на Палос Вердес беше в прекалено приповдигнато настроение за този сутрешен час.

— Секунда само да се проверя за наличието на пулс — Док се изтърколи от дивана и тръгна с мъка към кухнята. Обикаляше в малки кръгчета, опитваше се да си спомни какво трябва да направи, някак успя да сложи вода да се вари, да сипе разтворимо кафе в една чаша, а после и си спомни, че не е затворил телефона. — Здравейте. Как казахте, че се казвате…

Крокър се представи отново.

— Едни мои познати са изгубили нещо и според една от хипотезите вие може би знаете къде е то.

Док изпи половин чаша кафе, изгори си устата и накрая каза:

— А ти случайно да си един от основните действащи лица в това, човече?

— Не че е ваша работа, господин Спортело, но с годините съм си изградил репутацията на нещо като човек, който разрешава проблемите в този град. И моят проблем днес е, че у вас на неоснователно съхранение се намира нещо, чиито собственици биха желали да си получат обратно, и ако това може да се уреди достатъчно бързо, то няма да бъде съпроводено от никакви наказания.

— В смисъл няма да ме попилеят или нещо от рода.

— За ваш късмет, това е санкция, която предпочитат да прилагат само спрямо свои хора. Като се има предвид естеството на бизнеса им, ако абсолютната вяра в съдружниците липсва, всичко за миг може да потъне в анархия. Външните хора, какъвто сте и вие, обикновено бивате оправдани за постъпките си, а в замяна на това вие трябва да им се доверите без колебание.

— Жестоко. Искате ли да се срещнем на старото място?

— Паркингът в Ломита? Не мисля. Прекалено много прилича на вашата територия. А и сигурно вече са построили нещо друго на негово място. Предлагам да се видим тази вечер в моя клуб — „Портола“.

Даде му адрес близо до парк „Елизиън“.

— Обзалагам се, че има дрескод — каза Док.

— Сако и вратовръзка, ако е възможно.