Вроден порок

Тринайсет

Имаше един период, В КОЙТО ДОК СЪВСЕМ СЕРИОЗНО се притесняваше, че може да се превърне в Бигфут Бьорнсен, че ще завърши като поредното прилежно ченге, което отива само там, където му кажат уликите, непроницаем за светлината, която, изглежда, успяваше да намери всеки друг в този локален блян за просвещение, сляп за широкоекранните откровения, които Бигфут наричаше „хипифании“, обречен да бъде постоянно спиран от фрийк след фрийк с провлачените думи „Чакай да ти разкажа за трипа ми, човече“ и никога да не става достатъчно рано за нещо, което в някои дни е самата зодиакална светлина. Това донякъде обясняваше защо до снощи бе склонен да прощава някои неща на Бигфут, не че държеше това да се разбира. Но сега, след думите на Арт Туидъл наяве бе излязла евентуалната връзка между Бигфут и частната армия на ПУЛА от доброволци пазители на реда, а може би дори (Док нямаше как да не се замисли и в тази посока) и между него и нападението в Ченъл Вю Истейтс. Когато стигна до Паркър Сентър, вече се чувстваше като алегорична статуя в парка, на чиято табела пише: ОБЩЕСТВЕНО НЕОДОБРЕНИЕ.

— Здрасти, Бигфут! Да си отстрелвал чернилки наскоро?

Не… не, беше почти сигурен, че на глас каза:

— Нещо ново по случая в Бел Еър?

— Не питай. Не, всъщност, питай, може пък да имам нужда да си кажа.

Отдел „Кражби и убийства“ тази сутрин излъчваше сърдечност, доколкото му беше по силите, или с други думи, едва-едва. Може би причината беше у Док, а може и това да се дължеше на естеството на работата тук, но той можеше да се закълне, че днес колегите на Бигфут гледат да ги отбягнат на всяка цена.

— Надявам се, нямаш нищо против да идем за Код 771 някъде другаде?

Бигфут се пресегна под масата и измъкна торбичка на „Ралф“, пълна с вероятно няколко килограма бумаги, изправи се и се насочи към вратата, правейки на Док знак да го последва. Слязоха долу и отидоха в едно евтино японско ресторантче, където шведските палачинки с червени боровинки бяха ненадминати и в интерес на истината се материализираха на масата минута и половина след като Бигфут подаде глава през вратата.

— Етнически, както винаги, Бигфут.

— Бих ги споделил с теб, но ще се пристрастиш и ще ми тежи на съвестта — Бигфут се зае да ги разрязва под ъгъл.

Палачинките определено изглеждаха добре. Док се зачуди дали има начин да развали апетита на Бигфут. Усети се как мърка под носа си злобно.

— Не те ли е яд, че си изпуснал да идеш до Сиело Драйв72? Да се поразходиш тежко-тежко из местопрестъплението с другите от ченгесарския хайлайф, да бършеш отпечатъци на поразия, да оставяш своите и т.н.?

Въоръжил се с втора вилица, взета от комплекта пред Док, и вече хранещ се и с двете ръце, другият му каза:

— Това са нищожни тревоги, Спортело, в тях има само его и съжаление. Всеки изпитва това… е, всеки, който така си изкарва прехраната. Но искаш ли да знаеш истината?

— Ъъъъ… не.

— Аз все пак ще ти я кажа. Истината е… че в момента всички са се поболели от страх.

— Кои… твоите хора? Бурито-хрътките в „Убийства“? И от какво са уплашени? От Чарли Менсън ли?

— Да, странно е, че тук, в столицата на вечната младост, на безкрайното лято и други подобни, страхът отново е стиснал града за гърлото както едно време, когато Холивуд правеше черни списъци, които ти не помниш, а в Уотс имаше бунтове, които помниш… и този страх се разраства като кръв в басейн и скоро ще заеме целия обем на деня. И тогава ще се появи някоя игрива душичка с кофа, пълна с пирани, ще я излее във водата и тварите на мига ще усетят вкуса на кръвта. Ще се втурнат да плуват и да търсят кой кърви, но няма да открият никого, и това ще ги подлуди, така ще избеснеят, че ще прескочат една определена граница. Онази, отвъд която ще започнат да се самоизяждат.

Док се замисли върху казаното.

— Какво толкова им харесваш на червените боровинки, Бигфут?

— Сякаш — продължи да си говори Бигфут — в Южна Калифорния властва някакво зло подбожество. И от време на време се буди от съня си и отваря вратите за тъмните сили, които седят и чакат в сенките отвъд прага.

— Леле и… и ти си го… виждал? Това „зло подбожество“… то говори ли ти разни работи?

— Да, и изглежда точно като изпушил хипиизрод! Какво ще кажеш, а?

Докато се чудеше защо е това отношение, Док се опита да помогне, като каза:

— Е, това, което забелязвам след залавянето на Чарли Менсън, е, че нормалните все по-рядко ме гледат в очите. Преди всички бяхте като тълпата в зоопарка: „О, гледай, мъжкият носи бебето, а женската плаща в магазина“, и други подобни, докато сега е по-скоро: „Просто се прави, че ги няма, щото иначе може да си отидем в някое масово убийство“.

— Превърнало се е в болестна обсесия — продължи Бигфут, — а междувременно всичко, свързано с разследването на убийства, е обърнато с главата надолу… чао, Черна Далия, почивай в мир, Том Инс, да, боя се, че на добрите стари загадъчни убийства в Ел Ей им е дошъл краят. Открихме къде са портите на ада и на гражданите на Ел Ей май им е твърде трудно да не се тълпят да минат през тях, надървени и нахилени, както винаги, отправили се в търсене на поредната тръпка. Това, предполагам, означава много допълнителна работа за мен и останалите момчета, но и ни приближава все повече до края на света.

Бигфут плъзна проучващ поглед от тоалетните в дъното на ресторанта до пустинната светлина на улицата и вдигна торбата от „Ралф“ на масата.

— По въпроса за Кой Харлинджън. Не исках да го обсъждам в офиса. — Той започна да вади непохватно снопове от листове в различни размери, цветове и степени на разпад. — Подходих към случая с очаквания за това, което ние наричаме „тревомански тъпотии“. Представи си колко изненадан бях, когато открих колко от моите колеги в колко много отдалечени предни постове на законоприлагането — различните нива на власт изобщо няма да ги споменавам — са сложили ръка върху него. Кой Харлинджън не само е използвал множество самоличности, но и е бил наеман от няколко отдела, често едновременно. И в тези отдели — надявам се, това не те плаши или обижда, — естествено, има елементи, които не биха имали нищо против, ако Кой наистина завърши под някоя гранитна плоча с издълбан върху нея последният му псевдоним.

— Свръхдозата или каквото там е било за Кой… вече би трябвало да са излезли доста месечни броеве на „Индипендънт Полис Ривю“, посветени на нея. Има ли как да им хвърля едно око?

— Само дето от екипа на Брат Ногучи73 така и не се пречупиха да го нарекат убийство и съответно на никого не се наложи да пише докладни — вътрешни, външни, никакви. Официалната версия си остана следната: поредната свръхдоза, един наркоман по-малко, случаят е разрешен и затворен.

Преди Док би казал следното: „Добре тогава, може ли вече да си ходя?“. Но сега с новия фашистки модел на Бигфут, този, на който, както бе разбрал, не можеше да има доверие, старите форми на дразнене не изглеждаха толкова забавни.

— Искаш да кажеш, че щеше да е просто рутинен случай, ако я нямаше цялата тази бумащина — беше това, което каза, и то внимателно, — която само като я гледам, ми се вижда леко извън нормалните пропорции. Щото и само розовата бланка с надпис „Мъртъв при пристигане“ щеше да свърши работа.

— Ах, забелязал си. Несъмнено мъртъвците рядко получават такова документно внимание. Човек би си помислил, че Кой Харлинджън си е жив и здрав някъде. Нали. Възкръснал.

— И какво си открил?

— Технически, Спортело, аз дори не знам за съществуването на този случай. Окей ли си с това? Намираш ли го за „жестоко“? Защо според теб сме тук долу, а не там горе?

— Поради някаква сапунка във Вътрешно, предполагам, от която много искаш да ме държиш настрана. Какъв ли е сюжетът й, чудя се?

— Хубаво. Това, от което искам да те държа настрана, е огромно, Спортело, огромно. От друга страна, ако от време на време изскочи нещо тривиално, което да мога да споделя с теб, не е нужно да съм параноичен, нали? — Той се разрови в торбата и извади продълговата пъстра кутия, почти пълна с индексни карти. — Я, какви са тези работи тука? О, ама ти знаеш.

— Доклади за полеви разпити. Сувенири от всеки, когото сте спирали и тормозили. А тези конкретно изглеждат твърде много за един обикновен наркоман саксофонист.

— Защо не ги прегледаш набързо, виж дали нещо не ти изглежда познато.

— Ивлин Уд74, не ме предавай.

Док се впусна да преглежда картите, като се опитваше и да остане нащрек за някоя от грубите изненади на Бигфут. Беше се сблъсквал с майстори на микрофокусите и знаеше за номера с „пробутването“ на определена карта на зрителя. Не се сещаше за причини подобни трикове да са под нивото на Бигфут.

И ти да видиш. Какво е това? Док разполагаше с близо половин секунда, за да прецени дали картата, която бе хванала окото му, си заслужава да бъде пазена от Бигфут, после обаче се сети, че Бигфут вече знае за нея.

— Тази — каза той и посочи. — Знам, че това име съм го виждал някъде.

— Пък Бийвъртън — кимна Бигфут и я извади от кутията. — Отличен избор. Един от затворническите преторианци на Мики Улфман. Да видим сега. — Той се престори, че чете написаното на картата. — Хората на шерифа се натъкват на него в дома във Венис на същия онзи дилър, който е продал на Кой Харлинджън смъртоносния хероин. А е възможно и да се окаже, че не е бил смъртоносен.

Той плъзна докладната карта по масата и Док й хвърли подозрителен поглед.

— Субектът, безработен мъж, твърди, че е приятел на Ленърд Джърмейн Луузмийт, известен още и като Ел Драно. „Аз само се отбих за няколко игри на билярд.“ Субектът изглежда особено тревожен в присъствието на Бийвъртън. Това ли е всичко? Какво е правил Пък в дома на дилъра на Кой? Я кажи.

Бигфут сви рамене.

— Може би е бил там, за да си купи нещо.

— Има ли доказателства, че е употребявал наркотици?

— Това трябва да се провери. — Което май бе прозвучало като голяма измислица дори на самия Бигфут, защото той добави: — Досието на Пък може вече да е в някой склад за съхранение далече, далече оттук, на място като Фонтана или отвъд нея. Освен ако… — мошеническа пауза, сякаш току-що му бе хрумнало нещо ново.

— Казвай, Бигфут.

— Смътно си спомням, че преди няколко години, точно преди да отиде във Фолсъм, този Бийвъртън работеше за един лихвар в центъра на име Ейдриън Праша. А пък дилърът Ел Драно беше един от редовните клиенти на Праша. Възможно е Пък да е бил там от името на бившия си работодател.

Док усети, че му прилошава. И носът му потече.

— Помня Ейдриън Праша от дните ми като издирвач на длъжници. Шибана змия, човече.

Бигфут направи знак на касиера.

— Чото, Кеничиро! Дозо, мото панукейку.

— Дадено, Лейтенант!

— Не са каквито ги правеше майка ми, но пак са си як „трип“ — сподели Бигфут, — макар че истинската причина да идвам тук е уважението.

— Защото не си го получавал от майка си ли?

Док наистина ли го каза това, или само си го помисли? Изчака Бигфут да се засегне, но детективът просто продължи:

— Сигурно си мислиш, че ме имат за нещо голямо в „Кражби и убийства“. Разбирам те, нормално е да си кажеш, гледай го тоя, разхожда се все едно е принц Чарлс в очакване на коронацията… Реалността обаче… — той клатеше глава бавно и гледаше Док със странно умолителен поглед. — Бог да ни е на помощ. Зъболекари на батути.

Но не, не беше това. Не точно.

— Хубаво, Бигфут — Док добре знаеше, че в момента тече поредният фокус, — едно мога да ти кажа… онази нощ, когато оставихме Руди Блатнойд в Бел Еър, беше тъмно, той даваше всякакви напътствия за посоката, имаше много завои, не мисля, че бих стигнал пак до мястото дори и през деня, нито пък знам каква връзка има с това, на което сте открили тялото, но часът беше около единайсет — започна да пише върху една салфетка — и това е адресът.

Бигфут кимна.

— Точно там открихме тялото. Отседнал е там като гост и това ни помага малко с хронологията. Благодаря ти, Док. Като изключим проблемите ти с косата и наркотиците, винаги съм те смятал за професионалист.

— Не се разнежвай пред мен, човече, вреди ти на фасадата.

— Мога да бъда и още по-емоционално безотговорен — отвърна Бигфут. — Слушай. В това разследване изскочиха определени ключови детайли и ако ти кажа какви са, единствените, които ще знаят за тях, ще са отдел „Убийства“, убиецът и ти.

— Значи, добре че не ми казваш.

— Да предположим, че все пак ти кажа.

— Защо ще го правиш?

— Просто за да сме наясно къде се намираме, както ти и хората като теб често питат.

— С други думи, търсиш си още една причина да ме арестуваш. Мерси, Бигфут. Ами ако си запуша ушите с пръсти и се разкрещя, ако се опиташ да ми кажеш?

— Няма да го направиш.

— Така ли мислиш? — Док наистина искаше да знае. — И защо?

— Защото си един от малкото хипари билкари в този град, които осъзнават каква е разликата между детско и детинско. Освен това е точно по твоята специалност. Слушай… официалната версия е, че е било фатална травма на врата — не го… прави! — но конкретната истина е, че доктор Блатнойд има прободни рани на гърлото, които отговарят на захапката на диви представители на семейство Кучеви със средни размери. Това установи патоанатомът. Информацията си остава само за теб.

— Е, това сега е много странно, Бигфут — започна бавно Док, — защото Руди Блатнойд е бил един от партньорите в данъчна измамна схема, която нарича себе си, слушай внимателно, „Златен Зъб Ентърпрайзис“. А? Предполагам, не си карал хората от отдела по специализирани изследвания да проверят раните по врата за следи от злато?

— Не мисля, че биха открили кой знае какво. Златото е почти инертно химически, това щеше да го знаеш от часовете по химия, ако не беше бягал от училище, за да си търсиш трева.

— Чакай, какво стана с принципа за обмена на Локар — всеки контакт оставя следи? В смисъл страшно иронично ще е, ако се окаже, че Блатнойд е бил нахапан до смърт от един златен зъб. Или още по-добре — от два златни зъба.

— Не… — Бигфут наклони глава настрани и я заудря с ръка като плувец, който се опитва да махне водата от ухото си — не виждам как… нещо такова би оставило… материални следи.

— Искаш да кажеш, защо е нужно зъбите да са от злато? Вместо да са си обикновени върколашки зъби.

— Ами… да… кажем…?

— Защото това е Златният зъб, човече.

— Да, да, данъчното убежище на покойника или нещо такова. И какво от това?

— Не, не просто данъчното убежище, Бигфут. Тц. То е много, много по-огромно, както би се изразил ти.

— Ох. И тук не става въпрос — каза той с достатъчно търпение — за още от параноидните ти хипарски глупости, нали, защото честно да ти кажа, нито Отделът, нито — което е по-важното — аз имаме време за губене с подобни тревомански измислици.

— Значи няма да имаш нищо против да продължа да си го разследвам сам? Това няма как да доведе до проблеми с отдел „Вътрешни разследвания“, надявам се. Няма как да се приеме за случай на нарочно спъване на процеса от страна на някой в ПУЛА, нали?

— Всеки си губи времето — зафилософства Бигфут и посегна към портфейла си — както сам реши.

Док бе паркирал чак в Малкото Токио и затова изпрати Бигфут до ъгъла на „Трета“ и „Сан Педро“, където го остави, правейки знака на мира за довиждане.

— А, още нещо, Бигфут.

— Мхм.

— Накарай онези в лабораторията да проверят за следи от мед.

— Моля?

— Не от онези, дето се мотаят из местопрестъплението и замърсяват доказателствения материал, не — имам предвид метала мед75. Защото златните зъби никога не са от чисто злато, зъболекарите го смесват с мед. Ако не беше бягал от часовете по криминалистика, за да крадеш тасове на джанти и да топиш после невинни хипари, може би щеше да го знаеш това.

Док се обади на Кланси Чарлок в бара, в който тя работеше в Ингълууд.

— Здрасти, как си изкара с двамата мотористи оная вечер?

— Прекалиха с барбитуратите и заспаха, мерси, че попита. Слушай, виждал ли си Борис Спиви наскоро?

Док долови леко прескачане, не точно трепване, в гласа й. Можеше да е от пушенето.

— И аз това щях да те питам! Телепатия, човече!

— Защото се оказа, че Борис е изчезнал. Мястото му е опразнено, нещата му ги няма, никой в „Накълхед Джак“ не го е виждал.

Док намери цигара „Куул“, отиде да я запали, след което заби поглед в нея. Възможно ли беше Бигфут да е прав? Беше ли Док наистина целувката на смъртта, покосяваше ли с лоша карма всеки, до когото се докоснеше?

— Да не си го сплашил нещо?

Гласът й звучеше ядосано.

— Как бих могъл да го направя, при положение че му стигам до коляното? Може би дължи пари, може и да си има проблеми с бившата… Ти познаваш ли я, между другото? Доунет? От Пико Ривера?

— Всъщност опитах се да й се обадя, но изглежда, и тя е изчезнала.

— Мислиш ли, че са заедно?

— Бъркаш ме с Ан Ландърс. За какво ти трябваше Борис?

— Човекът, който в действителност ми трябва, е Пък Бийвъртън и мислех, че Борис може да знае как да го намеря.

— Този задник.

— Така го каза, че за малко да си помисля, че си… излизала с Пък.

— Излизала съм не само с него, но и със съквартиранта му, Ейнар. Не ме питай за подробности. Пичовете имат леко различни разбирания за това какво е тройката. Накрая се чувствах неупотребена, да кажем, и направих грешката да го споделя с тях. Пък и Ейнар започнаха да си шепнат нещо, след което ме изритаха. В четири сутринта в Западен Холивуд.

— Не исках да…

— Събуждаш болезнени спомени от сън, естествено, че не си, няма проблем, просто… има си пипане и пипане и това тяхното не ме изкефи.

— Борис спомена, че е възможно Пък да се е отправил към Вегас, а Вегас си е широко понятие и се чудех как…

— Ако Ейнар е с него, най-вероятно се оглеждат за момичета, които да третират като парцали, най-вече такива, които нямат нищо против. Успешен лов.

— Може пък някоя тропическа вечер да поиграем на канаста.

— Дадено, доведи си и приятел.

Когато Док се върна в офиса след обяд в „Уейвос“, там го очакваше едно разчорлено и облечено в къса поличка момиче, чиито очи бяха силно гримирани по последна мода не само със спирала за мигли, но и с туш за очна линия и със сенки в цвят, близък до този на пушека от неизправна гарнитура за глава на двигател, а това винаги караше Док да си мисли за някаква дълбока, недостижима невинност, в резултат на което инерцията на похотта му превключи на скорост.

— Трилиум Фортнайт — представи се тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете.

— Казали са ви, а? — Той размаха чаровно пакет „Куулс“ към нея, но тя отказа. — И колко на брой са тези те?

— О, извинете. Доунет и Борис. Те казаха…

— Леле. — Доунет и Борис. — Преди колко време беше това?

— Преди около седмица.

— А вие… не знаете къде са те сега?

Тя поклати глава — натъжено, както му се стори на Док.

— Никой не знае.

— Но сте говорили с тях?

— По телефона. Мислеха, че някой подслушва, и затова затвориха бързо.

— Звучеше ли като обаждане от местен номер? Нали знаете как понякога…

— Звучеше, сякаш са на път и се обаждат от аварийното платно на някоя междущатска магистрала.

— Чули сте всичко това?

Тя сви рамене.

— Долових го от начина, по който гласовете се комбинираха. — Док явно я бе изгледал странно. — Не гласове в смисъла на „чувам гласове“. Ами в смисъла на частите на музикално произведение?

— Серенада за Камиона Питърбилт и Буса Фолксваген — предположи Док.

— Всъщност за Кенуърт и Вана Еконолайн, плюс едно хеми, един Харли и банда таратайки. — Тази чувствителност на ухото, обясни тя, се оказала полезна както в основната й работа като преподавател по теория на музиката в Калифорнийския университет, така и в допълнителната й като специалист по дървени духови инструменти в ансамбъл по средновековна и ренесансова музика. — Свиря на всичко от двойно-квинтовия шалмей до сопранино шом.

Док се надърви, а носът му потече. Добрата стара кути фууд го бе открила отново. Трилиум, от друга страна, бе потънала в подозрително мълчание, което, ако съзнанието му не беше замъглено, веднага щеше да разчете като мъки по някой друг пич. Издърпа лист хартия от една жълта папка за документи, на който с молив беше записан списък за пазаруване на джънк фууд, и го нави на пишещата машина, просто за да прави нещо с ръцете си.

— Така… как според Борис и Доунет бих могъл да ви помогна?

— Човек, когото познавам, изчезна и трябва… бих искала да разбера какво е станало с него.

Док натрака: Късметлия.

— Можем да започнем с име и последен адрес.

— Казва се Пък…

— Пък.

А така.

— Пък Бийвъртън… последният му адрес беше в Западен Холивуд, но не съм сигурна за улицата…

На Док му хрумнаха няколко идеи едновременно, всички се материализираха в хиперизмерна конфигурация върху един гол участък от стената в офиса, който той често използваше за подобни упражнения. Трилиум може да се окаже наемник със задачата да намери Пък по заръка на човека, който го е уплашил до такава степен, че да се чупи от града. Разбира се, възможността Пък да е любител на древната музика и като такъв да върти нещо като черен пазар за сопранино шомове винаги си стои. Или — което би било още по-дразнещо — Трилиум може да е хлътнала сериозно по Пък и да не може да го преживее. Опитът бе научил Док да не съди избора на романтичен обект, който правят другите хора, но кой, по дяволите, щеше да се грижи за това хлапе сега? Колко знаеше тя за работното минало на своето момче мечта? Знаеше ли за Ейнар? Или за тази невинна душа със задимен поглед преживяването с Пък и Ейнар е било истински трип по начин, по който Кланси не е успяла да оцени? И имаше ли друга възможност, освен да се прави, че не знае нищо за това? По-поносимо му беше да мисли за нея като за наемен убиец.

— Борис ми даде адрес в Лас Вегас — каза Трилиум.

— И искате какво… да го проверя ли?

— Искам да дойдете с мен до Вегас и да ми помогнете да го намеря.

Мухльо. Галфон. В следващата минута на Док щяха да му хрумнат и други термини от старите ленти. Той можеше да види измамата, но както обикновено, мислеше с пишката си. Да не говорим, че в момента правеше последното някак по-емоционално от обикновено. Каквато и да беше разликата.

— Разбира се — каза. — Случайно да разполагате със снимка на господина?

И още как. Тя извади от чантата си едно от онези пластмасови акордеоноподобни неща, в което сигурно имаше, той се отказа да брои, стотици снимки на Пък и Трилиум — как се разхождат на плажа по залез-слънце, как танцуват на всякакви масови мероприятия на открито, как играят волейбол, как тичат към вълните, как вълните ги гонят… приличаше на страницата с обявите за запознанство на „Ел Ей Фрий Прес“, само дето беше по-дълго и имаше снимки. Док забеляза, че Пък си е обръснал главата и си е татуирал свастика, което щеше да помогне при идентифицирането му, ако и когато то се случеше. Също така на поне половината от снимките имаше трети човек — близко разположени очи, единия край на горната му устна повдигнат неодобрително, обикновено застанал между Трилиум и Пък.

— А това е…

— Ейнар. Колега на Пък, запознали са се в затвора.

— Може ли да взема няколко снимки, за да имам какво да показвам?

— Разбира се. Кога тръгваме?

— Когато кажете. Има редовни полети от „Уест Импириъл“, ако това е окей за вас.

— Повече от окей е — каза тя. — Шофирането ме побърква от ужас.

Всъщност летенето побъркваше Док, но той все забравяше защо и този път се сети чак когато самолетът кацна на „МакКаран“. Обмисли за кратко идеята все пак да изпадне в ужас, за да не губи форма, но тогава пък Трилиън щеше да го попита защо го прави, той щеше да се зачуди как да й обясни, а и освен това моментът вече беше минал.

След като наеха яркочервено камаро от 69-а, тръгнаха да търсят място, където да отседнат, за предпочитане беше то да е близо до летището, защото Док се надяваше задачата да не им отнеме много време, и затова поеха на изток по Сънсет Роуд и към магистрала „Боулдър“, преминаха през квартал, пълен с евтини мотели и местни казина и барове с рокендрол на живо, и накрая се спряха на „Гоустфлауър Корт“, група бунгала от петдесетте. Наеха едно от двустайните по-назад, беше с покрив от битумни керемиди и изглеждаше леко занемарено, но вътре беше просторно и удобно, имаше хладилник, котлон, климатик, кабелна и две двойни водни легла с чаршафи с леопардов принт.

— Яко — каза Док, — чудя се дали вибрират.

Не вибрираха.

— Жалко.

Адресът, който Борис бе дал на Трилиум, беше в западнал трапец от улици на изток от Лас Вегас Стрип, между „Сахара“ и центъра. Приземният етаж беше зает от продавач на антики, който се представи като Делуин Куайт.

— Повечето са вещи, оставени на консигнация, но разгледайте, половината неща тук изобщо не ги знам какви са.

Той извади японска кутийка за трева от черен лак и седеф с мотив с жерав и върба и пълен с предварително свити джойнтове, запали един от тях и тримата го развъртяха.

— Много работи от Дивия запад — направи му впечатление на Док. Това го подсети за Бигфут Бьорнсен и неговите четиресет и пет килограма бодлива тел. — Имаш ли нещо, което мога да взема за колекционер на бодлива тел? Не нещо голямо, някаква малка джунджурийка…

— Тъкмо продадох края на последната ми макара, но така или иначе всички бяха имитация на японските. Обаче виж това, може да ти е интересно — вчера пристигна право от археологически разкопки в Тумстоун.

Беше обикновена на вид чаша, покрита почти изцяло отгоре, с изключение на малък отвор за устата, с идеята да пази мустаците на пиещия от намокряне. От едната страна чашата беше украсена с яркозелен кактус сагуаро, а от другата — с двойка кръстосани пистолети бънтлайн спешъл над думата УАЙЪТ, изписана с шрифта от плакатите за издирвани лица от едно време.

— Нереално — каза Док, — колко струва?

— Може да се разделя с нея за хиляда.

— Хиляда какво?

— Не се прави на. Та тя е била на самия маршал Ърп.

— На мен ми се въртеше нещо от рода на два кинта.

Започнаха да обсъждат въпроса и непрестанно се отклоняваха от темата, докато в един момент Док не забеляза нещо в ъгъла, което, как да кажем, в известен смисъл сияеше.

— Ей, какво е това?

Това беше вратовръзка, покрита с хиляди или стотици лилави и зелени пайети, които се редуваха като клавишите на пиано, и изящно акцентирана с кристали по краищата.

— Тази — каза Куайт — е била на Либерачи… на един от концертите му в „Ривиера“. Докато с едната ръка свирел Голям брилянтен валс на Шопен, Лий свалил вратовръзката си с другата и я хвърлил на публиката. Отзад има автограф, виждаш ли?

Док си я сложи, огледа я в огледалото, видя как улавя светлината. Куайт, който продължаваше да се опитва да му продаде чашата за мустаци, предложи да добави към нея и вратовръзката и накрая двамата си стиснаха ръцете на десет долара за двете.

— Винаги става така. — Търговецът заудря леко, но изразително глава в бюрото си на служител във фирма за продажба на семена, торове и фураж от 1880 година. — Изпуших си прехраната.

— Другото нещо — каза Док, — което за малко да забравим, е, че имаш наематели горе, нали?

— Не и в момента, изнесоха се миналата седмица — въздъхна той. — Пък и Ейнар. Много хора минават през квартала и си заминават, но те бяха, как беше думата… специални.

— Той… те казаха ли къде отиват? — Гласът на Трилиум се срина в по-мрачния регистър, който Док вече познаваше.

— Не. Но то никой никога не казва.

— Някой друг да ги е търсил?

— Двойка джентълмени от ФБР, в интерес на истината.

Куайт прегледа съдържанието на един декоративен пепелник от „Сандс“, за който се говорело, че някога бил хвърлен от Джоуи Бишъп, и намери там визитка, в чийто долен ъгъл беше отпечатано ХЮГО БОРДЪРЛАЙН, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ, а с химикалка бе добавен местен телефон и вътрешен номер.

— Мамка му — реагира Док.

А дали Специалният агент бе довел и вицето си, Флатуийд, като другата половинка от правителствения комплект за месене в чуждите работи? И ако да, защо не са в Ел Ей, където да нахъсват революционно настроени чернилки един срещу друг? В това отношение Лас Вегас не можеше да им предложи кой знае какво, освен ако историята с черния национализъм не е била параван, зад който се крие нещо друго, нещо, чиято цел е, да кажем, Организираната престъпност, за която се говори, че притежава казината във Вегас и даже управлява целия град. Момент… двамцата федерални са идвали тук, за да търсят Пък — какво общо има Пък с всичко това? Док усети някакво зараждащо се подозрение, параноична мисъл, ускорена като пулса на събудил се внезапно посред нощ човек, че съдбата на Пък е в рамките на тази на Мики, и правилният в случая въпрос е каква работа е имал Мики с Мафията… или още по-лошо — с ФБР.

— Когато си говорихте… имаше ли нещо, което не им каза?

— Мина ми през ума да им препоръчам един бар, „Кърли“ се казва, на „Рампарт“, но колкото повече ги слушах как говорят, толкова по-неподходящо за тях ми се виждаше мястото.

— Значи, е било заведение по-скоро като за Пък и Ейнар?

— Различно е всяка седмица, зависи от музикалната им политика, или поне на мен така ми се стори.

— Нека позная. Кънтри и уестърн.

— Песни от Бродуей — каза тихо Трилиън.

— Абсолютно — кимна Куайт.

— Пък имитираше Етел Мърман — припомни си тя.

— И двамата го правеха. Прибираха се в четири сутринта, пеейки There’s No Business Like Show Business. Чуваха се от няколко пресечки разстояние, колкото повече приближаваха, толкова по-силни ставаха гласовете им. Но никой никога не се оплака.

Обратно в колата Док каза:

— Хайде да те черпя една енчилада.

Подкараха към изумителен пустинен залез и завиха по Саут Мейн. В „Ел Сомбреро“ се очертаваше сериозно чакане, защото опашката от гладни клиенти в световноизвестната такерия преливаше през вратата, заливаше улицата, капеше от тротоара и така нататък. Док я подмина и след като свиха в още една-две пресечки, стигнаха до неоновото величие на „Текс-Мека“, непознато на туристическите гидове място, но за сметка на това обект на поклонничество за цяла мрежа от изгладнели тревомани и дребни престъпници по цялата граница с Мексико.

Още ненаправил и две стъпки след прага, и кого да види, ако не специалните агенти на ФБР Бордърлайн и Флатуийд, и двамата отдали се на синхронизираното тъпчене на глуповато обърканите си англосаксонски физиономии с обичания от всички специалитет на ресторанта — „Гигантско бурито“. Е, помисли си Док, дори феберето има нужда да хапне някъде. Той прерови медийната си памет за случаи, в които е виждал инспектор Луис Ърскин да яде каквото и да е, и не намери нито един. Преди облечените в кафяви костюми инструменти на правораздаването да са успели да го разпознаят, Док отведе бързо Трилиум до маса в ъгъла вън от полезрението им и се скри зад едно меню, решен да не позволи дори на кофти факт, като наличието на федерални в околността, да развали апетита му.

Дойде сервитьорка и поръчаха дълга комбинация от енчилади, такота, бурита, тостади и тамали за двама, наречена „Ел Атомико“, чието присъствие в менюто бе съпроводено от бележка под линия, отричаща всякаква отговорност на продавача.

— Познаваш ли онези мъже там? — попита Трилиум. — Те май те познават.

Док се наведе така, че да може да ги види. Двамата агенти, вече на път към вратата, не спираха да хвърлят кръвнишки погледи в негова посока.

— Това са същите онези федерални, за които спомена Куайт.

— Свързано ли е с Пък? Мислиш ли, че си има проблеми с ФБР?

— Виж, ти знаеше, че е един от личните бодигардове на Мики Улфман, нали? И че Мики вероятно е станал жертва на отвличане. Сигурно просто искат да зададат на Пък няколко рутинни въпроса.

— Той не може да се върне в затвора, Док. Това ще го убие.

Тъгата от несподелената любов бе изписана на лицето й. Док вече беше осъзнал, че дори да беше Мик Джагър, дори да даваше бакшиши в шестцифрени размери за една мимолетна усмивка, дори да се откажеше да следи мачовете на „Лейкърс“, това нямаше да й направи грам впечатление — защото тази мацка искаше само Пък Бийвъртън, никой друг. Не за първи път Док удряше в стената на заетото момиче на мечтите му. Важното сега бе да се държи не толкова лежерно, колкото професионално, и да я успокои.

— Кажи ми, Трилиум… как се запознахте?

Слава богу, тя наистина си помисли, че го интересува.

— Ами в Калифорнийския университет се случи, в „Поули Павилиън“.

— Наистина ли? Ама, кажи, не бяха ли жестоки тия пичове миналия сезон? Карийм и Лушъс страшно ще ми липсват…

Не, всъщност не били на баскетболен мач. Лосанджелиската филхармония също изнасяла концерти в „Поули Павилиън“ от време на време като част от кроскултурна музикална поредица с гост-музиканти като Франк Запа, а понякога в последния момент се отваряло място за едноминутна подгрявка от някой местен духов музикант. Един следобед Трилиум отишла на репетиции с английския си рог и със скептична нагласа към зададената й творба, нечия симфонична поема за сърфрок група и оркестър със специалното участие на „Бордс“. Пък бил там като охрана на групата. Той и Трилиум се срещнали в една от съблекалните зад сцената, до която хората непрекъснато отскачали, за да запалят по една или да шмъркат кокаин. Тя се била надвесила над мивката и се взирала в малко огледало, когато усетила, че зад нея има някой, обърнала се и през мъглата от няколкото линии кока видяла разкривеното и мержелеещо се лице на Пък. Той се бил втренчил в задника й с мрачна решителност. Преди Трилиум да се усети, вече била на задната седалка на откраднат бонвил от 62-ра, паркиран в задънена пряка на „Сънсет“, и получавала внимание в стила на Калифорнийския департамент на изправителните служби. „Мацките твърдят, че не ги кефи така — обяснил й по-късно Пък, когато й дал минутка да си поеме дъх, — обаче после молят за още и още. Що се отнася до мен, аз просто така съм свикнал.“ „Извиняваш ли ми се?“ „Не мисля.“ За моленето обаче бил прав. Започнала да носи винаги със себе си ролки с монети за улични телефони, защото никога не знаела в кой неочакван момент от деня желанието ще я сграбчи в лапите си — между магистрални изходи на мили от дома му в Западен Холивуд, в секцията със земеделски продукти в „Сейфуей“, по време на някоя фуга за дървени духови инструменти изведнъж я заливала унизителна възбуда и не й оставало нищо друго, освен да му звънне. Той невинаги вдигал обаче. Един-два пъти направо полудявала, спирала колата пред дома му и чакала, чакала с часове, даже в продължение на цяла нощ, той да излезе и когато това се случвало, уплашена от гнева му, който бил непредвидим както като време, така и като измерение, без желание да се изправя срещу него, тя просто го проследявала до работното му място. И чакала. Понякога се унасяла в сън. От който я будели полицаи с думите, че трябва да се разкара.

— И му викам: „Пък, няма проблем, няма да правя нищо ненормално, просто искам да знам коя е“, а Пък само се засмя и не каза нищо. Горе-долу тогава разбрах за Ейнар и един ден тъкмо излизам от репетиция в „Шрайн Аудиториум“ и нещо се превъзнасям по един конкретен си бемол, и кого да видя — Ейнар, целия окичен с хавайски орхидеи и с най-сладкото изражение на лицето; чак месец по-късно ми призна, че е минал през цяла тълпа на някакъв дебютантски бал в „Амбасадор“ и е свил бутониерите направо от роклите на момичетата…

Което беше продължението на дълга история, чието начало Док вече бе забравил или може би пропуснал.

— Не знам защо ти разказвам всичко това.

И Док не знаеше, но му се искаше да таксува хората с дребна сума за усложняване на ситуацията всеки път, когато му споделяха повече, отколкото им се искаше, и след това се извиняваха. Сортилидж, която обичаше да открива нови приложения на думата „отвъд“, му казваше, че това е един вид благоволение и той просто трябва да го приеме, защото във всеки един момент можеше да изчезне така, както се бе появило.

По думите на Трилиум Пък и Ейнар се запознали във фабриката за автомобилни табели76 във Фолсъм. Бързо станало ясно, че темата за секса е щекотлива, и не след дълго момчетата станали известни с буйните си и постоянни препирни във връзка със стария като света въпрос киен ес мас мачо77? Многобройни кутии с цигари били заложени и изгубени из целия сектор на басове колко дълго ще издържи тази комбинация и за изненада на всички тя взела, че надживяла присъдите и на двамата. Един прекрасен ден, както пеят „Шифонс“, двамата се заселили в Западен Холивуд, на юг от булевард „Санта Моника“, в комплекс с вътрешен двор, обрасъл с такова разнообразие от тропически храсти, че никой не можел да запомни всички видове, а сянката, която хвърляли, била толкова дебела, че човек можело да се излежава цял ден край басейна, без опасност да се прости със затворническата си бледност…

— Леле, Трилиум, какво стана с храната ни, човече, цяла вечност чакаме да ни я донесат.

— Ама ние вече я изядохме.

— Моля? Сметката дойде ли? Кой плати?

— Не помня.

Тръгнаха към „Кърли“. Когато стигнаха там, Док вече бе взел решението да не шофира из Лас Вегас повече от необходимото. Всички в този град караха като всеотдайни загубеняци и с очакването във всеки един момент да катастрофират. Док ги разбираше — беше малко като на плажа, където хората живееха в атмосфера на неопетнена от съмнения хипарска вяра, преструваха се, че имат доверие на всеки, и не очакваха нищо друго, освен предателство, — но това не значеше, че му е приятно.

„Кърли“ някога е бил бар на кръстопът и на Док му напомни на „Накълхед Джак“ в Ел Ей, само дето тук всяко възможно пространство бе заето от ротативки. Музикантите свиреха кавъри на стари парчета на Ърнест Тъб, Джим Рийвс и Уеб Пиърс и Док предположи, че Пък и Ейнар едва ли щяха да са дошли тази вечер.

Трилиум изглеждаше някак трескаво. Док започваше да си мисли, че излъчва странни сигнали, сякаш има татуировка с надпис „Влизай, скъпи“, видима единствено за по-едрите и брутални индивиди. Възможно бе тя да е едновременно наясно с това и да го отрича. Каквато и да бе истината, сега към тях се насочи някакъв висок тип с черна каубойска шапка, който, без да отрази Док дори с кимване, сграбчи Трилиум за косата и едното й голо бедро, вдигна я с известно изящество от стола и я отнесе в ритъма на тексаски тустеп. Човек би си помислил, че тя най-малкото ще се разкрещи в знак на протест. Но единственото, което направи, бе, докато минава покрай Док, да му прошепне:

— Ще видя какво мога да разбера.

Док не беше сигурен, но му се стори, че тя вече се усмихва.

— И още как — измърмори той, клатейки бавно глава срещу високата бутилка бира пред себе си и чудейки се как би се справил със ситуацията Джон Гарфилд.

— Не съди прекалено сурово Осгуд — посъветва го глас, спрямо който Времето може и да не беше проявило точно милост, но поне му бе придало някаква плътност. — Човекът е роден нерез и това го знае всяка жива жена оттук чак до язовира Мийд.

— Мерси, че ми каза. — Док обърна глава и видя как дребничък старец с шапка, която беше по-голяма дори от тази на Осгуд, разклаща празната си бутилка. — Дадено. — Док даде знак на бармана, който, благословен със свръхестествени способности, вече беше сложил още две бутилки бира на плота. — Тази вечер дойдох тука само за едно — престори се, че въздиша Док, — да видя един пич, който ми дължи пари. А жена ми си помисли, че я извеждам да се позабавляваме. А междувременно датата за плащане на наема си дойде. Такива ми ти работи.

— Леле — каза дъртакът и се представи като Ив, — едно време хората предпочитаха да се гътнат пред това да не върнат дълговете си. Тук е пълно с хаймани и може да се окаже, че познавам този, когото търсиш.

— Някой ми спомена, че не бил от най-редовните посетители. Пък Бийвъртън.

Нерадостен смях, който продължи по-дълго, отколкото беше нужно според Док.

— Успех с хазяина, младежо! Този ненормалник Пък дължи пари на целия град и досега не съм чул да е върнал и цент.

— Къде работи? Може да го посетя там.

— Пък в най-общи линии е от шарлатаните, дето дебнат край ротативките, партньорът му е същият като него, поне такова ми е впечатлението, не че сме големи дружки, де. Малкият, Ейнар, има свръхчувствителни ръце, от онези редки случаи е, които могат да усещат през лоста, улучват точния момент, в който ще се задвижи всяка една от ролките, могат да преброят завъртанията й и да накарат който си пожелаят символ да спре на печелившата линия. Виждал съм как го прави. Класна работа.

— Ами Пък?

— Рано или късно охраната на казиното надушва Ейнар и от един момент нататък няма смисъл в това да се опитва да си събира печалбите сам. Работата на Пък е да чака наблизо и да си играе на някоя машинка, докато Ейнар не удари джакпот на своята, след което Ейнар се изпарява, а Пък отива и прибира печалбата.

— Обаче и Пък сигурно го надушват по някое време.

— Точно. И поради тази причина двамата отдавна са персона нон грата в казината в центъра и по „Лас Вегас Стрип“, така че, ако ти трябва Пък, пробвай някои от по-крайните заведения, например тези по магистрала „Боулдър“. В момента се сещам за „Девятка каро“.

Трилиум се върна с няколко разкопчани копчета, неидентифицирано мокро петно на късата й пола и пълно отсъствие на фокус в погледа. Осгуд беше отишъл на дансинга с блондинка в „Левис“ и с каубойска шапка, а групата свиреше Wabash Cannonball и стийл китарата се обаждаше с някоя и друга психеделична фраза.

— Забавляваш ли се, пиленце? — попита Док възможно най-бодро.

— И да, и не — отвърна тя със смирен тон, който той, колкото и да не му се искаше, намери за еротичен. — Ще ми вземеш ли една бира?

Тя започна да я пие в мълчание и в един момент Док каза:

— Е! Нещо интересно от Осгуд тази вечер?

— Чувствам се доста тъпо, Док. Изобщо не трябваше да споменавам името на Пък.

— Обзалагам се, че и на Осгуд дължи пари.

— Да, и сега Осгуд е много разстроен. А той не е толкова дебелокож, колкото изглежда.

— А случайно да сподели какво мисли за местонахождението на Пък?

— Северен Лас Вегас. Само това. Не мисля, че знае адреса, иначе да го е посетил досега.

— И това щеше да е новина във вестниците.

На излизане от бара ги пресрещна Ив.

— Толкова рано ли си тръгвате? Мърл обикновено се отбива за един сет около полунощ, когато е в града.

— Мърл Хагард е тук?

— Не, ама това не е причина да си ходите.

Док премигна няколко пъти, купи на дядото един Рамос джин физ и все пак си тръгнаха.

На паркинга Док забеляза кадилак с определена дължина, чиято конфигурация от следи от чукнато му се стори позната.

— Ей, Док! Знаех си, че си ти.

— Това едно от странните и чудати съвпадения ли е, Тито, или да ме хваща параноята?

— Казах ти, че ще ходим във Вегас. Инес е на някакво шоу, а аз събирам дребни. Ако знаеш какви бакшиши дават типовете тука… на тая почивка изкарах повече пари, отколкото за цяла година в Ел Ей.

— И не си, ъъъ — Док направи жест като хвърляне на зарове — омагьосан от Вегас?

— Лекичко. Ама виж го това място. Мислиш ли, че нещо тук е истинско? Може ли човек да го приеме на сериозно?

— Ти си шибан комарджия — обади се внушителен глас от вътрешността на лимузината, — няма как да го приемаш иначе.

— Зет ми Адолфо — намръщи се Тито. — Не мога да го разкарам. Прибира всеки спечелен долар, преди да успея да реагирам.

— Кинтите са само на депозит при мене — обясни Адолфо, който, както се оказа, беше нает от Инес да се вози с Тито и да го пази от неприятности.

— „Дришливи депозити ООД“ — промърмори Тито.

Трилиум, придобила някак отнесено изражение на лицето, реши да се върне в стаята, за да се наспи, и взе камарото, а Док влезе в лимузината при Тито и Адолфо.

— Знаеш ли за казино на име „Девятка каро“ на магистрала „Боулдър“? — попита Док.

— Разбира се — каза Тито. — Нещо против да те придружа, само ще се помотая малко вътре, може да хапна нещо на бюфета, да погледам шоуто?

— Демонстрираш прекален ентусиазъм, Тито.

— Аха, освен това от теб се очаква да бориш порока — добави Адолфо.

— Да, но с хомеопатични дози, момчета — възрази Тито.

Според Бигфут Бьорнсен, на когото това късче информация за Дивия запад му бе спечелило не един бас в бара, девятка каро била петата карта в последната покер ръка на Дивия Бил Хикок заедно с черни аса и осмици. Паркингът беше пълен с пикапи с напречни греди за превоз на строителни материали и фордове ранчеро с остатъци от слама в багажника, древни тибърд и шевролети номад с отдавна паднали хромирани лайстни, оставили след себе си ръждиви линии и следи от заварка. Осветеното табло отпред, полигон в стил „Семейство Джетсън“, обявяваше концерта на тазвечерната банда — „Кармин & Дъ Кал-Зоунс“.

Клиентите не изглеждаха като дошли отдалече, така че случващото се вътре не беше застрашено от прояви на празноглавото преследване на „забавления“ според определението за тях на „Лас Вегас Стрип“. Играчите тук играеха за пари и правеха това с надежда или отчаяние, под влияние или съвсем трезви, с научен подход или пленени от суеверия толкова екзотични, че нямаха лесно обяснение, а някъде в сенките собственикът, финансовата компания и представителите на лихварската общност седяха невидими и мълчаливи, потропваха с крака в скъпи обувки, обмисляха варианти за наказание, понякога за снизходителност, много рядко — за милост.

Кармин беше дългокос тенор от хотелските барове с китара „Гибсън Лес Пол“, за свиренето на която може и да беше взел един-два урока, но като цяло я ползваше като реквизит, често в контекста на жестове, имитиращи стрелба с томпсън, а останалите от „Дъ Кал-Зоунс“ бяха в типичните за рокквартет роли. Две сладурани в минирокли от червен винил, черни мрежести чорапогащи и с лакирани коси пееха беквокалите и танцуваха тайм-степ като бели мацки. Докато Док вървеше към залата за залагания, групата изпълняваше последното си парче:

Док прекара известно време в разговори с момичетата от персонала, с бармани, крупиета и казино мениджъри, дами на нощта и дами на по-късните смени, сред които и млада жена в минирокля от кадифе с винен цвят, която най-накрая му разкри:

— Всеки знае, че Пък работеше за Мики преди. Никой тук няма да го издаде, особено на непознат, нищо лично.

Някакъв комик, нает да забавлява клиентите, дойде при тях, очите му горяха от злоба.

— Добър вечер, Циркония, виждам, че пак си се спасила, кой е това? Добре ли си прекарвате, господине? А той ми вика: „Коя е тази планета? Къде ми е НЛО-то?“. Сега сериозно, пич, готин си, косата ти… умирам за нея, зашеметяваща е. Ще те чакам в гаража после, за да ми излъскаш колата…

Шегаджията и Циркония си тръгнаха, като по пътя почти се сблъскаха с Тито, който пристигна, обхванат от някаква превъзбуда.

— Док! Док! Трябва да видиш как действа един пич, истински гений е. Ела, ела да видиш.

Той поведе Док по криволичещ път към вътрешните региони на казиното, които играчите на ротативки избягваха, водени от вярата, че по-близо разположените до улицата машини плащат повече, после свиха зад един ъгъл, тръгнаха по отдалечен коридор от ротативки и Тито каза:

— Там.

Изхождайки от умственото състояние на Тито, Док очакваше някоя ротативка, лумнала почти като в ЛСД трип, но всичко, което видя, беше просто още една стара машина с избеляла и надраскана петдесетарска картинка на привлекателна според стандартите на онези времена каубойка — свръхголеми цици, къса накъдрена коса и ярко червило. Дълга редица от половин долари се изпари в една тръба от пожълтяваща пластмаса, обрезът на монетите ги превръщаше в нещо като зъбчати колела и всяка от блестящите глави на Джон Ф. Кенеди се завърташе бавно по лекия наклон надолу и изчезваше в безразличната паст на Лас Вегас. Играчът на машината беше обърнал лице и в началото Док забеляза само концентрираното и премерено внимание към това как дърпа лоста — поредният клиент, дошъл тук не толкова заради Кефа, колкото за да си плати сметката в някоя бакалия в квартала, — обаче след бърз оглед на другите ротативки наблизо Док разпозна украсената със свастика глава на Пък Бийвъртън, който усилено се преструваше, че играе на една от по-старите машини. Което значеше, че „геният“ на съседната е колегата на Пък Ейнар.

Не отлагай нищо за утре. Док превключи на режим „пич, може ли да обменим една-две приказки“ и тъкмо се канеше да направи крачка напред, когато наоколо им се разтвориха няколко разновидности на ада. Под съпровода на военни фанфари и сузафони, плюс свирки на локомотив, пожарни сирени, записани звуци от ликуване на стадион, известно количество половин долари с Джей Еф Кей бяха повърнати от машината в огромен параболичен поток и започнаха да се трупат на мокета в нарастваща купчина. Ейнар кимна и отстъпи, и — да не би Док да бе мигнал? — изчезна просто ей така. Пък дръпна за последно ръчката на своята машина, стана и тръгна да прибира джакпота, когато изведнъж законите на шанса, спрели се на класическото „майната ти“, дадоха инструкции на ротативката му също да удари джакпота, и то още по-шумно от първата, което направо вкамени Пък между двете печеливши машини и докара цяла делегация задъхан персонал на казиното, за да потвърди и сертифицира двамата щастливи късметлии, единият от които вече липсваше. В този момент Пък, сякаш алергичен към дилеми, се втурна към най-близкия изход с крясъци.

Тъй като наоколо вече не се виждаха по-убедителни претенденти от Док и Тито, на двамата им отне само една десета от секундата, за да се разберат, че Тито взема джакпота от половиндоларовата машина, а Док, без да проявява грам алчност, получава няколкото кубични метра петачета.

Адолфо прибра Титовата, или по-скоро Ейнаровата печалба и потеглиха обратно към „Гоустфлалуър Корт“, където Док завари Трилиум заспала на едно от водните легла. Той се отправи към другото и по всичко личи, че е успял да стигне до него.

Когато се събуди, май беше ранен следобед, а Трилиум я нямаше. Погледна през прозореца и видя, че и камарото липсва. Понесе се през пустинния бриз към едно магазинче надолу по магистралата и си купи цигари, няколко чаши кафе и кексчета „Динг Донг“ за закуска. Когато се върна, включи телевизора и гледа повторения на „Мънкис“, докато не почнаха местните новини. Гост днес беше марксистки икономист от някоя от държавите от Варшавския договор, който, изглежда, беше в разгара на нервен срив. „Лас Вегас — опита се да обясни той — си седи насред пустинята, не произвежда никакви материални блага, в него се вливат пари, от него се изливат пари, няма производство. Това място на теория не би трябвало дори да съществува, да не говорим и да просперира. Имам чувството, че съм градил целия си живот на илюзорни основания. Изгубих връзка с реалността. Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?“ Интервюиращият се смути и опита да смени темата, преминавайки към Елвис Пресли.

Когато навън се смрачи, Трилиум най-накрая се прибра.

— Моля те, не ми се сърди.

— Не съм се сърдил на никого, откакто как-му-беше-името изпусна онзи наказателен удар. — Той започна да се рови в паметта си. — Името нещо ми бяга, стреля с лявата ръка… Както и да е. Ти къде се изгуби?

От изражението на лицето й и начина, по който влезе — с притеснената походка на нищожество, което излиза в двора за тренировки на затвора, — можеше да си представи къде.

— Знам, че трябваше да ти кажа, но исках първо да го видя. През цялото време имах един телефонен номер, съжалявам, и непрекъснато му звънях, докато накрая не вдигна.

Отишла на адреса, който Пък й бил дал, малко преди да се зазори — апартаментът се намирал над гараж в Северен Лас Вегас, до него имало незастроено пространство, обрасло с енцелия. Момчетата пиели бира и както винаги обсъждали кой коя позиция заема в класацията за мачовци, както и кой да пее мелодията и кой — хармонията в Wunderbar от „Целуни ме, Кейт“.

Детайлите в разказа на Трилиум леко се губеха или тя просто не си падаше много по разходките из спомените, но Док все пак разбра, че срещата е продължила доста дълго, като в един момент Ейнар съобразително е отскочил до булеварда да купи бира.

— А случайно спомена ли на Пък, че искам да обменим по дума-две?

— Всъщност трябваше да положа сериозни усилия да го убедя, че не си наемен убиец.

— Можем да се срещнем, където се чувства в безопасност.

— Той предложи казино в Северен Лас Вегас на име „Кисмет“. Двамата с Ейнар гледат да не ходят там преди полунощ.

— А ти ще бъдеш ли там, или…

— По-лесно ще ми е да взема колата, да ти кажа. Че имам да свърша малко работа.

Док намери един джойнт, запали го и звънна на Тито, който точно отиваше на работа.

— Имаш ли време да ме метнеш до Северен Вегас тази вечер?

— Но проблимо, както казваме в бранша… а и Инес обича да седи до последното шоу. Не може да се насити на този Джонатан Фрид.

— Моля? — замига Док. — Барнабас? Вампирът от „Тъмни сенки“?

— Има представление в един от хотелите на „Стрип“, Док. Всички в шоубизнеса са луди по него — Франк, Дийн, Сами. Всяка вечер поне един от тях е в публиката.

— И не е само Инес — включи се Адолфо от другия телефон. — Кутиите за храна на децата ти също са с неговата физиономия.

— Леле, и какво пее тоя тип? — зачуди се Док.

— Май е фен на Дийц & Шварц — каза Тито. — Винаги закрива с изпълнение на Haunted Heart.

— Пее и неща на Елвис — добави Адолфо, — например Viva Las Vegas.

— Возил съм го няколко пъти, добри бакшиши дава.

Трилиум го заведе на вечеря в бюфета на едно от казината на „Стрип“ — нейната идея за дипломация, макар че изобщо не беше в настроение да обсъжда каквото и да било с Док, най-вече Пък.

— Изглеждаш тотално изтрещяла — каза й той въпреки всичко. Тя се усмихна леко и в продължение на минута и половина размахва безмълвно огромна скарида, все едно дирижираше камерен оркестър. Док сви длан около ухото си. — Това, което чувам… сватбени звънчета ли са?

— Ей сега се връщам.

Тя се измъкна от сепарето и се насочи към дамската тоалетна, където, спомни си Док, имаше точно толкова телефони, колкото и кабинки. Върна се в рамките на следващия час. Време, което Док прекара основно в ядене.

— Правило ли ти е впечатление — заговори тя на никого конкретно, — че в уличните телефони има нещо еротично?

— Защо не ме оставиш в мотела, може по-късно да се видим в Северен Вегас.

А може и да не се.